СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 3: Things will never be the same again

... Ако искате да забиете някоя мацка, един от най-изпитаните начини е да започнете да се сваляте с най-добрата й приятелка ...

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ЧАСТ III
Things will never be the same again*

* Всички съвпадения на имена на хора и места, както и съвпадението на цялата история с реалността са напълно случайни. *

Intro

… Ако искате да забиете някоя мацка, един от най-изпитаните начини е да започнете да се сваляте с най-добрата й приятелка …

Декември 2000.

Малко преди края на месеца.

Мила лежи болничка у тях. Гнусен грип! Хрема, кашлица … и 39,5 градуса по Целзий. Момичето повръща и й е толкова зле, че не може да си каже името.

Часът е някъде към 10 вечерта. Мъжът й го няма. Тя се е свила на леглото и не може да си намери място – всяко докосване до хладните завивки изпраща поток от болезнени сигнали до мозъка. Мускулите я болят, съзнанието й повтаря едни и същи образи и видения без да спре, въздухът, който поема, е леден на фона на горещото й пресъхнало гърло … Минутите се нижат отвратително бавно и дори завивките, които е прегърнала с надеждата да я стоплят, не могат да я утешат.

Часът става 11. Мила с мъка се изправя, за да открие някъде из квартирата аспирин, амидофен, парацетамол или каквото и да е друго за смъкване на температура. Със залитане, тя започва да се лута наоколо, като накрая отива в банята, за да повърне отново – движението се е оказало прекалено предизвикателство за милия й стомах. О, пилето, колко му е лошо! То се връща обратно в леглото и се кротва там.

12 часа. Мила лежи насред трескави бълнувания.

1 часа.

В ключалката на входната врата се вмъква ключ, превърта се …

- Здравей.

Мила изстрелва едно Здравей в отговор. Говори бързо, за да съкрати миговете на мъчение, които съпътстват произнесените думи.

- Къде беше – добавя тя. Все й се върти из главата, че мястото на съпруга й в подобни трудни моменти е до нея.

Подразнен от рязката интонация и настоятелността на въпроса, Геша сяда на един от столовете около масата и заявява:

- Бях на среща с Гери. Мисля, че трябва да знаеш за това, което се случи.

Мила е завладяна от чувството, че всъщност изобщо не желае да узнава, какво, по дяволите, се е случило. Напротив, тя иска някой да се погрижи за нея, да я поглези, за да компенсира малко скапаната болест.

- Спах с нея – уведомява я мъжът й. – Аз не исках да се получи точно така, но, без да се усетим …

Гърлото на Мила има свои идеи, как да реагира на новината. То казва Йок и в продължение на няколко секунди не желае да преглътне.

Е, да си призная, не мога да си представя, какво е отвърнала Мила. Сигурно нищо. Не съм бил там и … ами импровизирам.

Ето какво разказва блудният съпруг:

Отишъл той на срещата у Гери, седнали да пият и да си приказват. Приказват си те, но и двамата, разгонени като зайци, мира не намират, накрая момичето се поприбутало по-близо, той пък нещо взел да й гали коляното, после ръката му се плъзнала по-нагоре …

Мила вече не иска да слуша. Боже Господи, Гергана й е най-добрата приятелка!!! Мила реагира остро. За момента високата температура и неразположението остават временно на заден план. По дяволите, как можеш да се прибереш в един през нощта, при положение че съм толкова зле, дори да не се обадиш да се поинтересуваш как съм, като знаеш, че съм болна, и след това да се оправдаеш, че си бил зает да чукаш най-близката ми приятелка!!!!!!

Мъжът й е искрено възмутен. Той е толкова откровен, доверява й се напълно, споделяйки с нея тази своя тайна … А тя, как може да се държи така с него! Това е грубо нахалство!

Мила се отдава отново в ръцете на грипа, защото той като че ли е малко по-приятен от семейната атмосфера.

1.

Август 2000. Анелия все още е надвиснала като черен буреносен облак на хоризонта, но този облак вече е изтощен. Облак, подгонен от вятъра надалеч, към непознати и прокълнати земи, докато над мен се е ширнало едно измито от дъжда звездно небе … дълбоко и вълнуващо …

През това лято се запознах с три водолейки. Ето какво се случи с всяка от тях.

Първото девойче – Жени – изскочи съвсем случайно в irc (хареса ми nick-ът й, та я заприказвах) и от дума на дума, от чат на чат, разменихме си телефоните и … ами беше много романтична телефонна любов. Тя сигурно не мисли така, но аз невероятно много обичах вечерно време да се размажа на тъмно в стаята си и да си приказвам с нея с часове. Всъщност мисля, че и тя ми се беше вързала мъничко. Но, в крайна сметка, беше само на 15. За нищо сериозно не можеше да става дума.

Ето каква приказка беше съчинила Жени с една своя приятелка:

ПРИКАЗКА ЗА ЗЛАТА ПРИНЦЕСА

Вървяла си Злата принцеса през парка с нейната кола. Там си играели Прекрасната ламя и нейните дружки на ластик. Лошата принцеса решила да им развали играта – тя се дразнела, защото те поддържали форма. Натиснала газта до край и – речено-сторено.

Разстроена, ламята побягнала и се опитала да скрие сълзите си. Обаче Злата принцеса си имала омагьосан принц, който командвала безкористно.

Принцесата накарала принца да хване ламята. Той нямало какво да направи и се подчинил. Подгонил я той, хванал я за гърлото, но ламята била много тренирана и издържала на тежки изпитания.

Злата принцеса накарала принца да превърне ламята в лъв. Принцът, както си държал ламята, почнал да я блъска в тротоара с единствената надежда ламята да си признае, че е лъв.

Да, но в същото време дошла майката на ламята и изляла гнева си върху принца.

Старата ламя пребила горкия принц, който всъщност не бил принц, а овчар, принуден от Злата принцеса да се прави на принц. Общо взето на овчаря не му останало много да живее. Обаче той си имал една тайна отвара, дадена му от местната вещица. Тази вещица всъщност била дойката на Добрата ламя, но понеже на младини попрекалявала с LSD-то била полудяла и не помнела това.

Та взел овчарят тази отвара и я излял на главата на принцесата. Тя се превърнала в една много, ама мнооого зла принцеса.

И като се ядосала тази много зла принцеса, и като подхванала овчаря, ламите, дойката …

… ги накарала да се мислят за котараци в чизми. Направо им разбила ценностните системи.

Край

Другите две момичета се появиха в комплект: Мила и Светла.

Със Светла се запознахме F2F и на следващата сутрин тя замина за LA.

С Мила се запознахме F2F и след пет месеца тръгнахме.

Цялата авантюра започна в една топла лятна августовска привечер.

2.

Дата: 4. Август 2000 г.
Час: 8:00 вечерта.
Място: пред Билкова аптека.

15 минути по-рано и на 50 метра разстояние от Билкова, аз седя в офиса си, уморен, в отвратително настроение и съм изпаднал в пристъп на резистентност към корекции (в психологическия ми профил имаше още един куп подобни ужасни дефиниции за характера ми …), т.е. не желая да ходя никъде и да се виждам с никого. Но пък … супер селско ще бъде да им вържа тенекия. А Мила и Светла ще бъдат там всеки момент.

Продължавам да седя пред PC-то. Горчивият ми опит до момента не ме мотивира особено да ходя на blind date. Представяш си едно, а пък то к’во излиза на живо … И толкова сладко сте си приказвали в irc, а изведнъж, след като заемете местата си от двете страни на масата, и в главата ти е едно такова празно, а извън нея е едно такова неловко …

Стискам зъби и се изправям. Ще ходя. Не може така, ето, 3 maila и един телефонен разговор сме разменили, докато се уреди срещата. Не бива да се правя на гей. Дори ако самите Горгони са дошли да ме навестят на Билка, ще ги изтърпя някакси.

Обличам си сакото и излизам от офиса. Докато се спускам по стълбите, мозъкът ми се опитва да създаде картина на предстоящата среща. Ето с какво разполага той: две момичета от ФМИ (Факултет Математика и Информатика в СУ), едната – с година по-голяма от мен, другата – мой набор. Първата отговаря на следното описание: “Аз съм сравнително висока, сравнително кльощава (тези двете са константни величини засега), с къса руса коса и очила. Нося едно бяло рокле (тип фолклорна певица :)) – абе къса, права бяла рокля, едва ли ще има много с такива …” (Мозъкът ми дава следната интерпретация: “Дълго сомалийче с прическа в стил Дейвид Бауи и очила с рогови рамки, увило се в парче чаршаф.”)

Другата мацка е “… 1.68 m (малко по-ниска от мен), кльощава, с голяма дълга чуплива коса (най-вероятно вързана)”. Съответно си представям недохранено момиче с коса като черно глухарче. И на нея й слагам автоматично очила от рогови рамки.

Хич, ама хич не ми се ходи на тази среща.

Излизам на улицата и се насочвам към Билкова Аптека. Свивам зад ъгъла и в този момент фиксирам пред заведението Киро – мой познат и приятел на Мам. Отивам при него и си казваме здрасти. В това време минава едно женско изчадие, облечено с някакви провиснали дрехи, грозно и – ето с какъв характер.

- Имаш ли цигара? – пита то Киро. Киро няма цигари. Тварта продължава да разпитва всички останали, които са насядали с Киро и накрая аз вадя от моите и й предлагам. Нещото взима цигарата адски нацупено и се маха без дори да ме погледне.

- Ебаси чудовището – възкликвам, така че чудовището да ме чуе. – Характера на тая е пълен боклук. Изобщо не мога да си представя жена да се държи така – в това време се оглеждам и забелязвам две засукани стройни мацки в компанията на някакво невзрачно пръчле да вървят по улицата.

- Ето на това викам аз гаджета! – добавям вече само към Киро, с респект в гласа.

Странно защо обаче траекторията на момичетата се отклонява в моя посока. Заглеждам се в тях и те ме заглеждат. Усмихвам се леко и те ми се усмихват. Накрая стигат при мен и по-русата разправя:

- Здрасти, ти си Доч, нали?

- Аз съм! – отговарям. – А вие трябва да сте Мила и Светла.

В този момент аз разбирам, колко лошо влияние върху представите ми е оказало споменаването на ФМИ. Двете момичета наистина са слаби, но това ги прави красиви. Мила наистина е с къса руса коса, но къса в случая означава, че е отрязана на линия под ушите, а руса – че е на по-тъмни и светли кичури. И наистина носи очила, но те са доста гъзарски и много й отиват. Там, където свършва бялата рокличка (някъде под дупето), започват чифт стройни загорели бедра.

Светла от своя страна е едно такова свенливо същество с наистина дълга и чуплива коса, наистина вързана, така че един кичур игриво да пада пред лицето й. Дрехите й са светли и жизнерадостни и подчертават източената й фигура.

На пръчлето няма да се спирам, тъй като неговата роля в повествованието е точно нулева. При това в около 10 часа същата вечер то си отива и изчезва завинаги от живота ми.

- Искаш ли да идем в Balley Club – предлага ми Мила и аз съм напълно съгласен, тъй като въпросното заведение се намира от другата страна на улицата.

Настаняваме се. Подхвърляме по една-две реплики, докато чакаме да донесат поръчката. Ситуацията е напрегната и изкуствена – разговорът определено не върви. Така изминават 5 – 10 минути. Накрая на мен ми писва и заявявам:

- Забелязал съм, че винаги на подобни irc-meeting-и, за разлика от в irc, разговорът върви супер умряло и все едно хората няма изобщо какво да си кажат. А online не можеш да им затвориш устата. Май че и в момента е такъв случаят. За мое съжаление това ще се окаже поредният провал в тази насока.

Туш.

3.

Двете момичета явно приеха това лично. И като запретнаха ръкави … ами разприказваха се и след около двадесет минути вече всички се бяхме отпуснали и си разправяхме безумни истории от факултета (двамата с Мам бяхме изкарали 2 години във ФМИ). Времето до 10 изтече неусетно и приятно. След това вече трябваше да ставаме.

Над масата се възцари тишина.

- Аз имам едно такова предложение – започнах, водейки се от внезапен импулс. – Тъй като изобщо не ми се прибира, хайде да си купим бутилка червено вино и да седнем на Баба Яга да поркаме.

Гледах двете облечени доста официално момичета (то и аз бях полу-официален – черни дънки, черно сако и бяла ризка отдолу – но поне дънките не ги жалех и бях готов да сядам на всякакъв вид бордюри и затревени полянки) и си мислех, колко неадекватно е да им предложат ТЕ да се въргалят по земята със светлите си одежди. Но, не щеш ли, Мила погледна Светла и й рече:

- На мен тази идея много ми харесва, ти какво ще кажеш?

Светла, която цяла вечер се държеше странно и полу-закачливо, полу-пасивно, отново измърмори нещо, което можеше да се изтълкува и като съгласие.

- Е да, ама вас какво ще ви правим с тези дрешки? – поинтересувах се аз. – Там сядаме обикновено на камъните около езерцето и е доста мръсно.

- Като съм с рокличка да не мислиш, че не мога да седя на земята? – отговори ми Мила. – Ако държа да си пазя така дрехите, по-добре изобщо да не ги обличам!

Светла изрази с мълчание съгласието си. Сега като се замисля, тя е била в едно много особено състояние – точно преди заминаване – човек блокира, опитва се да възприеме някак си факта, че от следващия ден вече ще е някъде далеч, на друго място, с други хора, а обратният билет ще струва $200 – $300 плюс още куп усилия, хвърлени на вятъра …

Платихме си сметката, излязохме от Balley Club-а и аз предложих да минем за малко през офиса. Качихме се горе и заварихме там Groove, Тато, Оня, Дето не се Говори за Него и Зрънчо.

- Вино? – подхвърлих идеята във въздуха и тя бе уловена още преди да е паднала. Тъй че, когато отивахме към Баба Яга, вече бяхме 6 човека и Един, Дето не се Говори за Него (т.е. близо 7 същества) (* Не е редно да се създава ореол на митичност около Оня, Дето не се Говори за Него, затова ще си позволя да кажа няколко думи по въпроса: рядко неприятен, мазен, плиткоумен гей с карирани панталончета и бръснат гъз. – Б. а.)
Сред ароматния летен въздух, под топлото звездно небе, върху меката трева и в компанията на няколко бутилки червено вино … вечерта течеше неусетно. Аз флиртувах със Светла (… Мила беше женена …) и се чувствах чудесно. Още два часа прекарахме заедно, след което мацките решиха да си ходят (Светла на следващата сутрин трябваше да лети). Всички се разпръснаха, а аз реших да изпратя момичетата до Орлов мост.
Там намерихме две пейки, поставени една срещу друга и Мила и Светла седнаха на облегалките им. Аз останах прав – не ми се седеше.

- Бързате ли? – попитах.

- Не особено – отговори ми Мила. – Но все пак по някое време трябва да си ходим.

Продължихме да си дуднем глупости – а аз определено все повече насочвах вниманието си към Светла. Не помня вече, колко време сме седяли там по този начин. Най-накрая тайната ми идея Светла да ме покани у тях за през нощта умря и се разделихме.

Приятно опиянен, аз се върнах в офиса, сгърчих се на един от диваните и заспах. Синята птица щеше да ме изчака до следващата сутрин, когато щях на трезво да я заведа у дома.

4.

Декември 2000.

Какви са последиците от историята до тук:

Много невинни срещи с Мила на кафе или бира и 134 e-mail-a за 5 месеца. Но Мила е омъжена! Неее, няма нищо между нас, ние сме единствено приятели. Добре де, ама ти харесваш ли я? Бе ся. Ми харесвам я! А тя харесва ли те?

- Виж какво, щом е женена, аз съм пас.

- Добрее, Денушко, не се нервирай сега, аз само те питам – умилва се Мими, защото аз очевидно съм се наежил.

- Мдам.

- Виждате ли се често с нея?

- Ми от време на време.

- Кога се видяхте за последен път?

Мими, Мими, ако не ми беше близка като сестра, никога нямаше да се оставя да ме подлагаш на подобен разпит.

- Вчера.

- Значи се виждате – констатира тя.

- Еми да.

- А мъжът й какво мисли по въпроса?

- Нямам представа, какво мисли мъжът й. Въобще не го познавам и нямам намерение да се запознавам с него.

- Добре де, добре.

Тя Мими хубави въпроси задава, нищо, че се правя на ударен. А аз всъщност изобщо не съм такова херувимче …

Малко назад във времето: 08 – 09 Ноември 2000 г. Snapshot от няколко разменени херувимски писма:

<Rogger Dojh> … Мила, на теб точно трудно бих се ядосал истински. Тъй като съм те записал окончателно в графата на женските ми приятели, (т.е. с които свалка няма да става и които вярвам, че няма да ми подливат вода), следва, че не очаквам нещо от теб и липсва моментът на разочарование …
<Мила> … Колкото до графата на женските приятели (хе,хе това звучи много комично като израз:P) – много съм горда и доволна :)) …
<Rogger Dojh> … P.S. Хич не си прави илюзии, ако не беше женена, никакви женски приятели нямаше да има :))) …
<Мила> … Ей, умната – това последното все едно не съм го прочела :P
<Мила> :))) …

И ето как звучи този разговор в превод:

<Rogger Dojh> … Мила, бесен съм, но в момента се правя на интересен, тъй че изобщо няма да разбереш за това. И понеже съм те записал окончателно в графата на женските ми приятели, очаквай всеки момент да се забием …
<Мила> … Колкото до графата на женските приятели (хе,хе това звучи много комично като израз:P) – много съм горда и доволна (уф, ако говориш сериозно, си истински гей, но така или иначе не ти вярвам. Бе ти, насериозно ли – само приятели … ? Доколкото си спомням, беше предложил нещо да се напиваме заедно …) …
<Rogger Dojh> … P.S. Хич не си прави илюзии, това че си женена е без значение, никакви женски приятели няма. Аз само така си приказвам, че да е по-предизвикателно :))) …
<Мила> … Ей, умната – това последното все едно не съм го прочела :P
<Мила> Или поне съм длъжна така да кажа, но всъщност … КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ ОТОВО? …

Ето така си пишехме двамата с Мила и си се правехме на ударени. А междувременно …

… Истината излезе наяве в една студена, но безснежна декемврийска вечер.

5.

Това пусто Велико Търново – сякаш ми се подиграваше. Как ли се случи, Мила също като Анелия да бъде родом от този град, че и същата гимназия да е завършила? Ами мъжът й? Следвайки стъпките на Онуфри, той също бе израснал в прочутия град. И, за да не бяга от традициите, ходеше си от време на време там, оставяйки жена си да пасе на воля …

Идеята да гледаме видео у тях в квартирата им в Студентски град беше на Мила.

Същият ден, по-рано.

- Ооо, Доч, как си, нещо напоследък не се обаждаш? – излигочи се гласът на Близнака Иво в телефонната слушалка.

- Ми нещо ми е тъпо. Що, вие кво правите?

- Брат ми гони тука някакъв бъг. А аз пиша tool-чето за chart-а.

- Ааа – учтиво проявявам минимумът интерес, който етикетът изисква.

- Ти кво ще правиш тая вечер? – интересува се Близнакът Иво.

- Ми ще излизам. Що, някакви планове ли имате?

- Ами ние ще ходим на диско и ще се размажем от пиене! – разказва Близнакът Иво и се смее щастлив от факта, че ще прави същото, което прави през ден вече в продължение на една година. – Аре с нас!

- Ми не мога.

- Аре бе, кво си се депресирал, ела, ще е купон!

- Не бе, и аз ще излизам.

- Къде ще ходиш?

- Една позната ме е канила да гледаме видео у тях.

- Ахааааа! – възкликва веднага заинтригуван Близнакът Иво. – С кой ще бъдете?

- Ми сами.

- Ма тва да не е онази женената.

- Мила – уточнявам. – Аха.

- А мъжът й къде ще бъде?

- В Търново.

- Малеее, копеле, ако не се отбележиш – не те признавам!

- Да бе, ти луд ли си? С омъжена мацка? Изобщо няма нищо подобно, просто ще изгледаме по някой филм и нищо повече.

- Бе ти луд ли си, това не е шанс за изпускане!

- Не, не съм луд, именно затова и нямам никакво намерение да правя глупости.

- Бе не се прави сега, малеее, да те покани сама у тях вечерта!

- Виж какво, казвам ти, че нищо нямам намерение да правя.

- Честно, ти си абсолютен идиот ако …

- Ивоооо! – изобщо не искам да го слушам. Мозъкът ми търси начин да прекрати про-сексуалната му агитация. – Къде ще бъдете?

- Ще се събираме в Билка и после не знам къде точно ще отидем. Може би в Лимона.

- Аха. Ми аре, много поздрави на брат ти, аз ще drop-я, че трябва да излизам.

- Айде, чао и приятно изкарване – това са думите му. Интонацията му обаче говори друго (“Абе знам аз какви си ги намислил, добавя тя, знам тееее.”) А аз, пуста наивна душа, сам си вярвам … No sex, kein Sex, мы только друзья …

6.

Дата: 28. Декември 2000 г.
Час: някъде след 9:00 вечерта.
Място: пазарчето в Студентски град.

- Какво ще си вземем? – пита Мила, докато вървим от квартирата й към денонощния магазин, за да напазаруваме.

- Ами не знам. Все пак трябва да се прибирам после. Няма да имам пари за такси, ако пия.

А ми се пие, майчице, направо си умирам за червено вино. Обстоятелствата определено не са на моя страна.

- Ако искаш, може да си вземем вино, пък аз после ще ти дам пари за такси.

- Да бе, нали след това ще трябва да ти ги връщам. Или ще си ходя с колата, или изобщо няма да си ходя.

Вече наближаваме магазина.

- Всъщност, има ли къде да ме сложиш да спя?

- Горе има само едно легло. Но определено не мисля да се бутаме цяла нощ на него.

И аз не го мисля. Но пък ми се пие.

- Виж какво, хайде, взимаме си вино, пък ще импровизираме.

- Хайде.

7.

Защо ли оставих Мила да избира? Едно от странните ми свойства е, че винаги купувам хубаво вино. Харесам ли си някоя бутилка, това вече е гаранция.

Но в случая тя направи избора и, когато след 15 минути бяхме отново в квартирата, се оказа, че виното е прокиснало. Затова отидохме и си взехме друго.

Всеки от нас си избра по един филм – Мила настоя за “Две димящи дула”, а аз си поисках “Адвокат на дявола”. На масата се разгоряха три ароматни свещи, на пода върху килима се появиха чинии с мезета (и двамата с Мила се кефехме да пием, седнали на земята), около тях се появихме и ние, виното избълбука в чашите …

Пуснахме видеото.

Хм. Трябваше да си вземем да гледаме “Секс, лъжи и видео”. Ма отде да знаем предварително, накъде ще тръгне всичко?

“Две димящи дула”. Филмът беше интересен, но някак си прекалено оригинален – толкова оригинален, че така и до края не разбрах, за какво става дума, нито – кои са добрите, нито – кои са лошите. Така де, не, че това имаше особено значение.

“Адвокат на дявола”. И двамата го гледахме за втори път. Към края Мила вече беше припълзяла върху леглото, замяна и размекната от алкохола и късния час. Аз все още си седях долу – гледах си филма и си траех.

Ето, че и последният надпис от кредитите се скри и нещо във видеото защрака, забръмча и … се възцари тишина.

- Там долу ли ще седиш? – попита ме Мила.

- Ами … – отвърнах аз и също се възкачих на леглото. Седнах на мястото на възглавницата. Момичето лежеше по гръб с присвити крака по дължина на леглото. Всъщност истинската възглавница беше под главата й.

Именно възглавниците разбиха стъклената стена, която ни отделяше и ни караше да се държим като отявлени пуритани. Не помня, кой предизвика войната, но съвсем скоро и двамата се намирахме насред настървен бой с възглавници.

Бой! Бой! Смеехме се като изроди и се млатехме с всичка сила. Но на легло един персон няма толкова много място и как да размахаш възглавницата, без почти да връхлетиш другия … Буташ се в него, но той е полудял и се дърпа, после теб те бута, ops, това беше право в лицето! Страхотен удар, сега обаче ще си платиш за него! …

Мирната инициатива беше моя, очевидно имах по-малко неизразходвана енергия от Мила. След още няколко изблика оставихме възглавниците на мира и този път аз предложих услугите си, вместо тях.

- Много ми е хубаво така – рече ми Мила няколко минути по-късно. – Тук и с теб – Надигна се, пресегна се и пусна някаква музика – Alanis Morissette. После отново легна назад. Протегнах ръка и намерих нейната. Тя я улови.

- Говоря неща, които не трябва говоря. Но с теб ми е спокойно. И се чувствам добре.

Сигурно съм отвърнал нещо, но не помня. Легнах до момичето и пъхнах ръка под шията му. То се намести по-удобно и се извъртя към мен. Главата му се озова на рамото ми. Предполагам, че съм изразил и аз своето становище относно романтиката на вечерта – наистина беше страхотно – топло, ситно, алкохолно, с ухаеща жена до теб … Пък и жената е Мила, не е коя да е …

Ако Мила се беше заслушала в пулса ми, щеше да разбере, колко всъщност съм изкрейзил от ситуацията – сърцето ми биеше много, много бързо.

Е, от дума на дума … и какво стана … Взехме, че се целунахме.

Оттам насетне нещата излязоха от контрола на когото и да е било. Една кратка мисъл пробяга като сърне през съзнанието ми: Близнаците, гадните развратни свине, как познаха, какво ще стане… Е, Господ здраве да им дава. Дотук с размислите.

8.

Късно посред нощ. Лежим си голички и Мила се сепва.

- Боже, какво правя! – казва тя. Претъркулва се настрани от мен и остава така, обърната с гръб. Аз гледам тавана в тъмнината.

- И двамата искаме това, което се случва – отговарям. Изобщо не съм в настроение за игри. Не и от този вид. Мила го усеща в интонацията ми, пък и самата тя не е склонна към театри.

- Просто почакай малко, – ми казва. – Ще си се оправя. Това засяга мен, а не теб.

Мълча си. Мила осмисля момента. Наистина е сложно. Съпругът й е първият и единствен мъж. Заедно са вече 10 години, въпреки че са женени само от 2. Леглото под нас е леглото, където спят всяка вечер двамата с него. Това е тяхната квартира. А това до нея съм аз – вид инкуб, дошъл от незнайно кой изкусителен кръг на Ада …

Колебанието не трае дълго. Мила се обръща към мен и ми вкарва решително език. Аз само това и чакам …

… Става 6 сутринта.

- Повече никакъв секс след 7 часа – казва ми Мила.

- Добре, – съгласявам се с усмивка.

- Абсолютно никакъв.

- Никакъв секс – потвърждавам. Отчайващо щастлив съм – дрогиран съм с хормони на съня, последните следи от опиянението галят съзнанието ми и му нашепват нежни напеви, тялото ми изпраща вълни от удовлетворение към главата, а тя от своя страна му отвръща със същото … Световъзприятието ми се е концентрирало върху този миг, фокусът е перфектен и всички ненужни тревоги и битови проблеми тънат в мизерия и никой не ще да знае за тях.

- Не съжалявам изобщо за това, което се случи. А ти? – пита ме Мила.

- Не. Не мога да съжалявам за подобна нощ.

- Въпреки всички проблеми, които ще ми навлече, не съжалявам.

- Да не ти пука. И двамата имахме нужда от това.

- Да.

В сумрака си дуднем тихо и очакваме утрото.

Утрото ни посреща със сняг и кафе в едно близко заведение. Наоколо има студенти, напълзели от общежитийните си дупки и някои от тях ни гледат, но на никой не му пука. На 24 години се чувствам точно като тийнейджър; Мила ми партнира блестящо: не откъсваме поглед един от друг и се държим за ръка, нищо, че между нас има маса. Почти не говорим – прекалено уморени сме. И без да общуваме вербално, щастливи сме като сити котета.

Така започва 29 декември 2000 г.

9.

Първият сняг хвърчеше хаотично из въздуха на сутрешна София. Седнали на топло в Синята птица, с Мила пътувахме по Витошка и наблюдавахме сивия студен свят наоколо, докато той се опитваше да побелее. Мила отиваше на пазар в търсене на новогодишни подаръци (хм, май че беше риза за мъжа й), а аз – ами аз просто я карах, нямах никаква спешна работа, бяха празници все пак …

- Страшно се изненадах, като видях у вас “Смъртта е занимание самотно” – рекох, докато чакахме колите, задръстили цялата улица, да се попреместят с няколко метра напред. – Почти не съм срещал някой, който да я е чел. Всъщност единственият такъв човек е баща ми.

Говорех за една книга на Рей Бредбъри, която бях изровил по-рано сутринта от библиотеката в квартирата, докато чаках Мила да се облече и да приключи с всички други ритуали преди излизане.

- Аз съм я чела съвсем като малка и много я бях харесала. Сега сигурно отново ще си я прочета.

- Ами аз я бях започнал – включих на първа и се преместих заедно с цялата колона. – Но така и не стигнах до края. Спомням си, че корицата и заглавието много ме бяха впечатлили.

- Съвсем съм забравила, за какво се разказва.

- И аз. Май трябваше да ти я отмъкна.

- След Нова Година, когато се върна от Търново, ще ти я дам.

- Ми супер.

В този момент спряхме за пореден път. Мила се огледа и каза:

- Хайде, аз ще слизам тук.

- Добре – усмихнах й се аз. – Приятно прекарване на празниците!

- И на теб! Пожелавам ти да си изкараш много хубаво.

Хвърлихме си по един влюбен поглед, после и една влюбена целувка и Мила с подчертана импулсивност напусна Синята птица. Заключих вратата след нея, отпуснах се назад в седалката и кривнах в първата пресечка, за да направя кръгче и да тръгна обратно, към къщи.

10.
Дата: 31 декември 2000 г. – Нова Година
Час: някъде около 11:59 вечерта.
Място: Дружба I, апартамента на Мам и Милейди.

Телевизия, маса, отрупана с мезета. Мам стоеше на прозореца, хванал бутилка шампанско, аз бях запалил едно бенгалско огънче, социалистическо производство, Милейди … ами тя държеше чашата си, в очакване на Годо (на шампанското т.е.). Засега личният състав беше само това – тримата с Мам и Милейди. Така щяхме да посрещнем новото хилядолетие.

Новогодишна София гърмеше и трещеше, пиратки и цветни ракети летяха, та се не знаеха, и покрай всичкия този шум шампанското се pop-на съвсем тихичко.

Последва химна на България, словото на Президента …

… Скоро алкохолът ме беше замаял сериозно, не ме свърташе на едно място около масата и започнах да се разхождам из стаята с чаша в ръка.

- Доч, защо не седнеш? – попита ме Милейди, следвайки правилото, че е по-добре да разговаряш с двуметровите си приятели, когато те са ситуирани в стол.

- Не ми се сяда – отговорих. Бях доста нервен. Какво ти нервен! Направо бях влюбен до уши и всички тези емоции и за секунда не ми даваха мира.

- Нещо е неспокоен – рече Мам на Милейди. Направи го, за да ме провокира. И успя – имах нужда да разкажа какво ми се беше случило, макар и да не се чувствах особено словоохотлив.

Правех тегели пред масата и с недомлъвки си споделях разни неща. Бил съм на гости на Мила. Ама кога това? Ми завчера. Ама сами ли бяхте?? Да. Олелееее, ама ти кога си тръгна? На сутринта. Оу, ама какво правихте? Гледахме Адвокат на дявола, ебаси якия филм, а пък Две димящи дула нещо не ми хареса особено, нищо, че е един от любимите филми на Мила … А пихте ли? Еми мноо ясно. Кво пихте? Червено вино. И свещи сигурно е имало … Имаше, да. Романтика, коментира Милейди. Е и кво? Кво кво – нищо. Добре де, ти там къде спа? Ми то имаше само едно легло, тъй че спахме на него. И кво? Ми нищо. Е добре де, ако беше нищо, нямаше да си толкова развълнуван. Целувахте ли се? Да. Ееее, ми значи сте се забили. Да, май че така излиза. Е хубаво де, после кво правихте цяла нощ? Еми нищо. СПАХТЕ ЛИ???, пита ме Мам вече супер изнервен. Хм … да.

Мам и Милейди се спогледаха. Божее, докато изкопчат от мен нещо …

- Е ти ебаси, как го разказваш, човек не може да разбере, какво всъщност се е случило – изкоментира Мам.

- А защо не доведе Мила с теб? – попита ме Милейди.

- Ами защото е с мъжа си в Търново за празниците – отвръщам аз.

- Аха. Да, това обяснява, защо не си я поканил.

- Не бе, аз я поканих, но беше ясно, че няма да стане.

- Да, разбираемо е.

Вече се чувствах по-нормално (share-нал вълненията си със света) и времето започна да тече с по-бързи темпове. Така дойде и моментът, в който пристигнаха Ender и един негов приятел, които може би трябваше да символизират Дядо Мраз и Снежанка (поне други кандидати нямаше), но в действителност повече напомняха на двете пияни прасета от приказката за Вълка и Пияните прасенца. (* Приказката за прасенцата можете да откриете в приложението. – Б.а.)

Ender и неговият авер се домъкнаха в 1 и половина през нощта, пияни като гъзове и заредени с една бутилка Jim Beam, която изцоцаха без никакво уважение към марката. Ender беше толкова зле, че дори по едно време успя да падне със стола. Заради това ние му се смяхме много дълго време.

Ето така започна 2001 г. – вместо с една Мила – с две къркани свини.

11.

Януари 2001 г.

Зимата най-сетне дойде – снежна и празнична. София за един кратък миг стана красива. У дома от своя страна беше топло и уютно. Коледните лампички светеха на едната стена, PC-то работеше безшумно …

Дата: Събота, 06 януари 2001 г.
Час: някъде около 5:30 след обяд.
Място: един апартамент в кв. Иван Вазов.

Телефонът иззвъня. Протегнах се и вдигнах слушалката, без да отклонявам вниманието си от монитора.

- Rogger Dojh слуша! – казах машинално.

- Здравей.

- Мила! – вниманието ми тутакси се откъсна от работата. – Здрасти! Как си? Какво правиш?

В слушалката се долавяше фонът на уличния шум – Мила ми се обаждаше някъде от вън.

- Ами нищо, малко излязох да понапазарувам след работа. Ти как си?

- Работя. Тъкмо съм се хванал с дизайна на някакви Интернет карти.

- Хайде да се видим за малко. Аз съм на НДК. Искам да ти подаря нещо.

Аз погледнах коледните лампички учудено. Те примигнаха в отговор. Доста изненадваща беше тази оферта за среща.

- Амиии … – започнах, тъй като едва преди малко бях успял да се наканя да седна да работя и не ми се искаше да прекъсвам творческия процес.

- Съвсем за малко, аз така и така трябва да се прибирам. Или ако искаш аз мога да дойда до вас.

На мен ми стана неловко – да разкарвам момичето, пък и в това студено време …

- Къде си точно в момента?

- На НДК, на телефоните в подлеза.

- Ами аз след пет минути ще бъда на пилоните.

- Добре, ще те чакам.

- Чао.

Зарязах глупавите Интернет карти, скочих в гащите и се изстрелях със Синята птица. На НДК беше пълно с коли, но точно при самите пилони намерих някакво импровизирано място за паркиране. Спрях накриво, пуснах аварийните светлини и изтичах към мястото на срещата.

Мила се въртеше неспокойно около оста си под кръжащия сняг и сред преминаващите хора. Щом ме видя, се усмихна смутено.

- Здравей! – рече ми тя, а в същото време в ръцете си премяташе нещо. Вгледах се по-внимателно и с изненада открих, че това е Смъртта е занимание самотно.

- Докато обикалях наоколо я видях на една сергия. Страшно се зарадвах и ти я купих!

- Колко струва?

- Глупости! Това е подарък!

Мила се държеше като малко момиченце, което са изкарали за първи път на сцена. И ме гледаше много странно.

Всъщност нищо странно нямаше в цялата работа – и двамата бяхме хлътнали като шестокласници. Но официалната версия засега беше, че след онази нощ в квартирата є всичко си е по старому. Наличието на съпруг правеше каквито и да е други регламенти невъзможни.

От друга страна, докато аз все още се владеех и поне пред нея полагах всички усилия да изглеждам непукист, тя очевидно не си даваше сметка, колко откровено излъчва любовни флуиди.

Когато несъзнателните й послания най-сетне достигнаха до изключително несъобразителния ми в подобни случаи мозък, аз изведнъж се почувствах страхотно. Усещането мацка да е толкова нескрито влюбена в теб е несравнимо. А пък ако и ти си още толкова загорял по нея …

От сивото небе се сипеха снежинки, смрачаваше се, колите бяха започнали да включват светлини. Хората забързано сновяха по площада пред пилоните и ни заобикаляха. Аз току що бях взел книгата от ръцете на Мила и си я разглеждах. Смъртта е занимание самотно. На корицата – една умряла муха, захлупена с обърната стъклена чаша. Боже, нима това щеше да се превърне в символ на романа помежду ни? Беше абсолютно смахнато и си беше съвсем в мой стил, а очевидно и в стила на Мила. Смъртта е занимание самотно. Звучеше ми като някаква мантра.

- Благодаря ти! – рекох. Благодарях й не само за книгата, а за самия факт, че се е сетила за мен, че е обърнала внимание на това, което сме си говорили и за очевидното й желание да ме зарадва. И за това, че беше успяла.

Мила продължаваше да се усмихва и да мълчи. Ако беше захванала да мачка полата си (не, че имаше пола, която да мачка, но образно казано) и беше започнала да върти десния си крак около носа на обувката, щеше да изглежда напълно естествено в този момент. Не го направи.

- Ами … – каза тя накрая.

- Ако искаш да седнем някъде? – прекъснах я аз.

- Не, наистина, трябва да тръгвам.

- Добре тогава.

- Хайде!

- Чао!

- Чао!

Мила се обърна и забърза към спирката на 94. Аз мислено повдигнах рамене, хвърлих още един поглед към книгата, която държах, и отидох при Синята птица, очакваща ме да ме върне у дома.

Смъртта е занимание самотно.

12.

Дата: След малко повече от седмица и след още доста срещи …, 15 януари 2001 г.
Час: някъде около 7:00 вечерта.
Място: Южния парк.

Сняг. Мек, пухкав сняг, който е затрупал цялата Софийска гадост и е превърнал прокълнатия град в приказка. Из такива приказки обикновено се разхождат Снежанки, Ледени Кралици и елени с камбанки. В нашия случай обаче в Южния парк се разхождаха единствено един web-design-ер и една актюерка. (* Актюер – човек, който оценява риска; до колкото знам, работи в застрахователния бизнес. – Б.а.)

Наистина нямаше жива душа. Ниските облаци и гъстият снеговалеж отразяваха светлината от разпръснатите из целия град улични лампи и навсякъде се разливаше оранжево сияние. Въздухът бе много студен, но студът беше мек, както подобава за такова време.

Вече порядъчно побелели, ние газехме през снега и си приказвахме ежедневни глупости. Всъщност никой не го беше грижа, какво точно ще си кажем.

Както обикновено идеята за бой със снежни топки беше на Мила. Момичето, не може да не му се признае, беше доста игриво. За разлика от мен – ясно ми беше, че трябва да подскачам като идиот, да се търкалям в снега, да припкам наоколо и да се смея на висок глас, замеряйки се, но всъщност цялото ми същество настояваше за удобен стол в топло заведение и чаша коняк, например.

Мила толкова се радваше на всичко, че стиснах зъби и се опитах да се вживея в ролята. (Не че беше мак толкова неприятно. Просто изведнъж се присетих за куп други по-приятни неща.)

Малко по-късно вървяхме наобратно. Измръзнали, заснежени, а на места вече и мокри.

- Целият съм вир-вода – споделих си.

- И аз – съобщи ми Мила.

- Защо не дойдеш до нас да се постоплиш. Ще умреш, ако трябва да чакаш в този вид и на това време автобус – Така и така живеех на 3 минути пеш път от парка.

- Знаеш ли, това не е толкова лоша идея.

У нас беше светло, топло и уютно. Аз се настаних на въртящия се стол пред компютъра и без много да се церемоня издърпах Мила да седне в мен. Тя леко се възпротиви, но много леко всъщност.

- Не трябва – рече ми тя.

В отговор я прегърнах по-силно, придърпах я и започнах да я целувам.

- Вършим глупости! – възкликна малко по-късно момичето, когато отново можеше да говори.

- Слабо ме интересува, – отвърнах.

Тя се замисли за кратко, наблюдавайки лицето ми съсредоточено.

- И мен.

Този път тя пое инициативата.

- Зная, че това, което вършим, е пълно безумие, но не мога да се спра – продължи след малко мисълта си Мила.

Аз не отговорих – бях напълно съгласен с нея.

- Така беше още сутринта, след като бяхме у нас. Не можех да се отлепя от теб.

- Ако искаш, остани да спиш тук – предложих аз невинно.

Мила се стресна. По всяка вероятност идеята й беше харесала прекалено много, за да запази хладнокръвие.

- Не, не, трябва да се прибирам. И без това в момента обстановката в къщи е отвратителна. Ако закъснея, ще бъде съвсем непоносимо.

- Защо, какво е станало?

- Геша се държи много гадно. Ужасно е студен и постоянно се караме, ако изобщо си говорим. И между другото той наистина има телепатични способности. Снощи, когато се прибрах, беше накъсал “Смъртта е занимание самотно” на парчета из цялата стая.

Нямаше какво да отговоря. Т. е. имаше, но предпочетох да не се бъркам.

- Наистина, трябва да тръгвам.

- Постопли ли се? – попитах с нищожната надежда, че ще отговори отрицателно.

- Да. Не се притеснявай, ще стигна до нас без проблеми.

Мила стана и се облече. На вратата опънахме една дълга целувка и тя изприпка, за да си хване такси. А аз се прибрах обратно в леговището си.

13.

Дата: На следващия ден, 16 януари 2001 г.
Час: След обяд (след като съм се излюпил от леглото).
Място: Outlook Express. (* Това не е фирма за куриерски услуги :P Б. а.)

Коментар: Какво става, когато се намеси Скорпионът (да уточня, скорпион, това е зодията на Геша, мъжа на Мила; и то не какъв да е, ами ТРОЕН скорпион)

Email message
From: Мила
Sent: 16 Януари 2001 г. 10:47
To: Rogger Dojh
Subject: Без име – едно отвратително обяснение

Още след първото изречение ще ти стане ясно, за какво иде реч, но моля те, прочети го цялото. Единственото, което не искам да стане, е да ме намразиш. Стига ми, че аз се мразя достатъчно за кашите, които забърках. И въпреки че си заслужавам да ме намразиш. Чувствам се ужасно. Всяко щастие се плаща, независимо, дали е било 1h или 1 година. (За протокола – бях доста щастлива последните дни, всъщност от Коледа насам). И всяка лъжа се плаща. Обаче прекалено скоро трябваше да плащам. Не знам, как си представях нещата – никак, най-вероятно. Просто исках някак с времето да се уредят в правилната посока (точно защото не зная, коя е правилната). Дойде ми доста рано вземането на какви да е решения. Това е все едно да сравняваш топлата си къщичка с някакъв приказен дворец под водата, до който не знаеш, ще можеш ли да преплуваш и ще има ли въздух и място за тебе там. Явно не те обичам достатъчно. Или съм прекалено страхлива. Ужасно страхлива и нерешителна. Та когато ми се постави въпроса (мамка му, колко умно копеле е Геша, пък и аз вчера бях много happy, че си казах някои неща, което не трябваше да правя – поне не сега), да избирам – или край на всякакви контакти със злия демон (т.е. ти), или света ще ми се види черен. Познай, какво избрах (и не само заради заплахата). Няма какво да се оправдавам, обаче ще го направя. Т.е. ще се опитам да ти кажа, как реално стоят нещата, за да ме разбереш. И да не си мислиш, че съм гадна, неориентирана, лицемерна лъжкиня. Та цяла нощ водихме преговори. Естествено, не мога да кажа, еби си майката, аз ще правя, каквото си знам. (Освен това не съм го намерила на улицата и не съм се оженила, защото е трябвало, а защото съм си мислила – той е). Не съм и добра в пазарлъка, щом стигнах дотам да му предлагам да може да си чука, която си иска, ама да не ми брои mail-ите и срещите с тебе. Е, той не се нави. Изглеждаше, че почти се е навил, ама да не е луд. Като това предложение беше директна демонстрация на това, колко държа на нашите отношения с теб.

Не съм спала и затова ми е адски объркано … Обаче не искам повече да ми пишеш, не искам и да се виждаме. Не, че не искам, така трябва. И не искам да лъжа повече. Ама понепонеже, когато казах, че си най-готиният човек, когото съм познавала, това не беше поза, затова като казвам Не искам, нямам пред вид съвсем да не искам. Не искам да ми пишеш, обаче може да ми пращаш картинките, които правиш. Не искам да се виждаме, с изключение когато Геша си е във ВТ. (Тука ти НЕ трябва да се съгласяваш. Това няма смисъл.)

Намери си някоя мила и интелигентна жена, която е добра и в леглото. Забрави за всичко, което е било и е можело да бъде. Което е казано и все още неказано. Която и да си намериш, аз сигурно ще си мисля, че не те заслужава. Пък може и да намериш някоя, дето да те заслужава. Не си толкова съвършен :P

Ако искаш, ако не ме мразиш, и ако мислиш, че ще ме изтърпиш разлигавена и разциврена, обади ми се, за да ти го кажа f2f. Но това ще бъде наистина последната ни такава среща. Не искам да продължавам да лъжа.

Решението е такова – никакви mail-и, никакви срещи. И е категорично.

Стискам палци за сделката днес. Трябва да я вземеш. Трябва да убедиш Стефан Иванов да се съгласи на цените и условията ти. Поне единия от нас да се справя с преговорите.

И дано имаш хубави спомени, въпреки цялата каша, която майсторски успях да заплета.

End of message

Да си призная, още на първите три думи можех да пред-скажа съдържанието на писмото. И колкото повече напредвах в четенето, толкова повече се ядосвах. Когато стигнах до параграфа под надслов “Искам-не искам (така трябва)”, направо побеснях. Романтичните мечтания за Жената, която ме заслужава, предизвикаха пристъп на ярост, а при споменаването на Хубавите спомени, изпаднах в състояние на тиха злоба.

Е, като background process някъде нещо в мозъка ми регистрираше едва доловими сигнали, които носеха съвсем друго послание. Но нямаше как да съм сигурен. Пък и за момента не желаех много да се задълбавам в тази насока.

Затова преглътнах, поех дълбоко въздух, стиснах зъби и се залових за работата, която ме очакваше.

14.

През следващите два дни получих още 3 писма от Мила. Към тях вървеше и една среща – резултат от изречението “Ако искаш, ако не ме мразиш, и ако мислиш, че ще ме изтърпиш разлигавена и разциврена, обади ми се, за да ти го кажа f2f”.

Исках.

По всяка вероятност у дома при момичето обстановката не се беше подобрила изобщо след преговорите с мъжа й, защото в тези писма и на срещата тя направи всичко възможно, за да заглади положението. Както тя го формулира в последния mail от серията, “… Нещо кофти се разделихме вчера. Няма да се опитвам да анализирам, etc. etc., че пак ще сгафя :P Това, което не ти казах в прав текст вчера е, че искам undo на предните ми 3 mail-а, поне до колкото може. (Знам, че 100% не може, уви, записът в registry-то си го има и не може да се прочисти толкова лесно)”.

Макар и да не знаеше, Мила нямаше реален проблем с undo-то. Наистина, доста й се бях разгневил заради глупостите, които ми беше изписала, но от друга страна прекрасно си представях, какво изживява и какво й се случва … Да не говорим, че след Кучката в бяло подобни драматични обрати бяха за мен като да си кажем здрасти …

След една кратка среща на кафе при бачкането й, в една от последвалите зимни вечери, аз се прибрах у нас, а момичето си отиде в къщи при съпруга си. Аз си се log-нах в Интернет и се захванах със сайта, чийто дизайн имах да правя. Едновременно с това чатех по малко. Времето минаваше, стана 11 часът, след това 12 … и pager-ът ми завибрира зловещо на масата и записука с истерични тонове.

“МОЛЯ ТЕ ИЗЛЕЗ ОТ ИНТЕРНЕТ. Мила”, гласеше посланието.

Wahh. Погледнах за всеки случай още веднъж часовника си. Да, наистина минаваше полунощ. Като се имаше пред вид, че у дома си Мила не разполагаше с телефон, какво по дяволите търсеше тя навън по това време?

Drop-их и след има-няма минута телефонът иззвъня.

- Rogger Dojh слуша – рекох в слушалката.

- Здрасти – каза ми Мила. – Искаш ли да се видим и да отидем да пием някъде?

Гласът й звучеше зле. Беше в кофти състояние – доста разстроена всъщност. Без да разпитвам за подробности, отговорих:

- Да. Къде си в момента?

- В Студентски град. Пред J’N'B-то.

- Откъде да те взема?

- Ще те чакам тук.

- Глупости, отиди някъде на топло. Само ми кажи, къде ще бъдеш.

- Не, не, ела тук. Ще те изчакам.

- Добре. Ще пристигна максимално бързо.

Синята птица се изненада, като ме видя – напоследък не излизах нощем – но в крайна сметка въпреки кучешкия студ успя да запали на газ и аз я пришпорих към Студентски град.

Мила представляваше една самотна залутана фигурка насред дългия паркинг. Щом зърна автомобила ми се насочи към мен. Спрях до нея и слязох от колата.

- Здрасти, – рекох, – как си?

След това побързах да я прегърна, тъй като въпросът ми беше глупав, а отговорът – очевиден.

- Какво се е случило?

- Изгониха ме от къщи. Няма значение. Хайде да отидем някъде.

Отворих й вратата и тя се качи в Синята птица. После се протегна и отвори вратата от моята страна. Това много ме радваше – беше запомнила глупостите, които й бях разказвал за The Bottom Test-а и винаги се сещаше.

- Накъде? – попитах, когато седнах.

- Помниш ли, бях ти разправяла за една кръчма наблизо. Готвят много хубаво.

- Хайде.

Отидохме до кръчмата, паркирах пред нея колата и влязохме. Мястото наистина беше приятно. Бяха се опитали да създадат автентична обстановка на стара българска механа и в някои отношения бяха успяли. Освен това имаше работещо шадраванче с камъни.

Настанихме се близо до водата. Поръчахме си някакви зловещи гигантски шашлъци и се заприказвахме. Подхванах някаква съвсем далечна тема, опитвайки се да разсея момичето от неприятностите, които очевидно й се бяха струпали на главата. Но така или иначе по някое време стигнахме до тях.

Накратко – след поредната семейна свада с незначителен повод, с ясна причина и с големи обвинения, мъжът й бе заявил да му се маха от главата и тя се беше разкарала.

Нахранихме се като прасета, пихме по една бира и по някое време тръгнахме да си ходим.

Вече седнали в автомобила, аз се облегнах назад и обърнах глава към нея.

- Ще те закарам до вас.

- Не ми се прибира особено. Но от друга страна няма къде другаде да отида.

- Ако искаш ела в къщи. Ще ми бъде много приятно. Там наистина ще можем да си вземем вино.

(Заради Синята птица така и не бях пил в кръчмата, Мила и тя от солидарност, а и на двамата много ни се искаше.)

Мила замълча, докато обмисляше предложението.

- Нали няма да е неудобно? – поинтересува се тя.

- Не. В никакъв случай. Изобщо не се притеснявай.

- Ами ваш’те …

- Те спят. При това стаята ми си е моя територия и там никой не припарва.

- Добре тогава.

- Към нас?

- Към вас.

Така се получи, че през всяка от следващите 5 вечери Мила се прибираше у нас.

15.

За 3 дни Мила започна да усеща неудобството да не си спиш в къщи – липсваха й куп ежедневни неща като сешоар, чисто бельо, чорапи etc. Но от друга страна мъжът й й беше заявил, че й забранява да припарва в квартирата, когато той е там (обикновено в извънработно време – именно когато Мила е свободна). Доста досадно.

Затова момичето в един момент стигна до идеята да си донесе най-необходимия багаж у нас.

Как точно се получи така, че аз да я закарам с колата, вече не си спомням. Предполагам, че не беше изминало достатъчно време от историята с Кучката в бяло и уроците в главата ми не бяха улегнали напълно. В противен случай не виждам как бих се оставил да бъда въвлечен в подобно безумие.

Паркирах Синята птица странично на жилищния блок, в който живееха. Мила, доста нервна, слезе от колата и се запъти към един уличен телефон, а аз останах в автомобила да чакам.

От телефона момичето се обади на GSM-а на съпруга си, защото той съвсем наскоро й беше забранил също така да влиза в квартирата без негово позволение. След разговора Мила изчезна нанякъде, а малко по-късно се върна, придружена от Геша. По дяволите, винаги съм мразел срещите от третия вид.

След като и двамата хлътнаха във входа, аз поседях още малко, но не издържах на едно място и се измъкнах от Синята птица. Навън беше много студено, но за момента като че ли не ми направи впечатление. Поразходих се наоколо и на някакво капанче видях, че продават Camel.

Купих си. Майната му, че се опитвах да спра цигарите. Не беше правилният момент за проява на воля.

Запалих си. Цигарите бяха хубави – не бяха оригинални, но поне бяха вносно менте.

С удоволствие си пафнах няколко пъти на чист въздух. След това пронизващият вятър ме принуди да се прибера обратно в колата. Включих двигателя и пуснах парното до край. Така вече се живееше. Пушех и наблюдавах през предното стъкло движението пред входа на Мила. Приличаше малко на някакво странно нямо кино.

След десетина минути от входа излезе и самата Мила. Това беше в реда на нещата и вече го очаквах с нетърпение. Но след нея вървеше мъжът й. Това вече беше неочаквано. И не ми харесваше.

Мила дойде до колата, отвори си вратата и хвърли багажа на задната седалка. Геша застана точно отпред и се вторачи в мен. И той пушеше. Не може да се отрече, че всички бяхме изнервени до краен предел.

Както така се взирахме един в друг, на мен ми стана смешно. Какво се чумереше толкова страшно, при положение, че неговата жена в момента се качва в моята кола, за да я карам към къщи? Колкото и да се стараех, не можах да възпра усмивката, която плъзна по устните ми.

Геша разпери въпросително ръце – какво се смееш?

Аз вдигнах рамене – знам ли, ти кажи, защо си толкова смешен?

След този ням диалог, Мила вече се беше настанила, аз дадох на заден и се измъкнах от паркинга. Поех към къщи и оставих зоната за срещи от третия вид далеч зад себе си.

- Това беше селска проява – рекох, докато се движехме из улиците на Студентски град.

- Знам – отвърна Мила. – Извинявай. Той не трябваше да слиза с мен, но нямаше как да го спра.

- Както и да е. Ще те помоля повече да не се случват подобни неща.

- Няма. Обещавам ти.

Детето беше искрено натъжено от случката. Аз също. Въздъхнах на ум, затананиках си безгласно някаква мелодия, отпуснах се по-удобно в седалката и насочих цялото си внимание към пътната обстановка. Понякога е толкова приятно да пътуваш през пренаселената с автомобили София … на фона на останалите си проблеми …

16.

У нас Мила се чувстваше добре. Или поне толкова добре, колкото й позволяваше ужасно напрегнатата ситуация – разделена с мъжа си, в чужд апартамент … Тъй като си давах съвсем ясна сметка, какво се случва с нас, за себе си бях решил, че ако тя окончателно напусне Геша, без значение как се развият отношенията ни, няма да я зарежа при никакви обстоятелства. Дори напоследък си правехме планове тя да си вземе квартира някъде наблизо, където да живеем заедно.

А аз доста исках това да стане – да се разведе, имам пред вид – и поведението ми бе продиктувано от далеч не безкористни мотиви.

Ммъжът й беше голяма гадина – тормозеше я психически, пък не се свенеше да демонстрира и физическо превъзходство. Третираше я до известна степен като крепостен селянин – тя му готвеше, переше го, чистеше му, основните доходи в семейството идваха от нея … Автомобилът, който той караше, се поддържаше също с нейни пари … Това до някъде успокояваше моралните ми угризения да се набърквам в една подобна семейна връзка.

Преди всичко обаче, бях ужасно влюбен и крайната ми цел беше да забия Мила за постоянно. Действах по въпроса с всички известни ми методи.

За петте дни, през които Мила живя в къщи, я карахме до голяма степен по семейно му. Ходехме заедно навсякъде, вечер излизахме, после се прибирахме да спим, а на сутринта всеки запретваше ръкави и се захващаше със задълженията си. Карах я до работата и я прибирах от там.

Единия от дните ходихме на гости на Мам и Милейди. Ефектът не беше очакваният – смятах, че Мила ще се впише чудесно в компанията ни, но всъщност тя през цялото време не откъсваше очи от мен и почти не говореше, поради което беше трудно да се впише където и да е. Едва към края на вечерта възникна необходимостта да се решат някакви задачи по математика и тя се зае да помогне на Мам, тъй като май беше най-квалифицирана от всички присъстващи.

Изтече петият ден. Аз все още не знаех, че това ще ни е последната вечер заедно. Мила, предполагам, също не подозираше. Следващият ден беше нейният рожден ден и основното ни занимание за момента беше да измислим, как ще го отпразнуваме. Вечеряхме в къщи, погледахме телевизия и накрая си легнахме. Аз си навих pager-а да ме събуди в 7 часа сутринта и заспахме.

17.

Дата: Рожденият ден на Мила, 23 януари 2001 г.
Час: 7:00 сутринта.
Място: един апартамент в кв. Иван Вазов.

Pager-ът се разцвърка гнусно. Измъкнах се от неспокойния си сън и побързах да изключа пищялката, за да не разбудя и Мила. Тя се поразмърда до мен, но продължи да спи. Внимателно станах от леглото, облякох се и отидох да диря баща ми в другата стая.

Той също беше станал, за работа.

- Добро утро, – рекох.

- Ооо, добро утро, ранобуднико! – отвърна ми той. И наистина, бях се излюпил близо 8 часа по-рано от обикновено.

- Имаш ли да ми дадеш 10 лева на заем? – преминах аз директно към въпроса. Това е едно от предимствата, когато общувам с баща си – че не се налага да правя дипломатически лупинги. Самият той е нетактичен до бруталност, но пък и аз мога да си позволя същото, без да се притеснявам за последиците.

- 10 лева? – попита ме той със съмнение. По принцип всякакво допълнително финансиране свръх договорената сума за издръжка, която той ми даваше на месец, беше нежелателно. Пък и нали работех.

- Мила има рожден ден. Искам да купя нещо по-празнично за закуска.

- Донеси ми портфейла.

Във Фантастико освен натурални сокове, лешници и кроасани, открих и някакви много красиви и ароматни свещи. Струваха по 6 лева, но щом ги видях, реших, че няма начин да не купя. Взех жълта – миришеше направо убийствено (на мен и до ден днешен ми мирише на секс и романтични вечери, но то това си е обяснимо…).

Сервирах закуската пред монитора на PC-то ми (който от съображения за функционалност беше поставен точно до леглото ми), покрих я, за да не се праши и запалих свещичката. Пуснах и коледните лампички на стената да мигат.

Събудих момичето, когато наближи време да тръгва за работа. Мила с мъка отвори очи и се огледа дезориентирана.

- Честит рожден ден! – казах й аз и я целунах. Тя се усмихна, но имах чувството, че повече от половината й осъзната личност в момента е някъде другаде. Спеше й се ужасно.

- Благодаря, – отвърна ми тя със слаб глас.

- Това е за теб – посочих й свещичката и закуската. Тя не ми обърна внимание – изглежда изобщо не зацепи, че под покривалото има храна. Затова, когато малко по-късно тръгна да се облича и аз й предложих да закусим, преди да е заминала, тя остана много изненадана.

Вече по пътя за към работата й си говорехме, настанили се в Синята птица. Момичето спомена мъжа си и аз я помолих да не го набърква – не точно сега. Бях адски уморен, всъщност точният израз е – беше ми терсене от недоспиване … Е, и двамцата бяхме крайно неадекватни.

Харизах я пред офиса й и се прибрах у дома. Хвърлих се върху родното си легло сред аромата на свещта и сред парфюма, останал от Мила по завивките, и се отнесох щастливо.

Към 11 часа иззвъня телефонът ми.

Моментално го вдигнах – още преди да съм отворил очи.

- Здравей – рече Мила.

Разсъних се веднага. Тонът й ми прозвуча много странно.

- Здрасти. Какво се е случило?

- Можеш ли да минеш през офиса ми?

- Да. Идвам.

Скочих в гащите и със Синята птица отпрашихме с мръсна газ през града.

Изкачих стълбите към офиса, позвъних профилактично и влязох. Мила ме посрещна във фоайето.

- Ела навън – каза тя и двамата излязохме на стълбището.

- Видя ли букета?

- Какъв букет?

Тя демонстрира с ръце размера му – много голям.

- На бюрото ми, точно до компютъра.

- Не.

- Геша ми го беше изпратил тази сутрин. Виж – и ми бутна в ръцете някаква снимка.

Снимката беше изрязана, на нея се виждаха двамата с Геша на сватбата им.

- Обърни я.

Отзад имаше послание. Не си го спомням цялото, но общият смисъл, предаден в свободен текст, гласеше: Въпреки, че си такава дива кучка, аз съм готов да те приема обратно и всъщност днес е последният ти шанс, ако довечера не се прибереш у дома – край. Думата кучка присъстваше като такава. Това ми направи силно впечатление. Още по-изненадан бях от думите, с които Мила отговори на въпросителния ми поглед:

- Реших довечера да се прибера в къщи.

Помълчах известно време, разглеждайки сапунения артефакт в ръцете си. След това й го върнах.

- Ми хубаво. Ти си решаваш – рекох.

Мила не очакваше подобно нещо.

- Разбери, … – започна тя, все едно се бях възпротивил по някакъв начин. Но не бях. Беше ми ужасно гадно, но ми беше и все едно. Да се оправя – до тук с мен.

- Всичко е o.k. Ще си тръгвам.

- Ще те изпратя до колата.

- …

Седнах аз вътре, Мила – и тя. Поседяхме така известно време в мълчание.

- Май че няма какво да ти кажа още.

- Ами да. Няма.

- Тогава май е най-добре да се прибирам на работа.

- O.k.

След като си беше отишла, останах там още поне 10 минути. Искаше ми се да се върне. Но не го направи. Накрая запалих двигателя и се занесох в добрата си стара стая, която поне нямаше опасност да реши и тя да се връща при някого. Моя си беше, гадината. Ужас. Всичко, което си бях мечтал и планирал през последните дни се изсипа безшумно в кофата с лайна и потъна там, бълбукайки.

Същата вечер не ходих никъде – останах си у дома и още в 8 часа бях легнал, завит през глава, изолиран от целия противен свят. Драйфаше ми се от всичко и от всички и не исках да имам нищо общо с тях.

По някое време станах, за да се поровя в PC-то си – не можех да заспя. Всъщност дори пред PC-то само си седях така и нищо не правех. Съзерцавах тъпо монитора. Ето това беше моето занимание.

Вратата на стаята ми се отвори.

Влезе баща ми.

- Трябва да поговорим.

Изгледах го. Без особено изражение.

- Някой друг път – рекох.

- Не, няма да е някой друг път. Три неща са. Първо, трябва да решиш, какво ще правиш с училището. Беше ми казал, че ще ходиш на лекции, а ти съвсем си го зарязал …

- Ако обичаш, остави ме – намесих се аз. Изобщо не ме интересуваше това, за което ми говореше. Майната му на училището. Майната му и на всичко останало.

- Не, няма да те оставя! – баща ми повиши тон. Признавам, беше изключително даровит в това отношение – да подбира най-неподходящите моменти ever, за да ми държи конско. Нямаше по-добър от него. Най-съвършеният инструмент за измерване на пикови точки от гнусния спектър на настроенията се намираше в неговата глава. Numero fucking uno. – Невероятно те бива в обещанията, но още повече те бива да не ги изпълняваш.

- Баща ми! – аз също увеличих силата на гласа си. – Престани!

- Не ми викай престани, защото …

- ИЗОБЩО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! НЕ МОЖЕШ ЛИ ПРОСТО ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТУК?

- НЕ, НЕ МОГА ДА ИЗЛЯЗА ОТ ТУК, ЗАЩОТО ГО КАРАШ ЕДНО КЪМ ГЬОТОРА, А АЗ ДАВАМ ПАРИТЕ СИ, ЗА ДА МОЖЕШ ДА УЧИШ И … – тук баща ми продължи още известно време с неща, които не слушах. Превключих на състояние котка – просто изчакваш, без да реагираш. Бррррррмммммм бррррррмммммм …

Невероятно изнервен, баща ми най-накрая излезе от стаята. Беше завършил речта си много язвително. Отпуснах назад глава. По дяволите. На кой му пука …

Пукаше ми. Всъщност все пак бях чул, какво ми казва. Страшно се обидих. До такава степен, че ако имаше къде да отида, щях веднага да се изнеса. Нямаше. Останах там. Но отказах да приемам от родителите си както пари, така и храна. Легнах си гладен. Тъй и тъй нямах апетит.

Идният ден беше неприятен. Служебните ми задължения и излизанията до клиенти донякъде ме разсеяха, но като цяло нито бях спал добре, нито бях закусвал нещо смислено (един смотан сандвич от някакво забутано капанче) …

И това на фона на липсващата Мила.

Все пак си размених някой и друг mail с нея. Например:

—————
From: Rogger Dojh
To: Мила

Искам да заплача от безсилна ярост
и от самота
Искам да заплача от любов
и съм полудял
но съм във желанието си окован
безмълвно устни съм прехапал
и мълча
С копнеж изпълнен е деня
Адска и отчаяна – нощта

И всичко е напразно
не остана в мен душа
всичко беше само гавра
ти не беше тя.

P.S.

Само не ми изпращай прочувствен mail в отговор.

Няма какво да ми кажеш повече.

И тук е пълно с твои дрехи и бельо, които предпочитам сама да си събереш.

—————

From: Мила
To: Rogger Dojh

‘На любов като на война’. Ти се бориш за това, което искаш да е твое. Имаше избор – трябваше да кажеш ‘стига’, ‘остани’, ‘искам’. Но аз не можех да ти го подскажа. Защо остави избора в ръцете ми? Следващият път се бори, my friend – ако си мислиш, че човекът си заслужава. Защото ще става въпрос и за твоя живот. И той не трябва да се решава от някой друг. Бях ти казала, че любовта е сделка, а ти не повярва … Може би още не вярваш.

И btw, наистина не съм Тя – за никого. Аз съм вече ничия жена …

Кога ще ти е удобно да си събера багажа? Пиши или се обади, знаеш къде съм. It depends on you.

Наистина няма какво повече да ти кажа.

—————

From: Rogger Dojh
To: Мила

Кога ли пък съм искал да бъдеш МОЯ. Исках да сме заедно, по взаимно желание. А не животът ми да преминава в борба да те задържа при себе си. Така и така самият аз прекроих личността си, за да ти харесва с мен. (* Е, всъщност тук имам пред вид, че за първи път през живота си съм правил компромиси … ма и тва е супер много нещо. – Б. а.) След като и след това си готова да се дръпнеш – the choice is yours. А ако се позамислиш, щом любовта е сделка, ти освен права добиваш и отговорности. Една от тях е да не подлагаш другия на тормоза, който щедро ми дари вчера. Също така да си на негова страна. В противен случай нарушаваш въпросната сделка. В сделките няма борба, освен в съдебната зала. Помисли си малко по въпроса.

Нямам никаква представа, какво се е случило вчера, но ако искаш, остани. Аз напук на всички принципи те приемам и сега:) Но не очаквай да те вържа с избора си. В случая той трябва да бъде твой.

—————

Може би на фона на събитията всички тези обяснения звучат странно. Но отношенията ни наистина бяха доста сериозни. Една или друга случка променяше фактическото състояние на нещата, но засега по никакъв начин не беше повлияло на онова, което ни свързваше най-силно – приятелството. С Мила чисто и просто се разбирахме прекрасно. Беше невъзможно да престанем да общуваме ей така – отведнъж.

Кореспонденцията ни продължи в същия стил. Появиха се и някои игриви нотки – че как без тях … при такива шматки като нас …

18.

Месецът изтичаше. Естествено, нещата не свършиха до тук, макар и да се виждахме много по-рядко. Но пък си пишехме много. Толкова много, че чак да го заболи главата човек. Например на 29 януари за един ден бяха прехвръкнали 17 писма. Ей такива работи.

Ето едно писмо, което няма нищо общо с интригите, но пък е забавно:

From: Мила
To: Rogger Dojh
Subject: На урок по биология

Малко биологични факти:

Оргазмът при прасетата трае 30 min (в следващия си живот искам да съм прасе :P)

Хората и делфините са единствените видове, които правят секс за удоволствие (хмм, с развитието на генното инженерство, дано да включат и прасетата :P)

Средностатистически хората се страхуват от паяци и хлебарки повече, отколкото от смъртта.

Като заговорихме за хлебарки – една хлебарка може да живее 9 дни без глава, преди да умре (след това да не ми излезе някой да спори, как не са съвършеното в еволюционно отношение животно).

Полярните мечки са леваци (интересно, кой го е доказал и на кого му влиза в работата).

Някои лъвове правят секс по над 50 пъти дневно (като се има пред вид, че по книжките пише, че обикновено спят по 20h на денонощие – егати и бързаците – 10x).

Мъжката богомолка не може да прави секс, докато има глава. Затова женските започват секса, откъсвайки главата на партньора (много мило, женските хора го правят всеки ден по малко – ти какво предпочиташ?).

Слоновете са единствените животни, които не могат да скачат (тук не броим комшийката от долния етаж – леля Дочка, която също не може).

Когато някой те подразни, за да се намръщиш, задействаш 42 мускула. За да покажеш среден пръст – само 4.

P. S. Коментарите в скобите са мои – за автентичността на останалото не отговарям – не съм го измислила аз :P

19.

Кавгата с баща ми имаше някои напълно неочаквани последици: научих се да готвя, за да не умра от глад.

20.

Февруари 2001.

У дома при Мила нещата не вървяха по мед и масло, макар и да се бяха пооправили малко. Малко. На една среща, на която Мила дойде в кофти настроение, научих следната история.

Отново седят у тях си с Геша. И обсъждат живота си заедно. Геша се е вживял в ролята на гъзар – обяснява на Мила какво всъщност представлява тя. Тя е: евтина козметика. Просто някакво съвсем обикновено момиче. Хм, че защо ли е с нея при това положение? Ооо, по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето. Не му се занимава с по-засукани мацки … много е сложно.

Аз седя и слушам, и се чудя, дали Мила вече е подала молба за развод. Но не. Тя просто е леко депресирана. Ужас. Това момиче на моменти не мога да го разбера. Понася неща, които от моя гледна точка са непоносими …

Сигурно поради тази причина (че семейните проблеми изобщо не бяха изчезнали от живота й като с вълшебна пръчица – ами бяха си останали – като досаден цирей, който не се маха, когато счупиш огледалото …) срещите ни отново зачестиха. Мила отиваше сдухана на работа, срещахме се по някое време и настроението й се оправяше. Нормално беше да й харесва да се виждаме.

Аз нещо й ревях да се видим за по-дълго. Исках да може да отприщим всички неизказани мисли (за които дори не подозирахме какви са, а знаехме, че се крият някъде из мозъците ни), да се отпуснем и да си пообщуваме човешки. Естествено, това нямаше как да стане, докато Геша си беше в София. Но когато е в Търново … ето какво пристигна в пощата ми един ден:

From: Мила
Sent: 10 Февруари 2001 г. 12:18
To: Rogger Dojh

Преди всичко – важно ли е да се видим? Ще ти се обадя като разбера, как стоят при мен нещата. Чакай call най-късно до 3h.

Имам следното предложение:

Предложение: В неделя рано къде икинджия (10-10 и 1/2) идваш в къщи на палачинки. След това, ако времето продължава да е такова като днес, правим една Витоша. Е, предлагам ти да не го караме прекалено съвестно и да не наблягаме на туризма, ами да се размажем като гущери на припек на първата попаднала ни полянка. Оттам нататък – волна програма. Необходими ресурси: раница, нож тип ‘swiss army’ или удобна двуцевка, кибрит или два остри камъка, хубава книга/ги (pornpics are forbidden), одеало, good spirit (във второто значение – от 11 до 45 градусов, по желание на участника), walkman или песнопойка, плетиво или друг вид entertainment.

Облекло: smart casuality;

Присъствие: Почти задължително;

Съжалявам, че вчера се опитах да си изкарвам лошото настроение върху теб. Мисля, че следващия път, когато дяволите в главата ми решат да си правят жертвените танци, ще бъда доста по-внимателна.

21.
Дата: Неделя, 11 февруари 2001 г.
Час: някъде след 11:30 сутринта.
Място: паркинга пред J’N'B-то в Студентски град.

Времето е студено. През облаците наднича малкото слънчице, но повече от любопитство, отколкото за да свърши нещо полезно. Духа и вятър. До скоро препръскваше дъжд. Докато влизам в паркинга със Синята птица си мисля, че Витоша отпада от плановете за деня. Пък и аз си имам други, доста по-хубави. Наричат се Симеоново.

Мила вече е на паркинга.

- Сигурен ли си, че не искаш да ти направя палачинки?

- Да. Няма какво да правя у вас – тук съм категоричен.

- Знам една сладкарница наблизо, където също правят вкусни палачинки.

- Ами добре. Между другото, не мисля, че ще се ходи на Витоша.

- И аз. Имаш ли някакво друго предложение?

Вървим към сладкарницата.

- Да. Какво ще кажеш да отидем на вилата на О-Гош на Симеоново. Говорил съм с него, няма проблеми.

- Той там ли ще бъде?

- Не. През деня ще има работа навън. Няма да има никой. Освен Жорко, който е много готин.

- Кой е Жорко?

- Котката на О-Гош.

- Супер. Ами добре, съгласна съм.

22.

Влязохме в заведението. Аз си изконсумирах палачинката почти в пълно мълчание. След това отидохме да напазаруваме.

Този път решително заявих, че аз ще избирам виното и докато оглеждах бутилките, се спрях на Cabernet Souvignon от регион Росеново. Както по-късно се оказа, това беше едно от най-хубавите червени вина, които бях пил някога.

Докато се помотвахме в София, времето съвсем се скапа. По пътя към Симеоново попрепръска дъждец, а горе беше мрачно и мокро. Влязохме в къщата и пуснахме печка. Мила се настани на един лежащ стол, а аз си окупирах леглото. Pop-нах едната бутилка вино, запалих свещичката, която беше останала още от рождения ден, пуснах някаква музика. Получи се много уютно.

Горе-долу по времето, когато първата бутилка червено вино привърши, Мила събу обувките си и пъхна крака под завивката на леглото, което беше точно срещу нея. Това ме наведе на някои мисли.

Преди няколко години с Мам бачкахме в Илиенци като програмисти (тя е дълга и широка, какво точно са правели програмисти на стоковия базар, но …). Там си имахме един шеф, който заекваше, но пък по негови думи имаше много богата сексуална история. Разказваше доста истории за курви, манекенки и фолк-певици и всички звучаха достоверно. Покрай всичко това беше споменал и за едно правило, по което да разпознаеш, дали една мацка ти е навита. До момента, за разлика от The Bottom Test, правилото се е потвърдило в 100% от случаите, когато съм го пробвал. Заключава се в следното: Завеждаш момичето в къщи/офиса/колата/вилата (важно е да е на събтсвен терен); ако тя си събуе доброволно обувките, значи е влажна и изобщо няма какво да я питаш – хващаш и действаш.

Помаях се известно време, подрънках още малко глупости, пък накрая реших да пробвам.

- Ела тук – казах на Мила. Това са вълшебни думи. Очевидно, отправени към жена, те имат магическа сила. Винаги предизвикват ответния въпрос Защо, на който се отговаря с Така. После започвате да се целувате. Ей такива работи.

Мила не се колеба дълго и се намъкна при мен под завивките. Там беше и по-топло, пък имаше и мъж (от нейна гледна точка това е плюс; от моя не би било :).

Известно време си се радвахме един на друг и тъкмо взе да става интересно, когато Мила измъкна отнякъде един лист и ми рече:

- Написах ти писмо.

“Ааа, не.”, отвърна мозъкът ми. “Никакви писма. Защо писма. Писмата са забранени днес, пък и през следващите 250 години. Писма kaput! Изгорете писмата, те вредят на социалната култура и на нормалните сексуални отношения между хората!”

Но писмото беше там, под носа ми, отпечатано на принтер и започваше с думите: “Аз много мислих и реших да остана при Геша.”

“Олеле,” продължи мозъкът ми. “О не, пак ли?!?”, възкликна миг по-късно той, четейки надолу. “Отново съм попаднал в история, бълбукаща в разтвор от перилни препарати”.

“Пералномати.”, добави десет секунди по-късно мозъкът ми, който се беше вкопчил в темата за почистването на дрехите като спасител в удавник със сламка. А някъде в изолиран мозъчен блок продължаваше да постъпва информацията от писмото.

Все някак го изчетох. Мила ме наблюдаваше съсредоточено. Аз го оставих настрана и се отпуснах по гръб. Кръстосах ръце под главата си. Огледах тавана. Той беше много приятно празен.

- Е? – поинтересува се Мила.

- Какво Е? – аз също проявих интерес.

- Няма ли да реагираш по някакъв начин!?! – Мила се държеше като момиченце пред аквариум – чукаше по стъклото и се дразнеше ужасно, че рибите си висят спокойно пред нея и глупаво я гледат.

- Оооо … – несподелени злословия витаеха в многоточието. Млъкнах отново.

- Кажи нещо!

- Нещо? – попитах аз плахо. Хм, май не точно това се имаше пред вид.

Мила направо побесня. На мен ми беше все тая. “Реших да остана при Геша…”. Абе, тия бикини, дето се търкат в хълбока ми, да не би да са мои? Ааа, ма тва си тиии, Мила, по едни бикини само, я как се вземали такива генерални решения – само по бикини … Геша? Ловецът на врабчета? Бе седи къде искаш, само не ме занимавай с тия глупости. Уфф …

Оттам насетне аз единствено чаках да изтрезнея, за да може да се приберем със Синята птица. Почти не говорехме – т.е. Мила ми обясняваше някакви неща, но аз не си давах много зор да ги слушам. Така и така вече се повтаряше. Много по-приятно ми беше да си лежа на топличко, свещта да блещука на масата, Мила да е до мен … О, но тя е афектирана. Нищо, и така е готина. Само да не ми налита на бой. Ох мааа! Стига сега, какво съм ти направил? Реакция? Искаш реакция? НА ТИ СЕГА РЕАКЦИЯ:

- Ти какво очакваш от мен? Да скоча и да заявя: НЕ, ТИ ЩЕ БЪДЕШ С МЕН!? Да предизвикам Геша на дуел? Да те отвлека? Твоя работа си е, къде и с кого ще бъдеш! Това ти си го решаваш! Аз си правя моя избор за мен, но няма да ти решавам личните проблеми! Само че си избери най-сетне, с кого ще живееш и не ме занимавай повече с глупости!!!

Мила ме гледаше леко уплашено. Хубава реакция направих. Емоционална, драматична. Доволен от себе си, се отпуснах отново назад.

Малко се поуспокоихме след този изблик. Преминахме на по-неутрални теми. Следобедът клонеше към вечер, която пък дойде рано, по февруарски …

Към 8 вечерта бях вече изтрезнял достатъчно, за да мога да шофирам.

- Искам преди да си тръгна за вкъщи да поговорим по един въпрос. Но искам да го направим на по бира – офертата дойде от Мила.

- Ами добре, но ще трябва да изчакаш да поприключа с една задачка за утре. Ако пия преди това бира така ще ми се доспи, че нищо няма да свърша.

- Става.

У нас както винаги си беше светло, топло и гостоприемно. Телевизорът работеше, PC-то също. Вечеряхме набързо с нещо, което сготвих на две – на три и аз се цопнах пред компютъра. Мила взе да скучае.

След около час аз продължавах да работя.

- Ще свършиш ли скоро? – попита ме тя, като се примъкна до мен на леглото с бира в ръка. (За да работи човек на PC-то ми трябваше да седне на леглото).

- Амииии … – проточих не съвсем уверено. И аз не знаех.

- Хайде остави тези неща. Много късно става, искам да се прибера и да мога да се изкъпя, преди да си легна.

- Хммм …

След няколко минути идеята на Мила успя да си пробие път през web-shit-овете, които задръстваха мозъка ми.

- Ааа, да. Ами добре. Къде ми е бирата?

- Ето я.

Отдръпнах се от PC-то и седнах по турски в единия край на леглото. Мила се разположи срещу мен.

- Думай сега.

- Ти знаеш, колко много те обичам. Но не мога да реша да се разделя с Геша. Аз …

- Оооо, моля те. Не започвай отново!

Мила замълча за миг.

- По дяволите! Според мен днес ти изобщо не си изигра добре козовете! – тя очевидно реши да skip-не intro-то.

- Какви козове? – попитах, искрено недоумявайки.

- Имаше възможност да ме убедиш, да се пребориш …

Разбрах за какви козове говореше. Това малко ме ядоса.

- Никакви козове не съм разигравал днеска! Ти ми заяви в прав текст, какво си си решила и аз се съгласих. Какво искаше да направя?

- Исках да реагираш по някакъв начин! Да направиш нещо, за да … Няма значение.

За да я спечеля? Как не увираше, че самият факт, че се вживява като Ябълка на раздора я екранира за подобни аспирации от моя страна. Но какво пък. Може би проблемът си беше в мен – като че ли всички жени рано или късно полудяваха по този трагичен начин в мое присъствие и дори да са точни като Мила, започваха да се държат кучешката. Защоооо, защо така, уважаеми Доч?

Опитах се да й обясня всичко това. Трудно се получаваше. Срещах проблеми с формулировките на неясните си мисли.

После известно време помълчахме.

- Какво ще кажеш за неангажираща извънбрачна връзка? – предложи внезапно Мила. Аз хлъцнах.

- Абсурд, как ти хрумна подобно нещо?!? – възкликнах ужасен. Мозъкът ми много бързо беше успял да сглоби сцени от подобна връзка. До една – трагикомични, само че защо ли всички в тях плачат?

- Предлагам ти го, защото ужасно те обичам! Обичам те толкова, че искам да те глътна и да те нося навсякъде със себе си!

Ако са ви будили някога с кофа студена вода, значи може да си представите в известна степен ефекта на тези думи.

Яко се спекох. Анелия! Това бяха едно към едно думите на Анелия!!! Помощ! Какво става тук!?!

Отдръпнах се като попарен от момичето. Тя ме погледна в опита си да разбере, защо така реагирам. Предполагам, че паниката и ужасът са били изписани на лицето ми, тъй като Мила се стресна.

- Какво има? – попита тя.

- Говориш точно като Анелия! – обясних с гробовен глас.

- Съжалявам! – кратка пауза. – Но аз те обичам! Само че ми трябва време, за да взема такова решение, каквото би те удовлетворило!

Отново! Пак се случи! Все едно малката джафкаща Анелия се беше вселила в Мила!

Стига толкова, казах си. Точка. Мила no more. Спрете войната в Ирак etc. bullshit.

- Виж какво – поех си дъх. – Повече няма никакви такива истории. Взех си твърдо и ясно решение и то е – всеки си тръгва по неговия път. Че ще си останем приятели, ще си останем. Това е съвсем отделно. Но ти си се връщай при мъжа си. Аз повече нямам никакви аспирации към теб.

Какво прекрасно нелюбовно обяснение. Но с Кучката в бяло бях изживял такъв емоционален шок, че реакцията ми беше продиктувана директно от гръбначния мозък. Не подлежеше на обсъждане или на обжалване.

Мила пусна сълзи.

Мозъкът ми изпищя в тъмнината на черепната кутия, обзет от пристъп на клаустрофобия. Искаше да се махне, милият.

- Ще си ходя – каза момичето.

- Мен ако питаш, по-добре остани тук да спиш, да се поосвестиш, – рекох й аз, защото през последния час бе изпаднала в някакво ултра-неадекватно състояние и имаше нужда някой да се грижи за нея. Очевидно поне за това си даваше сметка; или пък твърдо не желаеше да взима каквито и да е самостоятелни решения, защото ме послуша. Съблече се и се мушна под юргана.

А аз се чувствах невероятно добре – целият пакет от натежали въпроси, свързани с едно бъдеще, където присъстваше Мила, се бе свлякъл от плещите ми. Мозъкът ми пееше от радост, защото голяма част от процесорното му време се бе освободило и ежедневните task-ове тръгнаха с обичайната си скорост. Аз се настаних пак пред PC-то и продължих нататък работата си по сайта.

23.

Така скъсахме с Мила. 27 дни + още един bonus day накрая…

И плюс един забележителен диалог:

Дата: Някъде през ранния февруари 2001 г.
Час: Някъде по обяд.
Място: В произволно заведение.

- Може да ти е чудно, – обясни ми Мила над чашата си с безалкохолно, – но Геша според мен е идеалният генетичен материал за деца. Ако имам деца трябва да са от него. След това какво ще правя не е толкова важно.

- Да не си се разболяла нещо? – попитах искрено загрижен (такива глупости се приказват при телесна температура над 39,7 гр. Ц).

- Не, знам, че ти гледаш по съвсем друг начин на нещата …

- Еми много ясно! Твоята теория граничи почти с фашизъм!

- Глупости! А и в крайна сметка Геша ми е съпруг и е нормално да искам децата ми да са от него.

- Абее, я да сменим темата, че ме заболя главата … Идеален генетичен материал … Боже Господи …

24.

(В mail-а по-долу, в [] е обозначен текст, който е взет от писмото от Мила, на което отговарям; останалото е мое)

From: Rogger Dojh
To: Мила
Subject: Re:

[Снощи беше една много черна нощ. Честно казано, завиждам ти донякъде и донякъде се гордея с теб, дето така не ми се хвърли на врата, когато толкова много исках :)))) Това беше Правилното.]

Мдааааааа

[Сега би звучало отново грубо и нетактично да ти обяснявам, колко си ми скъп и колко те обичам. Обичам те толкова, че да искам да бъдеш щастлив. Но не толкова, че да бъда аз източника на твоето щастие.]

Да бе, стана ми ясно.

[Поне така, както ти си го представяш - да зарежа Геша и да дойда при теб.]

Споко, тези представи са минало.

[Поне не сега. Не знам, дали някога е писано да бъдем заедно. Това, което знам, е, че ще се реши какво е писано до max 5-6 месеца. Не ти казвам - чакай до тогава.]

Хех, оставаше и такова да кажеш.

[Но не искам така да ме притискаш като вчера - или всичко, или нищо.]

След като се понаспиш си прочети пак mail-а и да видим, дали няма да те заболи главата :P Кого съм притискал бре, дете? Кой ми стовари на главата два листа мъдрости? И след това седиш и протестираш, че няма реакция. А когато проима – протестираш, че не ти е харесала. И може би аз ти обяснявах, как ще живея с Геша, но много искам да те изям? Ти иди и застани с пистолет пред някой полицай, пък да видим, дали няма да стрелят по теб :P

[Ако ти обаче много държиш на това, ще бъде така. (* Има се пред вид, да прекратим всякакви взаимоотношения. - Б.а.) Ако това ще те направи да се чувстваш по-добре и да спиш и да ядеш нормално. Ще бъде така. Ти ако искаш не си трий mail-овете, но ако ще е така, аз ще го направя.
Обаче ако размислиш върху решението си, това, което мога да ти обещая е, че няма да се виждаме особено често.]

Е чей малко, аз просто оттеглям (този път и емоционално) сички претенции към теб. Туй ще рече, че изобщо няма да си давам зор да се виждаме често или рядко, а как дойде и каквото стане. Никакви планове не ме интересуват. Имам си свой си път, който си следвам, ти си имаш твой, ако пак се пресекат някак си – ми ok, инак – също ok.

[Обаче като се виждаме, няма да има какво да си доказваме и от какво да ни е страх.]

Тва с доказването си е твоя идея. Нещо като гледам, май и аз съм се фанал на тая игра и аз да ти доказвам някакви неща, но това е щото инак щеше да е тъпо само да си мълча и да се усмихвам с разбиране.

[И ще ни бъде доста по-спокойно и, предполагам, доста по-хубаво. Защото ще знаем, защо го правим и няма да има борба на чест в отношенията ни.]

Какви борби пак са те подгонили, мило момиче?

[Намачкай ги днес всички в службата и останалите, дето искат да си имат вземане-даване с теб. Спорен ден. :)))))]

О, 10x. Сега ми предстои да обясня на Стефан Иванов, защо няма да ходя при него и няма да му пратя договорите – т.е. защото ми се спи, та 3 не виждам. Да видим, дали ще се справя :)

[Btw искам поне отговор на този mail. И това, дето Милейди ти го е казала, че жените хукват след мъжа, когато спре да им обръща внимание, е вярно само за определени жени и ситуации. Мисля, че в случая не е.]

Да не земеш да си помислиш, че затова слагам точка? Не е поза, съвсем сериозно си е. То не е точно точка, но след вчера не ми пука толкова. В момента за пред себе си се чувствам free (т.е. необвързан по някакъв начин с теб). Те тва е.

[Още нещо. И двамата май не ни бива в обясняването, особено когато сме заедно.]

Защото приказки sux, както нееднократно съм изтъквал, ма кой ли ми те слуша.

[Искам да те помоля да бъдеш малко по-открит с мен. По-добрият начин на общуване не е ли, с риск да се нараним, да бъдем maximum открити един с друг. (хе, хе, тук май се оправдавам, дето толкова често се случва да те наранявам). Все пак си помисли за това.]

Мислене също sux :P

[:)))Целувки :P:P]

Да си жива и здрава. И не се връзвай. Нещата между нас остават в миналото, но тва не ги скапва. Симеоновото вчера беше супер, имаше дори емоции, сериозни разговори, хубаво вино, любовен плам, секс, бе сичко. Не беше толкоз страшно. Пък и бяхме заедно, което го прави още по-яко :)

Поздрави,
Rogger Dojh

—————

From: Мила
To: Rogger Dojh
Subject: The last question

Btw, последен въпрос – ако искаш ми отговаряй.

Това снощи само секс ли беше?

—————

From: Rogger Dojh
To: Мила
Subject: Re: the last question

Как си го представяш? Понякога все едно не говоря на теб, а на стената :P Не, беше си любов, при това напълно споделена …

25.

И така:

След цялата тази история Мила си се върна при мъжа си, който, очевидно вече изгубил непоклатимата си увереност на феодален владетел, се взе в ръце и започна да се държи както подобава на един добър съпруг.

В момента Мила е в отпуск по майчинство. Хлапето е момченце и започва ужасно да прилича на баща си. Ами да, всички са много притеснени – то не изпуска възможност да ощипе от детската количка някоя приятелка на Мила по задника.

Но какво да се прави – генетичен материал!

—————————————————
Приложение:

ПРИКАЗКА ЗА ВЪЛКА И ТРИТЕ ПИЯНИ ПРАСЕНЦА

Дошла зимата и трите прасенца решили да си построят дом, че да не им мръзнат сланините. Чудили се, що да сторят, пък накрая седнали и си направили къщичка от есенни листа. Или по-скоро иглу от есенни листа. Или направо да си го кажем – една огромна купчина есенни листа, в която те се ровили като истински свини.

Вълкът, на който топките му били станали на лешници от адските студове, много се издразнил, че прасенцата си имат такава хубава къща, и отишъл при тях. Седи пред къщата и разправя:

- Ей, свини, я да ме пуснете и я да се постоплим малко, че тука вънка си е ебало мамата.

Искал да звучи страшно, но като му тракали така зъбите – и все накъсвали речта му.

Прасенцата, сврели се на топличко под есенния юрган, си приказвали:

- Абе, тоя гей само да се намърда тук и ке ни изяде без да се усетим.

- Бе никфи такива, няма да го пускаме.

Третото прасенце направо се провикнало:

- Ей, гей, славен гей, по пътя си върви и гагата си де не ти е работа не ври!

Ооо, как се ядосал Вълкът, зачудил се що да стори и му хрумнала блестяща идея. Надул с все сила дробовете си и като духнал по къщата на прасенцата и тя се разлетяла на сички страни, а прасенцата останали да лежат в снега по корем, захлупили с предните си копитца очи.

Вълкът, отвратен и от прасенцата, и от себе си, и от целия живот, се разкарал.

Седнали прасенцата пак да обсъждат, де да зимуват, но било много студено, та си капнали по малко ракия да се сгреят.

- Е па я викам по-здрава къща да си построим – думало едното прасе.

- Е па от що ке я правим?

- От снег – рекло третото прасе, дето най-много било пило и вече мозъкът му в извънземен режим заработил.

Е те туй било то едно истинско иглу.

Седи Вълкът на един хълм и вие по луната, дето се не види през облаците, и гледа, на другия край на гората дим се вие. “Скапаните прасета пак къща са построили, рекъл си той, и огън са запалили, бе не ме интересува, ще ходя там, че тука топките ми на грахчета ке станат”.

Отишъл Вълчо до иглуто и потропал на вратата.

- Ей, свини, я да ме пуснете и я да се постоплим малко, че тука вънка си е ебало мамата – рекъл той.

- Я па тоя! – дочул се отвътре вик. – Къф си ти бе?

- Бегай се, дорде не сме ти подпалили опашката! – викнало второто прасе.

- Ойлеле, Вълкът цял гей-парад е спретнал! – изпискало третото прасе, като надзърнало през прозорчето. Вълчо се огледал озадачено, но не видял никой друг. – Ти за десет гея се броиш бе, тъпоумнико! – изкискало се прасето на прозореца.

Вълчо направо побеснял, поел ужасно дълбоко въздух и като духнал, нищо не направил. Гадното иглу не помръднало ни на йота (* Йота (yotta) – буква от гръцката азбука, изпълзва се като SI префикс в системата от мерни единици SI и обозначава 10 на 24-та степен или 1 000 000 000 000 000 000 000 000 (един квадрилион). До настоящият момент йота е най-големият потвърден официално SI префикс. Ехх, кога ли ще си купуваме хардове, на които пише 6YB … Б.а. ). Спрял се, та се замислил що да стори. “Ке се изпикаем на иглуто им и то ке се разтопи!”, светнали му очичките и речено – сторено.

Мокри и кисели като лимони прасенцата се замъкнали надалеч от препиканото място, а Вълкът се върнал на хълма си, защото нямало вече къща в гората и нямало що да дири из пущинака.

Ууу, този път прасенцата подхванали сериозно бутилката, но не толкоз заради студа, колкото от срам и унижение. Седнали до горския поток, който още не бил замръзнал, и подели такава беседа:

- Тоа ке му правим главата да роди лепенки – разправяло завалено едното прасенце.

- Ке му избием зъбките, ей! – дразнело се другото.

- Ке му правим лицето трудно за рисуване! – канело се третото.

- Ей с тоя клон ке го потрошим! – размахало някакъв клон първото прасенце.

- Ей, по-леко ма! – рекло второто, защото клонът го шибнал по кратуната.

- Ке му го наврем тоя клон в … – но първото прасенце не могло да довърши, тъй като клонът съборил второто в ледените води на потока и то се разпискало:

- Помооощ! Помооощ!

- Олеле, що стори ти ма! – провикнало се третото прасенце и се опитало да помогне на второто, но течението вече го било отнесло далееече, далече.

- Вълкът е виновен – заявило първото и, залитайки, тръгнало към хълма, откъдето се чувал самотният вой на Вълчо.

- Ке го утепем – допълнило третото прасенце и двамцата, прегърнати през рамо, се заклатушкали да отмъстят.

Намерили Вълка (премръзнал, та се вкочанил – а топките му – на ечемик се свили) и като го подбрали, направо го утепали от бой. След това се върнали при поточето да полеят победата. Напили се като кирки и заспали. Напролет, когато Баба Меца най-сетне изпълзяла от бърлогата си, била приятно изненадана от замразеното свинско, което открила да се валя безпризорно в ракитака.

Когато обаче изяла месото, Баба Меца така се напила от високото алкохолно съдържание в него, че си забравила името и накрая си измислила ново, което било 6тата мечка.

КРАЙ

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

Prev/Next«СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 2: Killing me softlyСЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 4: Post Scriptum»

About dojh