СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 4: Post Scriptum

В 18:30 на 27 aприл 2003 г. по Околовръстния път - някъде в отсечката между Симеоновско шосе и отбивката за Младост - под проливния дъжд се движеше синя Шкода 120L. Фаровете й светеха, а чистачките с труд успяваха да поддържат някаква що-годе приемлива видимост през предното стъкло.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ЧАСТ IV
Post Scriptum*

* Всички съвпадения на имена на хора и места, както и съвпадението на цялата история с реалността са напълно случайни. *

1.

В 18:30 на 27 aприл 2003 г. по Околовръстния път – някъде в отсечката между Симеоновско шосе и отбивката за Младост – под проливния дъжд се движеше синя Шкода 120L. Фаровете й светеха, а чистачките с труд успяваха да поддържат някаква що-годе приемлива видимост през предното стъкло.

Заради ниските облаци беше започнало да се смрачава по-рано. Шофьорът, който беше сам в автомобила, караше внимателно – с около 50 км/ч – и въпреки това се беше изправил максимално на седалката, с надеждата да различи евентуалните препятствия по пътя, скрити под огромните локви. Вниманието му беше насочено и към мантинелата, където можеше да се появят пешеходци.

В насрещното платно префуча ТИР. Шофьорът в синята шкода хвърли бърз поглед в огледалото за задно виждане и го напсува на глас. Онзи караше поне със 70.

Следващият автомобил в насрещното беше с халогенни фарове и шофьорът в синята шкода намали, заслепен напълно от болезнено ярката светлина.
Когато гъзарският черен автомобил отмина, младежът зад кормилото огледа обстановката пред колата и рязко намали. До пътя, на една потънала в кал спирка, стоеше мокро до кости същество и очевидно чакаше автобус.

Колата спря пред съществото и дясната врата се отвори. Момичето (носеше поличка и имаше дълга коса – всички ще стискаме палци да се окаже наистина момиче, а не някой женствен гей) се приближи и проведе кратък диалог с шофьора. След това се качи, затвори вратата и синята шкода отново потегли.

2.

Шляп-шляп-шляп, казаха чистачките. Гумите съскаха по мократа настилка. Момичето до мен седеше неподвижно, стиснало ръце в скута си. Или не – все пак се долавяше някакво движение – цялата трепереше.

- Къде точно в Младост отиваш? – попитах я аз. Погледнах я с ъгълчето на очите, без да отделям вниманието си от отвратителния път. Тя вдигна ръце, за да пооправи косата си и ме опръска с дъждовна вода. Милата, беше напълно подгизнала. Пресегнах се и пуснах парното на максимална степен.

- При 43-ти блок.

- Аха. Студено ли ти е?

- Малко.

- Чакай.

Намалих и след това отбих. Съблякох връхната си дреха и й помогнах да я облече върху леката блузка. Момичето ме погледна с благодарност.

- Тънко е, но всъщност топли много – вдигнах качулката на главата й. Така девойката заприлича на Императора от Star Wars.

- Благодаря! – рече ми тя. Оставих я да се донамества в шушляковото нещо и подкарах Синята птица нататък.

Известно време мълчахме. Някакъв гей с Audi ме задмина с дива скорост точно пред муцуната на поредния ТИР и в последния момент се прибра в лентата си. ТИР-ът щеше да се скъса да сменя дълги и къси светлини. След това стигнахме нерегулирано кръстовище където бях ангажиран да се взирам през дъждовните струи.

- Доста безумно е да чакаш автобус на Околовръстното в подобно време – подхвърлих, когато излязохме на права отсечка и можах да се поотпусна малко.

Момичето ме погледна изпод качулката.

- Днес вече ми се случиха доста безумни неща – отговори тя.

- Какво ти се е случило? – попитах.

Тя кихна.

- Еми изпуснах GSM-а си в една локва. После по околовръстното нямаше таксита – все едно чакам на някакъв междуселски път. За сметка на това мина един празен 111, който не спря.

- Страхотно – изкоментирах. Предположих, че това не са точно безумните неща, които тя имаше пред вид, но реших да не й досаждам с въпроси.

Стигнах до отклонението за Младост 4 и намалих, за да завия. Преди да направя ляв завой трябваше да изчакам още един ТИР. Много ТИР-ове бяха наизлезли по тоя дъжд. Като дъждовни червеи. Фссссссссссс …. ТИР-ът мина през някаква адска дупка, пълна с вода, и вдигна пръски до небесата.

- Нали няма да те отклоня много? – попита момичето.

- О, съвсем не. Крайната ми цел е Окръжна болница. Къде живееш точно на 43-ти блок?

- Ами навътре в квартала съм. Има един ветеринарен магазин зад пазара. До него има магазинче и до него заведение. Сещаш ли се?

- Да.

- Ако можеш да ме закараш до там …

Усмихнах й се окуражително и продължих да шофирам.

След 5 минути вече маневрирах из преплетените тесни улички около блока и спрях на паркинга отпред. Момичето ме погледна. Аз също го погледнах. Един мокър кичур се беше измъкнал изпод качулката му и от него по дрешката се беше проточила тънка мокра струйка, която отразяваше светлината на неоновите реклами и уличното осветление.

- Много ти благодаря.

- Бе важното е, че най-накрая си стигна до вас.

- Ако не ме беше качил, … е то аз и така ще се разболея, но инак сигурно щях да си умра на онази спирка.

- Да си жива и здрава.

Усмихнах се.

- Ами … аз да тръгвам.

Тя хвана чантичката си, отвори вратата и понечи да слезе. В последния момент се спря.

- О!

Прибра крачето си обратно.

- Съвсем забравих! Щях да си тръгна с това …

На паркинга беше доста светло и за първи път имах възможност да разгледам добре момичето, след като свали качулката и се изхлузи от шушляковата дрешка. Беше доста красива. Всъщност беше направо … “Страхотна”, помислих си. “Защо не срещам такива жени? Очевидно не излизат и не ходят на местата, където аз излизам и ходя…” Някак не съобразих, че току що бях срещнал една.

- Още веднъж извинявай, аз …

- Няма ли да ме поканиш на кафе? – прекъснах я и се ухилих извинително.

- Ами всъщност …

- О, не исках да те притеснявам.

- Наистина, идеята ти е хубава, но точно в момента горе е пренаселено и …

- Не бе, не се притеснявай, само се пошегувах. Хайде, аз ще бягам. А ти гледай да не се разболееш наистина.

- Ако имаш време, утре може да пием кафе. Искаш ли?

- Да. Запиши си телефона ми.

- Май че няма къде.

- Хмм. Чакай.

Извадих от вътрешния си джоб казарменото си тефтерче и химикалка. Откъснах листче и й го написах. Отдолу написах Rogger Dojh.

- Доч ли се казваш?

- Ахам.

- Аз съм Силвия.

- Приятно ми е.

- Еми, значи … ще те оставям и ще се прибирам. Много ми е студено.

- Бягай.

Най-сетне мокрото същество напусна Синята птица и хлътна в един от входовете. Преди да влезне, погледна в моя посока и ми помаха.

Седалката до мен беше мокра. Все едно момичето се е напишкало. Офф, добре де, само дъждовна вода е. Ухилих се кисело и дадох на заден.

3.

Понеделник бе денят, в който GSM-ът ми не иззвъня нито веднъж. Стана ми малко тъжно, че тя в крайна сметка не се обади. Вечерта си легнах в безрадостно настроение, а на следващата сутрин, когато отпуската ми свърши, се завърнах обратно в поделението, където служех. C’est la vie …

4.

Дата: 23 юни 2003 г.
Час: 6:00 вечерта.
Място: една от Симеоновските вили (Западно Симеоново).

С О-Гош тъкмо привършвахме с инсталирането на PC-то и усилвателите. Двете тон-колони изнесохме пред къщата, така че да се чуват добре в двора, където бяхме наредили няколко маси и столове около тях.

GSM-ът ми се разцърка.

- Слушам!

- Здрасти, Денушко!

- Ооо, Мими! Какво става, пиле?

- Ами имам проблем. Акумулаторът ми е паднал и не мога да запаля. Не мога да се свържа и с Мам и Милейди. Не знам дали ще мога да дойда.

- Ако искаш да ти счупя краченцата, недей идва – отговорих аз жизнерадостно.

- Не ми се дават пари за таксиии! – проточи Мими. – Точно сега съм останала без пари, а майка ми и Сашко са на село и няма от кого да взема.

- Бе не ми се оправдавай. Просто не ти се идва.

- Напротив! Идва ми се!

- Тогава ще мина да те взема.

- Наистина ли?

- Да. Ще тръгна след 10 минути. И гледай като пристигна да си се оправила.

- Багодаря ти Денушко! Но ако не ти се разкарва …

- Не бе, как. Естествено, че ще дойда!

- Супер, много се радвам!

- Айде, до след малко.

Click!

- Ще ходиш да доведеш Мими ли? – поинтересува се О-Гош.

- Мда. Аре, аз ще скачам в Синята птица, че изродите ще почнат да идват всеки момент.

5.

Спуснах се по Симеоновско шосе. За момент се поколебах, дали да не мина през Студентски град, но при мисълта за петдесетте светофара по пътя се отказах и свърнах по Околовръстното. Движението беше натоварено. Може би все пак беше грешка. Бе карай.

Понастъпих малко газта. Времето беше прекрасно, за разлика от последния път, когато пак слизах от вилата на О-Гош. Зачудих се, дали ще позная спирката, на която бях събрал неблагодарната патица. Едва ли. Тогава беше такъв адски дъжд, че нищо не се виждаше.

Наближих някаква спирка. С кисела усмивка се загледах в хората, които стояха там. Те бяха отегчени. Околовръстният път далеч не е най-приятното място да чакаш градски транспорт. Прекалено много коли, много чудо …

Я, позната физиономия. За част от секундата погледите ни се засякоха, след което веждите на момичето се повдигнаха от изненада. Мозъкът ми превключи на по-висока скорост и … По дяволите! Свалих предавката от четвърта на втора, натиснах спирачки, отпускайки бързо съединителя, включих аварийните светлини и отбих. Няколко гея префучаха покрай мен с надути клаксони.

Намирах се на около петдесет метра след спирката. Извъртях се назад в седалката. На шосето имаше прекалено голямо движение, щеше да е безумие да се върна на заден. Но пък май че и нямаше нужда – щях да си имам гостенче.

Изключих двигателя и слязох. Тръгнах обратно, за да я пресрещна.

Щом видя, че съм навън, момичето ми помаха. Крачеше бързо. Срещнахме се някъде по средата.

- Здравей! – възкликна Силвия. – Извинявай, че не ти се обадих, но загубих листчето с телефона ти! Къде ли не го търсих. Може да е паднало в асансьора или …

- Даа, дааа … – отвърнах аз.

- Нее, наистина! – Силвия ми протегна ръка. – Здрасти де!

- Здравей – тук вече се ухилих – пред това жизнерадостно същество беше трудно да не се засмееш.

- Накъде си се забързал толкова?

Погледнах назад към Синята птица. Стоеше си тихичко до пътя и мигаше в оранжево.

- Към София. Между другото отново съм в твойта посока.

- Супер! Този път с удоволствие ще те поканя на кафе!

Тръгнахме бавно към колата.

- Ами всъщност днес аз каня.

- По какъв повод?

- Уволнявам се.

- Ти си бил войник?!

- Да. Днес ми е УВО-то. Партито е на Симеоново. На вилата на един приятел.

- Но въпреки това отиваш към София?

- Трябва да взема сестра ми – често представям Мими като сестра. Така се избягват интерпретационни недоразумения. – Така че, ако си свободна …

- Не, няма да мога да дойда. Наистина съжалявам! Имам среща тази вечер.

Виждайки разочарованата ми физиономия, Силвия добави:

- Ооо, не искам да се получава така. Утре вечер имаш ли ангажименти?

- Не.

- Искаш ли да излезем тогава? – вече почти бяхме стигнали до автомобила.

- Deal – отворих й вратата на колата. – В пет и половина на ХМС.

- Добре.

Синята птица изръмжа, включи ляв мигач и нагло се пъхна в потока от автомобили, предизвиквайки нова серия от клаксони.

- Да го духате! – изкоментирах зад волана. Силвия ме изгледа въпросително. – А, нищо – побързах да добавя. – Аз така си разговарям с останалите шофьори.

6.

- Сама ли си?

- Да.

- Странна вечер.

- Какво имаш пред вид?

- Аромата на въздуха. Влудява ме.

- Почакай за момент – шум от смущения при придвижването на слушалката на безжичен телефон. Отваря се прозорец. – О. Днес не съм излизала никъде, ще ми повярваш ли.

- Защо?

- Не исках да виждам никого. Напоследък мразя тълпите.

- Това е напълно естествено.

- А ти? Сам ли си?

- Да. С котката.

- Кажи й да каже мяу.

- Маци маци, ела писо, ела … оп. Кажи мау. Маумаумау! Кажи мау!

- Мямяууууу-и-и!

- Ето.

- Олеле, какво й направи?

- Нищо, само й въртя опашката като латерна.

- Маау?

- Хе. Всъщност разбирам, какво имаш предвид за въздуха.

- Мдааа.

- Защо си у вас? Обикновено по това време си някъде навън или спиш дълбоко.

- И на мен не ми се излизаше днес никъде. Всъщност съм в доста особено настроение. Вече ми се излиза, но пък е късно. Няма къде, няма и с кого.

- Май ще се окажеш нощна птица.

- Може пък да се окажа нощен бозайник. Или нещо друго, например нощно влечуго. Или нощна риба. Или нощно насекомо.

- Или пък нощна лампа. При мен всъщност е тъмно.

- И при мен. Но отвън влиза достатъчно светлина.

- Влизат нощни насекоми. Какво прави през деня?

- Тик-так, тик-так, тик-так, ак, ак.

- Няма ли да му свършат часовниците на тиктакащия човек?

- Предполагам, че ги снася. По двадесет на седмица. Може и да ги мъти. Слага четири часовника на бидето и кляка да им е топло, туко-виж се излюпило нещо.

- Какво нещо?

- Тиктакозавър.

- Сигурно е много страшен.

- Невероятно. Вместо човка има две стрелки и се навива с ключе.

- Тиктака ли, докато ходи?

- Да.

- Сигурно у тях е пълно с тиктакозаври.

- Бе не знам, но с часовници е пълно. Има и биде.

- Само с него ли се занимава цял ден?

- Почти. Нарисувах един часовник. Може да ти го сканирам и да ти го пусна по mail-а утре като се прибера.

- Задължително. Къде си в момента?

- При наш’те. Утре ще водя Серафим на доктор.

- Какво му е?

- Нещо куца.

- Ще му мине.

- Ами ти? Не беше ли днес на работа?

- Не. Взех си пет дни отпуска. От ужасно много време не се е случвало да си остана у дома на спокойствие. Какво беше това?

- Трамвай.

- В 2 през нощта?

- Ако се замислиш, и ние като явление сме доста необичайни по това време.

- Така е. Не ми е много ясно, как се получи да ме хванеш будна. Никога не си звънял толкова късно.

- Факт е. Опитах да спя, но след един час доброволно станах. Доста се колебах, дали да рискувам да ти се обадя. Накрая реших, че ще затворя, ако не вдигнеш на първото позвъняване.

- Хехе. И аз вдигнах. Всъщност телефонът е до леглото ми и аз тъкмо лежах по гръб с отворени очи и се опитвах да не мисля за нищо. Това е ужасно трудно.

- Знам. Но мисля, че съм го поусвоил.

- Ами тогава защо си буден.

- Защото успях да заспя и нещо ме стресна. Тук обстановката вече ми е непривична. В кръвта ми се изля един тон адреналин. Дори да си ампутирам мозъка няма да мога да заспя скоро.

- Нещо кацна на прозореца.

- Може да е нощна риба.

- Прилича на птица.

- Тиктака ли?

- Не знам, далеч е, за да чуя.

- Да не се окаже някой нощен тиктакозавър.

- Какво трябва да направя, ако наистина е тиктакозавър?

- На първо време ти трябва чук. Когато те приближи удряш силно и много пъти. После само остава да почистиш от стъкълца и зъбни колелца.

- Май че все пак е нощна птица. Отлетя.

Тишина.

- Силвия, искаш ли да се видим.

- Кога?

- Сега.

Тишина.

- Странно предложение.

- Странна вечер.

- Да. Имаш ли нещо конкретно пред вид?

- Имам, но предложението трябва да дойде от теб.

- Какво трябва да е то?

- Ами например … да ме поканиш на гости.

Тишина.

Тишина.

- Става. Нали знаеш, къде живея?

- Не знам етажа.

- Трети. Младенови. Една масивна дървена врата.

- Имаш ли свещи?

- Да.

- Червено вино?

- Не.

- Мау!

- Серафим ще идва ли?

- Серафим ще пази къщата. Да не влезе някой нощен трамвай да я изяде.

- Кога ще дойдеш?

- След 45 минути. Ако не умра по пътя. Инак изобщо няма да дойда.

- Браво.

- Добре де, ако ме спрат ченгета, може да е и по-късно.

- Хайде, ще те чакам.

- Bis dann.

- Чао.

7.

Друга нощ, друго място.

Топъл въздух. Мрак. Santana. Samba Pa Ti. Ванилов сладолед, бутилка мента и друга с вода – на пода до матрака. Някъде сред тези невидими неща просветва зелената лампичка на GSM-а ми.

- Ако отвориш прозореца, ще се чува песента на щурците.

- По-вероятно е да се чуе песента на кучетата и евентуално песента на някоя курва от телевизора на съседа над нас. Ох!

- Хехе. Май те е гъдел?

- Добре де, като ме е гъдел, това не значи, че трябва да ме тормозиш. Ох!

- Ох!

- Аха, я да видим сега, кой има гъдел!

Известно време се чува единствено безмълвна борба. Женският глас започва да се кикоти. След това малко по малко смехът затихва и преминава в учестено дишане.

- Гъди-гъди-гъди – прозвучава внезапно другият глас.

- Ще те убия! – отговаря Силвия. – Защо спря!!! Ох, какво е това?!?!

- Мента.

- Студена е!

- Като те гледам каква си гореща, няма да остане така за дълго.

- Дай ми малко сладолед.

- Гледай само да не ми отхапеш пръста.

Тишина.

- ОООООО!

- Хахаха! – гадината се смее ужасно доволна, как ме е ухапала.

- Ако продължаваш така, няма да има кой да оближе ментата от теб и за теб ще залепне някоя муха.

- Добре де. Ако искаш и ти ме ухапи. Ооооох!!!!

- Така добре ли е?

Очевидно не е.

- Престани! Ти първа започна! Стига! Ох! Ох!

- Хак да ти е!

- Добре! Мир!

- Хм.

- Само че трябва да го скрепим с братска целувка.

- Давай да го скрепяваме.

Какво се чува, когато двама души се целуват? Но пък и кой ли ти обръща внимание на тези неща? Вниманието е фокусирано предимно върху връхчето на езика. То възприема и препредава толкова много информация, че е напълно достатъчно, за да flood-не мозъка. Леко сладкият и малко метален вкус на устата на момичето, грапавината на нейния език, хълмчетата на зъбите й, вдлъбнатинката в центъра на долната устна, нежната кожа на брадичката, вдлъбнатината в основата на шията, която вече е леко солена …

- Ох!

- Следващия път предварително ще подгрея ментата и ще я сложа в термос.

- Стига си приказвал – на хартия не звучи … но това е, защото липсват интонацията и характерната дрезгавина на гласа …

Ха! това е пъп. Пилето има гъдел в пъпа!

- Я се отпусни! – карам му се аз.

- Защо просто не продължиш нататък?

След малко:

- Това пак ли е мента?

- Мда. Само че открих нова технология за подгряването й.

- Предполагам, че чаршафите вече са Made on Mars – добавям след това.

- Защо точно на Марс?

- Защото марсианците са зелени.

- Не е ли логично тогава чаршафите им да са в друг цвят?

- Марсианците имат бедна фантазия. Трай сега.

- Ммммммммммммм. А може би марсианската мента просто е червена?

- Всъщност …

- Това беше реторичен въпрос! Моля те, продължавай!

Минава време.

- Искам те в мен!

- Ууу, пиленцето се е възбудило!

- Престани … да … се разсейваш … Хайде де, сама няма да мога да те издърпам! Хайде, ХАЙДЕ!

- Мммммммммммммммммм …

- Вдигни се още малко.

- Не мърдай толкова. Готово.

Нещо като тишина.

- Искаш ли аз да мина отгоре?

- С удоволствие.

- Целият си вир-вода.

- Опитвам се да си представя, че съм нощна риба. Уихаааааааа!

Шляп, шляп, шляп.

- Искаш ли да увеличим малко музиката. Разсейвам се от това шляпане.

Разсмивам се. Измъквам се изпод хлъзгавото тяло на Силвия и в тъмнината тръгвам да маневрирам между мебелите. Вместо да се занимавам с PC-то, направо издувам volume-то на усилвателите.

- Хайдеее, какво правиш още там?

- Търся презервативи.

- Стига глупости! Връщай се тук!

- Бъзикам се, всъщност търся обратния път до леглото.

Една бледа ръка се протяга в тъмнината, улавя ме за крака и започва да ме дърпа. Когато се доближавам достатъчно, Силвия проверява как ми се е отразила разходката и решава, че се нуждая от морална подкрепа. Затова известно време ми се налага да постоя прав.

- Помниш ли филмчето, което ти показах днес? – подхвърлям невинно. О да, помни го.

За момент Силвия се отдръпва, за да глътне малко вода от пластмасовата бутилка.

- Само гледай да не свършиш! – предупреждава ме тя. – Аз съм преди теб!

- Не се безпокой – отговарям нетърпеливо и заравям романтично ръце в косата й. След това придърпвам главата є без никаква следа от романтика.

Половин час по-късно лежим един до друг и съхнем. Всичко мирише на мента, включително и ние самите.

- Ей, съвсем забравих! Купих ти малък подарък! – казва Силвия и започва да опипва наоколо в търсене на чантичката си.

- На дивана е. От другата страна на облегалката.

Силвия се надига, пресяга се и издърпва мързеливо чантата. Започва да рови вътре. Нещо трака. Тя го вади и ми го подава. Пресягам се за gsm-а си и натискам произволен клавиш, за да осветя с екранчето му подаръка.

- Кутийка тик-так! – уведомява ме самодоволно Силвия и се търкулва наполовина върху мен. – Харесва ли ти?

- Може да се каже. Да не би да намекваш, че имам лош дъх?

- Нееее. Ужасно си несъобразителен! Тик-так, тик-так!

- Храна за тиктакозаври? – опиянено от ментата, съзнанието ми успява да нацели вярната следа чак от втория път.

- Bingo! Днес една колежка извади кутийка Тик-так и ми стана много смешно.

- Тази твоя колежка има ли ключе на гърба?

- Не. Но е много глупава и много говори. Като кречетало е.

- Може да е някакъв нов вид звуков часовник. Нещо като пясъчен, но определяш времето по това, колко те е заболяла главата да я слушаш. Да не е Станислава?

- Да. Да бе, вярно, че ти разказвах за нея.

Тишина.

- Изсъхна ли достатъчно?

- Мнее, още съм влажна – ако можеше да мърка, в този момент Силвия щеше да го направи.

- Имах пред вид, дали ще ти е студено, ако отворя прозореца и пусна малко климатика.

- Дай преди това да сменим чаршафите. Те са вир-вода.

- Май че нямам други.

- Ми да се облечем тогава и да ги махнем.

Щрак! И двамата примижаваме от ярката светлина на нощната лампа. Но се налага, тъй като бельото ни е разхвърляно навсякъде наоколо. Силвия се е изпънала сладострастно по корем и ме гледа с едно око.

- Може би все пак да останем още малко голи – измърморва тя.

- Идеята ти не е лоша, но трябва да минат поне три часа.

- За каквооо – ох, патенцето, как се е разлигавило.

- За да не надуеш коремчето, пиле – заявявам аз.

- Ммммм – тя смръщва вежди при тази идея.

- Това е твое. И това. И това.

С огромно нежелание Силвия се раздвижва и започва да нахлузва дрешките. Аз набързо скачам в боксерките, раздигам наоколо, така че да останат само две чашки, ментата и водата (намираме се на моя територия – ужас, баба ми все ми разправя да не глезя жените и да не им демонстрирам, колко добър домакин съм …), отварям прозореца и пускам климатика. Удоволствието от хладната въздушна струя граничи с оргазъм.

Силвия сипва пиене. Намира опипом дистанционното и пуска телевизора.

- Утре сутрин трябва да съм в 9 и половина при тиктакащия човек – казвам аз, след като се настанявам до Силвия и се завивам.

- Ужас. Колко е часът?

- Два и половина.

- Ммм. Как ще ставаме? Ще го почерпиш ли едно тик-так-че?

- Ще му подаря един кожен ключ, да се самонавива.

Силвия се пресяга през мен и гаси лампата. След това гаси и телевизора.

- Хайде да спим – прошепва ми тя в ухото. – Не ти ли се спи?

- Спи ми се та. Но ти прекалено много шаваш и не мога да заспя.

- Ето, преставам!

Силвия намества глава на рамото ми, след това аз намествам рамо под главата й и накрая се кротваме. Тик-так, тик-так, тик-так …

Единствено климатикът продължава да бучи тихичко.

9.

Назад във времето.

В дъждовния ден имаше стъкло. От едната страна на стъклото беше сивият, мрачен летен следобед, а от другата седяхме двамата със Силвия. Някъде, в някое заведение.

Първата ни среща. Беше неловко.

Силвия си играеше с къдрица от косата си. Аз се усмихвах, защото ми беше забавно. Тази история с неловкото уесщане от първата среща се повтаряше, повтаряше … Дори успях да стигна до заключението, че всеки път в началото е същото. Едва по-късно атмосферата около момичето ще нахлуе в твоя свят и ще придаде уникалните черти на романа.

- При цялото това слънце миналата седмица … – Силвия направи изразителен жест към дъжда, който продължаваше да се излива отвън.

- Това е хубаво знамение, – отвърнах. – Когато заминавах за казармата, валеше като из ведро. След това определено карах лека служба.

- Къде си служил?

- Ми три месеца в Плевен, като новобранец, после осемнадесет дни в Горна Баня и след това на 5-ти километър.

- В София?

- Да. Всъщност на 7 минути пеш път от баба ми.

- Е, наистина, няма от какво да се оплачеш – Силвия се усмихна широко. – Пък и не изглеждаш като да ти се е отразило зле!

- В момента съм така подивял за живот, че нямам никакъв шанс да изглеждам зле – уточних. – Абсолютно всичко ме прави щастлив, включително и този скапан дъжд, защото докато вали мога да съм в някое заведение, седнал с момиче, вместо да съм на стойка на язовир Студена, например.

Силвия се засмя. След това подпря лакти на масата и се наведе напред.

- Зениците ти са разширени – съобщи ми тя, вторачила се в очите ми.

“Ако знаеш пулсът ми какъв е …” помислих си в отговор, но продължих да мълча. Предполагах, че погледът ми е … твърде красноречив. Уволнен войник. Той не възприема жените като хора. Те са … обект на съсредоточено внимание? На пълна концентрация всъщност? Дори гръбначният мозък реагира на появата на жена. Локаторът работи с максималния капацитет и нищо не му убягва … Абе представете си човек, който не се е хранил от 9 месеца как ще възприеме което и да е печено пиле, пресичащо улицата – да кажем със смесица от фанатичен копнеж, моментална пренастройка на ценностната система (новата си има един единствен център) и пълно пренебрежение към всичко останало.

Навън изгърмя – силно и близо. Зениците на Силвия също се разшириха.

- Толкова си красива, че ще полудея – казах го толкова спонтанно, че сам се уплаших.

- О … Благодаря! – Силвия изглеждаше смутена. Не трябваше да правя така, ужас, какви ги върша! – Това е комплимент, който … една жена не чува всеки ден – уточни тя. Облегна се назад. Бях съгласен. Вече съвсем нищичко не можех да кажа. Мълчах.

След кратка пауза, през която съзерцавахме дъжда, Силвия ме погледна и попита:

- Какво смяташ да правиш сега? Ще си търсиш ли работа?

- Ами всъщност аз вече бачкам. През последният месец бях в полагаема и трябваше да се хвана да работя … Снимам часовници и актуализирам страницата на един стар клиент.

- Часовници?

- Антични. Едни отвратителни кръгли цъкащи нещица.

- Защо ги снимаш?

- Продавам ги в Интернет. За един клиент. Т.е. той е часовникар и ги поправя и реставрира, аз само му движа компютърната част от бизнеса.

- Много е интересно!

- Не мисля. Отвратително е. Искам пневматичен чук.

- Затова ли не носиш часовник?

- Не, но затова няма да започна отново да нося.

Усетих как отново ще настъпи тишина. Не исках това да се случва.

- Искаш ли да ставаме? – попитах.

10.

Мента.

Този следобед беше слънчев и ведър като приятен спомен от ранното ми детство. Нещо се опитваше да си пробие път през ежедневните проблеми и да завладее съществото ми. Приличаше на лека тръпка на радост. Съвсем естествено се противопоставях – винаги, когато се бях поддавал на подобни бълбукащи от щастие настроения, shit се беше случвал.

Не беше толкова трудно да изолирам вълнуващото насторение. Достатъчно беше да се съсредоточа върху глупостта, с която се занимавах.

Всъщност, ако трябва да съм точен, снимах часовници. Тик-так. Ак.

GSM-ът ми иззвъня. Взех странното розово противоударно нещо на Сименс и казах Слушам.

- Здрасти.

Силвия го изрече като констатация. Жестоко. Вече се бях научил да се възбуждам от този неангажиращ тон (условен рефлекс). Отговорих и аз Здрасти. Също ужасно неангажиращо. И тя да се учи.

Отидох до прозореца, където зад мрежата против насекоми имаше Люлин. Едно от гнусните неща, които може да имаш зад скапания си прозорец.

- Как си? Сигурно бачкаш?

- О, да. Тиктакам.

- Много ли имаш още?

- Достатъчно, за да повърна скоро. Ами ти? Къде си? Какво правиш?

- У дома съм. Преди малко се прибрах от работа. Искаш ли да се видим тази вечер?

- Да.

- До кога ще си там?

- ‘Ба ли го. Докато свърша. Отвратително, каквото и да ти кажа, може да те вържа. По-добре да ти се обадя, когато приключа.

Навън слънцето грееше. Имаше нещо затворническо в тази мрежа. Спомних си, че на балкона на часовникаря имаше истински зловещи решетки. Преди да вляза в казармата, сигурно седмица преди това, стоях там, огряван от есенното слънце и си представях, как ще се чувстват дъщерите на Тиктакащия, когато излязат да си играят, оковани в решетки. Адско. Тогава ми идваше да хвана две от металните неща и да закрещя през балкона – Пуснете ме, невинен съм, пуснете ме на свобода. Всичко това се размесваше с неописуемия спек от предстоящата военна служба (не че излезе толкова страшно; но като не знаеш точно какво те чака … сдухващо е …).

- Искаш ли да мина да те взема?

- А? – трябваше да се завърна първо от спомените си и после вече проанализирах думите на Силвия. – Аха. Само че аз съм със Синята птица.

- Нищо, утре сутрин ще те докарам да си я прибереш.

Силвия имаше кола от съвсем скоро и умираше да вози познатите си. Малко изнервящо, тъй като съчетаваше жена и млад шофьор в едно, но … как да й откажа.

- Супер. Тогава ще ти се обадя когато тръгна да list-вам shit-овете в eBay.

- И не се ядосвай. Когато свършиш, ще започне приятната част от вечерта.

- Господ те е създал, за да лекуваш душите на хората. Дарил те е с реч, за да изливаш благодат през ушите им. Надявам се да ти е подарил и чук и пистолет Макаров.

- Чукът се досещам за какво ти е. А пистолета?

- Не ми се занимава да убивам часовникар с чук. Смятам да му пръсна главата с един куршум – точно в средата на челото.

- Отвратително.

- Да.

- Оставям те на часовниците. И да знаеш, че ще дебна телефона си като котка.

- Pussy, pussy, pussy!

- Ооо, престании. Хайде.

- Чао.

- Чао.

Тик-так …

11.

Тази история свършва по друг начин. Свършва с последната среща с часовникаря – за да си зема последните пари.

Вече напускам апартамента. Тиктакащият слиза с мен до входната врата, за да ми отключи, тъй като системата им е такава. Часовникарят е мазен като ръце, с които си ял пиле.

- Айде, значи, чао, и как мислиш, момчето дали ще се справя? – говори той, без да слага точки – всеки параграф, който изговаря е едно дълго констативно изречение.

- О даа, бе, той е бич, не го тормози, просто се е спекъл, защото всичко е ново за него и двамата му висим на главата и малко нанагорно му идва. Ма инак е интелигентен пич, изобщо няма да има проблеми.

- Е да, ама нали, ако се наложи нещо да се помага, ако не се справя, ако трябва да се обучи някой друг ще дойдеш, ти ги знаеш нещата … Срещу заплащане, естествено!

Естествено! Лелее, тая скръндза неземна, за 100 лева се пазари не знам колко време, дето му поисках, за да обуча новия пич, и накрая не ги даде, ами предложи последните две седмици от срока да не работя, а само да обучавам, като си взема пълните пари за месеца. Заклевам се, точно това и направих. Накрая часовникарят се беше фрустрирал нещо, ма просто така ми беше писнало от него, че го оставих да се оправя с новобранеца и мейловете и изобщо не си мръднах малкия пръст за друго, освен да обучавам. Айдеее, у лево.

- Да бе, нямаш грижи – излъгах. Т.е. да, ако се обадеше щях да му поискам пари, но толкова, че нямаше да иска да ги даде.

Оставих го да се прибира, за последно съжалявайки го, че, за разлика от мен, не може да си вдигне шапката и да се разкара по-далеч от себе си. След това скочих в Синята птица, отпуснах се в седалката, поседях малко на тихо, след което нададох див щастлив крясък, пуснах си eminem до зуко, запалих и дадох адска газ на заден. С поднасяне излязох от паркинга, включих на първа и настъпих газта до ламарина.

На това място камерата се отделя от лирическия герой (* Редакторката ми твърди, че в белетристично произведение няма лирически герой. Аз пък твърдя, че не ми пука :) – Б.а.) и остава на изхода от паркинга. С рев на изтормозен 1.2-литров двигател, изстисквайки всичко от измъчените й 45 конски сили, Синята птица отлетя към свободния адекватен свят и цивилизацията, по-далеч от всякакви часовникари и по-далеч от Люлин.

Едно куче мина пред камерата, подуши я и се изпика върху обектива. Но лирическият герой вече не беше там,
и това му беше,
абсолютно
през
кура.

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

Prev/Next«СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 3: Things will never be the same againСЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Пресата»

About dojh