ИЛЮЗИИ, Светослава Димова

Аз съм в дъжда полепнал по листата на кестените,
усмивката на мушкатите от прозореца,
дъхът на вятъра.
Ситният прах политнал нагоре,
гръмотевична лятна буря,
есенно листо.

Илюзии

Автор: Светослава Димова

Апатия

Наоколо е тъмнина,
а ти седиш замислен в тишината.
Извън душата има светлина,
но ти избираш самотата.

Седиш, броиш минутите и чакаш
нещо да се случи, да те спре.
Да те издърпа вън от бездната, да те разтърси
и да ти каже, че така не е добре.

Желаеш някой да покаже, че му пука.
Да разбереш, че той държи на теб.
А не да гледаш хората, умиращи от скука
и борещи се, кой да каже глупост по-напред.

Ти чувстваш, отвратен си,
не ти се мисли вече. Нито миг!
Опитваш да забравиш… да не гледаш
и да не чуваш нищо, ничий вик.

Седиш на стола в празната си стая.
Вратата е заключена, прозорците ги няма
и всичко тъне в тишина…
Единствената крушка на тавана
не свети вече втори ден, наоколо е тъмнина.

Самичък с мислите си няма как да се спасиш.
Ще трябва нещо да измислиш, някак си да го решиш.
А как да стане нямаш и представа.
“Ще видим”, казваш, но… не става…

Беше

Какво се случи с нас?
Какво по дяволите стана?
Дали мечтите ни разбиха се на прах…
Душите ли умряха? Сърцата ни ли спряха?

Къде изчезна любовта?
Къде затрихме всички чувства?
Защо.. и как изгубихме ключа
към светлината, който връща?

И как изпуснахме мига?
Кога дойде началото? А края?
Защо извърнахме очи?
Какво се случи? Моля те кажи… да зная!

Сред късове от счупеното огледало,
сред мрачни спомени, сред сенки от лъжи
аз виждам щастието тихо отлетяло.
Разбрло, че при нас не може да се задържи.

Дори сълзите ми признават, че сгрешихме.
И карат ме да не прощавам втори път…
Но как да не простя, когато заедно разбихме,
разкъсахме ний въжения мост що води към върха?

Едни очи

Едни очи,
две светлини във мрака,
два пламъка,
две бледо-лъскави сияния в дъжда.
Отправени към мен,
почти напълно непознатата,
към силуета тъмен,
пламенно-ефирен, скрит в нощта.

Два лунни блясъка
и полъх от усмивка, неугасваща.
Искраца мисъл,
Ехо, само помен от тъга.
И жарък поглед, стрелнат с любопитство,
Това… дали това е любовта?

Или е просто символ на желание,
поредната измамна среща и лъжа,
илюзия в полето от мечти?
Дали е истинското, чаканото нещо,
или е само сетно наказание
Затуй, че съм човек прокълнат да греши?

Живот

В затвор на собствения дом,
подвластен сам на своята душа,
обречен на мълчание от думите,
си сам-самичък на света.

Вървиш по пътя, който някой е избрал за теб,
по стъпките, които някой е белязал.
Нещастен, глупав, изморен,
подвластен на любов или омраза.

В главата ти се блъскат хиляди въпроси.
Разкъсван от съмнения не знаеш как да продължиш.
Желаеш да си нещо, но какво си…?
Не казва никой, значи трябва, продължаваш да търпиш…

Наръчник за илюзии

Написах си наръчник за илюзии.
Изпъстрих страниците гъсто и го поръсих цял
със звезден прах.
Събирах там аз всичко цветно и изгубено
и го прибирах, пазех и четях.

Създадох си… изплетох стълба от мечти.
Но беше твърде крехка и се скъса.
И моят свят се срути с трясък, без да полети.
Прозрях, че аз е трябвало да го науча.

Липса

Чувствам се така празна,
нищо вече не е останало вътре в мен.
Дълбока бездна, магнитно поле,
изсъхнала, напукана земя,
молеща за капчца милост.
Отчаяние.

Черна дупка.
Само сиво напрежение
и толкова много сухота.
И всичката липса на куп,
издигната в култ преди да бъде разбрана.
Поредното заблуждение.

А как боли…
Като нажежен до червено ръжен.
Жар в пепелта, разнасяна от вятъра.
Разпилени по пода замръзнали искри
засъхнали капки живак,
издълбани следи от отрова.

Пуст храм,
отдавна замиращо ехо,
прогонено в нищото на миналото.
Една бавно пулсиращо сърце.
Едно умиращо цвете.
Падаща звезда. Поради липса на бъдеще в небето.

Мисъл някаква

Отново празен лист
в опразнената стая,
в самотните ръце,
пред изтерзаната сама душа.
Една въздишка литнала към рая,
към нищото, към пъкъла, към края на света.
Лелеяна мечта,
усмивка топла, но уви -
угаснала. Сълза.
Безмълвен вопъл, трясък, тропот.
Отново и отново – тишина.
Едничка мъка,
но голяма, някак страшна.
Порой от думи мили,
оковани, спряни от леда.
Безгласен писък,
потопен, удавен във незнание.
Една надежда сляпа,
отчаяние, молба.
И… сбогом,
Както винаги – със нежелание,
от страх, от страх, по дяволите, пак от страх…

(Не)Желание

Искам да заплача, но не мога.
Искам да извикам, но мълча.
Нямам сили пак да почна отначало,
а не мога и да спра.
Нямам цел, за да живея,
нямам воля да умра.
Спрях да чувствам, спрях да мисля,
няма смисъл да вървя.
Няма вече истина, не търся и лъжата,
не ме интересува никой,
край. Реших, че съм до тук.
За вас съм пак онази – вечно непознатата.
А изхода… да го открие някой друг.

Очакване

Чакам…
От толкова време.
Усещам, че търпението е мой патент.
Дефинирах го чакайки.
Премислих и целия си живот,
всяка една възможност,
всеки един вариянт премина пред очите ми,
а на яве нищо не се случи.
Преживях го сякаш.
Но на сън.
А после го забравих.
И никой нищо не разбра,
защото беше без значение.
Беше мой, личен,
т. е. – несъществувал. Никога.

Чакам… Свикнала съм, вече.
Имам още много време.
Минути с всякаква форма се търкалят пред очите ми.
Но и болка имам,
а с нея и тягостно чувство,
че отново ще е само мечта.
Твърде много привикнах да сънувам.
Понякога е самотно,
но няма друга възможност,
когато другите бързат,
а ти не си ничия цел.
Когато слънцето залезе, без да си пристигнал
остава надеждата,
остава да чакаш,
че някой ще дойде при теб.
Понякога очакването е смисъл.
Понякога бреме…
А аз още чакам.
Отдавна.

Сбогуване

Здравей отново, но прощавай,
че тръгвам пак, но този път сама.
Ще помня винаги и ти не ме забравяй,
но трябва, разбери – съдба.

Не мога да излъжа, че не беше хубаво.
Не мога да ти кажа, че не ме боли.
Но трябва, просто, няма начин.
Това е, тръгвам, рзбери…

Ти знаеш, че съм като птиците – свободна, тайнствена,
неуловима, като капка от дъждовната вода.
Че нямам дом, че нямам име,
не вярвам в думите и изхода избирам пак сама.

Опитай да повярваш, че съм като вятъра -
отлитам, щом душата ми поиска свобода.
Играя роли аз (подобно на артиста от театъра) -
един човек, а с хиляди лица.

Ще ми простиш ли ти за тази слабост?
Ще ми простиш ли ти, че тръгвам пак?
Не знам… но обещай ми да забравиш
това, което бях, което пропилях.

И тръгвам, тъй като разкрих душата си,
а туй е пагубно за мен, но ти не ще ме разбереш…
Ще бягам аз подобно на човек разбрал съдбата си,
разбрал, че слаб ли си, ти трябва да умреш.

Стенание

Мрак. Вълнение. И страх.
Звук. Искра проблясва. Трясък.
Остър писък. Тишина.
Черно… с силен, ярък блясък.

Тъпа болка. Ярост сляпа.
Страх. Мълчание. Сълзи.
Мисъл ясна. Непозната.
Вопъл “Стига! Спри! Умри!”

И отново тишина…
Виждаш ясно – тъмнина.
Липсват чувста – празнота.
Няма хора. Самота…

Песен. Смяташ, че летиш.
Падаш… Сън? Но ти не спиш.
Чувстваш нужда. Но защо?
Търсиш нещо? Но какво?

Нямаш сили. Спираш… Не!
Плачеш. Питаш “Накъде?”.
Виждаш мрака в светлината.
Търсиш глас във тишината.

Искаш сила, но боли.
Молиш прошка, но уви.
Чакаш милост. Търсиш знание.
Казваш нещо? А?
Стенание…

Там съм

Аз съм в дъжда полепнал по листата на кестените,
усмивката на мушкатите от прозореца,
дъхът на вятъра.
Ситният прах политнал нагоре,
гръмотевична лятна буря,
есенно листо.

Не ме търсете в сърцата си,
няма ме там, няма да ме откриете.
Там е само сянка –
липсващата ми част,
това, което ми отнехте, но не ви послужи,
не го разгадахте, захвърлихте го.

Погледнете в слънчевите отблясъци по паважа,
надникнете в горските хралупи.
Малка капчица роса покапала по крилото на пеперуда.
Нощтна паяжина на входа на пещера.
Лунен лъч съм аз,
неуловим.

Отразени в езерото трепкащи светлинки
спрени от грижовна ръка,
дръпнала пердето,
за да не притесняват,
не и това.
Никога.

Обичам да вървя през черешите,
да се нося върху падащите листа,
да уча от птиците как да пея,
но без глас,
с ритъма на потока,
с текст взет на заем от тишината.

А вие не разбирате чайките,
техният танц, когато слънцето заспива ви е непонятен.
Не се вслушвате в земята,
не усещате душата на мрака.

А аз искам да си нанижа огърлица от сняг,
да откъсна от най-тъмната страна на облаците
и да си направя пелерина.
Искам да се люлея на върха на тополите,
да бъда пухче,
загубило семенцето си -
свободно.
Нищо да не ме тегли назад.
Като светло петно от дъгата,
прашинка изпаднала от коремчето на пчела.
Една лятно-есенна фантазия,
цвят на ябълка,
дъх на море
и всичката болка на земята
събрана
в умъртвеното сърце на гълъб
да нося в джоба си.
Да ви предпазя.

Човек

Душата на поет, очите на мечтател
събрани със сърцето на творец.
Ръцете на художник, живот на откривател
доказвт, че съм като вас – човек.

И глас на славей, слух на музикант.
И чувствата на влюбен, мъката на някого
отхвърлен и презрян
доказват, че съм като вас,
все пак съм като вас – човек.

И всичката омраза, и всичката любов,
прогонващи със ужас неканеня гост
доказват, че съм като вас,
признайте, че съм като вас – човек!

Усмивка на артист и тяло на атлет,
едничка цел на хуманист, на егоист заклет
доказват, че съм като вас -
самотник с диагнозата – човек.

About dojh