Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ОНОВА, КОЕТО СТАВАШЕ НА ПОСЛЕДНОТО ПЛАТО

Аскър Кедърууд, генерал от седма дивизия на САЩ, крачеше по плешивото, заравнено на върха хълмче, което от човек, който искаше да се почувства голям, можеше и да се нарече плато. Плешивото му теме беше покрито с малка барета, а защитният цвят на дрехите му само се открояваше сред жълто-белите стъклени скали наоколо. Стъклените дървета с листа с цвят на човек го заобикаляха отвсякъде и докато генералът вървеше, търсейки изгубената си армия, те се протягаха като ръчички след него и шаваха жаловито с пръстчета.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Аскър Кедърууд, генерал от седма дивизия на САЩ, крачеше по плешивото, заравнено на върха хълмче, което от човек, който искаше да се почувства голям, можеше и да се нарече плато. Плешивото му теме беше покрито с малка барета, а защитният цвят на дрехите му само се открояваше сред жълто-белите стъклени скали наоколо. Стъклените дървета с листа с цвят на човек го заобикаляха отвсякъде и докато генералът вървеше, търсейки изгубената си армия, те се протягаха като ръчички след него и шаваха жаловито с пръстчета.

Генералът спря изведнъж и се разрази в невъздържан смях, при което коремът му се разтърси като желе. Спомни си, как преди пет минути се беше натъкнал сред скалите на любовна двойка и ги беше изплашил, сочейки ги с пръст, кикотейки се неприлично и повтаряйки “Какви задници, какви задници!”. По всяка вероятност от пребиване го беше спасил пистолетът, който висеше от колана му.

Престана да се смее като малоумен и се огледа.

- Може някаква магия да ги е превърнала в свине. – промърмори той, обръщайки недоволно захапката си. – Говореха за някакви магии в щаба.

Стъклото отново захрущя под подкованите кубинки на Аскър.

В този миг, иззад някаква скала наблизо, точно срещу него, изскочи стадо свине, препускащи диво с квичене и грухтене. Генералът застина и после отново отметна назад глава и смехът му заигра като товарен влак над околността.

Пръсетата с ужас забиха копитца в стъклото и, блъскайки се едно в друго, замряха от изненада, слушайки почтения Свински Химн, който Аскър, без да знае, изпълняваше.

- Грух! – каза плахо едно от тях.

Така и не се разбра, имаше ли нещо общо с това “грух”, но генералът мълниеносно извади пистолета от кобура и започна да стреля по прасетата от упор.

С писък те се хвърлиха обратно, но оттам ги посрещна Изабелла, Принцесата на Свинарките. Понесена на кокалестите си крака, тя с тояга зашиба по свинските животинки.

Те налягаха нещастни по земята и, обръщайки се по гръб, заритаха с крачета.

Принцесата и Генералът се фиксираха едновременно. Оръжието млъкна и пръчката увисна във въздуха. Настана тишина. Едно по едно прасетата се търкулваха обратно на крака и се оглеждаха слисани.

Нещо зашушукаха и, след като взеха решение, изведнъж се хвърлиха вкупом върху Свинарката.

Колтът затрещя и прасенцата до едно окървавени бяха поразени от светкавичната ръка на Аскър.

Изабелла лежеше полумъртва от страх сред мъртвите свине. Беше затворила очи и дишаше тежко, като артистично потръпваше. Докато генералът се приближаваше, сумтейки подозрително към всяко прасе подред, тя прекара опакото на съсухрената си длан по челото си, изтривайки въображаемата пот. После размърда в сандалите си пръстите на краката си, съзерцавайки ги съсредоточено. Това винаги й беше действало успокояващо.

- Мадам! – учтиво се поклони Генералът на Седма Дивизия на САЩ Аскър Кедърууд.

- А? – зяпна го Принцеса Изабелла. – К’во?

- Едно “благодаря” няма ли да кажеш? – обади се някаква злощастна сврака от близкото дърво.

- Благодаря. – промърмори свенливо свинарката и сведе поглед, изчервена.

Аскър откри огън по сфраката и тя тупна сред прасенцата, където издъхна няколко мига по-късно. После генералът помогна на Прекрасната Свинарка да стане от стъкления чакъл и, прегъвайки коляно, целуна ръката й.

- Ммм! – каза момата с кръшно потръпване с кръста и изви лице, гледайки косо към спасителя си. – Ммм!

Генералът отстъпи крачка назад, сложи юмруци на хълбоците си и загледа със самодоволна усмивка снагата на Принцесата. Едно прасенце изквича и умря. Беше последното. Генералът не трепна и само засука мустак.

От запад (запад е натам, откъдето изгряват шишетата) долетя глух тътен. Разтревожена, Изабелла се обърна натам и отстъпи няколко крачки. Генералът се отдръпна, за да не го блъсне, после я прихвана леко през кръста, та когато тя се спъна в мъртвата сврака, не падна.

На запад, през прозрачните клони на дърветата, се виждаше нещо тъмно и размито – някакви тайнствени форми, изпълнени със загадка и въпросителни (както подобава за страната БоР), които се носеха хвърковато по небето и заслоняваха слънцето. Отекна писък, изтръгнат с бръснарско ножче от гърлото на някой грешник. Изабелла отново се строполи в безсъзнание. Генералът я взе на ръце (където тя увисна като кокалест парцал) и отново отправи взор към връхлитащата опасност.

Беше ято бьомки – размахваха ръце и още там к’вито крайници имаха и гледаха с очи. Мм, да знаеш само, колко е гадно паплачта да те гледа с очи. Паплачта идваше, за да лепне бьомки на Принцеса Изабелла Де Лайлска и на Генерал Аскър Кедърууд, главнокомандващ седма дивизия на Съединените Американски Щати. Обаче Аскър вдигна Колта и започна да стреля с мълниеносен, опитен и непропускащ паплачленската цел мерник. Ааа, направо беше гот’ да виждаш паплите да се гърчат, да цвъртят и да падат по земята, а събьомките им кръжаха ли, кръжаха. Бьомки безчет, бьомки от хоризонт до хоризонт. Мълчаливи бьомки с овчи поглед и сребърни кръстчета на шиите. Пльота. Папли. Такю. Несметна сган и напаст невиждана. Колт + генерал от Америка + парцал в ръката му. Кой ли ще победи в тази страшна битка, където някои папли си позволяваха да слизат ниско и да гледат Аскър отблизо?

Папло, папло, де така?

Бърза папла за храна.

И защо бърза папла за храна?

Защото папла трябва да яде.

Това е древен стих, който сега си спомних – беше част от дълга, сложна песен, където “храна” се заменя с вода, там, и с к’вото още се сетиш.

Щрак!

Щрак, щрак, щрак!

Свършиха му куршумите.

Аскър пое въздух и се приготви да посрещне мъжествено смъртта, прикривайки Принцесата със собственото си тяло. Паплачта връхлиташе, вече ходеше по земята, обсъждаше времето, цените на хляба и поведението на съседите, възмущаваше се, изказваше загриженост за секса в Сумалия и осъждаше американската политика на милитаризация. Паплачта. Тя идеше, нарамила паплачленски оръжия, облечена в дрехи в лайняни цветове, идеше куцайки, стенейки и оплаквайки нещастието си и на другите, помагайки милосърдно на паплаближния си. Издигаха се молитви към Господ. Паплачта връхлиташе връхлиташе връхлиташе на вълни връхлиташе на стада връхлиташе на тълпи и протягаше ръце с бьомки и искаше да ги лепне на Аскър и Принцесата. Прасенцата възкръснаха и избягаха, за да не се гаври с телцата им паплачта. Аскър стисна зъби и се приготви за смъртта.

И тогава дойде Радка.

Тя само стискаше за гърлото идно шише и питаше всяка папла, дали майка й е вкъщи и паплите се разбягваха, изплашени от чаровния лик на Великосестрата. Аскър се освежи от това велико събитие и започна да се търкаля по земята и да се смее лудешката.

И беше свежо, и паплачленска кръв се проля тогава, толкоз паплачленска кръв, че десетилетия наред дърветата раждаха бьомки, животните раждаха бьомки, рибите раждаха бьомки, птиците снасяха бьомки, но те веднага умираха, защото Радка ги пъхаше в бутилки и ги тръскаше с усмивка, с такава усмивка, каквато има само Сестрицата.

Принцеса Изабелла все още лежеше в несвяст. Аскър се беше възправил до нея и хвърляше мрачни и застрашителни погледи наоколо, с надеждата някой да ги види и да избяга. Но нямаше кой да се разбяга, защото, който не го беше направил по-рано, сега се гърчеше в предсмъртна агония в гъстата паплачленска кръв.

В далечината се зачу пенсионерски митинг, само че Радка вдигна главица и митингът утихна, а когато Радка се засмя (ъф-ъф-ъвфф), паническа беше пенсионерската паника.

Най-сетне, Принцесата на свинарките, Изабелла Де Лайлска, се надигна от мокрия стъклен чакъл и се изправи, придърпвайки се за нашивката на панталона на Аскър. Той разведри взора си и го отправи към възлюбената си. Прегърна я възнежно и двамата, унесени в щастието на любовта, се изгубиха отвъд Последния Хоризонт, там където щастието е вечно и където паплачта е създадена единствено, за да умре и не й е отсъдено нищо друго. И, както казва Господ, те се забиха в една пещера в Балкана.

Prev/Next«Приказки изпод Болния Мозък: САГА ЗА ПРИКАЗНАТА СТРАНА БоР И ЗА СТЪКЛЕНАТА ПЛАНИНАПриказки изпод Болния Мозък: ЗА ПЕПЛЯШКА, КОЯТО»

About dojh