Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ВЪЛКА И СЕДЕМТЕ АНТИЧНИ ЧАСОВНИКА

Имало едно време една стара (направо антична) коза в гората, която вместо козлета имала 7 швейцарски антични часовника (шот била часовникар и по тази причина никой уважаващ себе си пръч не искал да я вземе). Един ден решила козата, че ще ходи до селото да купи мляко за часовниците ("За какво ни е мляко?" - пискали те един през друг. "Тая съвсем е полудяла!" "Тик-так!", добавил най-малкият часовник, един златен Омега, 14 карата).

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Имало едно време една стара (направо антична) коза в гората, която вместо козлета имала 7 швейцарски антични часовника (шот била часовникар и по тази причина никой уважаващ себе си пръч не искал да я вземе). Един ден решила козата, че ще ходи до селото да купи мляко за часовниците (“За какво ни е мляко?” – пискали те един през друг. “Тая съвсем е полудяла!” “Тик-так!”, добавил най-малкият часовник, един златен Омега, 14 карата).

В същата гора живеел и Вълкът. Съвсем наскоро той бил изживял нещастна любов с Червената Шапчица и след стомашната операция, извършена от Ловеца при последната свада с Шапчицата се чувствал особено подтиснат и отслабнал. Затова лежал в бърлогата си и си почивал. Но … (По дяволите, не може ли поне веднъж да релаксирам без НО!, мърморел си Вълкът, докато клечал в храстите до колибата на козата) … но тиктакането на скапаните часовници на дъртата коза, което се разнасяло денонощно из цялата гора в противно дисонансно седмогласие, не му давало и миг покой.

И така, Вълкът постепенно бил обсебен от неконтролируема ненавист към малките тиктакащи нещица. Те го преследвали навсякъде и без пощада се провирали във всяко кътче на съзнанието му. Вече дори на моменти се хващал, как сам си тиктака под нос.

Накрая чашата на поносимото преляла и Вълкът взел да крои планове, що да стори, че да отърве и себе си и гората от античните часвници, пък защо не и от самата коза, която била толкова дърта и жилава, че дори за храна не ставала.

Като всеки опитен ловец, Вълкът първо отишъл да провери на място свърталището на козата. Прекарал няколко дни в наблюдения и систематизирал навиците й. А те били отвратителни. Въобще, към края на третия ден Вълчо толкова се бил ужасил от навиците на старата коза, че бил готов да си ходи и въобще да се премести в някоя по-тиха гора. Но не щеш ли, чудесна възможност се разкрила пред него – Козата взела два огромни гюма и тръгнала по пътеката за селото. По всяка вероятност щяла да отсъства поне час! Вълкът веднага се примъкнал до къщурката и залепил ухо на вратата. Тиктакането там било толкова силно, че лицето му се сгърчило от погнуса. Но освен това разбрал от разговорите на часовниците, че дъртата отива за мляко и теренът е чист.

Вълкът решил да импровизира. Почукал на вратата и рекъл, както бил чувал козата да казва:

- Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!

- Ти не си нашата майчица! – веднага долетял истеричен писък. – Ти си някакъв отвратителен гей!

Олеле, помислил си Вълкът, гей значи? Ооо, ще ми отворите вие и тогава ще си приказваме, оххх….

Но той осъзнал грешката си. Старата коза винаги мемекала с тънко лигаво старческо гласче, а той освен да ръмжи май друго не можел.

Зачудил се що да стори. Нямал време и трябвало бързо да измисли нещо.

“Ще взема да си закова в гърлото два пирона и да видиш колко хубав ще ми стане тогава гласът!” решил той и хукнал да търси пирони. След 10 минути муцуната му се подала от храстите, огледала подозрително околността и накрая Вълчо изпълзял при къщата. Отворил уста и тънко пискливо гласче се разнесло от там за ужас на пернатите горски обитатели, накацали по клоните на дърветата около къщичката.

- Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!

- А мен ако питаш ти си просто един космат цигански гей – уточнил един посребрен Зенит, който го наблюдавал от прозореца до вратата.

Вълчо се изприщил от ярост. Боже, ами да, старата коза е бяла! Тебешир! Къде има скапан тебешир?!?

Още 15 минути изминали и накрая един бял, кашлящ с тънък глас вълк излязал от гората. Отишъл до вратата и извикал колкото му сила държала:

- Вашта мама, ако не отворите и този път ще направя къщата ви на трески, спомнете си трите прасета, дето се опъваха лани през зимата, докъде го докараха!

Но цялата реч прозвучала по-скоро комично – с този тъничък гласец Вълкът изобщо не бил страшен.

- Хихихи! – разхихикали се часовниците вътре в къщата. Червена пелена се спуснала пред очите на Вълка, той стиснал неистово тежкия ковашки чук, който бил донесъл за саморазправата с часовниците, замахнал и като халосал врата и тя се разлетяла на хиляди трески.

Цялата какафония от досадни гласчета стихнала на мига. Античните часовници хукнали да се крият кой къде намери, но къде ти – Вълкът ги откривал по тиктакането и ги слагал по гръб на голямата маса в кухняка, където ги натрошавал на сол и на ситни зъбни колелца и пружинки. Ето, 6 часовника вече участвали в една обща купчина! Ами седмият? Вълкът бил сигурен, че е виждал сдем часовника. Един особено малък и противен липсвал.

Вълчо започнал да обикаля тихо къщата и да слухти. Ето! О, да, къде се е скрило това изчадие – в огромния стенен часовник с кукувичката! И мисли, че няма да го разпозная заради тиктакането на големя часовника? Като стадо лисици е умно, я да видим сега … Ох! И хапе? Вълчо измъкнал окървавения си пръст и го засмукал. Твойта козя мамичка … И като подхванал стенния часовник, разпердушинил го с гръм и трясък, а очите му се изцъклили от екстаз, удря и удря, и удря, и удря, и удря!!!

Малката Омега хукнала да бяга, но чукът я застигнал. Циферблятът тъжно се търкулнал настрани, а стъкълцето се пръснало с радващ ухото звън.

Най-сетне Вълчо се изправил, поел си дълбоко дъх и се усмихнал щастливо сред настъпилата тишина – никъде, никъде, нищо не тиктакало.

И в този миг отвън се чули тежки стъпки и един до болка познат глас казал:

- Какво се е случило тук?

Вълкът настръхнал до връхчето на опашката си – това бил Ловецът.

Ловецът, съпроводен от уплашената коза, влязъл в къщата и заварил само натрошените часовници. Козата получила инфаркт и умряла, предизвиквайки съжалението на Вълка, който искал да я удуши собственоръчно. А ловецът и той умрял, защото Вълкът се бил скрил зад една врата и го издебнал в гръб и го ударил ужасно силно с чука, крещейки:

- Хирург, хирург, заший си сега скапаната глава, като си такъв хирург! – все още не му бил простил за разрязания си корем.

Накрая Вълчо полял с керосин къщата и подпалил това прокълнато място.

Така успял да даде един прекрасен happy-end на читателите и зрителите, а и на цялата гора, която страдала от тиктакането и от благородното желание на Лвоеца да избие всички животни, за да си окачи главите им над камината си.

Prev/Next«Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ПРИНЦА И ПРЕКРАСНАТА ЖАБАПриказки изпод Болния Мозък: ЗА ПРИНЦЕСАТА ОТ 6-ТОТО КРАЛСТВО»

About dojh