WTF?, ЧАСТ 1: ДУХОВЕ И ЗОМБИТА, Глава 5 – Късмет

Някъде по това време достигнах върховно състояние на сивота и безсмисленост. Толкова, че съвсем да ми омръзне. И тогава се спрях за момент и се замислих - всъщност, на кой му е необходимо това. Случката си я спомням ясно - в един слънчев летен ден, пред сградата на математическия факултет, гледайки гнусното стълпотворение зубъри и откачени преподаватели... Гледах ги и ги ненавиждах и заради тях се чувствах нещастен като гладно мокро измръзнало пребито коте до трупа на удушената си майка.

WTF?
Автор: Rogger Dojh
Година: 2010

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

5. Късмет

Мама и тати бяха много мили с мен, когато ме хвана пубертетът. Тъй като живеехме в двустаен апартамент и аз спях в кухнята, на практика имах едно легло, което можех да нарека моя територия, и то само докато лежа в него. Вечер тати идваше и ми гасеше лампата в 10 часа. Така трябвало, защото трябвало да уча, а не да вися по нощите. Естествено, четях с фенерче под завивката, слушах радио със слушалки или просто се въртях на тъмно до пълно полудяване. Като заспя в 3-4 часа, после айде на училище в 7… С толкова сън препрограмират затворници, които са избрали програма за превъзпитание, вместо истински затвор. В резултат, бях постоянно недоспал и общо взето – депресиран по пуберски, само че на осма степен.

Така продължи няколко години. Сроковете, в които ходех следобед на даскало, бяха по-трезви, тези със сутрешно училище – по-депресарски. Нещо не вървеше както трябва. Я ще ме джобят и ще ми вземат парите, я ще си изгубя нещо, я ще се разболея от някаква супер екзотична болест… В един момент вече свикнах с това статукво и забравих, че животът ми някога е бил светъл и радостен.

Завърших даскало и, воден от безумните заплахи на баща ми, че майка ми няма да понесе да отида в казармата, записах математика в Софийския университет, въпреки ясната визия, която имах по повод университетите (искам да добавя, че така и никога не завърших, как ли пък не, и там искаха да ставам в 6 сутрин).

Някъде по това време достигнах върховно състояние на сивота и безсмисленост. Толкова, че съвсем да ми омръзне. И тогава се спрях за момент и се замислих – всъщност, на кой му е необходимо това. Случката си я спомням ясно – в един слънчев летен ден, пред сградата на математическия факултет, гледайки гнусното стълпотворение зубъри и откачени преподаватели… Гледах ги и ги ненавиждах и заради тях се чувствах нещастен като гладно мокро измръзнало пребито коте до трупа на удушената си майка.

Гледайки така, си мислех, защо така не ми върви и каква е тая глупост да е толкова скапан животът ми. И както си мислех, изведнъж забелязах, че освен студенти, даскали, грозни пейки и сиви, асфалтирани преди десет години, алеи, около мен има:

- дървета

- небе

- в небето – облаци и слънце

- между дърветата – трева

- в тревата – глухарчета

- зад оградата на двора на факултета минава готина мацка

- зад мацката по улицата минават коли

- една от колите е супер яко BMW

Задвижих към изхода на факултетния двор. Излязох от него. Тротоарът беше изпочупен и грозен, имаше кучешки лайна. Опа, нагоре обаче има небе. Под небето има стари смотани сгради. Опа, в един от прозорците има пъстри завеси и котка седи и се ближе на перваза.

Откритието беше шокиращо. Вървях по познатите улици, осъзнавайки, че вече една година всеки ден по два пъти минавам от там и не забелязвам нищо, освен сивия натрошен тротоар, кучешките лайна, студентите и даскалите. Зяпах къщите, витрините, стоките зад тях, дворовете с паркирани автомобили, трамваите, в които също тук-таме седяха готини момичета. И постепенно осъзнах, че всичко това винаги си е било там. Невъзможността да го видя, очевидно, беше единствено в моята глава. Много сериозни филтри бяха цензурирали входния мозъчен трафик през цялото време. Мноого лоши филтри. Филтри, които доставят само сдухваща и грозна информация.

Същата вечер лежах у дома в тъмната кухня, която бях успял да извоювам само за себе си (с помощта на един остъклен балкон, където прокудих на наш’те хладилника и печката) и мозъкът ми работеше на пълни обороти. Току що, всъщност, бях задал въпросът “WTF? (гледайки изненадано живота си досега)” и нови интригуващи мисли искаха да бъдат мислени.

На първо време опитах да разбера, какво беше предизвикало промяната. Отговорът не дойде същата вечер, трябваше да минат месеци, преди да забележа, че дали виждам кучешки лайна и студенти или виждам дървета и слънце зависи от това, дали съм станал от сън в 6 сутринта или в 11. Започнах да анализирам разликите в двата случая и открих, че хубави неща ми се случват в синхрон с дърветата и слънцето. Кучешките лайна и студентите от своя страна не ми носеха късмет.

Времето минаваше и събирах още статистически впечатления – до момента, в който вече бях абсолютно сигурен, че колко ми върви зависи едно към едно от колко съм се наспал. Реших, че може би все пак късметът не е природно явление, а е функция на мозъка ми. Тъй като нямах наблюдението това да е съзнателно явление, предположих, че е подсъзнателно. Това обаче не беше достатъчно – звучеше неопределено – като четвъртото измерение, в което ще преминаваме. Исках да знам, какъв е механизмът, по който подсъзнанието (нещо, което и без това ми е трудно да дефинирам и да си представя) въздейства на сравнително ясната като проявление функция Късмет.

И ето каква теория си измислих:

Подсъзнанието, до колкото мога да си го представя, е неосъзната (извън съзнателния фокус, който познаваме общо взето добре) функция на мозъка, която се занимава с управлението на ежедневни нужди, като да се почеша, когато ме сърби, да вървя, да шофирам, да пия вода, когато съм жаден… Все неща, които нямам реално спомен кога точно съм решил да направя и как съм ги направил и в които не съм инвестирал особено съзнателно усилие. Почесването, май, е особено добър пример. Човек говори по телефона и докато съсредоточено слуша какво му обясняват от другата страна, разсеяно се чеши по главата. После никога не би се сетил, че го е правил… Защото го е направил несъзнателно.

За тези неосъзнати явления реших, че е отговорно подсъзнанието.

Всъщност, човек във всяка секунда взима куп микрорешения. Например, както седи пред PC-то и пише код, изведнъж става и отива да пикае. То му се е пикаело от поне 10 минути, като преди 10 секунди му се е пикаело общо взето толкова, колкото и в момента, когато е станал. Изборът на точното време за ставане – не 10 секунди по-рано или по-късно, а именно сега, е подсъзнателно микрорешение. Почесването е такова микрорешение. Ровенето с език из някой по-заден зъб е подсъзнателно микрорешение. Кога да се изпърди човек е подсъзнателно микрорешение. В кой миг да пресече улицата, дали да се разкрещи или да си затрае, кога да запали цигара, кога да се откаже да си търси ключовете преди да излезе… Взимането на подсъзнателни микрорешения на практика е непрекъснат процес, който ни съпътства от самото раждане и заради това сме склонни да не го забелязваме.

Повечето микрорешения са незначителни. Не променят нищо. Но това не е задължително. Спомням си как преди години майка ми, вървейки по улицата, минаваше пред стара жилищна кооперация. Видя някакво куче и се спря за секунда да му каже някаква глупост. След това продължи. Десет крачки по-нататък, на около метър пред нея, падна паве с размера на детска глава, откъртило се от старата фасада. Случи се така, че се занимавах наблизо с колата и разсеяно наблюдавах отстрани как майка ми се приближава. Видях и камъка, и стъписаната физиономия, която майка ми направи. И направо тръпки ме побиха от факта, че ако просто беше пропуснала да реши да се лигави с кучето, щеше да лежи с потрошен череп един метър по-напред.

Тази случка ми даде разбирането за степента, в която дори едно единствено подсъзнателно микрорешение може да бъде животоопределящо. А представете си наистина колосалното количество, повече или по-малко значителни, микрорешения, осъществявани без прекъсване, какъв кумулативен ефект имат. И при тях, както и с всяко друго явление, важи принципът за превръщането на количеството в качество. Отделното микрорешение може да няма значение. Но недискретната последователност от неопределимо голям брой микрорешения – има. И аз наричам резултата от тази последователност Късмет.

Човекът като цяло е доста крехко създание. Например, сравнен с една котка – по-бавни рефлекси, по-скапана имунна система, по-кофти сетива, по-малка раждаемост. Дори размерът и мускулната маса не са решаващо предимство, защото винаги ще успея да намеря кекав кльощав индивид, който обаче се справя с живота си чудесно и ще живее 80 години. Какво му помага да остане неболен, несгазен, непребит, неизнасилен и т.н.? Интелектът? Не мисля така. Интелектът помага да събираш числа, а не да избягваш опасности, за които не си информиран. В US имаше епидемия от салмонелоза (* През месеците септември и октомври 1994 г. на територията на САЩ бива отчетен пик в заболяванията от салмонелоза – за двата месеца заболелите в общо 41 щата наброяват близо 4000 души. Разследването по случая показва, че 740 случая от 30 щата са причинени от заразена партида сладолед, произведена от Шуан Сейлс Ентерпрайзис ъф Маршал, Минесота и векторът на разпространение на болестта минава през неадекватно дезинфекцирана цистерна за транспорт на суровина за производството на сладолед, в която преди това са транспортирани сурови, очевидно заразени, яйца. Компанията на Шуан взима необходимите мерки, като първо изтегля цялата си продукция от пазара и след това въвежда пастьоризиране на суровината за сладолед директно преди разфасовка, наема цистерни, които не се ползват за друго и стартира програма за идентифициране на потенциални рискови точки от технологичния процес, за да избегне подобни фирмени бедствия в бъдеще. Източник: http://findarticles.com/p/articles/mi_m1370/is_n5_v29/ai_17067476/), която се разпространяваше с промишлено разфасован сладолед. Никакъв интелект не може да помогне на човек да не яде именно от заразената партида сладолед. Всичко там е въпрос само на късмет.

И въпреки това, адски много хора по света, заобиколени от колосално количество опасности, оцеляват и умират от старост. Какво ги предпазва?

Според мен това е супер-могъщата система на подсъзнанието за взимане на микрорешения. На подсъзнателно ниво човек обработва много повече информация, отколкото на съзнателно (в противен случай състезателните авто-ралита не биха могли да съществуват) и на базата на тази информация взима огромно количество микрорешения всяка секунда. Те постоянно коригират функционирането на човек, помагайки му да запази крехкият баланс между опасностите и оцеляването. Нещо като тези страшно бързи моторни лодки, които ще се обърнат на секундата заради скоростта, с която се движат, ако не е ултра сложната компютърна система за корекции на подводните крилца, която прилага примерно 100 000 корекции в секунда.

А какво става, когато човек е супер уморен, сдухан и объркан? Очевидно е, че съзнанието функционира зле в тези моменти – трудно е да се съсредоточиш, да мислиш, да слушаш какво ти говорят… Според мен е очевидно, че и подсъзнанието се обърква. Микрорешенията престават да са толкова акуратни и шумът, който разцентрованото подсъзнание вкарва в комплекта от микрорешения, се проявява в липсата на късмет. Един вид, късметът е естественото състояние на човек, а каръщината е отклонение. Само дето това много не си личи, като се има пред вид, колко сдухан е средностатистическият индивид.

В крайна сметка, нямам проведени експерименти по тази тема. Нямам научни доказателства. Всичко е хипотеза, която обаче много добре описва наблюдаваните явления. А и съвсем наскоро се запознах с т.нар. Закон на привличането, който на практика е същото, формулирано по друг начин. И други хора са забелязали, че късметът е функция на мозъка. Все трябва да има нещо вярно в цялата работа.

В някоя от следващите глави ще разкажа за нивата на абстракция и принципа на виртуализация, който приложих тук върху микрорешенията. Но преди това – едно малко злобно лирическо отклонение, нямащо нищо общо с духовното просветление.

Нека 6-тата мечка бъде с вас.

Амин.

Prev/Next«WTF?, ЧАСТ 1: ДУХОВЕ И ЗОМБИТА, Глава 2WTF?, ЧАСТ 1: ДУХОВЕ И ЗОМБИТА, Глава 6»

About dojh