Спящата катерица, Глава 3., Rogger Dojh

Студ, от който хелият започва да зъзне. Мрак, от който светлината на светулката изпада в мания за величие. Самота, в която една дървеница е буен купон.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

3.

Студ, от който хелият започва да зъзне.

Мрак, от който светлината на светулката изпада в мания за величие.

Самота, в която една дървеница е буен купон.

И, както се изрази Аскър, говорейки на един особено зеленясал камък, Д’еба тъпите копелета, ама ни сложиха в двете най-отдалечени килии на лайняния им замък.

Дните се редяха един след друг, слети в едно изгубено и не особено църковно тайнство. Храната, която му носеха, приличаше на червеи, преминали през частично смилане, за да бъдат части от тях живи, но беше твърде тъмно, за да се провери. Така да е. В крайна сметка червеите бяха толкова хранителни, колкото и всичко друго. Гарнирани с непрогледен мрак и смрад от умрели плъхове, отвратителното естетическо влияние се губеше.

Към края на седмата седмица (нещо като седмия син на седмия син) ужасната безмълвна килия представляваше един малък личен свят, населен с призраци, Криси и рокендрол-банди. Най-зеленясалият камък беше симпатичен, покрит с хлъзгав мъх камък, където живееше Малкият Зеленясал Дух. Той никога не говореше, само си седеше кротко на ръба, без да се изхлузи надолу по пързалката, и броеше капките. Точно под тях се намираше другият особено зеленясал камък. Попиваше водата с точността на часовник и я изцеждаше направо в каменната паница, от която Аскър възстановяваше водните си запаси.

В един от ъглите, в които Аскър никога не ходеше за да се чувства нещастен, лежаха ръждясали вериги, прекарани през халка в стената. На другия им край имаше стари кости от крайници – два крака и две ръце, прикачени за останалата част от скелета. Петата верига висеше самотна – главата се беше изтъркулила някъде отстрани, до канавката, върху решетката, където се ходеше по нужда.

Това беше Големият Призрак. Аскър искаше да му даде име. Отначало му беше приятно да си мисли, че това е Ким Бейсинджър. После скелетът претърпя хиляди превъплъщения – беше вокалът на Аеросмит, беше американския флаг, беше Кралят на Живите в онзи свят, където отиват мъртвите, когато оживеят. Беше и просто Скелетът, който шаваше насам-натам и говореше безполезни заклинания с дълбок гробовен глас.

Нощем канавката на отходната система излъчваше зловещо зелено сияние. Или поне Аскър си представяше, че тя го прави, когато си представяше, че е нощ.

Прилепът, който живееше някъде наблизо, но рядко се показваше, беше Батман – един мъничък Батман, който да скапва настроението ти, когато си в ъгъла и имаш нужда да се почувстваш още малко по-нещастен.

Често старата факла, забита в отвор в стената, гореше. На нейна светлина при новолуние няколко бебета вампирчета се лигавеха в мърсотиите по пода, а дългите им кучешки зъбки щръкваха, когато се заливаха в детски смях.

Prev/Next«Спящата катерица, Глава 2., Rogger DojhСпящата катерица, Глава 4., Rogger Dojh»

About dojh