Джойнт 20 Четвъртък следобед, Savena

This entry is part 1 of 5 in the series Джойнт 20 Четвъртък следобед

Джойнт 20 Четвъртък следобед
Автор: Savena

Какво се случи? Разбираш едва, когато банкнотата от двайсет лева се превръща в ключ за стая. След това просто влизаш. В стаята липсва сюжет. Онова, което става, e онова, на което мирише. Наричат го ганджа.

/live/

Усещам, когато денят огладнява. Коремът му започва да къркори от ужасен наркотичен глад. На всеки ъгъл и при всяка курвенска табела “Хотел” стърже неукротимо. Раковска. Лъвов мост. Градът се движи около нас. Люлее се точно като гондола. А ние сме ту отдолу – отрепки на обществото, ту отгоре – богове на мръсния софийски център.

Двамата вървим, засмукани от следобедния вакуум. Замаяни от първото дръпване евтин и качествен живот. Влизаме в мизерния хотел и почти чуваме как някой натиска малкото червено копченце “Rec”.
Камерата работи. Издава нещо като онзи звук на незадоволена жена. Камерата иска. Защото камерата си ти. Днес ще заснемеш твоята собствена лекция. Най-после.
Заебал си тъпата “Чуждестранна журналистика” и сега си в личната си аудитория.

Лекция 1: Бъди красив. Ти си главният герой на филма, все пак.

Лекция 2: Открадни нещо просто, за да го начукаш на системата. Знай, че това е само предястието. Влез в някой магазин и остави ръцете ти да мислят сами. Бъди спокоен, инстинктът ти сам ще маркира идеалния момент. Когато плячката е вече под якето ти, излез и дишай. Виж как първата поета глътка въздух … ще задуши целия свят.

Лекция 3: Отиди на най-мръсното място, при най-отвратителните хора… като например в хотел , който носи името “Цура”. Там ще има дебели сърби, дошли да ебат, ще има погледи, които също ебат. Ще има коктейл от долнопробни миризми и интернационален абсурд.

“Цура” е пародия на живот. Пародия на нещо-случване. Пародия на място и на време. Но сега ти си там, за да направиш рай от тази дупка.

Помня как първата крачка отвори пред нас най-прекрасната гледка на света: четири напукани стени, сгушени една в друга, готови да прикрият и да стоплят срама на отсядащите. Мухлясали кафяви пердета, приличащи на затворена бленда. Квадратно легло, залепено от свян до стената, легло, чиято привидна чистота скрива много ръце, бедра и гърди. Сякаш плътта бе полепнала по чаршафите и сега оживяваше в мирис и стонове .

Помня следобедното слънце, което грееше и ни убеждаваше, че сме просто поредните аматьори. Наркомани-ментета, които свиват листенца живот, но така и не успяват да ги изпушат, камо ли да се надрусат с този живот до смърт.

Слънцето ни унижаваше. Но слънцето залязваше…

Онова, което видях към 4:45 следобед в онази стая…, беше дрога.

Виждах я навсякъде. Ако хотелът беше фас, стаята щеше да е назрялата пепел в края на цигарата. Ако хотелът беше спринцовка, стаята щеше да е иглата, по която се процежда първата капка отрова. Полудяла и девствена.

От мивката се стичаше равномерна струя вода. Чувах сифонът, който жадно засмукваше опашката й, издавайки звук на наркоманско облекчение. Наркотикът просто се стичаше отвсякъде. Течеше по стените, а очите ни се превръщаха в език, който опитва от всичко. Чувствах как се надървяха зениците ни и как ближеха всеки сантиметър, как поглъщаха всеки долнопробен атом от въздуха в помещението…

…Беше ли сън всичко това или в минутите, прекарани в тази стая животът ни наистина придобиваше смисъл…? Нямахме никакъв изход, освен собствените си тела. Там, сред тоталната мизерия на квартала и хотела, кожите ни, топлината ни, кръвта ни струваха десетки пъти повече, отколкото при нормални обстоятелства.

Лекция 4: Няма връщане назад.

След “Цура” животът не продължава. В “Цура” не отиваш за няколко часа или за цяла нощ. Това е твоят дом, колкото и да не го признаваш. Отидеш ли там веднъж, отиваш там завинаги. Това е порнографската снимка на твоя живот. Никакво слънце и никакви разходки в парка. Природата е заблуда.

Лекция 5: Дай личната си карта на рецерпцията. Продай личността си, защото всъщност нямаш такава. Лични са само благословените глупости, които правиш. И които всички идиоти ще приписват на младостта.

Ако нямаш лична карта, дай студентската си книжка. Там си ти, F 17240 – в целия си блясък. Не се коси, 17240. Ти си от Софийския. Специалност : Журналистика.

И той е от Софийския. F 42875 учи Информатика.

- Първи курс, ма! – извиквам в мислите си на дебелата жена, която ме гледа снизходително. Тя се намира в нещо като фоайе, на чийто праг се е проснало голямо, космато и сякаш дрогирано куче. Може би е просто черга или нещо такова. В “Цура” е трудно да различиш живите форми от декора.

Междувременно жената продължава да ме гледа отвисоко, въпреки че е по-ниска и на всичкото отгоре седи, разпльокана на дивана. Това се води рецепцията на хотела.

А тя все още гледа книжката ми. Кръглият син печат на Софийския университет се затяга малко около врата й.

- Първи куррррррррррс! Скоро бях абитуриентка! С рокля на Жана Жекова за осемстотин лева! Да, скоро имах бал! Бал!

еБал си му майката. / по дяволите… мисля или казвам всичко това?/

Така, че не ме гледай по тоя начин, моля те. Дебела си и вониш на смърт. Кажи ми, направи ли поне една лудост в тоя живот, кажи ми!? Не разбираш ли, че само ние оправдаваме съществуването на шибания ти хотел! Излезем ли, ще го взривим!

Ето това беше дебелата жена в червено. Жената, която ни срещна, но не ни разпозна. Жената, която предпочете да не ни забележи и да мисли за нас като за дребна неприятност на работното място… Малко по – късно може би щеше да се отбие в някой месарския магазин и да осмисли деня си…
Да, това беше жената, на която на излизане казах: Дойдох да се изеба с тоя, който обичам… – това ли искаше да чуеш?!?! Ето ти го.

“Дойдох да се изчукам с него!!!” крещи героинята ти и става ясно, че няма нужда от втори дубъл.

Лекция 6: Обичай унижението.

Ето как изглеждат фактите: Тук сме, за да изпушим един МНОГО качествен джойнт (само, че ние още не го знаем). Тук сме, защото е мизерно и вдъхновяващо според болните ни критерии. И защото е близко до домовете ни, пълни с родители, записки от безсмислени лекции и много телевизия. Достатъчно близко, за да бъде далече, дяволски далече…

Лекция 7: Не пести абсурда.

5:15 Бено го свива, пали го и си дръпва веднъж. Виждам как ръцете му правят любов с цигарата. Възглавничките на пръстите му опипват тънката прозрачна хартия, която всеки момент може да се разкъса. Сега ТЯ лежи между палеца, средния пръст и показалеца му. Гори и отделя пепел, а някъде много навътре в нея се чува пукване. Това е най-красивото момче, което съм виждала. Хората са луди да се събират един с друг. Никой никога не е изглеждал по – съвършено от миговете, в които е бил сам и абстинентен. Безразличието му към мен в този миг е невероятно. Съсредоточеният му в тревата поглед е валяк, който прегазва. Устните му, разкривени в тиха несъзнателна усмивка -друсан джойнт…

Лекция 8: Ефектът никога не ти изневерява, ако наистина го искаш.

” ТЕТРАХИДРОКАНАБИНОЛ “…бълнуват съзнанията ни и се спъват на всяка сричка. Жълтата крушка на тавана едва крета, все повече тъмнее. От дългия престой на погледа ми върху нея почти се е размазала. Сега прилича на смола, която обещава много от ТНС.

Мислите ни се надървят при вида на готовия коз. Преплитат се и ни болят. Самоличността ни остава взривена във въздуха. Гнусни и познати остатъци от нас се мотаят по пода в стаята. Очите му. Очите му втори път. Стени от очи.

- Аз искам да те помня, но се разтваряш.

Хотел. Стая, която мърда и се върти.

Той говори тихо, на себе си и на всички. Като луд e. Завиждам му. Той ръкомаха. Ревнувам го. Продължава да ходи из стаята и да си говори. Доближавам ухото си до устните му, а те изричат на равни интервали: “Не мога. Тихо. Не мога.”

Ръцете и краката ми омекват и изстиват. Кръвта не е познат вкус на желязо и ацетон. Кръвта не е желе по дамска превръзка. Кръвта е живот. Можеш да усетиш как спринтира по вените ти.
С него се опитваме да държим съзнанията си в прегръдка. Късат се. Реалността е блиц. Всичко започва. Всичко свършва. Мигаш веднъж и вече си мъртъв.

Исках да обичам страха. Страха от загубата на всички основи, на цялата сигурност. Исках риданията и паническите конвулсии да не спират да тресат тялото ми. Исках да отнесат знаците, сочещи пътя назад. Бях самолет във въздушна яма. Бях бебе, чиито чувства изтичат просто в плач. Още едно дръпване. Още една минута. И аз започвах да плувам. Минута… Минута ли казах?… Вече плувам.
Търсех момчето си, но всъщност се хвърлях към новото лице, което идваше. После търсех отново него. На нощното шкафче откраднатият пъзел оставаше разсмян и неподреден.

Ние профучавахме покрай себе си. Блъскахме чувствата си като куци помиари, тътрещи се по тъмния неосветен път. Прегазвахме ги и от вътрешността им бликаше само инстинкт. Колко пъти в минута можехме да заспим? Или да умрем? Сънят и пробуждането. Смъртта и живота. Ръба и пропастта. Всичко приличаше на групов секс. Съвокупляване на абсурда с разчекнатата реалност. В хотела. В хотела сред хълмчетата на главния ти мозък. В хотела сред магистралата на вените ти. В хотела – на ъгъла на баналните ти дни. И си помислих: Тук краят продължава вечно.

- Исках да ти кажа, че този ден беше куршум в слепоочието ми. Исках да те прегърна и да изпитам треската чрез твоето тяло. Пиянството на твоите мускули..

Левият ти крак трепва. Погледът ти прорязва лицето ми . Минава като плесница през него. Като светлина. Искам да ти кажа нещо, но само си го помислям. Може би си го чул. Това, което правиш се мярка само в огледалото за обратно виждане. Току що съм отминала. Искам да ти кажа “някой надупчи мозъка ми и от течението се разхвърчаха всичките ми…” Разпад. Отново разруха. Нов сън. Хиляди хора сънуват в мен. Едновременно. Някои се будят и крещят. Пак падат и бълнуват.

Лекция 9: Раят е джойнт. Раят е загуба. Раят е деряща гърлото ти лудост. Раят е зелена амнезия, несръчно натъпкана в хартийки. И очите на момчето, които ти изневеряват с нищото…

Хвърляш се към дрехите му. Още си на мястото си. Още си на мястото си. Вече си в ръцете му. Кадър. Стоп. Кадър. Стоп. Кадър.

- Дишай. Аз съм тук и преди малко също минах през това. Ще свърши, казвам ти, още малко. Търпи само малко – изрича някой, използвайки устните ми.

- Добре.

Ние сме невръстни. А хората са дрънкалки,задържащи вниманието ни само за миг.

- Всичко ще свърши след малко.- – - – - – - – -Паника- – - – - -Сърцебиене- – - – -

Искам ли да свършва? Излизаме от скапания хотел. Стълбите продължават. Излизаме от скапания хотел. Няколко години слизаме.

Смях. Смях, който гоня и смях, който ме настига. Ако бях трезва, щях да намеря красота в този друсан хаос. Но не бях. Всичко, което чувствах бе липса на всякаква сантименталност. Само доброкачествена, чиста безпомощност.

И безизходица. Гениална, болна, сексуална безизходица. Ти си използван презерватив, в който животът е изпразнил съдържанието си.

- Кога ще се върнем, за да капсулирам усещането в думи?…

/ Нямам време да задържа въпроса в главата си.Нито мога да дочакам отговора ти. /

Тялото ти не значи нищо до моето. Само липсата му ме свестява. С теб сме на леглото и правим секс. Топло е. Усещането се размножава заради джойнта. Възбудата се накъсва, зашеметява ни, а после отново ни връща в съзнание.

Удар. Господи, това е напълно лишено от смисъл. Удар. Толкова е прекрасно без логика. Материята се разкрива пред мен. Вървиш по кървавите ивици в очите му. Вървиш без посока. Вървиш и правиш секс. Болката се смесва с нуждата да се изпиаеш.

I’m living in a lie звучи от mp3-player-a и звуците падат заедно със сълзите ти. Правиш секс, а отвътре плачеш.

Rewind:

Мислите не бяха плътни. Не идваха във вид на поничка с пълнеж. Идваха във вид на опаковки. Хоп-мисъл. Хоп-мисъл. И толкова. Това беше. Мисъл. Мисъл. Мисъл.И всеки път се намираш, припаднал в различен ъгъл на ринга. Разсмян. Разплакан. Всичко, което имаш са празни опаковки от мисли. Миризма на развалени мисли. Трупове на мисли. Сякаш няма да има край. “Сякаш няма да има край” втори път.

Кредит: 0

Prev/NextВ нея, Savena»

About dojh