В нея, Savena

This entry is part 2 of 5 in the series Джойнт 20 Четвъртък следобед

В нея
Автор: Savena

Казвам се Красовски. Момичето, което пише в момента ми даде това име. Ако можеше да ми даде и лице, може би щяхте и да ме видите. Влязох в нея. Изпълних всеки процеп до болка, а после и до безчувствие. Оп! Върни два реда назад. Нека вместо “момичето, което пише в момента” стане “свободното момиче, което пише в момента”. Та бях стигнал дотам, че я изчуках. Във всеки възможен смисъл. Вкарах й го, за да не дам възможност на живота да го направи . Знаете го живота, като дойде с неговия голям и тлъст… “смисъл”. Какво можеше да направи той от моето момиче? Просто една тъпа примирена кучка, на която й стигат думите… Какво толкова й харесваше в това да пише, питах се . Защо предпочиташе бясното удряне по клавишите на клавиатурата пред едно real изживяване? Тя беше използвала всичките думи на света, наистина ги беше ИЗПОЛЗВАЛА… Беше се търкала в тях в стремежа си да изживее нещо различно, но ефектът така и не идваше . Беше преспала с всички метафори, с всички перфектни сравнения, с всички внушителни глаголи… Беше се изчукала с думите, но така и не беше стигнала до върха. Това бяха просто думи, мамка му… Гъделичкаха я, нижеха се като димна спирала и танцуваха в кръвта й, но нищо повече. Ето защо се появих аз. Дойдох да й покажа какво е краят. Какво е оргазъм.

И така, един ден тя ми позволи аз да водя парада. Беше един наистина дяволски скучен ден. Вървяхме из центъра. Тя искаше да ходим на лекции, но аз я спрях. Тъкмо минавахме покрай Попа, когато един тип се появи пред нас и ни заговори: “Бла-бла… какви трудни времена били и как все пак имало готини хора като нас…”, викам му: “Наш човек, давай по същество…” Както и да е, продаде ни го евтино. Всъщност започнах да се друсам, защото не понесох хаоса. Глупости. Тъпо извинение. Не съм толкова умен. Започнах да се друсам, защото не понесох скуката. Да, скуката, онова натрапчиво чувство, на което всички дават противни имена като хаос, болка, ужас и тем подобни чекии. Не познавам по-силно чувство от скуката. Не оная, която е просто “нямане какво да правиш”, а оная, истинската. Оная, в която дори не се сещаш да се гръмнеш. Всъщност сещаш се, но дори това ти се струва безбожно скучно. По-скучно от смяната на бельото и дори по-скучно от неделно предаване за кожните болести. Та, онзи следобед аз се надрусах. Тя, разбира се, не.Чакай, какво ми беше изтърсила? А-а, да!Каза ми, че била обещала на майка си да не прави такива неща. Защо ли “такива неща” никога не се харесват на майките… Но както и да е… Въпросният следобед го прекарахме екстра, поне аз. Но какво съм аз без нея, нали… Честно казано на мен не ми пука за дрогата, беше ми за идеята. С нея много пъти си говорехме колко тъпо е да гледаш света само от един ъгъл, от твоята си дупка. Ето защо веднъж й предложих да си поиграем на една игра. В продължение на два часа всеки от нас трябваше да стане възможно най-много личности. Различни, естествено. Бях педал, контрольор, просяк, луд и крадец. А тя беше тя. И отново тя. Просто тя. Когато й доказах, че наистина съм победил, се ядоса:

- Защо винаги държиш да ме изкараш слаба?

- Защото си такава.

- Не е вярно! – тя триеше ръцете си една в друга и нервно дишаше. – Не е вярно!

Аз имам родители, не мога да правя каквото си ис…

- О, стига с тия глупости!

- Не са глупости! – извика . – Ти не зависиш от никой и никой не зависи от теб – лесно ти е! Можеш да живееш както си искаш, можеш и да умреш. На кой му пука?

- Ти го каза.Мога.

- Какво искаш от мен?

- Нищо.

- Лъжеш.

- Нищо не искам.

- Лъжеш.

- Добре! Искам да те видя като курва. Искам да БЪДЕШ курва.

Тя стоеше вцепенена, готова да заплаче всеки миг. Можех да кажа от коя страна ще падне първата й сълза. Можех да я видя като капка дъжд от вътрешната страна на прозорец. Можех да си представя вкуса й.. Щеше да има моя вкус.Не исках нищо от това момиче, наистина нищо. Исках просто да бъдем заедно. А това можеше да стане по един-единствен начин.

- Ще бъда курва щом искаш, но ти ще се отвратиш от мен.

- Ще те боготворя.

- Защо? Защо го правиш? – почти плачеше в болезнено недоумение, а аз усещах в нея първите конвулсии на свободата.

- За да е интересно. – отвърнах с равен тон.

Тогава бях убеден, че съм по-силен от това момиче. Все още съм. Но една наносе кунда преди да изиграя своята гадна игра, аз се влюбих в нея. И кадърът спря. Но нека разкажа историята преди тя да ме е прекъснала.

Бяхме в трамвая. Не я заведох на кафе, за да не получа една от онези кризи, когато ми е скучно. Двамата бяхме седнали на една седалка и се целувахме, но хората дори не забелязваха това. Не разбирам защо тя се притесни така. Седях зад нея и вдишвах мириса на студ в косите й, а после улових смутения й поглед извинително да удостоява всеки в трамвая. Сложих ръка на очите й. Пареха. Тя се топеше и се разтваряше в ръцете ми като сняг – чист, мек и мимолетен. Беше натрапчива и опиваща. Сякаш вдишвах миризмата на боя. Или на бензин. Или пък на някоя друга запалителна течност, която би ми причинила същото – замайване, загуба на цветното зрение и звънене в ушите… По едно време трамваят се напълни и ние станахме, за да направим място на една … мисля, че беше бабичка с торби, но е възможно да е била и майка с дете. Та, отидохме в дъното на трамвая. В този момент той влизаше в тунел и тъй като лампите не бяха в ред, беше почти тъмно. Чувствах устните й, които отчаяно късаха от мен. Чувствах ръцете й, които дращеха за спасение. Чувствах близкото биене на сърцето й и скимтенето й, наподобяващо плача на новороден делфин .Не можех да издържам. Разкопчах панталона си и започнах бързо да се движа в нея. Не знам колко дълъг е бил този тунел, но дълго бях в абсолютна тъмнина. Дълго го блъсках в тялото й, ръгайки без да искам случайните хора като с всеки тласък аз й припомнях нейната собствена болка. Припомнях и какво е тя без мен.

- Какво ще стане ако те последвам? – попита ме тя веднъж.

- Ти вече вървиш след мен.

- Но докъде ще стигнем така, до пропастта?

- Ха-ха! Какви са тия глупости!? И така да е, има ли някакво значение?

- Аз не съм сама…

- Сама си! Мислиш, че като прегръщаш баща си това значи нещо ли? Иди и прегърни ей онзи човек там и виж, че няма разлика. Любовта няма кръвна група.

- Ти просто си играеш с този живот, защото няма какво да губиш!

- Аз съм свободен! Да, няма какво да губя. Нямам дом, който да свети в тъмната, студена и у-у-у страшна нощ!

- Спри!

- Да, нямам шкаф, в който старателно да подреждам глупави спомени, а после да се търкам тайно в тях като малоумен чикиджия. Нямам купища снимки и касети, които да ми напомнят, че някога все пак съм живял скапания си живот! Нямам дрехи, които да ми създават илюзията, че дните ми са разнообразни. Аз съм гол. Аз съм свободен. Аз съм бомба без закъснител. Аз съм дъното, към което ти падаш. И не ми говори тия глупости за семейство, почтеност, перспективи и други подобни порнографии. Знаеш, че ме искаш. Знаеш, че искаш само мен.

- Не съм сигурна. – каза тя и гласът й трепна на последната дума.

- Така ли? А защо тогава прави секс с мен в трамвая? Защо ми позволяваш почти да те изнасилвам и защо все пак това е най-голямата нежност, която някога си получавала? Защо не изчака добрия принц, който ще се запознае с цялата ти рода преди да те докосне и който ще редува цветя и парфюми на всяка среща?А после мазно ще те опипва в BMW-то си. Защо се влачиш с мен и пропускаш лекции? Защо така жадно вдишваш мириса на вятър, полепнал по якето ми? Защо ме гледаш така? Защо трепериш? Явно дълго съм продължил с въпросите, защото сме заспали и по едно време се събудихме прегърнати на една пейка.

Същата вечер тя наистина стана курва. Направи го с един циганин в някакъв вход. Докато той вкарваше мръсния си пенис в нея, аз стоях и гледах. Не беше това, което си мислите. Стоях и изживявах любовта. Наистина не е това, което си мислите. Любовта, с която аз и това момиче си играехме. Не е. Любовта към някой, готов да побегне към пропастта, заради теб, да бъде нищо. Любовта – болна и нелепа. Любовта – абсурдна, перверзна, нежна и жестока . Просто любовта, непозната за порядъчните хора. Това беше. Помолих я да стане курва и тя го направи. Помолих я за най-ужасното и тя ми го даде. Защото събитията нямаха значение. И значението нямаше значение. Каквото и да се случеше, щеше да е просто пореден дубъл от архива на Вселената.

Когато циганинът с пишка и без лице свърши, аз си я прибрах. Усещах миризмата на мокро стълбищена филм и на безсмислие. Прегърнах я. В този миг ми се струваше по-чиста отвсякога. Тя бе сложила ръката си върху гърдите ми и аз знаех, че всеки мой удар е и нейният, знаех, че всеки мой удар потвърждава единственото й желание да ме обича. Знаех също, че всеки мой удар е лъжа, защото не фигурирах в този свят. Но какво по дяволите означаваше това? Истина и лъжа – всичко беше едва доловима разлика, болка някъде в слепоочието ти, мека разливаща се безнадеждност. Какво правехме заедно? Полудявахме. Всяка наша среща беше излизане от живота. Трус в нейния покой и тишина в хаоса й. Не можех да я ревнувам, нито дори да я обичам или мразя. Аз просто я съчинявах. Всеки път я тласках към непознатото, онова, което е в кръвна връзка с абсурда. А тя просто ми се оставяше… Позволяваше ми да пресичаме улиците със затворени очи, да излизаме по къси ръкави в студа, да ядем парите си, да бягаме дълго покрай делничните хора като ги хващаме за качулките и се смеем.

Един ден се уплаших. Помислих, че я е хванало шубето и се е отказала от играта. После обаче я видях. Стоеше на нашата пейка, близо до спирката. Красива. Безсмислена. Смела. Порочна. Абсурдна. Желана и нова като смъртта. Тя изчерпваше всичко. И тогава, там, на тази пейка аз се разтворих в нея. Плъзнах се по вените й. Отрових я с мен. Заразих я с еднодневната си страст.

… А трамваите все така се разминаваха около нас и оставаха само бледи следи от хлъзгавата и упорита като разсипан живак реалност. Двамата с нея се пръскахме от очертанията на тази реалност, тя ни изхвърляше така, както един организъм изхвърля от себе си чуждото тяло.

Казвам се Красовски. Момичето, което пише в момента ми даде това име. Ако можеше да ми даде и лице, може би щяхте и да ме видите. Все още съм тук. В нея.

Prev/Next«Джойнт 20 Четвъртък следобед, SavenaПоследен удар, Savena»

About dojh