Стариците

Стариците

Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Стариците

В града останаха само стариците.

И аз.

От брега, където се намира гробището за стари автомобили, повя вечерният бриз. Няколко старици извлачиха за косите последните трупове от къщите си, хвърлиха ги в канавката и се скриха. В небосвода слънцето жаловито клонеше към залез и в лабиринта от улички дългите сенки се сляха в ранен сумрак.

По това време бях прикован за часовниковата кула в центъра на Мийлсуил. Горната част от тялото ми бе прободена с няколко здрави нита, а долната липсваше и на нейно място излизаха метални тръби, потъващи в мазилката отзад и захранващи ме с необходимите животоподдържащи вещества.

Защо стариците избиха всички – не знаех. Защо не убиха и мен? Наблюдавах безпомощно нощната клада от трупове, която стариците запалиха и оставиха да гори. Какво правеха те в своите тъмни дупки? Предполагах, че подменят органите си с плъхове. Или може би се хранеха със собствената си разлагаща се плът.

Идният ден започна горещ и сух. Улиците останаха пустинни, а над безкрайното автомобилно гробище кръжаха птици-киборги и събираха части за собствения си ремонт. По пладне, точно когато часовникът зад гърба ми удари 12, една от птиците долетя и кацна на главата ми. Ноктите й се впиха в черепната ми кутия и вкараха в главата ми тънки сонди. Когато приключи с тази операция, птицата се надвеси пред лицето ми и с едно-единствено движение извади лявото ми око.

Когато дойдох в съзнание вече бе късна нощ. Остри писъци раздираха тишината, но не можах да определя откъде идват. Само си помислих, че едва ли са на някоя старица, звучаха някак по-младо и свежо. После отново изгубих свяст.

Идният горещ ден бе изпълнен с болка и отчаяние. Вече не виждах стерео и това ме влудяваше.

Часовникът отново би пладне. Птицата дойде и ми взе и другото око.

Тази нощ писъците бяха два – онзи непознатият и моят собствен. Така продължи много дни наред.

Веднъж, малко след залез слънце, усетих, че някой се е изкатерил до мен и ме разкача. Дъхтеше на лоша плът и на гнилоч. В пълно безмълвие бях откачен от животоподдържащата система, отворите ми – затапени, и бях понесен нанякъде. Вкараха ме в глухо-отекващо помещение, вонящо на смърт и спирт, и ме поставиха някъде на твърдо. После ми вкараха игла в ръката и блажено спокойствие се разля в съзнанието ми. Отпуснах се и заспах.

Събуждането беше страшно и мъчително. Сякаш всички нервни окончания, способни да изпратят сигнал към мозъка ми, изпращаха болка, болка, болка. Без ясен източник, болка, която в един момент започна да става приятна. Нямах друг избор, освен да я харесам.

После отворих очи.

Те гледаха от странна височина над един провиснал и смрадлив скут. Опитах да завъртя глава, но не се получи. Извъртях максимално очните ябълки надолу и отново мернах скута – противен, рехаво окосмен, с хлабави гънки и прозирни кръвоносни съдове.

Една ръка се лепна безцеремонно пред лицето ми. Примижах, а ръката ме потърка и започна да чеше, чеше, чеше, докато не пусна кръв на няколко места.

Тялото, на което принадлежеше скутът, се изправи и се понесе нанякъде заедно с мен.

Едва сега аз разбрах какво става. Бях имплантиран в тялото на старица.

Вечерята в изоставената къща

Една вечер, близо месец по-късно, моята старица навлече подобна на чувал дреха и защъпука боса нанякъде. Нощта настъпваше, но Пискливият все още не беше започнал нощните си призиви за милост. Цареше пълна тишина и в безветреното време дори пясъкът по ъглите лежеше замрял.

Виждах зле в настъпващия здрач, затова не разбрах къде отиваме докато не излязохме извън пределите на Мийлсуил. Лунният сърп слабо осветяваше голото поле и забелязах силуета на изоставената къща, в която като дете бях уловил и изял първия си плъх. Тогава родителите ми ме бяха били почти до смърт, защото единствено мутантите се хранеха с плъхове, а аз не бях мутант. За наказание ме заключиха за една година в шахтата към Подземията и всеки ден изливаха върху ми кофа ледена вода. Отново опитах плъх едва след като и двамата ми родители бяха вече мъртви.

Докато наближавахме изоставената къща, забелязах още няколко черни фигури да вървят пред нас в същата посока. Нямаше кой друг да бъде, освен още старици.

Зад мен от града се разнесе първият вечерен писък и нощта започна.

Стариците бяха събрали всички кости от кладите в града и ги бяха разстлали по пода на изоставената къща. А в средата на голямото помещение лежеше голо, добре измито момиче, завързано за забити в земята клинове. Мътният му поглед говореше, че отдавна е в ръцете на стариците.

В ъглите поставиха четири йонни светилника, след което всички старици съблякоха покривалата си и ги оставиха да лежат върху костите.

Една старица си бе присадила огромен пенис, друга имаше задник и отпред и отзад. Всякакви неща имаше, но не ми се разказва за тях. Пениса и задника ги споменах, защото те бяха много важни за ритуала на вечерята. Заедно с моята уста.

Стариците се нахраниха с тялото на девойката. На моменти стоновете й заглушаваха нощните писъци. Режеха парчета от нея и ги дъвчеха с метални зъби. По едно време старицата с пениса я изнасили, преди да са унищожили напълно краката й. После, все още възбудена, се нахвърли на старицата с двата задника. Към края на вечерята дойде и мой ред, но това е в едно минало, което не искам да си припомням.

Когато пресните кости на момичето останаха да се белеят голи сред останалите, посивели с времето кокали, стариците тромаво започнаха да си изравят покривалата, да се обличат и да се разотиват. Моята – също. Някъде по пътя за вкъщи заспах и сънувах кошмари.

Веселбата на градския площад

Стариците се бяха съблекли празнично. От някой стар склад бяха измъкнали херметизиран контейнер с украшения и карнавални свирки. Пъстроцветни балони летяха из въздуха, навсякъде висяха гирлянди, дори отнякъде се чуваше пищялка. Стариците бяха отново голи, което явно бе някаква традиция при по-големи събития. Те безмълвно обикаляха в кръг около празния център на площада, влачейки босите си, криви нозе с изпочупени черни нокти в прахта.

Пред очите ми се подмяташе ужасен мършав старчески задник. Ако се съди по миризмата не бе мит от незапомнени времена. В този миг благодарих на съдбата, че моята старица от време на време правеше прашни бани.

Тържеството продължи до вечерта. Едва когато слънцето докосна хоризонта и в сенките започна да се прокрадва хлад, стариците нарушиха провлаченото обикаляне и започнаха една по една да се обличат и да се разотиват. В суматохата ми се отдаде да зърна съвсем отблизо една от другите. Там, където някога на тялото й са се намирали гърдите, сега стърчаха две муцуни на огромни плъхове и се озъртаха враждебно с мъничките си блестящи очички. Затворих очи и се осмелих отново да погледна едва когато усетих познатата смъртна миризма на жилището ни.

Акт на пресътворение

Дойде зимният сезон и нощните температури станаха по-ниски. Вече излизахме единствено след пладне и старицата бързаше да се прибере рано. От известно време тя събираше странни неща, понякога ловеше плъхове и после ги разпаряше, отделяйки разнообразни органи в метални кутии. Преравяше обстойно запуснати апартаменти и примъкваше радиоелементи, проводници или цели устройства. Предполагах, че смята да строи нещо, но нямах представа точно какво.

Него ден бяхме останали у дома, защото старицата имаше диария и се чувстваше омаломощена. От токсините в кръвта и на мен ми беше зле, но тъй като нямах голяма връзка с останалите части от тялото, неприятните усещания идваха предимно през външните ми сетива. Прекарвах по-голямата част от времето, вторачен в тънките колене, свити пред лицето ми.

Тишината владееше помещението. Беше се настанила като памук и над града и стискаше света в глухите си клещи.

Мрачни видения ме тормозеха – нямаше как да не забележа, че старицата ходи до тоалетната в един и същи съд от сутринта и той постепенно се пълни.

Едва късно вечерта тя се почувства по-добре, стана и закрета към ръждивата врата в дъното на помещението, която бях виждал многократно, но никога не бяхме влизали там. За момент потиснатото ми настроение бе изместено от завладяло ме любопитство.

По-добре любопитството ми да бе останало неудовлетворено.

Зад вратата се откри тясна стая с голи стени и един-единствен неостъклен прозорец. По камъните под опадалата мазилка недоволно се размърдаха дълги, многокраки членести твари и побързаха да се скрият далеч от нарушителя на спокойствието им.

Това, което ме смути, беше отворът в пода.

Отворът имаше приблизително равен квадратен контур и беше съвсем тъмен. Старицата за кратко се наведе треперейки над него, давайки ми възможност да погледна надолу.

Заля ме колосално премазващо усещане за бездънност, за миг се почувствах нищожно малък в сравнение с тази дълбочина и изпитах ужас и страх, от които ми се искаше да изчезна, за да се спася.

Сетне се изправихме и бях отнесен обратно.

Цяла нощ старицата седя и с несигурни бабешки пръсти извършваше непонятни за мен неща с всички онези предмети и органи, които бе събрала. По някое време съм заспал от изтощение, но в просъница си спомням, че тя бе домъкнала и кофата с изпражнения от предния ден. Когато на сутринта се събудих кофата беше празна, така че (за мое щастие) никога не разбрах как точно я е използвала.

В ръждясал ламаринен леген ритмично се повдигаше и спускаше нещо, но не можех да разбера какво, тъй като върху него бе хвърлен мръсен брезент. Старицата спеше на стола, седнала с лице към легена. Наоколо бе разхвърляно и миришеше лошо, но с времето бях привикнал към всякакви миризми и ги приемах като котка – без никаква естетическа оценка.

Една ръка отметна брезента.

Едно тяло се измъкна шумно и се опита да се закрепи на няколко крака, но не успя и се свлече на пода.

Краката бяха детски. Бяха пет на брой.

Ръцете бяха две различни – едната силна и мускулеста, а другата бабешка и съсухрена.

Всички тези анатомични елементи бяха прикачени доста нескопосано към тяло, взето най-вероятно от голямо куче. От някакъв полузарастнал отвор в тялото висеше оголен кабел.

Съществото отново опита да се изправи и се завъртя неориентирано в кръг. Милото, нямаше лице. Нито виждаше, нито чуваше. Това трябваше да ме наведе на някои мисли, но бях прекалено замаян след неспокойната нощ.

Старицата се разбуди и размърда недоволно. След като натика творението си обратно в легена и го удари силно, за да престане да се движи, тя помъкна легена със себе си към тайнствената стая, като по пътя се пресегна и взе скалпел от масата. В пристъп на клаустрофобия започнах да въртя бясно очи и да движа беззвучно устни.

Врата се разтвори и влязохме.

Ямата бе все още там. И все още беше безумно, побъркващо бездънна.

Старицата легна по лице, така че коремът й висеше над отвора. Адски вълни на страх ме блъскаха отдолу, имах чувството, че нещо огромно се е промъкнало в съзнанието ми и сега расте неудържимо и може би именно несъответствието – толкова голямо нещо, побрало се в толкова малко съзнание – ме караше да се чувствам вечно смаляващ се, изчезващ, премазан от колосалните размери на ужасната дълбочина.

Старицата провря едната ръка под себе си, скалпелът проблесна пред очите ми, заби се в плътта ми и започна да ме изрязва. Отначало, замаян от почти физическото присъствие на страха, не усетих болка, но постепенно тя започна да се прокрадва като отделни остри пробождания, които малко по малко се сливаха в постоянна агония. Очевидно и самата старица изпитваше адски мъки от операцията, защото я чух да стене немощно – може би първият звук, който издаваше от повече от година.

Кръв се стичаше по лицето ми, събираше се в очите и капеше в бездната от връхчето на носа ми. Соленият й вкус се прокрадваше в ъгълчетата на устата ми. Болката вече бе нетърпима и тъмни кръгове препречваха взора ми. Молех се да изгубя съзнание, но кой знае защо, това не се случваше. Психиката ми се гърчеше в агония, от която не можеше да избяга и да се спаси по никакъв начин, времето се разтегляше и всяка секунда бе малка вселена от болка, толкова сложна и разнообразна, колкото нервни връзки преминаваха от старческото тяло към моето лице.

Най-накрая треперещата ръка със скалпела се отдръпна и ме остави да се отделя от тялото. Болката се стабилизира и придоби известна логика, в която се вкопчих като удавник. Усещах как се нося надолу и все надолу, засмукан от безкрайността и това чувство като с печат оформяше болката и я нагаждаше към най-съкровените ми страхове. Летях със затворени очи и мислено пищях, пищях до припадък с несъществуващите си гласни струни.

Когато в болката се появи нов елемент – съвсем слаб сърбеж, се престраших и отворих очи. С периферното си зрение улових старицата, която пришиваше трескаво за корема си голям къс прогнила кожа. А под мен все така се проточваше смазващият тунел.

Когато свърши със себе си, старицата измъкна от легена нощната си творба, обърна я по гръб, хвана я за два от краката и я премести над мен, там, където съвсем не можех да я виждам. Явно я отпусна върху ми, тъй като съвсем слабо се придвижих надолу, придържан от незнайна сила. И болката отново започна.

В този ден аз се сдобих със собствено тяло.

Свежа плът

Крила.

Свободен съм да летя. Старицата изяде себе си и вече нищо не ме държи в старата дупка.

Това е спомен.

Когато полетях, първо отидох при кулата, където ме бяха приковали. Там от стената все още стърчаха тръбите, които ме бяха захранвали с живот. Мръсни, напукани, но тези тръби бяха влизали в мен, помпайки физиологичен разтвор, кръв и лимфа.

Кацнах на върха на кулата и се огледах. Птиците-роботи както винаги кръжаха над гробищата и събираха резервни части. Пясъкът настъпваше. Измършавели старици шетаха флегматично, но с желязно постоянство из града.

Тогава я видях. Нямах представа откъде бе дошла. На нейно място не бих припарил на по-малко от сто километра от това прокълнато селище. Но тя все пак седеше на някакъв каменен бордюр, изтощена от жажда, подпряла чело на ръцете си. Всеки момент някоя старица щеше да я надуши и да я прибере при себе си, за да използва органите й.

Спуснах се надолу и кацнах до момичето. Тя не реагира. Побутнах я с лице.

Тя вдигна очи и зениците й се разшириха. Поклатих глава и й посочих една изоставена къща. Тя просто седеше и ме наблюдаваше ужасена.

- Трябва… да се… покриеш… за през нощта – успях да изграча през това, което бе останало от устата ми.

Момичето се разплака. Опитах да я избутам към убежището, но новото ми тяло беше прекалено леко.

- Хайде! – изломотих. – Тук… ще… умреш.

Но тя не направи каквото й казах.

Старицата, която я намери първа, имаше три детски ръце и на мястото на лявото си ухо беше присадила уста от риба. Момичето вече бе прекалено слабо, за да се съпротивлява и бе отведено. Опитах се да прогоня старицата, но тя ме заплаши със скалпел. Нямах никакъв избор, освен да ги последвам от разстояние.

Три дни живя момичето, преди старицата да посегне на тялото й. През нощта след ритуала се промъкнах и откраднах главата и онова от гърдите и корема, което бе останало. С огромно усилие успях да го замъкна на кулата и да го прикача към системата за поддържане на живота. След това разбих един от прозорците на сградата и влязох в помещението, където се намираха агрегатите. Някак си успях да ги включа.

Рано сутринта се разнесе неистов писък.

About dojh