.: BOOKS :. Archive

0

Читателите за WTF?

ShareTweet 03.10.2009 г. – Lina – За книгата Благодаря ти за страхотната книга и най-вече за откровението, с което си я писал. Окуражаващо е да знаеш, че и други хора изпитват и осъзнават действието на закона за привличането, независимо дали в положителна или отрицателна посока. И че зомбитата малко по малко намаляват :). Ако някога се вдъхновиш да напишеш следваща...


03.10.2009 г. – Lina – За книгата
Благодаря ти за страхотната книга и най-вече за откровението, с което си я писал. Окуражаващо е да знаеш, че и други хора изпитват и осъзнават действието на закона за привличането, независимо дали в положителна или отрицателна посока. И че зомбитата малко по малко намаляват :). Ако някога се вдъхновиш да напишеш следваща част ще я прочета с удоволствие. А лекият привкус на програмистки хумор само ме радваше, защото се занимавам със същото и ми е позната душевността на това странно животно програмиста :). Замислих се, колко много идеи е откраднало обектно ориентираното програмиране от живота и какъв хубав негов модел за описание можел да бъде :). Поздрави, късмет и хармония, Лина

05.4.2009 г. – s – За книгата
obicham te

26.6.2008 г. – Калан – За книгата
вече трети ден след като я прочетох съм в невероятна еуфория. страхотно е как мислите за нещо хубаво насочват целия теб към красиви неща. има много много хубави книги, но е адски важно за една добра такава да ти влезе под кожата и да ти даде стимул.. да се промениш. да бъдеш по-добър :)

03.6.2008 г. – misha – За книгата
zdravei :)
procetoh – ДУХОВЕ И ЗОМБИТА :)

samo ne mogah da se setj kakvo na kakvo tochno e sukrashtenie WTF, po smisul go razbrah.

mnogo, ama mnogo me kefi nachina ti na pisane. v edin moment mi doide prekaleno nauchno no kato e razredeno s zabavni istorii ili njkoj shega e ekstra.

31.5.2008 г. – sunrise – За автора
Здравей!
Прочетох книжката Много ми хареса особено за измерениата и мечката Усещанията ми за нещата съвпадат с твоите.И аз като теб като чета материали в които някой се опитва да предстви твърде подробно и класифицирано незримото ме избива на към то г-а на мечката

Може би е така защото е мн трудно да се пробие отвъд със съзнанието което сме и още по трудно да си го опишем с познатите ни понятия.Затова и “умните глави”са си измислили свои си начини Ти описваш своето светоусещане,своите стъпки към осъзнаване което е мн по-полезно от колкото номера на измерението или който и да било измислен термин

Пожелавам ти успех и мн усмивки!

0

Читателите за книгата

25.10.2009 г. – livtn – За книгата
уоу. МНОГО ДОБРО. прочетох В нея и… да представиш нещо абсурдно като единственото логично нещо е невероятно ценно качество. ПАЛЦИ ГОРЕ:D

24.7.2007 г. – меланхолик – За книгата
Харесвам такъв стил на писане. Книгата е изключително красива.

26.4.2007 г. – mEchTAtELkA – За книгата
Съвсем случайно попаднах на този сайт,но останах възхитена от написаното.Браво!!

01.6.2005 г. – okcuTokcuH – За автора
аз съм приятел на sulphur търсейки нея попаднах на теб и поезията ти…….. пишеш много красиво

18.11.2004 г. – keyhole – За книгата
BLAGODARQ TI

0

Водна любов, Savena

Водна любов
Автор: Savena

————————————
Кво е ТОЙ

Той е уморен несъсирващ се ден.
Той е тяло без мантинела.
Той катастрофира нощем във мен.
Той е язва плътта ми отнела.
Той е усмивка, която прегазва.
Той е искра в петно от бензин.
Той е слюнка със спомен заразна.
Той е кожа в цвят на кокаин.
Той е устни иронично изпънати.
Той е болезнено тъп и красив.
Той е надежди прекрасно несбъднати.
Той е влюбване без презерватив.
Той е пулс пред училищни стълби.
Той е втечнени пръсти в косите.
Той е и лед от вкиснали сълзи.
Той е затворени птици в очите.
Той е суша във женски отвор.
Той е смях обесен в трахеята.
Той е решетки на сладък затвор.
Той е радиация в ума ми разсеяна.
Той е пъзел от разглобени прегръдки.
Той е мисъл спринтираща в транс.
Той е отвързани бесни целувки.
Той е болка на бавен каданс.

————————————
Колко пъти

колко пъти изчука деня ми
колко пъти преспа със света ми
колко пъти бях твоя до край
колко болка наричах рай

колко груба бе чуждата нежност
когато ти си нежна безнадежност
колко ръце не струваха нищо
колко ми стурваше всичко излишно

————————————
Водна любов

Разкрачва ме днешното утро – насила.
Вмирисвам се – вчерашна и петносана с теб.
И все още мръсна, макар сапуна попила,
се свивам под душа във празен пакет.

На пода са дънките- от тебе събличани.
На пода са думите – в джойнтска смелост изричани.
На пода са устните , живот промълвявали.
На пода са пръстите – от косите ми паднали.

Знаеш, че има болка зад тая усмивка.
Знаеш, че сълзите спят върху устните.
Знам, че всеки твой поглед е и стомашна промивка,
…и алкохолно натравяне.

Ще изляза в дъжда и ще те плача.
Ще се задушавам и пак ще те вдишвам.
Ще се изчукам със времето – ако кажеш , че трябва
…за да те видя.

————————————
Журналистическият FUCKultet

Тролеят влиза бавно с мен
В нещо като силиконов ден
Отвън са му големи, обещаващи и твърди
Но във Фъкултета има само курви
Защо ми се ебе като ви гледам
С красотата никога не искаш да се чукаш
Защо един след друг ми иде да ви стрелям
Ето къв е моят ден – живееш, за да губиш
Ушите ми стискат в оргазъм слушалките
Всеки мускул е капка от турбулентната буря
Очите не искат да видят останките
От едно момиче, което яко се разочарова
Навръщане Evanescence e мозъчна реанимация
Днес беше ремикса на вчера
Знам, че ще пиша в тиха тъжна мастурбация
днес е ремикса на вчера

————————————
/disappointment/

просто исках да живея истински
просто исках да умра като на кино –
с прерязани вени и секси безжизнена
и цветя от кръв върху килима

някога исках да продавам тялото си
някога исках да променя света
някога пръсках в червен спрей болката
някога разцъфвах само в дъжда

можех да родя мъртва детето си
можех да сляза от конвейра
и да обърна хастара на сърцето си
и да свърша всичко наобратно

някога ходех жива по графа
и музика стрържеше мечти във главата
някога просто имах сила
ти ли, реалност, си я жадна изпила?..

..
някога бях мъж във главата
сега съм просто жена във краката

————————————
днес ми се повръща повече

секи братче се влюбва в унижението
секи се натиска да губи в любовта
сладката болка в търпението
дивата болест в деня
разказваш ми за твойте истории
искаш да приличам на теб
но това, което ти куца в теорията
е, че любовта ми към него не беше дефект
Без.
никва ревност
сконфузена течност в чаршафа
Без.
тъпа потребност
реалност вън от главата

и безплодна живях със децата му
и разсмяна ревях във краката му
и умираща отново не се нуждаех
и обичаща – на любовта отгоре й пикаех
и никакво доковане с друг
и докосване с друг
и никакво докосване с него
и никакво докосване
и нищо
и докосване
и него

чист алкохол и див егоизъм
и много чикии над щръкналата самота
и злоба, избиваща в неофашизъм
и любовта
и Той е просто амбалаж
на истинската so called real love
която копеле никога няма да дойде
и по-добре
защото .. зле ми е -
примерно на магистралка съм
или просто препиване
или нещо физическо
и малко по-истинско
от истинската любов
жив си щото ти е зле
и в крайна сметка любов няма
и така е better
защото слизаш от конвейра
и обичаш
и наистина обичаш
и вече не си на конвейра
и а стиа толкова

i sprete da ste ednakvi
i da se ebete za o6te takiva kato vas
sprete samosuhranenieto pls
i vi obi4am

————————————
hatred

Ръфам устни и смуча спасение
и мокра от дъжд, но изгаряща
тичам да ти кажа диво – мразя те.
Бях нежен срам и смърнто опиянение.
Бях лист издран и болно вдъхновение.
Но бях до тук.
Вече не лепнеш, а се рониш есенно от мен
не сърбиш а бледнееш лятно с всеки следващ ден.
И те желая.

ПОЖЕЛАВАМ ТЕ

под всяка кола
и те мразя

ПОДАРЯВАМ ТЕ

на всяка жена
и те мразя

ВИЖДАМ ТЕ

между всички крака
и те мразя

И ТЕ МРАЗЯ

до музика и месо
до усмивка и кръв
до целувка с език и перверзия

МРАЗЯ ТЕ

————————————
989 04 244

989 04 244
Чуй ме,
тва не е прилична поезия
родих се, изплаках и такъв беше светът
Не съм тиха нежност, аз съм нежна перверзия
отегчих вече живота, сега възбуждам смъртта
Чуй ме,
копеле гадно, брутално бъди
изпуши ме, вдишай фантазиите
и твърда болка в мен дълбоко заври
и знай – нежността е за педерасите
Пусни ме да вляза в главата ти
през червен праг от LSD
и щом животът свърши
в лицата ни
с мен до дъното ти допълзи
Чуй ме,
пусни в съня изневярата
вече нямам нужда от нищо
спах с теб и неродени децата ни
зърнах -
изживях сякаш всичко
Чуй ме,
всеки ден те лъжа и лъжа себе си
всяка нощ ти признавам и искам без теб да съм
но има ли истина, щом действително
в мен си сега и се пръскаш навътре
кажи има ли истина, щом разточително
плътта си пилея и в цветя изсъхвам
Чуй ме,
в много коли гордо съм влизала
около много мъже крака жалка обвивала
и капеща в грозни сутрини тръгвала
и усмивка едва от устните дърпала
Чуй ме,
помниш ли нощта в онова кафе – ЧЕРНОТО
поехме любовта в седем БЕЛИ писти кока
но по тях ли се спускахме или смърках лицето ти
вселенски огромен – аз вкарах те в себе си
Чуй ме,
ела безнадежден и лице до мойто опри
и остави заедно да ръждясват сълзите ни
и от етажа последен на любовта се хвърли
и размажи на земята дните безсмислени
Чуй ме.
989 04 244

————————————
кажи ми копеле

прекрачвам задния училищен двор
след офиса, ей така – за една цигара
миже би чакам дете, а може би чакам в затвор
а в двора ме чака тя – в безмозъчна кислородна забрава
в каквато бледнеят мечтите, копеле
в ограда ли на заден училищен двор
викай сега: В КАКВО ИЗСЪХВАТ СЪЛЗИТЕ, КОПЕЛЕ!!!
в боклуци ли от заден училищен двор
бяхме хлапета, помниш ли – сега ти говоря без ник’ва сантименталност
но кажи, бяхме ли отрепки, копеле – само защото не раснахме в лъскава баналност
РАЗРЕВИ СЕ СЕГА, КОПЕЛЕ, пак си дете и няма нужда от нишо
късай дрехите и остави дъжда прелестно да ги …
съсипва
кажи, защо ми е тая работа, защо ми е да се раздавам
когато света, за който яростно мечтаехме така брутално ни ебава
защо всяка нощ с надежда умирам
а на сутринта безнадеждно се раждам …
фалшиво
защото помня
ония сънливи понеделници
посинели от желание да я видя ..
защо помня
половинките орбит – във входа залепнали
напомнящи дъха й, който така и не вдишах
защо помня
любовта в издрани колене
и в мръсна дива коса
и в парещи снежни устни
ЗАЩО ГО ПОМНЯ
и в устни, цепнати от игра
и в устни, разтекли се в соцен черешов …
живот
лепкав сок
защо помня …
тва, а не тъпите путки …
дето ги чукам сега
кажи ми бе, копеле?

————————————
***

Убивах наред всички сезони
и през техните трупове
изяла пътя те гоних.
Разрушавах живота си до голи основи
и отново се изграждах в теб, твоя.
Защо не вдигнеш шибания gsm и не ме довършиш?
Или трябва да бъде сън и без вина да тръгнеш…
Аре, продай ми една последна нощ – в пияна градска лудост.
Давай, издери ме и пак ме залепи с ръце от нежна грубост.
Направи ме. Моля те, измисли ме.
Искаш ли да се разкараме от тоя бар,
к’во ще кажеш просто за улицата ..
Не ми казвай, че не чуваш как диша ..
Не, не ми казвай, че да ходим по колите е детско и излишно.
Става ли? Кажи ми, става ли ти?
Бий ми една доза живот преди да е започнало зверското УТРЕ
Утре ще бъдем зверски реални.
Сега сме ние. Това е като истински секс, а не жалки чикии -
житейски, кратки, банални.
Кажи, не се ли кефиш?
С кой друг ще плачеш, докато го правиш?
Коя друга след употреба можеш да запалиш?
Просто давай. Рушй. Разпечатвай ме.
Аз съм бандеролът на твоя живот.
Ти си прерязани вени, изтекли в любов.
Да, ето за това ти говорех – готино е да си дъно.
Готино е да се дъниш. Буден да сънуваш. А не в спомени да се отъркваш.
Сега сме мръсни и цигарени, и залезни,
а дом са ни хотелите и живите подлези.
Да, ето за това ти говорех. Да ебеш майката на тоя свят.
И сестра му. И изобщо 2pac си знаят – FUCK THE WORLD!
Да, за това ти говорех и знаех:
това беше последната целувка ПО ЧЕЛОТО от тоя живот
.. преди голямото генерално ЧУКАНЕ ..

————————————
ДАЙ МИ

Ти си острото на ножа
ти си възпалена рана
и киселинен дъжд по мойта кожа
ти си мойта марихуана

май ми минута от твоя живот
дай ми гнило парче от твойта любов
дай ми себе си в огледало
дай ми изрезка от твоето тяло

ти си болка и морфин
ти си ревност и страх
в ръцете ти съм просто топка пластелин
изкривяваш и оформяш моя свят

дай ми минута от твойта любов
дай ми старо парче от твоя живот
дай ми себе си в мръсна спринцовка
дай ми душата си без опаковка

ти ски трус и покой
ти си катастрофа н авсеки завой
и плът от красиви лъжи
ти си смърт със сини очи

дай ми само една минута
дай ми просто едно парче
дай ми една изрезка
от нежното си лице

дай ми

————————————
органично

На целия свят бях готова да духам
без цвят да оставам
и безмълвно да рухвам
да давам вкяка шибана дупка
кво голкова – нали е просто една путка

Бях готова – ако ти го поискаше.

Цялата истина е, че не успях да те живея
а всеки друг си има свойта история
почти се сбъдвах зад теб, но не можах да се слея
с бронирания ти ден –
не е ли ирония ..

Разтворих се
Отрових се
Издъних се
в теб
Изплаках се
Издишах се
Изпразних се
в теб

P.S.
Тъканта ми виси, а ти си вретено
Въздухът свисти, а ти си дробове

————————————
лаф просто (live).

и защото животът ни притискаше
все по-гадни копелета ставахме
на купоните си бързо се събличахме
личността в килограми си раздавахме
обаче с думи май не стаааше
кво остана бе човек
май остана само секс
да.. и hero-то забраихме
но смелостта ни срива ли преградите
секс наркотици секс наркотици
карбовски го каза.. игра за големите
птици
но след Sulphur има ли смисъл от тва
тя сички думи наеба
на купона, бе между етажите заседнах
и се вслушвах в цивилизацията
и исках да бягам не щото ми се бягаше
а щото ако бягах щях да искам да съм горе
и така и така
до края на света
защото сяко желание беше диво признание
че тоя животец е пълна скука
и е пълен с кока
и тогава
по ръба на всички стълби
висях все още някак неуморна
и знаех, че всички вечери ще бъдат първи
в целувката между кръвта и алкохола
и защото ми се драйфаше от чужди думи
и защото сичко беше вече казано
но ближех лицата ви
и исках карбовски да го каже:
без коментар,
просто ми плати за
смисления репортаж

————————————
ще си останеш

В ушите ми звучи гласът на твоята верига
Чувам скърцането на стария карабинер -
шумът, от който се будех и заспивах,
напомнящ ми, че все още си при мен

Кажи ми, че всичко е една озверяла лъжа
и никога няма да спра да лъжа
Кажи ми, че това е просто безнадежден сън
и аз ще се събудя, за да заспя отново

Мога да стана на пепел от цигара
мога да бъда изпаднал ден от твоя живот
Аз не моля за думите “няма да те забравя”,
а за твойта еднодневна груба любов

Ти – разсейки на злокачествен рай
Ти – малка синеока смърт
Ти – филм без начало и край
Калорична невкусена плът:

Ще си останеш троха в кривото гърло
ще изгниваш в затвора на болните мисли
ще ме будиш в неизбръснато сънено утро
ще заспиваш в ръцете ми с увехнали китки

————————————
момченце, ..

Момченце, аз знам за ревността.
Нали и от мойта кръв жадно е близала.
Момченце, аз видях как любовта.
Трайна смърт върху душите ни е татуирала.

Ръцете ти още дълбаят във мен.
Сонда на дивата нежност.
И отново със тебе денят ми е бременен.
Плод на една безнадеждност.

Във спомени пак чикиджийски се търкам.
Удавена в утро с прерязани вени.
А в очите ми влюбени ретини цъфват.
Да дебнат лицето ти до смърт уморени.

0

Последен удар, Savena

Последен удар
Автор: Savena

Отвий се! Не искам шибаните чаршафи да докосват тялото ти.

Той огъва кожения колан на дънките си, който послушно следва всяко отчаяно движение на ръката му. Облегнал се е на стената и бавно, почти незабележимо се свлича надолу към пода. Студен и прашен под с мирис на… нищо. Това е четиринайстият етаж на блока и миризмите се изморяват, докато стигнат дотук. Зелето и бобът заковават петия етаж, мусаката – седмия или най-много осмия.Скандалите, както винаги, са най-упорити – понякога се усещат и след десетия.

Тук горе обаче не мирише на нищо. Само на мълчание – солено и жадно мълчание. Въздухът е стерилно чист. Отровен единствено с мислите им.

- Отвий се, броя до три. Сега бледото му лице изглежда като прозрачен найлонов плик, който се издува и спада с всяко проникване на кислород в клетките му.

Едноооо…

Момичето се е свило на топка. Тънка ивица светлина от нощния град е белязала лицето й през устните като внезапен удар. Бързо променя позата си – мрази да застава по този начин. Така застават слабите и обикновени момичета, мисли си. Като беззащитен плод в утроба… А тя е силна. Нали е силна? Току що се бе оставила да я чукат отзад. Да, беше много силна…

Дддвееееее… Коланът за пореден път се огъва под пръстите му.

Времето не се измерва в часове, а в хора – бликаха мислите й в непрестанен кръвоизлив. Когато двамата са заедно, денят е скандално къс. Днес, докато той беше на строежа, тя живя цяла седмица. Всъщност не прави нищо, освен да лежи свита на топка в леглото и да яде ябълки – слаба и обикновена, но това нищо бе толкова разтеглено във времето, че в началото и в края му животът й бе напълно изтънял.

Ддддддвеее и половиина…

Какво е животът, по дяволите? Няколко събития, които матрицата пробутва на всеки. Първата целувка. Първото влюбване. Първия секс. Първия разкрепостен секс. Ако животът свършваше с всяко едно от тези събития, може би наистина щяха да имат смисъл. Но … Shit … проклетото сутрешно слънце винаги се намесва. Неистово огрява лицето ти и се опитва насила да пробие през тялото ти. Да му лепне щастие. Да изгрее, докато в тебе още е нощ… Да изгрее, докато те чукат отзад.

Е,няма да стане този път. Ако за теб ще е краят, ще е краят и за целия свят. Проклети сълзи!… Влагата е жалка. Винаги, винаги те издава .

Три!… Отвий се, казвам ти – крещи той и вече се стоварва върху нея със сподавен вик. Разплаква се, а тениската му, миришеща на някаква странна смес от хлорна умора и трудни момчешки сълзи, прогизва бавно в плътта й. Влажното му безсилие се среща с пламналата й, мъртвешки суха и жадна кожа. – Не разбираш ли, че ревнувам! Как се сещаш да пиеш кола, по дяволите? Да пиеш кола, докато си с мен. Да ядеш ябълки… Как се сещаш? – плаче, взривявайки сгъстения до крайност въздух. Изведнъж се сепва. Хваща с една ръка китките й, придържайки ги отзад. Целува я, а тя го ухапва. Целуват се с отворени очи. Лицата им са долепени и по процепа между двете се стичат смъртно уморени сълзи. Не знаеха дали бяха неговите или нейните…

- Ти въобще обичаш ли ме? – тласък в дълбокото бездънно мълчание. – За какво взехме този шибан апартамент?

Момичето долепя корема си до неговия и двамата сливат дишането си.

- Понякога действията са супер по-лесни от думите, знаеш ли ?… – прошепва като през смачкана фуния той.

- Понякога просто трябва да се оставиш на неизвестността.

- Значи… не искаш да знаеш какво си мисля сега? – отново той.

- Точно така.

- Да, но ти знаеш какво си мисля, нали…? Толкова си сигурна, че ме познаваш, че дори..Айде, давай… говори вместо мен. Говори за това колко те обожавам.- той се пресяга към нощното шкафче и взима кофичката с разбито кисело мляко. Натиска с пръст опаковката и тя зейва в малка кръгла дупчица. – Хайде, де, какво ти става… знаеш какво ще направя сега , нали..Знаеш, че ще го излея по тялото ти и ще пия направо от теб… Знаеш, че после ще плача в косите ти. Ти просто знаеш…

- Да, знам… а можеш ли да ме изненадаш? – тя обгръща с крак тялото му и този жест направо го вбесява.

Вбесява го и го възбужда едновременно.

- Мисля, че перверзното ти съзнание не може да се изненада от нищо. Но мисля също, че си най – слабото момиче, което съм оби… с което съм спал.

- Аха… – тя маха сбръчкания от нерви колан, попил в релефните си ивици потта му. Бавно започва да разкопчава ципа на дънките му, стремейки се да изтръгне колкото се може по-заглушителен шум. Тихо е, но за кратко. Ципът започва да се плъзга по зъбците и да притъпява звуците, които болезнено врят в гърлото й. Леглото сега плува. Органите й също. Плачът й почти не се различава… Още е обвила крак около него. Някой не диша. Може би тя. Гледа го. Това е техният апартамент. И техният живот. В този миг … повече отвсякога.

Сега в главата й минава цветна лента. Такава като пред смърт.

- – - – - – - – -сърцето се облива в кръв – - – - – - – -, а всеки удар показва нов кадър.

Първи удар. Малко синьо коритце и бебе, което се плацика в него. Майчино лице, което се е надвесило от обич над детето. Лице, натежало от любов.

Втори удар. Градина с ябълки, люлка и смях.Глухарчета.

Трети удар. Много кофички за сладолед. Бурканче, пълно до половината с вода в белезникав цвят. Кръглото и симпатично лице на продавача. Сметанов и шоколадов сладолед. Сметановият е за нея, а шоколадовият – за баща й.

Пореден удар. Горещ асфалт и мирис на безкрайно лято.Череши и рани по коленете. Пъпки от комари.Тъмен и тайнствен таван, в който пикаеш .Бяг на боси и потъващи в тревата крака .Дрезгав здрач и миризма на вряща лютеница. Пропитият с любов шамар на дядо ти .

Пореден удар. Зимна вечер. Сняг. Раница. Джобове, пълни със забравени и размирисани сандвичи. Очи на момче. Болезнено сини ириси. Чин. Коса, обладана от вятъра. Вкус на лед, протягащ се в гърлото ти.

Пореден удар. Кръв. Непозната, първа и плашеща. Лицето на майка ти. Детска и женска половина от тяло.

Пореден удар. Сладко разочарование.

Пореден удар. Горчиво разочарование.

Пореден удар. Сестра и разговори.

Пореден удар. ТОЙ

Сърцето й заглъхна.

Беше му надървен. Леснотата, с която ставаха нещата в действителност, я отвращаваше… Искаше вакуум. Изолация на едно от сетивата й. Да не чува как той диша до нея. Да не чувства пръстите му между бедрата си. Да не усеща в ръката си топлата му течност, която всъщност… отчаяно искаше да усети… Какво почувства? Едно горчиво щастие от сливане на съзнанията, а после болка от прекъснатата връзка. Ревност. Възбуда. Отчаяние. Невъзможност. Самота. Предателство. Ръката му. Липса. Липса.

Тя го искаше, по дяволите. Всяка шибана част от него. Животът просто кървеше от лицето му, а тя пиеше, пиеше…

- Мислиш, че не мога да те изненадам ли? – продължи да я целува, а целувките постеренно прерастваха в удари с юмруци – груби и животински. Вече не бяха в апартмента, а някъде на дъното на света. Някъде, където любовта означаваше всичко, най-вече болка.

Разкъса дрехите й и разтвори краката й. Отново я удари. Тя не плачеше, не стенеше. Беше напълно безмълвна, напълно спокойна. Той я дереше, а несъществуващите завивки се пълнеха с червени цъфтящи рози – петна от кръв.

Пореден удар. ТОЙ.

Последен удар. Тихо, трудно и глухо”Обичам те”. Горчи самотно… на края на света…

0

В нея, Savena

В нея
Автор: Savena

Казвам се Красовски. Момичето, което пише в момента ми даде това име. Ако можеше да ми даде и лице, може би щяхте и да ме видите. Влязох в нея. Изпълних всеки процеп до болка, а после и до безчувствие. Оп! Върни два реда назад. Нека вместо “момичето, което пише в момента” стане “свободното момиче, което пише в момента”. Та бях стигнал дотам, че я изчуках. Във всеки възможен смисъл. Вкарах й го, за да не дам възможност на живота да го направи . Знаете го живота, като дойде с неговия голям и тлъст… “смисъл”. Какво можеше да направи той от моето момиче? Просто една тъпа примирена кучка, на която й стигат думите… Какво толкова й харесваше в това да пише, питах се . Защо предпочиташе бясното удряне по клавишите на клавиатурата пред едно real изживяване? Тя беше използвала всичките думи на света, наистина ги беше ИЗПОЛЗВАЛА… Беше се търкала в тях в стремежа си да изживее нещо различно, но ефектът така и не идваше . Беше преспала с всички метафори, с всички перфектни сравнения, с всички внушителни глаголи… Беше се изчукала с думите, но така и не беше стигнала до върха. Това бяха просто думи, мамка му… Гъделичкаха я, нижеха се като димна спирала и танцуваха в кръвта й, но нищо повече. Ето защо се появих аз. Дойдох да й покажа какво е краят. Какво е оргазъм.

И така, един ден тя ми позволи аз да водя парада. Беше един наистина дяволски скучен ден. Вървяхме из центъра. Тя искаше да ходим на лекции, но аз я спрях. Тъкмо минавахме покрай Попа, когато един тип се появи пред нас и ни заговори: “Бла-бла… какви трудни времена били и как все пак имало готини хора като нас…”, викам му: “Наш човек, давай по същество…” Както и да е, продаде ни го евтино. Всъщност започнах да се друсам, защото не понесох хаоса. Глупости. Тъпо извинение. Не съм толкова умен. Започнах да се друсам, защото не понесох скуката. Да, скуката, онова натрапчиво чувство, на което всички дават противни имена като хаос, болка, ужас и тем подобни чекии. Не познавам по-силно чувство от скуката. Не оная, която е просто “нямане какво да правиш”, а оная, истинската. Оная, в която дори не се сещаш да се гръмнеш. Всъщност сещаш се, но дори това ти се струва безбожно скучно. По-скучно от смяната на бельото и дори по-скучно от неделно предаване за кожните болести. Та, онзи следобед аз се надрусах. Тя, разбира се, не.Чакай, какво ми беше изтърсила? А-а, да!Каза ми, че била обещала на майка си да не прави такива неща. Защо ли “такива неща” никога не се харесват на майките… Но както и да е… Въпросният следобед го прекарахме екстра, поне аз. Но какво съм аз без нея, нали… Честно казано на мен не ми пука за дрогата, беше ми за идеята. С нея много пъти си говорехме колко тъпо е да гледаш света само от един ъгъл, от твоята си дупка. Ето защо веднъж й предложих да си поиграем на една игра. В продължение на два часа всеки от нас трябваше да стане възможно най-много личности. Различни, естествено. Бях педал, контрольор, просяк, луд и крадец. А тя беше тя. И отново тя. Просто тя. Когато й доказах, че наистина съм победил, се ядоса:

- Защо винаги държиш да ме изкараш слаба?

- Защото си такава.

- Не е вярно! – тя триеше ръцете си една в друга и нервно дишаше. – Не е вярно!

Аз имам родители, не мога да правя каквото си ис…

- О, стига с тия глупости!

- Не са глупости! – извика . – Ти не зависиш от никой и никой не зависи от теб – лесно ти е! Можеш да живееш както си искаш, можеш и да умреш. На кой му пука?

- Ти го каза.Мога.

- Какво искаш от мен?

- Нищо.

- Лъжеш.

- Нищо не искам.

- Лъжеш.

- Добре! Искам да те видя като курва. Искам да БЪДЕШ курва.

Тя стоеше вцепенена, готова да заплаче всеки миг. Можех да кажа от коя страна ще падне първата й сълза. Можех да я видя като капка дъжд от вътрешната страна на прозорец. Можех да си представя вкуса й.. Щеше да има моя вкус.Не исках нищо от това момиче, наистина нищо. Исках просто да бъдем заедно. А това можеше да стане по един-единствен начин.

- Ще бъда курва щом искаш, но ти ще се отвратиш от мен.

- Ще те боготворя.

- Защо? Защо го правиш? – почти плачеше в болезнено недоумение, а аз усещах в нея първите конвулсии на свободата.

- За да е интересно. – отвърнах с равен тон.

Тогава бях убеден, че съм по-силен от това момиче. Все още съм. Но една наносе кунда преди да изиграя своята гадна игра, аз се влюбих в нея. И кадърът спря. Но нека разкажа историята преди тя да ме е прекъснала.

Бяхме в трамвая. Не я заведох на кафе, за да не получа една от онези кризи, когато ми е скучно. Двамата бяхме седнали на една седалка и се целувахме, но хората дори не забелязваха това. Не разбирам защо тя се притесни така. Седях зад нея и вдишвах мириса на студ в косите й, а после улових смутения й поглед извинително да удостоява всеки в трамвая. Сложих ръка на очите й. Пареха. Тя се топеше и се разтваряше в ръцете ми като сняг – чист, мек и мимолетен. Беше натрапчива и опиваща. Сякаш вдишвах миризмата на боя. Или на бензин. Или пък на някоя друга запалителна течност, която би ми причинила същото – замайване, загуба на цветното зрение и звънене в ушите… По едно време трамваят се напълни и ние станахме, за да направим място на една … мисля, че беше бабичка с торби, но е възможно да е била и майка с дете. Та, отидохме в дъното на трамвая. В този момент той влизаше в тунел и тъй като лампите не бяха в ред, беше почти тъмно. Чувствах устните й, които отчаяно късаха от мен. Чувствах ръцете й, които дращеха за спасение. Чувствах близкото биене на сърцето й и скимтенето й, наподобяващо плача на новороден делфин .Не можех да издържам. Разкопчах панталона си и започнах бързо да се движа в нея. Не знам колко дълъг е бил този тунел, но дълго бях в абсолютна тъмнина. Дълго го блъсках в тялото й, ръгайки без да искам случайните хора като с всеки тласък аз й припомнях нейната собствена болка. Припомнях и какво е тя без мен.

- Какво ще стане ако те последвам? – попита ме тя веднъж.

- Ти вече вървиш след мен.

- Но докъде ще стигнем така, до пропастта?

- Ха-ха! Какви са тия глупости!? И така да е, има ли някакво значение?

- Аз не съм сама…

- Сама си! Мислиш, че като прегръщаш баща си това значи нещо ли? Иди и прегърни ей онзи човек там и виж, че няма разлика. Любовта няма кръвна група.

- Ти просто си играеш с този живот, защото няма какво да губиш!

- Аз съм свободен! Да, няма какво да губя. Нямам дом, който да свети в тъмната, студена и у-у-у страшна нощ!

- Спри!

- Да, нямам шкаф, в който старателно да подреждам глупави спомени, а после да се търкам тайно в тях като малоумен чикиджия. Нямам купища снимки и касети, които да ми напомнят, че някога все пак съм живял скапания си живот! Нямам дрехи, които да ми създават илюзията, че дните ми са разнообразни. Аз съм гол. Аз съм свободен. Аз съм бомба без закъснител. Аз съм дъното, към което ти падаш. И не ми говори тия глупости за семейство, почтеност, перспективи и други подобни порнографии. Знаеш, че ме искаш. Знаеш, че искаш само мен.

- Не съм сигурна. – каза тя и гласът й трепна на последната дума.

- Така ли? А защо тогава прави секс с мен в трамвая? Защо ми позволяваш почти да те изнасилвам и защо все пак това е най-голямата нежност, която някога си получавала? Защо не изчака добрия принц, който ще се запознае с цялата ти рода преди да те докосне и който ще редува цветя и парфюми на всяка среща?А после мазно ще те опипва в BMW-то си. Защо се влачиш с мен и пропускаш лекции? Защо така жадно вдишваш мириса на вятър, полепнал по якето ми? Защо ме гледаш така? Защо трепериш? Явно дълго съм продължил с въпросите, защото сме заспали и по едно време се събудихме прегърнати на една пейка.

Същата вечер тя наистина стана курва. Направи го с един циганин в някакъв вход. Докато той вкарваше мръсния си пенис в нея, аз стоях и гледах. Не беше това, което си мислите. Стоях и изживявах любовта. Наистина не е това, което си мислите. Любовта, с която аз и това момиче си играехме. Не е. Любовта към някой, готов да побегне към пропастта, заради теб, да бъде нищо. Любовта – болна и нелепа. Любовта – абсурдна, перверзна, нежна и жестока . Просто любовта, непозната за порядъчните хора. Това беше. Помолих я да стане курва и тя го направи. Помолих я за най-ужасното и тя ми го даде. Защото събитията нямаха значение. И значението нямаше значение. Каквото и да се случеше, щеше да е просто пореден дубъл от архива на Вселената.

Когато циганинът с пишка и без лице свърши, аз си я прибрах. Усещах миризмата на мокро стълбищена филм и на безсмислие. Прегърнах я. В този миг ми се струваше по-чиста отвсякога. Тя бе сложила ръката си върху гърдите ми и аз знаех, че всеки мой удар е и нейният, знаех, че всеки мой удар потвърждава единственото й желание да ме обича. Знаех също, че всеки мой удар е лъжа, защото не фигурирах в този свят. Но какво по дяволите означаваше това? Истина и лъжа – всичко беше едва доловима разлика, болка някъде в слепоочието ти, мека разливаща се безнадеждност. Какво правехме заедно? Полудявахме. Всяка наша среща беше излизане от живота. Трус в нейния покой и тишина в хаоса й. Не можех да я ревнувам, нито дори да я обичам или мразя. Аз просто я съчинявах. Всеки път я тласках към непознатото, онова, което е в кръвна връзка с абсурда. А тя просто ми се оставяше… Позволяваше ми да пресичаме улиците със затворени очи, да излизаме по къси ръкави в студа, да ядем парите си, да бягаме дълго покрай делничните хора като ги хващаме за качулките и се смеем.

Един ден се уплаших. Помислих, че я е хванало шубето и се е отказала от играта. После обаче я видях. Стоеше на нашата пейка, близо до спирката. Красива. Безсмислена. Смела. Порочна. Абсурдна. Желана и нова като смъртта. Тя изчерпваше всичко. И тогава, там, на тази пейка аз се разтворих в нея. Плъзнах се по вените й. Отрових я с мен. Заразих я с еднодневната си страст.

… А трамваите все така се разминаваха около нас и оставаха само бледи следи от хлъзгавата и упорита като разсипан живак реалност. Двамата с нея се пръскахме от очертанията на тази реалност, тя ни изхвърляше така, както един организъм изхвърля от себе си чуждото тяло.

Казвам се Красовски. Момичето, което пише в момента ми даде това име. Ако можеше да ми даде и лице, може би щяхте и да ме видите. Все още съм тук. В нея.

0

Джойнт 20 Четвъртък следобед, Savena

Джойнт 20 Четвъртък следобед
Автор: Savena

Какво се случи? Разбираш едва, когато банкнотата от двайсет лева се превръща в ключ за стая. След това просто влизаш. В стаята липсва сюжет. Онова, което става, e онова, на което мирише. Наричат го ганджа.

/live/

Усещам, когато денят огладнява. Коремът му започва да къркори от ужасен наркотичен глад. На всеки ъгъл и при всяка курвенска табела “Хотел” стърже неукротимо. Раковска. Лъвов мост. Градът се движи около нас. Люлее се точно като гондола. А ние сме ту отдолу – отрепки на обществото, ту отгоре – богове на мръсния софийски център.

Двамата вървим, засмукани от следобедния вакуум. Замаяни от първото дръпване евтин и качествен живот. Влизаме в мизерния хотел и почти чуваме как някой натиска малкото червено копченце “Rec”.
Камерата работи. Издава нещо като онзи звук на незадоволена жена. Камерата иска. Защото камерата си ти. Днес ще заснемеш твоята собствена лекция. Най-после.
Заебал си тъпата “Чуждестранна журналистика” и сега си в личната си аудитория.

Лекция 1: Бъди красив. Ти си главният герой на филма, все пак.

Лекция 2: Открадни нещо просто, за да го начукаш на системата. Знай, че това е само предястието. Влез в някой магазин и остави ръцете ти да мислят сами. Бъди спокоен, инстинктът ти сам ще маркира идеалния момент. Когато плячката е вече под якето ти, излез и дишай. Виж как първата поета глътка въздух … ще задуши целия свят.

Лекция 3: Отиди на най-мръсното място, при най-отвратителните хора… като например в хотел , който носи името “Цура”. Там ще има дебели сърби, дошли да ебат, ще има погледи, които също ебат. Ще има коктейл от долнопробни миризми и интернационален абсурд.

“Цура” е пародия на живот. Пародия на нещо-случване. Пародия на място и на време. Но сега ти си там, за да направиш рай от тази дупка.

Помня как първата крачка отвори пред нас най-прекрасната гледка на света: четири напукани стени, сгушени една в друга, готови да прикрият и да стоплят срама на отсядащите. Мухлясали кафяви пердета, приличащи на затворена бленда. Квадратно легло, залепено от свян до стената, легло, чиято привидна чистота скрива много ръце, бедра и гърди. Сякаш плътта бе полепнала по чаршафите и сега оживяваше в мирис и стонове .

Помня следобедното слънце, което грееше и ни убеждаваше, че сме просто поредните аматьори. Наркомани-ментета, които свиват листенца живот, но така и не успяват да ги изпушат, камо ли да се надрусат с този живот до смърт.

Слънцето ни унижаваше. Но слънцето залязваше…

Онова, което видях към 4:45 следобед в онази стая…, беше дрога.

Виждах я навсякъде. Ако хотелът беше фас, стаята щеше да е назрялата пепел в края на цигарата. Ако хотелът беше спринцовка, стаята щеше да е иглата, по която се процежда първата капка отрова. Полудяла и девствена.

От мивката се стичаше равномерна струя вода. Чувах сифонът, който жадно засмукваше опашката й, издавайки звук на наркоманско облекчение. Наркотикът просто се стичаше отвсякъде. Течеше по стените, а очите ни се превръщаха в език, който опитва от всичко. Чувствах как се надървяха зениците ни и как ближеха всеки сантиметър, как поглъщаха всеки долнопробен атом от въздуха в помещението…

…Беше ли сън всичко това или в минутите, прекарани в тази стая животът ни наистина придобиваше смисъл…? Нямахме никакъв изход, освен собствените си тела. Там, сред тоталната мизерия на квартала и хотела, кожите ни, топлината ни, кръвта ни струваха десетки пъти повече, отколкото при нормални обстоятелства.

Лекция 4: Няма връщане назад.

След “Цура” животът не продължава. В “Цура” не отиваш за няколко часа или за цяла нощ. Това е твоят дом, колкото и да не го признаваш. Отидеш ли там веднъж, отиваш там завинаги. Това е порнографската снимка на твоя живот. Никакво слънце и никакви разходки в парка. Природата е заблуда.

Лекция 5: Дай личната си карта на рецерпцията. Продай личността си, защото всъщност нямаш такава. Лични са само благословените глупости, които правиш. И които всички идиоти ще приписват на младостта.

Ако нямаш лична карта, дай студентската си книжка. Там си ти, F 17240 – в целия си блясък. Не се коси, 17240. Ти си от Софийския. Специалност : Журналистика.

И той е от Софийския. F 42875 учи Информатика.

- Първи курс, ма! – извиквам в мислите си на дебелата жена, която ме гледа снизходително. Тя се намира в нещо като фоайе, на чийто праг се е проснало голямо, космато и сякаш дрогирано куче. Може би е просто черга или нещо такова. В “Цура” е трудно да различиш живите форми от декора.

Междувременно жената продължава да ме гледа отвисоко, въпреки че е по-ниска и на всичкото отгоре седи, разпльокана на дивана. Това се води рецепцията на хотела.

А тя все още гледа книжката ми. Кръглият син печат на Софийския университет се затяга малко около врата й.

- Първи куррррррррррс! Скоро бях абитуриентка! С рокля на Жана Жекова за осемстотин лева! Да, скоро имах бал! Бал!

еБал си му майката. / по дяволите… мисля или казвам всичко това?/

Така, че не ме гледай по тоя начин, моля те. Дебела си и вониш на смърт. Кажи ми, направи ли поне една лудост в тоя живот, кажи ми!? Не разбираш ли, че само ние оправдаваме съществуването на шибания ти хотел! Излезем ли, ще го взривим!

Ето това беше дебелата жена в червено. Жената, която ни срещна, но не ни разпозна. Жената, която предпочете да не ни забележи и да мисли за нас като за дребна неприятност на работното място… Малко по – късно може би щеше да се отбие в някой месарския магазин и да осмисли деня си…
Да, това беше жената, на която на излизане казах: Дойдох да се изеба с тоя, който обичам… – това ли искаше да чуеш?!?! Ето ти го.

“Дойдох да се изчукам с него!!!” крещи героинята ти и става ясно, че няма нужда от втори дубъл.

Лекция 6: Обичай унижението.

Ето как изглеждат фактите: Тук сме, за да изпушим един МНОГО качествен джойнт (само, че ние още не го знаем). Тук сме, защото е мизерно и вдъхновяващо според болните ни критерии. И защото е близко до домовете ни, пълни с родители, записки от безсмислени лекции и много телевизия. Достатъчно близко, за да бъде далече, дяволски далече…

Лекция 7: Не пести абсурда.

5:15 Бено го свива, пали го и си дръпва веднъж. Виждам как ръцете му правят любов с цигарата. Възглавничките на пръстите му опипват тънката прозрачна хартия, която всеки момент може да се разкъса. Сега ТЯ лежи между палеца, средния пръст и показалеца му. Гори и отделя пепел, а някъде много навътре в нея се чува пукване. Това е най-красивото момче, което съм виждала. Хората са луди да се събират един с друг. Никой никога не е изглеждал по – съвършено от миговете, в които е бил сам и абстинентен. Безразличието му към мен в този миг е невероятно. Съсредоточеният му в тревата поглед е валяк, който прегазва. Устните му, разкривени в тиха несъзнателна усмивка -друсан джойнт…

Лекция 8: Ефектът никога не ти изневерява, ако наистина го искаш.

” ТЕТРАХИДРОКАНАБИНОЛ “…бълнуват съзнанията ни и се спъват на всяка сричка. Жълтата крушка на тавана едва крета, все повече тъмнее. От дългия престой на погледа ми върху нея почти се е размазала. Сега прилича на смола, която обещава много от ТНС.

Мислите ни се надървят при вида на готовия коз. Преплитат се и ни болят. Самоличността ни остава взривена във въздуха. Гнусни и познати остатъци от нас се мотаят по пода в стаята. Очите му. Очите му втори път. Стени от очи.

- Аз искам да те помня, но се разтваряш.

Хотел. Стая, която мърда и се върти.

Той говори тихо, на себе си и на всички. Като луд e. Завиждам му. Той ръкомаха. Ревнувам го. Продължава да ходи из стаята и да си говори. Доближавам ухото си до устните му, а те изричат на равни интервали: “Не мога. Тихо. Не мога.”

Ръцете и краката ми омекват и изстиват. Кръвта не е познат вкус на желязо и ацетон. Кръвта не е желе по дамска превръзка. Кръвта е живот. Можеш да усетиш как спринтира по вените ти.
С него се опитваме да държим съзнанията си в прегръдка. Късат се. Реалността е блиц. Всичко започва. Всичко свършва. Мигаш веднъж и вече си мъртъв.

Исках да обичам страха. Страха от загубата на всички основи, на цялата сигурност. Исках риданията и паническите конвулсии да не спират да тресат тялото ми. Исках да отнесат знаците, сочещи пътя назад. Бях самолет във въздушна яма. Бях бебе, чиито чувства изтичат просто в плач. Още едно дръпване. Още една минута. И аз започвах да плувам. Минута… Минута ли казах?… Вече плувам.
Търсех момчето си, но всъщност се хвърлях към новото лице, което идваше. После търсех отново него. На нощното шкафче откраднатият пъзел оставаше разсмян и неподреден.

Ние профучавахме покрай себе си. Блъскахме чувствата си като куци помиари, тътрещи се по тъмния неосветен път. Прегазвахме ги и от вътрешността им бликаше само инстинкт. Колко пъти в минута можехме да заспим? Или да умрем? Сънят и пробуждането. Смъртта и живота. Ръба и пропастта. Всичко приличаше на групов секс. Съвокупляване на абсурда с разчекнатата реалност. В хотела. В хотела сред хълмчетата на главния ти мозък. В хотела сред магистралата на вените ти. В хотела – на ъгъла на баналните ти дни. И си помислих: Тук краят продължава вечно.

- Исках да ти кажа, че този ден беше куршум в слепоочието ми. Исках да те прегърна и да изпитам треската чрез твоето тяло. Пиянството на твоите мускули..

Левият ти крак трепва. Погледът ти прорязва лицето ми . Минава като плесница през него. Като светлина. Искам да ти кажа нещо, но само си го помислям. Може би си го чул. Това, което правиш се мярка само в огледалото за обратно виждане. Току що съм отминала. Искам да ти кажа “някой надупчи мозъка ми и от течението се разхвърчаха всичките ми…” Разпад. Отново разруха. Нов сън. Хиляди хора сънуват в мен. Едновременно. Някои се будят и крещят. Пак падат и бълнуват.

Лекция 9: Раят е джойнт. Раят е загуба. Раят е деряща гърлото ти лудост. Раят е зелена амнезия, несръчно натъпкана в хартийки. И очите на момчето, които ти изневеряват с нищото…

Хвърляш се към дрехите му. Още си на мястото си. Още си на мястото си. Вече си в ръцете му. Кадър. Стоп. Кадър. Стоп. Кадър.

- Дишай. Аз съм тук и преди малко също минах през това. Ще свърши, казвам ти, още малко. Търпи само малко – изрича някой, използвайки устните ми.

- Добре.

Ние сме невръстни. А хората са дрънкалки,задържащи вниманието ни само за миг.

- Всичко ще свърши след малко.- – - – - – - – -Паника- – - – - -Сърцебиене- – - – -

Искам ли да свършва? Излизаме от скапания хотел. Стълбите продължават. Излизаме от скапания хотел. Няколко години слизаме.

Смях. Смях, който гоня и смях, който ме настига. Ако бях трезва, щях да намеря красота в този друсан хаос. Но не бях. Всичко, което чувствах бе липса на всякаква сантименталност. Само доброкачествена, чиста безпомощност.

И безизходица. Гениална, болна, сексуална безизходица. Ти си използван презерватив, в който животът е изпразнил съдържанието си.

- Кога ще се върнем, за да капсулирам усещането в думи?…

/ Нямам време да задържа въпроса в главата си.Нито мога да дочакам отговора ти. /

Тялото ти не значи нищо до моето. Само липсата му ме свестява. С теб сме на леглото и правим секс. Топло е. Усещането се размножава заради джойнта. Възбудата се накъсва, зашеметява ни, а после отново ни връща в съзнание.

Удар. Господи, това е напълно лишено от смисъл. Удар. Толкова е прекрасно без логика. Материята се разкрива пред мен. Вървиш по кървавите ивици в очите му. Вървиш без посока. Вървиш и правиш секс. Болката се смесва с нуждата да се изпиаеш.

I’m living in a lie звучи от mp3-player-a и звуците падат заедно със сълзите ти. Правиш секс, а отвътре плачеш.

Rewind:

Мислите не бяха плътни. Не идваха във вид на поничка с пълнеж. Идваха във вид на опаковки. Хоп-мисъл. Хоп-мисъл. И толкова. Това беше. Мисъл. Мисъл. Мисъл.И всеки път се намираш, припаднал в различен ъгъл на ринга. Разсмян. Разплакан. Всичко, което имаш са празни опаковки от мисли. Миризма на развалени мисли. Трупове на мисли. Сякаш няма да има край. “Сякаш няма да има край” втори път.

Кредит: 0

0

6тата Мечка, Част първа, 34

"Дай заповед за начало на Свещения Джихад и нека бъдем юмрука на Талибайноллах, който ще размаже неверниците!" изкомандва той

6тата Мечка
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

34. Ациганистан – Централния храм на 6тата мечка – 16. април 2307 г. 01:30 AM

В едно от подземните помещения на Централния храм на 6тата мечка, привършваше събрание на Вождовете. Изтребител Баш-Талибайнольо беше на чело на Кръга, седнал по турски на бетонния под. Интериорът на конферентната зала се състоеше от десетина димящи факли, забодени в поставки по стените.

- Сега е моментът да започнем офанзивата – говореше Държавният съветник на БашТалибайнольо, изгърбен талибайнольо с дълга кафява брада. – Докато 6тата мечка ангажира 90% от военния капацитет на Галактиката, можем да ги изненадаме и основните ни въоръжени части да достигнат до Бетелгиус, преди долните неверници да са имали възможност да реагират.

Изтребител рязко се изправи и церемониалните му рога изтракаха в ниския таван.

- Дай заповед за начало на Свещения Джихад и нека бъдем юмрука на Талибайноллах, който ще размаже неверниците! – изкомандва той и се отправи към покоите си.

0

Спящата катерица, Глава 11., Rogger Dojh

Срещата беше в полуразрушена църква, където, скрита сред просторните й подземия, се намираше малка фронтова база на секретните служби. Аскър не можеше да различи тайнствения силует, но едва видимата фигура на войника пред него се закова на място и Аскър се блъсна леко в нея. Зад него другарят му направи абсолютно същото.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

11.

В сборния пункт пристигнаха към полунощ. Мястото представляваше старо запуснато селище, където витаеше духът на миналото. Дъждът се ръсеше по някакъв определено старомоден начин, дори въздухът миришеше на подгизнал музей.

Следвайки точното описание, получено на инструктажа, петимата криволичеха из непрогледните улички със заковани прозорци по сградите. Водачът им, чиито очи бяха изменени преди операцията от военния лекар, крачеше уверено след невидимото инфрачервено военно огънче.

Срещата беше в полуразрушена църква, където, скрита сред просторните й подземия, се намираше малка фронтова база на секретните служби. Аскър не можеше да различи тайнствения силует, но едва видимата фигура на войника пред него се закова на място и Аскър се блъсна леко в нея. Зад него другарят му направи абсолютно същото.

Всеки от групата хвана войника пред себе си за ръба за улавяне на гърба на униформата. Наредени в бойния строй за придвижване на тъмно, навлязоха сред руините.

- “Кървави очи” – каза призрачен глас вляво.

- “Пакост” – отвърна с паролата водачът.

- Следвайте ме! – гласът затананика тихо и тръгнаха отново.

Подлите стъпала изникнаха от нищото. Докато падаше и се свиваше на кълбо, Аскър ругаеше наум.

- Извинявайте – обади се отново гласът – забравих да ви предупредя.

- Някой път ще забравиш да си избършеш задника и ще залепнеш някъде – отвърна му ядно Аскър.

- Духай – изръмжа гласът. Продължиха надолу.

Миризмата на мокро и старо се засилваше. В един момент Аскър реши, че има повече миризма, от колкото въздух. За щастие, преди да е повърнал, пред тях се отвори врата, където светеше полуразтопена свещ, поставена на маса точно отсреща. Това помогна на Аскър да заобиколи локва повърнато. С благодарност си пое въздух, когато престъпи прага. По разбираеми причини го избутаха навътре и вратата се затвори бързо и безшумно.

На стената висеше Американското знаме. Тъй като Америка не съществуваше на тази планета, знамето се използваше като талисман от оперативните работници на почти всички страни. Според легендите американците бяха толкова печени по тея работи, че само като си помислиш, че си американец, и ставаш непобедим най-малкото до момента, в който се срещнеш с друг, който си мисли, че е американец.

В помещението се намираха още осем души. Двама от тях бяха качили краката си на масата по американски начин, а други трима седяха и гледаха самодоволно като американци. Останалите двама бяха старец, който пушеше лула и с раираната фанела си даваше вид на морски тип (естествено от американския военноморски флот) и млада катерица, която веднага привлече вниманието на новодошлите. Беше облечена топло, но някак си кройката на дрехите подчертаваше тялото й. Сигурно бяха изработени от американец, толкова добре бяха изпипани.

- Привет – каза тя умърлушено, когато започнаха да я поздравяват. – Надявах се да не дойдете и операцията да не се състои.

- Разбирам те – отвърна Аскър. – Значи ти си “Нула Седем”.

Тя кимна.

- А ти трябва да си “Уплаха”.

- Аха!

“Уплаха” беше командирът на мисията. Аскър малко се изненада, като разбра, че го назначават на този пост, но някак си го преживя.

Останалите също се представиха. Само старецът потриваше мълчаливо брада така, както го правят американските старци.

Екипът се състоеше от “Кокиче” – водач, и още девет войника, които имаха за цел да подсигурят безопасността на “Уплаха” и “Нула Седем”. Между другото, кодовите названия бяха взети от някакъв справочник на американските секретни служби, попаднал по неизвестен начин в тази астрална равнина, отстояща на цели девет астрала от земната.

Старецът се раздвижи. Отвори някакъв съндък и измъкна от там радиомагии. Раздаде ги заедно с няколко М-16 – американски оръжия. Оформиха стрелковата група от четирима души и се застягаха за път. Постовият, който ги посрещна горе на стълбите, разглеждаше заинтригуван някакво порно списание и не им обърна никакво внимание, докато се изнизваха, сложили американските си очила за нощно виждане и нарамили десеткилограмовите си раници с американско бойно снаряжение. Изглеждайки по толкова американски начин те се надяваха, че противниковите войски могат да ги сметнат за свои, което означаваше, че евентуално биха могли да се нахранят за сметка на врага в някоя крайпътна казарма.

- Аре – каза старецът и захлопна вратата. После отиде и започна да досажда на постовия да му даде списанието.

0

Мая, 33. never say never

моят дом е \ което е тъмно \ на моя мозък \ е дъно

Мая
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

33. never say never

моят дом е
което е тъмно
на моя мозък
е дъно
там е душата ми
завързана с корда
там е умът ми
потънал във сълзи

необратимо

зависещи от теб стенания
открита рана на безумно желание
и там е моето сърце
поставено на подиум
от мрамор – зелен
с око, гледащо към теб
ти
където и да си

снежна виелица
стена от огън и смях
преграда картечни откоси
ръка на жена

ад
населен с горящи изчадия
болка
превърната в смисъл
отново ръка
но тази държи бич божи
тя ме желае
както желая те
аз

0

6тата Мечка, Част първа, 33

"Това е извънредна информационна емисия, която се излъчва с приоритет в цялата Галактика!"

6тата Мечка
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

33. Галактически ефир – 16. април 2307 г. 00:05 AM

- Това е извънредна информационна емисия, която се излъчва с приоритет в цялата Галактика! Военният пресаташе на Обединените Военни Сили съобщи, че след почти четири дни активно преследване 6тата мечка внезапно е прекратила нападенията си и е изчезнала в Галактическия сектор на Белатрикс. Специализирани инжинерни екипи претърсват съседните отсеци от подпространството. 75% от специалните Урс-Морт отряди, екипирани с 6-резистентни костюми и 6-убивни пушки, очакват в пълна бойна готовност в близост до мястото. За първи път от началото на трагичните събития в доклада на Централния Щаб на Обединените Военни Сили се прокрадва надеждата, че положението може би ще бъде напълно овладяно. Благодарение на изумителния скок в развитието на подпространствените и информационните технологии и на единодушния отпор, даден от всички галактически раси, Обединените Въоръжени Сили успяха да се противопоставят на най-страшния и безпощаден ксено-противник, пред когото човечеството някога се е изправяло по пътя към овладяване на Космоса: 6тата мечка. Ето картина от временния щаб на командаването на Урс-Морт…