0

КНИГА 1: ЧЕРЕН ПЕТЪР ИЗЛИЗА НА ПЪТЯ

Огън проряза лазурното синьо следобедно небе над Гората и се заби в Двореца на Горската Кралица Лора.

Възседнал своя дракон, Плът, Принцът на Подземното царство, кацна направо на частната летателна площадка на горското кралско семейство. Скочи от седлото и изтича в покоите на Кралицата.

- Къкъв е кейсът? - тъй рече Принцът на Кралица Лора.

- Отвлякоха дъщерята - отговори му тя, визирайки Вероника, нейно единствено отроче. - Доведи я обратно и въздай възмездие.

- Конкретика?

- За последно са я видели да отлита на каде Селото.

Плът опита да се замисли, но Кралицата искаше действие, а не гръцки философ.

Нещата от Гората
Книга 1 – Черен Петър Излиза на Пътя

Автор: Rogger Dojh
Година: 2004

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Intro

Огън проряза лазурното синьо следобедно небе над Гората и се заби в Двореца на Горската Кралица Лора.

Възседнал своя дракон, Плът, Принцът на Подземното царство, кацна направо на частната летателна площадка на горското кралско семейство. Скочи от седлото и изтича в покоите на Кралицата.

- Къкъв е кейсът? – тъй рече Принцът на Кралица Лора.

- Отвлякоха дъщерята – отговори му тя, визирайки Вероника, нейно единствено отроче. – Доведи я обратно и въздай възмездие.

- Конкретика?

- За последно са я видели да отлита на каде Селото.

Плът опита да се замисли, но Кралицата искаше действие, а не гръцки философ.

- Go! Go! Go! – изкрещя тя, а иззад тежките завеси покрай прозорците се разнесоха гласове и шум от радиостанции.

Плът напусна кралските покои и отиде при дракона.

- Има ли гладни? – попита, докато скачаше в седлото. Бено Младши тръсна утвърдително глава. – Добре, отиваме в Селото на вечеря.

Началникът на стражата излезе иззад завесата, където се беше крил, и се изправи пред Кралицата.

- Това не е работа за един сополанко, Ваше Величество! – рече той и се поклони почтително. Тук е моментът този началник да ти стане противен.

- Ше го видим сополанкото – отсече Кралица Лора. – Нещо се сваля с Вероника. Трябва да покаже, че е пич – Кралицата се замисли, реейки поглед през прозореца. После добави – Че голем пич го раздава.

Началникът на стражата не беше happy от това обяснение.

- Ваше Величество, не е е ли опасно да рискувате по този начин живота на дъщеря си?

- Be cool. Долу в Селото има само прости селяни. Не биха си и помислили да докоснат кралска особа.

Долу в Селото. По същото време. Имаше прости селяни.

В полумрака на дървената барака зад птицеклетката, където селяните съхраняваха кучешки бъбреци, Черен Петър заедно с отбрани селски момци бяха наобиколили отвлечената Вероника. Ръцете и краката й бяха завързани с грубо селско въже, крилата й трепкаха безпомощно, а ноздрите на момците трептяха от лигава похот.

- Я, каква си хубавица – рече Черен Петър и преглътна слюнка. – А крилцата за какво са ти, мушичке? Кроиш планове да отлетиш от тук? Дайте… НОЖИЦАТА!

Един от момците измъкна огромна ножица – поне метър и половина голяма. Черен Петър я сграбчи с две ръце и няколко пъти шумно изщрака с нея във въздуха.

- Кръц-кръц, ножицата хищна иска твоите крила да изяде – уточни той. Черен Петър беше поет. Като малък беше съчинил единственото стхотворение в Селото: Черен Петър се наричам / шото съм ебаси пича / никой с мен не се ебава / шото ше захапе / кожена тояга.

- Лайно – рече му Вероника, която колкото се страхуваше, толкова беше и побесняла. Тези мизерни неумити деградета, дето смърдяха на риба и на ако и косите им бяха маслодайни култури, никак не трябваше да се държат така с нея. Вероника знаеше защо. Но те очевидно не знаеха и нехаеха и със нея се ебаваха. Поезията така струеше от Черен Петър, че Вероника се хвана, как мисли в рими.

Черен Петър зашлеви я през лицето.

- Ше научим на респект детето! – кресна той.

- Хахаха, дълги дни и дълги нощи ще се възпитаваме със теб във нашето мизерно гето! – продължи.

- Горко ше се жавлате / за туй, което правите! – извика срещу надвесените мутри Вероника. – Майка селото ви ще разкости / и до педесето коляно ще затрие семействата ви прости!

- Тая не беше ли някфа принцеса? – попита един от момците.

- Да бе, виж й коронката.

- Дай! – Черен Петър изтръгна от буйните тъмни коси на принцесата сребърната корона и я завъртя между пръстите си. – Уууу, ти наистина си била принцеса! Принцеса на сексуалните удоволствия? – поинтересува се галантно той.

Вратата на бараката се разтвори. Слънцето с трясък нахлу в мрачното помещение и в ослепителния правоъгълник изплува черна, Zzz-ловеща сянка.

- Принц Плът is dead. Call me the Punisher! – рече Плът с тежък безкомпромисно унищожителен глас. – Проблемче?

- Плът! – писна Вероника. – Виж как ме вързаха! И ме биха! И искат да ме изнасилят! Забиха дървени клинове между пръстите ми и игли под ноктите ми, после изляха горещ катран в ушите ми. Два дни ме държаха гола под един капчук, за да полудея! След това ме заведоха при един мравуняк, взеха една тръба… и дупето ми…

Черен Петър бе занемял. Нищо подобно не бяха правили с малката кучка.

- …накрая в казан с олово.

Плът бе потресен от този списък с провинения.

- А ножицата? – стана му интересно на Принца.

- Иска да ми реже крилата.

Плът смръщи вежди. Очите на всички момци бяха вперени в него. В него и в бляскавото острие на голия меч в ръцете му. Принц Плът измери с поглед момеца, който държеше Ножицата.

- Къф си ти бе?! – зададе Плът екзистенциалния въпрос на градивното самоопределение.

- Немам никакви комплекси – отговори момецът (оти живееше на село и слушаше чалга, та ги владееше тея отговори). – Я сам Черен Петър. Твоя ли е мушичката?

Плът реши за разнообразие да опита с дипломация. Безуспешно.

- Какъв е проблемът сега? – рече той – Погледни, как си вързал момичето. Не мислиш ли, че я боли?

- Боли ме мене. Боли ме кура.

- Развържи я.

Черен Петър само щракна зловещо с ножицата, този път срещу Принца.

- Ела сам си я развържи, ма да не ти развържем червата.

- Еее, кфи са па са тея селянии – отврати се Плът. До тук с дипломацията. Принцът вкара в устата си два пръста и изсвири сложен сигнал с анжамбман по средата. На секундата цялата барака загъмжа от смокове, пепелянки, усойници, гърмящи змии, черни и зелени мамби и дори една едногърба камилна боа, изяла Малкия Принц Гъбарко (един вид, принца на човечетата, които живееха в гъби).

Ножицата издрънча на пода. Черен Петър и момците хленчеха, увесили се от гредите на тавана. Държаха се много, много, много здраво.

Вероника се начумери срещу змиите. Те се галеха една в друга, а най-близките се галеха в краката й и мъркаха. Пренц Плът си проправи път сред тях и клекна, за да разреже въжетата.

- Добре ли си? – попита той.

- Да, като се изключи, че ми извадиха седем зъба с водопроводни клещи. А освен това ме лазят змии. Искам при мамааа… – тук Вероника за кратко ще посмуче палеца си, но после принцът я вдига на ръце и тя се връща към реалността.

Плът разтвори с пръсти устните й и надникна между тях.

- Всички зъби са си на място – констатира той.

Излязоха от колибата, възкачиха се на гърба на дракона и литнаха. Вероника рече:

- Искам да се прибера и да си взема горещ душ. И да измия от тялото си аканите ръчички на този плякор.

А долу в селото един кон крещеше неистово пред строените в крива редица уплашени момци, защото не бяха свършили работата, за която той им плащаше.

В последствие.

- Какво сте направили! Подредете главите! По сполучлив начин! – заповяда Кралица Лора, докато слизаше по стълбите пред централния вход на двореца. – Искам ги набучени на равни разстояния една от друга! От двете страни на алеята!

Сърничките от дворцовата прислуга, които бяха натоварени със задачата да украсят за речта на Кралицата, се разприпкаха притеснено. Вълкът, с бяла готварска шапка на главата, забързан се промъкна през кордона от стражи, носейки поне триста табли, отрупани с манджа, и се скри в двореца. Изобщо, суетнята беше радостна (поради професията на Вълка, вълк с манджа винаги се идентифицира на 100% с радост в горския дворец).

- Не виждам главата на оня с ножицата – оплака се Вероника на Принц Плът, докато двамата зяпаха приготовленията от един балкон. Вероника се замисли. – Онзи, който се самоидентифицираше като Черен Петър – добави.

- Не можах никъде да го открия. Ако не е изгорял в някоя къща, значи е потънал вдън земя.

- Баси, беше много гнясен.

Кралица Лора застана на подиума, от който щеше да говори. Над просторния двор, запълнен с множество животни, феи и други разновидности се възцари тишина.

- Днес ще празнуваме! – обяви Кралица Лора. – Горската Принцеса Вероника, моя дъщеря и престолонаследничка, бе спасена от Плът, Принцът на Подземните Владения и техен престолонаследник, след като беше отвлечена от най-долни мародери от Селото. На север все още се вижда димът от руините на Селото. А покрай алеята са наредени главите на мародерите, на техните роднини и на останалите селяни.

Шумни възгласи на одобрение заляха околността. Няколко червени шапчици излетяха във въздуха в знак на радост. Вероника се намръщи отегчена.

- Намерих дърво с хралупа в гората – рече на Плът.

Вечерта Вероника се прибра у дома, яхнала гъбба. Вълкът я очакваше, за да й сервира вечеря. Гледаше Принцесата някак странно със студените си вълчи очи. Но тя изобщо нищо не забеляза, улисана в някакви момичешко-принцесовски мисли. Слезе от гъббата, хвърли му поводите и рече разсеяно:

- Погрижи се за тази гъбба.

- С какво се храни това? – мърмореше си Вълчо, докато пристъпваше предпазливо встрани от странното чудо и го държеше внимателно за поводите.

- С насекоми, свиньо! – озъби му се гъббата и Вълкът побърза да я настани в бараката зад кухнята и да се отърве от нея.

ЧАСТ I

ОНЕПРАВДАНАТА И ЗАВИСТЛИВА МАРСИТА

1.

ПО-РАНО

Вероника седеше на дървото и гледаше надоле. Един таралеж обикаляше ствола и мрънкаше:

- Имаш да учиш по история, по география, по палеонтология и да береш горски плодове.

Вероника се изплю по таралежа.

- И по сеизмография – каза той.

- Изчезни – отвърна отгоре Вероника, прегърнала дебелия клон.

- Колко още трябва да ти се моля? – поинтересува се таралежът, като се подпря с предните лапки на ствола и се изправи. Носът му щръкна нагоре.

- Колко още трябва да ти се моля? – изимитира го Вероника и косата й щръкна във всички посоки в отговор.

- Щом е така, ще повикам майка ти.

- Приличаш на гъз, а не на таралеж. Това е заради формата на лицето ти.

Таралежът се намръщи и се махна. Вероника продължи да си седи на клона. Горе й харесваше, защото вятърът рошеше косите й и защото си представяше, че е женски прилеп.

- Квииии! – изписка тя високо и тънко, както й се искаше да вярва, че правят прилепите.

- Млъкни ма, кучко! – отговори й едно прасе, което ядеше весели жълъди под съседното дърво и знаеше, че така, както направи Вероника, правят всъщност разгонените женски прасета.

Вероника се взря внимателно. Беше прасе. Розово. С навита опашка. Остри уши. Зурла. Прасе.

- Ей! – подвикна му тя.

- Какво? – отговори прасето. – На мен ли говориш?

- Да.

Прасето се надигна и дойде под нейното дърво. Погледна нагоре.

- Ти коя си? – поинтересува се прасето, а зурлата му, подобна на щепсел, гледаше Вероника.

- Вероника бе, прасе. Принцесата на тая гора.

- Тъй вярно. Имам осем панделки на връх Коледа и топка амониев сладолед – рече Прасето, което от много ядене на весели жълъди отдавна живееше предимно в Диаграмата, където съшо така живееше и мозъкът на близнака Иво, единият от двамата владетели на Еднакволандия.

- Олеле – удивна Вероника.

- Добре тогава.

Прасето се върна на старото си място и продължи да яде весели жълъди. След малко Вероника се провикна:

- Дядо Коледа ще те намери. Рано или късно ще захапеш лимона.

- Застреляй се – отговори й прасето. Едно ама много рядко тъпо прасе.

- Ооо – Вероника се раздразни в този момент на свинска фриволност. – Мисля да уредя траурния обяд по случай товята насилствена смърт – още сега! Yess, ще вечеряме мариновано свинско.

Прасето спря да грухти из шумата и отстъпи няколко крачки.

- Ти не можеш да направиш това! – рече то с разтреперан трогателен свински гласец.

- Свиня гнусна, давам ти кралскта си дума, че довечера ще претърпиш метаморфоза. Ще се възродиш под формата на шкембе и пача. После ще те изядат и изсерат. Така ще завършиш съвършения цикъл на своя живот и ще се върнеш към своя първоизточник – септичната яма.

Прасето изскимтя, подви опашка и търти да бяга.

- Лоша Принцса! – мърмореше си то и приквикваше на завоите. – Как ще ни заплашва така? Защо се държи лошо тя с нас? Лоша Принцеса, лоша!

Вероника разполага с чифт прозрачни крила с формата на крила на пеперуда, които до сега седяха сгънати на гърба й. Ето, тя ги разтваря, пърха няколко пъти и полита над гората. В далечината обаче вижда майка си и бърза да кацне на една поляна. Насред поляната има дупка. Чудесно скривалище, както изглежда. Вероника пропълзява вътре.

Дупката се оказа вход към подземния летен дом на Принц Плът.

Вътре покрай стените играеха пламъчетата на свещи. Точно над възглавницата под балдахина на огромното кралско легло висеше портрет на принца.

Вероника отиде при него и го заразглежда.

Принц Плът беше блед и изпит, с остри черти, пронизващи черни очи и дълга черна коса. Ноктите на ръцете му бяха също черни и остри. Вероника разбра, че е влюбена.

Тук Вероника решава да умре.

Но за кратко.

Някакъв шум от далечната част на залата привлече вниманието й. Тя се приближи.

В долната част на стената имаше отвор, който постоянно преглъщаше и се лигавеше. Дебел език се подаваше и прибираше нервно. Вероника клекна, за да разгледа. Ако се пъхнеше там, щеше да бъде изядена, като парчетата полусмляно сирене, които езикът подмяташе.

После принцесата отиде при балдахина и приседна на крайчеца на леглото. Меко и удобно. Само така, принце, помисли си тя.

Чуха се стъпки. Вероника се изправи и се обърна с лице към входа. Принц Плът престъпи през прага.

Тъй като всичко това се случваше преди селския метеж, двамата с Вероника все още не се познаваха. Метафизиката на гората правеше невъзможно подземното и горското кралство да установят контакт. Но вибрациите на предстоящия селски геноцид вече изпращаха вълни напред и назад във времето и воалът започваше да се разкъсва. Затова Принц Плът успя да види Вероника, а тя видя него.

Ето – Вероника се изправи и погледите им се срещнаха.

- Здрасти – каза принцът.

- Здрасти, пич – отвърна Вероника.

Настъпи кратка съзерцателна тишина, която Вероника наруши първа.

- Как се казваш? – попита тя.

- Плът. А ти?

- Вероника.

Малко тишина.

- А какво прави дупката в дъното? – полюбопитства Вероника.

- Яде сирене.

- Само?

- Само.

Тишина.

- Не се ли сърдиш, че нахлух така?

- Не – каза Плът.

- Защо?

- Защото си една малка сладка кучка. Красива си и имаш крила.

- Благодаря. Аз съм принцеса.

- Е, аз съм принц на Подземното Царство. Харесва ми да заваря принцеса у дома.

- Чудесно. А сега мисля, че е време да си вървя.

И Вероника напусна.

2.

Огромната порта на Залата, Където Четяха Конски, се разтвори и Вероника с нежелание пристъпи вътре. Майка й, Кралица Лора, седеше на величествения протоконски трон и я очакваше.

- Къде беше цял ден? – попита рязко тя.

- Навън – отвърна Вероника.

- И си забравила, че днес трябваше да се берат горските плодове за Празника на 6-тата мечка?

- А`ко съм забравила … (*А`ко – а-то е с ударение и думата означава добре в ебемти кои диалекти на територията на Народна Република България. б.а.)

- Никой друг, освен теб, не може да откъсне Свещения Плод Елвира – ненужно напомни кралицата.

Вероника зяпаше настрани и само помръдна неопределено с рамене.

- Ще учиш старогръцки цяла седмица – обяви наказанието майка й.

Вероника настръхна от ужас.

- Върви сега – рече с леден тон Кралица Лора – и си изпълни задълженията. Таралежът те очаква.

Вероника, мрачна и вкисната като развалена ваксина, се завъртя около оста си и напусна Залата, Където Бяха Прочетени Конските. Отвън таралежът имаше официално-делови вид. Вероника го изгледа с ледено презрение.

- Ще стана кралица някой ден – рече тя. – И тогава ще те разкостя. Игла по игла. Единственото остро нещо по теб ще остане да е смешната ти пишка, на която да събираш и нанизваш ябълки за зимата.

Таралежът също се вкисна.

- Давай да късаме скапания плод – сопна му се Вероника.

- Ела – изръмжа таралежът и пое по коридорите и стълбищата, които извеждаха в Свещената градина.

Вероника откъсна Елвира и го отнесе на майка си.

- Добре – отсъди Кралица Лора. – А сега отивай да учиш старогръцки.

Вероника още малко и щеше да се разреве. Но въпреки всичко тя се замъкна към Залата, Където Преподаваха, при гнусният бухал с цайсите.

3.

Вероника се прибра в стая No 7. Излегна се в хамака и започна да пее с нежния си момичешки глас:

Във мъжката баня, копеле

нищо се не види

Във мъжката баня, копеле

нищо се не види

А в кюшето бай Илия…

През един от отворените прозорци на залата щумно влетя паяжина, в центъра на която седеше Хо, огромният стар паяк от Замъка на 6-тата мечка, и прекъсна песента. Вероника литна да го посрещне.

- Йо, Хо – приветства го тя, пърхайки лежерно около него. Хо я изучаваше със странните си фасетъчни очи.

- Йо, Принсес! – онвърна най-сетне той. – Уаза?

- Ке метаворфирам в прилеп! – уведоми го Вероника.

С известно съмнение в погледа Хо отново я огледа.

- Яко. Мухи?

Вероника извади от джоба си буркан с полу-задушени мухи и ги изсипа на земята пред Хо. Очите на Хо светнаха и той се нахвърли лакомо тях.

- Ти винаги си изключително любезна – отбеляза паякът, когато изплю последната кожа на муха. Вероника се излегна по корем на пода, подпря брадичка на юмруците си, разпери безгрижно крила и започна да маха крака във въздуха.

- Причи ся, шо радиш?

Хо внимателно окачи паяжината си на стената. Фасетките му отразиха светлината в сто цвята.

- Старата вещица, която предеше днонощно в Изоставената Кула, изпадна в старческо слабоумие, накрая се убоде на вретеното и заспа во век и веков. После Лудият Херцог ме изпрати да проверя, защо е угаснал прозорецът на Навигационния фар. И сега сме назначили една девойка от селото да поддържа свещите, защото инак метлите на вещиците постоянно се блъскат нощем в кулата.

Вероника веднага се оживи.

- Разкажи ми за селото!

- В момента имат сеитба. Момите са намазали лицата със зелени багрила, ходят със забрадки по разораното поле и хвърлят семена. Пеят песни заедно със скакалците.

- Чудно! Ах, как искам да поживея на село!

- Не ти трябва. Селяните са толкова прости, че са чак малоумни.

- Напротив, би било много интересно! Сутрин ще гледам как доят кравите, след това ще помагам при стригането на овцете и ще сипвам помия на прасетата. Те сигурно вдигат страшна глъч, когато ги хранят, а?

- Не съвсем, принцесо. Там животните също са малоумни и не могат да говорят.

Вероника посърна. Да, Селото беше тъпо.

- Искам да ти погостувам малко в Замъка на 6-тата мечка.

- Винаги си добре дошла, принцесо!

- Ма майка ми няма да ме пусне. Знаеш какво мисли за баща ми. Хайде, накарай го да ме покани официално!

- Ще говоря с него. Той също ще се радва да те види.

- Страхотно!

- Време е да те напускам. До скоро.

- До скоро, Хо!

4.

Принц Плът седеше насред покоите си върху едно попово прасе и се хранеше в компанията на дебелата дойка. Не, че изгаряше от желание да вечеря с нея, но тя му готвеше и всъщност беше единственият му придворен от човекоподобен произход. Това, че имаше антени с ресни на главата, не беше толкова фатално. Само да беше малко по-приветлива и приказлива.

- Мирише ми на жена – изръмжа дойката между две хапки.

- Горската Принцеса ми беше на гости днес.

Очите на дойката се стрелнаха към леглото.

- Сядала е на чистите чаршафи, тази малка уличница.

- И кфо, голяма работа.

- Като пипнеш някоя болест шот ти е ниска хигиената, нема да викаш “голяма работа”.

- Не може ли да вечеряме, без да разговаряме за болести?

- Може.

После дойката демонстрира как може да не разговарят за болести. Тя се нацупи съвсем и не обели повече дума до края на вечерята. Затова накрая Принц Плът отиде да общува с червея в антрето.

- Здрасти – каза принцът. Червеят не реагира. Плът го настъпи. Червеят се изви и отвърна (червеите говорят с двусмислени фрази, като се гърчат по пода):

- Здрасти, принце! (Ох!)

- Как си? – настъпи го принцът.

- Благодаря, добре съм, ваше височество. (Мазен садистичен буржоазен педерас, мразя те в червейното ми черво!)

- Искаш ли да отидем на лов? – заради това сложно изречение принцът трябваше да изтанцува цяла малка жига върху червея.

- Благодаря, но трябва да пазя на входа на покоите ви. (Знам, че си педерас, ма съм скапан червей и какво да сторя …?) – безпомощно се изви червеят.

- Добре, ще отида сам – ритна го Принц Плът. Червеят си отдъхна. Подобни разговори го скапваха.

Принцът отиде прваво в гъбюшнята. Там в яслите си пасяха гъби. Плът отиде при най-дорестата гъба и я потупа приятелски по шапката.

- Отиваме на лов – съобщи й той, докато я възсядаше. – Дий! – и дръпна поводите. Гъбата се присви, след което разгъна краче и подскочи. Така тя излезе по коридора, на поляната, навън, в нощта, където Плът я спря, за да изчака червеят да доведе потерята.

В покоите на принца дойката събра остатъците от сирене от масата и ги хвърли в Ненаситното гърло в ъгъла. Лигавата дупка загърголи още по-яростно и започна да пръска слюнка.

- Яж, да не си ми гладно – неочаквано гальовно рече дойката и отиде да дреме пред камината.

Червеят с ливреята изпълзя след своя господар, водейки със себе си ловните молци (начело с Пенелопе Круз?). Те изпърхаха във въздуха, зарадвани от свободата да летят.

- Успешен лов, господарю! (Ше те ебем и кралското недоносче) – гръчна се червеят и побърза да се прибере, преди принцът да му е отговорил.

- Хайде, гъбо, да ударим некой заек! – Провикна се Плът. Молците и гъбата се хвърлиха хищно напред.

Половин час по-късно Зайо тропаше с юмруци по портите на Кралския дворец, а в далечината зад него се чуваше яростният лай на молците.

- Отворетееее! Помооощ!

- Какво си се разврякал? – изръмжа недоволно часовият, който допреди малко спеше в караулката. – Аре, влизай.

Зайо се мушна през малката странична вратичка, предназначена за охраната, и опря гръб на зида на крепостната стена, треперейки и дишайки тежко.

- Уф, – каза той. – Лудият Принц Плът пак е излязал на лов.

- Крайно време е да се предприеме нещо по въпроса – отвърна вкиснато и многозначително стражникът, докато чоплеше с ножа си нещо полуразложено и евентуално все още хранително измежду зъбите си.

- Той е луд и иска да ни изтреби до крак!

- Може да решат да го прогонят.

Заекът съмсем се наежи.

- ТРЯБВА да го прогонят!

- Мда. Гладен съм – тук стражникът погледна Заека. – Яде ми се заешко.

Зайо примигна тъпо.

Отвън долетя песента на рог.

- Това е той!

- Аре, бегай в кухнята, ще ти дадат морковче – караулният побутна бялото животно по гърба, за да му даде начален тласък.

Вероника чу рога и врявата на молците и литна, за да види какво става.

- Принц Плът е тръгнал на лов – информира я стражът. – Заекът току що доприпка, за да се скрие, и аз го пратих в кухнята.

- Добро място за един заек – одобри Вероника.

Тя прехвръкна над крепостната стена. Гълчавата тутакси замря.

- Що дири принц от Подземното Владение по това време наоколо?

- Малко на разходка – отговори Принц Плът. Стори му се неуместно да сподели кулинарните си въжделения относно Зайо с това нежно и красиво крилато момиче.

- Да бе, как ли пък не. Прияло ти се е заешко, признай си ся.

- Ами…

- Хайде, влизайте, ще те нагостя.

- Със заешко? – повдигна вежди Плът.

- Ако продължаваш да се кумиш, ще накарам да ти донесат един морков. Ма за специално приложение. От тея, латексовите моркови.

Вероника фиксира Плът със студен поглед. Плът – и той. Нея.

- Стража! Отвори портата! – викна тя накрая.

Със скърцане решетката се вдигна и двете крила на портата се разтвориха. Принц Плът, възседнал гъбата и наобиколен от пърхащата си ловна свита, влезе в двора на двореца.

Но преди да успее да направи и една крачка повече, от една ниска сграда с димящ комин – сиреч от кухнята – изскочи Зайо, пищейки:

- Помощ, помооощ! Помоооощ!

И изхвърча като стрела през портите, изгубвайки се сред дърветата. На вратата на кухнята застана някой, който в тъмното можеше да се сбърка с негър – от лицето му се виждаха единствено зъбите и бялото на очите. Но всъщност това беше Вълчо, който от една седмица работеше в двореца като помощник готвач.

- Аз само го попитах, дали мога да вечерям с него – обясни той в отговор на въпросителните погледи. След това се прибра обратно, за да вкара чаша ледено безалкохолно.

- Е, ще трябва да минем с телешка яхния – повдигна рамене Вероника и изпърха към Беседката за Гости. – Заповядай насам, принце.

Настаниха се под танцуващите огънчета на светулките, които безшумно се плъзгаха под покрива на беседката. Молците веднага се смесиха със светулките и започнха да се чивтосват.

- Бил ли си тук преди, принце?

- Никога, принцесо.

- Е, харесва ли ти дворецът, принце?

- Изглежда красив, принцесо – отговори Плът с неопределено махване на ръката.

- О – отвърна Вероника.

- Ще ме разведеш ли наоколо? – попита Принц Плът.

- Ела – Вероника литна.

Гъбата и молците останаха при Беседката за Гости.

- Ше минем през коридорите, шот ти не можеш да летиш – обясни Вероника, когато поеха по централното стълбище – и няма да можем да обиколим навсякъде.

- Еми ok.

Вероника заведе принца първо в Зимната Градина, където винаги бликаше вода и където въздухът ухаеше от неземно прекрасните аромати на цветята. Принц Плът си отбеляза мислено, корлко подходящо би било Вероника да му отдаде черешката си именно тук. Някой ден. Е, той не си го помисли с тези думи. Ако трябва да съм искрен, мислите му бяха следните: “Лелее, как бих праснал тфа дупе точно под този шадраван…”. Но това не са приказки за в една такава мила детска приказка.

След това посетиха Съдебната Зала, където Кралица Лора раздаваше правосъдие. В тази зала имаше енидствено един трон, една гилотина и един стол за съдебния заседател (там обикновено сядаше палачът, за да не виси прав). Принц Плът се преизпълни с уважение към Кралицата Майка. И той така разбираше правосъдето. Нема селяни в заседателната комисия, нема дела по десет години. Виновен ли е – аре у дупката с крокодили. Веднага.

След това Вероника, съвсем целенасочено подминавайки Залата за Конски, въведе Плът в Музикалната стая. Музикалната стая беше уютна, защото всеки звух заглъхваше веднага в мекия килим, защото покрай стените бяха наредени свещи и защото имаше множество чудновати инструменти. Тази зала всъщност беше от значение предимно за котката на Вероника, защото в кутията за цигулки живееше семейство мишки. Котката обичаше да им яде малките всяка Коледа. Това правеше котката да се чувства щастлива. Мишките се чувстваха от своя страна нещастни. Това също правеше котката щастлива. Накратко, мишките правеха котката щастлива. Нормално.

- Искаш ли да видиш покоите ми? – попита Вероника, когато се измъкнаха на пръсти от там. Трябваше да пазят тишина, за да не пречат на мишките да се съешават, шот това щеше да им преебе поколението и да направи котката нещастна.

- Да.

- Ела.

Спалнята на принцесата беше розово-синьо-виолетово-пухкаво-бяла, пълна с красиви меки неща. От полу-кръглото прозорче встрани от балдахина надничаше луната. Котаракът Мърфи се беше свил на кравай върху възглавницата на леглото. Бе изобщо истинска ситуация. Щом двамата с Плът престъпиха прага, котката наостри уши, но не благоволи да ги погледне.

- Яаа, какво котенце – зарадва се Плът. – Писи-писи!

Плът обичаше котки. Чувтсваше ги близки заради любовта им към мишките.

Мърфи тутак си скочи на крака и се загледа в непознатия гостенин.

- Ела, мацо, мацмацмац!

- Хххххххх – рече Мърфи. Плът не му хареса. Имаше вид на още някой, който иска да отнеме цветето на принцесата. Да спи в нейното легло. А Мърфи смяташе това за своя лична привилегия.

Козината му настръхна до връхчето на изкривената на чингел опашка.

- МЪРФИ! – извика по него принцесата. – Дръж се прилично! Така ли се посрещат гости!

- Мя-гърррр.

- Не ме интересува! Дръж се сполучливо!

- Ххххх.

- МЪРФИ!!!

- Мау.

- Не. Няма да стане. Но с теб после ще си поговорим, във ваната против бълхи!!!

И Вероника изведе Плът в коридора. Мърфи депресиран отново легна да спи, но този път под леглто. Депресира го споменаването на банята против бълхи. Там имаше огледало, където той вече беше виждал, какво представлява, когато е мокър. А и екстракта от коприва във водата… Баси, какво й стана на Вероника, той протсо се пошегува…

- Котаракът те ревнува – рече Плът.

- Да бе. Ревнува. Не е свикнал на непознати. Случайно да си огладял?

- Аха. Освен ако не искаш да ми покажеш прочутите подземия на замъка.

- Може би, някой път… – отвърна Вероника с подчертана липса на интерес. – Всъщност подземията никога не са ме вълнували – но все пак беше попребледняла. Като малка често чуваше стонове нечовешки и викове на агония, когато си играеше близо до замъка, и това я плашеше до смърт. Знаеше, че който влезе там, не се завръща сред белия свят в цялостен вид. От време на време по някоя глава се появяваше за седмица-две…

При Беседката за Гости ги очакваше Кралица Лора. Вероника веднага се намуси.

- Къде скиташ, дъще? – скастри я майка й. – И кой е този пикльо с теб?

- Принц Плът, Ваше Величесто! – представи се Плът и се поклони галантно. Бялото перо на ловджийската му шапка описа дъга във въздуха.

- Принцът на Подземните Владения? – учуди се Лора. – И шо дири той в Нашия дворец?

- Дойде ми на гости – сопна се Вероника. – Какво, да не би да ми забраняваш да водя социален живот?

- Стария Цар Зъбар е древен враг на Нашата Особа – отговори надуто Кралица Лора. Плът се подсмихна под мустак. Той занеше истинската история. За чeрешката на Кралицата… – Подобно посещение е много подозрително. Защо си тук? – изстреля рязко тя.

- На гости, Ваше Величество.

- На вечеря, мамо – Вероника се намеси, защото ако Плът споменеше за Заека, Кралицата щеше да се ядоса истински. Всъщност тя се грижеше за поданиците си и не толерираше опитите за взаимно изяждане. Месото, което се сервираше на Кралската трапеза, вече разфасовано и изчистено, идваше стриктно от Селото. Там в крайна сметка животните не говореха, нали. Бе селяните трябваше да са доволни, че сервираха телешко, а не селско.

В този момент Вълчо пристигна от кухнята, целият отрупан с табли и подноси. Това като че ли поуспокои малко Кралицата.

- Какви новини ми носиш от Зъбар? – поинтересува се тя.

- Ваше Величество, баща ми се е оттеглил в една от дълбоките пещери в склоновете на фамилните ни планини и се е отдал на съзерцание.

- Искаш да кажеш, че е изпаднал в поредната си летаргия.

- Това е само формулировка, Ваше Величество.

- Много си смел с езика, принце – скръцна със зъби Кралица Лора.

“Ох, само да знаеш…” помисли си Плът. “Но ти си дърта, няма да те огрее.”

- Приемете моите извинения, Ваше Величество! Но бих предпочел все пак да се спрем на “съзерцание” – изрече на глас Плът.

- Добре, добре. Яжте по-бързо. Вероника, след вечеря ти веднага лягаш да спиш!

- Мамоооо…

- …И преди това се отбий през Бухала, за да повторите днешния урок по политология.

Този път Вероника си замълча, тъй като не се знаеше, какъв би могл да бъде резултатът от още една проява на недоволство. Побутна с вилица храната в чинията си.

- Отяде ми се – рече, след като Кралица Лора се оттегли.

- Еее, ти па са! – успокои я Принц Плът. – Generation gap. Остави дъртата да си приказва. Айде, аз ще дойда с теб на урока.

- Верно? – Вероника цялата герйна. – Лелее, кфо ше го правим тоя Бухал…

- Готова ли си? – Плът вече се беше изправил и държеше застрашително ръка на ръкохватката на меча си.

- Yess!

И двамата се втурнаха да сговнят живота на горкия бухал.

5.

Изминаха два дни.

6.

Старият дракон Бено живееше в Планината на Смъртта. Тя се намираше зад Замъка на 6-тата мечка и беше част от фамилния планински масив на Подземните Владетели. Тази сутрин Старият дракон Бено се излежаваше върху купчината съкровища, които през хилядолетията беше краднал от околните царства, и наблюдаваше с половин око отрочето си през огромния отвор на бърлогата, докато то си играеше с една отвлечена девойка по склона отпред. Малкото добиче побутна любопитно момичето с лапа и то се претърколи по гръб. Бено изусмтя доволно.

- Страхотно, направо нямам думи – звънна в ухото му нежно гласче. – Това червейче там твое ли е?

Веждите на Бено леко се смръщиха. Той бавно извърна глава и се взря в пърхащото създание, prouve-нало се като source на думите.

- Ти каква се явяваш, някфа фея или некфо нещо друго?

- Аз съм Вероника, Горската Принцеса.

- А. Омръзнал ти е животът и си дошла да ми дишаш възудха?

- А, не. Ма видиш ли онуй малко акано драконче дето пасе с мацето отпреде на пещерата? Е същото червейче е мой поданик и мисля отнасетне да го яздя като кон.

Бено се задави.

- Как предпочиташ да умреш, – изръмжа той, – да те изпепеля с огнен дъх или да те размажа с едно трепване на опашката?

Вместо отговор принцесата пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Според някои в това имаше сексуален подтекст. Според други… Пред бърлогата се разнесоха фанфари и по склона, пред стреснатия поглед на малкото драконче, се заизкачва дълга процесия от пищно облечени мъже, ескортирани от въоръжени до зъби катерици. Защо катерици? Защото катериците бяха предвидливи и се въоръжаваха до зъби всеки път, като дойдеше зимата. Или нещо подобно. Де да ги знам, кфо им е в главата всъщност.

Мъжете един по един започнаха да влизат през отвора на пещерата.

- Цар Пьотр, Крал Артур, Негово Величество Върховен Наместник Сайон, Принц Дидро, Крал Луи… – представяше ги Вероника. – Уважаеми Бено The Гнусни, порових се в архивите на Тайнствения Замък и съставих списък с имената на всички владетели, чиито дъщери, сестри, съпруги и тъщи си отмъкнал и изял. Никой от тях, освен онези с тъщите, не е забравил ужасните ти злодеяния.

- И какво мислиш, че ще постигнеш, като си ми довлачила тези жалки утрепки? – поинтересува се Бено.

Принц Дидро вдигна високо жезъла си и извика:

- Луминоса фризиати харипотриум!

От върха на жезъла излетя мълния и се заби в челото на Бено. Бено изпъшка – лед скова крайниците му и беше невъзможно вече да ги помръдне.

- Всеки един от тези хора е посветил живота си на унищожението на товето мизерно племе! Цар Пьотр, например, уби Дракона Хикс, Дракона на езерото Байкал и триглавия змей Горянин (последният беше особено популярен с навика си да разкъсва девиците на три). Всеки от тези мъже е велик магьосник и е дошъл, за да изпълни мисията на живота си – да те изоглави, твойта ципеста майка!

Вероника приключи внимателно подготвената предварително реч (колкото и да й беше неприятно, беше се наложило да се обърне към таралежа за изветсна помощ при по-сложните думи) и фръкна навън.

Огромно количество различни мълнии, огнени кълба и лазери се изляха върху Бено, когато владетелите на различните земни и неземни кралства изрекоха заклинанията си. За миг нищо не се виждаше от бушуващата магия. После димът се разнесе.

Насред бърлогата стоеше един кон.

Катериците избухнаха в смях.

Бено стоеше като изтукан и не смееше да мръдне. Усещаше се ужасно малък и нищожен и без крила и с проскубана опашка и… и изцвили тъжно. После се изака и помръдна с опашка – като един истински кон.

- А сега да погубим малкото червейче! – рече Принц Дидро и се извъртя към входа на пещерата.

- Почакайте! – намеси се Вероника. – Ей, драконът… т.е. конят? Все тая, шо сакаш, да взема отрочето ти на служба и превъзпитание при мен или да оставя тези хора да го умъртвт пред очите ти?

- Вземай го! – изцвили съкрушет Бено. – Вземай го и дано…

- Не ти се позволява да проклинаш! – вдигна жезъл Принц Дидро. – Ше бъдеш не кон, а труп, ако се държиш неполушно! Ще пасеш тревица и ще си траеш. Отминаха дните на твоето презряно могъщество! И трябва да благодариш на Горската Принцеса, защото днес щеше в адски мъки да изгориш, ако не се бе застъпила за теб! А кое е това обляно в сълзи момиче, което се крие зад онази колона?

- Дъщерята на Снежната Кралица – отвърна Негово Величество Върховен Наместник Сайон, който беше стар семеен приятел на Ледените Властелини и разпозна девойката. – Очевидно е поредната жертва на гнусното изчадие и на невръстната му издънка.

Принц Дидро се доближи до момичето.

- Как се казвате, принцесо?

- Снежинка – Снежинка подсмръкна. Имаше тъмни кръгове около очите и съдрана дрешка, под която сеподаваха най-перфектните, най-снежно-белите, с най-нежно-розовите кръгове около зърната цици в цялата Вселена.

- Добре ли сте, Снежинке?

- Мисля, че да.

- Ще позволите ли да ви придружа до дома ви?

- Това ще бъде много мило! – Снежинка слабо се усмихна. Двамата с Принц Дидро се отправиха към Царството на Вечната зима и по-конкретно към едно каменно помещение в една кула, в което грееше приветлив огън откъм камината и кожите на бели мечки застилаха в мека постелка твърдата земя…

(Когато пристигнаха, се изчукаха. Роди им се дете. Кръстиха го Йети. То избяга в планината, когато стана на 15, защото не приличаше на другите деца и се чувстваше самотно и мразеше света. Принц Дидро стана стар и си пусна бяла брада и почна да носи червено, преиначавайки досадно често името на жена си. Йети изяде много хора. На някои им ядеше само краката. Те наричаха себе си Джуджета.)

След Принц Дидро и Снежинка започнаха да се разотиват и останалите. Бено все още стоеше, заровил копита в планината от скъпоценности. Сълзи течаха от очите му, кродилски, а не конски.

- Хайде, червейче! – обърна се на галено Вероника към детето на дракона изедник. – Ела да ти сложа поводи и да те яздя.

Малкото драконче се опита да избяга, но се оказа, че Цар Пьотр все още се мотае наоколо. Невидима сила захвърли непослушното чудовище обратно, а Цар Пьотр издуха дима от върха на вълшебната си пръчка.

- Скачай веднага в намордника! – заповяда Царят-магьосник. – И да не си посмял да се опъваш повече.

- Уаааааааа! – ревна дракончето. – Еееееее, ааааааа…

- Стига циври, а идвай тук – сопна му се Вероника. – Хайде!

Намордникът беше вълшебен и щом й го надянаха на муцуната, огнедишащата гадина тутак-си се укроти.

Вместо към двореца, Вероника поведе новопридобивката си към вътрешността на гората. Зад гърба си дълго време чуваше лигавото цвилене на Бено. Накрая и то заглъхна.

Стигнаха до поляната с дупка в нея. Червеят се подаде, за да види, кой идва. Вероника го настъпи.

- Веднага ще повикам господаря! (Fuck!) – сгърчи се пажът и се скри обратно.

След малко Принц Плът изпълзя сънен под сутрешните слънчеви лъчи. Понечи да каже нещо, но забеляза крилатата драконова гадина и се сепна.

- Честит рожден ден! – провикна се в утринта Вероника и прехвръкна над главата на замаяния принц. В полета си го целуна бързо по бузата. – А това е моят подарък!

Плът преглътна. Разтърка очи и се опита да проследи полета на Вероника.

- О, … благодаря, … Наистина си много Мила…

- Няма ли да разгледаш подаръка? Реших, че ще е много хубаво, ако има на какво да летиш заедно с мен, когато се разхождаме из гората.

Малкият дракон изписка тихо. Та той беше все още само едно дете с нежна ранима детска душа… на която тежаха обаче над 20 девици. Първо им откъсваше главите. Беше му интересно как кръвта блика от главната артерия. После с нокът разпорваше корема на момичето, за да види какво има вътре. Обикновено нямаше нищо интересно и това го разочароваше.

Бено младши беше едно мило и симпатично дете.

- Млъкни ма! – изръмжа му Вероника. – Ти ще работиш като кон, разбра ли. А баща ти? Виж, той наистина, завинаги, безнадеждно, ще си остане един истински… КОН.

- Квиииии – лигна се дракончето.

- Супер, супер, баси якия подарък! – каза Плът и започна да обикаля около гадинчето. – Ма да не ме ухапе?

- Не се безпокой. Намордникът пази огън и зъби, плюс това докато го носи е длъжен да ти се подчинява безпрекословно.

- Добре тогава. Нали може да го пояздя?

- Драконът е твой.

Принц Плът се метна на гърба на гадината и хвана поводите. Подръпна ги леко и от двете му страни изпляскаха крила. Вдигнаха се във въздуха, а Вероника изпърха до тях.

- Страхотно! Страхотно! – извика тя възторжено. Плът й се усмихна леко пребледнял и стисна по-силно с колена горещото драконово тяло под себе си. – Страхотнооооо!!!

9.

… очаквайте скоро пълния текст на книгата на хартиен носител …

ЧАСТ II

ВЪЛКЪТ

13.

- Разбра ли, какво се е случило? – каза Вероника, прекрачвайки прага на подземните покои на Принц Плът. Той отвори очи – както обикновено по това време (денем) дремеше в очакване на прохладната и тъмна нощ.

- О, пиленце! – поздрави той принцесата сънено.

Дойката, която плетеше в един от ъглите, хвърли мрачен поглед към Вероника и нищо не каза.

- Някой е изял Бабата и Дядото. Всички улики сочат Вълка като най-вероятен извършител.

Плът седна в леглото си.

- Как са разбрали, че са изядени? – измърмори той неориентирано.

- Ами видяли са Вълка в колибката им, а от корема му все още се чувал гласът на Бабата, която крещяла за помощ.

- И не са му разпрали корема и да ги пуснат на свобода?

- Не. Всъщност единственият свидетел е Зайо, а той може и да лъже. Наистина, Вълкът е качил към 80 килограма за последното денонощие… Всъщност самият той не обелва и дума.

- Уф – Плът все ощ седеше на ръба на леглото и гледаше в една точка. – Ще взема накрая и двамата ще ги хвърля в тъмницата. Вълъкът козината си мени, ма и заекът не му отстъпва в това отношение. – Плът се протегна и попропука.

- Сляпата баба слепи ги ражда – вмъкна Вероника една поговорка, която й се струваше, че беше чула наскоро и й изглеждаше уместна. После добави – Майка ми иска да отидем заедно с теб и да огледаме мястото. После ще разпитаме и Вълка. Каза, че трябва да направим разследване.

- На майка ти не й ли се струва, че прекалява? – обади се дойката с ръмжащ глас.

- Майка ми е Кралица Лора! – сопна се Вероника.

- А Принц Плът не само, че не й е поданик, ами е наследник на по-древен род и от нейния.

- За моя род ли говориш?

- ПРЕСТАНЕТЕ! – викна Принц Плът. – Милва, ако обичаш, спри да се заяждаш. АЗ искам да проуча въпроса. O.K.?

- Грррммм. Хм.

- Хайде! – Вероника го хвана за ръката и го повлече навън.

Около къщичката на Бабата и Дядото беше опънато въже, сплетено от лияни от горските самодиви. Цветчетата на жълтурчетата, които го украсяваха, грееха като полицейски печати (Някой виждал ли е грейнали полицейски печати? Както и да е…).

Една самодива седеше в клоните на съседното дърво.

- Хей! – подвикна тя със закачливо гласче на Принц Плът. Вероника я изгледа кръвнишки.

- Какво си се скрила там, красавице? – поинтересува се принцесата. – Струва ми се, че не изпълняваш достатъчно съвестно служебните си задължения. Ще наредя да те обезглавят!

- Хей! – този път интонацията на самодивата беше съвсем друга. – Недейте така, Принцесо! Аз ви познах! Не бих дръзнала да се опитвам да ви спра дори!

- Хей! – изимитира я Вероника, която подхвръкна и се вдигна до нивото на самодивата. – А би ли искала да те хвърля ей там долу и да си счупиш врата?

- Вероника, моля те – обади се отдолу Плът, който вече гореше от нетърпение да разгледат мястото.

Вероника посочи с пръст самодивата. Понечи да каже нещо, но размисли и кацна на земята.

- Помниш ли че ти разправях за Вълка, който цепеше дърва точно тук, на това място – Плът посочи безразборно разхвърляни нацепени дърва.

- Да – Вероника приклекна и надникна под един пън. Там се криеше един гол охлюв. Той се панически се втурна към близките храсти. Вероника предположи, че след три дни може би щеше да ги достигне.

- А това тук е бонето на бабата. Хм. Виж, има следи от зъби по него. Достатъчно големи са, за да са на Вълка.

- Да влезнем в колибата.

Вътре цареше пълна неразбория.

- Защо ли ще му е на Вълка да се облича с дрехите на бабата? – размишляваше на глас Плът.

- Да не би Червената Шапчица да се е върнала? – предположи напосоки Вероника. – Въпреки че доколкото си спомням тя последно ми писа, че ще остане в LA поне до Коледа. Пък и щеше да ми се обади, ако е тук.

- Хм. Съмнява ме да има нещо общо. Ето, погледни.

По една от стените отчетливо личаха следи от вълчи нокти.

- Не разбирам. За какво му е на Вълка да дере по стените? И каква е тая трева по пода?

- А! Пушката на Дядото! – Плът я взе и бързо я провери. – Заредена е! Това е много странно. Ако Вълкът се е опитал да изяде Дядото, той непременно е щял да го гръмне. Нали помниш историята, когато Ловецът дошъл една вечер преди две години пиян и тропал по прозореца. После едвам успяха да извадят всички сачми от задника му. Дядката не е никак ‘лабав.

- Само чуднотии, тъй си мисля – сподели Вероника. – Хайде да отидем да разпитаме самия Вълк.

Когато излязоха пред колибата, самодивата седеше мълчаливо сред клоните.

- Хей! – извика по нея Вероника. – Хей, хеей!

Самодивата преглътна тъжно. Тя си мислеше, колко несправедливо е устроен светът – едни да имат всичко, а други да висят по дърветата.

Вълкът се намираше в една от килиите за разпити в Двореца. Стражата въведе Вероника и Плът.

- Оставете ни сами – нареди Плът. Стражът не се помръдна.

- Абе ти не чуваш ли, какво ти нареди Принцът?! – обърна се към него ядосана Вероника.

- Служа на Вас и Кралицата, Ваше Височество! – рече стражът високопарно и напусна килията. Вероника сбърчи вежди след него.

Вълкът изглеждаше силно депресиран. Гледаше с подпухнали очи пода, а ръцете му висяха драматично от двете му страни. Около десния му глезен беше закована метална скоба, към нея – верига, а на края на веригата имаше огромно желязно гюле.

Вероника се настани на единствения стол, а Плът се доближи до арестанта.

- Загазил си – констатира Плът. Вълкът го погледна вяло. “Ти си толкова проницателен, колкото и наблюдателен, да не говорим, колко си тъп.”, говореха очите му.

- Искаме да разберем, какво се е случило – продължи Плът. – Разкажи ни.

- Грмммм – отвърна Вълкът. – Кхкх. Кх.

- Мисля, че иска цигара – обясни Вероника, която понякога имаше изумителни проблясъци. Вълкът енергично закима с глава. Плът повика стражника и взе цигари от него.

- Заради пироните е – изръмжа Вълкът, след като си дръпна няколко пъти. – След онази история с козлетата. Ако не пуша дълго време, гвоздеите изстиват и говоря тънко. Много ме е срам.

- Какви козлета? – каза Вероника заинтригувана. Тя от дете обичаше малките животни.

- Еее, през една много гладна зима, преди десет години. Не бях ял от две седмици. Тогава издебнах старата коза и когато излезе и опитах да излъжа козлетата, че съм майка им та да ми отворят, ма не се хванаха. Много ми бил дрезгав гласът. Затова си заковах няколко гвоздея в гърлото, за да говоря тънко. А после откъде да знам, че вътре са седем парчета. Изядох шест, а седмото се скрило в някакъв стенен часовник. И старата коза като разбрала от него какво е станало и вдигна цялата околия. Ето. – Вълкът показа дебел белег на корема си. – Това е от тогава. Ловецът ми разпори корема тогава. Ах, само да ми падне…

Плът и Вероника се спогледаха. Освен всичко, коремът на Вълка наистина беше страшно дебел.

- Нещо ми се струваш напълнял – подхвърли Вероника.

- Мда. Преядох със заешко. Такъв шанс рядко ще се случи.

- Какъв шанс? – попита Плът.

- Долу в Селото, дето изгоря напролет, ако помните. Намерих цял непокътнат зайчарник. Поне сто кила живо месо се беше наплодило.

Вероника направи ужасена физиономия.

- Как си могъл! Че с толкова заешко можем да нахраним цялото кралско семейство! Не знаеш ли, че Селото принадлежи на Горското Царство и всяка ценност, която откриеш там, трябва да се предаде незабавно на Кралица Лора?

Вълкът беше забил гузно поглед в земята.

- Ами аз, такова…

- Почакай малко – прекъсна ги Плът. – Значи ти твърдиш, че не си изял Бабата и Дядото?

Изведнъж Вълкът се сви. Опита се да каже нещо, но от устата му излетя единствено свирукане. Плът се доближи до него. Вероника се изправи.

- Какви са тези театри сега? – Принцът побутна Вълка с острието на меча си. Арестантът залепи гръб плътно до решетката зад себе си. Отново отвори уста и отново се чу гадното свирукане. Все едно в гърлото му бе заседнала свирка.

- Ако продължаваш така… – започна Плът и замахна с меча, но Вероника го спря.

- Как се казваш? – попита тя Вълка.

- Вълчо – отговори той веднага.

- Къде си бил на двадесет и седми септември в 8 и половина вечерта? – продължи Вероника.

- Пфиииииииииииии… – изсвирука Вълкът. Той погледна умолително Вероника. В очите му се четеше ужас.

- Трябва да поговорим – Вероника хвана Плът за ръка и го издърпа извън килията. Сражникът заключи вратата след тях, подрънквайки с връзката ключове.

- Слушай – рече принцесата. – Мисля, че над него тегне проклятие. Всеки път, когато се опитва да заговори за онази вечер и започва да свири.

- А според мен се прави.

- Не се прави! Не чу ли, колко странно свиреше! Направо от гърлото!

- А пироните? Кой знае, на какво е способен с тях.

Това поразколеба Вероника. Плът, който прочете изражението й, предложи:

- Хайде да отидем и да чуем, какво ще има да ни каже и Заекът. Нали той е единственият свидетел.

- Добре.

Но все пак, преди да се отдалечат, Вероника хвърли назад бърз поглед. Вълкът беше закрил лице с лапи и седеше отпуснат на каменния под.

14.

Дупката на Зайо се намираше в подножието на един хълм. Вратата беше кръгла и боядисана в тревистозелено. В двора се валяха мотики, моркови и великденски яйца.

Потропаха. Дълго време нищо не се случи, накрая в средата на вратата се откри малка миниатюрна шпионка и в нея надникна едно око.

- Кралска мисия, отвори! – заповяда Вероника. Беше научила тези думи от учебника по политология.

- Отварям, отварям! – изписка припрян глас. Нечия бяла лапа бутна капачето на шпионката и отново се възцари тишина.

- Този Заек се държи странно. Все едно е имал трудно детство – подхвърли Плът, докато чакаха.

- Така е. Живял е в многодетно семейство.

- А, май се чуват стъпки.

Вратата се открехна. Един черен лъскав нос и едно въздълго ухо се показаха от там. И едно око.

- Какво има? – попита Зайо.

- Отдръпни се от вратата! – Плът я блъсна и пред тях се разкри коридор. В него по гръб лежеше Заекът, който току-що се беше катурнал. Веднага скочи на крака.

- Ззззаповядайте! – изпелтечи той. – Моля, ззззаповядайте!

В трапезарията Плът и Вероника се настаниха около бялата маса, покрита с бяла покривка. Вероника се пресегна и си взе морков от купата, поставена посредата. Гризна си малко и погледна Зайо.

- Искаме да чуем твоята версия за случилото се с Бабата и Дядото – рече Плът. – Твърдиш, че си бил там и си видял всичко.

- Ох!

Заекът артистично се хвана за сърцето. Вероника наклони презрително глава.

- Хайдее – подкани го тя. – Днес смятам още да ми остане време за езда. Тъй че давай по-бързо.

- Ами аз отивах за дърва и минах покрай колибката и там Вълкът беше изял Бабата и тя викаше от корема му за помощ, и Дядото беше изял, и се беше облякъл с дрехите й, за да е по-страшен и щом ме видя ме подгони и аз едвам се спасих и той през цялото време крещеше по мен и…

- Ти видя ли, как ги изяжда?

- Да! Не! – Заекът вече целият трепереше от ужас.

- Е, в крайна сметка? Да или не?

- Не! Да! О, моля ви се! – сълзи се лееха от очите му. – Не мога, не мога…

Зайо се пльосна по очи на пода и остана да лежи така, хлипайки.

- Даде фира – констатира Принц Плът. – Да се махаме.

И двамата се изправиха, заобиколиха тресящото се животно и напуснаха дома му.

15.

Вечерта се настаниха на кратък съвет в хралупата.

- Всичко е много налудничаво – рече Вероника. – Всички се държат абсолютно ненормално.

- Ами ако всички са решили просто да се правят на луди?

- Защо им е? Ако Вълкът е виновен, Заекът щеше да напира с показания, вместо да се превзема. Освен това и двамата видяхме опустошената ферма за зайци.

- Ами ако Заекът е виновен? – Плът се облегна назад и изпружи крака. Разпери ръце по облегалката на дивана, който бяха докарали в хралупата.

- Вълкът щеше да го наклепа, изобщо не се съмнявай. Въобще нямаше да прави тези циркове с подсвиркването. Освен това, не виждам как един Заек може да изяде Бабата и Дядото.

- А замисляла ли си се, че може изобщо да не са изядени? Това предположение с изяждането се крепи единствено върху несигурните показания на Зайо и на бременноста на Вълка.

- Хм… – Вероника наклони глава на една страна. – Наистина.

- В крайна сметка, мисля, че за днес нищо повече не можем да сторим.

- Хайде да пояздим гъби!

- Хайде.

И двамата се измъкнаха от вътрешността на огромния дънер. Стражата, която охраняваше хралупата след инцидента с отвличането, отдаде чест.

16.

Рано сутринта на следващия ден Плът влетя стремително в Зала № 7, възседнал Бено Младши. Вероника се излежаваше в любимата си поза по корем, разперила крила, провесила едната ръка от хамака, а с другата държеше книжка.

- Дошли са нови кандидати за Баба и Дядо! – провикна се принцът, без да се приземява.

Вероника, която се беше зачела и в първия момент не го забеляза, се стресна и изпусна книгата. Вдигна се на четири крака и после седна на пети.

- О! Кога?

- Току-що! Хайде, ела да видим!

Бено направи бърз кръг под тавана и изхвръкна навън. Вероника изпърха след него.

- Къде? – викна тя след Плът.

- При къщичката! Таралежът е там, за да ги интервюира.

Таралежът наистина седеше зад едно дървено бюро насред полянката и сред разхвърляните дърва. Очилата му блестяха на слънцето, а в дясната си ръка стискаше молив.

Две дрипави създания стояха прави пред бюрото.

- Ще трябва да раждате веднъж годишно Иван – каза Таралежът. – Някъде по това време, през есента. Освен това в задълженията на Бабата и Дядото влизат готвене, събиране на дърва и билки. Горските обитатели често се отбиват от тук на вечеря или просто за един горещ чай. Ясно ли е?

- Да – изхриптя Кандидат-Бабата.

- По някога на гости ще идва Червената Шапчица. Може да се случи да я преследва Вълкът. В подобни случаи действате по свое усмотрение.

- Че какво интервю е това? – възнегодува Плът, който стоеше с Вероника отстрани и наблюдаваше. – Той изобщо не ги разпитва за нищо.

- Я дай да се намесим – отвърна Вероника и пристъпи напред. – Ей вие! – викна тя към двамата непознати. – Сега аз ще ви интервюирам!

Таралежът целият настръхна, но си замълча. Вероника приседна на ръба на бюрото и започна да клати краче.

- Кой ви е любимият цвят? – зададе първия си въпрос тя. Дрипавите се спогледаха очудено, след което Прото-Дядото отвърна: Черен. Прото-Бабата каза: Лилав.

- Колко прави пет по сто и двеста?

Прото-Дядото: Седемстотин.

Прото-Бабата: Пет?

- Три кучета си делят четири кокала. Едното куче се задавило и умряло. Второто куче изяло два кокала и третото куче. Другото куче изяло един кокал. Последните две кучета изяли по два кокала. Колко кокала остават?

Прото-Дядото: Един?

Прото-Бабата: Пет?

Плът: Колко са били кучетата?

- Аз имам две ябълки, Таралежът има една, а Червената Шапчица има кошница с маргарин. Вълкът има три ябълки. По колко ябълки се падат на всеки, ако Вълкът изяде Червената Шапчица?

Прото-Дядото: Две?

Прото-Бабата: Пет?

Плът: По три, защото Вълкът ще преяде с Червената Шапчица и с маргарина и няма да иска ябълки.

Таралежът (подразнен, че Вероника го прекъсна така грубо преди малко): До колкото ви познавам, принцесо, никой друг освен вас няма да получи ябълки…

Вероника: Един ден ще стана Кралица и си направя иглу от иглите ти.

- Сега ще чакате, докато обсъдим кандидатурите ви – обяви принцесата и отиде при Плът. Двамата си зашушнаха нещо.

- Според мен стават – реши Вероника.

- Ами да. Тъпи са като галоши. Дядото е малко по-свят, но като цяло ще се справят със събирането на дърва. Само не знам какво ще правят, ако ги изненада Вълкът.

- Той за сега ще си седи в ареста.

- Ами да.

- Чудесно – Вероника се обърна към бюрото, Таралежа и дрипавите старци. – Одобрени сте. Вече сте на работа като Баба и Дядо.

Таралежът въздъхна, стана, хвърли на гръб бюрото и стола си (навици от бригадите за бране на ябълки) и си тръгна. Вероника и Принц Плът постояха още няколко минути, но когато новите Баба и Дядо не направиха нищо по-интересно от това да се приберат в колибката и да не се покажат повече от там, отлетяха.

17.

Принцеса Вероника и Принц Плът се връщаха вечерта от наказателна акция при Черния Замък. Черният Замък вече представляваше една камара срутени камъни, а гората наоколо се бе превърнала в изравнено със земята пепелище. Бено Младши пърхаше щастлив след толкова забавен ден.

- Много закъсняхме с контраудара – коментираше Плът, докато, проблясвайки в небето, се приближаваха към Двореца. – Замъкът беше пуст. Кой знае, къде са се скрили.

Насрещното течение развяваше косите им. Вероника потръпна от сгъстяващия се хлад на есенната вечер.

- Бено, побързай – нареди тя. Драконът плясна с крила и увеличи скоростта.

Грозньо ги очакваше пред централния вход в Двореца.

- Зайо е изчезнал! – съобщи им той. Беше нервен и погледът му шареше неспокойно.

Плът и Вероника скочиха от гърба на дракона.

- Наистина? – Плът смръщи вежди. – А ти какво общо имаш с тази работа?

- Н-н-нали момичето от кулата напусна миналия месец – заекна притеснен таласъмът. – Преди няколко дни Лудият Херцог ме изпрати да й намеря най-сетне заместничка, след като Старата Вещица за пореден път се преби посреднощ в кулата. Но никой не искаше работата, особено в светлината на тези истории напоследък. Единствено Заекът се поддаде на уговорките ми.

- “Ще те сготвя за вечеря, ако не се съгласиш!” ? – изказа предположение за характера на уговорките Плът. Таласъмът нещастно кимна с глава.

- Тази сутрин го пратих до гората за подправки и сол. До сега никакъв го няма. И никой не го е виждал!!

В това време Таралежът изникна на най-горното стъпало.

- Принцесо, Кралица Лора ви вика при себе си!

Вероника дари бодливата гадина с изпепеляващ поглед. Таралежът стоически го издържа – Кралицата-майка беше по-страшна.

- Вика ви веднага, принцесо – уточни той.

- Уфф – Вероника тръсна недоволно коса. После се обърна към Плът. – Ще проучиш ли въпроса? Аз май трябва да вървя.

- Естествено – Плът и се усмихна окуражително. – Не бъди толкова черногледа. Може да е за нещо хубаво.

- Да бе. Миналия път нали помниш за какво беше? Реши да ме изпитва на глаголни спряжения по латински.

Принцът съчувствено изсумтя.

- Ще те чакам в хралупата в полунощ – рече й той и се метна на гърба на Бено. След това безцеремонно издърпа Грозньо пред себе си и литна към Замъка на 6-тата мечка, откъдето смяташе да започне.

Кралица Лора прие дъщеря си в личните си покои. Това беше добър знак. Обикновено срещите им систематично протичаха в Залата за Конски.

- Какво научи по случая с Бабата и Дядото? – попита Кралицата, щом Вероника се изправи пред нея.

- Малко неща, мамо – отвърна Вероника. След това набързо разправи за Вълка, за Заека, за фермата в бившето Село и за новите Баба и Дядо.

Докато траеше разказът, Кралица Лора не обели и дума. След като принцесата замълча, се възцари тишина.

- Защо не заведохте Вълка при Старата Вещица? – попита накрая Кралицата.

Вероника се сепна – изобщо не им беше идвало на ум. Но както винаги се опита да се измъкне:

- Днес през целия ден бяхме при Черния Замък. Отне ни много време, докато го срутим.

- Постарай се утре Вълкът да е проговорил. Ако над него наистина тегне проклятие, Старата Вещица ще го изцери. А ако се преструва, мисля че знаеш къде е Залата за мъчения.

Вероника пребледня. Да, тя знаеше. Споменът за писъците, долитащи от желязната маса, около която се бяха наредили закачулени сенки, все още вледеняваше кръвта й. А и Вълкът всъщност беше готин. Вероника изобщо не вярваше, че има някаква вина.

- Добре, мамо.

- Свободна си.

Двамата с Плът пристигнаха на уговореното място едновременно, точно в полунощ. Пълната луна грееше в студеното октомврийско небе. Около нея плуваха тънки фосфоресциращи облаци.

- Майка ми иска да заведем Вълка при Старата Вещица – започна направо Вероника.

- А! – Плът щракна с пръсти. – Как не се сетихме по-рано!

- Мисля, че сега моментът е подходящ – добави Вероника. – Старта Вещица будува по нощите.

- Ами да. Чакай само преди това да ти разкажа. Срещнах се с Лудия Херцог.

- И? – Вероника направи знак на стражата да се отдръпне, за да не слуша разговора им. Войниците послушно отстъпиха в тъмнината.

- Разказах му всичко. Той дълго се смя и накрая ми рече: “Който яде последен заешко, най-добре се смее”.

- Ха! Тази поговорка я знам.

- Ами всъщност истинската поговорка е: “Който последен се смее, той се смее най-добре”.

- Добре де. Друго какво ти каза?

- Да ти предам много поздрави. Питаше как си. Освен това добави, че според него Вълкът бил невинен, защото никога не би посегнал на костеливите и миризливи старци, при положение, че има на разположение млад и сочен Заек.

- Наистина! Както винаги татко е съвсем прав! – Вероника се усмихна с облекчение.

- И на мен ми се стори убедителен. Единствено не разбрах тази изопачена поговорка за какво беше. Да не би да намеква, че самият той е изял Заека?

- Кой, баща ми ли? Че за какво му е. Той повече обича мишки и плъхове. Никога не си е падал по заешко.

- Ами не знам, така дълго и сладко се смя, и после изтърси това…

- Не му обръщай внимание, нали знаеш, че си е малко луд. Хайде да отидем да вземем Вълка.

Старата Вещица живееше в колиба на кокоши крака. Метлата й стърчеше от комина – сигурен знак, че си е у дома. Когато къщата се обърна с лице към, тях те видяха, че и двете й прозорчета светеха.

- Ааа, кой идва! – достигна до тях писклив продран глас. Огромен гърбав нос с космата бемка на върха се подаде през единия прозорец. Две шарещи очи ги огледаха подозрително. После анатомичните елементи изчезнаха и вратата се отвори. Самата вещица, прегърбена и забрадена, застана на прага. – Я, две патенца. И един космат звяр. Какво търсите при Старата Вещица в тези късни доби, патенца? – проскърца Вещицата.

Вероника посочи Вълка.

- Звярът има проклятие. Трябва да го махнеш.

- Ооо – Вещицата потупа рамката на вратата и колибата послушно приклекна, така че късата стълбичка да опре земята. След това старата жена закуцука надолу. Приближи се до Вълка и го огледа придирчиво. Накара го да седне на земята и тропна с пръст коляното му. Надникна в очите му и ги освети със свещ. Поиска от него да докосне носа си с изпънат пръст без да гледа. Накрая се отдръпна и без всякакво предупреждение събра ръце в един юмрук и го удари с все сила в корема. Вълкът изцъкли поглед, изхълца силно и се закашля. От гърлото му изскочи тънка дървена свирка и падна в тревата. Вещицата се наведе и я вдигна с два пръста пред изумените физиономии на Плът и Вероника.

- Ай ай ай! – занарежда Старата Вещица. – Патенца, това е то. В свирката има магия. Ще ми свърши работа. Ще я задържа.

- Твоя е – отговори Вероника.

- А сега се махайте – от колибата се чу шум и Старата Вещица изведнъж стана ужасно припряна. – Хайде, хайде, скачайте на летящия си червей и се изчезвайте! Хайде! Къш! Къш!

Плът се начумери и вече беше готов да овика Старата Вещица за тона, който им държеше, но Вероника го издърпа към Бено и му прошепна:

- Тя си е такава! Недей да се караш с нея. Виждаш ли, че ни помогна! Да върнем Вълка обратно в килията и да го разпитаме!

- Къш! Къш!

Старата Вещица, успокоена от вида на отлитащия дракон, се завъртя и хлътна в къщичката доста по-бързо и ловко, отколкото изглеждаше възможно за годините й.

Там тя със замах свали от главата си перуката, изкуствения нос и забрадката. Тежката й гарвановочерна коса се разпиля свободно, когато отметна назад глава. След това захвърли настрани и окъсаните си дрехи.

- Извинявай за прекъсването! – измърка с дълбок глас Всъщност Не Чак Толкова Старата Вещица и се хвърли върху Иван, който нетърпеливо я очакваше върху сламеника.

18.

РАЗКАЗА НА ВЪЛКА

- Нека чуем сега, какво се случи на двадесет и седми септември в 8 и половина вечерта – рече Плът и се облегна на стената на килията, кръстосал ръце пред гърдите си. Вероника седеше наведена напред на стола, който стражата й донесе, подпряла лакти на колената си и наблюдаваше с нескрито нетърпение Вълка.

И ето какво разказа Вълчо:

- Ми начи, нали Бабата ме извика да й помагам тази година за раждането на Иван и се бех върнал от Изгорялото Село, където ме изпратиха да потърся билки. И влизам в колибата, ма малко странно ми се стори, че е толкова тихо и гледам – Бабата на легло, увила се до ушите – ма тя си беше нещо болнава напоследък и без това – а Дядото седи до масата и гледа страшно. Както ме видя и откачи. Фърли се по мен и някакви неща взе да крещи с облещени очи. Пуснах билките и опитах да избягам през вратата. Но тоя как ме стигна къфто е куц – хвана ме и ме издърпа. Бабата седи в леглото и крещи и тя нещо и пръска лиги. А инак са едни такива мили и спокойни хорица, от къде извадиха тая енергия… А Бабата сочи корема ми и вика – изял е Червената Шапчица! Е те тогаз ми светна, за какво е тая истерия. И Дядката като извади един огромен нож, вика – ще я спася, ей сега ще я извадя. Викам – зайци са това, ма никфо внимание. Опитах се да се покатеря по стената. Само къде майка вълк ме е ражала, не катерица… Започнах да се пазя в кръг из колибата, а полуделите старци – все по мене – и крещят – олелия до небето вдигнаха.

- После някой заблъска по вратата. Всички спряхме на място. Ловеца! реших и съвсем се отчаях – сега като ме обвини, че съм нападнал дъртите и… Тогаз вратата се разтвори и на прага черна, покрита с наметало фигура с качулка. И вика към Дядото: Е, уважаеми, защо тормозиш горката гадинка?

- Описанието съвпада напълно с Черен Петър – вмъкна Плът.

- И като отвори един черен чувал и вика на дъртите: Скачайте тука, че да сте ми по-удобни. Замахна с ръка и те скочиха като зайци вътре, крещейки за помощ! После онзи нещо им каза и Дядото млъкна. Ма Бабата една вреслива, не млъква. Онзи сложи чувала на гръб и тръгна да излиза. На прага се обърна и ми вика: Омитай се, дорде не съм решил да те превърна в нещо мизерно. Дори взе да прави магьоснически жестове към мен и бонето на Бабата, дето ми го беше дала старата склероза, че да пазя приличие, взе да се гъне и да ме стяга и запълзя към гърлото ми. Като го свалих се уви коло лапата ми и не ще да пусне. Захапах го го – а гнуста ме хапе по устата! Почти се отъврах, ма усетих как едната връвка се провира в гърлото ми. Направо непоносимо. Хукнах по-надалеч, а Заекът, скрил се в храстите и гледа, право на него налетях и той като се разписка и хукна пред мен, отърване няма.

- Къде-къде да ида? – продължи Вълкът, – Реших направо в Двореца, нали ме познават, колко време готвач съм бил, а там ме чака стражата и вика – изял си Бабата и Дядото, имаш право да мълчиш, ако не можеш да си позволиш палач ще бъде назначен служебен, ма той е един единствен в цялата околия, тъй че е все тая. И ме заключиха. Единият ме удари и ме попита: Ти ли изяде Бабата и Дядото? Така и не можах да отговоря.

- Защото вместо това засвирука – завърши вместо него Вероника.

- Черен Петър очевидно не си е взел поука – добави Плът. – Трябва да измислим нещо за него.

19.

Принцеса Вероника се прибра у дома късно вечерта. Беше уморена след дългия ден. Пък и вече застудяваше и тя с удоволствие вечеря в топлата кухня – дори нареди да доведат окования Вълк да й сготви, защото а) вече беше свикнала той да й сервира и б) никой друг не готвеше толкова вкусно телешкото. След като се нахрани, тя се прибра в покоите си и се напъха на топло под меките си завивки. След няколко минути Мърфи, който винаги надушваше отдалеч стопанката си, изникна на прозореца и мина право през стъклото. Мърфи умееше да прави такива неща; освен че говореше много добре литературен котешки, той можеше да свири Котешкия марш на пиано, хвърляше сини искри, когато мъркаше, и виждаше цветно. Вероника му измърка нещо на неговия си език и той скочи до главата й и се опита да се пъхне под юргана. Вероника го смъмра и той в крайна сметка се настани в свивката на краката й.

- Мацо, днес Вълкът ни разказа, какво е станало в колибата на Бабата и Дядото. Всичко беше странно.

- Мау.

- Не, не ги е изял той. Или поне аз така си мисля. Според разказа му са отвлечени от някого.

- Мяу?

- Не знам! На външен вид го описа като Черен Петър. Говорихме с Лудият Херцог после и той много се смя. Накрая ни рече, че когато котката я няма, мишките играят.

- Мяуууу.

- Да знам. И аз му казах същото. Но той разправя – много буквално приемаш всичко, драга, това е метафора.

- Мяу?

- И аз нямам представа. Плът се опита да ми обясни, но по едно време заспах.

- Мау мяу мямяу.

- Ей! Какви са тези неща! Да не съм те чула да говориш за Плът така!

Мърфи стана и отиде да спи обиден на табуретката пред будоара.

20.

На сутринта една невестулка очакваше принцеса Вероника във фоайето пред покоите й.

- Поща! – обяви невестулката-куриер, щом принцесата се измъкна сънена призори от спалнята си.

- За мен? – Вероника беше много изненадана. Обикновено никой не й пишеше. Всичките й познати живееха на не повече от половин час прав полет разстояние.

Невестулката й подаде запечатан с розов восък плик и се оттегли след почтителен поклон. Вероника взе писмото и се запъти към столовата, където Таралежът беше сервирал топли кифлички с шипков мармалад, горещо мляко с какао и плодове.

Вероника се намести на стола си и изгледа нацупено храната.

- Искам кафе! – каза тя.

- Като порастнеш, тогава – отговори й Таралежът.

- Като порастна ще съм заета с друго! – Вероника прикова поглед в него.

След кратка неловка тишина Таралежът се почувства длъжен да запита:

- С какво, принцесо?

- С таралежолотомия.

Таралежът не я разбра.

- Моля? – попита той учтиво.

- Това е процедура по преработването на цялата ти рода до девето коляно в бахор – уточни Вероника. – Медицински термин – натърти след това.

Таралежът реши, че е по-добре просто да се махне за известно време.

Докато чакаше млякото да изстине, Вероника разпечата плика и извади прилежно сгънат лист отвътре, изписан с фин красив почерк. Страшно се зарадва, щом го видя – това беше писмо от Червената Шапчица! Забравила временно за закуската, Вероника се зачете:

“Скъпа сестрице!

Исках да ти пиша по-рано, но все нещо се случваше! Тук е страшно интересно и дори ми предложиха да се снимам във филм! Но се налага да откажа, защото скоро ще пътувам обратно! Очаквай ме! Целувки!

RH of LA”

Вероника беше щастлива. Всяко лято Червената Шапчица, нейната най-близка приятелка, ходеше на гости при леля си в LA, обричайки я по този начин на безумна скука. Е, тази година Вероника си имаше Принц Плът, с когото не усещаше как лети времето, но… Важното е, че Червената Шапчица си идва! Вероника нададе радостен възглас и се нахвърли върху храната.

Червената Шапчица пристигна с чартърен полет LZ 413 на летище Св. Георги в един и половина на обяд. Денят беше мрачен и дъжделив и щом слезе по стълбичката от огромния цепелин, тя веднага се насочи към едно от спрелите под близките дървета таксита. Водачът изтича насреща й, за да й помогне с колосалния сак, който я спъваше на всяка крачка и с който я беше натоварила предвидливо леля й.

- На село животът е спокоен, но си остава селски, а ти имаш нужда от малко култура! – беше заявила тя, тъпчейки багажа й с нови дрехи, броеве playboygirl и козметика.

Газейки в мократа трева, девойката потръпна от студ – беше свикнала с адските жеги на LA и в момента имаше усещането, че е попаднала на Северния Полюс. Затова веднага, щом се качи, дръпна перденцата на прозорците, с надеждата да се постопли в малката кабинка.

Отпред водачът подвикна на негрите. Те се изправиха и Червената Шапчица усети, как се издига. След това носачите се раздвижиха и поеха в умерен тръс, а момичето се отпусна назад и постепенно задряма. Студено или не, тя си беше най-сетне в къщи и това вече започваше да й действа разпускащо.

След около половин час съвсем изненадващо таксито се килна на една страна и спря. Червената Шапчица се стресна ужасно насред сладкия си сън и се изъмкна, за да види какво става.

- Спукахме гума – изкоментира кисело водачът. Единият негър седеше на земята и човъркаше съсредоточено петата си, а останалите клечаха до носилката.

- Настъпих трън – уточни пострадалият, след което хвърли отровен поглед към шефа си. – Ако те пусна теб да търчиш по цял ден бос из гората, па и с тая дървения на гърба, въобще няма да си толкова отворен.

- Добре, добре, знам, че племето ти е прочуто с превелика издържливост и физическа сила. Именно на тези свои качества дължите огромното обществено признание да бъдете опорни стълбове на таксиметровите носилки. А сега ако обичаш си сядай на задника и да потегляме, ако искате да ви заработя някакви пари за днеска.

- О да, за къде ли щяхме да сме без теб – отговори кисело негърът с трънчето и се върна до носилката. – Качвайте се, мадам!

- И не забравяй, че автомобилните гуми не умеят да разговарят с пътниците! – скастри го от мястото си водачът.

Червената Шапчица отегчено вдигна рамене и се прибра в кабината.

Свалиха я близо до Изгорялото Село. Червената Шапчица беше много учудена от обраслите руини на мястото на пъстрото и китно селце, което беше оставила напролет. Водачът й обясни, че селяните ядосали Горската Кралица.

- Един свестен гумар нямаха в проклетото село! – изкоментира той, преди да тръгне обратно. – Веднъж една от гумите си счупи крак и после две седмици куцаше. Една възрастна лелка дори повърна от друсането. И то само щото нямаше кой да му намести кокалите като хората.

Негърът с трънчето пусна с трясък своя край на носилката на земята. Заобиколи и без излишни приказки улови изненадания водач за гърлото. Започна да му блъска главата в предната стена на кабината. Червената Шапчица се намръщи и побърза да се скрие в гората, влачейки уморено сака си. Зад нея още дълго се чуваха тъпите удари, докато автомобилната гума малтретираше драйвера си.

Скоро наближи Горското Царство. Започнаха да се мяркат огромни гъби с прозорчета и комини, хралупи с вратички и животни, облечени в ежедневни дрехи. Един голям паяк прелетя на зиг-заг между дърветата, възседнал паяжината си, нанякъде префуча метла, зад която се вееха полите на Старата Вещица, върволица от седем джуджета изтрополи по пресечна пътека, понесли огромен стъклен саркофаг, а насреща се зададоха Козата и Ловецът, увлечени в разговор. Червената Шапчица се спря, пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Тук беше толкова различно! И как ухаеше есенната гора! Колко е хубаво да си отново у дома!

След като си почина малко, Червената Шапчица отново нарами тежкия си багаж и съвсем скоро излезе пред колибката на Бабата и Дядото. На миловидното й лице светна усмивка и тя с облегчение стовари сака пред прага. Почука, отвори вратата и влезе.

21.

Странно защо в леглото имаше две баби и двете не бяха нейни.

- Тази пък коя е? – попита едната баба.

- Ако се съди по цвета на шапката, патицо, това е Червената Шапчица.

- О. И сега какво ще правим?

Червената Шапчица се доближи до леглото.

- Защо сте две? – попита тя.

- За да те виждам по-добре – озъби й се по-брадатата баба.

- Нима?

Девойката вече започваше да усеща нещо нередно. Е, и това беше нещо – с нейните интелектуални способности на Червена Шапчица… “Дали това не са вълци?”, дори си помисли тя. На няколко километра от там Вълкът се завъртя неспокойно в съня си върху каменната скамейка в килията си.

По-брадатата баба се измъкна изпод завивките и се изправи.

Червената Шапчица изпищя.

22.

Принцеса Вероника висеше с главата надолу от тавана на една особено черна пещера. Около нея пърхаха прилепи.

- Ще приключиш ли скоро? – попита я Принц Плът от тъмнината. Той си седеш там и я чакаше. Нетърпеливо. Тази сутрин, какво й имаше на Вероника? Това весело и жизнерадостно дете – та тя беше направо нетърпима! Плът пое дълбоко въздух и мобилизира последните остатъци от кавалерството си. Ами да, първо Вероника бе отказала да разговаря с него и го накара да седи мълчаливо половин час на един стол, за да докаже, че й е истински приятел. След това извендъж заяви, че ще ходят да се надпреварват с гъби и когато тя го победи го обвини, че преднамерено я пускал и че това било унизително. Още един час му се цупи и вървя с ужасно бърза крачка нанякъде и след това се озоваха в тази пещера. Плът в един момент се бе опитал да разбере, какво става и как може да й оправи настроението, но тя му съобщи, че той въобще не е инкакъв принц, всъщност благородството му е измама и по душа е просто един мизерен плъх. Каза му също така, че приятелството му е фалшиво и (Плът остана шокиран от тези думи) всъщност целта му е да я употреби сексуално. Плът тогава бе замълчал.

- Шшшт!

Няколко гъби пасяха пред входа на отвора в склона на планината и силуетите им се открояваха на фона на по-светлото небе. Скъпоценности проблясваха на случайните лунни лъчи. Миришеше на конски фъшкии.

- Още малко и ще повърна – уведоми я Плът, вбесен от шъткането.

- Оооо – Вероника извика разочаровано и хвръкна. – И Вълкът е по-истински джентълмен от теб! – После излетя навън, възседна една от гъбите и препусна към Двореца. Плът преглътна мъчително.

23.

Вълкът се събуди. Беше късно след полунощ. Чувстваше се ужасно. През деня го бяха скъсали от чистене. Спеше му се безумно.

Какво беше нарушило съня му?

През високото зарешетено прозорче на килията прелетя камъче и изтрака в тишината.

Ето това ще да е било.

- Вълчо? – изшептя някой. Зловеща сянка се размърда по отсрещната стена.

Вълкът изръмжа глухо. Очите му не се откъсваха от прозорчето.

- Вълчо? Чуваш ли ме?

О, по дяволите! Това беше Лисицата!

- Лисо! Whatta fuck! Това си ти, нали?!

- Да – шепотът отекна между каменните стени. – Слушай ме, без да задавш въпроси. Нямаме много време.

- Но…

- По-късно ще ти обясня! Сега трябва да действаме, всяка секунда ни е ценна. Невестулката е тук. С нея е и Язовецът.

- Невестулката? Язовецът? Старата банда!

- Да. Чуй ме. Оказа се, че в момента всички сме в гората, кой по личен въпрос, кой поради други причини. Когато се разчу за ареста ти се събрахме и решихме, че няма да стоим със скръстени ръце. И, нещо, което трябва да знаеш – старите сметки са уредени и забравени.

Вълкът изръмжа продължително. Лисицата изтълкува това като израз на удовлетворение. И беше права – Вълкът определено имаше защо да избягва срещата със старите гангстери от бандата. Дори и от нея… но тук вече се намесваха и други фактори. Затова новината беше… успокояваща.

- Занданите се охраняват много добре – продължи с брифинга Лисицата. – Ще се наложи да пораздвижим атмосферата, за да те измъкнем. Невестулката е приготвил малко фойерерки и е проучил плановете на двореца. Двамата с Язовеца ще отвлекат вниманието на охраната. В твоето крило ще останат не повече от двама-трима стражници. Въздушните патрули със сигурност ще бъдат привлечени от огъня и суматохата. Но въпреки всичко ще разполагам с не повече от 3 минути, за да отворя вратата на килията ти и да те изведа. Ще бъдеш въоръжен, така че дори да се наложи, ще можем да се измъкнем с бой. Ето, дръж.

Нещо тупна на пода. Вълкът го взе, размота парцала и откри вътре едно блестящо, ново, метално чене. Нагласи го върху зъбите си и щракна няколко пъти. Звукът от добре смазания метал го накара да настръхне от удоволствие.

Лисицата си позволи кратка усмивка в тъмнината.

- Бъди готов. Ще разбереш, когато започнем.

- Тук съм – увери я Вълкът. Отпусна се на земята, издърпа гюлето, прикрепено за крака му и загриза веригата с новото си чене. От устата му се посипаха метални стружки.

24.

- Винаги ли трябва да ми прекъсваш забавленията именно на най-интересното място! – извика Вероника в лицето на Плът.

Плът я гледаше втрещен.

- Ти си ужасен! Държиш се с мен все едно съм някой от гнусните ти слепи червеи! Не искам повече да те виждам!

Плът все още стоеше онемял насред Зала № 7. Верника отлетя на най-високата платформа и се скри там. Плът се огледа, но когато Принцесата не благоворли да се покаже, той повика Бено Младши и излетя.

Точно пред прозореца засече Паяка Хо, който, очевидно станал свидетел на сцената, се беше отказал от визитата си точно преди да влезе.

- Струва ми се – каза той съчувствено на Плът, – че нашата Принцеса е малко объркана. Струва ми се – добави после Хо, – че й е за първи път.

- Кое? – удивна Плът.

- А. Ами. Ами мисля, че е в цикъл.

- Ъх – намръщи се Плът и пришпори дракона.

25.

Във високата кула на Замка на Лудия Херцог прозорчето отново грееше. Старата Вещица, която бързаше нанякъде по свои си работи яхнала метлата, със задоволство отбеляза, че поне през тази вчер няма да й се налага да лети на втора из района, внимавайки за високи сгради.

Заекът обаче изобщо не се радваше толкова на тази топла светлина, тъй като тя идваше от един топъл огън, запален в центъра на най-горното помещение на кулата. Върху огъня имаше топъл котел с топла вода, която скоро щеше да стане много гореща. А Грозньо бе дал съвсем ясно да се разбере, кой ще се вари вътре.

- Заешкоо, как ще си хапна заешко! – мърмореше той, докато сипваше подправки в котела. – Мммм, колко ли е крехко това месце?

Заекът мълчеше, тъй като устата му беше затъкната с лимон.

26.

… има още текст, ма го няма онлайн. ако някой го иска, да прати пари, ще го получи. или да изчака достатъчно. пак ще го получи. или да се застреля… тогава все тая.