Приказки изпод Болния Мозък, Rogger Dojh Archive

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА СДКМС И ВЪЗРОДЕНАТА ПАРТИЯ И ФУРГОНИТЕ, В КОИТО

Катериците могли да избират една от трите посоки, но макар и да се случвало да завият вляво, никога доброволно не отивали вдясно.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Зората обляла с алени цветове небето. Камионът ръмжал надолу по дясното платно на булеварда, теглейки един раздрънкан фургон. Лалетата, насадени в разделителната ивица, подели аленото зарево и сияели като пионерска връзка.

В шофьорската кабина седял един партиен деец, партиен секретар на окръг. А ето и мястото, към което се бил запътил – снабдителния комбинат и разпределителната база на Софийски окръг. Вратата в оградата стояла широко отворена.

Влязъл вътре и го посрещнал другар в сини работни дрехи.

- Здравейте, другарю! – поздравил той по устав и се облизал. – Идвате за катерици, нали?

- Разбира се, другарю! Аз съм другарят Иванов, партиен секретар на Ловешки окръг, но стана авария с нашите катерици за този месец и за да изпълним плана за петилетката реших лично да дойда и да поговоря с другаря Тодоров.

- Паркирайте тук, другарю! – посочил му другарят в синия комбинезон.

После двамата отишли в кабинета на другаря Тодоров. Той тъкмо опъвал на бюрото секретарката си и те почакали, докато приключи. Когато влезли, той закопчавал дюкяна на панталона си, а секретарката седяла гола зад бюрото си..

- Аа, здравейте. – поздравил ги. – Вие сте другарят Иванов, с когото разговарях вчера вечерта, нали?

- Здравейте, другарю Тодоров! Да, аз съм. Съжалявам, ако съм ви попречил … – и той посочил с извинителен жест секретарката.

- А, не, не, няма нищо. – и той избутал с крак дрехите й, които се въргаляли насред кабинета, като ги добавил към още няколко подобни комплекта.

В последвалия разговор станало ясно, че другарят Тодоров е съгласен да преотстъпи на другаря Иванов двадесет и пет катерици, което удоволетворило и двамата.

В Ловешки окръг били пристигнали Великите на инспекция. Те отишли направо в ГЛАВПАРТСЕКСУДОВЦЕН. Той представлявал внушително здание, изградено от мръсен бетон и ръждясали метални конструкции, окичен с лозунги, като “Начукай ближния!”, “Великите се грижат за загара ви”, “Партията – закрила на оргиите” и “Търсете си катерици само във фургоните на СДКМС!”. ГЛАВПАРТСЕКСУДОВЦЕН имал четири врати от четирите си страни – през две от тях се влизало, през две – излизало. На едната имало опашка от момичета и жени, а на другата – момчета и мъже. Опашката от жени била охранявана и на края си тя се разделяла на три – наляво водела към един електрически стол, на който стояли останките от последната жертва, направо водела във вътрешностите на ГЛАВПАРТСЕКСУДОВЦЕН, а дясната водела към малък фургон, чист и бял отвънка. Отвътре никой не знаел какво има, защото там освен Двамата Велики влизали единствено избрани катерици, а те никога вече не излизали, а дори подобно нещо да се случело, мученето, което издавали, и странните задъхани пъшкания, сякаш не им достига въздух, били напълно неразбираеми.

Катериците могли да избират една от трите посоки, но макар и да се случвало да завият вляво, никога доброволно не отивали вдясно.

Те пристигали още и още, с вързани зад гърба ръце и кърпи през устата, за да не вдигат много шум, изкарвали ги от раздрънкани камиони, като остриганите гола глава Ловци ги захвърляли зад оградата , оставяйки охраната да се оправя с тях, и скачали в колите си, за да обикалят по улиците и да ловят още катерици. Само рядко някоя катерица идвала доброволно, най-вече защото на повечето от тях им било ясно, че така или иначе все някога ще стигнат до това място.

От другата врата, откъдето излизали катериците, те вървели друсани на зиг-заг и ги натоварвали на други камиони, с които ги откарвали в разпределителната база и оттам – в локалните фургони на СДКМС.

Истината ви казвам, тогава хората наистина обичали партията и си живеели страхотно, още повече, че не ходели войници. Вместо това момичетата ходели катерици и след сто сесии във фургон ги освобождавали от служба, жигосвали на челата им червена звезда и те могли да участват в Купоните, където, нали били свикнали, им се изреждали всички, докато най-накрая не ставал кадаифа.

А Великите, които стояли дори над Партийния Секретар на СРБ, били само мит, легенда, но от страшните, като онези, които баба Гавра разправя. Всяко момиче тайно си мечтаело да изкара веднъж във фургона им, но нито една катерица не посмяла сама да влезне вътре, защото винаги виждала друга катерица, която излиза оттам и писъците й пречат на снабдителите с протеини, шоколад и катерици да си вършат спокойно работата. Всъщност онези хора, които влизали в преддверието, а те били свръхзасекретени партийни дейци, ходели с големи непрозрачни найлони на главата си и тампони в ушите, за да не омацат гащите като видят или чуят нещо.

Хубава приказка, нали? А сега няма да има поука, защото самата приказка е поука – тя е начинът, по който трябва да живеем, да вярваме в партията и да чукаме катериците. Да живеят Великите!

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, КОЯТО СИ ЧЕШЕЛА НАСЪН КАТЕРИЦАТА

В един замък, заобиколен от непроходим лес и разгонени герои, които искали да се доберат до спящата красавица, имало една спяща красавица. Спяла вече хиляда години, ама не била мръднала и на ден. Била си все още девствена. И к'во ли не сънувала - за характера на сънищата й говорел най-вече фактът, че по цели нощи си чешела с две ръце катерицата и скимтяла от удоволствие.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

В един замък, заобиколен от непроходим лес и разгонени герои, които искали да се доберат до спящата красавица, имало една спяща красавица. Спяла вече хиляда години, ама не била мръднала и на ден. Била си все още девствена. И к’во ли не сънувала – за характера на сънищата й говорел най-вече фактът, че по цели нощи си чешела с две ръце катерицата и скимтяла от удоволствие.

И ето един ден дошъл един американец, оперативен работник от ЦРУ, и им ебал майката на всички – на разгонените герои, на злите вещици, на непроходимия лес и на наркобароните, които продавали наркотици на разгонените герои, за да удоволетворяват неудоволетворените си сексуални потребности. Ето какво станало:

Първо американецът, нали бил печен, застрелял героите, като ги нацелил всичките с един единствен куршум точно между очите. После сложил мини под труповете и когато наркобароните дошли да видят, какво е станало с клиентите, гръмнали до един. После американецът, който бил служил в специалните пехотински части на американската армия, се промъкнал през непроходимия лес толкова тихо, че лесът дори не се усетил – такива сме ние американците! Ммм, направо!

Излязъл американецът пред крепостта, но портите били залостени. Тогава той се изкачил по гладката мраморна стена на кулата и проникнал през тясната бойница, метър висока и десет сантиметра широка. Вътре заварил спящата красавица, която тъкмо си чешела насън катерицата. Отишъл при нея и още не я бил целунал, и тя се събудила – защото те американците са до един пичове, силни, красиви, въобще сексбомби. И като видяла АМЕРИКАНЕЦА, красавицата така се шашнала от възбуда, че лявата й ръка заседнала в катерицата и не щяла да излезе от там. Даже американецът не успял да й помогне и се самоубил, защото посрамил нацията. Тогава принцесата си навряла и другата ръка в катерицата и заспала отново, като тоя път си чешела катерицата отвътре.

Поука: Б’аал съм ги американците!

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ПЕПЛЯШКА, КОЯТО

Малко вляво от страната БоР, сред Предпоследната Гора, в Предпоследното село живееше зла мащеха с осемнадесет дъщери и петима сина. Говореше се, че само три от децата й били от един и същ баща, а едно от тях - най-малкото (викали му Пепеляшка) - дори не било родено от нея, а било доведено от един от многото й бивши съпрузи и си останало там, когато той умрял.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Малко вляво от страната БоР, сред Предпоследната Гора, в Предпоследното село живееше зла мащеха с осемнадесет дъщери и петима сина. Говореше се, че само три от децата й били от един и същ баща, а едно от тях – най-малкото (викали му Пепеляшка) – дори не било родено от нея, а било доведено от един от многото й бивши съпрузи и си останало там, когато той умрял.

Мащехата не обичала особено много децата си, всъщност се радвала особено много, когато някое от тях умирало от тежка болест или недоимък. Изключение била Пепеляшка, която злата мащеха направо не можела да диша и затова я юркала по цял ден да мете, чисти, мие, пере, пренарежда мебелите и прави лицеви опори, когато обърка нещо. Сцената изглеждала горе-долу така: Пепеляшка носи огромен куп от двадесет и пет чинии от трапезарията към кухнята, но по пътя за натам малкият Иван подава краче от хола и Пепеляшка се препъва. В същия миг Злата Мащеха подава зачервено лице от банята и наблюдава с нетърпение как Пепеляшка пада, пребива се и изпотрошава почти всички чинии. Тогава Злата Мащеха изскача от банята по хавлия, надвесва се над момиченцето и го чака да се изправи. След това го събаря отново на земята и започва да крещи.

- Малка улична катерица! – пищи истерично Злата Мащеха. – Кучка от кучка родена! Нямаш ли си катерица да се чешиш, ами си хукнала презглава, а ма, порено малка! Сто лицеви!

Поставя крак на гърба на нещастното същество и започва:

- Еднооо… Двв-веее… Трриии… Не спирай, малка уличницо! Четири, пет, шест, седем осемдеветдесетединадесет! Не изоставай!

- … Деветдесет и девет.

Пауза.

Пауза.

Пауза.

- Сто.

Хлипане.

Пауза.

Хлипане.

- Хайде, кучко! – неистов писък.

Хлипане.

Пауза.

Плющене на камшик.

Лицева опора.

- Хайде сега марш в банята да си измиеш кръвта. – озъбва се Злата Мащеха и разгонва челядта, събрала се да гледа сеир.

И Пепеляшка тича в банята, задушавайки се от плач.

Сега нека хвърлим поглед на селото – малко, спретнато, с две липи отпред, църква и не повече от сто къщи. Село като село. Малко по-вляво се вижда Предпоследният Хълм, а на върха му е построен Предпоследният Замък. Замъкът на Принц Албърт.

Белокаменни кули, могъщи крепостни стени, арки и мостове, горди флагове и силна стража, дълбок ров с крокодили и подвижен мост пред спускащата се решетка на вратата. Ето какво представляваше дворецът в онези дни.

Та за Пепеляшка. Възниква въпросът, как такова красиво, а бихме могли да кажем – дори умно – момиче, е попаднало при такъв мутант като Злата Мащеха. Всъщност преди двадесет години Злата Мащеха съвсем не е била такъв мутант, била е катерица за чудо и приказ, та затова по нея се лепяло всичко живо с три крака. Чисто и просто по онова време хората не са имали особена представа от “превантивна мярка”, нито от “противозачатъчно”, и след двадесет и пет раждания, някой път и по две в година, катерицата за чудо и приказ се превърнала в нещо, което по-скоро може да се нарече плужек.

Та съвсем в началото, когато Злата Мащеха била все още катерица за чудо и приказ и имала общо с плужеците толкова, колкото и едно фламинго, при нея дошъл Пепелявият. Онзи същия тип, пред когото трепереше целият свят и пред когото Хитлер изглеждаше като пацифист под егидата на ООН. И довел със себе си едно неродено бебе в епруветка. Дните му на могъщество изтичали, защото светът се бил опаплачливил до толкова, че нито един уважаващ себе си Пепеляв не би искал да има нещо общо с него. Нямало ги прекрасните средновековни години, когато рицарите били рицари, йезуитите – йезуити, а девствените момичета – една мечта.

След като изчукал Злата Мащеха, Пепелявият се преселил в друго измерение и епруветката останала да се инкубира, докато един ден оттам не излязла една съвсем мъничка Пепеляшка, с дрешки и с всичко. Дори знаела да говори. Мащехата естествено съзряла трудовия потенциал на дребната твар и още от първия ден я заюркала.

Минавали дни, месеци, години. Пепеляшка растяла, минала пубертета и ето я:

- Ах ти, гадина мръсна, епруветъчно люпило. Петдесет лицеви!

Едно, две, три, четирипетшестседемосемдеветдесетединадесет …деветдесетиосемдеветдесетидеветсто. Няма плач, само големи мускули.

И така, един ден Пепеляшка отишла да пере бельото на осемнадесет разгонени катерици и на пет разгонени пръча на реката. Било тежка и неприятна работа, но Пепеляшка била свикнала и не й правело впечатление. Не й правело впечатление и това, че те за разлика от нея въобще носят бельо. Не й правело впечатление така, както не ти прави впечатление, че кучето има опашка, а ти нямаш.

Само че в един момент реката придошла и отнесла всичкото бельо.

Мащехата, която само това и чакала, веднага долетяла от къщата и се разпсувала. Пепеляшка само седяла и я гледала злобно. Най-сетне Злата Мащеха достигнала до финала:

- Сто лицеви, кучко!

Пауза

- Ти отваряш ли ми са. – приближила към нейното подпухнало лице лице Пепеляшка.

Мащехата зяпнала. Глътнала си там, к’вото имала в устата и не могла да си поеме дъх от изненада.

Пепеляшка се озъбила.

- Чупката. – казала накрая. Трицепсите й играели неспокойно нагоре-надолу.

- Ъъъаххххххххххъхъъъъъ, – поела си най-сетне въздух Злата Мащеха. Замахнала и цапардосала Пепеляшка по лицето. Или поне това бил планът й. Вместо това, Пепляшка се измъкнала с ескиваж и вкарала един прав директно в дясното око на Мащехата. Оттогава Злата Мащеха навсякъде ходи с големи тъмни очила, за да не се вижда тъмнолилавият бушон.

Злата Мащеха се опънала на земята в несвяст. Пепеляшка отишла директно в градината при зеленчуците, където живеел един гълъб – в него се била преродила леля й – Пепелявата.

- Аа, племеничке, здравей! – провикнал се гълъбът и се завтекъл да я прегърне, но успял само да я изблъска няколко пъти в лицето с криле. – Искаш ли карета, дрехи и кучеяш?

- За какво ми е карета, дрехи и кучиаш? – попитала Пепеляшка и смучела раничките върху кокалчетата на лявата ръка.

- Принц Албърт прави бал в двореца си. Иска да се явят най-хубавите момичета от кралството, за да си избере годеница.

- Не ща да го виждам ония плешивец.

- Ама това е друг принц Албърт. – побързала да разсее недоразумението лелята. -На този тук само името му е гадно. Инак си има всичко.

- Ok, давай карета, дрехи и кучиаши.

- Само да ти кажа. – допълнила лелята. – Точно в дванадесет през нощта, когато камбаните в църквата ударят полунощ, принцът ще се превърне в тиква, наръч сено и няколко бели мишки, ако си още в замъка.

- Защо? – попитала Пепеляшка.

- Такава е магията.

Пепеляшка, пременена като истинска принцеса, седнала в каретата и изпомачкала по пътя половината си сестри, които били тръгнали пеш. Те дори не я познали и си помислили, че е някоя знатна графиня от някое кралство на Бианабола или нещо подобно.

В седем и тридесет Пепеляшка прекрачила прага на замъка. В седем и тридесет и шест се появил принцът със своята свита и бил прекрасен и светъл като лика на зората. Още повече, че бил скинар и му викали Слънцето.

Цяла нощ танцувала Пепеляшка само с него и била щастлива, защото мразел турците, арабите и въобще всички крастави педераси. И той много я харесал, защото си говорили за химии и упражнения за мускули и не млъкнали дори за миг.

Бамм, бамм, бамм, бамм, бамм, бамм, бамм, бамм, бамм, бамм, бамм, бамм.

И Принцът се превърнал в четири бели мишки, една тиква и наръч слама. Пепеляшка ядосана грабнала тези неща, наритала стражата, която й се изпречила на пътя, метнала се направо на единия от конете, без да се суети с каретата, и за броени минути била в къщи, в градината, при зеленчуците и гълъба.

- Хей, гълъбице, я ела за малко! – изсъскала Пепеляшка.

Гълъбът долетял от небето, там където греела със сребристи лъчи луната.

Гълъбът изгърголил, защото Пепеляшка го била стиснала за гушата.

- Веднага да си ми върнеш Принца! – заповядала Пепеляшка.

Тиквата, четирите бели мишки и наръчът слама отново станали Принц Албърт, двамата с Пепеляшка се оженили и заживяли в замъка за вечни времена, сеейки нещастие и болка по съседните кралства, населени с турци, араби и други педсераси.

Две години по-късно им се родил син, иван на име Ковач. Ама това е друга история, за която ще разказвам друг път.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ОНОВА, КОЕТО СТАВАШЕ НА ПОСЛЕДНОТО ПЛАТО

Аскър Кедърууд, генерал от седма дивизия на САЩ, крачеше по плешивото, заравнено на върха хълмче, което от човек, който искаше да се почувства голям, можеше и да се нарече плато. Плешивото му теме беше покрито с малка барета, а защитният цвят на дрехите му само се открояваше сред жълто-белите стъклени скали наоколо. Стъклените дървета с листа с цвят на човек го заобикаляха отвсякъде и докато генералът вървеше, търсейки изгубената си армия, те се протягаха като ръчички след него и шаваха жаловито с пръстчета.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Аскър Кедърууд, генерал от седма дивизия на САЩ, крачеше по плешивото, заравнено на върха хълмче, което от човек, който искаше да се почувства голям, можеше и да се нарече плато. Плешивото му теме беше покрито с малка барета, а защитният цвят на дрехите му само се открояваше сред жълто-белите стъклени скали наоколо. Стъклените дървета с листа с цвят на човек го заобикаляха отвсякъде и докато генералът вървеше, търсейки изгубената си армия, те се протягаха като ръчички след него и шаваха жаловито с пръстчета.

Генералът спря изведнъж и се разрази в невъздържан смях, при което коремът му се разтърси като желе. Спомни си, как преди пет минути се беше натъкнал сред скалите на любовна двойка и ги беше изплашил, сочейки ги с пръст, кикотейки се неприлично и повтаряйки “Какви задници, какви задници!”. По всяка вероятност от пребиване го беше спасил пистолетът, който висеше от колана му.

Престана да се смее като малоумен и се огледа.

- Може някаква магия да ги е превърнала в свине. – промърмори той, обръщайки недоволно захапката си. – Говореха за някакви магии в щаба.

Стъклото отново захрущя под подкованите кубинки на Аскър.

В този миг, иззад някаква скала наблизо, точно срещу него, изскочи стадо свине, препускащи диво с квичене и грухтене. Генералът застина и после отново отметна назад глава и смехът му заигра като товарен влак над околността.

Пръсетата с ужас забиха копитца в стъклото и, блъскайки се едно в друго, замряха от изненада, слушайки почтения Свински Химн, който Аскър, без да знае, изпълняваше.

- Грух! – каза плахо едно от тях.

Така и не се разбра, имаше ли нещо общо с това “грух”, но генералът мълниеносно извади пистолета от кобура и започна да стреля по прасетата от упор.

С писък те се хвърлиха обратно, но оттам ги посрещна Изабелла, Принцесата на Свинарките. Понесена на кокалестите си крака, тя с тояга зашиба по свинските животинки.

Те налягаха нещастни по земята и, обръщайки се по гръб, заритаха с крачета.

Принцесата и Генералът се фиксираха едновременно. Оръжието млъкна и пръчката увисна във въздуха. Настана тишина. Едно по едно прасетата се търкулваха обратно на крака и се оглеждаха слисани.

Нещо зашушукаха и, след като взеха решение, изведнъж се хвърлиха вкупом върху Свинарката.

Колтът затрещя и прасенцата до едно окървавени бяха поразени от светкавичната ръка на Аскър.

Изабелла лежеше полумъртва от страх сред мъртвите свине. Беше затворила очи и дишаше тежко, като артистично потръпваше. Докато генералът се приближаваше, сумтейки подозрително към всяко прасе подред, тя прекара опакото на съсухрената си длан по челото си, изтривайки въображаемата пот. После размърда в сандалите си пръстите на краката си, съзерцавайки ги съсредоточено. Това винаги й беше действало успокояващо.

- Мадам! – учтиво се поклони Генералът на Седма Дивизия на САЩ Аскър Кедърууд.

- А? – зяпна го Принцеса Изабелла. – К’во?

- Едно “благодаря” няма ли да кажеш? – обади се някаква злощастна сврака от близкото дърво.

- Благодаря. – промърмори свенливо свинарката и сведе поглед, изчервена.

Аскър откри огън по сфраката и тя тупна сред прасенцата, където издъхна няколко мига по-късно. После генералът помогна на Прекрасната Свинарка да стане от стъкления чакъл и, прегъвайки коляно, целуна ръката й.

- Ммм! – каза момата с кръшно потръпване с кръста и изви лице, гледайки косо към спасителя си. – Ммм!

Генералът отстъпи крачка назад, сложи юмруци на хълбоците си и загледа със самодоволна усмивка снагата на Принцесата. Едно прасенце изквича и умря. Беше последното. Генералът не трепна и само засука мустак.

От запад (запад е натам, откъдето изгряват шишетата) долетя глух тътен. Разтревожена, Изабелла се обърна натам и отстъпи няколко крачки. Генералът се отдръпна, за да не го блъсне, после я прихвана леко през кръста, та когато тя се спъна в мъртвата сврака, не падна.

На запад, през прозрачните клони на дърветата, се виждаше нещо тъмно и размито – някакви тайнствени форми, изпълнени със загадка и въпросителни (както подобава за страната БоР), които се носеха хвърковато по небето и заслоняваха слънцето. Отекна писък, изтръгнат с бръснарско ножче от гърлото на някой грешник. Изабелла отново се строполи в безсъзнание. Генералът я взе на ръце (където тя увисна като кокалест парцал) и отново отправи взор към връхлитащата опасност.

Беше ято бьомки – размахваха ръце и още там к’вито крайници имаха и гледаха с очи. Мм, да знаеш само, колко е гадно паплачта да те гледа с очи. Паплачта идваше, за да лепне бьомки на Принцеса Изабелла Де Лайлска и на Генерал Аскър Кедърууд, главнокомандващ седма дивизия на Съединените Американски Щати. Обаче Аскър вдигна Колта и започна да стреля с мълниеносен, опитен и непропускащ паплачленската цел мерник. Ааа, направо беше гот’ да виждаш паплите да се гърчат, да цвъртят и да падат по земята, а събьомките им кръжаха ли, кръжаха. Бьомки безчет, бьомки от хоризонт до хоризонт. Мълчаливи бьомки с овчи поглед и сребърни кръстчета на шиите. Пльота. Папли. Такю. Несметна сган и напаст невиждана. Колт + генерал от Америка + парцал в ръката му. Кой ли ще победи в тази страшна битка, където някои папли си позволяваха да слизат ниско и да гледат Аскър отблизо?

Папло, папло, де така?

Бърза папла за храна.

И защо бърза папла за храна?

Защото папла трябва да яде.

Това е древен стих, който сега си спомних – беше част от дълга, сложна песен, където “храна” се заменя с вода, там, и с к’вото още се сетиш.

Щрак!

Щрак, щрак, щрак!

Свършиха му куршумите.

Аскър пое въздух и се приготви да посрещне мъжествено смъртта, прикривайки Принцесата със собственото си тяло. Паплачта връхлиташе, вече ходеше по земята, обсъждаше времето, цените на хляба и поведението на съседите, възмущаваше се, изказваше загриженост за секса в Сумалия и осъждаше американската политика на милитаризация. Паплачта. Тя идеше, нарамила паплачленски оръжия, облечена в дрехи в лайняни цветове, идеше куцайки, стенейки и оплаквайки нещастието си и на другите, помагайки милосърдно на паплаближния си. Издигаха се молитви към Господ. Паплачта връхлиташе връхлиташе връхлиташе на вълни връхлиташе на стада връхлиташе на тълпи и протягаше ръце с бьомки и искаше да ги лепне на Аскър и Принцесата. Прасенцата възкръснаха и избягаха, за да не се гаври с телцата им паплачта. Аскър стисна зъби и се приготви за смъртта.

И тогава дойде Радка.

Тя само стискаше за гърлото идно шише и питаше всяка папла, дали майка й е вкъщи и паплите се разбягваха, изплашени от чаровния лик на Великосестрата. Аскър се освежи от това велико събитие и започна да се търкаля по земята и да се смее лудешката.

И беше свежо, и паплачленска кръв се проля тогава, толкоз паплачленска кръв, че десетилетия наред дърветата раждаха бьомки, животните раждаха бьомки, рибите раждаха бьомки, птиците снасяха бьомки, но те веднага умираха, защото Радка ги пъхаше в бутилки и ги тръскаше с усмивка, с такава усмивка, каквато има само Сестрицата.

Принцеса Изабелла все още лежеше в несвяст. Аскър се беше възправил до нея и хвърляше мрачни и застрашителни погледи наоколо, с надеждата някой да ги види и да избяга. Но нямаше кой да се разбяга, защото, който не го беше направил по-рано, сега се гърчеше в предсмъртна агония в гъстата паплачленска кръв.

В далечината се зачу пенсионерски митинг, само че Радка вдигна главица и митингът утихна, а когато Радка се засмя (ъф-ъф-ъвфф), паническа беше пенсионерската паника.

Най-сетне, Принцесата на свинарките, Изабелла Де Лайлска, се надигна от мокрия стъклен чакъл и се изправи, придърпвайки се за нашивката на панталона на Аскър. Той разведри взора си и го отправи към възлюбената си. Прегърна я възнежно и двамата, унесени в щастието на любовта, се изгубиха отвъд Последния Хоризонт, там където щастието е вечно и където паплачта е създадена единствено, за да умре и не й е отсъдено нищо друго. И, както казва Господ, те се забиха в една пещера в Балкана.

0

Приказки изпод Болния Мозък: САГА ЗА ПРИКАЗНАТА СТРАНА БоР И ЗА СТЪКЛЕНАТА ПЛАНИНА

Много много далеч на север, отвъд всякакви планини, реки, езера, долини, морета, и въобще отвъд всичко, лежи Приказната страна БоР, над която слънцето свенливо поклаща глава, когато изгрява и след това се скрива някъде, за да не гледа. Това обуславя и не чак до там приказните зимни температури, но кой го е грижа - там не живее почти никой.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Много много далеч на север, отвъд всякакви планини, реки, езера, долини, морета, и въобще отвъд всичко, лежи Приказната страна БоР, над която слънцето свенливо поклаща глава, когато изгрява и след това се скрива някъде, за да не гледа. Това обуславя и не чак до там приказните зимни температури, но кой го е грижа – там не живее почти никой.

Това е страна на митове и легенди, простиращи се като ледена длан в четирите посоки на света, за да плашат с нея малките деца вечер в леглата. Над нея освен слънце няма и птици, няма облаци, няма нищо друго, освен едно бледосиньо, премрежено от ситни мраморни бръчици небе, от което от време на време се откъсва по парче, което … Е ще видим какво прави то по-късно.

В Приказната страна БоР могат да бъдат видяни Последните Географски Забележителности. Величествената Стъклена Планина се издига като мълчалив страж на север, страж, който до сега не е допускал никого да погледне отвъд. Там е и Последното Езеро, мътнокафяво, тежко отпуснало водата си на дъното на Долината на Последното Езеро, която също така е и последната долина на света. Отвъд нея е само Стъклената Планина.

Там също са и Последното Плато, Последната Река, която се влива в Последното Езеро, и Последният Остров, който е клекнал тъжно насред него, за да даде възможност на Последния Вулкан, който вместо лава бълва вазелин, да кацне в единия му край.

Легендите за Приказния БоР са хиляди – кратки, зловещи, изпълващи с лоши предчувствия и напомнящи предсмъртен писък – и още от древни времена замествали садомазохистичните порнографски филми с малки деца. В тях се разправя за невиждани чудовища с фантастични сексуални наклонности, каквито досега в действителност не са съществували нито в БоР, нито където и да е другаде, за зли крале и кралици, които били отгледали порода гущери, които регенерирали опашките си за двадесет и четири часа, като осигурявали храна за целия двор (един много разпространен мотив между другото), за преспали в Чернобил триглави дракони и разни други неща, от които очите на човек стават кръгли като на бухал и той забива със звън глава в първия прозорец или монитор, който попадне пред очите му.

Разказват също така и за шишета. В крайна сметка, ако на всяка цена държите да чуете поне малка част от легендите и митовете за Приказната страна БоР, отидете при старата сляпа баба Гавра, тя ги помни всичките, а слепотата й ще бъде за вас несравнимо облекчение, докато се въртите от неудобство (или нещо друго) на стола, слушайки похотливия й старчески глас.

Почуквате на вратата, казвате, че търсите баба Гавра и ако имате късмет да не ви сготвят веднага за вечеря, можете да чуете преди това някоя от страшните й истории. (+ лайна).

Но това не е толкова важно. Да се върнем на Приказната страна БоР и това, което ставаше на Последното Плато под Последното Дърво, върху Последната Трева.