Сезон за Лов на Диви Кучки, Rogger Dojh Archive

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Бонус Глава 4 – Анелия

Отидохме Под Бора. Чувствах се малко странно - не всеки ден се запознаваш с напълно нов човек, чийто личен свят няма никаква допирна точка с твоя. Обикновено повечето запознанства стават посредством трети лица и свързващата нишка си съществува. Не и този път.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Бонус Глава 4
Анелия

Началото на октомври, 1999 г.

Сутринта в единадесет часа все още спях. Не, че имах някаква представа, колко е часът, нито че съм заспал, поне не и до момента, в който телефонът до леглото ми иззвъня. В просъница го вдигнах, доста кисел и съвсем неадекватен, изръмжах неориентирано “Да моля” вместо традиционното “Слушам” и чух едно “Добър ден, Доч?” в слушалката. Гласът на девойката от другата страна ми беше напълно непознат.

Това изобщо не ме разбуди.

- Аз съм – отвърнах неориентирано.

- Здрсти.

Винаги се ядосвам малко, когато не знам с кого разговарям. Адски е тъпо, но си е така.

- Кой се обажда? – попитах доста грубо, като се има предвид, че и гласът ми беше малко паднал и звучеше дрезгаво.

- Анелия – отговори девойчето на фона на градския транспорт, чието бучене подсказваше, че се обажда от уличен телефон.

Едва сега мозъкът ми заработи.

Анелия беше момиче, с което се бях запознал преди година-две в IRC. Беше звучала готино, забавно, пък и на снимката изглеждаше доста свежа. Дори си бях правил устата да се срещнем, като идва към София, но тя отказа. Не, че очаквах нещо друго, в крайна сметка по онова време IRC беше доста по-различно място от сега.

В края на това лято тъкмо бях скъсал с последната си жена, когато Анелия отново се появи в IRC. Или по-скоро аз се появих, тъй като за около година глупавата мания ме беше напуснала. Момичето сподели, че е кандидатствало в София и ще идва да учи тук. Това ме зарадва и й оставих телефона си срещу имагинерното обещание да call-не, щом започне лекции. Но не очаквах от нея да прояви някаква особена инициатива.

Цялата тази история беше причината ако не да се разбудя напълно, то поне да проявя известен интерес. Затова отвърнах с някакъв поздрав и я запитах от София ли се обажда.

- Да, вече започнахме лекции и в момента съм на ректората. Да не те събуждам?

- Не се безпокой – отвърнах не особено убедително с все още ръмжащ глас.

- Ако искаш мога да ти се обадя по-късно.

- Хайде звънни към 12 и половина?

- Тогава съм на лекции. Мога да се обадя в един. Но ако искаш ще ти звънна направо утре.

- Обади се в един.

- Не-не, утре ще ти се обадя, ако искаш.

- Ок, до утре тогава.

Омагьосах се отново на леглото и съвсем скоро откъртих за още някой-друг час.

Така или иначе след подобен радушен прием момичето едва ли щеше да ме потърси отново.

По това време studio e-design вече съществуваше като неформална организация и Yeahman беше най-младият й член – 16 години. Именно поради тази причина Анелия реши, че е малкият ми брат, когато отивах на срещата, която в крайна сметка успяхме да си уговорим, след като тя ми беше вързала тенекия в общежитието предния ден.

Отскоро имах кола, Синята птица, както О-Гош я кръсти, общо взето една Шкода 120L на 12 години, и за да има къде да спра си бях уговорил срещата на паркинга пред централния вход на стадион Васил Левски. Закарах Yeahman до там, защото му беше по-удобно да си хване превоз от Орлов мост, отколкото от Иван Вазов.

Измъкнахме се двамата от колата и ето я Анелийка, хили се насреща и вече бръмчи извинения за миналия път, които аз е се опитвам да прекъсна, тъй като не ме интересуват. Обяснявам й, че Yeahman ми е колега, а не малко братче, което развеселява много и двама ни с него, а тя май се панира малко. И без това ситуацията е леко неловка – познаваме се само от няколко разговора в Интернет и от една среща на вратата на колата ми пред 52-ти блок в Студ Град.

Есента беше вече дошла и беше застудяло. Всъщност си беше направо студено. София и без това не е най-красивият град на света, а сега беше посивяла, тъпкана с хора и автомобили и градски транспорт, шумна и опушена и общо взето противна. Небето – и то беше сиво, убивайки всякакъв случаен цвят, а хората – нервни от цялата неприятност на ситуацията и само правеха нещата още по-отвратителни.

Горе-долу такъв беше фонът, на който изучавах момичето пред мен. Първата мисъл, която мина през главата ми още предния ден, когато се състоя и първата ни среща F2F, беше – готина кучка, става, но определено не е това, което очаквах. Не, че се разочаровах – вече имах известен и доста плачевен опит от подобни IRC запознанства и съвсем нормалното развитие на нещата беше да мълчим тъпо известно време, всеки да си мисли, че другият очевидно е подбрал именно онези снимки, на които най-малко си прилича и ги е пратил и да се чуди, защо в IRC разговорът течеше толкова леко и приятно, а сега да се насереш не можеш да измислиш какво да кажеш.

Докато стояхме прави насред паркинга, заобиколени предимно от автомобили и от Yeahman, нещата стояха малко по-различно. Тя, за мое облегчение, не млъкна на втората дума. Освен това беше слабичка, горе-долу дребничка, облечена с черно вълнено палтенце, светли дънки и някакви готини обувки (от тея, дето са черни, със заоблени носове и много дебела подметка).

Както се оказа, момичето беше свършило лекции по-рано и се беше мотало навън известно време и беше попремръзнало. Поради тази причина без много да се бавим с нея тръгнахме нагоре покрай Баба Яга по Гурко. Yeahman зави надясно към Орлов мост.

По пътя взе да ми става забавно. Говорехме за глупости, но общо взето нещата вървяха добре и, което веднага ми хареса, детето имаше чувство за хумор, на което да се смея и май се забавляваше на моето такова. Това по принцип е доста важен момент, защото повечето хора изобщо не се смеят тогава, когато аз. Отначало дори си мислех, че нещо не е наред с мен, но по-късно развих теорията, че масата хора са доста задръстени и това обяснява всичко. А изключенията, които не са задръстени и пак не ми разбират хумора се класифицират в т.нар. снобска интелигенция. В крайна сметка обаче реших, че самият аз започвам да се държа снобски и все пак набелязах собственото си чувство за хумор като болно и извратено, постигайки по този начин известна хармония със света.

Отидохме Под Бора. Чувствах се малко странно – не всеки ден се запознаваш с напълно нов човек, чийто личен свят няма никаква допирна точка с твоя. Обикновено повечето запознанства стават посредством трети лица и свързващата нишка си съществува. Не и този път.

След като си взехме по един сок от бара (знам как звучи – по един сок… точно такова си и беше, както звучи) и седнахме, за момент настъпи неловко мълчание. Докато мълчахме се вторачих в лицето на Анелия – не за да го изучавам, защото по принцип от едно лице не мога нищо да науча, а за да добия емоционална представа за него. Всъщност този мой навик трябва да е доста смущаващ, защото момичето не се забави да се размърда и да попита, какво има.

- Нищо – отвърнах. – гледам.

След това развих теорията за неловкото мълчание и индианския поглед, която бяхме измислили наскоро с малката ми братовчедка.

От дума на дума, започнахме да се заяждаме добронамерено. После обсъдихме, колко са противни съседите ни по маса, тъй като нямаше как да не им слушаме глупостите. Анелийка си поигра с едно изкуствено цвете от вазичката на масата и като че ли разговорът съвсем замря.

- Жалко че съм с кола – казах. – Алкохолът много помага в такива случаи.

- Аз не пия – отговори момичето насреща ми. – Става ми лошо на стомаха от алкохол.

- Зависи колко пиеш – отвърнах.

- От една чаша даже.

Това ме поразочарова, защото да се напиеш с някого е супер яко, а е ужасно досадно да общуваш с жена, която седи трезва. Или трябва и ти да си траеш, или да рискуваш да алкохолизираш и да наприказваш куп глупости, които на следния ден ще бъдат внимателно анализирани.

- Между другото, сокът от касис е много гаден – споделих. Тя пиеше именно такъв.

- На мен ми е любимият.

- То не, че мултивитамин е много вкусен. Този е отвратителен. Но и в това има известна идея, защото ако е готин ще го изпия за нула време, а сега мога да го ближа до утре.

Кратка тишина.

- Btw, знаеш ли що не мога да понасям касис? Това е след един купон у О-Гош. Беше адски тъп и жените бяха ужасни, просто отвратителни. Имам чувството, че Гери беше обиколила Младост с грозомер и беше взела със себе си само тези жени, на които той се беше избушил. Имаше една, дето пускаше Виолетов Генерал и имаше още една такава българска група, как беше… – погледнах Анелия въпросително.

- Не знам – отвърна тя. – Аз и Виолетов Генерал не зная какво е.

- Няма значение, тая добре че си тръгна. А с нея имаше още една, дето същия ден имала рожден ден. И си тръгна и тя нацупена и едва после по пътя към спирката казала това на някой от пръчовете, дето ги изпращаха през квартала. Беше се сговнило момичето, че никой не й обърнал внимание. Тя от всички най-ставаше, но са, като седи в ъгъла и мълчи, какво очаква, всички да се хвърлят да я свалят ли. Да беше казала, че има рожден ден, специално за нея щеше да е купона, и без т’ва нямаше повод.

- Искаше да ми обясниш, защо мразиш сока от касис – напомни ми Анелия.

- Чакай са, то това е свързано. И значи, Виолетов Генерал като си тръгна и всички бяхме толкова щастливи, че решихме да направим магия да не се върне. В едната стая всички се бяха направили на животни с трева и аз отидох в кухнята, където по радиото хванах на края на средни вълни има един сигнал, тъ-тъ-тъ тъ-тъ-тъъъъъъ-тът, ако го знаеш.

- Не – вметна Анелия.

- Е, няма значение, много е досадно и хипнотизиращо. И се бяхме събрали в кухнята пет-шест приятелчета, и се напихме като прасета и слушахме това нещо. По едно време някой огладня и извади от камерата един буркан с развалено сладко от касис – тук Анелия направи отвратена физиономия – което вонеше на урина от котки и беше ужасно на вкус. На някой му хрумна, че това е сладко против Виолетов Генерал и трябва всеки да изяжда по една лъжица, веднага щом някой предложи, като магия да не се върне Виолетовия Генерал. Беше много гнусно, но и ние бяхме много пияни и даже преследвахме останалите на купона да ядат от него, но никой не искаше.

- Та значи, стана ми лошо от алкохола, щото се бях нарязал яко, и отивам в банята да драйфам. А у О-Гошови котките серат и пикаят в банята на канала и вътре мирише, не е истина. И само влизам и ме лъхва една воня, ама точно като на Виолетов Генерал. Както се чудех, как да се издрайфам, и това като ме удари в носа и повече нямах никакви проблеми. Всъщност, изобщо не съобразих, че съм ял Виолетов Генерал и като започнах да повръщам и излезе едно червено и се напекох ужасно, че ми е станало нещо и драйфам кръв. Добре че ми просветна по едно време, вече направо се бях отписал. Между другото се получи много добре, че повърнах, защото от това сладко кой знае как щях да се натровя. Та от тогава надуша ли касис и ми прилошава отново. Все едно пиеш червена пикня от котки.

Вече не си спомням реакцията на цялото това откровение, но атмосферата като че ли се поотпусна и още доста време си комуникирахме в кръчмата. След това станахме да си ходим и на Васил Левски на спирката на автобусите предложих на Анелия да я откарам до тях в Студ Град.

- Искаш ли да те закарам – викам.

- Не, не, няма нужда, ще си взема автобус.

- Не бе, никакъв проблем няма, щом ти предлагам, вместо да мръзнеш…

- Няма нужда сега да се разкарваш заради мен.

Явно беше, че всъщност няма нищо против да се повози, вместо да се лангърка с транспорта, затова, вече малко подразнен (много е тъпо да предлагаш на някого нещо подобно и тоя да се дърпа), й казах, че ако държи да мръзне и да се мота, нейна си работа, за последен път й предлагам и да върви пеш ако иска.

Няма начин, съгласи се, тъй че се разходих до студентски град.

Средата на октомври, 1999 г.

Между другото, Анелия имаше сестра – Ваня – с която всъщност се запознах F2F още преди да се срещна със Анелия (докато чаках в стаята им Анелия да дойде). Двете по това време живееха в студентски град, в 52-ри блок. Въпреки, че общежитията там по принцип са абсолютни дупки, тяхната стая беше доста приятно устроена. Вътре даже се моташе някаква 486-ца. Ей такива работи.

След ходенето ни в Под Бора, получих официална покана да им ида на гости при първа възможност. Изчаках да мине малко време и си замъкнах задника до студ град, после още веднъж и още веднъж, а в стаята им все нямаше никой.

Накрая ми отвори някакъв пръчляк и се оказа, че съм бъркал етажа.

Все тая, Ваня имаше рожден ден през октомври. Бях в час по въпроса, защото всъщност Анелия ми беше вързала тенекия първия път именно, защото ходила да купува подаръци. И след като вече стана ясно, на кой етаж са, купих един шоколад и на въпросната дата привечер се появих на вратата им.

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

4
0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Бонус Глава 3 – Ден от май

Тактувам си на спирката, зяпам небето, а сърненцата се връщат. Ближат сладолед. Забелязвам ги, чак когато са на пет крачки. Този път разглеждам муцките им. Русата е сериозна и говори нещо, а приятелката й се смее и маже устни по сладоледа. Не мога да откъсна очи от тая гледка.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Бонус Глава 3
Ден от май

Ден от май. Привечер. Любимото ми време. Седя на оградката пред блока ми в София и зяпам минаващите хора. Навън е толкова топло и спокойно, че се чувствам все едно съм си вкъщи.

Всъщност чакам Мам, О-Гош и Мими да ходим да пием бира в парка. Всеки момент трябва да се появят. Оглеждам се нагоре и надолу по улицата. Сумати народ. Всъщност сега не е толкова много, колкото обикновено – всички са някъде, кой знае къде. Спирам поглед на две сърнета, които приближават и скоро ще минат покрай мен. Едното е русичко и малко по-високо от другото – кестеняво и къдраво. И двете вадят слаби крака и плоски кореми. По-нагоре нещата също не стоят зле. Просто ги оглеждам без никакъв такт, а те се правят, че не го забелязват. Подминават ме и погледът ми се впива заедно с дънките в задничето на русата.

После свиват към парка, а аз отново си търся нещо интересно. Небето е суперско – тъмно и дълбоко като някакъв огромен кладенец. Идва и си заминава някакъв трамвай, но мойте хора не са там. От блока някой надува “Shine”-а – копеле, казвам ти, става ми адски диво. Тая песен е просто жестока. Тактувам си на спирката, зяпам небето, а сърненцата се връщат. Ближат сладолед. Забелязвам ги, чак когато са на пет крачки. Този път разглеждам муцките им. Русата е сериозна и говори нещо, а приятелката й се смее и маже устни по сладоледа. Не мога да откъсна очи от тая гледка. Хващам погледа на русата, но съвсем за кратко. Дупетата им минават като сън пред очите ми и отплуват. Вече почвам да си припомням, колко ужасно закъснява Мими – от доловин до един час. За О-Гош не става дума – той често хич и не идва. Само на Мам разчитам да ги е погнал, ако са му издържали нервите. Щото знаеш ли к’во е биберон? Мими вади език и О-Гош го смуче. И няма да е истински биберон, ако не го гледаш, т.е. без публика. Мими и О-Гош могат да те побъркат. Добре че съм им свикнал.

Поне още десет минути кисна, “Shine”-ът е свършил и слънцето скоро ще се покрие. Там птици и всякакви подобни екстри ме разсейват и все още не съм се нервирал. Чудя се, дали да не се кача да чакам вкъщи, ама ме мързи. И тогава сърненцата отново се задават. Когато русото се спира при мен и ме пита за цигара, получавам сърцетуп. Хич и не съм мислил да се занимавам с нови запознанства, но на такъв късмет не се отказва. Вадя кутия Victory (brothers in Victory! :) и й предлагам. Вадя и огънче и й паля.

- Петя, айде! – вика къдравото, избързало няколко крачки.

- Ей сега – после се обръща към мен. – Чакаш ли някого? Що не дойдеш с нас в парка да се разходим?

Хвърлям поглед към къдравото и виждам зад гърба му Мими, Мам и О-Гош да се влачат по тротоара и да ми се хилят. И аз се захилвам.

- Супер! Аз викам да ходим да вземем само бира от Фишера преди това – мойте хора са вече на две крачки. – Аз съм Доч.

- Петя. А това е Деси.

Деси ми се усмихва.

- А това са Мам, О-Гош и Мими.

Сърнетата се обръщат изненадани.

Следва здравейте, аз съм едикой си, мня-мня. Досадни подробности. След половин час вече седим на масичките при колелото в Южния парк и смучем бира. Мими, попаднала сред непознати и изгубила всеобщото внимание, е малко нацупена, О-Гош се е върнал за малко към добрите си стари навици и говори някакви дивотии за Пацака, а двамата с Мам сме запалили по един King Edwards (той е взел и за двамата някакви кинти за последната програма, която писахме) и всички се кефим тотално. Не че King Edwards са нещо кой знае колко приятни на вкус, но ми напомнят за още сто такива случая, когато изневиделица сме имали пари и сме си купонясвали. Петя и Деси си шушукат нещо.

- Какво си приказвате тайно? – пита Мам, за да ги прекъсне.

- Тайна!

- Тайна майна – обаждам се по инерция. – Вие сигурно живеете някъде тук.

- Аз съм точно до пазарчето – казва ми Деси. – Петя живее в ония новия блок. А ти?

- Аз съм в блока на спирката. Дето беше зад гърба ми.

- Освен че бачакате, учите ли някъде?

- Ами в момента аз съм прекъснал. А той – соча Мам – септември ще ходи в казармата.

- Верно? Що? – намесва се Петя.

- Защото ми писна в университета – отговоря й Мам.

- Каква специалност си?

- Заедно с него сме. Математика.

И двете правят едновременно кисели физиономии.

- Що сте се набутали там?

- Бяхме млади и зелени и не знаехме колко ще е гадно във ФАК-а – отговарям.

- А ти какво ще правиш, ще продължаваш ли?

- Не. Сега карам курсове по немски в Гьоте и ще кандидадствам в икономето и в МЕИ. Ако не ме приемат може и задено да набиваме крак наесен.

Дърпаме си тежко от пурите. За малко да се закашлям. Някой ми беше казал, че пура не се дърпа дълбоко, ама кой ли го слуша. Разговорът продължава все в тоя дух – опознаваме се.

По едно време става дума кой каква зодия е. Първо си казва Петя – раче. А Деси заявява, че днес има рожден ден. Т.е. теле.

- Наистина ли днеска имаш рожден ден или се ебаваш? – пита Мам.

- Наистина! – кима Деси. – Ако искаш ще ти покажа паспорта си.

- Я дай да видя. Ще правиш ли купон?

- Техните не й дават – обажда се Петя. – Поканили са роднини на гости, само че й се разкрещяха, като каза за купон.

- Аре да ходим в нас, можем да си заформим готин терен – предлагам веднага.

- Достатъчно хора сме за начало, а можем да намерим и други.

- Аз няма кой да каня. Само Петя дойде да ме види. Изпокарала съм се с всичките си познати. А тея от класа са абсолютни задници.

- Можем да се обадим на Слав и София – предлага Мам.

- И на Ендър. Тоя чук къде е сега?

- Де да го знам. Днес не е минавал през нас.

- Ще звънна и на Евреина.

- За каво ти е Евреина? – пита Мими.

- За купона, за какво?!

- Ще останем ли да спим у вас?

- Ами да. Мразя купони, от които трябва да си тръгвам.

- Мен не знам дали ще ме пуснат за цяла нощ – обажда се Деси. – У вас никой ли няма?

- Има. И двата ми родителя са там. Само че за това не се притеснявай. Ти имаш ли проблеми с ваште? – питам Петя.

- Не.

- Тогава ще се оправим. Ако трябва ще дойда с теб до вас и ще говоря със семейните ти.

- По-добре да не го правиш – вика ми Мам.

- Защо, мисля че ако знаят къде съм и с кой съм има по-голяма вероятност да ме пуснат.

- Каква зодия е баща ти?

- Овен.

- Е, няма проблеми.

- Що, ти коя си?

- Овен.

- Ще кажеш, че и Петя ще е с теб. Вие ако искате ходете, ние с О-Гош и Мими ще ви изчакаме тук.

Тръгваме с Деси и Петя. Притъмнява (и става страшно красиво), хората са само силуети и изгрява луна. По нашта улица няма жив трамвай и е сравнително тихо. Чува се само музиката от кфето на ъгъла и лай на някакво шибано куче. Петя върви до мен, а Деси от другата й страна. От известно време сме замълчали.

- Ебати, немога да повярвам, че ви срещнах – казва внезапно тя. И двамата с Петя я поглеждаме. – Бях започнала да се чувствам изоставена.

- Аз пък щях да падна, когато ти ме заговори – викам на Петя.

- Нещо май я заглеждаше, като минахме преди това.

- Очите ми изтекоха.

- За мен ли говорите? – пита Петя.

- Аха, за теб.

- Как ти викат?

- Доч.

- Мими май те нарече Доджи или нещо подобно.

- Мими може да не я слушаш как ме нарича.

- Ето тук, в тоя вход сме.

(Род Стюард е еба ти лайното)

Седим с Петя в антрето. Мен ми става нещо. Дивее ми се. Стоя и я гледам, а в мозъка ми – к’во ли не. По едно време гледам – и тя ме гледа. Изучава втораченото ми поведение.

- Див купон – викам, като слушам сърбеещата музика и многото гласове на дъртата рода. Тракане на чинии и чаши.

- Пие ми се.

- А на мен ми се вършат разни велики неща. Искам да отида на всякаде и да направя всичко. Обаче май ще трябва да се задоволя и аз с пиене.

Истината е, че ми се е приебало като на свиня, но все тая.

Настава тишина, през коята с Петя продължаваме да се фиксираме задълбочено. Тъкмо усещам момента и се отлепям от стената, когато Деси се подава от хола и ме вика да ида. Пускам усмивка, в която има и нещо малко тъжно. Петя обаче зяпа другаде.

В хола около дълга маса са насядали сума ти хора и се кефят. Един от мъжете става и идва при нас, след като Деси му махва.

- Това е баща ми.

- Добър вечер – казвам мазно. – Честит празник. Аз съм Доч.

- Приятно ми е. Чавдар – личи, че си е пийнал и вече съм окуражен. – Ти, ъъ, Доч, къде живееш?

- На предпоследната, на самата спирка. Не съм правил отдавна купон и наще няма да протестират особено.

- Това е добре – мисли. – Десислава, в дванайсет те искам тук.

- Извинявай, нали мога да ти говоря на ти? – питам го.

- Разбира се. Казвай.

- Какво ще кажеш Деси да остане за цялата нощ. Ако тя си тръгне ще останем без повод за купона. И Петя е с нас, така и тя ще трябва да си ходи и ще съвсем изтъпеем.

- Кажи си телефона.

Казвам му го, а той го записва върху кутия Victory. Така печели още една точка при червените.

- Влез да пийнем по чашка – предлага ми Чавдар. Тъкмо на “Ферари с цвят червен”. Съвсем за ракийка. Обръщам се да повикам Петя, но явно няма смисъл, защото Деси е вече при нея и си говорят и са се запътили към детската. Чавдар ми пъха чаша в ръка и налива ракия. Домашна сливовица – муцка. Оглеждам масата и си избирам чиния царска трушия. – Седни – разправя Чавдар. – Нали не бързате?

- В парка ни чакат приятели, но по повод не отказвам.

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Бонус Глава 2 – Историята на Силвия

Силвия е спуснала прозореца на колата и пуши на него. Взела е цигара от Валя. Калин би трябвало да се досети, че тази цигара е сигнално червено. Че няма какво повече да се опитва, но като заклет пушач, той никога не е отказвал цигарите и съответно не е пропушвал отново ... Няма как да е запознат с емоционалната нагласа, която те принуждава да посегнеш към забранената кутия.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Бонус Глава 2 – Историята на Силвия

1.

Дата: Великден, Неделя, 27. Април 2003 г.
Час: 10:15 сутринта.
Място: една от Симеоновските вили (Източно Симеоново).

Силвия се събужда след парти на вилата на своя приятел, Калин. Буди се самичка в стаята на брат му (който е само на 14 год. и в момента отсъства). Измъчва я махмурлук. Всъщност са седяли до 4 и половина сутринта. Преди да заспи са правили секс. После Калин се е върнал при приятелите си, а тя си е легнала.

Калин изобщо не е спал. Той все още е на долния етаж, доста пиян, размазал се е на един от дългите дивани и пуши цигара след цигара. С Петър, Алекс и Милен играят карти. Музиката, която слушат, е RHCP.

Силвия се замъква в банята на етажа, пишка и се опитва да се приведе в по-приличен вид. Измива си зъбите и изтрива грима си. Нещо я тревожи, но й е трудно да се съсредоточи. Изглажда поличката и блузката си, пооправя косата си и слиза долу при останалите.

При вида на Калин в главата й проблясва. Стомахът й се свива. Снощи, силно опиянени, двамата с Калин се бяха чукали до припадък и накрая той беше свършил в нея. Без презерватив – а овулацията й е горе-долу по това време.

В големия, остъклен хол има и още хора – отделни младежи и момичета и по някоя и друга двойка, изпозаспали кой където намери. Но освен четиримата играчи, никой друг не дава признаци на живот.

Калин е супер уморен. Играе последно раздаване. Освен това му е и лошо, тъй като е омешал три-четири вида алкохол.

Силвия отива при него, сяда на дивана и му казва:

- Калине, трябва да поговорим. Искаш ли да се поразходим малко?

При думата разходка на Калин му призлява съвсем.

- Не. Ще лягам да спя.

- Важно е!

- После. – опитва се да я фокусира. – Моментът не е подходящ за приказки.

- Всичко коз. – казва Милен.

- Аре. – отговаря му Калин, хвърля си картите, изправя се нестабилно на крака и се отправя към спалнята. Влиза вътре и въпреки, че на широкото легло вече има хора, той се набутва при тях и много скоро след това заспива.

Милен предлага на Силвия да играе на мястото на Калин. Тя не иска. В крайна сметка отива да се разхожда сама.

Към 11 часа Силвия се връща. Някои от гостите са се събудили, Петър и Алекс са си тръгнали, а Милен кърти на дивана, където преди е лежал Калин. Самият Калин спи непробудно в спалнята, вече сам.

Най-добрата приятелка на Силвия – Мая – също е будна и помага на на Петя, братовчедка му на Калин, да поразтребят. Кочината е забележителна, защото през нощта някой е разлял много вино и след това много крака са тъпкали в него и са го разнесли из цялата вила. В умивалника в кухнята има куп мръсни чинии. Някой е повърнал върху тях. Силвия и Мая се споглеждат отвратени.

- Тва ако не е някой от онези метали … – казва Мая.

- Ебаси, как ще го почистим?

- Ами не знам. Намират ли ти се санитарни ръкавици?

- Ще ни трябват и противогази.

- Блеее. – казва Петя щом се доближава. – Баси животните.

Силвия започва да търси ръкавици. Накрая открива огромен наелон, в който с погнуса прехвърлят мръсната посуда и я изнасят на двора, където я изсипват. Петя слага маркуча на градинската чешма и я пуска много силно.

- Това като че ли ще свърши работа. – казва тя, наблюдавайки как струята блъска чиниите и тиганите.

Гостите продължават да се изнасят. Много скоро остават само те трите, спящите Калин и Милен и приятелят на Мая – Слави. Слави е седнал на терасата и пие бира. Силвия се опитва да не го забелязва – никак не го харесва. Но заради Мая й се налага да го трае.

Около обяд вече са приключили с домакинската работа и отиват в кухнята да си сготвят нещо за ядене. Спагети. Класика за подобни случаи.

Слави се присламчва към тях, щом надушва, че има плюскане. Почти не говори – само гледа. Силвия си мисли, колко хубаво би било да му избоде очите. Да не гледа толкоз с този рибешки поглед. Но си трае. Веднъж се изпусна пред Мая и после не си говориха две седмици.

Около 4 следобяд Мая и Слави се качват на синьото му Рено и се прибират в София. Силвия и Петя пият сок и гледат някакво глупаво предаване по телевизията. Калин спи. Навън времето нещо е взело да се позаоблачава, но все още е топло и приятно.

Към 5 Калин става и се пъха в банята. След това отива и доизяжда остатъците от макароните. Държи се като пълен темерут. Но Силвия зане, че това е нормално, преди да е пил кафе. Преди това не можеш да изкопчиш от него и думичка. Затова тя междувременно прави кафе и му сипва. Сяда от другата страна на масата с чашата си сок.

- Снощи май бяхме прекалено пияни. – казва тя с крива усмивка. Поговорила е с Мая за случилото се и Мая се е опитала да я поуспокои – ако овулацията й е минала няма никаква опасност. Но Силвия изобщо не е сигурна.

Калин отпива от кафето.

- Абсолютно нищо не си спомням.

- Ами … Правихме го без никакви предпазни средства. И ти свърши в мен.

Калин вдига вежди.

- Най-много да станем родители. – коментира той.

- Не желая да имам деца.

- Ако забременееш, ще направиш аборт.

Силвия прави намръщена физиономия.

- Много добре занеш, колко опасни са абортите.

- Е добре де, нищо не може да се промени. Каквото е станало – това.

Така е. Наистина. Но Силвия е ужасно нервна и не може да си намери място от притеснение. Освен всичко изпитва и някакво гадно чувство за вина, че е постъпила толкова глупаво.

- Ти наистина ли толкова си се панирала? – пита я Калин. – В крайна сметка детето ще бъде от мен.

- Калине. – казва Силвия натъртено. – За никакви деца не става дума. Но ужасно ме е страх от аборт.

- Добре де. Може и нищо да няма.

- Не знам.

Калин става и отива в хола. Силвия остава на мястото си. По дяволите. Понякога Калин наистина гледа несериозно на живота. Именно заради това тръгна преди 7 месеца с него – не му пукаше от нищо и умееше да се забавлява. Но не е сега моментът да се проявява в тази светлина. Все едно нищо не се е случило!

Силвия излиза на терасата. Облаците са се сгъстили. Започнал е да духа хладен вятър. Тя потреперва и се прибира обратно. Калин се е разположил и гледа някакъв футболен мач с бира в ръка. Това е любимото му средство против махмурлук (бирата, тфа).

Силвия сяда на един от диваните.

- Дали няма някакви хапчета, които да действат след това? – пита тя. Въпросът не би трябвало да е насочен към никого конкретно, но тъй като освен Калин в стаята няма други, той повдига рамене, без да откъсва поглед от телевизора.

- Едва ли. – отговаря. – Вече е минало много време.

- Дали да не отида в понеделник на гинеколог.

Калин отново вдига рамене.

- Май изобщо не ти дреме. – подхвърля Силвия.

Калин извръща глава към нея.

- Добре, какво искаш да направя? Станалото – станало. Не може да се промени. Безмислено е само за това да приказваш!

- Да, безмислено е, но не разбирам пълното ти безразличие! Въпреки че само аз може да забременея, ти също участваш! И двамата имаме еднакъв дял в тази ситуация!

- Не опитвай да ме изкараш виновен. Ако сама не се пазиш … – опитва се да се защити Калин, но по изражението на момичето срещу него разбира, каква грешка е допуснал. Силвия се изправя.

- Копеле! – възкликва тя. – Не мога да повярвам, че го казваш!

- Почакай, нямах това пред вид. – Калин също се изправя. Бирата все още е в ръката му.

- Не, няма да чакам. Съвсем точно разбирам, какво имаш пред вид! Майната ти.

Тя грабва от барплота чантичката си. Калин, излязъл от унеса, който го е обзел след ужасното напиване и дневния сън, се опитва да я спре. Тя обаче му се изплъзва и без да обръща внимание на извиненията му, отива на терасата, спуска се по стълбичките и изтичва до дворната врата. Калин я следва до терасата, но по това време тя вече е на улицата и се отдалечава. Първите едри капки на задаващия се дъжд удрят по навеса. Калин псува на глас, но се прибира обратно. В този момент го е яд на момичето – изпитва чувство за вина, но го прехвърля на нея. В крайна сметка сяда отново пред телевизора и изкарва така половин час. Накрая скача на крака, отива и пали автомобила. Опитва се да се обади по GSM-а на Силвия, но нейният телефон е изключен. Калин обикаля сприките на 67 и на 98, където тя би могла евентуално да чака автобус, но нея я няма. Накрая, с натрапчивото чувство, че е пълен глупак, той се връща във вилата си и отваря една останала от снощи бутилка водка.

Щом напуска къщата, Силвия, вместо да отиде на някой от Симеоновските автобуси, се спуска надолу към полето. Иска да остане съвсем сама. Едва, когато започва да вали като из ведро тя спира и се оглежда, но всъщност Околовръстното шосе вече е по-близо, отколкото да се връща обратно. Вади GSM-а си, за да се обади на Мая, но е нервна и ръцете й треперят, затова го изпуска. Телефонът пада в някаква кална локва, която в момента е започнала да кипи от обилните дъждовни струи. Силвия кляка и го вади от водата. Телефонът е угаснал. Shit!

Е, продължава надолу. Вече вижда самото шосе, по което преминават камиони и автомобили. От ниските, тъмни облаци се е смрачило съвсем и дъждовната вода е студена. Силвия се затичва и най-накрая стига пътя. В дясно се вижда някаква спирка. Силвия тръгва натам. Застава под порутения навес, който капе, но все пак поне малко пази от пороя.

ТИР. Камион. ТИР. BMW. ТИР. Тези ТИР-ове са наизлезли като дъждовни червеи в дъжа. Силвия слабо се усмихва на тази глупост, но й е прекалено нервно, студено и мокро и усмивката й тутак си помръква.

Автобус.

Силвия излиза смело напред в дъжда, за да не би да не я забележат. Но автобусът преминава съвсем спокойно, без да спре. Абсолютно празен е. 111, който пътува за гараж. Силвия е толкова вбесена, че му показва среден пръст. Но това не помага – автобусът не се връща да я качи. Силвия се пъха обратно под навеса.

Още известно време водни пръски, капки и ТИР-ове. Приближава лек автомобил. Май е някаква глупава Шкода. Силвия веднага се поправя – по-добре да караш глупава Шкода, отколкото да киснеш на тази спирка. Припомня си вица за трабантчето (дето в люта буря на някаква спирка стоят премръзнали и мокри като кокошки 5-6 човека и чакат градски транспорт – точно като нея; покрай спирката минава трабантче; шофьорът намалява (тук Шкодата прави същото), спира (да, тази Шкода също спира), отваря вратата откъм хората (от вратата на Шкодата се показва късо подстриган младеж с цайси) и пита – някой да знае вицове за трабантчета?).

- За къде си? – казва младежът.

По принцип Силвия не пътува на стоп – какви ли не престъпни типове има по улиците. Но шфьорът на Шкодата, пък и самата Шкода не изглеждат опасни, а и самата тя е в такова състояние, че тегли една на всякаква предпазливост и отговаря:

- За Младост 2.

- Качвай се.

Без да чака втора покана Силвия скача в автомобила. Синята Шкода дава десен мигач и отново поема по мокрия път.

2.

По пътя момичето е неразговорливо. Не само, че изпитва чисто физически неудобства (парното и дрехата, които младежът й дава донякъде помагат, но дори бикините са й вир-вода, какво има да говорим …), ами се е скарала с гаджето си (баси тъпото парче!) и някъде в неясното бъдеще наднича зловещ аборт. Shit, shit, SHIT!

Вече са пред входа й. Силвия копнее да се прибере, за да може да се изкъпе и да легне да спи. Иска поне за малко да й се разкара всичкия shit от главата. В бързината насмалко да си замине с шушляка на младежа. Сепва се, когато той й подхвърля нещо по въпроса. Прибира се обратно в автомобила и сваля дрехата. Шофьорът я наблюдава усмихнат. Тя продължава да сипе извинения.

- Няма ли да ме поканиш на кафе? – пита младежът, очевидно развеселен от случката.

Силвия се сепва. За първи път се заглежда по-добре в човека, който я е качил на Околовръстното. Минава й през ум, че дори не го е попитала как се казва. Всъщност се е държала страшно неучтиво. Иска й се наистина да го покани за компенсация (пък и какво толкова, момчето изглежда истелигентно, може би е студент, пък и няма вид на някой, който всеки момент ще ти опре пистолет в главата), но се сеща, че и майка й и баща й в момента са си у тях. След операцията майка й е особено капризна на тема външни хора, тъй като за удобство се разкарва в най-невероятни комбинации от бельо, превръзки и нощници.

- Ами всъщност … – успява да отговори тя.

- О, не исках да те притеснявам.

- Наистина, идеята ти е хубава, но точно в момента горе е пренаселено и …

Младежът изглежда леко разочарован. Силвия в търсене на изход от неловката ситуация му предлага да се срещнат на следващия ден. Той й оставя GSM-а си. Тя поглежда листчето, където го е записал.

- Доч ли се казваш?

- Ахам.

- Аз съм Силвия.

- Приятно ми е.

- Еми, значи … ще те оставям и ще се прибирам. Много ми е студено. – това е самата истина.

- Бягай.

Силвия слиза от Шкодата и изтичва под козирката на входа. Отключва вратата и преди да се мушне вътре поглежда назад. Колата още е на паркинга. Шофьорът я наблюдава. “Господ здраве да ти дава!”, пожелава му съвсем искрено на ум Силвия, махва му и се вмъква вътре.

Най-сетне гнусната дъждовна вечер е заключена отвън. Познатата миризма на стълбището й й действа успокояващо. Почти си е у дома.

- Ауу, миличка, къде си ходила! – разнася се пронизителният глас на майка й, щом я вижда минута по-късно да си събува сандалите в антрето насред локвичка дъждовна вода. – Ако сега ми се разболееш какво ще те правя!?!

- Няма ми нищо, мамо! – отговаря Силвия. – Само малко се понамокрих.

- Влизай бързо в банята!

- Да, да, ей сега.

След около час, ухаеща на шампоан и балсам за къпане, Силвия се е свила в завивките си и слуша Dead Can Dance. Въпреки че киха от време на време, вече се чувства много по-добре. Може би Калин в крайна сметка наистина не е искал да каже онази глупост. На всеки се случва понякога да говори непредпазливо. При мисълта за това обаче Силвия отново побеснява. Копеле!

3.

Понеделник. На сутринта Силвия се чувства зле и май има температура. Времето продължава да е гадно и тя се размотава из къщи увита в хавлия и пие чайове и гледа телевизия. Влиза в Интернет, за да си провери пощата. Не й се занимава с нищо. Материалът за сряда, който мислеше да подготви днес явно ще остане за утре. Наближава следобяд и тя се чувства още по-скапана. По някое време се сеща, че е обещала на … как беше? … Доч? да излязат на кафе. Взима GSM-а си, за да му се обади и да му каже, че няма да може, но GSM-ът все още не работи. О, по дявалите, той ми беше записал телефонния си номер на някаква хартийка! Силвия няма никаква идея, къде може да я е оставила. След като не я открива, съвсем вкисната сяда пред PC-то и отново влиза в Интернет.

Мая е online в ICQ.

<Bubble Gum> здрасти
<Bubble Gum> що ти дава, че ти е изключен телефона?
<Alice> Изпуснах го в една локва
<Bubble Gum> браво на теб
<Alice> аха
<Alice> Вчера беше ебаси гадния ден
<Bubble Gum> е, нищо не се знае, може и да ти се размине
<Alice> Нямам пред вид това. Не само това т.е.
<Bubble Gum> какво е станало?
<Alice> Скарах се с Калин. А сега съм болна.
<Bubble Gum> от какво?
<Bubble Gum> заради онова ли?
<Alice> Да. Отвратително. Знаеш ли какво ми каза? Ако сама не съм се пазела, нямало кой да ме пази.
<Bubble Gum> Калин ти е казал това???
<Alice> да
<Bubble Gum> страхотно
<Alice> Не знам. Стана ми много гадно.
<Bubble Gum> извини ли ти се след това?
<Alice> Започна да се оправдава.
<Bubble Gum> опитай да поговориш с него
<Bubble Gum> може просто да е дрънкал
<Bubble Gum> понякога като че ли говори просто ей така, без да мисли
<Alice> Ще поговоря. Ако ми се обади. От вчера не се е обадил изобщо.
<Bubble Gum> gsm-ът ти не отговаря
<Alice> Знае домашния ми телефон наизуст.
<Bubble Gum> от какво си болна?
<Alice> Настинала съм. Тръгнах си от вилата и точно тогава заваля. Половин час съм висяла на околовръстното да чакам 111.
<Bubble Gum> защо не ми се обади, щях да дойда да те взема
<Alice> Нали ти казах, телефонът ми падна в локва. Въобще не иска да се включи.
<Bubble Gum> вчера беше отвратително времето
<Alice> Освен това така и не дойде автобус. Мина само един празен 111, който не спря.
<Bubble Gum> как се прибра
<Alice> Някакъв ме взе на стоп.
<Bubble Gum> да бе
<Bubble Gum> не си те представям
<Alice> Той сам си спря.
<Bubble Gum> да бе
<Bubble Gum> с ква кола?
<Alice> Шкода
<Bubble Gum> поне да беше BMW
<Alice> И тази свърши работа.
<Bubble Gum> аха
<Bubble Gum> ама какъв беше?
<Alice> Ми не знам, не обърнах много внимание. Беше ми студено и гадно и въобще …
<Bubble Gum> някакъв дъртак?
<Alice> Не бе, не беше дъртак. Някъде около 25 сигурно.
<Bubble Gum> запознахте ли се поне?
<Alice> Да. Искаше да го каня на кафе у нас.
<Bubble Gum> и ти не го покани
<Bubble Gum> готин ли беше?
<Alice> Нямаше как, знаеш, с майка ми …
<Alice> Не знам, беше с цайси и … абе нормално момче
<Bubble Gum> взе ли ти телефона?
<Alice> Даде ми неговия. Само че съм го загубила.
<Alice> Какъв е този огромен интерес от твоя страна?
<Bubble Gum> просто съм любопитна
<Bubble Gum> какво ще правиш тази вечер?
<Alice> Ще си седя у дома и ще чакам Калин да се обади.
<Bubble Gum> искаш ли да ти дойда на гости?
<Alice> Ако ти се идва. Доста ми е лошо обаче и няма да съм кой знае колко добра компания.
<Bubble Gum> ти пък
<Bubble Gum> ще мина към 7
<Bubble Gum> айде че Слави ме чака да излизаме
<Alice> Чао
<Bubble Gum> bye

4.

Във вторник (29. Април – първия от двата работни дни насред празниците), Калин минава през работата на Силвия. Тя е в отвратително настроение – два от сценариите са върнати от редактора, материалът за сряда още не е готов и освен това трябва да пътува със снимачния екип за Варна, а все още й е лошо. Калин я заварва, докато се опитва да внесе корекции в сценариите.

- Здравей, – казва сериозно и делово. – Мисля, че трябва да поговорим.

Силвия отдавна е преглътнала жлъчните отговори, които му е приготвила през предишния ден, през койт отой не се е обадил. Мълчаливо се изправя и тръгва към кафенето на долния етаж. Калин я следва. Настаняватй се на една странична маса.

- Извинявай, че не ти се обадих до сега. Всъщност ти бях ядосан.

- О!

Кратка тишина.

- Наприказвах ти куп глупости на вилата. Въобще се получи много тъпо.

Тишина.

- Как се чувстваш?

- Нормално.

- Има ли нещо?

- Не знам. Тестовете дават резултат най-рано след седмица.

- Виж, наистина не трябваше да го правим така, но нищо не може да се промени в момента.

Тишина.

- Знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Ще ти помогна винаги. Само кажи, ако имаш нужда от нещо.

“Да, бе”, мисли си Силвия. “Иска ти се, да е така. Но за съжаление на теб въобще не мога да разчитам.”

- Всичко е наред, – казва с отпаднал глас. Не й се занимава с тези неща. С нищо не й се занимава. Май пак е вдигнала температура.

Калин се навежда напред и се вглежда в нея. Опитва се да хване ръката й, която е на масата, но Силивя я отдръпва.

- Сигурна ли си, че си добре. Изглеждаш ми болна.

- Нищо ми няма.

- Виж, наистина съжалявам. – тези думи му костват страшно много – до сега никога не е признавал, че съжалява за нещо, което той е направил. Но безразличието на Силвия го влудява. Тя го поглежда в очите. – Каквото и да е, ще се размине. Говорих с майка й на Надя, която е гинеколог. Каза ми, че ако съвсем в началото се открие бременността, абортът е напълно безопасен и процедурата е елементарна. Дори ако искаш, може да отидеш при нея. Няма да ти вземе пари.

- Може изобщо да не съм бременна.

- Е да, дано. Но ако все пак …

- Благодаря ти. Но сигурно ще си отида при мойта лекарка.

- Аз само ти предлагам …

- Благодаря.

Калин започва пак да се изнервя. В крайна сметка е дошъл на крака да говори с момичето, показва й, че му пука и дори е направил нещо реално по въпроса, а тя се държи като отегчена крава. Яко му се е нацупила. Ми добре, да си се цупи.

- Аз ще си ходя. – казва той и се изправя. В последния момент, следвайки някакви свои си инстинкти, добавя – Искаш ли да излезенем някъде довечера. Може да идем на китайски ресторант.

- Днес ще пътувам. Ще се върнем утре или в други ден.

- Обади се, когато си дойдеш.

- Добре.

Калин си заминава. Силвия изпитва пристъп на апатия и необходимост да остане сама. Връща се на работното си място и се опитва да се абстрахира от досадния глас на колежката Станислава, която обяснява с до непоносимост разпален тон нещо, за което Силвия не ще и да знае.

Телефонът изввънява. Шофьорът е.

- Ще тръгнем в два и половина.

- Трябва да мина през нас да си взема някакви дрехи и лекарства.

- Болна ли си?

- Да.

- Ще спрем по пътя.

- Благодаря ти.

5.

Силвия заминава за Варна, изпълнена с отвратителни очаквания. Но напук на всичко изкарват готино. Времето е хубаво, репортажът се оказва интересен. Операторът изпада в някакво откачено настроение и доста се забавляват покрай снимките.

В сряда вечерта (30. Април) се прибират в София. Силвия остава до късно в службата, за да обработят с Нина материала. Когато си отива у дома е капнала, скача в леглото, без дори да вечеря, и заспива. Май че работата в големи количества й се отразява добре. Поне не я занимават глупави мисли.

6.

За празниците Силвия заминава в Троян с Мая и Слави. Не й се ходи особено – заради тъпото парче Слави. Но я отвращава мисълта да стои сама в къщи и да пишка през половин час в чашка, за да направи поредния тест за бременност.

На 5-ти си е в София. Калин не се е обаждал и тя не му се е обаждала. Вече е минала една седмица, но тестовете са все отрицателни. В други ден ще отиде и на лекар, за да потвърдят, че няма нищо. Силвия се чувства по-спокойна. Дано, дано, дано.

Вечерта сядат с майка й и баща й да вечерят.

- Изглеждаш ми притеснена. – заявява майка й. Силвия прави кисела физиономия.

- Мамооо.

- Не трябваше да ходиш в Троян като си болна. Още подсмърчаш.

- Вече почти ми мина.

- Някакви проблеми ли имаш? – пита майка й след малко между две хапки.

Силвия оставя вилицата на масата и поглежда майка си.

- Всичко е наред, мамо. – казва тя с максимално спокоен глас. Майка й обаче я познава прекалено добре. Цялото поведение на дъщеря й все едно крещи Помощ! Помощ! Самият факт, че се задържа толкова в къщи вече е притеснителен.

- Силве, тук сме с баща ти да ти помагаме, особено в трудни моменти.

- Мамо, защо не ме слушаш. Нямам проблеми. Само си въобразяваш.

Майка й обаче не мирясва. Накрая, за да не се скарат, Силвия решава да излезе. И някак между другото се насочва към Симеоново, към вилата на Калин. В крайна сметка тя му е обещала да го потърси още преди няколко дни.

Пътят до Симеоново е скучен. Автобуси, досадни хора, които миришат и говорят, мърсотия и дори едно циганче, което иска пари. Отврат. Силвия гледа притъмняващия свят през прашното стъкло и в главата й се тълпят неориентирани мисли от изминалите дни.

Улицата пред вилата на Калин е тъмна. Силвия изминава последните метри и влиза през дворната врата. Колата на Калин не е в двора, което означава, че и той отсъства. Силвия отключва със собствения си ключ и влиза в хола. Пуска телевизора и сяда пред него. Но не й се гледа нищо. След около половин час претърсва хладилника и открива няколко бири. Отваря си една. Излиза на терасата и сяда на жълтия шезлонг. Тук се чувства спокойна – през изминалите месеци е прекарала повечето си вечери на тази вила. Обстановката й е позната, въздухът й е познат, котката на съседите, която гледа от едно съседно дърво й е позната … Силвия отпива от бирата и отпуска назад глава. На небето има звезди и тънка луна. Вечерта е топла и Силвия просто си лежи така.

Около 10 и половина надолу по улицата се чува приближаващ автомобил. Звукът му също е познат на Силвия. Почти сигурно е Калин. Не, че се чувства самотна така, даже й е много добре, но все пак й се иска да го види.

Колата приближава завоя, минава зад дърветата и спира пред портала.

Гореща вълна залива Калин. Очите му се приковават върху осветената къща.

- Какво има? – пита момичето до него, забелязало реакцията му.

Калин съобразява бързо. Той различава също и силуета на Силвия, която се е подпряла с лакти на парапета на терасата. Валя му все още не я е забелязала, но и това ще стане. Най-сетне Калин се спира на някакъв вариант и казва:

- Би ли ме изчакала тук.

И без да дочака отговор слиза от автомобила и влиза в двора.

Силвия наблюдава сцената. Фантазията й запълва информационните празнини. Калинчо се бави да слезне. Я, май че има още някой при него? Жена, добавя модулът за анализи. Ето го, сега идва насам. В колата определено остана още един човек, чиято сянка се движи. Какво ли ще каже Калин, когато стигне до нея? Силвия е изпаднала в състоянието на котка, която наблюдава без никаква реакция, но с напрегнат интерес приближаването на странно жужащо насекомо (връхчето на опашката трепва; дали е опасно? ей сега, след малко ще го перна с лапа и ще си проличи…).

- Здравей! – казва Калин, като се спира на най-горното стъпало към терасата. Силвия е извъртяла глава към него, но инак не се е помръднала.

- Здрасти, – отвръща му тя.

- Отдавна ли си тук?

- Да.

Настъпва неловка тишина. Силвия неволно поглежда към колата. Калин, чието внимание също е неотлъчно насочено натам, реагира моментално:

- С Милен и една негова приателка ще ходим на клуб. Сега отиваме да го вземем. Искаш ли и ти да дойдеш? – Калин поема голям риск така, тъй като изобщо не знае, къде е Милен. Изглежда ще се наложи да му се обади по телефона и да го предупреди. Дано само си е на вилата.

Силвия повдига вежди.

- Нямам настроение за клуб. Искаше ми се да се видя с теб.

Тя все още не е съвсем уверена в заключенията си и се опитва да предизвика Калин.

- Вече сме се уговорили. Трябваше да се обадиш, преди да дойдеш! – в този момент Калин е щастлив, че може да си позволи да бъде напълно искрен.

- Няма значение, – отвръща Силвия. – Само ще те помоля да ме оставиш някъде в центъра. От там ще си взема такси.

Калин усеща хладна нотка в гласа й. Всъщност той изобщо е престанал да очаква тя да му се обади и в момента се проклина, че не се е качил на вилата сам. Но ситуацията е такава и трябва да се съобразява с нея.

- Добре. – казва той. Знае, че има добри шансове да я убеди да дойде с тях, когато слязат в София. Само да намери Милен преди това! – Само ще скоча да си взема телефона и ще ида до тоалетна и се връщам. – Забравеният телефон чудесно обяснява, защо се е отбил от тук.

Силвия наблюдава гърба му, докато пресича хола. Копеле. Я да видим, какво ще каже по въпроса … Валя? Силвия влиза в къщата, за да си вземе чантичката, излиза при колата и се качва отзад. Така непознатата няма да може да я вижда или ще трябва да се извърти. Ще се чувства неловко. Кучка.

- Здрасти. – казва Силвия със сладък глас.

Валя е не по-малко любопитна.

- Здравей, – отговаря тя. – Тук ли живееш?

- Почти. Къде сте решили да ходим?

- На вилата на Калин.

- Това е неговата вила.

Валя се извърта рязко назад.

- Аз си помислих, че само спираме да те вземем.

Силвия мълчи. Повече нищо не я интересува. При всички положения ще го накара да я откара до тях. След това да правят каквото искат.

Когато Калин се връща на терасата, отсъствието на Силвия му въздейства още по-стряскащо от присъствието й на същото място преди 5 минути. Въобще – оплел е здраво конците. Изобщо не е искал да се разделя с нея, всъщност не знае как се е получило с Валя така, че да я отведе на вилата си. Сигурно защото Силвия избощо не му се еобаждала и той се чувства пренебрегнат и има нужда да укроти някак си наранената си гордост … Но като че ли ще е малко трудно да обясни всичко това на студеното и отчуждено момиче. Чиято насмешка вксъщност го вбесява. Нищо, ще опита.

Силвия е спуснала прозореца на колата и пуши на него. Взела е цигара от Валя. Калин би трябвало да се досети, че тази цигара е сигнално червено. Че няма какво повече да се опитва, но като заклет пушач, той никога не е отказвал цигарите и съответно не е пропушвал отново … Няма как да е запознат с емоционалната нагласа, която те принуждава да посегнеш към забранената кутия.

Калин й показва с жест, че иска тя да слезе и да отиде при него. Не го интересува, Валя какво ще си помисли. Силвия се бави няколко секунди, след което отгваря вратата и излиза. Приближава се до Калин.

- Не е, каквото си мислиш. – казва той.

На Силвия й става смешно. Брутално изказване.

- Валя ми е колежка. Милен искаше да го запозная с нея, след като я видя в университета. Обещах му да излезнем заедно някой път!

Усмивката на Силвия помръква.

- Не ти вярвам. – уведомява го тя. Дърпа си дълбоко от цигарата и извръща глава, за да издуха дима. Бавно и продължително.

- Добре, обади се на Милен, ако искаш.

- На никого няма да се обаждам. Просто не ти вярвам. Имаш ли нещо против да ме закараш у дома?

- Виж, зная, че всичко се е объркало в последно време, но не сме малки деца! Искам да седнем и да обсъдим нещата. Дори съм готов да ти се извиня.

Силвия е изненадана от подобно предложение. КАЛИН да се извини? Калин да се … ИЗВИНИ?!

Цигарата стига до заварка. Силвия се качва на терасата и я гаси в пепелника на масата. Калин я наблюдава. Трябва на всяка цена да я накара да разговарят. Ще успее да я убеди.

Силвия слиза по стълбите и застава пред него. Много близо. Поглежда го в очите. В този момент желае единствено да си отиде у дома, където родителите й, макар и малко досадни на моменти, са искрено загрижени за нея и не я лъжат. Където няма интриги и мистериозни колежки от университета.

- Няма нужда. Просто ме остави пред входа ми.

За момент изглежда, че Калин ще добави нещо, но той си дава сметка, че ако продължи, Силвия ще си тръгне пеша. Симеоново не е най-безопасното място за само момиче по това време от денонощието.

- Добре.

Качват се в колата и тръгват.

Валя казва нещо на Калин. Той й отговаря с нежелание. Силвия изобщо не ги слуша. Оставила се е на вечерния въздух да я духа в лицето и пуши поредната цигара. Очаква да е тъжна или да ревнува или да е ядосана … но всъщност открива, че изобщо не я интересува нищо. Дори изпитва чувството, че главата й е празна кутия с две очи. Сигурно, защото й се спи от бирата и заради до болка познатата обстановка – колата, улиците наколо, лаят на кучетата по вилите, вилата, от която си тръгва … Дори Валя има като нейната коса, малко по-къса, може да си представи, че гледа себе си на предната седалка.

Силвия протяга ръка през прозореца, за да изтръска цигарата и точно тогава минават през огромна дупка. Цигарата излита от ръката й и Силви инстинктивно подава глава и поглежда назад след нея.

И тогава тя видя трупа.

7.

Добре де, никакъв труп няма, само че стана прекалено мелодраматично, та си викам … малко да пораздвижа обстановката.

В резюме, Калин все пак минава да събере Милен и след това слизат в града. Валя също иска да се прибира, така че в ролята си на такси Калин минава през Младост 4 и после през Младост 2 и в крайна сметка вместо с едно момиче на вилата си се зовава с един пръч насред Младостите. Какво да се прави, такива са обратностите на живота.

8.

От този момент животът за Силвия потича доста еднообразно. Тя съвсем се заравя в работа – просто няма какво друго да прави. От време на време излиза с Мая и Слави, който се опитва да я запозне подред с всичките си приятели, но те като че ли са внимателно подбирани да са гнусни като него. Междувременно гинеголожката й потвърждава, че не е бременна – единственото хубаво нещо, което й се е случвало напоследък.

Time is ticking away. Тик-так, тик-так, тик-так …

Минават близо два месеца в служебни проблеми. И тогава Калин се обажда за трети път след онази глупава вечер.

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Бонус Глава 1 – Tick-tack world

Тримата се наредиха на ръба на скалата и зачакаха. Когато слънцето най-сетне изгря, стрелките му показваха 5 часа и 33 минути.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Бонус Глава 1
Tick-tack world

Две малки тиктакозавърчета стояха на ръба на пропастта и наблюдаваха морето от облаци в краката си. Едното тиктакозавърче изтиктака:

- Слънцето всеки момент ще се покаже.

Другото цъкна миролюбиво няколко пъти. Наистина, облачното море беше започнало да червенее на хоризонта.

- Дали ще пуснат по радиото July Morning? – подметна отново първото тиктакозавърче.

- Сигурно. Старият радиочасовник Cube Led Display Clock Radio Panashiba обеща да бъде тук преди изгрева.

- Тик-так. Може да се е успал.

- О, не, навих го за 4:30 сутринта.

- А, ето го и него.

Panashiba се зададе по склона зад тиктакозавърчетата. От него се чуваше музика. Но не беше July Morning – все още беше рано.

Тримата се наредиха на ръба на скалата и зачакаха. Когато слънцето най-сетне изгря, стрелките му показваха 5 часа и 33 минути.

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Читателите

Досега четох "Сезон.."-а и казано на отчасти мъжки език "направо се размазах". :) Уникален стил, шапка ти свалям. А пък героят ти е такъв образ, че чак ми се прииска да съм на мястото на някоя от жените :)) Поздравления, наистина. - Milena Koleva

02.7.2010 г. – дж н (~***~) – За книгата
“Това определено си заслужава да се прочете…”

25.10.2009 г. – desislav.k – За книгата
pro4etoh khigata ti na edin dah!Strahotno!Prez tsqloto vreme imah 4uvstvoto 4e az sam glavnq geroy.4ove4e,ti naistina ima6 talant!Blagodarq ti!

02.9.2009 г. – JC – За автора
Поклон, Доч! Изловил, изживял и натирил съм и аз няколко дивни кучки… Поклон за достоверността & have a beautiful life! Чак ми се иска да се нАпия ( ебемтоално с теб), д’си рАзк’сам ризката и се майна от тоз дживоть :))) И последно…Йевалла!

07.4.2009 г. – Владимир Трендафилов – За книгата
“…‛Сезон за лов на диви кучки‛ (2005) на Даниел Апостолов (Rogger Dojh) дава повече епически надежди, да не говорим, че е първата книга на своя автор. Това е ярък билдунгсроман с епическа динамика на епизодите, макар че сюжетът всъщност не излиза извън София. Главният герой е млад човек, вероятно натоварен с автобиографични мотиви. Той митарства из квартири и Интернет-пространството, влиза в разнообразни комбинации със стари приятели и нови приятелки и общо взето се е заел импровизирано да търси себе си. Сюжетът не предполага кой знае какви тематични висоти, но разгръща умението на Апостолов да пише забавно, леко и интелигентно – много рядко съчетание в нашата литература. Романът е ценен именно като първи роман на автора си, младежка книга, която хвърля ръкавица на ‛зрялата‛ ни книжнина с едно безхитростно неведение за традициите и практиките й. И любопитното е, че в редица отношения предизвикателството й успява. Вътре срещаме повествователна свежест, артистично боравене с езика, хумор, динамика. Романът не се разгръща чак в епос, защото му липсва онтологичната дълбочина в изображението и символиката на основните герои, но на този етап от творческата кариера на автора си е обещаващ…”
в. Култура, Брой 37 (2520), 29 октомври 2008 г.

09.1.2008 г. – Той е – За книгата
Такива простдтии скоро не бях чел. Перверзии на човек, страдащ от липса на нормални хора около с-ебе-ебе-ебе си

31.1.2007 г. – Bloodymirova – За книгата
Wingman-a ми даде книжката и я прочетох снощи преди лягане. Скоро не ми се беше попадало такова емоционално четиво. Верно, че жените сме били големи кучки бе :) Ама се случва понякога мъжете да ни докарат до лудост със способността си да рационализират всичко. Давай все така, има ляп в тебе.

07.12.2006 г. – Philip Pavlov – За книгата
Поздравления най-добрата книга от рода си която съм чел наистина прекрасна!!!!!

21.11.2006 г. – veramera – За книгата
Странното в тая книга е, че на места, в началото, когато един от героите започне да се държи нелогично, другите (най-често другият) моментално прави същото. Иначе последната част е безумно хубава, адски много ми хареса дългият диалог.Много добре си личи кой какво казва и как го казва, без излишни обяснения.

21.11.2006 г. – July – За книгата
Knigata opredeleno otrazqva surovata deistvitelnost i haraktera na kuchkite,narecheni jeni.Cql jivot se molia da ne se prevurna v takava…kakto i da e,knigata mnogo mi haresa i mislia,che si goliam pich,avtore…..a i obicham ovni :D Uspeh!

29.10.2006 г. – т – За книгата
е дано каката от постскриптума да те е накарала да позабравиш предишните. отпусни се малко, на моменти звучиш като конспиративна теория, но като цяло ми харесва много и наистина се чете на един дъх. ще има ли още онлайн или ще си купувам цялата книга от някъде скоро? :-) успех Доч!!!

29.10.2006 г. – cemal – За книгата
mnogo hubava kniga prosto do kraya e izçetah za mig

16.10.2006 г. – Az – За книгата
Препрочитам я!

27.9.2006 г. – MDMA – За автора
брато ти си някав луд… Тая книжка за секунди, за секунди при положение че учих :). Много добре е написано. Продължаваи в същия дух!

16.9.2006 г. – Milena Koleva – За книгата
Досега четох “Сезон..”-а и казано на отчасти мъжки език “направо се размазах”. :) Уникален стил, шапка ти свалям. А пък героят ти е такъв образ, че чак ми се прииска да съм на мястото на някоя от жените :)) Поздравления, наистина.

01.9.2006 г. – олимпия видолова – За книгата
много сте свеж и оригинален. боже, каква дейктвителност! благодаря, че ми доставихте 4 часа пълен кеф! Искам още, искам пак! Успех, Додж!

24.8.2006 г. – Аня – За книгата
Страхотна книга, прочетох я на един дъх! Продългавам нататък и съм убедена, че и другите са толкова добри и истински, защото това е живота! :)

14.7.2006 г. – - – За книгата
Slu4aino popadnax tuk i ve4e 2 chasa 4eta i ne moga da spra tolkova mi e interesno . Mn qka kniga si napisal Pozdravi ot Varna

13.6.2006 г. – Иван – За книгата
Някои да се разпознава в лицето на автора?Аз имам чуството че само на такива кучки попадам.Приятелите ми се шегуваха с мен че мога да напиша сценарии за сапунка, но като гледам са ме изпреварили, и то отдавна.Поне съм щастлив че не само аз попадам на тия кучки… А иначе е доста отпускащо четиво, което на моменти може да те събори на земята от смях(заради начина на изразяване, не заради ситуациите), в други ти идва да идеш да и разбиеш главата на оная….

09.6.2006 г. – verbum – За книгата
Новаторско, оригинално, направо страхотно; но иска още работа – на места е хаотично, макар че можеш да го припишеш на стила. Според мен трябва да я допишеш! Финалът е повече от чудесен, но някак си липсва нещо преди него. Липсва… обем? Лафовете са ти изключително свежи, направо като бисери в калта. Имаш талант, Родж, имаш.

05.4.2006 г. – - – За книгата
samo da napi6a komentar 4e q po4vam za 3 ili 4-ti put…stana mi navik da q 4eta kato se razo4arovam ili mi pisne ot vsi4ko v jenski rod…dava nadejda

04.4.2006 г. – domi – За автора
Книгата си е и занимавка и зарибявка, отдавна не ми беше попадало нещо толкоз интересно. Като се спомена редакцията на Уъркшопа се замислих какъв е шанса да сме се засичали някъде… Както и да е, thumbs up, Dojh, keep it up!

12.2.2006 г. – madji – За книгата
a ot knigata stava mnogo qk film, vnimavaite koi 6e go pravi de:)

17.1.2006 г. – initooo – За автора
Zdravei! Znam 4e sigurno suuuper mnogo hpra pi6at ne6to i ve4e ti e pisnalo…Iskah samo da ti kaja 4e spored men naistina ima6 talant i knigata ti e stra6no hubava!Zaintriguva me mnogo,tolkova 4e smqtam da zapo4na s pisaneto na edno ne6to koeto otdvana misleh ama vse ne mi stiga6e vreme:)Kazva se “Dialozi na 3 ku4ki”,a ot tvoqta kniga suvsem estestveno doide i podzaglavieto-”…ili kak da izbqgame ot lovcite” :)))) Ami tova e,nqma kvo pove4e da te zanimavam s moito gluposti:)6te se radvam ako mi otgovori6 :) initooo

11.12.2005 г. – - – За автора
r. do4 ti si pi4

30.11.2005 г. – Clipper – За книгата
Намерих линк за книгата към 00:00 и както се сещаш не съм ставал до сега(3:45 AM). Май всички си я чувстваме особенно близка по някакъв особен, извратен начин. Все така да пишеш и късмет занапред.

25.11.2005 г. – remember_me – За книгата
Knigata razkriva skritata sa6tnost na jenite,za tova kakvo iskat v deistvitelnost no nqmat smelosta da go izrekat glasno.Tazi kniga trqbva da bade pro4etena ot vsi4ki maje za da razberat za skritata sa6tnost na jenite olkolo tqh.

31.8.2005 г. – screamBoy – За автора
Fuckin animal ^__^ Върнах се към мили спомени, благодаря {o.0}-\

27.8.2005 г. – MarcasDeAyer – За книгата
Започнеш ли да четеш тази книга те увлича. Мен ме увлече и съм много доволна от нея..Защото никога до сега не съм чела толкова съвременна книга… Във сички случаи Мила r0x :) Само дето трябваше да го зареже тоя..Гошо хаха Продължавай да пишеш Rogger Dojh ! Книгата си заслужава!

09.8.2005 г. – Volsus – За автора
Kakwo da ti kaja…”Filma” e nechoweshki :) Otdawna ne bqh popadal na tolkowa intiguwashto chetiwo ! Ako znaesh kyde me wyrna :) Kakto i da e …imash mnogo fenowe!!! Pojelawam ti uspeh !

01.8.2005 г. – Irta – За книгата
Chestita nominacia za knigata! Mnogo se zaradwah,kato widqh materiala za Vick konkursa w spisanie Lik ;) Stiskam palci za nagrada :)

18.7.2005 г. – Sweedy – За автора
много поздрави, стискам ти палци да спечелиш не само тази награда

17.6.2005 г. – BlackHeart – За книгата
Книгата ти е супер яко нещо, пожелавам ти най-сърдечно да спечелиш наградата на Фондация ВИК :)

08.6.2005 г. – roumy – За книгата
Na 1000-i kilometri ot Bg mi beshe mnogo milo i priyatno nadnikavaneto v BG deistvitelnost :), vsichko e napisano mnogo realno ne natrufeno ,ponyakoga malko oburkvashtop ,no interesno …

07.6.2005 г. – nerksis – За книгата
Браво!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! По-голяма боза небях чел скоро. Перфектно лекарство ако страдате от запек!!!!! Стилът е ужасен и няма фабула, просто сбор от пиянски истории и ищах за се ебе всичко дето носи пола!!!!

06.6.2005 г. – Irta – За книгата
Knijkata e chudesna. Okaza se, che sym chela chastta s gavyri na dojh.hit.bg predi dosta wreme, sezon za low na diwi kuchki q widqh pyrwo w nqkolko knivarnici i nqkolko meseca po – kysno – tozi wtornik q prochetoh za edna wecher online. dnes okonchatelno si q kupih i trqbwa da kaja, che naistina e uvasno priqtno chetiwo. I na hartiq oformlenieto e mn dobro, samo nqkak si koricata ne mi haresa, no towa si e lichno subektiwno mnenie.

04.6.2005 г. – GRACIA – За книгата
Stra6no mi haresa! Mnogo 6te se radvam ako prodylji6 da pi6e6!

28.4.2005 г. – diavolcheto – За книгата
Много добра книга! Модерен стил, изключително забавно четиво. Препоръчвам Ви го горещо!

05.4.2005 г. – kalin – За автора
diletant

04.4.2005 г. – Drago – За автора
леле ужас ! как си търпял не знам… дали ще има продължение какво става с последния гълъб?

16.2.2005 г. – Snaip17 – За книгата
Gega, knigata e zabavna. Az lichno i se izkefih mnogo! Ne znam s kakvo se zanimavach sega (vsychnost znam, no niama da kazha) , no vzemi i pichi pak.

07.2.2005 г. – daemon – За книгата
evala mate:) zavijdam ti za tyrpenieto koeto si imal da opishesh vsichko…az vse samo se kanq…

27.1.2005 г. – IvanI – За книгата
Knigata e neveroqtna, pro4etoh e na edin duh:) Shte 4akam s neturpenie i drugite knigi. Samo taka dojh, mnogo to4no si opisal jenite v tazi knijka :)) Prodaljavai vse taka!!!!

24.1.2005 г. – Gal – За книгата
ха така! най-сетне на хоризонта на разни щурави и лишени от смисъл писания да се появи нещо истинско и родно. бях в книгата, в историята, живея в младост и то между окръжна и хмс и ми стана топло. и ми достави радост и щастие да си припомня подобни щурави ситуации и да съм по-млада и смела от сега. благодаря много за кефа. галя

18.11.2004 г. – keyhole – За автора
koga shte se zapoznaem;)????

17.11.2004 г. – king_for_a_day – За книгата
Само не разбрах защо последната булка се ебеше само с един? Нищо де, има време, той финалът е отворен…

11.4.2004 г. – Njordanov – За книгата
Прочетах книгата ти на един дъх така и не разбрах как мина работното ми време :))) Поздравления пишеш много увлекателно и стила ти е страхотен

27.3.2004 г. – FreeBie – За книгата
Случайно попаднах на link, довел ме тук, но вече съм споделил удоволствието от прочитането на книгата с доста хора :-) Поздравления, Dojh!

26.3.2004 г. – - – За книгата
И АЗ СЪМ ПРЕЖИВЯЛ ПОДОБНИ НЕЩА, НО МЕ КЕФИ КАК НЕ ИМ ЦЕПИ БАСМА НА НЕНОРМАЛНИТЕ ЖЕНИ

25.3.2004 г. – Invisible Child – За книгата
ами аз всъщност прочетох 4тата част едва сега… и тя всъщност не свърши. това може би е хубаво? не знам, но първите три ме оставиха със странното чувство, че нещата можеха да са мааааааалко по-различни и всичко щеше да е наред. и някакси, като ги прочетох пак… ми стана тъжно. не знам защо.

15.3.2004 г. – - – За книгата
ludnica

14.3.2004 г. – Master_Joda – За книгата
За книгата ли…. ами да му мисли моя работодател. В петък случайно попаднах на линк към книгата и работния ми ден премина в четене. Страхотно беше, но ми остана още глава и половина а работния ден свърши…. ще взема да остана след работа, точно ще впечатля шефа :))))

08.3.2004 г. – wakeop – За книгата
яко е :) Нищо друго не мога да кажа… щото ще завия от завист :ррр

08.2.2004 г. – joro – За книгата
rogg, sled kato prochetoh na edin duh vsichko, preprochetoh Nitzshe – i kakto znaesh tam ima za jenite – “pri jena li otivash ne zabravqj kamshika si” :)

31.1.2004 г. – Taricata – За книгата
knigata e strahotna. Prosto trqbva da se pro4ete ot vseki, za da si obqsni shto za hora za jenite :)

30.1.2004 г. – Wynche – За книгата
“Read a modern novel by a BG author yesterday. It was interesting and impressive, I think in a way – marking a new style I expected would arise earlier. By new style, I mean a straightforward and honest description of the everyday life of a modern person. I mean, the novel includes Internet jargon and smileys, and even has passages of IRC logs and entire e-mails posted.It’s just some love stories (women that happen to the main character), but sounds so close and realistic that it’s really difficult to quit reading. Here’s the book (in Bulgarian): http://dojh.hit.bg/misc/wbhs/”

08.1.2004 г. – SorryLol – За книгата
Просто не мога да повярвам колко точно е описан абсурда на реалността…….

03.1.2004 г. – bubata – За книгата
Изчетох книката преди малко. Честно казано започнах малко отзад напред:)) Хареса ми! Dojh, толкова много си приличат мадамите, че чак е отчайващо положението:)) Време е да се появи някоя истинска нормална жена. Успех ти пожелавам!

18.12.2003 г. – no_angel – За книгата
6+!

10.12.2003 г. – low11 – За книгата
и кво-ама тоия пич все на тъпши жени попада:) а как свършва,кво става със силвето,тя най-свестна ми се чинеше:)

06.12.2003 г. – penco – За автора
avtora , mnogo si prost pich

16.10.2003 г. – MAUSS – За книгата
Мислех да напиша нещо от вида “Ти наистина трябва да отидеш да се прегледаш, как си идържал?” Но виждам че вече са ме изпреварили. Мисля, че книгата е много добра.

01.10.2003 г. – chocho – За книгата
Това не е просто книга, която се чете за удоволствие. Хората явно не го разбират. Това е енциклопедия, в която може да намериш всички разновидности на на бозата, наречена любов. Четете внимателно! Тук е събран дългогодишен опит и богат лексикон от грешки и недоразумения. Погледнете над повърхността на сухите изречения и ще откриете много по-дълбок смисъл. Да се поучим от старите грешки и също като Dojh да гледаме с насмешка на тях ;)) Продължавай в този дух, човече! Подкрепям те изцяло!

28.9.2003 г. – Kulturin a.k.a. NoWay – За книгата
Това е абсолютният финал на продължителните изседвания под надслов “Да открием жените хора ли са….. с любов”. Останови се че жените за обикновен ГЪС. Жените са за педераси, Додж. Проумеи го. Шибай секса… можем го и сами. Никъф смисъл няма. Само гадост (който намира гадоста за смисъл да си троши главата). Аз да ти се похваля че най – накрая го прочетох цялото. Браво на теб. Дано не се чустваш зле като отхвърлен генетичен материал :Ь. Това нещо update-s ще има ли? Щото сезоните ше си минават докато един ден просто няма да ти стане. P.S. Това за жените и педерасите… бе май не е вярно :Ь

02.6.2003 г. – Георги Караджов, destination-east.hit.bg – За автора
“Този е някакъв много ненормален, откачен български поет и писател, който мога да сравня донякъде с Килгор Траут. Стиховете му са убиец – къде по принцип, къде на добрия вкус :)”

14.5.2003 г. – Mam de X-Wing (WingMan) – За автора
“Копеле, не мога да повярвам, че си изтърпял всичко това …”

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Пресата

Романът е ценен именно като първи роман на автора си, младежка книга, която хвърля ръкавица на ‛зрялата‛ ни книжнина с едно безхитростно неведение за традициите и практиките й. И любопитното е, че в редица отношения предизвикателството й успява. Вътре срещаме повествователна свежест, артистично боравене с езика, хумор, динамика.

‛Сезон за лов на диви кучки‛ (2005) на Даниел Апостолов (Rogger Dojh) дава повече епически надежди, да не говорим, че е първата книга на своя автор. Това е ярък билдунгсроман с епическа динамика на епизодите, макар че сюжетът всъщност не излиза извън София. Главният герой е млад човек, вероятно натоварен с автобиографични мотиви. Той митарства из квартири и Интернет-пространството, влиза в разнообразни комбинации със стари приятели и нови приятелки и общо взето се е заел импровизирано да търси себе си. Сюжетът не предполага кой знае какви тематични висоти, но разгръща умението на Апостолов да пише забавно, леко и интелигентно – много рядко съчетание в нашата литература. Романът е ценен именно като първи роман на автора си, младежка книга, която хвърля ръкавица на ‛зрялата‛ ни книжнина с едно безхитростно неведение за традициите и практиките й. И любопитното е, че в редица отношения предизвикателството й успява. Вътре срещаме повествователна свежест, артистично боравене с езика, хумор, динамика. Романът не се разгръща чак в епос, защото му липсва онтологичната дълбочина в изображението и символиката на основните герои, но на този етап от творческата кариера на автора си е обещаващ.”

Владимир Трендафилов, в. Култура, Брой 37 (2520), 29 октомври 2008 г.

 

Животът и случките, които Доч описва по своя остроумен, забавен и често откровено груб начин, не ми бяха чужди, макар никога да не ми се бяха случвали. Може би затова сега, когато се сетих за книгата, се сетих за нея с някакво чувство за собственост. Историята, мисля, не е загубила актуалност.

Препоръчвам ви я, защото може би има нужда от популярност. А може би не. Вие ще решите.”

Visha, goodreads.com

 

Шест книги се състезават във втория конкурс на фондация “Вик” за български роман на годината, оповести журито тази година, което е в състав: Дико Фучеджиев, Кирил Топалов, Николай Стоянов и Владимир Трендафилов. За голямата награда се конкурират Анжел Вагенщайн, Атанас Наковски, Георги Гроздев, Емил Андреев, Милен Русков и Роджър Доч (Даниел Апостолов).

Изданията, които са стигнали до финалния кръг и ще се конкурират за голямата награда, са:

- “Сбогом, Шанхай” от Анжел Вагенщайн (изд. “Колибри”)

- “Обърнат свят” от Атанас Наковски (изд. “Библиотека 48″)

- “Плячка” от Георги Гроздев (изд. “Балкани”)

- “Стъклената река” от Емил Андреев (изд. “Изток-Запад”)

- “Джобна енциклопедия на мистериите” от Милен Русков (изд. “Жанет-45″)

- “Сезон за лов на диви кучки” от Роджър Доч (Даниел Апостолов)

Победителят ще бъде определен през ноември, като оттук нататък в гласуването вече участва петият член на журито – читателите.”

vesti.bg, Шест книги номинирани за български роман на годината, 03.06.2005

 

Първата издадена онлайн и по своята същност електронна книга, която продължава да се разпространява и в pdf формат е “Сезон за лов на диви кучки” на Rogger Dojh. През 2004-та се излезе и на хартия чрез издателство “Лик” и събра доста овации по форумите, освен номинациите за роман на годината и т.н. Впрочем на сайта на Rogger Dojh има още няколко интересни електронни издания.”

dbs-books.net, Плесио? Сиела? Първият български четец и е-книга?!

 

А преди половин час срещнах/открих Даниел. Преди 4 години работихме заедно в една интернет фирма, аз като пиар, той като програмист. Не си говорехме друго освен “здрасти, здрасти”, “чао, чао”. Аз го имах за празноглав нахален кандидат-юпи, той вероятно ме смяташе за застаряваща особнячка, после влезе в казармата и не съм предполагала, че ще го срещна навово. Допреди половин час, когато пуснах в гугъла “Николай Светлев” и в първия линк с името на Ники, видях нещо, което ми се стори познато отнякъде. Зачетох се, беше сайт на някакъв млад фентъзи и sci-fi фен. Ники фигурираше там като негов любим автор и точно с “Всичкия блясък на злото”. Другите му любими автори ме заинтригуваха и почнах да чета подред сайта. Момчето сам правеше опити да пише, някои бяха незрели, други издаваха някаква дарба. После се сетих, че името, с което се подписваше – Robert (Rogger) Dojh, ми е познато отнякъде. Проверих пак с гугъл, и догадката се оказа правилна – автор на един от номинираните 6 романа за Роман на 2004 г. – “Сезон за лов на диви кучки”. Първият сайт беше правен преди години от него, още преди да влезе в казармата. Следващото (и последно се надявам) съвпадение за деня обаче ме уби – попаднах на негова снимка и Robert (Rogger) Dojh се оказа бившият ми колега Даниел, празноглавото кандидат-юпи. Сега го видях с нови очи. Явно през времето, когато сме работели заедно, аз просто не съм го била виждала. За него също ще напиша после, защото втънах и в неговата книга, която свалих.”

Невена Г., Ден на срещите, 10.10.2005

 

На 2 юни в Червената къща бяха представени шестте романа, номинирани за наградата “Вик” за тази година.
Водещ на представянето беше Петя Рачева от агенция “Прима” – ПР агенцията обслужваща конкурса.
До финалната фаза от конкурса “Български роман на годината” на Фондация Вик са допуснати “Сбогом, Шанхай” на Анжел Вагенщайн, “Обърнат свят” на Атанас Наковски, “Плячка” на Георги Гроздев, “Стъклената река” на Емил Андреев, “Джобна енциклопедия на мистериите” на Милен Русков и “Сезон за лов на диви кучки” на Роджър Доч (псевдоним на Даниел Апостолов).”

Мартин Митов, Словото, Известни са номинациите за наградата Вик 2005, 02.06.2005

 

Даниел Апостолов, известен също под псевдонима Rogger Dojh, е автор на фантастични произведения, поезия, минатюри, импресии и на романа „Сезон за лов на диви кучки“.”

bgf.zavinagi.org

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 4: Post Scriptum

В 18:30 на 27 aприл 2003 г. по Околовръстния път - някъде в отсечката между Симеоновско шосе и отбивката за Младост - под проливния дъжд се движеше синя Шкода 120L. Фаровете й светеха, а чистачките с труд успяваха да поддържат някаква що-годе приемлива видимост през предното стъкло.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ЧАСТ IV
Post Scriptum*

* Всички съвпадения на имена на хора и места, както и съвпадението на цялата история с реалността са напълно случайни. *

1.

В 18:30 на 27 aприл 2003 г. по Околовръстния път – някъде в отсечката между Симеоновско шосе и отбивката за Младост – под проливния дъжд се движеше синя Шкода 120L. Фаровете й светеха, а чистачките с труд успяваха да поддържат някаква що-годе приемлива видимост през предното стъкло.

Заради ниските облаци беше започнало да се смрачава по-рано. Шофьорът, който беше сам в автомобила, караше внимателно – с около 50 км/ч – и въпреки това се беше изправил максимално на седалката, с надеждата да различи евентуалните препятствия по пътя, скрити под огромните локви. Вниманието му беше насочено и към мантинелата, където можеше да се появят пешеходци.

В насрещното платно префуча ТИР. Шофьорът в синята шкода хвърли бърз поглед в огледалото за задно виждане и го напсува на глас. Онзи караше поне със 70.

Следващият автомобил в насрещното беше с халогенни фарове и шофьорът в синята шкода намали, заслепен напълно от болезнено ярката светлина.
Когато гъзарският черен автомобил отмина, младежът зад кормилото огледа обстановката пред колата и рязко намали. До пътя, на една потънала в кал спирка, стоеше мокро до кости същество и очевидно чакаше автобус.

Колата спря пред съществото и дясната врата се отвори. Момичето (носеше поличка и имаше дълга коса – всички ще стискаме палци да се окаже наистина момиче, а не някой женствен гей) се приближи и проведе кратък диалог с шофьора. След това се качи, затвори вратата и синята шкода отново потегли.

2.

Шляп-шляп-шляп, казаха чистачките. Гумите съскаха по мократа настилка. Момичето до мен седеше неподвижно, стиснало ръце в скута си. Или не – все пак се долавяше някакво движение – цялата трепереше.

- Къде точно в Младост отиваш? – попитах я аз. Погледнах я с ъгълчето на очите, без да отделям вниманието си от отвратителния път. Тя вдигна ръце, за да пооправи косата си и ме опръска с дъждовна вода. Милата, беше напълно подгизнала. Пресегнах се и пуснах парното на максимална степен.

- При 43-ти блок.

- Аха. Студено ли ти е?

- Малко.

- Чакай.

Намалих и след това отбих. Съблякох връхната си дреха и й помогнах да я облече върху леката блузка. Момичето ме погледна с благодарност.

- Тънко е, но всъщност топли много – вдигнах качулката на главата й. Така девойката заприлича на Императора от Star Wars.

- Благодаря! – рече ми тя. Оставих я да се донамества в шушляковото нещо и подкарах Синята птица нататък.

Известно време мълчахме. Някакъв гей с Audi ме задмина с дива скорост точно пред муцуната на поредния ТИР и в последния момент се прибра в лентата си. ТИР-ът щеше да се скъса да сменя дълги и къси светлини. След това стигнахме нерегулирано кръстовище където бях ангажиран да се взирам през дъждовните струи.

- Доста безумно е да чакаш автобус на Околовръстното в подобно време – подхвърлих, когато излязохме на права отсечка и можах да се поотпусна малко.

Момичето ме погледна изпод качулката.

- Днес вече ми се случиха доста безумни неща – отговори тя.

- Какво ти се е случило? – попитах.

Тя кихна.

- Еми изпуснах GSM-а си в една локва. После по околовръстното нямаше таксита – все едно чакам на някакъв междуселски път. За сметка на това мина един празен 111, който не спря.

- Страхотно – изкоментирах. Предположих, че това не са точно безумните неща, които тя имаше пред вид, но реших да не й досаждам с въпроси.

Стигнах до отклонението за Младост 4 и намалих, за да завия. Преди да направя ляв завой трябваше да изчакам още един ТИР. Много ТИР-ове бяха наизлезли по тоя дъжд. Като дъждовни червеи. Фссссссссссс …. ТИР-ът мина през някаква адска дупка, пълна с вода, и вдигна пръски до небесата.

- Нали няма да те отклоня много? – попита момичето.

- О, съвсем не. Крайната ми цел е Окръжна болница. Къде живееш точно на 43-ти блок?

- Ами навътре в квартала съм. Има един ветеринарен магазин зад пазара. До него има магазинче и до него заведение. Сещаш ли се?

- Да.

- Ако можеш да ме закараш до там …

Усмихнах й се окуражително и продължих да шофирам.

След 5 минути вече маневрирах из преплетените тесни улички около блока и спрях на паркинга отпред. Момичето ме погледна. Аз също го погледнах. Един мокър кичур се беше измъкнал изпод качулката му и от него по дрешката се беше проточила тънка мокра струйка, която отразяваше светлината на неоновите реклами и уличното осветление.

- Много ти благодаря.

- Бе важното е, че най-накрая си стигна до вас.

- Ако не ме беше качил, … е то аз и така ще се разболея, но инак сигурно щях да си умра на онази спирка.

- Да си жива и здрава.

Усмихнах се.

- Ами … аз да тръгвам.

Тя хвана чантичката си, отвори вратата и понечи да слезе. В последния момент се спря.

- О!

Прибра крачето си обратно.

- Съвсем забравих! Щях да си тръгна с това …

На паркинга беше доста светло и за първи път имах възможност да разгледам добре момичето, след като свали качулката и се изхлузи от шушляковата дрешка. Беше доста красива. Всъщност беше направо … “Страхотна”, помислих си. “Защо не срещам такива жени? Очевидно не излизат и не ходят на местата, където аз излизам и ходя…” Някак не съобразих, че току що бях срещнал една.

- Още веднъж извинявай, аз …

- Няма ли да ме поканиш на кафе? – прекъснах я и се ухилих извинително.

- Ами всъщност …

- О, не исках да те притеснявам.

- Наистина, идеята ти е хубава, но точно в момента горе е пренаселено и …

- Не бе, не се притеснявай, само се пошегувах. Хайде, аз ще бягам. А ти гледай да не се разболееш наистина.

- Ако имаш време, утре може да пием кафе. Искаш ли?

- Да. Запиши си телефона ми.

- Май че няма къде.

- Хмм. Чакай.

Извадих от вътрешния си джоб казарменото си тефтерче и химикалка. Откъснах листче и й го написах. Отдолу написах Rogger Dojh.

- Доч ли се казваш?

- Ахам.

- Аз съм Силвия.

- Приятно ми е.

- Еми, значи … ще те оставям и ще се прибирам. Много ми е студено.

- Бягай.

Най-сетне мокрото същество напусна Синята птица и хлътна в един от входовете. Преди да влезне, погледна в моя посока и ми помаха.

Седалката до мен беше мокра. Все едно момичето се е напишкало. Офф, добре де, само дъждовна вода е. Ухилих се кисело и дадох на заден.

3.

Понеделник бе денят, в който GSM-ът ми не иззвъня нито веднъж. Стана ми малко тъжно, че тя в крайна сметка не се обади. Вечерта си легнах в безрадостно настроение, а на следващата сутрин, когато отпуската ми свърши, се завърнах обратно в поделението, където служех. C’est la vie …

4.

Дата: 23 юни 2003 г.
Час: 6:00 вечерта.
Място: една от Симеоновските вили (Западно Симеоново).

С О-Гош тъкмо привършвахме с инсталирането на PC-то и усилвателите. Двете тон-колони изнесохме пред къщата, така че да се чуват добре в двора, където бяхме наредили няколко маси и столове около тях.

GSM-ът ми се разцърка.

- Слушам!

- Здрасти, Денушко!

- Ооо, Мими! Какво става, пиле?

- Ами имам проблем. Акумулаторът ми е паднал и не мога да запаля. Не мога да се свържа и с Мам и Милейди. Не знам дали ще мога да дойда.

- Ако искаш да ти счупя краченцата, недей идва – отговорих аз жизнерадостно.

- Не ми се дават пари за таксиии! – проточи Мими. – Точно сега съм останала без пари, а майка ми и Сашко са на село и няма от кого да взема.

- Бе не ми се оправдавай. Просто не ти се идва.

- Напротив! Идва ми се!

- Тогава ще мина да те взема.

- Наистина ли?

- Да. Ще тръгна след 10 минути. И гледай като пристигна да си се оправила.

- Багодаря ти Денушко! Но ако не ти се разкарва …

- Не бе, как. Естествено, че ще дойда!

- Супер, много се радвам!

- Айде, до след малко.

Click!

- Ще ходиш да доведеш Мими ли? – поинтересува се О-Гош.

- Мда. Аре, аз ще скачам в Синята птица, че изродите ще почнат да идват всеки момент.

5.

Спуснах се по Симеоновско шосе. За момент се поколебах, дали да не мина през Студентски град, но при мисълта за петдесетте светофара по пътя се отказах и свърнах по Околовръстното. Движението беше натоварено. Може би все пак беше грешка. Бе карай.

Понастъпих малко газта. Времето беше прекрасно, за разлика от последния път, когато пак слизах от вилата на О-Гош. Зачудих се, дали ще позная спирката, на която бях събрал неблагодарната патица. Едва ли. Тогава беше такъв адски дъжд, че нищо не се виждаше.

Наближих някаква спирка. С кисела усмивка се загледах в хората, които стояха там. Те бяха отегчени. Околовръстният път далеч не е най-приятното място да чакаш градски транспорт. Прекалено много коли, много чудо …

Я, позната физиономия. За част от секундата погледите ни се засякоха, след което веждите на момичето се повдигнаха от изненада. Мозъкът ми превключи на по-висока скорост и … По дяволите! Свалих предавката от четвърта на втора, натиснах спирачки, отпускайки бързо съединителя, включих аварийните светлини и отбих. Няколко гея префучаха покрай мен с надути клаксони.

Намирах се на около петдесет метра след спирката. Извъртях се назад в седалката. На шосето имаше прекалено голямо движение, щеше да е безумие да се върна на заден. Но пък май че и нямаше нужда – щях да си имам гостенче.

Изключих двигателя и слязох. Тръгнах обратно, за да я пресрещна.

Щом видя, че съм навън, момичето ми помаха. Крачеше бързо. Срещнахме се някъде по средата.

- Здравей! – възкликна Силвия. – Извинявай, че не ти се обадих, но загубих листчето с телефона ти! Къде ли не го търсих. Може да е паднало в асансьора или …

- Даа, дааа … – отвърнах аз.

- Нее, наистина! – Силвия ми протегна ръка. – Здрасти де!

- Здравей – тук вече се ухилих – пред това жизнерадостно същество беше трудно да не се засмееш.

- Накъде си се забързал толкова?

Погледнах назад към Синята птица. Стоеше си тихичко до пътя и мигаше в оранжево.

- Към София. Между другото отново съм в твойта посока.

- Супер! Този път с удоволствие ще те поканя на кафе!

Тръгнахме бавно към колата.

- Ами всъщност днес аз каня.

- По какъв повод?

- Уволнявам се.

- Ти си бил войник?!

- Да. Днес ми е УВО-то. Партито е на Симеоново. На вилата на един приятел.

- Но въпреки това отиваш към София?

- Трябва да взема сестра ми – често представям Мими като сестра. Така се избягват интерпретационни недоразумения. – Така че, ако си свободна …

- Не, няма да мога да дойда. Наистина съжалявам! Имам среща тази вечер.

Виждайки разочарованата ми физиономия, Силвия добави:

- Ооо, не искам да се получава така. Утре вечер имаш ли ангажименти?

- Не.

- Искаш ли да излезем тогава? – вече почти бяхме стигнали до автомобила.

- Deal – отворих й вратата на колата. – В пет и половина на ХМС.

- Добре.

Синята птица изръмжа, включи ляв мигач и нагло се пъхна в потока от автомобили, предизвиквайки нова серия от клаксони.

- Да го духате! – изкоментирах зад волана. Силвия ме изгледа въпросително. – А, нищо – побързах да добавя. – Аз така си разговарям с останалите шофьори.

6.

- Сама ли си?

- Да.

- Странна вечер.

- Какво имаш пред вид?

- Аромата на въздуха. Влудява ме.

- Почакай за момент – шум от смущения при придвижването на слушалката на безжичен телефон. Отваря се прозорец. – О. Днес не съм излизала никъде, ще ми повярваш ли.

- Защо?

- Не исках да виждам никого. Напоследък мразя тълпите.

- Това е напълно естествено.

- А ти? Сам ли си?

- Да. С котката.

- Кажи й да каже мяу.

- Маци маци, ела писо, ела … оп. Кажи мау. Маумаумау! Кажи мау!

- Мямяууууу-и-и!

- Ето.

- Олеле, какво й направи?

- Нищо, само й въртя опашката като латерна.

- Маау?

- Хе. Всъщност разбирам, какво имаш предвид за въздуха.

- Мдааа.

- Защо си у вас? Обикновено по това време си някъде навън или спиш дълбоко.

- И на мен не ми се излизаше днес никъде. Всъщност съм в доста особено настроение. Вече ми се излиза, но пък е късно. Няма къде, няма и с кого.

- Май ще се окажеш нощна птица.

- Може пък да се окажа нощен бозайник. Или нещо друго, например нощно влечуго. Или нощна риба. Или нощно насекомо.

- Или пък нощна лампа. При мен всъщност е тъмно.

- И при мен. Но отвън влиза достатъчно светлина.

- Влизат нощни насекоми. Какво прави през деня?

- Тик-так, тик-так, тик-так, ак, ак.

- Няма ли да му свършат часовниците на тиктакащия човек?

- Предполагам, че ги снася. По двадесет на седмица. Може и да ги мъти. Слага четири часовника на бидето и кляка да им е топло, туко-виж се излюпило нещо.

- Какво нещо?

- Тиктакозавър.

- Сигурно е много страшен.

- Невероятно. Вместо човка има две стрелки и се навива с ключе.

- Тиктака ли, докато ходи?

- Да.

- Сигурно у тях е пълно с тиктакозаври.

- Бе не знам, но с часовници е пълно. Има и биде.

- Само с него ли се занимава цял ден?

- Почти. Нарисувах един часовник. Може да ти го сканирам и да ти го пусна по mail-а утре като се прибера.

- Задължително. Къде си в момента?

- При наш’те. Утре ще водя Серафим на доктор.

- Какво му е?

- Нещо куца.

- Ще му мине.

- Ами ти? Не беше ли днес на работа?

- Не. Взех си пет дни отпуска. От ужасно много време не се е случвало да си остана у дома на спокойствие. Какво беше това?

- Трамвай.

- В 2 през нощта?

- Ако се замислиш, и ние като явление сме доста необичайни по това време.

- Така е. Не ми е много ясно, как се получи да ме хванеш будна. Никога не си звънял толкова късно.

- Факт е. Опитах да спя, но след един час доброволно станах. Доста се колебах, дали да рискувам да ти се обадя. Накрая реших, че ще затворя, ако не вдигнеш на първото позвъняване.

- Хехе. И аз вдигнах. Всъщност телефонът е до леглото ми и аз тъкмо лежах по гръб с отворени очи и се опитвах да не мисля за нищо. Това е ужасно трудно.

- Знам. Но мисля, че съм го поусвоил.

- Ами тогава защо си буден.

- Защото успях да заспя и нещо ме стресна. Тук обстановката вече ми е непривична. В кръвта ми се изля един тон адреналин. Дори да си ампутирам мозъка няма да мога да заспя скоро.

- Нещо кацна на прозореца.

- Може да е нощна риба.

- Прилича на птица.

- Тиктака ли?

- Не знам, далеч е, за да чуя.

- Да не се окаже някой нощен тиктакозавър.

- Какво трябва да направя, ако наистина е тиктакозавър?

- На първо време ти трябва чук. Когато те приближи удряш силно и много пъти. После само остава да почистиш от стъкълца и зъбни колелца.

- Май че все пак е нощна птица. Отлетя.

Тишина.

- Силвия, искаш ли да се видим.

- Кога?

- Сега.

Тишина.

- Странно предложение.

- Странна вечер.

- Да. Имаш ли нещо конкретно пред вид?

- Имам, но предложението трябва да дойде от теб.

- Какво трябва да е то?

- Ами например … да ме поканиш на гости.

Тишина.

Тишина.

- Става. Нали знаеш, къде живея?

- Не знам етажа.

- Трети. Младенови. Една масивна дървена врата.

- Имаш ли свещи?

- Да.

- Червено вино?

- Не.

- Мау!

- Серафим ще идва ли?

- Серафим ще пази къщата. Да не влезе някой нощен трамвай да я изяде.

- Кога ще дойдеш?

- След 45 минути. Ако не умра по пътя. Инак изобщо няма да дойда.

- Браво.

- Добре де, ако ме спрат ченгета, може да е и по-късно.

- Хайде, ще те чакам.

- Bis dann.

- Чао.

7.

Друга нощ, друго място.

Топъл въздух. Мрак. Santana. Samba Pa Ti. Ванилов сладолед, бутилка мента и друга с вода – на пода до матрака. Някъде сред тези невидими неща просветва зелената лампичка на GSM-а ми.

- Ако отвориш прозореца, ще се чува песента на щурците.

- По-вероятно е да се чуе песента на кучетата и евентуално песента на някоя курва от телевизора на съседа над нас. Ох!

- Хехе. Май те е гъдел?

- Добре де, като ме е гъдел, това не значи, че трябва да ме тормозиш. Ох!

- Ох!

- Аха, я да видим сега, кой има гъдел!

Известно време се чува единствено безмълвна борба. Женският глас започва да се кикоти. След това малко по малко смехът затихва и преминава в учестено дишане.

- Гъди-гъди-гъди – прозвучава внезапно другият глас.

- Ще те убия! – отговаря Силвия. – Защо спря!!! Ох, какво е това?!?!

- Мента.

- Студена е!

- Като те гледам каква си гореща, няма да остане така за дълго.

- Дай ми малко сладолед.

- Гледай само да не ми отхапеш пръста.

Тишина.

- ОООООО!

- Хахаха! – гадината се смее ужасно доволна, как ме е ухапала.

- Ако продължаваш така, няма да има кой да оближе ментата от теб и за теб ще залепне някоя муха.

- Добре де. Ако искаш и ти ме ухапи. Ооооох!!!!

- Така добре ли е?

Очевидно не е.

- Престани! Ти първа започна! Стига! Ох! Ох!

- Хак да ти е!

- Добре! Мир!

- Хм.

- Само че трябва да го скрепим с братска целувка.

- Давай да го скрепяваме.

Какво се чува, когато двама души се целуват? Но пък и кой ли ти обръща внимание на тези неща? Вниманието е фокусирано предимно върху връхчето на езика. То възприема и препредава толкова много информация, че е напълно достатъчно, за да flood-не мозъка. Леко сладкият и малко метален вкус на устата на момичето, грапавината на нейния език, хълмчетата на зъбите й, вдлъбнатинката в центъра на долната устна, нежната кожа на брадичката, вдлъбнатината в основата на шията, която вече е леко солена …

- Ох!

- Следващия път предварително ще подгрея ментата и ще я сложа в термос.

- Стига си приказвал – на хартия не звучи … но това е, защото липсват интонацията и характерната дрезгавина на гласа …

Ха! това е пъп. Пилето има гъдел в пъпа!

- Я се отпусни! – карам му се аз.

- Защо просто не продължиш нататък?

След малко:

- Това пак ли е мента?

- Мда. Само че открих нова технология за подгряването й.

- Предполагам, че чаршафите вече са Made on Mars – добавям след това.

- Защо точно на Марс?

- Защото марсианците са зелени.

- Не е ли логично тогава чаршафите им да са в друг цвят?

- Марсианците имат бедна фантазия. Трай сега.

- Ммммммммммммм. А може би марсианската мента просто е червена?

- Всъщност …

- Това беше реторичен въпрос! Моля те, продължавай!

Минава време.

- Искам те в мен!

- Ууу, пиленцето се е възбудило!

- Престани … да … се разсейваш … Хайде де, сама няма да мога да те издърпам! Хайде, ХАЙДЕ!

- Мммммммммммммммммм …

- Вдигни се още малко.

- Не мърдай толкова. Готово.

Нещо като тишина.

- Искаш ли аз да мина отгоре?

- С удоволствие.

- Целият си вир-вода.

- Опитвам се да си представя, че съм нощна риба. Уихаааааааа!

Шляп, шляп, шляп.

- Искаш ли да увеличим малко музиката. Разсейвам се от това шляпане.

Разсмивам се. Измъквам се изпод хлъзгавото тяло на Силвия и в тъмнината тръгвам да маневрирам между мебелите. Вместо да се занимавам с PC-то, направо издувам volume-то на усилвателите.

- Хайдеее, какво правиш още там?

- Търся презервативи.

- Стига глупости! Връщай се тук!

- Бъзикам се, всъщност търся обратния път до леглото.

Една бледа ръка се протяга в тъмнината, улавя ме за крака и започва да ме дърпа. Когато се доближавам достатъчно, Силвия проверява как ми се е отразила разходката и решава, че се нуждая от морална подкрепа. Затова известно време ми се налага да постоя прав.

- Помниш ли филмчето, което ти показах днес? – подхвърлям невинно. О да, помни го.

За момент Силвия се отдръпва, за да глътне малко вода от пластмасовата бутилка.

- Само гледай да не свършиш! – предупреждава ме тя. – Аз съм преди теб!

- Не се безпокой – отговарям нетърпеливо и заравям романтично ръце в косата й. След това придърпвам главата є без никаква следа от романтика.

Половин час по-късно лежим един до друг и съхнем. Всичко мирише на мента, включително и ние самите.

- Ей, съвсем забравих! Купих ти малък подарък! – казва Силвия и започва да опипва наоколо в търсене на чантичката си.

- На дивана е. От другата страна на облегалката.

Силвия се надига, пресяга се и издърпва мързеливо чантата. Започва да рови вътре. Нещо трака. Тя го вади и ми го подава. Пресягам се за gsm-а си и натискам произволен клавиш, за да осветя с екранчето му подаръка.

- Кутийка тик-так! – уведомява ме самодоволно Силвия и се търкулва наполовина върху мен. – Харесва ли ти?

- Може да се каже. Да не би да намекваш, че имам лош дъх?

- Нееее. Ужасно си несъобразителен! Тик-так, тик-так!

- Храна за тиктакозаври? – опиянено от ментата, съзнанието ми успява да нацели вярната следа чак от втория път.

- Bingo! Днес една колежка извади кутийка Тик-так и ми стана много смешно.

- Тази твоя колежка има ли ключе на гърба?

- Не. Но е много глупава и много говори. Като кречетало е.

- Може да е някакъв нов вид звуков часовник. Нещо като пясъчен, но определяш времето по това, колко те е заболяла главата да я слушаш. Да не е Станислава?

- Да. Да бе, вярно, че ти разказвах за нея.

Тишина.

- Изсъхна ли достатъчно?

- Мнее, още съм влажна – ако можеше да мърка, в този момент Силвия щеше да го направи.

- Имах пред вид, дали ще ти е студено, ако отворя прозореца и пусна малко климатика.

- Дай преди това да сменим чаршафите. Те са вир-вода.

- Май че нямам други.

- Ми да се облечем тогава и да ги махнем.

Щрак! И двамата примижаваме от ярката светлина на нощната лампа. Но се налага, тъй като бельото ни е разхвърляно навсякъде наоколо. Силвия се е изпънала сладострастно по корем и ме гледа с едно око.

- Може би все пак да останем още малко голи – измърморва тя.

- Идеята ти не е лоша, но трябва да минат поне три часа.

- За каквооо – ох, патенцето, как се е разлигавило.

- За да не надуеш коремчето, пиле – заявявам аз.

- Ммммм – тя смръщва вежди при тази идея.

- Това е твое. И това. И това.

С огромно нежелание Силвия се раздвижва и започва да нахлузва дрешките. Аз набързо скачам в боксерките, раздигам наоколо, така че да останат само две чашки, ментата и водата (намираме се на моя територия – ужас, баба ми все ми разправя да не глезя жените и да не им демонстрирам, колко добър домакин съм …), отварям прозореца и пускам климатика. Удоволствието от хладната въздушна струя граничи с оргазъм.

Силвия сипва пиене. Намира опипом дистанционното и пуска телевизора.

- Утре сутрин трябва да съм в 9 и половина при тиктакащия човек – казвам аз, след като се настанявам до Силвия и се завивам.

- Ужас. Колко е часът?

- Два и половина.

- Ммм. Как ще ставаме? Ще го почерпиш ли едно тик-так-че?

- Ще му подаря един кожен ключ, да се самонавива.

Силвия се пресяга през мен и гаси лампата. След това гаси и телевизора.

- Хайде да спим – прошепва ми тя в ухото. – Не ти ли се спи?

- Спи ми се та. Но ти прекалено много шаваш и не мога да заспя.

- Ето, преставам!

Силвия намества глава на рамото ми, след това аз намествам рамо под главата й и накрая се кротваме. Тик-так, тик-так, тик-так …

Единствено климатикът продължава да бучи тихичко.

9.

Назад във времето.

В дъждовния ден имаше стъкло. От едната страна на стъклото беше сивият, мрачен летен следобед, а от другата седяхме двамата със Силвия. Някъде, в някое заведение.

Първата ни среща. Беше неловко.

Силвия си играеше с къдрица от косата си. Аз се усмихвах, защото ми беше забавно. Тази история с неловкото уесщане от първата среща се повтаряше, повтаряше … Дори успях да стигна до заключението, че всеки път в началото е същото. Едва по-късно атмосферата около момичето ще нахлуе в твоя свят и ще придаде уникалните черти на романа.

- При цялото това слънце миналата седмица … – Силвия направи изразителен жест към дъжда, който продължаваше да се излива отвън.

- Това е хубаво знамение, – отвърнах. – Когато заминавах за казармата, валеше като из ведро. След това определено карах лека служба.

- Къде си служил?

- Ми три месеца в Плевен, като новобранец, после осемнадесет дни в Горна Баня и след това на 5-ти километър.

- В София?

- Да. Всъщност на 7 минути пеш път от баба ми.

- Е, наистина, няма от какво да се оплачеш – Силвия се усмихна широко. – Пък и не изглеждаш като да ти се е отразило зле!

- В момента съм така подивял за живот, че нямам никакъв шанс да изглеждам зле – уточних. – Абсолютно всичко ме прави щастлив, включително и този скапан дъжд, защото докато вали мога да съм в някое заведение, седнал с момиче, вместо да съм на стойка на язовир Студена, например.

Силвия се засмя. След това подпря лакти на масата и се наведе напред.

- Зениците ти са разширени – съобщи ми тя, вторачила се в очите ми.

“Ако знаеш пулсът ми какъв е …” помислих си в отговор, но продължих да мълча. Предполагах, че погледът ми е … твърде красноречив. Уволнен войник. Той не възприема жените като хора. Те са … обект на съсредоточено внимание? На пълна концентрация всъщност? Дори гръбначният мозък реагира на появата на жена. Локаторът работи с максималния капацитет и нищо не му убягва … Абе представете си човек, който не се е хранил от 9 месеца как ще възприеме което и да е печено пиле, пресичащо улицата – да кажем със смесица от фанатичен копнеж, моментална пренастройка на ценностната система (новата си има един единствен център) и пълно пренебрежение към всичко останало.

Навън изгърмя – силно и близо. Зениците на Силвия също се разшириха.

- Толкова си красива, че ще полудея – казах го толкова спонтанно, че сам се уплаших.

- О … Благодаря! – Силвия изглеждаше смутена. Не трябваше да правя така, ужас, какви ги върша! – Това е комплимент, който … една жена не чува всеки ден – уточни тя. Облегна се назад. Бях съгласен. Вече съвсем нищичко не можех да кажа. Мълчах.

След кратка пауза, през която съзерцавахме дъжда, Силвия ме погледна и попита:

- Какво смяташ да правиш сега? Ще си търсиш ли работа?

- Ами всъщност аз вече бачкам. През последният месец бях в полагаема и трябваше да се хвана да работя … Снимам часовници и актуализирам страницата на един стар клиент.

- Часовници?

- Антични. Едни отвратителни кръгли цъкащи нещица.

- Защо ги снимаш?

- Продавам ги в Интернет. За един клиент. Т.е. той е часовникар и ги поправя и реставрира, аз само му движа компютърната част от бизнеса.

- Много е интересно!

- Не мисля. Отвратително е. Искам пневматичен чук.

- Затова ли не носиш часовник?

- Не, но затова няма да започна отново да нося.

Усетих как отново ще настъпи тишина. Не исках това да се случва.

- Искаш ли да ставаме? – попитах.

10.

Мента.

Този следобед беше слънчев и ведър като приятен спомен от ранното ми детство. Нещо се опитваше да си пробие път през ежедневните проблеми и да завладее съществото ми. Приличаше на лека тръпка на радост. Съвсем естествено се противопоставях – винаги, когато се бях поддавал на подобни бълбукащи от щастие настроения, shit се беше случвал.

Не беше толкова трудно да изолирам вълнуващото насторение. Достатъчно беше да се съсредоточа върху глупостта, с която се занимавах.

Всъщност, ако трябва да съм точен, снимах часовници. Тик-так. Ак.

GSM-ът ми иззвъня. Взех странното розово противоударно нещо на Сименс и казах Слушам.

- Здрасти.

Силвия го изрече като констатация. Жестоко. Вече се бях научил да се възбуждам от този неангажиращ тон (условен рефлекс). Отговорих и аз Здрасти. Също ужасно неангажиращо. И тя да се учи.

Отидох до прозореца, където зад мрежата против насекоми имаше Люлин. Едно от гнусните неща, които може да имаш зад скапания си прозорец.

- Как си? Сигурно бачкаш?

- О, да. Тиктакам.

- Много ли имаш още?

- Достатъчно, за да повърна скоро. Ами ти? Къде си? Какво правиш?

- У дома съм. Преди малко се прибрах от работа. Искаш ли да се видим тази вечер?

- Да.

- До кога ще си там?

- ‘Ба ли го. Докато свърша. Отвратително, каквото и да ти кажа, може да те вържа. По-добре да ти се обадя, когато приключа.

Навън слънцето грееше. Имаше нещо затворническо в тази мрежа. Спомних си, че на балкона на часовникаря имаше истински зловещи решетки. Преди да вляза в казармата, сигурно седмица преди това, стоях там, огряван от есенното слънце и си представях, как ще се чувстват дъщерите на Тиктакащия, когато излязат да си играят, оковани в решетки. Адско. Тогава ми идваше да хвана две от металните неща и да закрещя през балкона – Пуснете ме, невинен съм, пуснете ме на свобода. Всичко това се размесваше с неописуемия спек от предстоящата военна служба (не че излезе толкова страшно; но като не знаеш точно какво те чака … сдухващо е …).

- Искаш ли да мина да те взема?

- А? – трябваше да се завърна първо от спомените си и после вече проанализирах думите на Силвия. – Аха. Само че аз съм със Синята птица.

- Нищо, утре сутрин ще те докарам да си я прибереш.

Силвия имаше кола от съвсем скоро и умираше да вози познатите си. Малко изнервящо, тъй като съчетаваше жена и млад шофьор в едно, но … как да й откажа.

- Супер. Тогава ще ти се обадя когато тръгна да list-вам shit-овете в eBay.

- И не се ядосвай. Когато свършиш, ще започне приятната част от вечерта.

- Господ те е създал, за да лекуваш душите на хората. Дарил те е с реч, за да изливаш благодат през ушите им. Надявам се да ти е подарил и чук и пистолет Макаров.

- Чукът се досещам за какво ти е. А пистолета?

- Не ми се занимава да убивам часовникар с чук. Смятам да му пръсна главата с един куршум – точно в средата на челото.

- Отвратително.

- Да.

- Оставям те на часовниците. И да знаеш, че ще дебна телефона си като котка.

- Pussy, pussy, pussy!

- Ооо, престании. Хайде.

- Чао.

- Чао.

Тик-так …

11.

Тази история свършва по друг начин. Свършва с последната среща с часовникаря – за да си зема последните пари.

Вече напускам апартамента. Тиктакащият слиза с мен до входната врата, за да ми отключи, тъй като системата им е такава. Часовникарят е мазен като ръце, с които си ял пиле.

- Айде, значи, чао, и как мислиш, момчето дали ще се справя? – говори той, без да слага точки – всеки параграф, който изговаря е едно дълго констативно изречение.

- О даа, бе, той е бич, не го тормози, просто се е спекъл, защото всичко е ново за него и двамата му висим на главата и малко нанагорно му идва. Ма инак е интелигентен пич, изобщо няма да има проблеми.

- Е да, ама нали, ако се наложи нещо да се помага, ако не се справя, ако трябва да се обучи някой друг ще дойдеш, ти ги знаеш нещата … Срещу заплащане, естествено!

Естествено! Лелее, тая скръндза неземна, за 100 лева се пазари не знам колко време, дето му поисках, за да обуча новия пич, и накрая не ги даде, ами предложи последните две седмици от срока да не работя, а само да обучавам, като си взема пълните пари за месеца. Заклевам се, точно това и направих. Накрая часовникарят се беше фрустрирал нещо, ма просто така ми беше писнало от него, че го оставих да се оправя с новобранеца и мейловете и изобщо не си мръднах малкия пръст за друго, освен да обучавам. Айдеее, у лево.

- Да бе, нямаш грижи – излъгах. Т.е. да, ако се обадеше щях да му поискам пари, но толкова, че нямаше да иска да ги даде.

Оставих го да се прибира, за последно съжалявайки го, че, за разлика от мен, не може да си вдигне шапката и да се разкара по-далеч от себе си. След това скочих в Синята птица, отпуснах се в седалката, поседях малко на тихо, след което нададох див щастлив крясък, пуснах си eminem до зуко, запалих и дадох адска газ на заден. С поднасяне излязох от паркинга, включих на първа и настъпих газта до ламарина.

На това място камерата се отделя от лирическия герой (* Редакторката ми твърди, че в белетристично произведение няма лирически герой. Аз пък твърдя, че не ми пука :) – Б.а.) и остава на изхода от паркинга. С рев на изтормозен 1.2-литров двигател, изстисквайки всичко от измъчените й 45 конски сили, Синята птица отлетя към свободния адекватен свят и цивилизацията, по-далеч от всякакви часовникари и по-далеч от Люлин.

Едно куче мина пред камерата, подуши я и се изпика върху обектива. Но лирическият герой вече не беше там,
и това му беше,
абсолютно
през
кура.

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 3: Things will never be the same again

... Ако искате да забиете някоя мацка, един от най-изпитаните начини е да започнете да се сваляте с най-добрата й приятелка ...

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ЧАСТ III
Things will never be the same again*

* Всички съвпадения на имена на хора и места, както и съвпадението на цялата история с реалността са напълно случайни. *

Intro

… Ако искате да забиете някоя мацка, един от най-изпитаните начини е да започнете да се сваляте с най-добрата й приятелка …

Декември 2000.

Малко преди края на месеца.

Мила лежи болничка у тях. Гнусен грип! Хрема, кашлица … и 39,5 градуса по Целзий. Момичето повръща и й е толкова зле, че не може да си каже името.

Часът е някъде към 10 вечерта. Мъжът й го няма. Тя се е свила на леглото и не може да си намери място – всяко докосване до хладните завивки изпраща поток от болезнени сигнали до мозъка. Мускулите я болят, съзнанието й повтаря едни и същи образи и видения без да спре, въздухът, който поема, е леден на фона на горещото й пресъхнало гърло … Минутите се нижат отвратително бавно и дори завивките, които е прегърнала с надеждата да я стоплят, не могат да я утешат.

Часът става 11. Мила с мъка се изправя, за да открие някъде из квартирата аспирин, амидофен, парацетамол или каквото и да е друго за смъкване на температура. Със залитане, тя започва да се лута наоколо, като накрая отива в банята, за да повърне отново – движението се е оказало прекалено предизвикателство за милия й стомах. О, пилето, колко му е лошо! То се връща обратно в леглото и се кротва там.

12 часа. Мила лежи насред трескави бълнувания.

1 часа.

В ключалката на входната врата се вмъква ключ, превърта се …

- Здравей.

Мила изстрелва едно Здравей в отговор. Говори бързо, за да съкрати миговете на мъчение, които съпътстват произнесените думи.

- Къде беше – добавя тя. Все й се върти из главата, че мястото на съпруга й в подобни трудни моменти е до нея.

Подразнен от рязката интонация и настоятелността на въпроса, Геша сяда на един от столовете около масата и заявява:

- Бях на среща с Гери. Мисля, че трябва да знаеш за това, което се случи.

Мила е завладяна от чувството, че всъщност изобщо не желае да узнава, какво, по дяволите, се е случило. Напротив, тя иска някой да се погрижи за нея, да я поглези, за да компенсира малко скапаната болест.

- Спах с нея – уведомява я мъжът й. – Аз не исках да се получи точно така, но, без да се усетим …

Гърлото на Мила има свои идеи, как да реагира на новината. То казва Йок и в продължение на няколко секунди не желае да преглътне.

Е, да си призная, не мога да си представя, какво е отвърнала Мила. Сигурно нищо. Не съм бил там и … ами импровизирам.

Ето какво разказва блудният съпруг:

Отишъл той на срещата у Гери, седнали да пият и да си приказват. Приказват си те, но и двамата, разгонени като зайци, мира не намират, накрая момичето се поприбутало по-близо, той пък нещо взел да й гали коляното, после ръката му се плъзнала по-нагоре …

Мила вече не иска да слуша. Боже Господи, Гергана й е най-добрата приятелка!!! Мила реагира остро. За момента високата температура и неразположението остават временно на заден план. По дяволите, как можеш да се прибереш в един през нощта, при положение че съм толкова зле, дори да не се обадиш да се поинтересуваш как съм, като знаеш, че съм болна, и след това да се оправдаеш, че си бил зает да чукаш най-близката ми приятелка!!!!!!

Мъжът й е искрено възмутен. Той е толкова откровен, доверява й се напълно, споделяйки с нея тази своя тайна … А тя, как може да се държи така с него! Това е грубо нахалство!

Мила се отдава отново в ръцете на грипа, защото той като че ли е малко по-приятен от семейната атмосфера.

1.

Август 2000. Анелия все още е надвиснала като черен буреносен облак на хоризонта, но този облак вече е изтощен. Облак, подгонен от вятъра надалеч, към непознати и прокълнати земи, докато над мен се е ширнало едно измито от дъжда звездно небе … дълбоко и вълнуващо …

През това лято се запознах с три водолейки. Ето какво се случи с всяка от тях.

Първото девойче – Жени – изскочи съвсем случайно в irc (хареса ми nick-ът й, та я заприказвах) и от дума на дума, от чат на чат, разменихме си телефоните и … ами беше много романтична телефонна любов. Тя сигурно не мисли така, но аз невероятно много обичах вечерно време да се размажа на тъмно в стаята си и да си приказвам с нея с часове. Всъщност мисля, че и тя ми се беше вързала мъничко. Но, в крайна сметка, беше само на 15. За нищо сериозно не можеше да става дума.

Ето каква приказка беше съчинила Жени с една своя приятелка:

ПРИКАЗКА ЗА ЗЛАТА ПРИНЦЕСА

Вървяла си Злата принцеса през парка с нейната кола. Там си играели Прекрасната ламя и нейните дружки на ластик. Лошата принцеса решила да им развали играта – тя се дразнела, защото те поддържали форма. Натиснала газта до край и – речено-сторено.

Разстроена, ламята побягнала и се опитала да скрие сълзите си. Обаче Злата принцеса си имала омагьосан принц, който командвала безкористно.

Принцесата накарала принца да хване ламята. Той нямало какво да направи и се подчинил. Подгонил я той, хванал я за гърлото, но ламята била много тренирана и издържала на тежки изпитания.

Злата принцеса накарала принца да превърне ламята в лъв. Принцът, както си държал ламята, почнал да я блъска в тротоара с единствената надежда ламята да си признае, че е лъв.

Да, но в същото време дошла майката на ламята и изляла гнева си върху принца.

Старата ламя пребила горкия принц, който всъщност не бил принц, а овчар, принуден от Злата принцеса да се прави на принц. Общо взето на овчаря не му останало много да живее. Обаче той си имал една тайна отвара, дадена му от местната вещица. Тази вещица всъщност била дойката на Добрата ламя, но понеже на младини попрекалявала с LSD-то била полудяла и не помнела това.

Та взел овчарят тази отвара и я излял на главата на принцесата. Тя се превърнала в една много, ама мнооого зла принцеса.

И като се ядосала тази много зла принцеса, и като подхванала овчаря, ламите, дойката …

… ги накарала да се мислят за котараци в чизми. Направо им разбила ценностните системи.

Край

Другите две момичета се появиха в комплект: Мила и Светла.

Със Светла се запознахме F2F и на следващата сутрин тя замина за LA.

С Мила се запознахме F2F и след пет месеца тръгнахме.

Цялата авантюра започна в една топла лятна августовска привечер.

2.

Дата: 4. Август 2000 г.
Час: 8:00 вечерта.
Място: пред Билкова аптека.

15 минути по-рано и на 50 метра разстояние от Билкова, аз седя в офиса си, уморен, в отвратително настроение и съм изпаднал в пристъп на резистентност към корекции (в психологическия ми профил имаше още един куп подобни ужасни дефиниции за характера ми …), т.е. не желая да ходя никъде и да се виждам с никого. Но пък … супер селско ще бъде да им вържа тенекия. А Мила и Светла ще бъдат там всеки момент.

Продължавам да седя пред PC-то. Горчивият ми опит до момента не ме мотивира особено да ходя на blind date. Представяш си едно, а пък то к’во излиза на живо … И толкова сладко сте си приказвали в irc, а изведнъж, след като заемете местата си от двете страни на масата, и в главата ти е едно такова празно, а извън нея е едно такова неловко …

Стискам зъби и се изправям. Ще ходя. Не може така, ето, 3 maila и един телефонен разговор сме разменили, докато се уреди срещата. Не бива да се правя на гей. Дори ако самите Горгони са дошли да ме навестят на Билка, ще ги изтърпя някакси.

Обличам си сакото и излизам от офиса. Докато се спускам по стълбите, мозъкът ми се опитва да създаде картина на предстоящата среща. Ето с какво разполага той: две момичета от ФМИ (Факултет Математика и Информатика в СУ), едната – с година по-голяма от мен, другата – мой набор. Първата отговаря на следното описание: “Аз съм сравнително висока, сравнително кльощава (тези двете са константни величини засега), с къса руса коса и очила. Нося едно бяло рокле (тип фолклорна певица :)) – абе къса, права бяла рокля, едва ли ще има много с такива …” (Мозъкът ми дава следната интерпретация: “Дълго сомалийче с прическа в стил Дейвид Бауи и очила с рогови рамки, увило се в парче чаршаф.”)

Другата мацка е “… 1.68 m (малко по-ниска от мен), кльощава, с голяма дълга чуплива коса (най-вероятно вързана)”. Съответно си представям недохранено момиче с коса като черно глухарче. И на нея й слагам автоматично очила от рогови рамки.

Хич, ама хич не ми се ходи на тази среща.

Излизам на улицата и се насочвам към Билкова Аптека. Свивам зад ъгъла и в този момент фиксирам пред заведението Киро – мой познат и приятел на Мам. Отивам при него и си казваме здрасти. В това време минава едно женско изчадие, облечено с някакви провиснали дрехи, грозно и – ето с какъв характер.

- Имаш ли цигара? – пита то Киро. Киро няма цигари. Тварта продължава да разпитва всички останали, които са насядали с Киро и накрая аз вадя от моите и й предлагам. Нещото взима цигарата адски нацупено и се маха без дори да ме погледне.

- Ебаси чудовището – възкликвам, така че чудовището да ме чуе. – Характера на тая е пълен боклук. Изобщо не мога да си представя жена да се държи така – в това време се оглеждам и забелязвам две засукани стройни мацки в компанията на някакво невзрачно пръчле да вървят по улицата.

- Ето на това викам аз гаджета! – добавям вече само към Киро, с респект в гласа.

Странно защо обаче траекторията на момичетата се отклонява в моя посока. Заглеждам се в тях и те ме заглеждат. Усмихвам се леко и те ми се усмихват. Накрая стигат при мен и по-русата разправя:

- Здрасти, ти си Доч, нали?

- Аз съм! – отговарям. – А вие трябва да сте Мила и Светла.

В този момент аз разбирам, колко лошо влияние върху представите ми е оказало споменаването на ФМИ. Двете момичета наистина са слаби, но това ги прави красиви. Мила наистина е с къса руса коса, но къса в случая означава, че е отрязана на линия под ушите, а руса – че е на по-тъмни и светли кичури. И наистина носи очила, но те са доста гъзарски и много й отиват. Там, където свършва бялата рокличка (някъде под дупето), започват чифт стройни загорели бедра.

Светла от своя страна е едно такова свенливо същество с наистина дълга и чуплива коса, наистина вързана, така че един кичур игриво да пада пред лицето й. Дрехите й са светли и жизнерадостни и подчертават източената й фигура.

На пръчлето няма да се спирам, тъй като неговата роля в повествованието е точно нулева. При това в около 10 часа същата вечер то си отива и изчезва завинаги от живота ми.

- Искаш ли да идем в Balley Club – предлага ми Мила и аз съм напълно съгласен, тъй като въпросното заведение се намира от другата страна на улицата.

Настаняваме се. Подхвърляме по една-две реплики, докато чакаме да донесат поръчката. Ситуацията е напрегната и изкуствена – разговорът определено не върви. Така изминават 5 – 10 минути. Накрая на мен ми писва и заявявам:

- Забелязал съм, че винаги на подобни irc-meeting-и, за разлика от в irc, разговорът върви супер умряло и все едно хората няма изобщо какво да си кажат. А online не можеш да им затвориш устата. Май че и в момента е такъв случаят. За мое съжаление това ще се окаже поредният провал в тази насока.

Туш.

3.

Двете момичета явно приеха това лично. И като запретнаха ръкави … ами разприказваха се и след около двадесет минути вече всички се бяхме отпуснали и си разправяхме безумни истории от факултета (двамата с Мам бяхме изкарали 2 години във ФМИ). Времето до 10 изтече неусетно и приятно. След това вече трябваше да ставаме.

Над масата се възцари тишина.

- Аз имам едно такова предложение – започнах, водейки се от внезапен импулс. – Тъй като изобщо не ми се прибира, хайде да си купим бутилка червено вино и да седнем на Баба Яга да поркаме.

Гледах двете облечени доста официално момичета (то и аз бях полу-официален – черни дънки, черно сако и бяла ризка отдолу – но поне дънките не ги жалех и бях готов да сядам на всякакъв вид бордюри и затревени полянки) и си мислех, колко неадекватно е да им предложат ТЕ да се въргалят по земята със светлите си одежди. Но, не щеш ли, Мила погледна Светла и й рече:

- На мен тази идея много ми харесва, ти какво ще кажеш?

Светла, която цяла вечер се държеше странно и полу-закачливо, полу-пасивно, отново измърмори нещо, което можеше да се изтълкува и като съгласие.

- Е да, ама вас какво ще ви правим с тези дрешки? – поинтересувах се аз. – Там сядаме обикновено на камъните около езерцето и е доста мръсно.

- Като съм с рокличка да не мислиш, че не мога да седя на земята? – отговори ми Мила. – Ако държа да си пазя така дрехите, по-добре изобщо да не ги обличам!

Светла изрази с мълчание съгласието си. Сега като се замисля, тя е била в едно много особено състояние – точно преди заминаване – човек блокира, опитва се да възприеме някак си факта, че от следващия ден вече ще е някъде далеч, на друго място, с други хора, а обратният билет ще струва $200 – $300 плюс още куп усилия, хвърлени на вятъра …

Платихме си сметката, излязохме от Balley Club-а и аз предложих да минем за малко през офиса. Качихме се горе и заварихме там Groove, Тато, Оня, Дето не се Говори за Него и Зрънчо.

- Вино? – подхвърлих идеята във въздуха и тя бе уловена още преди да е паднала. Тъй че, когато отивахме към Баба Яга, вече бяхме 6 човека и Един, Дето не се Говори за Него (т.е. близо 7 същества) (* Не е редно да се създава ореол на митичност около Оня, Дето не се Говори за Него, затова ще си позволя да кажа няколко думи по въпроса: рядко неприятен, мазен, плиткоумен гей с карирани панталончета и бръснат гъз. – Б. а.)
Сред ароматния летен въздух, под топлото звездно небе, върху меката трева и в компанията на няколко бутилки червено вино … вечерта течеше неусетно. Аз флиртувах със Светла (… Мила беше женена …) и се чувствах чудесно. Още два часа прекарахме заедно, след което мацките решиха да си ходят (Светла на следващата сутрин трябваше да лети). Всички се разпръснаха, а аз реших да изпратя момичетата до Орлов мост.
Там намерихме две пейки, поставени една срещу друга и Мила и Светла седнаха на облегалките им. Аз останах прав – не ми се седеше.

- Бързате ли? – попитах.

- Не особено – отговори ми Мила. – Но все пак по някое време трябва да си ходим.

Продължихме да си дуднем глупости – а аз определено все повече насочвах вниманието си към Светла. Не помня вече, колко време сме седяли там по този начин. Най-накрая тайната ми идея Светла да ме покани у тях за през нощта умря и се разделихме.

Приятно опиянен, аз се върнах в офиса, сгърчих се на един от диваните и заспах. Синята птица щеше да ме изчака до следващата сутрин, когато щях на трезво да я заведа у дома.

4.

Декември 2000.

Какви са последиците от историята до тук:

Много невинни срещи с Мила на кафе или бира и 134 e-mail-a за 5 месеца. Но Мила е омъжена! Неее, няма нищо между нас, ние сме единствено приятели. Добре де, ама ти харесваш ли я? Бе ся. Ми харесвам я! А тя харесва ли те?

- Виж какво, щом е женена, аз съм пас.

- Добрее, Денушко, не се нервирай сега, аз само те питам – умилва се Мими, защото аз очевидно съм се наежил.

- Мдам.

- Виждате ли се често с нея?

- Ми от време на време.

- Кога се видяхте за последен път?

Мими, Мими, ако не ми беше близка като сестра, никога нямаше да се оставя да ме подлагаш на подобен разпит.

- Вчера.

- Значи се виждате – констатира тя.

- Еми да.

- А мъжът й какво мисли по въпроса?

- Нямам представа, какво мисли мъжът й. Въобще не го познавам и нямам намерение да се запознавам с него.

- Добре де, добре.

Тя Мими хубави въпроси задава, нищо, че се правя на ударен. А аз всъщност изобщо не съм такова херувимче …

Малко назад във времето: 08 – 09 Ноември 2000 г. Snapshot от няколко разменени херувимски писма:

<Rogger Dojh> … Мила, на теб точно трудно бих се ядосал истински. Тъй като съм те записал окончателно в графата на женските ми приятели, (т.е. с които свалка няма да става и които вярвам, че няма да ми подливат вода), следва, че не очаквам нещо от теб и липсва моментът на разочарование …
<Мила> … Колкото до графата на женските приятели (хе,хе това звучи много комично като израз:P) – много съм горда и доволна :)) …
<Rogger Dojh> … P.S. Хич не си прави илюзии, ако не беше женена, никакви женски приятели нямаше да има :))) …
<Мила> … Ей, умната – това последното все едно не съм го прочела :P
<Мила> :))) …

И ето как звучи този разговор в превод:

<Rogger Dojh> … Мила, бесен съм, но в момента се правя на интересен, тъй че изобщо няма да разбереш за това. И понеже съм те записал окончателно в графата на женските ми приятели, очаквай всеки момент да се забием …
<Мила> … Колкото до графата на женските приятели (хе,хе това звучи много комично като израз:P) – много съм горда и доволна (уф, ако говориш сериозно, си истински гей, но така или иначе не ти вярвам. Бе ти, насериозно ли – само приятели … ? Доколкото си спомням, беше предложил нещо да се напиваме заедно …) …
<Rogger Dojh> … P.S. Хич не си прави илюзии, това че си женена е без значение, никакви женски приятели няма. Аз само така си приказвам, че да е по-предизвикателно :))) …
<Мила> … Ей, умната – това последното все едно не съм го прочела :P
<Мила> Или поне съм длъжна така да кажа, но всъщност … КОГА ЩЕ СЕ ВИДИМ ОТОВО? …

Ето така си пишехме двамата с Мила и си се правехме на ударени. А междувременно …

… Истината излезе наяве в една студена, но безснежна декемврийска вечер.

5.

Това пусто Велико Търново – сякаш ми се подиграваше. Как ли се случи, Мила също като Анелия да бъде родом от този град, че и същата гимназия да е завършила? Ами мъжът й? Следвайки стъпките на Онуфри, той също бе израснал в прочутия град. И, за да не бяга от традициите, ходеше си от време на време там, оставяйки жена си да пасе на воля …

Идеята да гледаме видео у тях в квартирата им в Студентски град беше на Мила.

Същият ден, по-рано.

- Ооо, Доч, как си, нещо напоследък не се обаждаш? – излигочи се гласът на Близнака Иво в телефонната слушалка.

- Ми нещо ми е тъпо. Що, вие кво правите?

- Брат ми гони тука някакъв бъг. А аз пиша tool-чето за chart-а.

- Ааа – учтиво проявявам минимумът интерес, който етикетът изисква.

- Ти кво ще правиш тая вечер? – интересува се Близнакът Иво.

- Ми ще излизам. Що, някакви планове ли имате?

- Ами ние ще ходим на диско и ще се размажем от пиене! – разказва Близнакът Иво и се смее щастлив от факта, че ще прави същото, което прави през ден вече в продължение на една година. – Аре с нас!

- Ми не мога.

- Аре бе, кво си се депресирал, ела, ще е купон!

- Не бе, и аз ще излизам.

- Къде ще ходиш?

- Една позната ме е канила да гледаме видео у тях.

- Ахааааа! – възкликва веднага заинтригуван Близнакът Иво. – С кой ще бъдете?

- Ми сами.

- Ма тва да не е онази женената.

- Мила – уточнявам. – Аха.

- А мъжът й къде ще бъде?

- В Търново.

- Малеее, копеле, ако не се отбележиш – не те признавам!

- Да бе, ти луд ли си? С омъжена мацка? Изобщо няма нищо подобно, просто ще изгледаме по някой филм и нищо повече.

- Бе ти луд ли си, това не е шанс за изпускане!

- Не, не съм луд, именно затова и нямам никакво намерение да правя глупости.

- Бе не се прави сега, малеее, да те покани сама у тях вечерта!

- Виж какво, казвам ти, че нищо нямам намерение да правя.

- Честно, ти си абсолютен идиот ако …

- Ивоооо! – изобщо не искам да го слушам. Мозъкът ми търси начин да прекрати про-сексуалната му агитация. – Къде ще бъдете?

- Ще се събираме в Билка и после не знам къде точно ще отидем. Може би в Лимона.

- Аха. Ми аре, много поздрави на брат ти, аз ще drop-я, че трябва да излизам.

- Айде, чао и приятно изкарване – това са думите му. Интонацията му обаче говори друго (“Абе знам аз какви си ги намислил, добавя тя, знам тееее.”) А аз, пуста наивна душа, сам си вярвам … No sex, kein Sex, мы только друзья …

6.

Дата: 28. Декември 2000 г.
Час: някъде след 9:00 вечерта.
Място: пазарчето в Студентски град.

- Какво ще си вземем? – пита Мила, докато вървим от квартирата й към денонощния магазин, за да напазаруваме.

- Ами не знам. Все пак трябва да се прибирам после. Няма да имам пари за такси, ако пия.

А ми се пие, майчице, направо си умирам за червено вино. Обстоятелствата определено не са на моя страна.

- Ако искаш, може да си вземем вино, пък аз после ще ти дам пари за такси.

- Да бе, нали след това ще трябва да ти ги връщам. Или ще си ходя с колата, или изобщо няма да си ходя.

Вече наближаваме магазина.

- Всъщност, има ли къде да ме сложиш да спя?

- Горе има само едно легло. Но определено не мисля да се бутаме цяла нощ на него.

И аз не го мисля. Но пък ми се пие.

- Виж какво, хайде, взимаме си вино, пък ще импровизираме.

- Хайде.

7.

Защо ли оставих Мила да избира? Едно от странните ми свойства е, че винаги купувам хубаво вино. Харесам ли си някоя бутилка, това вече е гаранция.

Но в случая тя направи избора и, когато след 15 минути бяхме отново в квартирата, се оказа, че виното е прокиснало. Затова отидохме и си взехме друго.

Всеки от нас си избра по един филм – Мила настоя за “Две димящи дула”, а аз си поисках “Адвокат на дявола”. На масата се разгоряха три ароматни свещи, на пода върху килима се появиха чинии с мезета (и двамата с Мила се кефехме да пием, седнали на земята), около тях се появихме и ние, виното избълбука в чашите …

Пуснахме видеото.

Хм. Трябваше да си вземем да гледаме “Секс, лъжи и видео”. Ма отде да знаем предварително, накъде ще тръгне всичко?

“Две димящи дула”. Филмът беше интересен, но някак си прекалено оригинален – толкова оригинален, че така и до края не разбрах, за какво става дума, нито – кои са добрите, нито – кои са лошите. Така де, не, че това имаше особено значение.

“Адвокат на дявола”. И двамата го гледахме за втори път. Към края Мила вече беше припълзяла върху леглото, замяна и размекната от алкохола и късния час. Аз все още си седях долу – гледах си филма и си траех.

Ето, че и последният надпис от кредитите се скри и нещо във видеото защрака, забръмча и … се възцари тишина.

- Там долу ли ще седиш? – попита ме Мила.

- Ами … – отвърнах аз и също се възкачих на леглото. Седнах на мястото на възглавницата. Момичето лежеше по гръб с присвити крака по дължина на леглото. Всъщност истинската възглавница беше под главата й.

Именно възглавниците разбиха стъклената стена, която ни отделяше и ни караше да се държим като отявлени пуритани. Не помня, кой предизвика войната, но съвсем скоро и двамата се намирахме насред настървен бой с възглавници.

Бой! Бой! Смеехме се като изроди и се млатехме с всичка сила. Но на легло един персон няма толкова много място и как да размахаш възглавницата, без почти да връхлетиш другия … Буташ се в него, но той е полудял и се дърпа, после теб те бута, ops, това беше право в лицето! Страхотен удар, сега обаче ще си платиш за него! …

Мирната инициатива беше моя, очевидно имах по-малко неизразходвана енергия от Мила. След още няколко изблика оставихме възглавниците на мира и този път аз предложих услугите си, вместо тях.

- Много ми е хубаво така – рече ми Мила няколко минути по-късно. – Тук и с теб – Надигна се, пресегна се и пусна някаква музика – Alanis Morissette. После отново легна назад. Протегнах ръка и намерих нейната. Тя я улови.

- Говоря неща, които не трябва говоря. Но с теб ми е спокойно. И се чувствам добре.

Сигурно съм отвърнал нещо, но не помня. Легнах до момичето и пъхнах ръка под шията му. То се намести по-удобно и се извъртя към мен. Главата му се озова на рамото ми. Предполагам, че съм изразил и аз своето становище относно романтиката на вечерта – наистина беше страхотно – топло, ситно, алкохолно, с ухаеща жена до теб … Пък и жената е Мила, не е коя да е …

Ако Мила се беше заслушала в пулса ми, щеше да разбере, колко всъщност съм изкрейзил от ситуацията – сърцето ми биеше много, много бързо.

Е, от дума на дума … и какво стана … Взехме, че се целунахме.

Оттам насетне нещата излязоха от контрола на когото и да е било. Една кратка мисъл пробяга като сърне през съзнанието ми: Близнаците, гадните развратни свине, как познаха, какво ще стане… Е, Господ здраве да им дава. Дотук с размислите.

8.

Късно посред нощ. Лежим си голички и Мила се сепва.

- Боже, какво правя! – казва тя. Претъркулва се настрани от мен и остава така, обърната с гръб. Аз гледам тавана в тъмнината.

- И двамата искаме това, което се случва – отговарям. Изобщо не съм в настроение за игри. Не и от този вид. Мила го усеща в интонацията ми, пък и самата тя не е склонна към театри.

- Просто почакай малко, – ми казва. – Ще си се оправя. Това засяга мен, а не теб.

Мълча си. Мила осмисля момента. Наистина е сложно. Съпругът й е първият и единствен мъж. Заедно са вече 10 години, въпреки че са женени само от 2. Леглото под нас е леглото, където спят всяка вечер двамата с него. Това е тяхната квартира. А това до нея съм аз – вид инкуб, дошъл от незнайно кой изкусителен кръг на Ада …

Колебанието не трае дълго. Мила се обръща към мен и ми вкарва решително език. Аз само това и чакам …

… Става 6 сутринта.

- Повече никакъв секс след 7 часа – казва ми Мила.

- Добре, – съгласявам се с усмивка.

- Абсолютно никакъв.

- Никакъв секс – потвърждавам. Отчайващо щастлив съм – дрогиран съм с хормони на съня, последните следи от опиянението галят съзнанието ми и му нашепват нежни напеви, тялото ми изпраща вълни от удовлетворение към главата, а тя от своя страна му отвръща със същото … Световъзприятието ми се е концентрирало върху този миг, фокусът е перфектен и всички ненужни тревоги и битови проблеми тънат в мизерия и никой не ще да знае за тях.

- Не съжалявам изобщо за това, което се случи. А ти? – пита ме Мила.

- Не. Не мога да съжалявам за подобна нощ.

- Въпреки всички проблеми, които ще ми навлече, не съжалявам.

- Да не ти пука. И двамата имахме нужда от това.

- Да.

В сумрака си дуднем тихо и очакваме утрото.

Утрото ни посреща със сняг и кафе в едно близко заведение. Наоколо има студенти, напълзели от общежитийните си дупки и някои от тях ни гледат, но на никой не му пука. На 24 години се чувствам точно като тийнейджър; Мила ми партнира блестящо: не откъсваме поглед един от друг и се държим за ръка, нищо, че между нас има маса. Почти не говорим – прекалено уморени сме. И без да общуваме вербално, щастливи сме като сити котета.

Така започва 29 декември 2000 г.

9.

Първият сняг хвърчеше хаотично из въздуха на сутрешна София. Седнали на топло в Синята птица, с Мила пътувахме по Витошка и наблюдавахме сивия студен свят наоколо, докато той се опитваше да побелее. Мила отиваше на пазар в търсене на новогодишни подаръци (хм, май че беше риза за мъжа й), а аз – ами аз просто я карах, нямах никаква спешна работа, бяха празници все пак …

- Страшно се изненадах, като видях у вас “Смъртта е занимание самотно” – рекох, докато чакахме колите, задръстили цялата улица, да се попреместят с няколко метра напред. – Почти не съм срещал някой, който да я е чел. Всъщност единственият такъв човек е баща ми.

Говорех за една книга на Рей Бредбъри, която бях изровил по-рано сутринта от библиотеката в квартирата, докато чаках Мила да се облече и да приключи с всички други ритуали преди излизане.

- Аз съм я чела съвсем като малка и много я бях харесала. Сега сигурно отново ще си я прочета.

- Ами аз я бях започнал – включих на първа и се преместих заедно с цялата колона. – Но така и не стигнах до края. Спомням си, че корицата и заглавието много ме бяха впечатлили.

- Съвсем съм забравила, за какво се разказва.

- И аз. Май трябваше да ти я отмъкна.

- След Нова Година, когато се върна от Търново, ще ти я дам.

- Ми супер.

В този момент спряхме за пореден път. Мила се огледа и каза:

- Хайде, аз ще слизам тук.

- Добре – усмихнах й се аз. – Приятно прекарване на празниците!

- И на теб! Пожелавам ти да си изкараш много хубаво.

Хвърлихме си по един влюбен поглед, после и една влюбена целувка и Мила с подчертана импулсивност напусна Синята птица. Заключих вратата след нея, отпуснах се назад в седалката и кривнах в първата пресечка, за да направя кръгче и да тръгна обратно, към къщи.

10.
Дата: 31 декември 2000 г. – Нова Година
Час: някъде около 11:59 вечерта.
Място: Дружба I, апартамента на Мам и Милейди.

Телевизия, маса, отрупана с мезета. Мам стоеше на прозореца, хванал бутилка шампанско, аз бях запалил едно бенгалско огънче, социалистическо производство, Милейди … ами тя държеше чашата си, в очакване на Годо (на шампанското т.е.). Засега личният състав беше само това – тримата с Мам и Милейди. Така щяхме да посрещнем новото хилядолетие.

Новогодишна София гърмеше и трещеше, пиратки и цветни ракети летяха, та се не знаеха, и покрай всичкия този шум шампанското се pop-на съвсем тихичко.

Последва химна на България, словото на Президента …

… Скоро алкохолът ме беше замаял сериозно, не ме свърташе на едно място около масата и започнах да се разхождам из стаята с чаша в ръка.

- Доч, защо не седнеш? – попита ме Милейди, следвайки правилото, че е по-добре да разговаряш с двуметровите си приятели, когато те са ситуирани в стол.

- Не ми се сяда – отговорих. Бях доста нервен. Какво ти нервен! Направо бях влюбен до уши и всички тези емоции и за секунда не ми даваха мира.

- Нещо е неспокоен – рече Мам на Милейди. Направи го, за да ме провокира. И успя – имах нужда да разкажа какво ми се беше случило, макар и да не се чувствах особено словоохотлив.

Правех тегели пред масата и с недомлъвки си споделях разни неща. Бил съм на гости на Мила. Ама кога това? Ми завчера. Ама сами ли бяхте?? Да. Олелееее, ама ти кога си тръгна? На сутринта. Оу, ама какво правихте? Гледахме Адвокат на дявола, ебаси якия филм, а пък Две димящи дула нещо не ми хареса особено, нищо, че е един от любимите филми на Мила … А пихте ли? Еми мноо ясно. Кво пихте? Червено вино. И свещи сигурно е имало … Имаше, да. Романтика, коментира Милейди. Е и кво? Кво кво – нищо. Добре де, ти там къде спа? Ми то имаше само едно легло, тъй че спахме на него. И кво? Ми нищо. Е добре де, ако беше нищо, нямаше да си толкова развълнуван. Целувахте ли се? Да. Ееее, ми значи сте се забили. Да, май че така излиза. Е хубаво де, после кво правихте цяла нощ? Еми нищо. СПАХТЕ ЛИ???, пита ме Мам вече супер изнервен. Хм … да.

Мам и Милейди се спогледаха. Божее, докато изкопчат от мен нещо …

- Е ти ебаси, как го разказваш, човек не може да разбере, какво всъщност се е случило – изкоментира Мам.

- А защо не доведе Мила с теб? – попита ме Милейди.

- Ами защото е с мъжа си в Търново за празниците – отвръщам аз.

- Аха. Да, това обяснява, защо не си я поканил.

- Не бе, аз я поканих, но беше ясно, че няма да стане.

- Да, разбираемо е.

Вече се чувствах по-нормално (share-нал вълненията си със света) и времето започна да тече с по-бързи темпове. Така дойде и моментът, в който пристигнаха Ender и един негов приятел, които може би трябваше да символизират Дядо Мраз и Снежанка (поне други кандидати нямаше), но в действителност повече напомняха на двете пияни прасета от приказката за Вълка и Пияните прасенца. (* Приказката за прасенцата можете да откриете в приложението. – Б.а.)

Ender и неговият авер се домъкнаха в 1 и половина през нощта, пияни като гъзове и заредени с една бутилка Jim Beam, която изцоцаха без никакво уважение към марката. Ender беше толкова зле, че дори по едно време успя да падне със стола. Заради това ние му се смяхме много дълго време.

Ето така започна 2001 г. – вместо с една Мила – с две къркани свини.

11.

Януари 2001 г.

Зимата най-сетне дойде – снежна и празнична. София за един кратък миг стана красива. У дома от своя страна беше топло и уютно. Коледните лампички светеха на едната стена, PC-то работеше безшумно …

Дата: Събота, 06 януари 2001 г.
Час: някъде около 5:30 след обяд.
Място: един апартамент в кв. Иван Вазов.

Телефонът иззвъня. Протегнах се и вдигнах слушалката, без да отклонявам вниманието си от монитора.

- Rogger Dojh слуша! – казах машинално.

- Здравей.

- Мила! – вниманието ми тутакси се откъсна от работата. – Здрасти! Как си? Какво правиш?

В слушалката се долавяше фонът на уличния шум – Мила ми се обаждаше някъде от вън.

- Ами нищо, малко излязох да понапазарувам след работа. Ти как си?

- Работя. Тъкмо съм се хванал с дизайна на някакви Интернет карти.

- Хайде да се видим за малко. Аз съм на НДК. Искам да ти подаря нещо.

Аз погледнах коледните лампички учудено. Те примигнаха в отговор. Доста изненадваща беше тази оферта за среща.

- Амиии … – започнах, тъй като едва преди малко бях успял да се наканя да седна да работя и не ми се искаше да прекъсвам творческия процес.

- Съвсем за малко, аз така и така трябва да се прибирам. Или ако искаш аз мога да дойда до вас.

На мен ми стана неловко – да разкарвам момичето, пък и в това студено време …

- Къде си точно в момента?

- На НДК, на телефоните в подлеза.

- Ами аз след пет минути ще бъда на пилоните.

- Добре, ще те чакам.

- Чао.

Зарязах глупавите Интернет карти, скочих в гащите и се изстрелях със Синята птица. На НДК беше пълно с коли, но точно при самите пилони намерих някакво импровизирано място за паркиране. Спрях накриво, пуснах аварийните светлини и изтичах към мястото на срещата.

Мила се въртеше неспокойно около оста си под кръжащия сняг и сред преминаващите хора. Щом ме видя, се усмихна смутено.

- Здравей! – рече ми тя, а в същото време в ръцете си премяташе нещо. Вгледах се по-внимателно и с изненада открих, че това е Смъртта е занимание самотно.

- Докато обикалях наоколо я видях на една сергия. Страшно се зарадвах и ти я купих!

- Колко струва?

- Глупости! Това е подарък!

Мила се държеше като малко момиченце, което са изкарали за първи път на сцена. И ме гледаше много странно.

Всъщност нищо странно нямаше в цялата работа – и двамата бяхме хлътнали като шестокласници. Но официалната версия засега беше, че след онази нощ в квартирата є всичко си е по старому. Наличието на съпруг правеше каквито и да е други регламенти невъзможни.

От друга страна, докато аз все още се владеех и поне пред нея полагах всички усилия да изглеждам непукист, тя очевидно не си даваше сметка, колко откровено излъчва любовни флуиди.

Когато несъзнателните й послания най-сетне достигнаха до изключително несъобразителния ми в подобни случаи мозък, аз изведнъж се почувствах страхотно. Усещането мацка да е толкова нескрито влюбена в теб е несравнимо. А пък ако и ти си още толкова загорял по нея …

От сивото небе се сипеха снежинки, смрачаваше се, колите бяха започнали да включват светлини. Хората забързано сновяха по площада пред пилоните и ни заобикаляха. Аз току що бях взел книгата от ръцете на Мила и си я разглеждах. Смъртта е занимание самотно. На корицата – една умряла муха, захлупена с обърната стъклена чаша. Боже, нима това щеше да се превърне в символ на романа помежду ни? Беше абсолютно смахнато и си беше съвсем в мой стил, а очевидно и в стила на Мила. Смъртта е занимание самотно. Звучеше ми като някаква мантра.

- Благодаря ти! – рекох. Благодарях й не само за книгата, а за самия факт, че се е сетила за мен, че е обърнала внимание на това, което сме си говорили и за очевидното й желание да ме зарадва. И за това, че беше успяла.

Мила продължаваше да се усмихва и да мълчи. Ако беше захванала да мачка полата си (не, че имаше пола, която да мачка, но образно казано) и беше започнала да върти десния си крак около носа на обувката, щеше да изглежда напълно естествено в този момент. Не го направи.

- Ами … – каза тя накрая.

- Ако искаш да седнем някъде? – прекъснах я аз.

- Не, наистина, трябва да тръгвам.

- Добре тогава.

- Хайде!

- Чао!

- Чао!

Мила се обърна и забърза към спирката на 94. Аз мислено повдигнах рамене, хвърлих още един поглед към книгата, която държах, и отидох при Синята птица, очакваща ме да ме върне у дома.

Смъртта е занимание самотно.

12.

Дата: След малко повече от седмица и след още доста срещи …, 15 януари 2001 г.
Час: някъде около 7:00 вечерта.
Място: Южния парк.

Сняг. Мек, пухкав сняг, който е затрупал цялата Софийска гадост и е превърнал прокълнатия град в приказка. Из такива приказки обикновено се разхождат Снежанки, Ледени Кралици и елени с камбанки. В нашия случай обаче в Южния парк се разхождаха единствено един web-design-ер и една актюерка. (* Актюер – човек, който оценява риска; до колкото знам, работи в застрахователния бизнес. – Б.а.)

Наистина нямаше жива душа. Ниските облаци и гъстият снеговалеж отразяваха светлината от разпръснатите из целия град улични лампи и навсякъде се разливаше оранжево сияние. Въздухът бе много студен, но студът беше мек, както подобава за такова време.

Вече порядъчно побелели, ние газехме през снега и си приказвахме ежедневни глупости. Всъщност никой не го беше грижа, какво точно ще си кажем.

Както обикновено идеята за бой със снежни топки беше на Мила. Момичето, не може да не му се признае, беше доста игриво. За разлика от мен – ясно ми беше, че трябва да подскачам като идиот, да се търкалям в снега, да припкам наоколо и да се смея на висок глас, замеряйки се, но всъщност цялото ми същество настояваше за удобен стол в топло заведение и чаша коняк, например.

Мила толкова се радваше на всичко, че стиснах зъби и се опитах да се вживея в ролята. (Не че беше мак толкова неприятно. Просто изведнъж се присетих за куп други по-приятни неща.)

Малко по-късно вървяхме наобратно. Измръзнали, заснежени, а на места вече и мокри.

- Целият съм вир-вода – споделих си.

- И аз – съобщи ми Мила.

- Защо не дойдеш до нас да се постоплиш. Ще умреш, ако трябва да чакаш в този вид и на това време автобус – Така и така живеех на 3 минути пеш път от парка.

- Знаеш ли, това не е толкова лоша идея.

У нас беше светло, топло и уютно. Аз се настаних на въртящия се стол пред компютъра и без много да се церемоня издърпах Мила да седне в мен. Тя леко се възпротиви, но много леко всъщност.

- Не трябва – рече ми тя.

В отговор я прегърнах по-силно, придърпах я и започнах да я целувам.

- Вършим глупости! – възкликна малко по-късно момичето, когато отново можеше да говори.

- Слабо ме интересува, – отвърнах.

Тя се замисли за кратко, наблюдавайки лицето ми съсредоточено.

- И мен.

Този път тя пое инициативата.

- Зная, че това, което вършим, е пълно безумие, но не мога да се спра – продължи след малко мисълта си Мила.

Аз не отговорих – бях напълно съгласен с нея.

- Така беше още сутринта, след като бяхме у нас. Не можех да се отлепя от теб.

- Ако искаш, остани да спиш тук – предложих аз невинно.

Мила се стресна. По всяка вероятност идеята й беше харесала прекалено много, за да запази хладнокръвие.

- Не, не, трябва да се прибирам. И без това в момента обстановката в къщи е отвратителна. Ако закъснея, ще бъде съвсем непоносимо.

- Защо, какво е станало?

- Геша се държи много гадно. Ужасно е студен и постоянно се караме, ако изобщо си говорим. И между другото той наистина има телепатични способности. Снощи, когато се прибрах, беше накъсал “Смъртта е занимание самотно” на парчета из цялата стая.

Нямаше какво да отговоря. Т. е. имаше, но предпочетох да не се бъркам.

- Наистина, трябва да тръгвам.

- Постопли ли се? – попитах с нищожната надежда, че ще отговори отрицателно.

- Да. Не се притеснявай, ще стигна до нас без проблеми.

Мила стана и се облече. На вратата опънахме една дълга целувка и тя изприпка, за да си хване такси. А аз се прибрах обратно в леговището си.

13.

Дата: На следващия ден, 16 януари 2001 г.
Час: След обяд (след като съм се излюпил от леглото).
Място: Outlook Express. (* Това не е фирма за куриерски услуги :P Б. а.)

Коментар: Какво става, когато се намеси Скорпионът (да уточня, скорпион, това е зодията на Геша, мъжа на Мила; и то не какъв да е, ами ТРОЕН скорпион)

Email message
From: Мила
Sent: 16 Януари 2001 г. 10:47
To: Rogger Dojh
Subject: Без име – едно отвратително обяснение

Още след първото изречение ще ти стане ясно, за какво иде реч, но моля те, прочети го цялото. Единственото, което не искам да стане, е да ме намразиш. Стига ми, че аз се мразя достатъчно за кашите, които забърках. И въпреки че си заслужавам да ме намразиш. Чувствам се ужасно. Всяко щастие се плаща, независимо, дали е било 1h или 1 година. (За протокола – бях доста щастлива последните дни, всъщност от Коледа насам). И всяка лъжа се плаща. Обаче прекалено скоро трябваше да плащам. Не знам, как си представях нещата – никак, най-вероятно. Просто исках някак с времето да се уредят в правилната посока (точно защото не зная, коя е правилната). Дойде ми доста рано вземането на какви да е решения. Това е все едно да сравняваш топлата си къщичка с някакъв приказен дворец под водата, до който не знаеш, ще можеш ли да преплуваш и ще има ли въздух и място за тебе там. Явно не те обичам достатъчно. Или съм прекалено страхлива. Ужасно страхлива и нерешителна. Та когато ми се постави въпроса (мамка му, колко умно копеле е Геша, пък и аз вчера бях много happy, че си казах някои неща, което не трябваше да правя – поне не сега), да избирам – или край на всякакви контакти със злия демон (т.е. ти), или света ще ми се види черен. Познай, какво избрах (и не само заради заплахата). Няма какво да се оправдавам, обаче ще го направя. Т.е. ще се опитам да ти кажа, как реално стоят нещата, за да ме разбереш. И да не си мислиш, че съм гадна, неориентирана, лицемерна лъжкиня. Та цяла нощ водихме преговори. Естествено, не мога да кажа, еби си майката, аз ще правя, каквото си знам. (Освен това не съм го намерила на улицата и не съм се оженила, защото е трябвало, а защото съм си мислила – той е). Не съм и добра в пазарлъка, щом стигнах дотам да му предлагам да може да си чука, която си иска, ама да не ми брои mail-ите и срещите с тебе. Е, той не се нави. Изглеждаше, че почти се е навил, ама да не е луд. Като това предложение беше директна демонстрация на това, колко държа на нашите отношения с теб.

Не съм спала и затова ми е адски объркано … Обаче не искам повече да ми пишеш, не искам и да се виждаме. Не, че не искам, така трябва. И не искам да лъжа повече. Ама понепонеже, когато казах, че си най-готиният човек, когото съм познавала, това не беше поза, затова като казвам Не искам, нямам пред вид съвсем да не искам. Не искам да ми пишеш, обаче може да ми пращаш картинките, които правиш. Не искам да се виждаме, с изключение когато Геша си е във ВТ. (Тука ти НЕ трябва да се съгласяваш. Това няма смисъл.)

Намери си някоя мила и интелигентна жена, която е добра и в леглото. Забрави за всичко, което е било и е можело да бъде. Което е казано и все още неказано. Която и да си намериш, аз сигурно ще си мисля, че не те заслужава. Пък може и да намериш някоя, дето да те заслужава. Не си толкова съвършен :P

Ако искаш, ако не ме мразиш, и ако мислиш, че ще ме изтърпиш разлигавена и разциврена, обади ми се, за да ти го кажа f2f. Но това ще бъде наистина последната ни такава среща. Не искам да продължавам да лъжа.

Решението е такова – никакви mail-и, никакви срещи. И е категорично.

Стискам палци за сделката днес. Трябва да я вземеш. Трябва да убедиш Стефан Иванов да се съгласи на цените и условията ти. Поне единия от нас да се справя с преговорите.

И дано имаш хубави спомени, въпреки цялата каша, която майсторски успях да заплета.

End of message

Да си призная, още на първите три думи можех да пред-скажа съдържанието на писмото. И колкото повече напредвах в четенето, толкова повече се ядосвах. Когато стигнах до параграфа под надслов “Искам-не искам (така трябва)”, направо побеснях. Романтичните мечтания за Жената, която ме заслужава, предизвикаха пристъп на ярост, а при споменаването на Хубавите спомени, изпаднах в състояние на тиха злоба.

Е, като background process някъде нещо в мозъка ми регистрираше едва доловими сигнали, които носеха съвсем друго послание. Но нямаше как да съм сигурен. Пък и за момента не желаех много да се задълбавам в тази насока.

Затова преглътнах, поех дълбоко въздух, стиснах зъби и се залових за работата, която ме очакваше.

14.

През следващите два дни получих още 3 писма от Мила. Към тях вървеше и една среща – резултат от изречението “Ако искаш, ако не ме мразиш, и ако мислиш, че ще ме изтърпиш разлигавена и разциврена, обади ми се, за да ти го кажа f2f”.

Исках.

По всяка вероятност у дома при момичето обстановката не се беше подобрила изобщо след преговорите с мъжа й, защото в тези писма и на срещата тя направи всичко възможно, за да заглади положението. Както тя го формулира в последния mail от серията, “… Нещо кофти се разделихме вчера. Няма да се опитвам да анализирам, etc. etc., че пак ще сгафя :P Това, което не ти казах в прав текст вчера е, че искам undo на предните ми 3 mail-а, поне до колкото може. (Знам, че 100% не може, уви, записът в registry-то си го има и не може да се прочисти толкова лесно)”.

Макар и да не знаеше, Мила нямаше реален проблем с undo-то. Наистина, доста й се бях разгневил заради глупостите, които ми беше изписала, но от друга страна прекрасно си представях, какво изживява и какво й се случва … Да не говорим, че след Кучката в бяло подобни драматични обрати бяха за мен като да си кажем здрасти …

След една кратка среща на кафе при бачкането й, в една от последвалите зимни вечери, аз се прибрах у нас, а момичето си отиде в къщи при съпруга си. Аз си се log-нах в Интернет и се захванах със сайта, чийто дизайн имах да правя. Едновременно с това чатех по малко. Времето минаваше, стана 11 часът, след това 12 … и pager-ът ми завибрира зловещо на масата и записука с истерични тонове.

“МОЛЯ ТЕ ИЗЛЕЗ ОТ ИНТЕРНЕТ. Мила”, гласеше посланието.

Wahh. Погледнах за всеки случай още веднъж часовника си. Да, наистина минаваше полунощ. Като се имаше пред вид, че у дома си Мила не разполагаше с телефон, какво по дяволите търсеше тя навън по това време?

Drop-их и след има-няма минута телефонът иззвъня.

- Rogger Dojh слуша – рекох в слушалката.

- Здрасти – каза ми Мила. – Искаш ли да се видим и да отидем да пием някъде?

Гласът й звучеше зле. Беше в кофти състояние – доста разстроена всъщност. Без да разпитвам за подробности, отговорих:

- Да. Къде си в момента?

- В Студентски град. Пред J’N'B-то.

- Откъде да те взема?

- Ще те чакам тук.

- Глупости, отиди някъде на топло. Само ми кажи, къде ще бъдеш.

- Не, не, ела тук. Ще те изчакам.

- Добре. Ще пристигна максимално бързо.

Синята птица се изненада, като ме видя – напоследък не излизах нощем – но в крайна сметка въпреки кучешкия студ успя да запали на газ и аз я пришпорих към Студентски град.

Мила представляваше една самотна залутана фигурка насред дългия паркинг. Щом зърна автомобила ми се насочи към мен. Спрях до нея и слязох от колата.

- Здрасти, – рекох, – как си?

След това побързах да я прегърна, тъй като въпросът ми беше глупав, а отговорът – очевиден.

- Какво се е случило?

- Изгониха ме от къщи. Няма значение. Хайде да отидем някъде.

Отворих й вратата и тя се качи в Синята птица. После се протегна и отвори вратата от моята страна. Това много ме радваше – беше запомнила глупостите, които й бях разказвал за The Bottom Test-а и винаги се сещаше.

- Накъде? – попитах, когато седнах.

- Помниш ли, бях ти разправяла за една кръчма наблизо. Готвят много хубаво.

- Хайде.

Отидохме до кръчмата, паркирах пред нея колата и влязохме. Мястото наистина беше приятно. Бяха се опитали да създадат автентична обстановка на стара българска механа и в някои отношения бяха успяли. Освен това имаше работещо шадраванче с камъни.

Настанихме се близо до водата. Поръчахме си някакви зловещи гигантски шашлъци и се заприказвахме. Подхванах някаква съвсем далечна тема, опитвайки се да разсея момичето от неприятностите, които очевидно й се бяха струпали на главата. Но така или иначе по някое време стигнахме до тях.

Накратко – след поредната семейна свада с незначителен повод, с ясна причина и с големи обвинения, мъжът й бе заявил да му се маха от главата и тя се беше разкарала.

Нахранихме се като прасета, пихме по една бира и по някое време тръгнахме да си ходим.

Вече седнали в автомобила, аз се облегнах назад и обърнах глава към нея.

- Ще те закарам до вас.

- Не ми се прибира особено. Но от друга страна няма къде другаде да отида.

- Ако искаш ела в къщи. Ще ми бъде много приятно. Там наистина ще можем да си вземем вино.

(Заради Синята птица така и не бях пил в кръчмата, Мила и тя от солидарност, а и на двамата много ни се искаше.)

Мила замълча, докато обмисляше предложението.

- Нали няма да е неудобно? – поинтересува се тя.

- Не. В никакъв случай. Изобщо не се притеснявай.

- Ами ваш’те …

- Те спят. При това стаята ми си е моя територия и там никой не припарва.

- Добре тогава.

- Към нас?

- Към вас.

Така се получи, че през всяка от следващите 5 вечери Мила се прибираше у нас.

15.

За 3 дни Мила започна да усеща неудобството да не си спиш в къщи – липсваха й куп ежедневни неща като сешоар, чисто бельо, чорапи etc. Но от друга страна мъжът й й беше заявил, че й забранява да припарва в квартирата, когато той е там (обикновено в извънработно време – именно когато Мила е свободна). Доста досадно.

Затова момичето в един момент стигна до идеята да си донесе най-необходимия багаж у нас.

Как точно се получи така, че аз да я закарам с колата, вече не си спомням. Предполагам, че не беше изминало достатъчно време от историята с Кучката в бяло и уроците в главата ми не бяха улегнали напълно. В противен случай не виждам как бих се оставил да бъда въвлечен в подобно безумие.

Паркирах Синята птица странично на жилищния блок, в който живееха. Мила, доста нервна, слезе от колата и се запъти към един уличен телефон, а аз останах в автомобила да чакам.

От телефона момичето се обади на GSM-а на съпруга си, защото той съвсем наскоро й беше забранил също така да влиза в квартирата без негово позволение. След разговора Мила изчезна нанякъде, а малко по-късно се върна, придружена от Геша. По дяволите, винаги съм мразел срещите от третия вид.

След като и двамата хлътнаха във входа, аз поседях още малко, но не издържах на едно място и се измъкнах от Синята птица. Навън беше много студено, но за момента като че ли не ми направи впечатление. Поразходих се наоколо и на някакво капанче видях, че продават Camel.

Купих си. Майната му, че се опитвах да спра цигарите. Не беше правилният момент за проява на воля.

Запалих си. Цигарите бяха хубави – не бяха оригинални, но поне бяха вносно менте.

С удоволствие си пафнах няколко пъти на чист въздух. След това пронизващият вятър ме принуди да се прибера обратно в колата. Включих двигателя и пуснах парното до край. Така вече се живееше. Пушех и наблюдавах през предното стъкло движението пред входа на Мила. Приличаше малко на някакво странно нямо кино.

След десетина минути от входа излезе и самата Мила. Това беше в реда на нещата и вече го очаквах с нетърпение. Но след нея вървеше мъжът й. Това вече беше неочаквано. И не ми харесваше.

Мила дойде до колата, отвори си вратата и хвърли багажа на задната седалка. Геша застана точно отпред и се вторачи в мен. И той пушеше. Не може да се отрече, че всички бяхме изнервени до краен предел.

Както така се взирахме един в друг, на мен ми стана смешно. Какво се чумереше толкова страшно, при положение, че неговата жена в момента се качва в моята кола, за да я карам към къщи? Колкото и да се стараех, не можах да възпра усмивката, която плъзна по устните ми.

Геша разпери въпросително ръце – какво се смееш?

Аз вдигнах рамене – знам ли, ти кажи, защо си толкова смешен?

След този ням диалог, Мила вече се беше настанила, аз дадох на заден и се измъкнах от паркинга. Поех към къщи и оставих зоната за срещи от третия вид далеч зад себе си.

- Това беше селска проява – рекох, докато се движехме из улиците на Студентски град.

- Знам – отвърна Мила. – Извинявай. Той не трябваше да слиза с мен, но нямаше как да го спра.

- Както и да е. Ще те помоля повече да не се случват подобни неща.

- Няма. Обещавам ти.

Детето беше искрено натъжено от случката. Аз също. Въздъхнах на ум, затананиках си безгласно някаква мелодия, отпуснах се по-удобно в седалката и насочих цялото си внимание към пътната обстановка. Понякога е толкова приятно да пътуваш през пренаселената с автомобили София … на фона на останалите си проблеми …

16.

У нас Мила се чувстваше добре. Или поне толкова добре, колкото й позволяваше ужасно напрегнатата ситуация – разделена с мъжа си, в чужд апартамент … Тъй като си давах съвсем ясна сметка, какво се случва с нас, за себе си бях решил, че ако тя окончателно напусне Геша, без значение как се развият отношенията ни, няма да я зарежа при никакви обстоятелства. Дори напоследък си правехме планове тя да си вземе квартира някъде наблизо, където да живеем заедно.

А аз доста исках това да стане – да се разведе, имам пред вид – и поведението ми бе продиктувано от далеч не безкористни мотиви.

Ммъжът й беше голяма гадина – тормозеше я психически, пък не се свенеше да демонстрира и физическо превъзходство. Третираше я до известна степен като крепостен селянин – тя му готвеше, переше го, чистеше му, основните доходи в семейството идваха от нея … Автомобилът, който той караше, се поддържаше също с нейни пари … Това до някъде успокояваше моралните ми угризения да се набърквам в една подобна семейна връзка.

Преди всичко обаче, бях ужасно влюбен и крайната ми цел беше да забия Мила за постоянно. Действах по въпроса с всички известни ми методи.

За петте дни, през които Мила живя в къщи, я карахме до голяма степен по семейно му. Ходехме заедно навсякъде, вечер излизахме, после се прибирахме да спим, а на сутринта всеки запретваше ръкави и се захващаше със задълженията си. Карах я до работата и я прибирах от там.

Единия от дните ходихме на гости на Мам и Милейди. Ефектът не беше очакваният – смятах, че Мила ще се впише чудесно в компанията ни, но всъщност тя през цялото време не откъсваше очи от мен и почти не говореше, поради което беше трудно да се впише където и да е. Едва към края на вечерта възникна необходимостта да се решат някакви задачи по математика и тя се зае да помогне на Мам, тъй като май беше най-квалифицирана от всички присъстващи.

Изтече петият ден. Аз все още не знаех, че това ще ни е последната вечер заедно. Мила, предполагам, също не подозираше. Следващият ден беше нейният рожден ден и основното ни занимание за момента беше да измислим, как ще го отпразнуваме. Вечеряхме в къщи, погледахме телевизия и накрая си легнахме. Аз си навих pager-а да ме събуди в 7 часа сутринта и заспахме.

17.

Дата: Рожденият ден на Мила, 23 януари 2001 г.
Час: 7:00 сутринта.
Място: един апартамент в кв. Иван Вазов.

Pager-ът се разцвърка гнусно. Измъкнах се от неспокойния си сън и побързах да изключа пищялката, за да не разбудя и Мила. Тя се поразмърда до мен, но продължи да спи. Внимателно станах от леглото, облякох се и отидох да диря баща ми в другата стая.

Той също беше станал, за работа.

- Добро утро, – рекох.

- Ооо, добро утро, ранобуднико! – отвърна ми той. И наистина, бях се излюпил близо 8 часа по-рано от обикновено.

- Имаш ли да ми дадеш 10 лева на заем? – преминах аз директно към въпроса. Това е едно от предимствата, когато общувам с баща си – че не се налага да правя дипломатически лупинги. Самият той е нетактичен до бруталност, но пък и аз мога да си позволя същото, без да се притеснявам за последиците.

- 10 лева? – попита ме той със съмнение. По принцип всякакво допълнително финансиране свръх договорената сума за издръжка, която той ми даваше на месец, беше нежелателно. Пък и нали работех.

- Мила има рожден ден. Искам да купя нещо по-празнично за закуска.

- Донеси ми портфейла.

Във Фантастико освен натурални сокове, лешници и кроасани, открих и някакви много красиви и ароматни свещи. Струваха по 6 лева, но щом ги видях, реших, че няма начин да не купя. Взех жълта – миришеше направо убийствено (на мен и до ден днешен ми мирише на секс и романтични вечери, но то това си е обяснимо…).

Сервирах закуската пред монитора на PC-то ми (който от съображения за функционалност беше поставен точно до леглото ми), покрих я, за да не се праши и запалих свещичката. Пуснах и коледните лампички на стената да мигат.

Събудих момичето, когато наближи време да тръгва за работа. Мила с мъка отвори очи и се огледа дезориентирана.

- Честит рожден ден! – казах й аз и я целунах. Тя се усмихна, но имах чувството, че повече от половината й осъзната личност в момента е някъде другаде. Спеше й се ужасно.

- Благодаря, – отвърна ми тя със слаб глас.

- Това е за теб – посочих й свещичката и закуската. Тя не ми обърна внимание – изглежда изобщо не зацепи, че под покривалото има храна. Затова, когато малко по-късно тръгна да се облича и аз й предложих да закусим, преди да е заминала, тя остана много изненадана.

Вече по пътя за към работата й си говорехме, настанили се в Синята птица. Момичето спомена мъжа си и аз я помолих да не го набърква – не точно сега. Бях адски уморен, всъщност точният израз е – беше ми терсене от недоспиване … Е, и двамцата бяхме крайно неадекватни.

Харизах я пред офиса й и се прибрах у дома. Хвърлих се върху родното си легло сред аромата на свещта и сред парфюма, останал от Мила по завивките, и се отнесох щастливо.

Към 11 часа иззвъня телефонът ми.

Моментално го вдигнах – още преди да съм отворил очи.

- Здравей – рече Мила.

Разсъних се веднага. Тонът й ми прозвуча много странно.

- Здрасти. Какво се е случило?

- Можеш ли да минеш през офиса ми?

- Да. Идвам.

Скочих в гащите и със Синята птица отпрашихме с мръсна газ през града.

Изкачих стълбите към офиса, позвъних профилактично и влязох. Мила ме посрещна във фоайето.

- Ела навън – каза тя и двамата излязохме на стълбището.

- Видя ли букета?

- Какъв букет?

Тя демонстрира с ръце размера му – много голям.

- На бюрото ми, точно до компютъра.

- Не.

- Геша ми го беше изпратил тази сутрин. Виж – и ми бутна в ръцете някаква снимка.

Снимката беше изрязана, на нея се виждаха двамата с Геша на сватбата им.

- Обърни я.

Отзад имаше послание. Не си го спомням цялото, но общият смисъл, предаден в свободен текст, гласеше: Въпреки, че си такава дива кучка, аз съм готов да те приема обратно и всъщност днес е последният ти шанс, ако довечера не се прибереш у дома – край. Думата кучка присъстваше като такава. Това ми направи силно впечатление. Още по-изненадан бях от думите, с които Мила отговори на въпросителния ми поглед:

- Реших довечера да се прибера в къщи.

Помълчах известно време, разглеждайки сапунения артефакт в ръцете си. След това й го върнах.

- Ми хубаво. Ти си решаваш – рекох.

Мила не очакваше подобно нещо.

- Разбери, … – започна тя, все едно се бях възпротивил по някакъв начин. Но не бях. Беше ми ужасно гадно, но ми беше и все едно. Да се оправя – до тук с мен.

- Всичко е o.k. Ще си тръгвам.

- Ще те изпратя до колата.

- …

Седнах аз вътре, Мила – и тя. Поседяхме така известно време в мълчание.

- Май че няма какво да ти кажа още.

- Ами да. Няма.

- Тогава май е най-добре да се прибирам на работа.

- O.k.

След като си беше отишла, останах там още поне 10 минути. Искаше ми се да се върне. Но не го направи. Накрая запалих двигателя и се занесох в добрата си стара стая, която поне нямаше опасност да реши и тя да се връща при някого. Моя си беше, гадината. Ужас. Всичко, което си бях мечтал и планирал през последните дни се изсипа безшумно в кофата с лайна и потъна там, бълбукайки.

Същата вечер не ходих никъде – останах си у дома и още в 8 часа бях легнал, завит през глава, изолиран от целия противен свят. Драйфаше ми се от всичко и от всички и не исках да имам нищо общо с тях.

По някое време станах, за да се поровя в PC-то си – не можех да заспя. Всъщност дори пред PC-то само си седях така и нищо не правех. Съзерцавах тъпо монитора. Ето това беше моето занимание.

Вратата на стаята ми се отвори.

Влезе баща ми.

- Трябва да поговорим.

Изгледах го. Без особено изражение.

- Някой друг път – рекох.

- Не, няма да е някой друг път. Три неща са. Първо, трябва да решиш, какво ще правиш с училището. Беше ми казал, че ще ходиш на лекции, а ти съвсем си го зарязал …

- Ако обичаш, остави ме – намесих се аз. Изобщо не ме интересуваше това, за което ми говореше. Майната му на училището. Майната му и на всичко останало.

- Не, няма да те оставя! – баща ми повиши тон. Признавам, беше изключително даровит в това отношение – да подбира най-неподходящите моменти ever, за да ми държи конско. Нямаше по-добър от него. Най-съвършеният инструмент за измерване на пикови точки от гнусния спектър на настроенията се намираше в неговата глава. Numero fucking uno. – Невероятно те бива в обещанията, но още повече те бива да не ги изпълняваш.

- Баща ми! – аз също увеличих силата на гласа си. – Престани!

- Не ми викай престани, защото …

- ИЗОБЩО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! НЕ МОЖЕШ ЛИ ПРОСТО ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТУК?

- НЕ, НЕ МОГА ДА ИЗЛЯЗА ОТ ТУК, ЗАЩОТО ГО КАРАШ ЕДНО КЪМ ГЬОТОРА, А АЗ ДАВАМ ПАРИТЕ СИ, ЗА ДА МОЖЕШ ДА УЧИШ И … – тук баща ми продължи още известно време с неща, които не слушах. Превключих на състояние котка – просто изчакваш, без да реагираш. Бррррррмммммм бррррррмммммм …

Невероятно изнервен, баща ми най-накрая излезе от стаята. Беше завършил речта си много язвително. Отпуснах назад глава. По дяволите. На кой му пука …

Пукаше ми. Всъщност все пак бях чул, какво ми казва. Страшно се обидих. До такава степен, че ако имаше къде да отида, щях веднага да се изнеса. Нямаше. Останах там. Но отказах да приемам от родителите си както пари, така и храна. Легнах си гладен. Тъй и тъй нямах апетит.

Идният ден беше неприятен. Служебните ми задължения и излизанията до клиенти донякъде ме разсеяха, но като цяло нито бях спал добре, нито бях закусвал нещо смислено (един смотан сандвич от някакво забутано капанче) …

И това на фона на липсващата Мила.

Все пак си размених някой и друг mail с нея. Например:

—————
From: Rogger Dojh
To: Мила

Искам да заплача от безсилна ярост
и от самота
Искам да заплача от любов
и съм полудял
но съм във желанието си окован
безмълвно устни съм прехапал
и мълча
С копнеж изпълнен е деня
Адска и отчаяна – нощта

И всичко е напразно
не остана в мен душа
всичко беше само гавра
ти не беше тя.

P.S.

Само не ми изпращай прочувствен mail в отговор.

Няма какво да ми кажеш повече.

И тук е пълно с твои дрехи и бельо, които предпочитам сама да си събереш.

—————

From: Мила
To: Rogger Dojh

‘На любов като на война’. Ти се бориш за това, което искаш да е твое. Имаше избор – трябваше да кажеш ‘стига’, ‘остани’, ‘искам’. Но аз не можех да ти го подскажа. Защо остави избора в ръцете ми? Следващият път се бори, my friend – ако си мислиш, че човекът си заслужава. Защото ще става въпрос и за твоя живот. И той не трябва да се решава от някой друг. Бях ти казала, че любовта е сделка, а ти не повярва … Може би още не вярваш.

И btw, наистина не съм Тя – за никого. Аз съм вече ничия жена …

Кога ще ти е удобно да си събера багажа? Пиши или се обади, знаеш къде съм. It depends on you.

Наистина няма какво повече да ти кажа.

—————

From: Rogger Dojh
To: Мила

Кога ли пък съм искал да бъдеш МОЯ. Исках да сме заедно, по взаимно желание. А не животът ми да преминава в борба да те задържа при себе си. Така и така самият аз прекроих личността си, за да ти харесва с мен. (* Е, всъщност тук имам пред вид, че за първи път през живота си съм правил компромиси … ма и тва е супер много нещо. – Б. а.) След като и след това си готова да се дръпнеш – the choice is yours. А ако се позамислиш, щом любовта е сделка, ти освен права добиваш и отговорности. Една от тях е да не подлагаш другия на тормоза, който щедро ми дари вчера. Също така да си на негова страна. В противен случай нарушаваш въпросната сделка. В сделките няма борба, освен в съдебната зала. Помисли си малко по въпроса.

Нямам никаква представа, какво се е случило вчера, но ако искаш, остани. Аз напук на всички принципи те приемам и сега:) Но не очаквай да те вържа с избора си. В случая той трябва да бъде твой.

—————

Може би на фона на събитията всички тези обяснения звучат странно. Но отношенията ни наистина бяха доста сериозни. Една или друга случка променяше фактическото състояние на нещата, но засега по никакъв начин не беше повлияло на онова, което ни свързваше най-силно – приятелството. С Мила чисто и просто се разбирахме прекрасно. Беше невъзможно да престанем да общуваме ей така – отведнъж.

Кореспонденцията ни продължи в същия стил. Появиха се и някои игриви нотки – че как без тях … при такива шматки като нас …

18.

Месецът изтичаше. Естествено, нещата не свършиха до тук, макар и да се виждахме много по-рядко. Но пък си пишехме много. Толкова много, че чак да го заболи главата човек. Например на 29 януари за един ден бяха прехвръкнали 17 писма. Ей такива работи.

Ето едно писмо, което няма нищо общо с интригите, но пък е забавно:

From: Мила
To: Rogger Dojh
Subject: На урок по биология

Малко биологични факти:

Оргазмът при прасетата трае 30 min (в следващия си живот искам да съм прасе :P)

Хората и делфините са единствените видове, които правят секс за удоволствие (хмм, с развитието на генното инженерство, дано да включат и прасетата :P)

Средностатистически хората се страхуват от паяци и хлебарки повече, отколкото от смъртта.

Като заговорихме за хлебарки – една хлебарка може да живее 9 дни без глава, преди да умре (след това да не ми излезе някой да спори, как не са съвършеното в еволюционно отношение животно).

Полярните мечки са леваци (интересно, кой го е доказал и на кого му влиза в работата).

Някои лъвове правят секс по над 50 пъти дневно (като се има пред вид, че по книжките пише, че обикновено спят по 20h на денонощие – егати и бързаците – 10x).

Мъжката богомолка не може да прави секс, докато има глава. Затова женските започват секса, откъсвайки главата на партньора (много мило, женските хора го правят всеки ден по малко – ти какво предпочиташ?).

Слоновете са единствените животни, които не могат да скачат (тук не броим комшийката от долния етаж – леля Дочка, която също не може).

Когато някой те подразни, за да се намръщиш, задействаш 42 мускула. За да покажеш среден пръст – само 4.

P. S. Коментарите в скобите са мои – за автентичността на останалото не отговарям – не съм го измислила аз :P

19.

Кавгата с баща ми имаше някои напълно неочаквани последици: научих се да готвя, за да не умра от глад.

20.

Февруари 2001.

У дома при Мила нещата не вървяха по мед и масло, макар и да се бяха пооправили малко. Малко. На една среща, на която Мила дойде в кофти настроение, научих следната история.

Отново седят у тях си с Геша. И обсъждат живота си заедно. Геша се е вживял в ролята на гъзар – обяснява на Мила какво всъщност представлява тя. Тя е: евтина козметика. Просто някакво съвсем обикновено момиче. Хм, че защо ли е с нея при това положение? Ооо, по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето. Не му се занимава с по-засукани мацки … много е сложно.

Аз седя и слушам, и се чудя, дали Мила вече е подала молба за развод. Но не. Тя просто е леко депресирана. Ужас. Това момиче на моменти не мога да го разбера. Понася неща, които от моя гледна точка са непоносими …

Сигурно поради тази причина (че семейните проблеми изобщо не бяха изчезнали от живота й като с вълшебна пръчица – ами бяха си останали – като досаден цирей, който не се маха, когато счупиш огледалото …) срещите ни отново зачестиха. Мила отиваше сдухана на работа, срещахме се по някое време и настроението й се оправяше. Нормално беше да й харесва да се виждаме.

Аз нещо й ревях да се видим за по-дълго. Исках да може да отприщим всички неизказани мисли (за които дори не подозирахме какви са, а знаехме, че се крият някъде из мозъците ни), да се отпуснем и да си пообщуваме човешки. Естествено, това нямаше как да стане, докато Геша си беше в София. Но когато е в Търново … ето какво пристигна в пощата ми един ден:

From: Мила
Sent: 10 Февруари 2001 г. 12:18
To: Rogger Dojh

Преди всичко – важно ли е да се видим? Ще ти се обадя като разбера, как стоят при мен нещата. Чакай call най-късно до 3h.

Имам следното предложение:

Предложение: В неделя рано къде икинджия (10-10 и 1/2) идваш в къщи на палачинки. След това, ако времето продължава да е такова като днес, правим една Витоша. Е, предлагам ти да не го караме прекалено съвестно и да не наблягаме на туризма, ами да се размажем като гущери на припек на първата попаднала ни полянка. Оттам нататък – волна програма. Необходими ресурси: раница, нож тип ‘swiss army’ или удобна двуцевка, кибрит или два остри камъка, хубава книга/ги (pornpics are forbidden), одеало, good spirit (във второто значение – от 11 до 45 градусов, по желание на участника), walkman или песнопойка, плетиво или друг вид entertainment.

Облекло: smart casuality;

Присъствие: Почти задължително;

Съжалявам, че вчера се опитах да си изкарвам лошото настроение върху теб. Мисля, че следващия път, когато дяволите в главата ми решат да си правят жертвените танци, ще бъда доста по-внимателна.

21.
Дата: Неделя, 11 февруари 2001 г.
Час: някъде след 11:30 сутринта.
Място: паркинга пред J’N'B-то в Студентски град.

Времето е студено. През облаците наднича малкото слънчице, но повече от любопитство, отколкото за да свърши нещо полезно. Духа и вятър. До скоро препръскваше дъжд. Докато влизам в паркинга със Синята птица си мисля, че Витоша отпада от плановете за деня. Пък и аз си имам други, доста по-хубави. Наричат се Симеоново.

Мила вече е на паркинга.

- Сигурен ли си, че не искаш да ти направя палачинки?

- Да. Няма какво да правя у вас – тук съм категоричен.

- Знам една сладкарница наблизо, където също правят вкусни палачинки.

- Ами добре. Между другото, не мисля, че ще се ходи на Витоша.

- И аз. Имаш ли някакво друго предложение?

Вървим към сладкарницата.

- Да. Какво ще кажеш да отидем на вилата на О-Гош на Симеоново. Говорил съм с него, няма проблеми.

- Той там ли ще бъде?

- Не. През деня ще има работа навън. Няма да има никой. Освен Жорко, който е много готин.

- Кой е Жорко?

- Котката на О-Гош.

- Супер. Ами добре, съгласна съм.

22.

Влязохме в заведението. Аз си изконсумирах палачинката почти в пълно мълчание. След това отидохме да напазаруваме.

Този път решително заявих, че аз ще избирам виното и докато оглеждах бутилките, се спрях на Cabernet Souvignon от регион Росеново. Както по-късно се оказа, това беше едно от най-хубавите червени вина, които бях пил някога.

Докато се помотвахме в София, времето съвсем се скапа. По пътя към Симеоново попрепръска дъждец, а горе беше мрачно и мокро. Влязохме в къщата и пуснахме печка. Мила се настани на един лежащ стол, а аз си окупирах леглото. Pop-нах едната бутилка вино, запалих свещичката, която беше останала още от рождения ден, пуснах някаква музика. Получи се много уютно.

Горе-долу по времето, когато първата бутилка червено вино привърши, Мила събу обувките си и пъхна крака под завивката на леглото, което беше точно срещу нея. Това ме наведе на някои мисли.

Преди няколко години с Мам бачкахме в Илиенци като програмисти (тя е дълга и широка, какво точно са правели програмисти на стоковия базар, но …). Там си имахме един шеф, който заекваше, но пък по негови думи имаше много богата сексуална история. Разказваше доста истории за курви, манекенки и фолк-певици и всички звучаха достоверно. Покрай всичко това беше споменал и за едно правило, по което да разпознаеш, дали една мацка ти е навита. До момента, за разлика от The Bottom Test, правилото се е потвърдило в 100% от случаите, когато съм го пробвал. Заключава се в следното: Завеждаш момичето в къщи/офиса/колата/вилата (важно е да е на събтсвен терен); ако тя си събуе доброволно обувките, значи е влажна и изобщо няма какво да я питаш – хващаш и действаш.

Помаях се известно време, подрънках още малко глупости, пък накрая реших да пробвам.

- Ела тук – казах на Мила. Това са вълшебни думи. Очевидно, отправени към жена, те имат магическа сила. Винаги предизвикват ответния въпрос Защо, на който се отговаря с Така. После започвате да се целувате. Ей такива работи.

Мила не се колеба дълго и се намъкна при мен под завивките. Там беше и по-топло, пък имаше и мъж (от нейна гледна точка това е плюс; от моя не би било :).

Известно време си се радвахме един на друг и тъкмо взе да става интересно, когато Мила измъкна отнякъде един лист и ми рече:

- Написах ти писмо.

“Ааа, не.”, отвърна мозъкът ми. “Никакви писма. Защо писма. Писмата са забранени днес, пък и през следващите 250 години. Писма kaput! Изгорете писмата, те вредят на социалната култура и на нормалните сексуални отношения между хората!”

Но писмото беше там, под носа ми, отпечатано на принтер и започваше с думите: “Аз много мислих и реших да остана при Геша.”

“Олеле,” продължи мозъкът ми. “О не, пак ли?!?”, възкликна миг по-късно той, четейки надолу. “Отново съм попаднал в история, бълбукаща в разтвор от перилни препарати”.

“Пералномати.”, добави десет секунди по-късно мозъкът ми, който се беше вкопчил в темата за почистването на дрехите като спасител в удавник със сламка. А някъде в изолиран мозъчен блок продължаваше да постъпва информацията от писмото.

Все някак го изчетох. Мила ме наблюдаваше съсредоточено. Аз го оставих настрана и се отпуснах по гръб. Кръстосах ръце под главата си. Огледах тавана. Той беше много приятно празен.

- Е? – поинтересува се Мила.

- Какво Е? – аз също проявих интерес.

- Няма ли да реагираш по някакъв начин!?! – Мила се държеше като момиченце пред аквариум – чукаше по стъклото и се дразнеше ужасно, че рибите си висят спокойно пред нея и глупаво я гледат.

- Оооо … – несподелени злословия витаеха в многоточието. Млъкнах отново.

- Кажи нещо!

- Нещо? – попитах аз плахо. Хм, май не точно това се имаше пред вид.

Мила направо побесня. На мен ми беше все тая. “Реших да остана при Геша…”. Абе, тия бикини, дето се търкат в хълбока ми, да не би да са мои? Ааа, ма тва си тиии, Мила, по едни бикини само, я как се вземали такива генерални решения – само по бикини … Геша? Ловецът на врабчета? Бе седи къде искаш, само не ме занимавай с тия глупости. Уфф …

Оттам насетне аз единствено чаках да изтрезнея, за да може да се приберем със Синята птица. Почти не говорехме – т.е. Мила ми обясняваше някакви неща, но аз не си давах много зор да ги слушам. Така и така вече се повтаряше. Много по-приятно ми беше да си лежа на топличко, свещта да блещука на масата, Мила да е до мен … О, но тя е афектирана. Нищо, и така е готина. Само да не ми налита на бой. Ох мааа! Стига сега, какво съм ти направил? Реакция? Искаш реакция? НА ТИ СЕГА РЕАКЦИЯ:

- Ти какво очакваш от мен? Да скоча и да заявя: НЕ, ТИ ЩЕ БЪДЕШ С МЕН!? Да предизвикам Геша на дуел? Да те отвлека? Твоя работа си е, къде и с кого ще бъдеш! Това ти си го решаваш! Аз си правя моя избор за мен, но няма да ти решавам личните проблеми! Само че си избери най-сетне, с кого ще живееш и не ме занимавай повече с глупости!!!

Мила ме гледаше леко уплашено. Хубава реакция направих. Емоционална, драматична. Доволен от себе си, се отпуснах отново назад.

Малко се поуспокоихме след този изблик. Преминахме на по-неутрални теми. Следобедът клонеше към вечер, която пък дойде рано, по февруарски …

Към 8 вечерта бях вече изтрезнял достатъчно, за да мога да шофирам.

- Искам преди да си тръгна за вкъщи да поговорим по един въпрос. Но искам да го направим на по бира – офертата дойде от Мила.

- Ами добре, но ще трябва да изчакаш да поприключа с една задачка за утре. Ако пия преди това бира така ще ми се доспи, че нищо няма да свърша.

- Става.

У нас както винаги си беше светло, топло и гостоприемно. Телевизорът работеше, PC-то също. Вечеряхме набързо с нещо, което сготвих на две – на три и аз се цопнах пред компютъра. Мила взе да скучае.

След около час аз продължавах да работя.

- Ще свършиш ли скоро? – попита ме тя, като се примъкна до мен на леглото с бира в ръка. (За да работи човек на PC-то ми трябваше да седне на леглото).

- Амииии … – проточих не съвсем уверено. И аз не знаех.

- Хайде остави тези неща. Много късно става, искам да се прибера и да мога да се изкъпя, преди да си легна.

- Хммм …

След няколко минути идеята на Мила успя да си пробие път през web-shit-овете, които задръстваха мозъка ми.

- Ааа, да. Ами добре. Къде ми е бирата?

- Ето я.

Отдръпнах се от PC-то и седнах по турски в единия край на леглото. Мила се разположи срещу мен.

- Думай сега.

- Ти знаеш, колко много те обичам. Но не мога да реша да се разделя с Геша. Аз …

- Оооо, моля те. Не започвай отново!

Мила замълча за миг.

- По дяволите! Според мен днес ти изобщо не си изигра добре козовете! – тя очевидно реши да skip-не intro-то.

- Какви козове? – попитах, искрено недоумявайки.

- Имаше възможност да ме убедиш, да се пребориш …

Разбрах за какви козове говореше. Това малко ме ядоса.

- Никакви козове не съм разигравал днеска! Ти ми заяви в прав текст, какво си си решила и аз се съгласих. Какво искаше да направя?

- Исках да реагираш по някакъв начин! Да направиш нещо, за да … Няма значение.

За да я спечеля? Как не увираше, че самият факт, че се вживява като Ябълка на раздора я екранира за подобни аспирации от моя страна. Но какво пък. Може би проблемът си беше в мен – като че ли всички жени рано или късно полудяваха по този трагичен начин в мое присъствие и дори да са точни като Мила, започваха да се държат кучешката. Защоооо, защо така, уважаеми Доч?

Опитах се да й обясня всичко това. Трудно се получаваше. Срещах проблеми с формулировките на неясните си мисли.

После известно време помълчахме.

- Какво ще кажеш за неангажираща извънбрачна връзка? – предложи внезапно Мила. Аз хлъцнах.

- Абсурд, как ти хрумна подобно нещо?!? – възкликнах ужасен. Мозъкът ми много бързо беше успял да сглоби сцени от подобна връзка. До една – трагикомични, само че защо ли всички в тях плачат?

- Предлагам ти го, защото ужасно те обичам! Обичам те толкова, че искам да те глътна и да те нося навсякъде със себе си!

Ако са ви будили някога с кофа студена вода, значи може да си представите в известна степен ефекта на тези думи.

Яко се спекох. Анелия! Това бяха едно към едно думите на Анелия!!! Помощ! Какво става тук!?!

Отдръпнах се като попарен от момичето. Тя ме погледна в опита си да разбере, защо така реагирам. Предполагам, че паниката и ужасът са били изписани на лицето ми, тъй като Мила се стресна.

- Какво има? – попита тя.

- Говориш точно като Анелия! – обясних с гробовен глас.

- Съжалявам! – кратка пауза. – Но аз те обичам! Само че ми трябва време, за да взема такова решение, каквото би те удовлетворило!

Отново! Пак се случи! Все едно малката джафкаща Анелия се беше вселила в Мила!

Стига толкова, казах си. Точка. Мила no more. Спрете войната в Ирак etc. bullshit.

- Виж какво – поех си дъх. – Повече няма никакви такива истории. Взех си твърдо и ясно решение и то е – всеки си тръгва по неговия път. Че ще си останем приятели, ще си останем. Това е съвсем отделно. Но ти си се връщай при мъжа си. Аз повече нямам никакви аспирации към теб.

Какво прекрасно нелюбовно обяснение. Но с Кучката в бяло бях изживял такъв емоционален шок, че реакцията ми беше продиктувана директно от гръбначния мозък. Не подлежеше на обсъждане или на обжалване.

Мила пусна сълзи.

Мозъкът ми изпищя в тъмнината на черепната кутия, обзет от пристъп на клаустрофобия. Искаше да се махне, милият.

- Ще си ходя – каза момичето.

- Мен ако питаш, по-добре остани тук да спиш, да се поосвестиш, – рекох й аз, защото през последния час бе изпаднала в някакво ултра-неадекватно състояние и имаше нужда някой да се грижи за нея. Очевидно поне за това си даваше сметка; или пък твърдо не желаеше да взима каквито и да е самостоятелни решения, защото ме послуша. Съблече се и се мушна под юргана.

А аз се чувствах невероятно добре – целият пакет от натежали въпроси, свързани с едно бъдеще, където присъстваше Мила, се бе свлякъл от плещите ми. Мозъкът ми пееше от радост, защото голяма част от процесорното му време се бе освободило и ежедневните task-ове тръгнаха с обичайната си скорост. Аз се настаних пак пред PC-то и продължих нататък работата си по сайта.

23.

Така скъсахме с Мила. 27 дни + още един bonus day накрая…

И плюс един забележителен диалог:

Дата: Някъде през ранния февруари 2001 г.
Час: Някъде по обяд.
Място: В произволно заведение.

- Може да ти е чудно, – обясни ми Мила над чашата си с безалкохолно, – но Геша според мен е идеалният генетичен материал за деца. Ако имам деца трябва да са от него. След това какво ще правя не е толкова важно.

- Да не си се разболяла нещо? – попитах искрено загрижен (такива глупости се приказват при телесна температура над 39,7 гр. Ц).

- Не, знам, че ти гледаш по съвсем друг начин на нещата …

- Еми много ясно! Твоята теория граничи почти с фашизъм!

- Глупости! А и в крайна сметка Геша ми е съпруг и е нормално да искам децата ми да са от него.

- Абее, я да сменим темата, че ме заболя главата … Идеален генетичен материал … Боже Господи …

24.

(В mail-а по-долу, в [] е обозначен текст, който е взет от писмото от Мила, на което отговарям; останалото е мое)

From: Rogger Dojh
To: Мила
Subject: Re:

[Снощи беше една много черна нощ. Честно казано, завиждам ти донякъде и донякъде се гордея с теб, дето така не ми се хвърли на врата, когато толкова много исках :)))) Това беше Правилното.]

Мдааааааа

[Сега би звучало отново грубо и нетактично да ти обяснявам, колко си ми скъп и колко те обичам. Обичам те толкова, че да искам да бъдеш щастлив. Но не толкова, че да бъда аз източника на твоето щастие.]

Да бе, стана ми ясно.

[Поне така, както ти си го представяш - да зарежа Геша и да дойда при теб.]

Споко, тези представи са минало.

[Поне не сега. Не знам, дали някога е писано да бъдем заедно. Това, което знам, е, че ще се реши какво е писано до max 5-6 месеца. Не ти казвам - чакай до тогава.]

Хех, оставаше и такова да кажеш.

[Но не искам така да ме притискаш като вчера - или всичко, или нищо.]

След като се понаспиш си прочети пак mail-а и да видим, дали няма да те заболи главата :P Кого съм притискал бре, дете? Кой ми стовари на главата два листа мъдрости? И след това седиш и протестираш, че няма реакция. А когато проима – протестираш, че не ти е харесала. И може би аз ти обяснявах, как ще живея с Геша, но много искам да те изям? Ти иди и застани с пистолет пред някой полицай, пък да видим, дали няма да стрелят по теб :P

[Ако ти обаче много държиш на това, ще бъде така. (* Има се пред вид, да прекратим всякакви взаимоотношения. - Б.а.) Ако това ще те направи да се чувстваш по-добре и да спиш и да ядеш нормално. Ще бъде така. Ти ако искаш не си трий mail-овете, но ако ще е така, аз ще го направя.
Обаче ако размислиш върху решението си, това, което мога да ти обещая е, че няма да се виждаме особено често.]

Е чей малко, аз просто оттеглям (този път и емоционално) сички претенции към теб. Туй ще рече, че изобщо няма да си давам зор да се виждаме често или рядко, а как дойде и каквото стане. Никакви планове не ме интересуват. Имам си свой си път, който си следвам, ти си имаш твой, ако пак се пресекат някак си – ми ok, инак – също ok.

[Обаче като се виждаме, няма да има какво да си доказваме и от какво да ни е страх.]

Тва с доказването си е твоя идея. Нещо като гледам, май и аз съм се фанал на тая игра и аз да ти доказвам някакви неща, но това е щото инак щеше да е тъпо само да си мълча и да се усмихвам с разбиране.

[И ще ни бъде доста по-спокойно и, предполагам, доста по-хубаво. Защото ще знаем, защо го правим и няма да има борба на чест в отношенията ни.]

Какви борби пак са те подгонили, мило момиче?

[Намачкай ги днес всички в службата и останалите, дето искат да си имат вземане-даване с теб. Спорен ден. :)))))]

О, 10x. Сега ми предстои да обясня на Стефан Иванов, защо няма да ходя при него и няма да му пратя договорите – т.е. защото ми се спи, та 3 не виждам. Да видим, дали ще се справя :)

[Btw искам поне отговор на този mail. И това, дето Милейди ти го е казала, че жените хукват след мъжа, когато спре да им обръща внимание, е вярно само за определени жени и ситуации. Мисля, че в случая не е.]

Да не земеш да си помислиш, че затова слагам точка? Не е поза, съвсем сериозно си е. То не е точно точка, но след вчера не ми пука толкова. В момента за пред себе си се чувствам free (т.е. необвързан по някакъв начин с теб). Те тва е.

[Още нещо. И двамата май не ни бива в обясняването, особено когато сме заедно.]

Защото приказки sux, както нееднократно съм изтъквал, ма кой ли ми те слуша.

[Искам да те помоля да бъдеш малко по-открит с мен. По-добрият начин на общуване не е ли, с риск да се нараним, да бъдем maximum открити един с друг. (хе, хе, тук май се оправдавам, дето толкова често се случва да те наранявам). Все пак си помисли за това.]

Мислене също sux :P

[:)))Целувки :P:P]

Да си жива и здрава. И не се връзвай. Нещата между нас остават в миналото, но тва не ги скапва. Симеоновото вчера беше супер, имаше дори емоции, сериозни разговори, хубаво вино, любовен плам, секс, бе сичко. Не беше толкоз страшно. Пък и бяхме заедно, което го прави още по-яко :)

Поздрави,
Rogger Dojh

—————

From: Мила
To: Rogger Dojh
Subject: The last question

Btw, последен въпрос – ако искаш ми отговаряй.

Това снощи само секс ли беше?

—————

From: Rogger Dojh
To: Мила
Subject: Re: the last question

Как си го представяш? Понякога все едно не говоря на теб, а на стената :P Не, беше си любов, при това напълно споделена …

25.

И така:

След цялата тази история Мила си се върна при мъжа си, който, очевидно вече изгубил непоклатимата си увереност на феодален владетел, се взе в ръце и започна да се държи както подобава на един добър съпруг.

В момента Мила е в отпуск по майчинство. Хлапето е момченце и започва ужасно да прилича на баща си. Ами да, всички са много притеснени – то не изпуска възможност да ощипе от детската количка някоя приятелка на Мила по задника.

Но какво да се прави – генетичен материал!

—————————————————
Приложение:

ПРИКАЗКА ЗА ВЪЛКА И ТРИТЕ ПИЯНИ ПРАСЕНЦА

Дошла зимата и трите прасенца решили да си построят дом, че да не им мръзнат сланините. Чудили се, що да сторят, пък накрая седнали и си направили къщичка от есенни листа. Или по-скоро иглу от есенни листа. Или направо да си го кажем – една огромна купчина есенни листа, в която те се ровили като истински свини.

Вълкът, на който топките му били станали на лешници от адските студове, много се издразнил, че прасенцата си имат такава хубава къща, и отишъл при тях. Седи пред къщата и разправя:

- Ей, свини, я да ме пуснете и я да се постоплим малко, че тука вънка си е ебало мамата.

Искал да звучи страшно, но като му тракали така зъбите – и все накъсвали речта му.

Прасенцата, сврели се на топличко под есенния юрган, си приказвали:

- Абе, тоя гей само да се намърда тук и ке ни изяде без да се усетим.

- Бе никфи такива, няма да го пускаме.

Третото прасенце направо се провикнало:

- Ей, гей, славен гей, по пътя си върви и гагата си де не ти е работа не ври!

Ооо, как се ядосал Вълкът, зачудил се що да стори и му хрумнала блестяща идея. Надул с все сила дробовете си и като духнал по къщата на прасенцата и тя се разлетяла на сички страни, а прасенцата останали да лежат в снега по корем, захлупили с предните си копитца очи.

Вълкът, отвратен и от прасенцата, и от себе си, и от целия живот, се разкарал.

Седнали прасенцата пак да обсъждат, де да зимуват, но било много студено, та си капнали по малко ракия да се сгреят.

- Е па я викам по-здрава къща да си построим – думало едното прасе.

- Е па от що ке я правим?

- От снег – рекло третото прасе, дето най-много било пило и вече мозъкът му в извънземен режим заработил.

Е те туй било то едно истинско иглу.

Седи Вълкът на един хълм и вие по луната, дето се не види през облаците, и гледа, на другия край на гората дим се вие. “Скапаните прасета пак къща са построили, рекъл си той, и огън са запалили, бе не ме интересува, ще ходя там, че тука топките ми на грахчета ке станат”.

Отишъл Вълчо до иглуто и потропал на вратата.

- Ей, свини, я да ме пуснете и я да се постоплим малко, че тука вънка си е ебало мамата – рекъл той.

- Я па тоя! – дочул се отвътре вик. – Къф си ти бе?

- Бегай се, дорде не сме ти подпалили опашката! – викнало второто прасе.

- Ойлеле, Вълкът цял гей-парад е спретнал! – изпискало третото прасе, като надзърнало през прозорчето. Вълчо се огледал озадачено, но не видял никой друг. – Ти за десет гея се броиш бе, тъпоумнико! – изкискало се прасето на прозореца.

Вълчо направо побеснял, поел ужасно дълбоко въздух и като духнал, нищо не направил. Гадното иглу не помръднало ни на йота (* Йота (yotta) – буква от гръцката азбука, изпълзва се като SI префикс в системата от мерни единици SI и обозначава 10 на 24-та степен или 1 000 000 000 000 000 000 000 000 (един квадрилион). До настоящият момент йота е най-големият потвърден официално SI префикс. Ехх, кога ли ще си купуваме хардове, на които пише 6YB … Б.а. ). Спрял се, та се замислил що да стори. “Ке се изпикаем на иглуто им и то ке се разтопи!”, светнали му очичките и речено – сторено.

Мокри и кисели като лимони прасенцата се замъкнали надалеч от препиканото място, а Вълкът се върнал на хълма си, защото нямало вече къща в гората и нямало що да дири из пущинака.

Ууу, този път прасенцата подхванали сериозно бутилката, но не толкоз заради студа, колкото от срам и унижение. Седнали до горския поток, който още не бил замръзнал, и подели такава беседа:

- Тоа ке му правим главата да роди лепенки – разправяло завалено едното прасенце.

- Ке му избием зъбките, ей! – дразнело се другото.

- Ке му правим лицето трудно за рисуване! – канело се третото.

- Ей с тоя клон ке го потрошим! – размахало някакъв клон първото прасенце.

- Ей, по-леко ма! – рекло второто, защото клонът го шибнал по кратуната.

- Ке му го наврем тоя клон в … – но първото прасенце не могло да довърши, тъй като клонът съборил второто в ледените води на потока и то се разпискало:

- Помооощ! Помооощ!

- Олеле, що стори ти ма! – провикнало се третото прасенце и се опитало да помогне на второто, но течението вече го било отнесло далееече, далече.

- Вълкът е виновен – заявило първото и, залитайки, тръгнало към хълма, откъдето се чувал самотният вой на Вълчо.

- Ке го утепем – допълнило третото прасенце и двамцата, прегърнати през рамо, се заклатушкали да отмъстят.

Намерили Вълка (премръзнал, та се вкочанил – а топките му – на ечемик се свили) и като го подбрали, направо го утепали от бой. След това се върнали при поточето да полеят победата. Напили се като кирки и заспали. Напролет, когато Баба Меца най-сетне изпълзяла от бърлогата си, била приятно изненадана от замразеното свинско, което открила да се валя безпризорно в ракитака.

Когато обаче изяла месото, Баба Меца така се напила от високото алкохолно съдържание в него, че си забравила името и накрая си измислила ново, което било 6тата мечка.

КРАЙ

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 2: Killing me softly

15 дни. Духовното ми прераждане. Отидох в Приморско сам, намерих си компания, прослушах чалга, поопекох си задника на плажа и се върнах надъхан за живот и със светнали от енергия очи. Вярно, че не бях си намерил жена на морето, но все още бях ужасно глупаво влюбен във Вероника и, страдайки от неадекватни сантименталности, не си бях давал особено зор.

После започна семестърът и Анелия (по nick Nella) ми се обади по телефона.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ЧАСТ II
Killing me softly*

* Всички съвпадения на имена на хора и места, както и съвпадението на цялата история с реалността са напълно случайни. Всички събития са измислени (о, Господи, нима подобно нещо може да се случи в действителност?!?) *

Intro (Една година по-рано).

Session Start: Sun Jul 19 17:15:57 1998
<Rogger Dojh> haya :)
<Nella> Hi
<Rogger Dojh> a/s/l?
<Nella> 18/f/Търново
<Nella> ти?
<Rogger Dojh> 22/m/sf :)
<Nella> учиш/работиш?
<Rogger Dojh> ще умра от тъпня, ебати ужаса
<Rogger Dojh> аааа, са кандидатствах
<Nella> кво кандидатства?
<Rogger Dojh> в СУ филологии
<Rogger Dojh> с немски
<Nella> аха
<Nella> е как е, ще те приемат ли?
<Rogger Dojh> един Господ знае
<Rogger Dojh> ако не, наесен ще набивам крак
<Nella> весело :-)
<Rogger Dojh> ми по немски нямам никакъв критерий баси
<Nella> казармата?
<Rogger Dojh> същата
<Nella> кофти :-(
<Rogger Dojh> не ми пука особено
<Rogger Dojh> писнало ми е в къщи
<Rogger Dojh> е, като (ако) отида там другояче ще мисля……
<Nella> е, нали чатиш
<Nella> в казармата няма и това
<Rogger Dojh> мдаааа
<Nella> аха
<Rogger Dojh> каква зодия си?
<Nella> скорпион
<Nella> а ти?
<Rogger Dojh> аз съм овен
<Rogger Dojh> бееее-еееееее

1.

Атмосферата около Nella беше доста по-различна.

Всъщност, лятото, когато тръгнах и скъсах с Вероника, беше много гадно. Към края на връзката ни (т. е. няколко дни преди 1-ви септември) бях изпаднал в ужасна депресия – с гадже, с което нещата не вървят, с гъбична инфекция по топките, без пари, без работа, с тъпо образование в СУ (стопанско управление – от всичките филологически специалности, в това ме бяха приели в крайна сметка), с една гореща стая, където да си разположа жизненото пространство, без кола (встъпих във владение на Синята птица едва след морето), без нищо смислено всъщност.

Емоционално бях напълно down.

Някъде през август баща ми ми беше предложил да отида на море, без да плащам за спането – в Приморско имаме едни близки познати, при които винаги има свободна стая. Но нямаше с кого да се вдигна и изобщо не ми се мърдаше. Липсата на всякакво желание за активност ме държеше предимно у дома и социалните ми контакти бяха сведени до нула. Irc не спомагаше за подобряване на вътрешния ми емоционален климат и във всяко едно отношение се нуждаех от социално-шокова терапия.

Два дни преди 1-ви септември реших, че все пак ще ходя на море. Това беше едно от онези щастливи хрумвания, които са ме спасявали винаги от блатата на депресията и принудително са ме връщали в белия свят. Поне през пубертета и пост-пубертета. След това май взех да ставам по-нечувствителен и да не се депресирам толкова.

Особено силен мотив беше поправката по математика, която ме очакваше на 1-ви септември, цъфнала в щастливи виртуални усмивки като маймунски задник. Изборът беше между това, да отида на море и това, да ходя да се явявам на поправителен изпит. Баща ми наистина беше успял да ме мотивира да седна да уча.

15 дни. Духовното ми прераждане. Отидох в Приморско сам, намерих си компания, прослушах чалга, поопекох си задника на плажа и се върнах надъхан за живот и със светнали от енергия очи. Вярно, че не бях си намерил жена на морето, но все още бях ужасно глупаво влюбен във Вероника и, страдайки от неадекватни сантименталности, не си бях давал особено зор.

После започна семестърът и Анелия (по nick Nella) ми се обади по телефона.

2.

Място: Моят офис и квартирата на Анелия. (Бяхме си взели заедно със сестра й квартира – в хола се помещаваше централният офис на studio e-design, а те спяха в единствената друга стая).

Място: На голямото широко легло в ъгъла.

- Доч, трябва да ти кажа нещо. Но след това ти ще искаш да се разделим.

- Не мисля, че ще стане точно така. Кажи.

- Ами няма да можем да спим.

Доч пита умно:

- Защо?

- Не мога да ти кажа. Не ме карай да ти казвам. Просто не можем да спим.

Кратка съзерцателна пауза.

- Абсолютно никога?

- Да. Сигурно вече не искаш да си с мен?

Анелия гледа съсредоточено реакцията ми, готова да се нацупи при най-лекия повод. Реакцията ми е неопределена. Наистина, всичко друго очаквах, но това…

- Амии, не мисля, че това променя нещо, – казвам накрая. Дали го мисля? Не. Мисля си, че има нещо нередно в тая работа. Ама какво? СПИН? Глезотии? Някаква друга венерическа болест? Бременна е? Рак?

- Защо, какъв е проблемът? – питам.

- Не ми се говори. Няма значение. Нали каза, че това не променя нищо?

- Във всеки случай трябва да знам защо. Да не си бременна?

- О, аз ли? – избухва в престорен смях Анелия. – Не съм бременна.

- Хм.

Лежим си безметежно на широкото легло в пълна тишина – блокът се намира встрани от главните улици. Стаята е доста приятна – бели стени и плочки на земята, малко мебели (кресла, маса, легло и бюра за компютрите). Три PC-та. Няколко компютъра на едно място винаги са ми създавали усещане за комфорт.

- Добре де, кажи, какво има. Не мога да си представя причината. Освен, ако причината не е в онзи.

(Онзи в контекста на горния разговор е Онуфрито, бившето (пък и като че ли настояще) гадже на Анелия; тя уж се забива с мен, пък и Онуфрийчо се навърта наоколо …).

- Не, не, не. Нали ти казах, че не мога да ти кажа.

Времето навън е отвратително – студено и сиво – гадната безснежна софийска зима. Затова стаята на офиса ни предлага още по-осезаем уют, изолирайки гнуста навън.

- Виж, ако искаш, не ми казвай. Но всъщност си мисля, че само се правиш.

- Не се правя! – Анелия върти очи. – Това не е нещо, за което ми се говори.

- Но ако имаш някакъв проблем, може заедно да успеем да го разрешим!

- Не е проблем, който може да се реши.

- Няма такива проблеми. Всичко може да се оправи, стига да искаш – тук дрънкам глупости и си давам напълно реална сметка за това. Но понякога се надъхвам да поучавам.

- Говориш точно като Глисто.

- Като кой?

- Глисто.

- Кой е Глисто?

- Христо. Нали ти бях разказвала. И той беше овен като теб.

- Браво. Намерила си с кого да ме сравняваш.

- Не те сравнявам. Но точно като него говориш.

- Добре де. Кажи сега – тук несъзнателно експлоатирам златното правило, че ако искаш да накараш една жена да свърши нещо за теб, може просто да я оставиш да те обиди по някакъв начин. След това тя 100% се чувства виновна и е много склонна да изкупи греха си. Дори й харесва. Всъщност в този момент тя е направо щастлива а) тъй като се е държала гадно (мда, това прави гадините щастливи), б) има шанс да се почувства извисена от изкуплението и в) в крайна сметка енамерила мотив да направи нещо, което иска, но до сега не й е стискало.

Тишина.

- Първият ми път беше ужасен. Просто отвратителен. Оттогава не мога да спя с никого.

Мозъкът ми прещраква. На челото ми от вътрешната стена се прожектират кадри – кутийка презервативи под леглото на Анелия, Анелия се увесила на врата на Онуфрито.

- Дори с Онуфри? Не сте спали?

- Не.

- А какво правеха онези презервативи под леглото ти?

Анелия не отговаря. Личи си, че не знае, какво да каже. Тъпо е да те хванат толкова директно в лъжа.

- Е добре де – казва тя накрая. – Но не сме спали. Само сме се опитвали. Нищо не излиза. Пък той Онуфри има много голям. Наистина е огромен – добавя тя, виждайки изражението ми на безрезервно доверие.

- Е, и защо си сигурна, че с нас няма да се получи?

Анелия мълчи. След малко продължавам, за да прекратя неудобната пауза:

- Моят първи път също беше ужасен. Едва ли при теб е било толкова зле.

- Защо, как е бил твоят първи път? Не може да е бил по-гаден от моя.

- Ами ходех с една мацка, – подхващам – дето я бяха дефлорирали на 13. По онова време вече беше на 15. Ма изглеждаше по-голяма, освен че имаше още малки цици. Запознахме се по супер изродски начин – Мам трябваше да се обади по телефона на един friend – Пацака (* страхливата стъклопакетна камила – Б.а.), който е на много гадна телефонна централа. Там и друг път са се смесвали разговори. И докато звънял се намесил в разговора на две мацки. Взел да се бъзика нещо, накрая поискал телефона на едната, която се казвала Сия, ма тя не щяла да го даде и затворила. Връзката с другата обаче се запазила и тя (абсолютно идиотче, да ти кажа) му продиктувала телефона на Сия. Мам се обадил на Сия и си чукнали среща.

- На срещата Мам трябвало да бъде с уокмен. Седнал той да чака Сия и я чака, чака и по едно време идва някакво момиче при него и му вика “Ти ли си Мам?”. Той я погледнал и в първия момент още не решил, дали му харесва, рекъл – не, не съм. И Сия, която и без това си е добро и наивно дете, смутено се обърнала да си ходи. Скача след нея Мам и вика: “Аз съм бе, аз съм. Здравей.”

- В крайна сметка Мам реши, че е крайно време да ме запознае с двете приятелки на Сия. Заведе ни в Жълтата къща, където седяхме, пихме, приказвахме и накрая изведнъж и тричките скочиха да ходят до тоалетната. А Мам ми вика “Коя ти хареса повече?” И аз, като пълен задник, отговорих, че ми харесва по-приказливата и по-забележителна. Което беше грешка. Но тогава бях тъпо парче.

- Защо да е било грешка? – пита Анелия.

- Ами другата беше дребничка и на пръв поглед изобщо не правеше впечатление. Но после се оказа, че е много по-готина. Той и Мам тогава ми се беше изненадал, но си замълча. Та когато трите момичета се върнаха, Сия си прошепна нещо с Мам, после с Деси и изведнъж се оказа, че вече си имам гадже. Такова нещо не съм предполагал, че може да ми се случи на живо.

- Невероятно – вмята със сарказъм Анелия. Тези истории за други жени не й харесват. Но аз твърдо съм си решил да й го върна за глупостите, дето вече ми е наприказвала за Глисто и Онуфрито.

- С Деси спахме след около две седмици в апартамента на една нейна приятелка. То всичко беше нагласено, предварително се знаеше за какво отиваме там (аз не знаех де, ма и трите мацки, с които бях, знаеха). Освен Деси, там бяха и рачето (дето не го избрах и сгреших) и още една, дето беше неин апартамента. Ядохме спагети, приказвахме глупости и по едно време Деси направо си ме замъкна в спалнята, ма по светло още, и се хванахме да се чукаме.

- Само че аз бях още девствен и нито знаех точно какво да правя, нито пък Деси беше най-приятното нещо като се съблече. Пък и беше като на порно-филм. Седна върху мен и взе да се клати, а мен някакво ми стана гадно. А отвън на вратата приятелките й седяли и надничали, ‘ма видяли само един клатещ се във въздуха женски крак. Бе, грозна работа. Мен ми падна от цялата тая глупост и повече не стана. Направо се бях отвратил. След това две години не съм докосвал жена.

- Браво на теб.

- Е какво, и на теб да ти се случи, и ти ще се отвратиш.

- Това изобщо нищо не е. Моят първи път наистина беше ужасен.

- Изобщо не мога да си го представя.

- Добре, виж – Интонацията на Анелия премина в разказвателния спектър и аз се приготвих да изслушам най-сетне причината да не мога да я чукам.

И тя ми разправи, как Глисто – нейната първа любов – в един прекрасен момент наел хотелска стая в Плевен, откъдето бил или пък където учел и където спал за първи път с нея. Дотогава били лягали единствено в квартирата на сестра й в Студентски град в София, където Глисто й демонстрирал the power of the oral love. Накратко, проявил се като лизач на девици. Ох, колко готино било, тя до тогава не била изпитвала такова удоволствие, той първо й четял Майстора и Маргарита, докато си лежали един до друг, после младежът започнал да я съблича и да я целува и постепенно се смъквал все по-надолу и … Тук Анелия е прекалено развълнувана от спомена. Привиждат й се олигавени езици, предполагам. Блех.

По-натам те не се виждали особено често, т. е. може би се срещали веднъж на две седмици, защото живеели в различни градове. Кога Глисто ходел при нея в Търново, кога тя до Плевен.

Нея вечер в хотелската стая Глисто изведнъж решил, че най-сетне ще я чука. Хванал я и я опънал без много-много да приказва. Но момичето, с нейната свръх-чувствителна нервна система, нещо не успяло да се отпусне като хората, пък може и да не се е овлажнила даже … А и си е тясна, не може да є се отрече … И докато се чукали, нея ужасно я заболяло и тя щяла да припадне от болка (а може и да е припаднала, де да я знам) и се разплакала и накрая Глисто стоплил да прекъсне половия акт.

Изминал 1 час.

Тогава Глисто отново решил да се пробва.

И като шурнала една ми ти кръв, като заклано протекло момичето. Стреснал се тогава Глисто, обадил се на местния Пирогов, хвърлил я в ръцете на хищните акушеро-гинекологични хиени и изчезнал. Уплашен.

Карат Анелия на носилка на колелца, около нея се събрал целият персонал на клиниката (в 2 часа през нощта там нямат никаква работа и един пациент е като манна небесна в борбата срещу скуката).

- За раждане? – пита някой с надежда.

- Не – отвръща немощно Анелия.

- Какво ти е?

Анелия, с нейните ужасно пуритански разбирания за сексуалност сред непознати, сигурно отново е припаднала при този въпрос. (Шегата на страна, но всъщност си е притеснително … Ами ако мама и татко научат? Лелеее …) Най-накрая все пак успяла да обясни на развеселените сестри какво й се е случило.

- Ще те зашием, не се безпокой. Като нова ще те направим.

Ха-ха-ха.

В резултат се оказало, че момичето е получило известни разкъсвания. Закърпили я и я пуснали да си ходи. С това приключило нейното дефлориране.

И, логично, вследствие на шока от преживяното, повече не могла да спи с мъж.

Поне според мен. Според нея проблемът си беше в увреждане на влагалището. Аз не бях изобщо сигурен в изводите си, но все пак презервативите под леглото ме навеждаха на мисълта, че фригидността й е лечима и й трябва само малко повече чувство и романтика, за да се възбуди и ще забрави за всякакви дефлорации.

От този момент нататък аз започнах да действам по въпроса.

3.

Анелия имаше две близки приятелки – Fuzzy и Камелия. Всяка от тях изигра известна роля в сапунения сериал, в който участвах, тъй че ето по едно кратко info.

3.1. Fuzzy

Тя се казваше Милена. Беше зодия скорпион. За разлика от Анелия обаче имаше приятен и добричък характер. Не беше особено хубава, но пък печелеше именно с личните си качества. И, важно е да се отбележи, беше се дефлорирала именно на един от горните етажи на Самуил 6 (ех, този Самуил 6, какво ли не бе преживял …). Първото й и по онова време единствено гадже живееше в USA и тя ужасно не искаше да признае, че това е много далеч и че трябва да си потърси някой, който да й е под ръка. С нея се разбирах криво-ляво, но все пак тя си беше приятелка преди всичко на Анелия и в сапунените събития беше на нейна страна.

3.2. Камелия

Зодия овен. Беше малко по-хубава от Fuzzy, но имаше провиснал задник. Всъщност задникът й беше се прочул и с още едно свойство – по онова време беше единствената ми позната, която практикуваше анален секс. Както веднъж бе обяснила на Анелия – ми в началото ме болеше, ‘ма после свикнах. Те с нейния изродски приятел к’ви ли не изпълнения имаха. Караше я да ходят да пикаят заедно прави или пък когато е в цикъл се чукали в банята, за да не цапат с кръв завивките. Те тези последните две и сега ми изглеждат безумия някакви. Но – дали са клетва, да се оправят.

Камелия не ме харесваше особено, но покрай Анелия ме търпеше. В това отношение споделяхме изключителна взаимност на чувствата.

3.3. Онуфри

Той не може да се нарече точно приятелка на Анелия, но пред вид изумителната му прилика с женски полов орган, все пак бихме могли да го включим в тази глава. Той беше мърда с гнусни мустачки, стойка на изправено парче кашкавал и лигаво-безволева усмивка на устните. Постоянно си подпетяваше прекалено дългите крачоли на панталоните и се влачеше като сопол. С него се запознах, когато за първи път отидох да видя новата квартира на Анелия и Ваня – нали щяхме с Оня, Дето не се Говори за Него (* Личност Zero. Нема нужда от други детайли. Посто един ненужен персонаж. Най-добре просто забравете за него. – Б.а.), да правим офиса на studio e-desing там.

Него ден се падна насред зимата, още в началото на познанството ни. С Анелия станахме гаджета малко по-късно – за момента проявявах единствено известно любопитство като към непознато хубаво момиче, но нито се опитвах да я свалям, нито всъщност си правех насериозно такива сметки.

И така: С Оня седим в хола на квартирата някъде привечер, а Анелия и сестра й Ваня се шматкат наоколо. В стаята има и още едно лице, но то е някак си невзрачно – пльоснало се на едното легло в ъгъла и само се подхилва глупаво. Нито говори, нито се обажда. След кратък размисъл предположих, че това е някакъв брат/братовчед/гадже на Ваня.

Анелия припка игриво, закача ме, дрънка глупости и общо взето кръжи все около мен – това го забелязах и ми беше приятно. Попитах я веднъж-дваж, кой е този човек там, но отговор не получих. “Един познат. Няма значение. Я да видим тази дантела как ще ти стои ако ти я защипя за яката.”

Но Оня, Дето не се Говори за Него, лишен от чувство за такт, продължава да тиктака: Ама кой е този, какъв е този, кой е този, какъв е този … Накрая на Анелия й писна и вика – гаджето ми. След това вече не ми беше толкова интересно и скоро станахме да си ходим.

А Онуфри, размазал се на леглото като чикия на мокър пясък, проточил мършав врат – гледаше.

4.

Изминаха две седмици, преди да си пренесем с Оня, Дето не се Говори за Него техниката в новия офис. През това време нещо назряваше между нас с Анелия.

Уж нищо нямаше, а всяка сутрин се чувахме по телефона, обикновено прекарвахме свободното си време заедно и в разговорите ни в irc се прокрадваха едни полу-закачливи, полу-сериозни нотки. Ходихме веднъж на кино (точно преди да се забием, всъщност), където се опитах да я прегърна през раменете, но тя подскочи като ужилена и аз веднага си прибрах крайниците до тялото (* Затвори очички, прибери ръчички … б. козлето Боц). Забележителен ден беше онзи, през който Анелия ме храни с мандарини – бях легнал на леглото й, тя си седеше пред компютъра точно до мен и докато лениво си приказвахме някакви глупости, тя се ровеше в Интернет, белеше мандарини и аз ги ядях. Съвсем се бях побъркал тогава, когато станах да си ходя, всъщност ужасно ми се искаше както момичето седи с гръб към стаята и към мен, да отида и да пусна ръце през раменете й, но въобще не ми стискаше да го направя и затова в крайна сметка просто се махнах.

Нещата реално започнаха в деня, когато й сервирах закуска в леглото. Това се случи малко преди окончателното ни нанасяне. Предната вечер отново бяхме ходили с Оня, Дето не се Говори за Него до квартирата на Анелия и Ваня. На раздяла в антрето се уговаряхме за следващия ден, смеейки се безгрижно на безсмислени закачки и несериозните приказки се лееха неконтролируемо. В изблик на фриволна лекомислена оригиналност Анелия заяви:

- И утре сутринта искам закуска в леглото!

- Оо, нямаш грижи! – зарадван отговорих. – В 7:30 съм у вас.

Анелия се смееше. Тя си мислеше, че се ебавам. И аз се смеех – защото знаех, че именно напук на всички чужди мисли няма никаква ебавка в цялата работа. Знаех също така, че утре сутрин ще трябва да ставам в 6 часа, за да ходя на пазар.

Сутрешни петли по радио Viva с Жоро-савайте-ставайте-бързайте-бързайте, скок в Синята птица, газ до пазарчето на 43-ти блок в Младост – накупих натурален сок от касис, разни фъстъци и лешници, десет вида плодове и една червена роза. Това беше за десерт (ако случайно момичето се окаже тревопасно).

Някъде около 7 часа сутринта позвъних на вратата на квартирата и Ваня ми отвори.

Когато човек е глупав и не познава живота, върши неща, които по-късно му се връщат тъпкано от съдбата. И аз така направих – не почерпих Ваня с благата от закуската. В резултата на това Ваня ме намрази. Завинаги.

Закуската ухаеше прекрасно, от кафето се разнасяше ободряващ аромат, подносът беше отрупан с пъстри и жизнерадостни неща, а зъбите ми стискаха розата, захапана напреко.

Анелия спеше.

- Добро утро! – казах през листенцата на розата. – Roomservice! Закуски в леглото!

Анелия се обърна по гръб и отвори очи. Лицето й преживя бурен период на смесени изражения, всичките до едно наследници на потреса и изумлението, като се изключи изражението на изненада и се добави изражението на учудване. Очите й мигаха често-често, а думите не искаха да излязат от устата й.

Държеше се така странно, сигурно защото не очакваше никаква закуска да й поднесат. Още по-малко с роза.

- Добро утро – повторих. – Надявам се яденето да ти хареса. Взел съм предимно плодове и ядки, защото не знаех какво точно закусваш.

- О, благодаря! – проговори най-сетне момичето. – Аз изобщо не очаквах… Нямаше нужда! И всичкото това нещо, така или иначе, няма да мога да го изям…

- Е, надявам се да ти хареса.

- Много ми харесва! – потвърди Анелия. – Но не мога да повярвам!

Сутринта, която прекарахме заедно, беше много приятна – и двамата се радвахме на превъзходно настроение, всеки беше силно заинтригуван от другия, а патешко-жълтата пижама на Анелия провокираше на първично ниво мозъчните ми центрове на удоволствието. Розата също получи задоволителна порция интерес, което не остана незабелязано нито от мен, нито от Ваня – тя веднага се нахвърли да ме заяжда и да ме нарича жираф. Гадината точно започваше своята вендета – впоследствие щеше да се превърне в моя враг № 2 на територията на квартирата. Тази случка създаде един доста романтичен и драматичен поляритет – станах много симпатичен на Анелия и ужасно антипатичен на нейната пренебрегната сестра.

Малко по-късно сутринта закарах Анелия до факултета й, а аз самият се прибрах у дома.

5.

С Aнелия се свалихме скоро, след като PC-то ми се озова на новото си бюро. Не бяхме спали, но си умирахме да се целуваме или просто да се държим за ръка, или дори само да седим в една и съща стая и всеки да си се занимава с работата си.

Отначало всичко беше безметежно и щастливо. Но след вълнуващия със своя драматизъм “Не мога да спя с теб”-разговор, проведен на леглото в офиса ми и изпълнен с дефлорационни откровения, мистика обви нашата зараждаща се връзка. Мотивът за забранения плод добавяше особена тръпка във всяка целувка и всяко докосване. Онуфри, от своя страна, допълнително сгорещяваше страстите с неясните си появявания и изчезвания. Подложен на подобна конкуренция, аз ревнувах и по всякакъв начин се опитвах да бъда в постоянна близост до Анелия. И това важеше най-вече, когато тя беше при родителите си във Велико Търново.

Самуил 6 е адрес именно в този град.

На Самуил 6 се намираше квартирата, в която отседнах, когато за първи път бях на гости в Търново. Попаднах на това място съвсем случайно, просто звънях на някакъв GSM, откъдето ми продиктуваха 3-4 адреса на квартири (очевидно давани под наем напълно нелегално). Най-близката до мястото, където се срещнахме с Анелия, беше на Самуил 6. Или пък другите бяха заети. Вече не помня. Във всеки случай я държеше някаква сдухана баба, дето настояваше да се събуваме, като влизаме по стаите, и ни раздаде терлици (* BG Reality. Просто класика. – Б. Лъчезар, не го познавате.).

Въобще цялата инициатива по отиването ми в Търново възникна при един сърцераздирателен chat предната вечер. Мам и Милейди и още някой от приятелите ми бяха дошли на гости в офиса. Аз влязох в Интернет, за да видя дали Анелия не е online (всички запротестираха ужасно срещу самоотлъчването ми, но къде ти …). Заприказвахме се с нея и, както се получаваше почти винаги в подобни случаи, започнах да й рева на главата да къса с Онуфри, започнах да се изнервям и когато разбрах, че Онуфрито и то си е в Търново, реших, че не издържам повече така и заявих, че ще й ида на гости.

Анелия естествено веднага се възпротиви:

Session Start: Fri Dec 24 23:41:55 1999

[00:48] <Nella> искам да ме прегърнеш и да ме отвлечеш
[00:49] <Nella> някъде далече
[00:49] <Rogger Dojh> имаш го
[00:49] <Rogger Dojh> утре съм в Търново
[00:49] <Nella> не, мило, не идвай
[00:49] <Rogger Dojh> можеш да ми спестиш малко главоболия като ми кажеш къде живееш
[00:49] <Rogger Dojh> но може и да не го правиш
[00:49] <Rogger Dojh> ами
[00:49] <Nella> милооооо
[00:49] <Nella> чуй ме
[00:50] <Rogger Dojh> какво да слушам
[00:50] <Rogger Dojh> ?
[00:50] <Nella> няма начин да дойдеш и да успея да прекарам дори и малко време с теб
(Тя все още не ме познаваше. Нямаше идея, на какво съм способен, като си навия нещо.)
[00:50] <Rogger Dojh> какво да слушам ? ? ?
[00:50] <Nella> просто няма как да се измъкна от вкъщи
[00:50] <Rogger Dojh> това ли да слушам?
[00:50] <Rogger Dojh> споко
[00:50] <Rogger Dojh> има начин за всичко
[00:50] <Nella> какъв?
[00:51] <Rogger Dojh> просто си вдигаш партакешите и изчезваш
[00:51] <Rogger Dojh> т.е.
[00:52] <Rogger Dojh> ок
[00:52] <Rogger Dojh> прави каквото искаш

(следва drop – Nella пада от мрежата; 5 минути докато се закачи отново)

[00:57] <Rogger Dojh> re
[00:57] <Nella> имам още 13 min преди Ваня да ме изблъска от pc-то
[00:57] <Nella> така че давай по-експедитивно
[00:58] <Rogger Dojh> до колкото разбрах
[00:58] <Nella> [Rogger Dojh PING reply]: 1 sec
[00:58] <Rogger Dojh> аз съм ти безразличен
[00:58] <Rogger Dojh> просто си влюбена в мен
[00:58] <Rogger Dojh> но това явно минава
[00:58] <Rogger Dojh> как беше
[00:58] <Rogger Dojh> далеч от очите – далеч от сърцето
[00:58] <Nella> гадняр
[00:58] <Rogger Dojh> защо да ти създавам главоболия
[00:59] <Rogger Dojh> нека съм винаги под ръка
[00:59] <Rogger Dojh> а какво чувствам аз
[00:59] <Rogger Dojh> кой го интересува
[00:59] <Nella> мисля, че ти си единственият човек след Христо, когото бих могла да обичам толкова безрезервно и себеотдадено
[01:00] <Rogger Dojh> а ще го направиш ли
[01:00] <Rogger Dojh> защото, до колкото разбирам, искаш да останеш с Онуфри
[01:00] <Nella> кога ще се видим?
[01:00] <Rogger Dojh> утре
[01:00] <Nella> не, мило
[01:00] <Nella> утре не мога
[01:01] <Rogger Dojh> тогава – когато си дойдеш, ако изобщо искаш да ме виждаш
[01:01] <Nella> ела утре
[01:01] <Rogger Dojh> можеш да доведеш и Онуфри на срещата
[01:01] <Nella> ела утре
[01:01] <Nella> ела утре
[01:01] <Nella> ела утре
[01:01] <Nella> ела утре
[01:01] <Nella> ела утре
[01:01] <Rogger Dojh> къде да те търся!?
[01:01] <Nella> ела утре
[01:01] <Nella> кажи кога ще пристигнеш, и аз ще те чакам

Ето така се завъртяха нещата – в един часа през нощта стана ясно, че ще пътувам на следващия ден – сутринта в 6 и половина като че ли. Приятелите ми ме гледаха изненадано, но явно вече бяха започнали да свикват с факта, че напълно съм се побъркал покрай това момиче.

Взех пари назаем от Мам (това, че имах фирма, означаваше предимно, че трябва да плащам осигуровки и авансов данък, а не че печеля пари – бях дива бичкия в бранша и леко не знаех въобще за какво иде реч …) и на следващата сутрин, насред адската, мръсна и клинчава зима, аз се появих на Централна гара срещу хотел Родина, където спират автобусите за провинцията, и си купих билет.

Пътуването беше приятно. На отиване гледах видео и наблюдавах шофьора, който караше със 120-150 км/ч. Автобусът въобще ме заинтригува – не бях виждал до момента превозно средство със 7 скорости.

Намерих Анелия по телефона, срещнахме се, открихме квартирата на Самуил 6, където си хвърлих багажа и след това цял ден се мотахме из Търново. Ядохме в някаква пицария и отново спорихме за това, Анелия всъщност трябва ли да заебе Онуфрийчо или не. Вечерта бяхме в някакъв клуб на стената и там беше яко – от панорамния прозорец до нас се виждаше долната част на Търново с реката, все едно бяхме в Созопол на скалите, само че вместо море имаше нощни светлини. Слушахме музика, която ме радваше, пихме някакви неща, приказвахме си влюбени глупости. Тъй като момичето изобщо не се отдели от мен през целия ден, бях успял да забравя за Онуфрито и се чувствах наистина добре. Е, почти – все пак от време на време тя се сепваше и поглеждаше притеснено към входа, за да не влезне някой абориген, който я познава.

Когато вечерта напредна се вдигнахме и се прибрахме на Самуил 6.

6.

Самуил 6 беше пресечна точка на доста събитийни линии. Освен квартирата и дефлорацията на Милена, този беше адреса, където Анелия си плащаше кабелната телевизия. Този беше и адресът на вносителя, изписан върху опаковката на CD-тата, които си купувах известно време от Metro. Няма да се изненадам, ако се окаже, че там е станало и някое брутално убийство или един Господ знае още какво.

Стаята на моята квартира там беше порядъчно мизерна – измислено легло, прастари мебели (селско-комунистически тип, убити подтискащи багри, захабени платове – истински палат на любовните удоволствия в стил 1984). Единственото утешение беше, че на тъмно всички тези подробности се губеха.

Е, с Анелия известно време поседяхме на светло, приказвахме си и мисля, че вечеряхме някакви странни сандвичи, които си носех от София. Нямаше никаква музика, но това не беше проблем – май и двамата бяхме хлътнали до уши и ужасно се забавлявахме на приключението просто да сме заедно.

По някое време студът свърши своята работа и ни вкара под завивките, прегърнати и шушнещи влюбени глупости. Разцелувахме се и мен хормонът ме удари с небивала сила. Сами, заключени в стаята, на тъмно, изобщо не ми се струваше невъзможно да спим, каквито и обяснения да ми даваше тя. Започнах да я събличам, или по-скоро поразкопчах части от дрехите й, съобразявайки се със зимния студ.

Еротичната сцена от чисто сексуален характер ще я пропусна, за да спестя на читателя фрагменти от сорта на “твърдата ми мъжественост се опита да проникне в топлата й мекота, но срещна неочаквания отпор на моминската невинност”. Вместо това, за изясняване на събитията ще кажа, че въпреки опитите ми, не можах да я чукам. Не че бях особено нещастен от факта – достатъчно беше, че прекарахме 2-3 часа така в леглото на почти нулево полово разстояние един от друг.

Към 11:30 вечерта Анелия си тръгна. C’est la vie, казах си аз и заспах щастлив.

7.

Три дни по-късно:

Session Start: Mon Dec 27 14:25:54 1999
[14:26] <Rogger Dojh> re
[14:26] <Nella> там ли си?
[14:26] <Rogger Dojh> аха
[14:26] <Rogger Dojh> тока спря преди малко
[14:26] <Rogger Dojh> пак може да спре
[14:26] <Nella> дано не спира
[14:26] <Rogger Dojh> ахам
[14:26] <Rogger Dojh> къде ходихте вчера с Онуфри?
[14:26] <Nella> това някаква странна изява на мазохизъм ли е?
[14:28] <Rogger Dojh> интересен въпрос
[14:28] <Rogger Dojh> не се бях замислял
[14:28] <Rogger Dojh> може би всичко е някаква странна проява на мазохизъм?
[14:28] <Rogger Dojh> но аз не съм мазохист, мисля
[14:28] [Nella] PING
[Nella PING reply]: 0 secs
[14:28] <Rogger Dojh> alright
[14:28] <Rogger Dojh> май няма смисъл да говорим изобщо
[14:28] <Rogger Dojh> bye
[14:28] <Nella> мило
[14:28] <Nella> ?
[14:29] <Nella> какво стана?
[14:29] <Nella> Денииииииии

(Тази ми викаше Дени незнайно защо – че нали всички съвпадения на имена и места и събития и въобще съвпадението на цялата история с действителността е напълно случайна?)

8.

След Самуил 6 (който се превърна в нещо като символ на връзката ни) дойде и нощта, когато Анелия спа за първи път у нас и тогава всъщност се оказа, че изобщо не е фригидна. Но за това няма да навлизам в подробности. По-скоро интересен е фактът, че правихме секс близо 7 часа, а на сутринта Онуфрито беше успял да ми намери телефона и се обади в къщи. Ето и какво последва:

- Rogger Dojh слуша – казах аз, вдигайки телефона. За целта се бях протегнал накриво през голото момиче – телефонният апарат се намираше на земята до леглото.

- Анелия там ли е? – попита кадифен, приглушен и може би леко задавен глас.

Толкова се изненадах от този въпрос (абсолютно никой не знаеше, че тя е у дома), че успях да отвърна единствено:

- Момент – и да подам слушалката.

Анелия я взе с неразбираща физиономия на лицето и каза:

- Ало?

Отсреща є затвориха.

- Това е Онуфри – констатира с драматично потрепване в гласа момичето и магията от нощта бе разрушена. Анелия се хвърли презглава да търси GSM-а си и започна да върти като обезумяла. Най-сетне Онуфрито благоволи да вдигне. Разговорът не го помня, но накрая връзката прекъсна и Анелия заяви, че знае той къде щял да ходи и хукна да се облича, за да иде при него.

- Ще направи някоя глупост! – истерично ме осведоми тя. – Ти не го познаваш. Той страшно ме обича. Трябва да ида при него. Напълно е в състояние да направи някоя глупост!!!

Все още млад и зелен, аз взех да се вживявам в ролята на добър приятел и дори закарах Анелия до някъде по пътя й към срещата. Това стана сигурно, защото все пак, за разлика от Онуфри, аз бях спал вече с нея, пък и тя обеща да не прави глупости. Чувствах се уверен в себе си след тази нощ. Пусто празно самочувствие! Пусти лъжовни обещания! Пуст наивитет и фрапиращ лаизъм!

Едно е сигурно – това беше най-готиното чукане в живота ми до онзи момент.

9.

У дома в Иван Вазов беше тайното ни любовно гнездо. Но все пак повечето време заедно го прекарвахме в квартирата – жилище за Анелия и Ваня и офис за мен и Оня, Дето не се Говори за Него. Аз почти се бях пренесъл там – когато не работех, предпочитах да стоя с Анелия, вместо с родителите си. У дома се прибирах само, за да се изкъпя, да се изакам и за да хапна по нещо.

Повечето ми приятели вече бяха идвали на гости, за да видят новото седалище на studio e-design. Единствено О-Гош правеше изключение. Но ето, че и това се случи. Беше някъде привечер. С Анелия ужасно се бяхме скарали заради зачестилите визити на Онуфри и поради факта, че тя не искаше да скъса окончателно с него.

*(Ето горе-долу как звучаха дебатите:

- Утре се връщам София – Това е Анелия в Търново, с която говоря по телефона.

- Онуфри у вас ли ще спи?

- Може ли да кажеш нещо, без да споменеш Онуфри?

- Кога ще скъсаш с него? Съвсем съм полудял. Искам да съм с теб и ти да си само с мен!

- Не мога, мило! Ах, как ми се иска!

- Тогава какъв е проблемът?

- Не мога да го изоставя така! Той разчита на мен, в Търново няма никакво бъдеще, а в София няма къде да живее и на кого да се опре. Ще бъде жестоко от моя страна да го изгоня от нас!

- А не е ли жестоко да ме измъчваш така? – тук с нескрит срам трябва да призная, че бях достоен партньор в тази сапунена опера.

- Не искам да те измъчвам! Но ти трябва да ме разбереш!!

- Да разбера?

- Наистина ми е трудно! Трябва да разбереш!

- Единственото, което разбирам е, че искаш да си с Онуфри, а не с мен. И мисля, че може би е по-добре повече да не се виждаме.

- Мило, обичам те!

Etc. etc. etc.)*

Агресивността на словесните послания нарастваше във времето и в деня на О-Гошовата визита ревността ми достигна необходимите за реални действия мащаби.

Когато О-Гош дойде на гости, Анелия беше изпаднала в истерия – бях й казал, че искам да скъсаме и след това тя беше пила чичо Лексотан. Аз самият бях в ужасно настроение, всъщност не бях дорасъл още за раздяла, но пък родилните контракции започваха и раздялата беше някъде из влагалището на връзката ни. Така или иначе, О-Гош завари една ужасна, спечена обстановка и както дойде, така го засилих да ходим заедно на вилата му на Симеоново, където да спя далеч от всички проблеми. Качихме се на Синята птица и тръгнахме към вилните зони в полите на Витоша.
В късната вечер стигнахме до портата на двора пред вилата. Аз седях като препариран (наистина се чувствах ужасно, бях изпаднал в емоционален шок – все още не знаех как да контролирам чувствата си …) Пред мен светеха фаровете на колата, двигателят мъркаше, а в мозъка ми протичаха буйни процеси.

- Аз ще си бягам в къщи – заявих отведнъж. – Е, нищо, поне те докарах до тук.

- Не бе, ако искаш да останеш – няма никакъв проблем! Взел съм и една ракия, ще пием.

О-Гош ме виждаше, че съм out of space и се опитваше да ме ободри, доколкото може. Но не можеше.

- Не. Нищо не ми се прави. Искам да ида и да се завия презглава и да ми се маха всичко от главата.

- Ако искаш ще ти оставя ракията.

О-Гош, Господ здраве да ти дава за добрата душа! И благословено да е искреното приятелство!

Тази ракия бе засмукана много целенасочено още същата вечер.

За да е завършена главата, трябва да спомена, че с Анелия се сдобрихме още същата седмица. А от ракията остана повече от половината, за да ознаменува един малко по-късен забележителен епизод – КУПОНА У АНЕЛИЯ – за който ще разкажа в по-следващата глава.

10.

Анелия, сестра й Ваня и Онуфри, както по-рано стана дума, бяха родом от Велико Търново и често си ходеха там. В една от особено студените и отвратителни седмици, когато температурната инверсия се бе вкопчила в София и навсякъде имаше вкочанен мръсен лед, хванал кора сняг и ужасно много ледена влага, Анелия отново бе заминала при техните и аз отново прекарвах безумни часове пред PC-то в чат с нея.

Наближи денят, в който тя ще се връща, и аз като услужливо момче й предложих да отида да я взема с колата от автогарата. Особено, имайки предвид наистина кошмарния зимен климат и адския градски транспорт.

Анелия обаче, съвсем против всякакви очаквания, отказа. И това ме наведе на доста неприятни мисли.

- Е добре де, защо, какъв е проблемът? – попитах я аз, докато разговаряхме по телефона.

- Ваня каза, че ще дойде да ме вземе. Не се притеснявай, нищо няма да ми стане да си дойда с рейса.

- Абе няма да те оставя така да се прибираш в такова време.

- Дени, моля ти се! Няма нужда да идваш да ме взимаш! – Анелия упорито ме наричаше с това извънземно име. Защо пък си беше втълпила, че Дени е галеното на Доч?

- Бе ти ми кажи, в колко часа ще пристигнеш.

- И аз не знам в колко! Баща ми ще купи билет, но не знам за кога точно ще вземе.

- А да не би всъщност Онуфри да идва да те посреща?

Тишина, последвана от едно натъртено “Да”.

- Тогава му се обади да не идва.

- Не мога, казах му, но той настоява.

- Не ме интересува. В колко ще пристигнеш?

- Нали ти казах, не зная и аз!

В края на краищата така и не разбрах точния час. Но на следващия ден едно бързо проучване из автобусните компании посочи 15:30 като възможност. Реших да рискувам.

Беше ясно, че Онуфрито ще присъства на сърцераздирателната среща. Поради тази причина се чувствах леко неуверен и имах нужда от морална подкрепа. За целта се обадих на Fuzzy, единствения човек от обкръжението на Анелия, към когото изпитвах положителни чувства, и я придумах да дойде с мен. Минах през Студентски град да я взема и се отправих към Централна гара.

Паркирах Синята птица в локалното платно и тръгнахме с Fuzzy към автогарата. Навън студ, миризлива мъгла, от която ти залепват ноздрите, всичко прелива в изобилието на бозаво-сивите цветове … И все пак, най-вече студ. А на ъгъла на автогарата, самотна фигура стои като червей с кости от кисело мляко и гледа. Гледам я и аз, за да разбера, защо така ме гледа и гледам – я, Онуфрийчо. Гледа Онуфрийчо, как неговата ненавистна омраза, Злият Дълъг, се приближава! О, какъв ужас изживява Онуфрито в този миг на неприятност … А освен това младежът е на автогарата от час и половина, защото Анелия му е казала, че пристига в 14:00. Но автобусът аварирал и ето ги – бавят се.

Онуфрито мрази Злия Дълъг. Онуфрито мрази студа. Какъв ли зъл дявол ги е събрал и двете омрази именно сега и именно тук, при него!?

На мен също не ми стана много мило при вида Онуфриев. Но пък аз си имах моралното превъзходство – както в локално-времево отношение (водех със себе си компания, чиито симпатии бяха на моя страна), така и в по-широкообхватен аспект (чуках се с Анелия, за разлика от Онуфри, който можеше само да я лиже поради полово-дименсионална несъвместимост).

Не щеш ли, за да му е по-гадно на момчето, автобусът дойде само 5 минути след мен. И влачи се Онуфри като вледенен сопол, одарен с живот, през автогарата, и доближава автобуса, а Анелия или не ме е видяла, или се прави. Слиза тя от автобуса и се хвърля на врата на Онуфрийчо, и го целува по бузката. Трогнат от сцената, аз се приближавам, придружен от Fuzzy и казвам:

- Мойто момиче, а за мен една целувка няма ли?

Онуфрито гледа като насран, а Анелия хвърля мълнии с очи, изпепелява ме целия, не момиче, а истинска змия се възправя пред мен в този момент – цялото й същество излъчва бяс и ненавист.

Така аз разбрах, че целувка няма да получа. В крайна сметка Онуфрито взе багажа на Анелия, Fuzzy също малко помогна, а аз, изкаран извън равновесното си положение, не особено адекватно тръгнах към колата си и заявих, че така и така съм тук, защо да не се качат да ги откарам.

Анелия се съгласи. Натоварихме раниците и саковете. Анелия и Fuzzy седнаха на задната седалка. Онуфри, къде и той тръгна да се качва – не знам, но изведнъж скочи, излезе от колата и пое нанякъде. Анелия се показа през вратата и винка:

- Онуфри, ела тук!

Онуфри спира, но не идва.

- Ела веднага тук! Качвай се в колата!

Аз пък боледувам мозъчно – мозъкът ме боли и вдига температура от ужас. Но нищо, това е само началото.

- Качвай се! – заповядва Принцеса Най-Ми-Е-Добре-С-Няколко-Мъже.

Онуфрито отново тръгва да сяда до мен в колата, но аз го поглеждам и той излиза навън. Не може да понесе да се намира в такава близост до тъпкача на приятелката му. Разбирам го. Не разбирам само, защо още не й е набил три шута в главата. На приятелката, това.

- Няма да седна отпред! – взема твърда и мъжествена позиция той, а в гърлото и гласа му напират сълзи.

В крайна сметка Fuzzy и Анелия се сместиха отзад достатъчно, за да поберат и един червей в повече. Седнал той там и хълца. Аз подкарах Синята птица, но погледът ми като от магнит привлечен, все към огледалото бяга – Онуфри наистина реве! Вода се лее от очите му, та е лъснал бледи страни, адамовата му ябълка спазматично играе нагоре-надолу, физиономията му сгърчена – мъж, та дрънка.

Така четиримата по семейно поехме заледения път към Младост. На мен тази сцена също ми се отрази на адреналина, който се изля с тонове в кръвта ми. На едно от кръстовищата на косъм се разминах с ПТП (Пътно-Транспортно Произшествие), което щеше да стане по моя вина. Но съдбата закриля лудите и влюбените, а Синята птица беше пълна с много и от двете. Благодарение на това пристигнахме живи и здрави.

В Младост прекарахме около един час, през който се заяждах с Онуфри, а Анелия, Милена и Ваня ни гледаха сеира. После се разкарах.

След този момент вече, пред нас е открит пътят към КУПОНА У АНЕЛИЯ, който ще се състои някъде през следващите седмици.

11.

Относно: Купонът и анелия

Това събитие беше с някакъв повод, който вече е потънал в дебрите на несъщественото минало. Във всеки случай през деня преди купона се срещнах с Анелия, подарих й нещо (възможно е да е било и цвете …) и когато разбрах, че и Онуфри, и сестра й ще са там, се отказах да ходя. Пожелах й приятно изкарване и се замъкнах в Иван Вазов при родителите ми.

Седя си вечерта у дома, а PC-то ми – в квартирата при Анелия. Седя и ми е гадно, та се не знае – Анелия е с Онуфрийчо на купон. Заедно с ужасното настроение у мен нараства и любовта към алкохола. И ето я знаменитата О-Гошова бутилка ракия – подхранва самообладанието ми и бълбука сладко.

Някъде към 9-10 часа вечерта вече бях изпил достатъчно, за да не ми е толкова сдухано заради Анелия. Но пък жаждата за социални контакти ме завладя неудържимо. Не исках да седя сам в стаята си – и това е. Малкото дете тропна капризно с краче, повика си такси и, вземайки целия си необходим багаж (т.е. полуизпитата бутилка ракия), отпраши към Младост.

Пристигнах пред блока, разплатих се с последните ми останали пари и се качих на n-тия етаж. Позвъних на вратата и зачаках.

Отвътре се чуваше музика, смях и други прояви на веселие. Чу се и гласът на Онуфрито и звънливият смях на Анелия. “Аз ще отворя”, рече тя и взе, че го стори.

- А! Ама ти какво правиш тук? – посрещна ме с умерено изненадан възглас тя.

- И аз те обичам – отговорих. – Идвам на купона.

- Нали каза, че няма да идваш?

- Благодаря за радушния прием. В крайна сметка съм тук, тъй че, къде е партито?

Междувременно Онуфри се опита да проникне в антрето, но бе безцеремонно избутан обратно от Анелия. Сигурно до голяма степен реакцията й беше предизвикана от блесналия поглед, който му отправих.

- Какво е това? – поинтересува се Анелия, визирайки бутилката с ракия.

- Нося си пиене – обясних аз.

- Сам ли си изпил всичко? – извиси трели Анелия.

- Само половината, при това не днес. Но няма значение – констатирах и влязох в хола, от който се бе появил Онуфри.

- Здравейте, прасета! – поздравих жизнерадостно насъбралите се колежки и няколкото колеги на Анелия. Те ме изгледаха глупаво и с неприязън.

- Привет на всички – добавих, надявайки се това послание да бъде по-разбираемо за тях.

Някой измърмори Здравей, погледите на останалите натежаха от враждебност и започнаха да се разсейват в различни посоки.

Така започна вечерта.

Първата сцена от купона протече в относителни мир и спокойствие. Аз си порках и гледах раздразнено Анелия, която не се отделяше от Онуфри. Ваня седеше на една ракла, гледаше мен, с присвити очи, пълни с ненавист и клатеше крака, а останалите си гледаха купона.

След известно време така, на мен ми омръзна и пресрещнах Анелия в антрето (което в рамките на маломерната гарсониера се използваше и като кухня). Вече съвсем бях се изнервил и й заявих, че вниманието, което отделя на Онуфрито, отнесено към вниманието, което получавам аз, е напълно неприемливо. За нещастие там се случи и една нейна колежка Соня, която изведнъж взе страната на Онуфри и дори впоследствие успя да ме хване насаме и да започне да ми обяснява някакви неща, дето изобщо не є влизаха в работата.

После Соня направи същото и с Анелия.

Накрая с Анелия проведохме следния разговор тет-а-тет:

- Соня харесва ли ти? – попита ме тя.

- Да, готина е.

- А пък тя теб изобщо не те харесва. Каза ми, че се държиш отвратително и се чудеше, защо изобщо се занимавам с теб.

При тези думи ярост се надигна в гърдите ми. Не към Соня, която ми беше през онази работа, а към Анелия, която си седеше толкова спокойно и ми дрънкаше простотии.

- Но аз й казах, че не е права … – продължаваше да приказва момичето срещу мен.

- И каква й е работата на Соня да обсъжда връзката ни? – поинтересувах се аз.

- Тя ми е приятелка – отговори Анелия.

- Сигурно и аз трябва да започна да разказвам на приятелите си за това.

- Аз нямам нищо против.

(Ако историята не съвпадаше случайно с реалността и бла-бла-бла, това е репликата, която щеше да ми даде кардбланш да напиша тази част от книгата.)

- И к’во сега, цяла вечер ще седиш при Онуфри?

- На него му е много гадно – отвърна Анелия. – Той много ме обича. И ти като дойде, му стана още по-гадно.

- Знаеш ли колко ми дреме, колко му е гадно на Онуфри?

- Да, но мен ме интересува!

Вратата към антрето се отвори и някой влезе. Поради тази причина прекратихме разговора, Анелия се заприказва с колегата си от университета, а аз отново влязох в стаята при останалите гости.

Локаторът ми тутакси засече Онуфри, седнал сам на края на масата. До него видях свободен стол и се запътих натам. Настаних се под влажния му, мазен поглед и го зяпнах с неприкрита неприязън.

Седях така и мълчах, вперен в дългата му косица и рехавите необръснати мустачки.

Известно време той пушеше тихо и също ме наблюдаваше. Накрая смело дръпна дим от цигарата и го издуха в лицето ми.

Наведох се напред, полагайки нежно ръка на коляното му.

- Обичам да ме малтретират красиви мъже – казах с кадифен глас. Лигавата усмивка застина на лицето му, а аз разширих предизвикателно ноздри.

- Доч! – разнесе се гласът на Анелия, а в тона й се бяха смесили паника и агресия. Тя точно влизаше в помещението и нейният локатор също бачкаше.

Аз станах, доволен от възможността да се махна от Онуфри, без да накърня достойнството си и се запътих към спалнята, където поне знаех, че няма никой. Анелия се опита да ми каже нещо, но когато я подминах, тя изприпка при Онуфрито, за да разбере какво съм успял да му направя.
В спалнята се пльоснах на едното легло, закрих с лакът очите си от светлината и алкохолната дрямка започна да ме унася. Беше ми ужасно гадно и предпочитах да остана сам. Въобще целият купон ми беше страшно омразен. Ако не очаквах няколко олигофрена, на които се бях обадил, щом дойдох на купона, и ако имах пари за такси, щях да се махна. Но засега бях вързан.

След неопределено време вратата се отвори и някой влезе.

- Какво правиш тук? – попита Анелия (очевидно влязлата беше тя).

Не отговорих. Изобщо не помръднах.

- Стига сега, какво ти има? – продължи тя.

- Добре ли си? – добави.

Отместих ръката си и отворих очи. Погледнах я със зъл поглед.

- Не – отвърнах. – Изобщо не съм добре и ти много добре знаеш защо. На Онуфри му било гадно. А защо не си помислиш на мен какво ми е? – и веднага отговорих сам на въпроса. – Защото не ти пука изобщо!

- Не е вярно! – повиши тон тя. – Но не мога да го зарежа! Той не може без мен!

- Значи аз мога без теб?

- Ти не знаеш какво е да си сам в един град и единственият човек, на който разчиташ, да те зареже!

- Тогава може да си ходи в Търново, където няма да е сам.

- Знаеш, че там няма какво да работи!

- И тук няма работа.

- С един негов приятел в момента си търсят работа.

- Изобщо не ми пука, какво смятат да правят. Искам просто да изчезне от живота ми!

- Имам нужда от време, за да взема такова решение и да подредя живота си така, както за теб ще е добре!

- А според мен ти просто си кучка и това обяснява нещата.

Тук Анелия ме зяпна глупаво.

- И е крайно време да скъсаме – продължих. Съвсем ми беше прекипяло от тези приказки за Онуфри.

- Не издържам повече! – занарежда изведнъж истерично Анелия. – И с двама ви не издържам! Навсякъде всички ме тормозят, и родителите ми като се прибера у нас, и сестра ми, и ти, и Онуфри! Ще се самоубия накрая!

Тя се покатери на нощното шкафче под прозореца и отвори едното крило. Отвън веднага се изсипа поток леден въздух.

- Ще скоча през прозореца! – тя стъпи с единия крак на перваза и така застана в доста неудобна, разчекната, грозна и смешна поза. – И после изобщо няма да ми пука за никого! Вие само ще съжалявате за мен, но няма да можете да ме тормозите! И на теб ще ти е по-добре така, първо ще ти липсвам, но после за седмица-две ще ме забравиш!!

В този момент аз сериозно се притесних. Това истерично създание изглеждаше толкова неуравновесено, че вече очаквах да го видя как полита навън с главата надолу.

- Стига глупости – рекох. – Слизай от там.

- Изобщо не са глупости! Ще скоча и ще приключа с целия този кошмар!

- Виж какво, затвори прозореца и дай да седнем да поговорим сериозно.

- Обичам те! – заяви изведнъж тя и слезе от шкафчето. Затвори прозореца и се обърна към мен.

- Ти си пиян – констатира Анелия. – Не те харесвам, когато пиеш.

- А защо според теб съм пиян?

- Не започвай отново!!

Вратата се отвори и влезе сестра й, слагайки край на ужасния театър.

- Доч, търсят те на вратата – заяви тя с киселинен глас и изчезна навън.

- Посрещни си гостите – нареди ми Анелия по навик, който беше придобила покрай Онуфри. Първата ми реакция беше да се противопоставя, но в крайна сметка желанието да видя приятелите си надделя над отвращението да изпълнявам команди, тъй че ми се наложи да я послушам.

Беше Ender.

Толкова много не съм се радвал на никой приятел през живота си. Изпитвах желание да го прегърна, така прекрасно беше да видя позната мутра, която да каже с дебел глас “Ооо, прасе!”.

- Здрасти, Ender-е! – отвърнах. – Баси кефа че дойде.

- Що, кфо става?

- Бе глупости. Не ми се говори сега.

- Да не би твойта да те е ядосала нещо?

- Горе-долу …

- Майната й. Да се оправя. Изобщо не мога да разбера за кво се занимаваш с нея.

- Виж кво, айде да не говорим за това.

- Както искаш. Имаш ли пиене?

- Ето – показах му вече поопразнената бутилка.

- Охоо, ти добре си се потрудил. Аз нося вино.

- Ми хайде да сядаме да пием.

Точно срещу вратата в хола имаше голямо легло (същото, на което обсъждахме изгубената си девственост с Анелия в зората на връзката ни). Разстоянието между него и вратата беше единственото незаето място в стаята, затова сложихме там три стола – по един за двамата и един за маса по средата, настанихме се и започнахме да пием и да дуднем. Ender много настояваше да разбере, от какво съм се напушил така и накрая му разказах за Онуфри и това, че Анелия не се е отлепила цяла вечер от него.

От тази история той направо побесня.

- Коя е, тая ли е? – попита ме той, когато Анелия се провираше покрай нас, за да излезе. Тя го изгледа ледено – още в момента, в който го зърна на входната врата се беше наежила цялата. Сега нарочно беше бутнала вратата в него.

- Ender-е! – повиших глас, за да прекъсна изблика му, но той изобщо не ми обърна внимание. Протегна крак и затисна обратно вратата.

- Я ела за малко – каза той на Анелия и тръгна да се изправя. Аз веднага скочих на крака и го прекъснах:

- Ender-е, млъкни.

- Не ми затваряй вратата! – заповяда му Анелия, изострила ядосана муцуна.

- К’ва си ти ма? – поинтересува се Ender.

- Ender-е, млъкни!!! – повторих аз и се доближих максимално до него, снишавайки глас. – Престани, ще направиш мазало, после всичко ше се трупне на моята глава.

- Не ме интересува – отвърна той. – Според мен тая нещо ми се прави – после се обърна към нея. – Ти кфо, не можеш ли да минаваш по-внимателно?

- А вие защо сте седнали точно на вратата? – озъби се Анелия.

- К’ва си ти, че ще ми казваш къде да седна?

- Тази квартира е моя! – осведоми го Анелия. В този момент се довлече Онуфрийчо и я отмъкна в антрето. Посочих на Ender стола зад него и той с нежелание седна.

- Доч, съвсем си я закъсал – заяви той с компетентен глас. – И после аз трябва да ти оправям бакиите.

- Ужасно много проблеми ще ми създадеш! – отговорих.

- Ти съвсем си се сдухал. Мани я тая тъпачка.

- Няма да я махна. Стига си се занимавал с нея.

След малко разговорът се успокои и когато открихме, че и бутилката вино е свършила, бяхме вече много пияни. Ender обиколи помещението, но не намери повече алкохол.

- Аре да ходим да купим – каза той, като се върна при столовете ни.

- Ми аре – рекох аз. Измъкнахме се в антрето и точно на вратата Анелия изникна като отровна гъба до мен.

- Къде отивате? – попита ме тя.

- Не те интересува! – сопна се Ender.

- Да купим пиене – уточних след него. – Ще звъннем отдолу като се върнем.

- По това време никъде няма да намерите отворен магазин.

- Ще потърсим.

- Доч, аре – подкани ме Ender, изнервен, че разговарям с Анелия. Той пропускаше факта, че въпреки всички скандали и сапунени изпълнения, и двамата с нея бяхме ужасно влюбени един в друг и по някакъв начин си държахме взаимно.

Навън беше люта заледена зимна нощ. Мръсен сняг и излъскан лед. С Ender развихме бърза крачка, подгонени от пронизващия студ. Алкохолното опиянение също помагаше, тъй като притъпяваше сетивата.

Обиколихме цяла Младост 3, полафихме си с ченгетата от една заблудена патрулка, видяхме няколко затворени магазина, но така и не намерихме денонощен, където да продават алкохол. Накрая се прибрахме с празни ръце. Отегчени от вечерта и от купона, всеки от двама ни се излегна на по едно от леглата в спалнята, и без да светваме лампа, просто оставихме алкохола и съня да се оправят с мозъците ни.

12.

Вратата се отвори и затвори. Опияненото ми съзнание констатира този факт, но не пожела да реагира.

- Доч – каза гласът на Анелия. – Дойдоха ти приятели.

Вратата отново се отвори.

- Ооо, Роджър! – разнесе се Близнашки възглас.

- Доч! Как си, миличък?! – прибави гласът на Мими.

За втори път тази вечер отместих ръка и отворих очи. Но сега пред мен не се белееше ликът на Анелия, а две еднакви глави надзъртаха от двете страни на дългокосата Мими. Познати мутри. Щастливо чувство на сигурност и приятелство се запромъква през изтормозената ми от интриги психика и извика бледа усмивка на устните ми.

С известни затруднения успях да се изправя на крака. Позалитнах и се усмихнах още по-широко.

Близнаците бяха дошли. Те бяха моето спасение и моят обратен билет за местата, далеч от тук, местата, където исках да отида на секундата.

- ‘Айде да се махаме – казах.

Близнаците ме изгледаха.

- Да бе, ние току що пристигаме. Чакай да поседим малко, да видим хората, пък тогава.

- Аре, аре да изчезваме – повторих.

- Доч, миличък, какво ти е? – умилна се Мими, искрено загрижена за мен. Виждаше, колко съм пиян, и ужасното ми настроение я плашеше, защото дори алкохолът не беше успял да го премахне.

- Отвратителна вечер – казах. – После ще ти разказвам.

- Това кой е? – поинтересува се единият Близнак и посочи Ender на другото легло.

- Това да не е Ender? – възкликна Мими.

- Той е – потвърдих. Самият Ender спеше непробудно.

Близнаците се опитаха да му привлекат вниманието, но когато се убедиха, че не могат, се измъкнаха от стаята и отидоха да осъществяват социални контакти. Мими остана с мен.

- Денушко, – рече тя (тези жени, все си измисляха някакви странни имена, които да нямат нищо общо с Dojh), – не се депресирай. Всичко ще се оправи! – Гласът й ми звучеше прекрасно – все едно ми говореше ангел хранител, явил ми се в женски облик. – Ах, тази Анелия, какво е направила пак.

- Няма значение. Просто искам да се разкарам от тук.

- Добре, Денушко, ей сега ще извикаме такси. Ти само се успокой.

- Съвсем спокоен съм. Но искам да се махаме.

- Добре, добре – рече тя и отиде да търси Близнаците и да вика такси.

13.

Таксито ни очакваше пред блока. Беше малко, Daewoo, и определено не можеше да ни побере и петимата – Ender също беше с нас, макар и да го събудихме изключително трудно. Всъщност Мими успя да свърши това благородно дело – аз вече бях тръгнал да наливам студена вода, за да го полея, което за щастие в крайна сметка не направих.

- О, ще трябва да извикате още едно такси – заяви ни шофьорът, недоволен, че сами не сме се сетили и доволен, че ще платим двойно.

- Викай – отвърнаха му близнаците.

Дойде и втората кола, качихме се и отпътувахме за Овча Купел, където живееха Еднаквите. Там щяхме да продължим партито без странични и нежелани елементи.

Караме по Околовръстното шосе, а наоколо – черна нощ, бели снежни полета и в насрещното движение префучава по някой TIR. Пред нас е таксито с Еднаквите и Мими, а с мен пътува Ender и постоянно бърника нещо по таблото на автомобила – много е пиян и много нагъл.

Преди първото отклонение за Симеоново таксито отпред включва аварийните светлини, отбива и спира. Веднага след това и нашата кола прави същото.

- Какво става? Защо спираме? – питам.

- Спукахме гума.

- А другите?

- И те.

Когато излязохме се оказа, че другото такси е спукало две гуми. Бяхме минали с висока скорост през някаква особено гадна дупка.

- Че възможно ли е от една дупка да се спука гума? – питам бакшиша, докато той снове около колата и слага крикове. Колегата му в това време вика трета кола, която да докара гуми.

- Какъв ти е проблема? – сопва се шофьора на таксито. – С тези тесни гуми – един удар, и джантата направо реже гумата. Днеска за четвърти път пукам гума. И всичко от джоба си плащам!

Бакшишът беше кисел като лимон. На мен пък взе да ми става готино – насред тази абсурдна обстановка … На километри околовръст няма жива душа, само непокътнат сняг, насред който си представям виещи вълци, а до мен две таксита с изнервени мрънкотеши шофьори с неприятни личности и затова съм доволен, че си имат проблеми … И Ender, който пикае шумно точно до пътя и псува профилактично.

Накрая поправиха единия автомобил, останалите се преместихме в колата, която докара резервните гуми, и продължихме към Овча Купел.

Същата вечер разказах на Мими и Еднаквите за особено драматичните случки от живота ми през последния месец и така се роди идеята за сапунената пиеса, наречена Кучката в бяло (Мими предложи Вдовицата в бяло като класика в жанра, но аз уточних, че говорим за истинска кучка).

Ето как Анелия се сдоби с новото си име. А то ужасно й подхождаше.

14.

На следващия купон у близнаците, седмица или две по-късно, аз вече бях скъсал с Анелия и се чувствах много добре. Т.е. естествено не минаваше и минута, без момичето да ангажира напълно мисловния ми процес, но поне емоционално се бях поотпуснал.

Баща й на Мими й беше купил видеокамера от Германия и след като на предното събиране бях нахвърлял сценария за сапунената постановка, решихме този път да я снимаме наистина.

Така се роди култовият филм, заснет с аматьорска камера, наречен Кучката в бяло. Участват:

Мими – в ролите на Кучката в бяло и на Онуфри
Rogger Dojh – в ролята на Rogger Dojh и на Онуфри
Близнакът Иво (онзи, който ходеше с Мими) – в ролята на Rogger Dojh, Онуфри и Кучката в бяло
Мам, Милейди и другият близнак – в ролята на звънец

Всъщност цялото представление го изнесе близнакът Иво. Аз се оказах изключително некадърен пред камерата, Мими просто си изигра ролята, но Иво направо обра овациите. Докато снимах една сценка, в която Мими играеше Онуфри, а близнакът – Анелия, въпреки всичките усилия, които положих, така и не успях да спра да се смея и камерата през цялото време се тресеше.

По-късно този филм стана повод за един особено емоционален скандал с Анелия, но това не е от толкова голямо значение. Много по-интересен момент беше онзи, в който Кучката в бяло заяви, че не можем да спим, защото след това я сърбяло и боляло влагалището. Скоро след това по малкия Доч също се появиха венерически признаци, тъй че се принудих да отида на кожен лекар.

15.

Докторът ми прегледа Дедовия и заяви, че това е бактериална инфекция, предизвикана от недостатъчно добра полова хигиена (преди да си легнете с гаджето, винаги си мийте ръцете и въобще се къпете много добре, за да не ви се налага да слушате подобни откровения в лекарски кабинети – дори ужасно да бързате и да сте на купон или кой знае още какво – мийте си ръцете! (* Мечката се мие чисти / Из потоците сребристи. / Има ли за тебе пречка / Да постъпваш като мечка? – Б. а.) Бактериалната инфекция беше придружена от слаби следи на candida – вид гъбичка. Направих си и посявки за по-голяма сигурност, след което ми изписаха пудра с антибиотик и чай от лайка със сода, в който да си кисна биберона. След седмица вече бях напълно здрав, но същото в никакъв случай не можеше да се каже за Анелия.

Анелия от своя страна трябваше да отиде на гинеколог. Дори бях намерил една възрастна жена, известна със своите професионални умения в лекарските среди. Тя работеше с моя кожен лекар, за да може когато им дойдат двойки като нас да ги лекуват едновременно и да следят и двамата за рецидиви. Но щом повдигнах въпроса, ужас настъпи и страхотия настана.

Анелия изпадна в шизоидна истерия, опули очи и занарежда спорадично:

- Как ли пък не! Там ще ме разчекнат и ще пъхат в мен някакви железа! Изобщо няма да отида, никога няма да стъпя на гинеколог! Ти изобщо не можеш да си представиш колко е отвратително!

- Е добре де, всички жени, които познавам, са ходили на гинеколог и не са умрели още.

- Няма да отида на гинеколог! Няма да правим секс, щом не мога така, но на гинеколог няма да ходя!

- И сега заради този тъп инат ще седим и по цяла нощ ще си говорим на философски теми, така ли?

- НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА! ТИ СИ ВИНОВЕН! Аз само с теб съм спала, и няма от къде да съм го прихванала, освен от теб!!! Ти си като някакво гнездо на зараза! Нали ми разказа, че и с оная си имал гъбички!

- Тогава се излекувах.

- Може да не си ги излекувал напълно! Сам ми каза, колко са упорити тези болести!

- Виж какво, ако не искаш, недей да ходиш на гинеколог. Но това е абсурдно. Още повече, че вече знаем и какво е. Трябва да идеш на лекар, а не да чакаш така, може и по-зле да стане.

- Няма! Махай се! Не искам да те виждам никога повече! Заради теб сега ми е така!

Тя се втурна да шета из квартирата и да събира малкото ми останали вещи (наскоро беше станало ясно, че няма да имам пари да си плащам наем и си бях изнесъл PC-то). Връчи ми ги и с безумен ококорен поглед ми се разкрещя отново. Аз от своя страна оставих багажа настрана и се опитах да я успокоя. Започнах да є говоря някакви безсмислени глупости и те като че ли подействаха. Накрая, като видях, че се е поотпуснала, се разкарах, защото нервите ми вече се бяха опънали до крайност.

В резултат скоро след този инцидент (и след още няколко подобни истерии) скъсахме за втори път – това се случи около края на март и останахме разделени почти до края на април.

16.

Измина един месец, през който близнаците си празнуваха рождения ден, аз си празнувах моя и междувременно e-design се премести в нов офис – в една от стаите на Gamers’ Workshop. Освен, че бях правил web-site-а им, един от четиримата редактори ми беше много близък приятел – Groove. Но това няма пряко отношение към сапунената опера, в която играех една от главните роли, затова няма да навлизам в детайли.

Ето, какво се случи през април:

Session Start: Thu Apr 13 15:54:11 2000
[15:54] <affliction> здрасти
[15:54] affliction is wee@isdn-1-12.netplus.bg * r
[15:54] affliction on #bulgaria
[15:54] affliction using sodre.nj.us.dal.net www.ishell.net
[15:54] affliction End of /WHOIS list.
[15:54] <Rogger Dojh> affliction is wee@isdn-1-12.netplus.bg * r

(ident-а на Nella и мойто ISP – защо ли не се зачудих, кой се крие там?)

[15:54] <Rogger Dojh> това ми е много познато
[15:54] <Rogger Dojh> какво има?
[15:54] <affliction> ти ли правиш това с icq-to ми??????
[15:54] <affliction> и ако си ти, престани, pls
[15:54] <affliction> !!!
[15:55] <Rogger Dojh> не правя нищо с ничие icq
[15:55] <Rogger Dojh> какво по-точно прави някой с icq-то ти?
[15:55] <affliction> днес получих msg, че си ме add-нал
[15:55] <Rogger Dojh> е
[15:55] <Rogger Dojh> и кво от тва
[15:55] <affliction> и веднага след това точно моят uin !!!! заби
[15:55] <affliction> и вече не ще да тръгне
[15:56] <affliction> много странно, защо всички останали вървят
[15:56] <Rogger Dojh> в момента си online в icq
[15:56] <affliction> да, с icq98
[15:56] <Rogger Dojh> тогава къф е проблема
[15:57] <affliction> icq99b не тръгва с моя uin
[15:57] <Rogger Dojh> мисля, че не си избрала правилната инстанция да се оплачеш
[15:57] <Rogger Dojh> опитай с Mirabillis
[15:57] <affliction> много весело
[15:59] <Rogger Dojh> много подходящ nick си избрала
[15:59] <Rogger Dojh> отива ти
[15:59] <affliction> знаеш ли какво значи???
[16:00] <Rogger Dojh> аааа, ти беше човекът с умните въпроси
[16:00] <Rogger Dojh> ти как мислиш
[16:01] <affliction> мисля, че аз вчера я научих тая дума
[16:01] <affliction> и много ще се учудя ти да я знаеш
[16:02] <Rogger Dojh> волна си да се чудиш
[16:02] <affliction> именно
[16:02] <affliction> какво значи според теб?
[16:03] <Rogger Dojh> оффф
[16:04] <Rogger Dojh> има малко сложен превод
[16:04] <Rogger Dojh> affliction – “най-ми е добре с няколко мъже”
[16:05] <affliction> всъщност вчера бях с нещо, което крайно изнасилено може и да се приеме в този смисъл – apostate
[16:05] <affliction> affliction: pain suffering, anything causing pain or distress
[16:07] <Rogger Dojh> както вече отбелязах, знам какво значи
[16:08] <affliction> всъщност това е похвално
[16:08] <affliction> защото това е дума от SAT
[16:08] <affliction> и е една от малкото, които не мога да запомня
[16:08] <affliction> също като apostate
[16:09] <affliction> като влизам с тях ги запомням по-бързо

… (доста по-късно през нощта)

[00:40] <ancillary> кажи ми
[00:43] <ancillary> не би ли искал да си отново с мен, ако знаеш, че те обичам повече от всичко на света и че никога, никога повече няма да се държа собственически с теб?
[00:44] <Rogger Dojh> това няма да си ти
[00:44] <Rogger Dojh> все едно да съм с теб, след като са ти отрязали главата
[00:44] <Rogger Dojh> но това не е толкова страшно

[01:19] <ancillary> правил ли си секс с някоя друга след мен?
[01:19] <Rogger Dojh> не
[01:20] <ancillary> ясно
[01:20] <ancillary> мерси, че ми отговори
[01:21] <Rogger Dojh> :)
[01:21] <Rogger Dojh> не крия нищо от никого
[01:21] <ancillary> така и трябва
[01:21] <ancillary> :)
[01:22] <Rogger Dojh> не търся поощрение за благородната си постъпка

[02:57] <apostate> знам, че за теб е най-важно това, което ти искаш
[02:57] <Rogger Dojh> в продължение на колко време аз те умолявах да отидеш на лекар
[02:57] <apostate> и че свободата ти е неразделна част от теб
[02:57] <Rogger Dojh> ??
[02:58] <apostate> за да можеш после да ме чукаш
[02:58] <Rogger Dojh> нима
[02:58] <apostate> от тогава тръгна всичко
[02:58] <apostate> съботата
[02:59] <Rogger Dojh> о, да
[02:59] <apostate> колко пъти си я спомнях тази събота
[02:59] <apostate> ти ми каза
[02:59] <apostate> че сексът е неразделна част от отношенията ни
[02:59] <apostate> и аз казах в пристъп на ужас, че трябва да отида, че няма да отида
[03:00] <apostate> и от тогава ти вече не беше същият
[03:00] <apostate> няма секс – няма любов
[03:00] <apostate> нали знаеш, не го ли наебеш, любов няма

(Тук кучката ме цитира – съвсем точно, между другото.)

[03:01] <Rogger Dojh> е, какво се опитваш да ми кажеш?
[03:01] <apostate> лошото е, че аз заприличах на теб

(По-късно се видяхме и се оказа, че това не е вярно.)

[03:01] <Rogger Dojh> всъщност желанието е по-важно от самия секс в случая
[03:01] <Rogger Dojh> но квинтесенцията на любовта е именно там
[03:01] <Rogger Dojh> това са хормони
[03:02] <Rogger Dojh> където е любовта, там е и сексът
[03:02] <apostate> мда
[03:02] <apostate> мразя секса

[03:06] <Rogger Dojh> но наистина ще се радвам, ако престанеш с идеите да се виждаме или нещо подобно
[03:06] <apostate> знаеш ли, защо мразя секса?
[03:06] <Rogger Dojh> не ме интересува особено
[03:06] <apostate> няма проблеми
[03:06] <Rogger Dojh> можеш да ми го спестиш
[03:06] <apostate> ей сега ще скоча през прозореца и няма начин да се видим, дори и да искаш
[03:07] <apostate> знаеш ли, кое винаги ми е било гадно при мисълта за самоубийство?
[03:07] <apostate> това, че няма да разбереш, че вече ме няма
[03:08] <apostate> не, че те интересува
[03:08] <apostate> но просто ей така – за информация
[03:08] <Rogger Dojh> ето това е коренчето, което ме отблъсква от теб
[03:08] <Rogger Dojh> това, че си отмъстителна
[03:08] <apostate> всичко у мен те отблъсква
[03:08] <Rogger Dojh> това, че хапеш, когато решиш, че си наранена
[03:09] <apostate> само ти ми действаш така
[03:09] <apostate> мисля, че има нещо у теб
[03:10] <Rogger Dojh> знаеш ли, какво излиза от думите ти
[03:10] <Rogger Dojh> аз съм прекрасен, ако искам да съм с теб
[03:10] <Rogger Dojh> но ако не искам – аз съм отвратителен човек
[03:10] <apostate> не
[03:11] <Rogger Dojh> няма не
[03:11] <apostate> ти не си прекрасен
[03:11] <Rogger Dojh> целият log е пред очите ми

(Добре де, не съм прекрасен. Но в случая това не е толкова важно :)

[03:14] <apostate> защото те обичам
[03:15] <apostate> и е много трудно да се откажеш от човека, когото обичаш
[03:15] <apostate> не може да не си го изпитвал
[03:15] <apostate> всъщност няма нищо невъзможно
[03:16] <Rogger Dojh> добре
[03:16] <Rogger Dojh> виж какво
[03:16] <Rogger Dojh> в момента съм взел окончателно решение за себе си
[03:16] <Rogger Dojh> така че това, което ще ти кажа, няма да промени нищо
[03:16] <apostate> моля те
[03:17] <Rogger Dojh> обичал съм те и ще те обичам, но аз никога няма да дам любовта си на човек, който в момента, в който вижда, че ме губи, е в състояние да ме нарани
[03:17] <apostate> не искам да те наранявам
[03:18] <apostate> в момента аз самата плача като дете
[03:18] <apostate> не постъпвай така
[03:18] <apostate> не разбивай живота ми
[03:18] <apostate> защото ти си моят живот
[03:19] <apostate> обичам те
[03:19] <apostate> искам да те прегръщам и да те целувам
[03:19] <apostate> да съм с теб
[03:21] <apostate> липсват ми устните ти, и очите ти ми липсват, и ръцете ти ми липсват, и ти ми липсваш
[03:22] <apostate> защо не ме научиш, как да те обичам
[03:22] <apostate> а аз ще науча теб
[03:23] <apostate> може да бъде като в приказка
[03:23] <apostate> защото аз реагирам така само, когато съм наранена
[03:23] <apostate> но ако се научим да не се нараняваме взаимно
[03:23] <apostate> можем да го направим
Session Close: Thu Apr 14 03:40:36 2000

(Минават 3 дни …)

Session Start: Mon Apr 17 00:49:40 2000
[00:49] <Nella> здрасти :)
[00:50] <Rogger Dojh> hi
[00:50] <Nella> оздравя ли
[00:51] <Rogger Dojh> ми не знам
[00:51] <Rogger Dojh> вече взех да изкуквам и не ми прави впечатление
[00:56] <Nella> днес ходих с Fuzzy на пицария и ужасно ме боли стомаха сега
[00:56] <Rogger Dojh> друг път не ходи на пицария с Fuzzy
[00:57] <Nella> btw картичката от вчера беше много хубава, втората :)
[00:57] <Nella> няма, вече ще ходя сама :)
[00:57] <Rogger Dojh> това бяха единствените две картички от раздел LOVE, които ми харесаха
[00:57] <Rogger Dojh> btw
[00:58] <Rogger Dojh> какво направи все пак с candidata
[00:58] <Nella> с кое?
[00:58] <Nella> нищо
[01:00] <Rogger Dojh> добре ли си?
[01:00] <Nella> ами поне няма външни признаци да не съм
[01:03] <Nella> искаш ли утре да отидем на кино?
[01:04] <Rogger Dojh> не знам за утре
[01:04] <Rogger Dojh> хайде да се уговорим тези дни
[01:04] <Rogger Dojh> гледа ми се “Догма”
[01:04] <Nella> хайде
[01:04] <Nella> и на мен
[01:04] <Nella> даже Fuzzy си беше преписала, къде го дават
[01:05] <Rogger Dojh> Ender специално ми го препоръча днес
[01:07] <Nella> ами кога?
[01:07] <Rogger Dojh> не знам в момента
[01:07] <Rogger Dojh> не се чувствам добре
[01:08] <Rogger Dojh> сутринта ще ходя да ми вземат кръв
[01:08] <Nella> за какво ще ти вземат кръв?
[01:08] <Rogger Dojh> за изследвания
[01:09] <Rogger Dojh> в поликлиниката винаги, като ми има нещо, ми вземат първо кръв и после ме преглеждат
[01:09] <Nella> какво ще ти изследват?
[01:09] <Nella> явно им прави кеф
[01:09] <Nella> може да са вампири
[01:10] <Rogger Dojh> не, кръвната картина съвсем точно може да покаже, от какво ми е скапаната температура и що не оздравявам
[01:10] <Rogger Dojh> дали има нещо сериозно
[01:10] <Rogger Dojh> така ми откриха и пневмонията миналата зима
[01:11] <Nella> какво може да ти има???
[01:11] <Rogger Dojh> инак нямаше нещо по-различно от обикновен грип на външен вид
[01:11] <Rogger Dojh> ми може да умирам примерно
[01:11] <Nella> стига глупости :((
[01:13] <Nella> нали не си започнал да умираш вече???
[01:14] <Rogger Dojh> не съм
[01:14] <Nella> ооо, това поне е хубаво
[01:14] <Nella> защо си мислиш, че може да умираш?
[01:14] <Rogger Dojh> мразя го този въпрос
[01:14] <Nella> oki
[01:15] <Nella> тогава по-добрата стратегия е да си мислиш, че вероятно не умираш :)
[01:15] <Nella> това ще поддържа духа ти :PPP
[01:16] <Rogger Dojh> много бързо се примири с мисълта за смъртта ми
[01:17] <Rogger Dojh> съвсем в твой стил
[01:17] <Nella> аз знам, че няма да умреш
[01:17] <Nella> просто няма да те оставя
[01:18] <Rogger Dojh> благодаря ти
[01:18] <Rogger Dojh> :)
[01:18] <Nella> винаги можеш да разчиташ на мен :))
[01:19] <Rogger Dojh> не мисля така

….

[01:43] <Nella> oki
[01:43] <Nella> аз отивам да спя
[01:44] <Rogger Dojh> най-добре така направи
[01:44] <Rogger Dojh> ако можеш да заспиш, няма да е лошо
[01:44] <Nella> точно така ще направя
[01:44] <Nella> утре ще ходим ли на кино, или не?
[01:45] <Rogger Dojh> не утре
[01:45] <Nella> oki
[01:45] <Rogger Dojh> но тази седмица със сигурност
[01:45] <Nella> през седмицата може пак да вляза на irc
[01:45] <Nella> oki
[01:45] <Nella> сладки сънища
[01:46] <Rogger Dojh> лека нощ
Session Close: Mon Apr 17 01:50:13 2000

Session Start: Tue Apr 18 01:47:12 2000
[01:47] <Nella> здрасти
[01:47] <Rogger Dojh> hi
[01:52] <Rogger Dojh> какво ще кажеш утре да отидем от 4?
[01:53] <Nella> представа си нямам, дали тогава дават “Догма”?
[01:53] <Nella> МИР
[01:53] <Nella> ул. Денкооглу 6
[01:53] <Nella> тел. 9861 135 Догма
[01:53] <Nella> 11:30, 14, 16:30, 21:30 ч.; 19 ч. без вторник
[01:53] <Nella> МОДЕРЕН ТЕАТЪР
[01:53] <Nella> бул. Княгиня Мария Луиза 26
[01:53] <Nella> тел. 835 646
[01:53] <Nella> Догма
[01:53] <Nella> 16, 18:15 ч.
[01:54] <Rogger Dojh> super, хайде в Мир от 4:30
[01:54] <Nella> това е
[01:54] <Nella> ok
[01:54] <Nella> Fuzzy искаше и тя да го гледа, нали няма да ти пречи да я поканя
[01:55] <Rogger Dojh> както искаш
[01:55] <Nella> oki

[02:41] <Rogger Dojh> и, да си призная съвсем искрено, но това е просто предпочитание, ще ми е по-добре, ако си сама :)
[02:42] <Nella> добре
[02:42] <Nella> Fuzzy те дразни?
[02:42] <Rogger Dojh> Fuzzy не ме дразни
[02:43] <Rogger Dojh> 10x
[02:43] <Nella> ok
[02:43] <Nella> ако искаш, кажи ми защо, ако не – няма да разпитвам
[02:44] <Rogger Dojh> ако исках, щях да ти кажа :)
[02:44] <Rogger Dojh> и без да питаш
[02:44] <Rogger Dojh> поне до толкова трябва да ме познаваш
[02:44] <Nella> ok
[02:46] <Nella> btw, това, което съм познавала, не си бил ти
[02:46] <Nella> така че последната ти реплика отпада
[02:47] <Rogger Dojh> хахаха
[02:47] <Rogger Dojh> а кой е бил според теб? баба ми
[02:48] <Nella> не съм познавала такъв човек, с какъвто говоря от няколко дни
[02:48] <Nella> така да го кажем
[02:54] <Nella> все още ли искаш да ходим на кино?
[02:54] <Rogger Dojh> да?
[02:54] <Rogger Dojh> защо
[02:55] <Nella> oki :)
[02:55] <Nella> помислих, че след това, което ти казах, си се отказал
[02:55] <Rogger Dojh> ми тъкмо ще имаш повод да се запознаеш с мен
[02:56] <Nella> не знам, дали това, което ще намеря, ще ми хареса
[02:56] <Nella> и честно казано, ужасно ме е страх
[02:57] <Rogger Dojh> идеята беше твоя
[02:57] <Nella> така беше
[03:03] <Nella> ok

(от тук насетне се води един непоносимо прочувствен диалог, който предпочитам да спестя на читателите; в него става ясно, че все още сме разделени)

[03:25] <Nella> :))
[03:26] <Rogger Dojh> така че утре ще гледаме “Догма”, защото филмът е хубав, и това е
[03:26] <Nella> именно :)
[03:28] <Rogger Dojh> bye, до утре 4:10 пред Мир
[03:28] <Nella> може ли да взема Fuzzy?
[03:29] <Nella> сладки сънища :)
[03:29] <Rogger Dojh> помолих те да не я водиш, нямах пред вид, че ще си тръгна, ако тя е с теб
[03:30] <Rogger Dojh> и нямам намерение да лягам да спя
[03:30] <Rogger Dojh> bye
Session Close: Tue Apr 18 03:30:14 2000

17.

Денят Х.

Еднаквите бяха гледали в някакъв филм начин, по който да разбереш, дали една жена е точна и държи на теб. Наричаше се The Bottom Test. Значи, отключваш на мацката вратата на автомобила си, тя се качва, затваряш след нея и заобикаляш колата от задната страна, за да не си й пред очите. Тестът се състои в това, дали тя ще се сети да ти отключи отвътре или ще се наложи да използваш ключовете си, за да влезнеш. В първия случай гаджето преминава изпитанието успешно, във втория – отпада.

И така, на това кино аз отидох единствено, за да подложа Анелия на The Bottom Test. Дори се бях хванал на бас с Mishell, какво ще излезе. (Mishell беше едно момиче от Добрич, с което се бях сприятелил online и което беше в течение на цялата история). Аз заложих, че Анелия няма да ми отвори вратата. Първоначално Mishell искаше да вземе същата страна, но за да се получи все пак облог, реши да се противопостави. Залогът беше бутилка червено вино, което да изпием заедно някой ден в рамките на текущата година.

Аз отидох на срещата в 16:15. Анелия вече беше там. Беше облечена ужасно безвкусно – черни лачени обувки (някакви грозни, не знам защо ги беше обула – имаше други много яки чифтове, но …), тъмносини дънки, черна жилетка … някак изобщо не се връзваха отделните парчета, пък и дори не бяха кой знае колко хубави – дънките бяха от най-простите и глупави дънки, при това стари.

Както и да е, срещнахме се, здрависахме се, казахме си няколко безсмислени глупости и дойде време за филма.

Влязохме и го изгледахме в пълно мълчание.

Филмът, въпреки цялата реклама, която му бяха направили приятелите ми, излезе адски тъп.

Два часа по-късно се измъкнахме от тъмното кино насред слънчевия ден и се отправихме към колата, която бях оставил сравнително далече. Вървяхме и пак си говорехме някакви пресилени неща. Всъщност май се опитвах да убедя Анелия да я закарам и тя се опъваше театрално. В крайна сметка се съгласи – както се и очакваше.

Минахме от дясната страна на Синята птица и за първи път през живота си аз отворих вратата пред момичето и я изчаках да се настани. Тя беше приятно изненадана, дори ми благодари – такова поведение изобщо не беше в мой стил.

Затворих вратата, минах от задната страна на автомобила и докато още бях при задния капак, видях как Анелия се протяга и отключва вратата ми. След това и самият аз влязох и, без никакво предупреждение награбих момичето и започнах да го целувам. В чест на истината, тя ми отговори точно толкова страстно.

Ето как тръгнахме отново.

18.

Възродената ни връзка беше прекрасна. Или поне беше прекрасна през първата седмица.

След като два месеца и половина лекарите не успяха да ме излекуват от трахеит, синузит, ларингит (и каквито още заболявания на дихателните пътища се сети човек) – и това при положение, че ме натъпкаха с всевъзможни химии, накрая се намери една докторка, която, освен че беше готина, си разбираше от работата. Тя ме прегледа, прегледа и кръвната ми картина, огледа ме капризно и ми заяви:

- Ако не започнеш да спиш като хората и да се храниш редовно, нищо не може да ти помогне. Организмът ти има нужда от ритъм и от редовен режим.

И беше права, защото покрай глупостите с Анелия нито имах апетит, нито можех да спя по повече от 5 часа в денонощието – при това през деня, а не като белите хора – нощем. И след известни размишления, лекарката ми предписа Redadorm – адско приспивателно и истински наркотик.

Дойде вечерта, в която трябваше да започна лечението – в 8 часа щях да пия от хапчетата, да вечерям и в 8 и половина трябваше да съм в леглото и вече да си представям корабчета, палми, безоблачно небе и други успокояващи щуротии.

Но ето какво се случи в действителност: през деня имах среща с Анелия и вечерта тя ми дойде на гости.

Прибрахме се у нас и аз като добро дете си пих лекарството, вечеряхме и аз се ситуирах на леглото.

- Ще си тръгвам – рече по едно време Анелия, която лежеше до мен. – Ти трябва да спиш.

- Остани – отговорих. На устата ми играеше щастлива усмивка – приспивателното ме беше хванало, но все още не бях заспал и да си призная, за първи път през живота си като че ли се бях надрусал. Всички проблеми се бяха оттеглили от мозъка ми, волята ми беше притъпена, харесваше ми така да си лежа безгрижно по гръб, да си се усмихвам, а Анелия да се е надвесила над мен и да ми говори, докато косата й гъделичка скулите ми.

- Нали сам каза, че трябва да те оставя да спиш.

- Майната му – отговорих. – От утре ще почна да си лягам навреме.

Момичето се гушна до мен и продължихме да си приказваме. И двамата бяхме щастливи от факта, че отново сме заедно.

Времето напредна, наближи 10 часа и от дума на дума, от целувка на целувка – опънахме един хубав секс – като хора, които са карали на сухо повече от месец. Не ми пукаше от бактериални инфекции, всъщност изобщо никакви грижи не ме занимаваха – и без това упоеното ми съзнание съвсем се беше размекнало.

Трябва да се отбележи култовата реплика на Анелия, след като свърших:

- Знаеш ли, че семето ти беше горчиво?

- Горчиво??

- Да.

- Защо, какъв вкус има обикновено?

- Солен. А сега беше горчиво.

Е как да й обясня, колко ми беше вгорчила живота …

Това беше последният път, когато спахме. Оттам насетне аз се отпуснах, престанах да се държа като тежкар и тя веднага започна да ми се качва отново на главата. Естествено аз ужасно се издразних от недвусмислената тенденция – когато си по-груб и се правиш на непукист, срещу теб стои едно малко съкровище – душичка, истинска благородна принцеса. Но минеш ли в режим Niceguy – кобра изпълзява от кожата на котенцето и започва да съска и да пръска отрова.

Нещата не вървяха гладко – ужасно бяхме влюбени един в друг, но въпреки това се карахме. Напрежението нарастваше и на моменти направо ставаше непоносимо. Пък и Анелия ме лъжеше – докато тя беше при майка си в Търново, Онуфри вече се беше заселил за постоянно в квартирата им, а Анелия твърдеше, че и той е в Търново.

19.

Session Start: Mon May 01 23:39:55 2000

[23:46] <Rogger Dojh> значи всички паразитни елементи се разкараха от вас?
[23:47] <Nella> паразитни
[23:48] <Nella> сестра ми си тръгна
[23:48] <Nella> да
[23:48] <Rogger Dojh> неее
[23:48] <Rogger Dojh> имам пред вид от софийското вас
[23:48] <Rogger Dojh> сестра ти виждам, че е online от София :)
[23:48] <Nella> да, fby-то спи в другата стая
[23:48] <Rogger Dojh> т. е.
[23:49] <Rogger Dojh> кажи ми де, кажи, какво стана?
[23:49] <Nella> ами предполагам, Онуфри се е прибрал за Великден
[23:50] <Rogger Dojh> и какво, ще се връща ли после?????
[23:50] <Nella> предполагам, че да
[23:50] <Rogger Dojh> а ние какво ще правим?
[23:50] <Rogger Dojh> аз си помислих, че си успяла да го разкараш
[23:50] <Rogger Dojh> :(
[23:51] <Nella> съжалявам
[23:52] <Rogger Dojh> ??
[23:53] <Nella> че те разочаровах
[23:53] <Rogger Dojh> а ние какво ще правим?
[23:54] <Nella> утре ще ме чакаш ли?
[23:54] <Rogger Dojh> къде ще идем после?
[23:54] <Nella> някъде
[23:54] <Rogger Dojh> къде някъде
[23:54] <Rogger Dojh> виж, кажи ми, какво си решила
[23:55] <Nella> ами където ти кажеш
[23:55] <Rogger Dojh> с мен?
[23:55] <Rogger Dojh> у нас?????????
[23:56] <Nella> ще имам големи проблеми, ако го направя
[23:56] <Rogger Dojh> кажи ми, по дяволите, какво смяташ ти да правиш
[23:57] <Rogger Dojh> с мен ли си, или с всички, които не искат да сме заедно?

(Погледнато от перспектива – това всъщност бяха всички, които ни познаваха – моите приятели не можеха да дишат Анелия, нейните не ме понасяха, родители и роднини бяха твърдо против тази връзка … пък и Онуфрийчо, и той доливаше отрицателна мана върху всичко …)

[23:57] <Nella> с теб
[23:57] <Rogger Dojh> ами тогава ела с мен
[23:57] <Nella> Онуфри няма да се прибира утре
[23:58] <Nella> fby-то толкова ли те притеснява????????????????????????????
[23:58] <Rogger Dojh> добре, прави каквото искаш

(Вече се бях изнервил ужасно от пълната пасивност на това момиче. Много я биваше да обещава и нищо да не прави. Пък и подсъзнателно я предизвиквах да ме докара до такъв бяс, че да достигна най-седне до лелеяната мотивация да я зарежа.)

[23:58] <Rogger Dojh> когато ще да се прибира
[23:58] <Rogger Dojh> ебал съм му майката
[23:58] <Nella> ?????????????????
[23:58] <Rogger Dojh> трябва да си тръгвам
[23:58] <Nella> добре
[23:58] <Nella> чакай
[23:58] <Nella> моля те
[23:59] <Rogger Dojh> какво има
[23:59] <Rogger Dojh> ти не знаеш, какво искаш
[23:59] <Rogger Dojh> аз ли да знам
[23:59] <Rogger Dojh> ти винаги ще имаш проблеми да си с мен
[23:59] <Rogger Dojh> защо просто не ми теглиш една
[23:59] <Rogger Dojh> и няма повече проблеми

(… още съвсем малко ми трябваше … за да порасна и да се махна по своя воля от този глупав кошмар.)

20.

Ден последен.

В късния следобед Анелия и Fuzzy дойдоха на гости в офиса ми при Gamers’ Workshop.

Аз бях кисел на Анелия и ги посрещнах студено. Бачках и докато си свърша работата ги оставих да пасат над някакви списания. Беше глупава ситуация, неловка и меланхолична. Изтече час и на момичетата им омръзна.

- Ние ще си ходим – рече Анелия.

- Добре – отвърнах.

Изпратих ги до вратата.

- Няма ли да ме прегърнеш? – попита ме Анелия.

- Не – отговорих.

Тя ме изгледа с традиционното си сапунено изострено изражение. Поразмисли малко и после си тръгна.

Аз поседях пет минути още пред PC-то и изведнъж нещо се шашнах. Реших, че трябва непременно да прекарам вечерта с Анелия, изскочих от офиса, метнах се на Синята Птица и започнах да обикалям в кръгчета района. Надявах се да ги засека, докато отиват пеш към някоя спирка.

Никъде не ги видях и поех към Младост 3 – там поне бях сигурен, че ще заваря Анелия. На спирката на автобусите на Орлов мост намалих леко и що да видя – Fuzzy стои там самичка. Веднага отбих.

- Здрасти! – рекох през спуснатото стъкло.

- Здравей – отвърна ми тя, донякъде изненадано, донякъде отегчено. Вече и аз прекалявах с импулсивните глупости, които вършех и тя го виждаше много добре. – Току що се качи на автобуса за към тях – добави Fuzzy, предусещайки въпроса ми.

- Благодаря – отвърнах. Скочих на газта и отпраших към Младост. Със сигурност щях да изпреваря градския транспорт.

Вече в притъмняващата вечер паркирах пред блока, точно срещу входа, където живееше Анелия. Облегнах се назад и зачаках.

След петнадесет минути в огледалото за задно виждане се мярна познат силует. Момичето фиксира Синята птица още отдалеч и дойде направо при мен. Качи се.

- Здрасти! Какво правиш тук? – поинтересува се тя.

- Чакам те – отвърнах умно.

- Нали не искаше да се виждаме.

- Не е точно така. Ужасно много искам да се видим. Всъщност имам едно такова предложение – да си изкараме вечерта заедно.

- Няма да мога, мило – рече тя.

Съвсем бях полудял. За мен въобще не съществуваше възможността да не стане моето. Бях решил, че каквото и да правят околните, нещата ще са както аз искам и не смятах да жаля средства и нерви, за да постигна целта си.

- Защо? Да не би Онуфри да те очаква?

- Не. Горе е сестра ми. Ще ме убие, ако изляза сега.

- Сестра ти не ме интересува – в мозъка ми препускаха мисли. – Виж какво, или ще изкараме заедно вечерта, или ще скъсаме.

- Говориш глупости.

- Изобщо не са глупости. Тази вечер задължително трябва да сме заедно.

- Доч, знаеш, че не можем да спим. Пак ми се появиха проблемите.

- Нямам предвид да спим. Все ми е тая, къде ще отидем. Може и на дискотека, може на гости при Fuzzy, просто не ме интересува. Важното е да сме заедно.

- Не мога, мило. Разбери ме.

- Съвсем сериозен съм, като ти казвам, че или ще прекараме нощта заедно, или ще скъсаме.

Анелия ме изгледа продължително в очите и очевидно това успя да я убеди, че не може да ме разколебае.

- Добре. Но първо трябва да се кача да отида до тоалетната, да си измия зъбите и да се преоблека.

- Ok – съгласих се аз на този компромис.

Тя излезе от колата и хлътна във входа.

Изминаха 5 минути.

10 минути.

След 15 минути започнах да се изнервям. Насочих цялото си внимание във входа и станах свидетел на една интересна сценка.

В дъното на входа, точно срещу входната врата, имаше безумна, никому ненужна ниша в стената. Вътре в нишата, още по не на място, по диагонал бе поставена остъклена врата. Единствената полза от цялото това творение беше, че всеки, който застане с лице към входа, вижда отразена в странната врата вратата на асансьора.

Асансьорът слезе. Вратата му се отвори малко и рязко се затвори. Това се повтори няколко пъти, след което асансьорът тръгна обратно към n-тия етаж, без никой да е излязъл.

“Хм”, казах си аз. “Като че ли Онуфрийчо е горе? Боже, как лъже това момиче …”.

След 2-3 минути Анелия все още я нямаше. Слязох от колата и отидох до входната врата.

Вече нямах ключ за нея. Преди ден или два го бях върнал. И тъй като нямаше как да вляза, зачаках.

След не повече от минута от входа излезе някакъв съсед с кучето си и ми отключи. Аз се пъхнах вътре и точно видях, как асансьорът отново слиза, спира, тръгва и се качва обратно.

Изчаках да го освободят и си го извиках. Слязох на етажа на Анелия и застанах пред вратата на апартамента.

Натиснах звънеца.

Отвътре от антрето долетяха три врясъка.

- Тоя да не е стъпил в къщата ми! – писна Ваня.

- Нека влезе! – нададе войнствен вик Онуфри.

- Онуфри, махни се от тук! – изкрещя Анелия.

Аз стиснах на ум с две ръце главата си. Боже, къде бях попаднал!

Анелия отвори, измъкна се навън и дръпна вратата след себе си.

- Не мога да изляза! – заяви ми тя с ококорен поглед. Сапунен поглед. Поглед, от който ме побиваха тръпки.

- Хайде, давай да се махаме – заявих.

Вратата се отвори и Онуфри тръгна да прониква на стълбището. Анелия го избута вътре и влезе след него. След секунда се появи отново, с чантичката си през рамо.

- Да се махаме – каза.

Скочихме в клетия асансьор и отпътувахме.

Както напуснахме кабинката – и тя полетя обратно към n-тия етаж, за да събере още един заблуден пътник. Кой ли беше той? Имах доста конкретни идеи по въпроса.

- Това е Онуфри – възкликна троснато Анелия. Изчакахме го точно при входната врата.

Слиза Онуфри по стълбите и трепери. Гледа ме страшно и бучи:

- Махай се от тук! – вика. – Изчезвай от тук!

И продължава да настъпва. А аз, както съм му побеснял за цялата путьовщина, дето е сътворил за времето, през което ходех с Анелия, стоя и го наблюдавам. Наблюдавам го и в същото време се чудя на ситуацията. Вече започвам да се забавлявам – толкова е абсурдно всичко.

Отмятам с тежкарски жест увисналите на тила ми краища на бялата копринена кърпа, която съм вързал върху обръснатата си глава и правя крачка напред. Онуфри се спира току пред мен и ме бута в гърдите.

- Къф си ти бе? – задавам аз екзистенциалния въпрос на всички времена.

Онуфрито стои и вече не говори, само мърда жаловито с устни.

- Ти да не си се отворил нещо? – продължавам пълноценния диалог.

- Престанете! – писва Анелия и се набутва между двама ни. На мен кръвта ми е кипнала и мисълта как пребивам Онуфрийчо ме изпълва с напрегнато и щастливо очакване. Но никога до момента не съм се бил на улицата и затова си трая. Нищо друго не ме спира – дори здравият разум, тъй като Онуфри е толкова зле физически, че изобщо няма опасност да ми навреди по някакъв начин.

Прикрит зад Мис Най-Ми Е Добре С Няколко Мъже, Онуфри отново започва да говори някакви неща.

- Ще ти счупя зъбките, ей – заканвам се аз. Онуфрийчо тръгва нещо да се протяга през Анелия към мен.

- Омръзна ми от вас! – заявява истерично Анелия и тръгва нанякъде. – Махам се от тук! Правете каквото искате, не ме интересува!

И ето го – Онуфри е пред мен и нищо не ни дели вече. Усмихвам му се мазно и го хващам за ревера. Ако не се лъжа, техниката, с която го свалям на земята e Тае-Отуши. Пускам го внимателно да падне, за да не си счупи я врат, я някоя друга кашкавалена кост. Лягам напречно на него в партер и започвам да го душа. Онуфри вече неудържимо се тресе – от яд, от адреналин, и аз не знам от какво.

Усмихвам му се гадно в лицето и стягам захвата за душене. Онуфрийчо започва да се мята.

21.

Анелия влетя във входа и със страшна сила се развика:

- ПРЕСТАНЕТЕ! КАКВО ЩЕ СИ ПОМИСЛЯТ СЪСЕДИТЕ, АКО ВИ ВИДЯТ!!!

Тази реплика направо ме уби. Съседите! Боже, как не се бях сетил по-рано за тях!

Отегчено се изправих, минах покрай Анелия и се насочих към автомобила си. Анелия в това време помагаше на Онуфри да стане.

Запалих двигателя и дадох на задна. Анелия изтича на паркинга и нещо извика. Аз спрях и й отворих вратата. Тя тръгна да се качва, но Онуфри проникна на улицата и започна и той да излъчва вербални послания.

Анелия застина на отворената врата. След това тръгна да върви обратно към Онуфри.

Аз дръпнах вратата и дадох на заден. Анелия спря на половината път и се обърна към мен.

“Не!”, продължих аз вътрешно един безумен спор. “След всички тези глупости няма да си тръгвам така! Ще дойде с мен, ако ще турско да стане!”

Спрях. Анелия стоеше и гледаше. Дадох на заден няколко метра. Анелия хукна след колата. Този път обаче я накарах да потича малко повечко, за да се отдалечи от Онуфрийчо. А той – стоеше като препикано мушкато насред паркинга.

Анелия най-сетне благоволи да се качи напълно в Синята птица и да затвори след себе си.

- Къде ще ходим? – попитах и започнах да маневрирам, за да изляза на улицата за към булеварда.

- Не мога! – рече внезапно тя и изцъкли очи. Погледнах я и ми стана лошо – лицето й се беше променило. Чертите й се бяха пренаредили, устните – станали съвсем тънки … зловещо превъплъщение. Не, че физически беше станала някаква метаморфоза – чисто и просто някое мускулче се бе опънало в повече, друго се бе отпуснало не на място … на лицето й се беше настанило истеричното изражение от гинекологичните моменти.

- Не мога. Не мога. Не мога. – повтаряше тя като навита.

- Какво не можеш? – поинтересувах се аз.

- Не мога, не мога, не мога … – нареждаше Анелия. И цялата трепереше. Беше стиснала двете си ръце в скута си, беше се свила напред и трепереше ужасно.

Аз съвсем се стреснах.

- Какво ти е? – попитах я.

- Не мога не мога не мога. – отговори ми тя. Гледаше право пред себе си в една точка някъде из пространството.

Зарязах маневрирането и прегърнах полудялото същество на седалката до мен. А то беше ужасно напрегнато, все едно се опитвах да прегърна вибриращо парче скала.

- Спокойно – занареждах с тих и сериозен глас. – Нищо няма, спокойно, само се успокой! Отпусни се, нищо не се е случило. Само се успокой.

Под влияние на топлия тон и тихото баене Анелия взе да се освества. Накрая се поотпусна и аз подкарах автомобила в настъпилото мълчание.

- Не мога! – излетя от устата й в момента, в който блокът й започна да се отдалечава. – Не мога не мога не мога!

Аз отбих, бутнах се на паркинга зад една от съседните жилищни кооперации и спрях. Изключих двигателя.

- Никъде няма да ходим – рекох. – Не се притеснявай. Просто се отпусни. Никъде няма да ходим.

Отново проведох терапията с повтарянето на един и същи безсмислици и накрая тя подейства.

22.

Половин час по-късно.

Бях легнал напреко на седалката си, така че главата ми беше в скута на Анелия. Ръцете й ме галеха и двамата си приказвахме тихо.

- Обичам те! – шептеше ми Анелия. – Искам да мога да те глътна и да те нося навсякъде със себе си!

Сигурно съм се усмихнал. За първи път някой ми казваше подбно нещо. Не, че държах да ме гълтат (хехе, поне не и в буквален смисъл), но звучеше мило и трогателно.

Ръцете й продължаваха да ме милват. Тя продължи да говори, макар и с доста рязка промяна на темата:

- Дени – пак това глупаво обръщение! – ти си болен. Съвсем сериозно ти го казвам, трябва да отидеш на психиатър.

Този път мълчах изумен.

- Моля? – казах накрая, доста учтиво според мен.

- Болен си. Трябва да отидеш на лекар!

- Откъде ти хрумна това – все още не можех да повярвам на ушите си. Анелия наистина говореше сериозно.

- Ти се държиш странно – рече ми тя.

- АЗ се държа странно? – възкликнах, изпаднал в тотално недоумение. – Аз? И какво му е странното? Това, че съм бесен, защото, докато ходя с теб ти праскаш свирки на Онуфри?

Анелия се усмихна.

- Трябва да знаеш, че той в това отношение е много естетически издържан – отговори тя с игрив глас.

Опитваше се да ми каже, че харесва чепа му.

Изправих се на седалката си. Погледнах Анелия, но без повече въпроси. Всичкото ми желание да пребъде моето и да прекарам вечерта си с това изчадие в женска кожа се изпари.

- Ако обичаш, напусни – казах й аз.

Тя се хвърли да ме прегръща. Избутах я, протегнах се през нея и й отворих вратата.

- Довиждане.

Тя дръпна обратно и затвори вратата.

- Не – каза.

- Виж какво, до тук бяхме. Повече изобщо не ща да имам нещо общо с теб. Върви си.

Погледът й се изцъкли. Скулите й се опънаха и устните затрепкаха като крилца на много нервна пеперуда.

- Не мога … – прошепна тя.

Мозъкът ми каза: Оуффф.

- Кажи ми, че няма да се разделяме – изрече Анелия, изпаднала в поредното си безумно безсвястно състояние на видиотен сапунизъм.

- Напротив – заявих. – А сега ще бъдеш ли така добра да си тръгнеш и да ме оставиш на мира?

- Не! – започна да нарежда момичето. – Не мога, не мога, не мога.

Аз слязох от колата. Анелия също слезе. Аз се качих, но преди да успея да заключа вратата от нейната страна тя се намъкна до мен. Евтиният ми трик не мина.

- Върви си! – настоях. Анелия протегна крайници да ме прегръща. Избутах ги отвратен настрана. – Престани! – добавих.

- Няма да си вървя!

Очите й бяха станали кръгли от театрално чувство.

Седях и трескаво мислех, какво да предприема. Накрая взех решение.

- Извинявай. Говорех необмислено. Това за раздялата беше пълна глупост.

Анелия ми се хвърли на врата. Изтърпях този изблик и си наложих да продължа някакъв разговор. След около 10 минути Анелия щастлива заяви, че ще се прибира, защото сестра й я чака. Разделихме се по живо по здраво, аз като бесен настъпих педалите и с мръсна газ до ламарина подкарах надалеч надалеч надалеч, към родното си гнездо и нормалните човешки взаимоотношения.

23.

На следващия ден.

В осем и половина сутринта телефонът до леглото, на което спях седмия си сън, иззвъня. Звъня, звъня и накрая го вдигнах.

- Здрасти, Дени! – пропя жизнерадостният глас на Анелия в слушалката. – Как си? Какво ще правим днес?

Приповдигнатото й настроение ми подейства като скилидка чесън, поставена ректално. Цяла нощ бях се мятал в леглото, тормозен от вчерашната вечер и от факта, че очевидно нямам друг избор, освен да скъсам с любимото си момиче. Сънувах кошмари, изживявах един куп адски емоции … За себе си бях сложил край на връзката ни.

- Нищо няма да правим днес – отвърнах толкова враждебно, че тишината, която се възцари по линията, направо бръмчеше от напрежение. Или пък от телефонната компания пак нещо бяха оплели жиците?

- Защо – изрече най-накрая Анелия.

- Вчера ти казах – до тук бяхме.

- Но нали после каза, че не си говорел сериозно?!?

- Излъгах те. Казах ти го, за да си тръгнеш. Това беше единственият шанс да те изгоня от колата.

Още тишина.

- Идвам – каза Анелия и затвори.

Въздъхнах тежко, простих се с идеята да подремна още един час и започнах да шавам из къщи – да се мия, бръсна и така нататък.

След няма и 20 минути на вратата се позвъни. Беше Анелия.

Отворих.

Тя стои и ме гледа с изцъклен поглед и стиснати устни. Фаталното й излъчване направо ми бърка в здравето.

- Какво има? – питам я аз.

- Може ли да вляза? – отговаря ми тя.

Пускам я да влезне. В този момент съм само по панталони и потник. Тя стои в коридора и ме гледа. Аз тръгвам да влизам в банята, за да си се занимавам с тоалета, но тя ме спира и се опитва да ме прегърне. Дърпам се, ужасен от перспективата, а Анелия още малко ще избухне в сълзи.

- Виж какво – казвам, – върви си. Не желая повече да имам нищо общо с теб.

- Няма да си отида – заявява твърдо тя. Но на мен вече ми е дошло до гуша.

В търсене на решение пред очите ми преминава сцена, в която аз съм по боксерки, тръгнал да ходя през нощта до тоалетната в къщи, а Анелия лежи завита в леглото ми. “Къде отиваш?”, пита ме тя. “До тоалетната”, отговарям аз. “Не можеш да излизаш така!”, отсича Анелия и сяда панически в леглото. “Как?”, интересувам се аз. “По гащи! Ваш’те кой знае какво ще си помислят, че правим!”. “А ние какво правим според теб?”, опитвам се да бъда логичен. “НЯМА ДА ИЗЛИЗАШ ТАКА!”, Анелия залага на много по-ефективната команда пред съмнителния изход от спора. Аз правя крачка към вратата на стаята ми и изведнъж Анелия вече се е озовала свита в ъгъла на помещението, скрила се максимално зад леглото.

Припомням си също, че причина за странното поведение на момичето е страхът й от майка ми.

Анелия отново се опитва да ме прегърне и ме връща в настоящето. Това ме стимулира бързо да прердприема нещо.

- Мамо! – викам аз от коридора.

Анелия побеснява. Хванал съм я на тясно – тя наистина ще трябва си върви. Сапунените й наклонности не предлагат сапунен изход от ситуацията.

- Какво? – пита майка ми от балкона.

- Ела за малко! – провиквам се аз.

Ноздрите на Анелия се разширяват от ненавист.

- Довиждане! – казва тя рязко, отваря външната врата на апартамента, излиза и, след като ми хвърля един изпълнен с омраза поглед, напуска живота ми завинаги (ops, поправка, очаква ни още една случайна среща) – с трясък.

24.

Майка ми влезе в коридора.

- Какво има? – попита ме тя.

- А, нищо. Нали знаеш, че Анелия се страхува от теб. Просто исках да я изгоня.

Майка ми огледа учудено антрето и стаята ми и след като не откри никъде Анелия очевидно реши, че мисията й е изпълнена и се върна към работата си на терасата.

25.

Изминаха няколко седмици. Постепенно започнах да се съвземам. Както винаги в подобни моменти Мими се превърна в моралната ми опора и прекарвахме много време заедно, разказвайки си един на друг какво ни се е случило. Тя почти по същото време беше скъсала с близнака Иво и също беше насъбрала похвално много сапуница.

Една студена вечер Мими ми се обади за някакво парти при нейна приятелка в Люлин. Разбрахме се да ги чакам с Теди (нейна съученичка от гимназията) със Синята птица на Орлов Мост на спирката с пуканките – там на тротоара често паркираха таксита и затова реших, че и аз може да се намърдам.

За да мога да направя десен завой на Орлов Мост и веднага да се кача на тротоара, като никога минах през ъгъла на Ректората и се спуснах в посока Младост. Светофарът на Орлов Мост светна червено и аз спрях в най-дясното платно. Нехайно отместих поглед вдясно и – що да видя – на някаква безумна пейка седи Анелия с някакъв и ме е зяпнала.

Момичето веднага скочи и дойде при колата ми. Опита се да отвори вратата, която беше откъм нея, но не успя – беше заключена. Аз просто й хвърлих един продължителен поглед и когато светна зелено тръгнах, завих и веднага след това отбих и паркирах.

Очевидно в този момент Анелия е решила, че спирам там заради нея, и изтича към мен. Този път отвори вратата от моята страна (ух, умно кученце, как се учи, бау, кажи баууу!).

- Здравей – рече тя.

Аз си замълчах – какъв смисъл имаше да говоря?

- Тази вечер ще дойдеш ли да спиш у нас? – хвърли във въздуха невероятното си предложение малката Кучка в бяло. За миг се стреснах, но после се сетих, че преди около седмица Анелия ме беше намерила в irc и ми беше ревала на главата за същото – нямало да има никой, сестра й била на 6тата мечка в гъза, Онуфри бил се заврял в гъза на кучето Динго, въобще всички се били изпокрили анално, а нея я било ужасно страх да остане сама в апартамента …

- Не – отговорих решително.

- Ти си единственият човек, на когото мога да разчитам! Сестра ми и Fuzzy са в Търново, Камелия е заминала с приятеля си на екскурзия, а не мога да остана сама у нас!

- Обади се на Онуфри.

- И той си е в Търново.

- Имам работа. Не мога.

Кучката в бяло все още стоеше надвесена на вратата. Аз бях облечен с една тънка риза с къс ръкав, а навън изневиделица беше настанал адски студ.

- Затвори вратата, ако обичаш.

Очите на Анелия се изцъклиха. Останалото се подразбира от само себе си – устните, трагичното изражение, трепкането на ноздрите и т.н. Аз се изприщих от ужас – с какво бях заслужил тази закъсняла среща! С какво прегреших така пред теб, Боже, Ти, който си на Небето?!

Излязох от колата, тъй като Анелия не искаше да се разкара. Щом ме видя да слизам, тя нещо започна да протяга крайници. Аз се отдръпнах панически и заявих с възможно най-спокойния глас, който успях да мобилизирам:

- Връзката ни е приключила. Повече между нас няма нищо общо. Ако обичаш, остави ме на мира. Студено ми е така да стоя навън и искам да се прибера в колата и да затворя всички врати.

Кучката в бяло изостри още малко муцуна. Сълзи напъпиха на очичките й.

Спасението дойде под формата на Теди. Тя доприпка весела и жизнерадостна както винаги и докато Анелия я гледаше напрегнато, аз се прибрах в Синята птица, отключих другата врата и пуснах Теди вътре. Тя изчурулика нещо приветствено и на мен ми идваше да я прегърна и разцелувам.

Анелия ми хвърли един продължителен изпепеляващ взор, каза “Довиждане!” и трясна вратата ми.

- Да не провалих нещо? – притеснено се обади Теди.

- Глупости, ти току що ме спаси! – отвърнах аз, а Теди така и не разбра дълбокото чувство, което вложих в тези думи.

—————————————————
Приложение:

(Откъс от еротичната пиеса на мозъчните ужаси “The Tiny Bitch in White meets The Evil Tall One”)

Session Start: Tue Jan 20 23:34:39 2000

[03:45] <Nella> сега те целувам бавно и нежно по устни-те
[03:46] <Nella> и по нослето
[03:47] <Nella> искам да прокарам език по врата ти ……и по ухото мнооооого бавно
[03:48] <Nella> и после да целувам лявата ти ръка чак до пръстите
[03:49] <Nella> и да целуна всеки един пръст по отделно мноооооооооооого бавно
[03:49] <Nella> искам да ти е хубаво
[03:51] <Nella> и искам да те галя
[03:51] <Nella> навсякъде
[03:51] <Nella> и искам да си с онази риза, за да мога да я разкопчая и да я съблека
[03:52] <Nella> и да те целувам, докато забравиш за говориш
[03:55] <Nella> това ще стане още, щом се прибера
[03:55] <Nella> обещавам ти
[03:56] <Nella> по-скоро обещавам на себе си

[02:19] <Nella> мило, за вторник …
[02:19] <Nella> ако остана у вас
[02:19] <Nella> т.е. ако мога да дойда
[02:19] <Rogger Dojh> да?
[02:20] <Nella> ще вземеш ли презервативи?
[02:20] <Rogger Dojh> даа
[02:20] <Rogger Dojh> но уговорката АКО ми звучи гадно
[02:21] <Nella> ами не знам, какво ще стане до вторник
[02:21] <Rogger Dojh> какво трябва да стане?
[02:22] <Nella> не знам, сладко
[02:22] <Rogger Dojh> brb
[02:23] <Nella> този идиот Онуфри не иска да си идва във вторник
[02:23] <Nella> егати
[02:23] <Nella> кретен
[02:24] <Rogger Dojh> ??
[02:24] <Nella> той щеше да си идва в Търново във вторник
[02:25] <Rogger Dojh> ами ако не дойдеш заради него
[02:25] <Rogger Dojh> ….
[02:25] <Nella> а какво да направя?
[02:25] <Rogger Dojh> каквото искаш
[02:25] <Nella> ще го застрелям
[02:26] <Nella> лошото е, че вече не изпитвам нищо към него
[02:26] <Nella> това е много тъжно
[02:27] <Nella> там ли си?
[02:27] <Rogger Dojh> да
[02:28] <Nella> кажи нещо де
[02:28] <Rogger Dojh> нещо
[02:28] <Nella> на мен ми е по-гадно, отколкото на теб
[02:28] <Nella> повярвай ми

(Тук публиката се смее толкова силно, че актьорите за момент прекратяват пиесата и изчакват шумът да стихне; но дори и след това от залата долита по някое сподавено хихикане; “Тази Анелия!”, разговарят, склонили глави един към друг, двама души на втория ред, “Наистина умее да разсмива хората!”.)

[02:28] <Rogger Dojh> няма какво да говорим по въпроса
[02:29] <Nella> аз искам да говорим
[02:30] <Rogger Dojh> нали не очакваш от мен да се почувствам натъжен, че не изпитваш нищо към него и въпреки това можеш заради него да провалиш вечер, която чакаме от една седмица?

(На това мястото публиката казва: “Waaah! Цяла седмица!!!” Двамата от втория ред коментират помежду си: “Този Роджър, и той не е лабав …”)

[02:30] <Rogger Dojh> т.е.
[02:31] <Rogger Dojh> натъжен само от първото
[02:31] <Rogger Dojh> второто ме депресира
[02:31] <Nella> знаеш ли, това е ужасно тъжно
[02:31] <Nella> искам да поговорим за него като се видим
[02:31] <Nella> какво става с чувствата
[02:31] <Nella> защо отмират?
[02:31] <Rogger Dojh> това е една прекрасна тема за разговор
[02:32] <Nella> не е смешно
[02:32] <Nella> и не се подигравай
[02:32] <Rogger Dojh> изобщо не мога да се засмея, дори цял цирк да влезе в стаята

Session Ends Successfully

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ, ЧАСТ 1: Over You

Днеска сме на стрелби. Временно отложиха тръгването ни с 1 час, тъй като нещо се е объркало с камионите. Това се случва 4 години по-късно  вече съм на 26 и служа на Република България. Остават ми още 6 месеца и 3 седмици служба. Жените тук са рядкост и поради тази причина е много лесно да възпроизведа някои отминали събития на сивия фон на казармата. Пък и емоционалният ми глад се обръща към миналото за храна.

Сезон за Лов на Диви Кучки

Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:

Интернет, 2003
Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ЧАСТ I
Over You

* Всички съвпадения на имена на хора и места, както и съвпадението на цялата история с реалността са напълно случайни. *

Intro

Днеска сме на стрелби. Временно отложиха тръгването ни с 1 час, тъй като нещо се е объркало с камионите. Това се случва 4 години по-късно – вече съм на 26 и служа на Република България. Остават ми още 6 месеца и 3 седмици служба. Жените тук са рядкост и поради тази причина е много лесно да възпроизведа някои отминали събития на сивия фон на казармата. Пък и емоционалният ми глад се обръща към миналото за храна.

Тръгваме за огнева. До следващия път.

1.

Парти насред сдух.

Рачешки период (рожден ден на едно раче, т.е.). Това беше повод за партито.

Действието се развива в София, съвсем близо до Попа. На Попа реално е срещата.

Какво е било преди това … Сякаш беше съвършено умряло време. За първи път това лято бях скочил в гащите, сложил бяла ризка, гладко избръснат, афтършейв etc bullshit. Тия неща ме карат да се чувствам бял човек. И тогава се бях почувствал бял.

Мам, супер близко приятелче, се беше уволнил преди близо два месеца от казармата и вече беше на линия за купони. Тъй че на партито се събрахме с Мам, Ender, Пацака (известната страхлива стъклопакетна камила (която носи каска)), Слав и единия Eднакъв. Кой точно, е все тая. Те, Eднаквите, по онова време си приличаха прекалено много.

Мацето с РД се казваше Ани. Сигурно е била на около 19 години. Детето беше добричко, но ходеше с едно дълго и грозно изчадие. Как го търпеше в леглото не знам, аз трудно го понасях дори в същата стая. Но тя си знае. В крайна сметка Ани имаше РД и беше направила парти – това е същественото.

По време на партито се напих много силно. Много хубаво всъщност, тъй като не ми стана лошо, но все пак трудно пазех равновесие през кулминационния 1 час. Междувременно се оглеждах за свободно гадже, но нито едно не ми хареса. Ender-чо се занасяше с една засукана курва, която си беше довел отнякъде, останалите нямам спомен какво правеха, но в крайна сметка през хола за вечерта преминаха повечето девойки, дошли да празнуват. И тъй като в един момент бяхме насядали в кръг на пода и пеехме “В мъжката баня” (на края ще приложа текста на песента), девойките не се задържаха за дълго наоколо.

Много бях пиян и много пях. Основно с Мам пяхме всъщност, тъй като той донесе песента от казармата.

Сякаш успях да се заям с всяко момиче, посетило окупираните територии. Само едно реагира интригуващо. Едно такова – с брекети на зъбките си. Май именно за това я ебавах – съвсем невинно т’ва. Или пък не че е реагирала интригуващо – просто алкохолът си беше свършил вече работата. С мен – тя беше абсолютно трезва. По едно време, докато се дерях с пълно гърло, повтаряйки “В мъжката баня” и радвайки се на засилен интерес от страна на пияната компания, девойчето изненадващо се присламчи. Към пияната компания това.

… (тук са се случвали неща, които алкохолът е поизтрил от мозъка ми)

По-късно някакви си тръгваха. Може би ми бяха приятели. А може просто да съм се озовал в антрето, докато съвсем непознати хора са напускали партито. Във всеки случай и мацката се оказа там. Слав се опитваше да общува с нея. Упоеното ми съзнание не беше съгласно Слав да общува с всяко срещнато момиче и после да го забива (което Слав много обичаше да прави), затова, щом който напускаше, напусна (възможно е Слав да е бил наоколо, но не помня), проведох с нея следния разговор:

- Ела тук – произнесено тихо и с подканващо кимване на главата. Съзнанието ми, потънало в щастливо опиянение, наблюдаваше отстрани събитията.

- Защо? – Момичето се направи на ударено. Беше се подпряло на отсрещната стена на коридора – на метър и половина от мен.

- Така.

Девойката направи несигурна крачка напред. Помогнах й да се приближи, като я придърпах и започнах да я целувам без повече приказки. Детето нямаше нищо против – и то започна да се целува с мен.

Така, доколкото помня, се запознах с Вероника.

Партито продължи. Тук някъде идват и миговете на най-сериозно алкохолно затъмнение. По някое време във всеки случай се озовахме отново в хола, легнали на някакъв диван, а около нас вече имаше и други двойки в стаята, на които не се радвах, тъй като исках да спя с момичето, а те ми пречеха. Бяха пуснали едно ужасно грозно порно с една дебела курва в някакъв самолет. Дебелата курва мастурбираше с нещо, което по-добре да потъне в историята неописано. Докато изтрезнявах и си говорехме глупости с Вероника – по някое време сме задрямали.

После дойде сутринта.

2.

Кафе, цигара.

Девойчето не пие кафе и не пуши.

А аз стоя и я гледам на трезво и на дневна светлина и се чудя, дали това леко кльощаво създание, което седи на някакъв стол като намерено кученце, ми харесва или не. Тръгваме да си ходим и някъде на НДК, където се разделяме, се опитвам да си чукна среща с нея. По-скоро заради принципа, защото все още съм напълно безразличен.

Среща в крайна сметка си правим – за същия ден, на НДК, към 6 следобед. Срещата не се състои – когато й се обаждам според уговорката, тя се отмята.

С това завършва този ден. И това слага началото на целия роман, защото й се връзвам – тъй като ме е отрязала – ама се връзвам яко.

До следващата ни среща реално има близо седмица. До тогава се случват следните неща.

3.

Когато Вероника ми отказа още една среща, това, което *не* направих, беше да отеба. Тогава не бях запознат с предимствата на това състояние. Взех sofia.txt, пуснах един search на телефонния й номер и адресът й излезе на бял свят. Много безумно купих една червена роза и скочих да я диря някъде из непознатите краища на София. Накрая се принудих да взема такси, тъй като изобщо не се ориентирах из странните квартали, където попаднах.

Естествено номерацията на блоковете и входовете беше така объркана, че не можах да открия къде точно живее Вероника. Намерих някакъв Булфон и изпросих импулс от някой, който говореше в момента.

- Добър ден, търся Вероника! – казах на майка й.

- Един момент – отговори ми майка й.

- Ало? – каза Вероника, след като стигна до телефона.

- Здравей – рекох. – Доч се обажда.

- Здрасти – отвърна ми Вероника не особено ентусиазирано.

- Хайде да се видим – подхванах направо. Супер се бях спекъл, между другото. Много адреналин в кръвта и други такива. Имаше голяма опасност да започна да приказвам глупости, затова бързах да приключим с въпроса.

- Не мога.

- Защо?

- Правим ремонт в момента. Наш’те няма да ме пуснат.

- Ее, хайде де, аз съм пред блока ти, трябва само да слезеш. Няма да се бавиш много.

- Не мога. Да бе, пред блока си ми. Ти не знаеш къде живея.

- …………. – тук диктувам уверено точния адрес. – Но не мога да открия входа.

- Как си ми намерил адреса?!?!

- Тайна. Ще ти кажа, когато се видим.

- Кажи ми!

- Не става. Хайде да се видим ….

.. И т.н. Разговорът не стана по-интересен, само дето накрая заебах розата някъде и си тръгнах.

4.

После Вероника замина на море с приятеля си – Петър. Остана там една седмица и се прибра сама.

Тези седем дни, през които я нямаше, за мен бяха интересни и изпълнени с емоции. Излизах с Мими и Компания (Компания = Стохи + някакъв непознат пръчоляк покрай тях) – това не беше емоционално – но ужасно бях хлътнал във Вероника и нейното отсъствие ме докарваше почти до оргазъм. Т.е. фантазията ми запълваше нейната липса с една по-добра Вероника. Това е безумно състояние. Липсва ти жена, която познаваш от една недовършена вечер. Изживяваш наум една цяла откачена седмица с нея и тя постепенно се превръща в идеалното ти момиче. Но това не компенсира липсата. Ей такива неща.

Вечерта на баба Яга беше прекрасна. Мими и Компания пиеха бира, някое от тях караше колело, останалите си говореха, а аз исках да пия вино.

- Мими, хайде да пием вино.

- Не ми се пие вино.

- Стохи, вино.

- Ама пие ми се бираа.

- Мими, аре да си земем вино.

- Не ми се пие вино.

Доч седи на кръглия каменен бордюр около някакво дърво и гледа тъпо преминаващите хора. До него са се наредили Мими и Компания. Доч продължава да бучи за вино. Никой не иска вино.

И ето, че идва една девойка на име Мария (* Да не се бърка с Мими. – Б.а.), която Доч само слабо познава.

- Ей, здрасти – възкликва Доч към девойката, тъй като тя е приятно различна от безразличието на Мими и Компания към желанието му да пие вино.

- Здравей – отговаря девойката, която може би не се радва толкова на срещата. Всъщност не съм сигурен какво си мисли – никога не е ставало дума.

- Искаш ли да пием вино, – питам, тъй като в този момент очевидно за друго не мога да говоря.

- Ами да – отвръща тя.

- Колко пари имаш? – питам, изпълнен с надежда.

- 5 лева.

- Ами и аз. Предлагам да си вземем едно червено вино.

- Хайде да е бяло. Не обичам изобщо червено вино.

- Мммм. Ми добре. Бяло.

And so on and so forth.

Жените в огромен процент не обичат червено вино. Сигурно имат някакви естетически подбуди аз това, бялото вино им се стрева по-аристократично или знам ли? Или може би вкусовите рецептори също спадат към вторичните полови белези … Така или иначе тази случка сложи началото на един доста приятен битов алкохолизъм, продължил през цялото лято. През вечер изцоцвах по една бутилка червено вино, кога за кеф, кога, защото Вероника … Както и да е, по-късно по въпроса.

Та, една бутилка от бялото вино ни стигна, колкото да навлезем в дебрите на интересен разговор. Втората бутилка бе посрещната с разбиране и любов и от двамата и по някое време в сумрака открих, че Мими и Компания са си тръгнали, дори като че ли ми бяха казали Чао. Това всъщност нямаше особено значение, защото бях все по-заинтригуван от мацката, пък и бях полудял по Вероника. Алкохолът усилваше това чувство и леко размиваше неговия обект (т.е. Вероника ми липсваше ужасно, но всъщност не задължително Вероника …), тъй че в един прекрасен момент зададох паметния, адски тъп въпрос:

- Какво ще стане, ако опитам да те целуна?

Това насред разговора. Ужасно адекватно. Господ здраве да дава на бялото вино.

- Ами защо не опиташ? – отвърна уместно момичето.

Ами опитах. То взе, че се получи. По някое време се отдръпнахме, хвърлихме си по един любопитен поглед и продължихме с беседата.

Не бях вечерял. Сигурно затова се напих така ужасно от бутилка бяло вино. Всъщност може и да е било повече, не съм гледал в гърлото, колко е погълнала девойката и колко е останало за мен. Във всеки случай по онова време родителите ми с готовност се паникьосваха, когато не следвах предварително зададен график, хем трябваше вече да им е ясно, че това си е единствено техен проблем. Затова, когато изобщо не си направих труда да отида да се обадя по телефона, че ще закъснея, вече си бях създал известни главоболия (мда, наш’те упорито продължаваха да го превръщат и в мой проблем …). Но синовните ми чувства бяха отстъпили временно на заден план пред чудесното стечение на обстоятелствата, пък и от погълнатия алкохол.

Някъде към 3 часа през нощта ми просветна и изскочих панически от леглото в квартирата на мацката, започнах да нахлузвам гащи и блузи и след малко вече се разхождахме из нощна София в търсене на сандвичи и телефон.

Ето какво бяха сторили родителите ми (които все още дебнеха будни до телефона у нас): бяха отишли на баба Яга; бяха звъняли до всичките ми приятели; бяха научили името и приблизителния адрес на момичето, с което си бях тръгнал от баба Яга. Слава Богу, не бяха успели да ме открият.

На сутринта с девойката пихме по едно умиротворително кафе с кола пред блока с квартирата й (скрепявайки договора, че каквото е станало, то заспива в миналото след пукването на зората – май че и тя имаше някой на сърцето си, как се бяхме намерили миналата вечер, да се чуди човек) и малко по-късно всеки беше забягнал нанякъде.

А аз бях изпаднал в любовен шок. Чудех се, кога Вероника ще се прибере от море.

5.

Безумната ни среща на НДК беше отново в 6 ч.

Безумната Вероника пак не дойде.

Седях, чаках, мотах се, висях… Но тя изобщо не дойде.

Така че след 30 минути се качих на трамвайчето, отидох до нас и още докато слизах, майка ми се проточи през прозореца и взе да обяснява от 3-ти етаж, как някакво момиче Вероника се било било обаждало и било било казвало и било и т.н. Накратко – забравила, в колко ни е срещата.

У нас Вероника кацна след 15 минути. Задължителната бутилка червено вино очакваше на земята, всъщност там се и настанихме, и изобщо не помня какво правихме, докато консумирахме виното. Сигурно сме си приказвали, май не се опитвахме да спим, бе изобщо пуберска история, бях яко спечен, докато виното не ме поотпусна.

И после Вероника реши да си ходи.

Изпратих я доста надалеч, до тях, хем пеш ходихме, аз си кътках бутилката вино със себе си (значи не сме я били доизпили), доста сладко бях подпийнал, как съм се връщал и аз не знам, автобуси в крайна сметка нямаше. Пари за такси – също. Това лято беше много бедно. Дори за виното не знам, откъде съм вземал кинти. Сигурно съм врънкал баща ми …

Както и да е, след като се убедих, че градският транспорт ме е предал и в 12 през нощта просто не върви, повдигнах примирително рамене, затананиках си “Нощна птица” на Кирил Маричков и поех по обратния път. У дома се хвърлих в леглото и откъртих щастливо до сутринта.

6.

Следващата ни среща отново беше у нас. Детето дойде с уговорката, че ще спи в къщи, а пък аз си направих труда да изврънкам от наш’те двойно количество храна, да налея вино в чашите и да запаля свещ. Опитвах се да създам романтична обстановка.

Получи се вечер почти както по филмите – със следните няколко изключения: главният герой не умееше да готви, затова разчиташе на родителите си; след вечерята героят и героинята си легнаха заедно, но не правиха секс; липсваше и сърцераздирателната полу-джазова музика, на която артистите заемат добре прикриващи половите им органи ужасно еротични пози, изразяващи безумната им любов и бушуващите им нежни страсти. Блех.

Всъщност аз супер се бях спекъл, да не би да съм пипнал нещо от авантюрата на баба Яга – всичко там се случи без презервативи – и чаках да ми излязат тестовете за СПИН и сифилис и още някакви шитове. А пък презервативи тъй или иначе не можех да използвам – всеки път, като си сложех презерватив, и малкият Доч повяхваше натъжен.

Нощта беше поучителна – получих първата непотвърдена информация за съществуването на G-точката – макар и без да бъде спомената с това име. Направих и едно друго откритие, заради което страшно се изкефих на момичето – естествената й миризма, дъхът й, косата й – всички тези неща ухаеха прекрасно – дори вкусът на устата й, когато се целувахме, беше страхотен.

След като си поиграхме малко в леглото, Вероника се отнесе, а аз останах да лежа в полудрямка. До сутринта, когато тя си тръгна, така и не можах да заспя, тъй като леглото ми беше съвсем тясно и от моите 197 см все нещо щръкваше в неподходяща посока.

Лежах насред нощната жега, а часовете отминаваха в тишина. Това продължи до софийския аналог на първи петли – адските жълти трамваи на смъртта запяха с разбитите си колела и съобщиха на целия свят, че е време да става. Все пак е 4 часа сутринта, настояваха те – ставайте-ставайте, бързайте-бързайте …

7.

Гадно е да слушаш, как някой лъже в твое присъствие. Това автоматично поставя под съмнение и думите му, отправени към теб. Затова, когато Вероника ми заяви, че не ходи с Петър, аз изобщо не й повярвах – вече няколко пъти тя беше казвала на майка си по телефона, че е с Петър, когато всъщност е била у нас.

За връзката й с Петър научих още щом тя се върна от море – на първата ни среща аз между другото й споменах, че докато е отсъствала, съм спал с друга мацка.

- О, изобщо не се притеснявай! – отвърна ми тя тогава жизнерадостно. – И аз на морето спах с един приятел.

Нямах нищо против – така всичко си идваше по местата.

Но когато Вероника започна да сравнява малкия Доч с малкия Петър, вече започнах да се дразня. А безумното момиче наистина го направи.

Седяхме в един горещ следобед у дома (преди да сме спали както си му е редът), и докато се мотаехме в доста ефирно облекло из августовската жега, Вероника ни в клин, ни в ръкав се пресегна, издърпа ластика на боксерките ми напред и надникна любопитно вътре.

- Охо – каза тя. – Харесва ми!

Не знаех как да реагирам – откровението си го биваше. Тя видя изражението ми и реши да поясни:

- Нее, наистина! Голям е! – “О-оу!”, рекох си аз. “Това комплимент ли е?” – Трябва да знаеш на Петър колко му е малък! Като морковче! Когато за първи път спах с него и му го видях, не можах да спра да се смея.

“Майко мила!”, продължих на ум монолога си. Чудех се и аз дали да се смея, или какво?

Вече ревнувах ужасно от Петър. И това беше най-голямото ми заблуждение – Вероника наистина беше скъсала с него. И то в ден, в който аз си мислех, че са на любовна среща. Параноята ме гонеше – след като Вероника ми отказа да се видим и след като същата вечер seen-serv-а в irc-канала, където тя основно влизаше да чати, ми съобщи, че преди 5 минути тя е била там с ident-а и IP-то на Петър, нямаше какво друго да си помисля. Пък и нали бях ревнива слива, само глупости ми се въртяха из главата …

Държах се ужасно глупаво, но изобщо не си давах сметка за това. Вероника също не помагаше особено с внезапния порой от капризи, които започна да генерира, пребивавайки в някакво особено кисело настроение. Аз се инатях, тя се инатеше … Дори след като спахме за първи път, нещата не се оправиха особено.

А вечерта, в която правихме секс, беше едно брутално престъпление от нейна страна. Момичето ей тъй си ме яхна, свърши и легна да спи. Май че си и поплака малко. Отдавна не беше имала оргазъм. Но си беше тъпо, как ме изеба и заеба. Май затова и поплака. Не беше чак толкоз глупава да не се усети. Но беше овница, тъй че скрупулите й траяха общо 5 минути. А аз като славен следовник на Онан праснах една зловеща чикия и също се отнесох. (* Фактологията в този параграф се разминава леко с онази действителност, с която цялата история напълно случайно съвпада, но редакторката ме заплаши, че ще ми откъсне главата, ако опиша събитията достоверно; тя твърди, че естетическият ефект е много по-важен от истината. – Б.а. )

8.

Още от рождения ми ден през април, в годината, през която тръгнах и скъсах с Вероника, се наблюдаваше една гадна тенденция: под влиянието на липсата на пари и на каквото и да е смислено занимание се бях депресирал. Бях се разложил морално и с нищо не ми се занимаваше. Заедно с това и либидото ми беше понамаляло. Вероника от своя страна ми подейства като шоков катализатор – и точно, когато започнах да се чувствам като дървеница (* Бележка под линия: мъжката дървеница е най-потентната гадина, позната на науката; тя изхвърля за едно денонощие семе, многократно надхвърлящо собственото й тегло, при това пенисът й е остър и твърд и пробива тялото на женската дървеница, където й попадне – за да не се налага да търси специално приспособените за размножаване полови органи. – Б.а. ), тя реши, че трябва да замине за Рударци, където живееше баба й.

Беше ужасно тъпо, да ми се чука така и да нямам накъде да насоча цялата тази енергия. Беше ужасно тъпо и Вероника да се забие с някакъв младеж там и да спи с него три пъти за седмицата, през която аз се мятах като риба на сухо вкъщи (то добре, че нищо не подозирах, едва по-късно научих за тези изпълнения …). Но, както казват по света – c’est la vie.

Самата вечер, в която Вероника замина за Рударци, беше готина. През нея не се случи нищо забележително, но от друга страна язовирът, при който ни остави автобусът, беше много красив, въздухът беше упояващо летен, езерата, покрай които се промъквахме, бяха романтични, а спускащата се нощ добавяше още чувство в цялата картина. Единственият малък недостатък, който ме смути, беше отказът на момичето да я изпратя до самата къща, където отиваше. Сега като се замисля, това може да е имало нещо общо и с местния й любовник.

След като се върна от Рударци, Вероника започна да прекарва доста време у нас. Чатеше от PC-то ми, просто се излежаваше или си приказвахме. Аз се държах дръпнато и се инатях за всяка глупост, която можеше да ми дойде на ум. Не през цялото време, но достатъчно, за да създам напрегната и некомфортна атмосфера.

Рано или късно повдигнахме въпроса за отношенията ни. Действието се развиваше отново в слънчев летен следобед, отново на леглото ми и отново бяхме облечени с минимума дрехи, необходими за спазването на елементарна хигиена – някой и друг чифт боксерки, дантелени бикини или нещо подобно.

- Онази снимка все още ли е в паспорта ти? – бях се поинтересувал тогава. Ставаше дума за снимката на мистичния й дефлоратор Николай, с когото тя дори веднъж бе говорила от домашния ми телефон. По време на разговора, който бях слушал с престорена липса на интерес, тя му се беше разсърдила, че не й бил обърнал необходимото внимание – когато я бил срещнал на улицата, бил заедно с настоящата си половинка и се бил държал достанцирано etc etc. И заради това Вероника разговаряше с него много троснато … което изобщо не ми попречи да избухна в нов пристъп на ревност. Накратко – тази снимка в паспорта направо ми бъркаше в здравето.

- Да, естествено – отговори ми тогава Вероника. – Изобщо не си прави никакви илюзии, че ще я разкарам.

- Ще я махнеш – заявих аз решително.

- Не, няма да я махна – запозна ме с нейната гледна точка Вероника.

- Е добре, ти ходиш и спиш с мен, а в паспорта си носиш снимка на този.

Вероника предполагам вече съвсем се е била издразнила от глупавата ми настойчивост. Във всеки случай ми отговори следното:

- Николай е единственият мъж, който някога съм обичала и ще обичам. И в момента го обичам.

Говореше, а гърдите й белееха на слънчевите лъчи, промъкнали се между пръчките на щорите.

Не бях щастлив от това обяснение в любов. То изобщо не беше адресирано към правилния човек, нито на правилното място.

- Ако обичаш, тръгвай си – заявих аз и се изправих. – Повече няма какво да търсиш тук.

Вероника автоматично започна да се облича, но когато наистина дойде време да напусне стаята, се спря и ме погледна.

- Не искам да си ходя – рече ми тя.

- Никой не те пита – отвърнах, влагайки излишна грубост в думите си.

- Не искам да си тръгвам – повтори момичето. Стояхме съвсем близо един до друг.

- Сега пък защо? Нали каза, че Николай е мъжът в живота ти. Какво правиш тогава в стаята ми?

- Не искам да си отида, защото ще ми липсват много неща.

- Например?

- Ами, леглото ти, компютъра ти, самата стая … – заизрежда Вероника. Но тъй като пропусна да спомене и мен в носталгичня списък, аз се ядосах още повече и продължих да настоявам, докато не си тръгна.

9.

Оттук насетне нещата, следвайки нормалната човешка логика, съвсем се сговнясаха. Вероника замина за Самоков при братовчедите си, а аз продължих да вегетирам у дома. След като тя се върна, регламентът, че ходим, беше все още в сила, но тя беше много хладна, виждахме се рядко и всъщност спахме само още веднъж, когато бяхме на гости на Мими. Пък и тогава Вероника взе да се прехласва по някакъв, който в отсрещния блок се разхождаше по бельо и взе да разправя колко е секси и аз естествено веднага се разревнувах и взех да се правя на гъз …

Романтиката беше изчезнала от връзката ни. Единственото, което изпитвах, беше напрегната зависимост и неясна ревност. Едновременно много исках да излизам с Вероника и в същото време й се дразнех непрекъснато. Тя от своя страна беше изгубила почти всякакъв интерес към мен и си прекарваше времето отново сама у тях. Плюс това август наближаваше към края си и поправителният изпит по Математика 1 надвисваше на хоризонта като фекалния облак на неприятността – изобщо, настоящето и близкото бъдеще се очертаваха като изключително противни.
Като капак на всичко и двамата с Вероника пипнахме гъбички, за което тя ме обвини решително, обяви ме за пълен мръсник, който си е позволил да спи с нея без презерватив и изобщо сложи предпоследната точка от многоточието, което щеше да отбележи края на връзката ни.

Последната точка беше мое дело – опиянен от усещането да се държиш неконтролируемо тъпанарски, аз направих на Вероника една хубава сцена по телефона, заявих й, че повече не ходим и заминах на море.

Там реших, че съм страшно влюбен в нея, написах две стихотворения, но завесите вече се бяха спуснали и нямаше нито шанс, нито смисъл да се опитвам да я забивам наново. По-късно през септември се срещнахме в София чисто по приятелски, и това беше.

Отново на НДК – всеки си тръгна къмто кой откъде е и след нас останаха единствено циганското лято, софийските пешеходци и задръстването.

10.

След целия този роман изгубих следите на Вероника и отново се чухме едва след като влязох в казармата. В момента тя отново е с Николай – приблизително от 2 години. Все още носи брекети и все още е стройна и готина мацка.

Аз самият в момента все още служа – остават ми 11 седмици до полагаема. Драми като връзката ми с Вероника, вече изобщо не могат да ме разтревожат – единствената ми драма се нарича БА, а единствената лелеяна мечта – УВО.

Забивката с Вероника беше интересна и в доста отношения си заслужаваше главоболията. Но това, което дойде, след като се върнах от море, надмина и най-смелите ми представи за реалност. И то си има своето име – Кучката в бяло! (Очаквайте!).

—————————————————
Приложение:

В мъжката баня

Във мъжката баня копеле,
Нищо се не види
Във мъжката баня копеле,
Нищо се не види
А в кюшето бай Илия
Лъска си чикия
А в кюшето бай Илия
Лъска си чикия

Припев:

Хей, хей, времена
да ви еба майката
Хей, хей, времена
да ви еба майката

В женската баня копеле,
Нищо се не види
Във женската баня копеле,
Нищо се не види
А в кюшето баба Гица
Меси свойта цица
А в кюшето баба Гица
Меси свойта цица

Припев…

Във детската баня копеле,
Нищо се не види
Във детската баня копеле,
Нищо се не види
А в кюшето две деца
Правят нещо кат ебня
А в кюшето две деца
Правят нещо кат ебня

Припев…

Във войнишката баня копеле,
Нищо се не види
Във войнишката баня копеле,
Нищо се не види
А ефрейтора в кюшето
Бърка си в дупето
А ефрейтора в кюшето
Бърка си в дупето

Припев…

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!