.: LOG :. Archive

0

Стариците

Стариците

Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Стариците

В града останаха само стариците.

И аз.

От брега, където се намира гробището за стари автомобили, повя вечерният бриз. Няколко старици извлачиха за косите последните трупове от къщите си, хвърлиха ги в канавката и се скриха. В небосвода слънцето жаловито клонеше към залез и в лабиринта от улички дългите сенки се сляха в ранен сумрак.

По това време бях прикован за часовниковата кула в центъра на Мийлсуил. Горната част от тялото ми бе прободена с няколко здрави нита, а долната липсваше и на нейно място излизаха метални тръби, потъващи в мазилката отзад и захранващи ме с необходимите животоподдържащи вещества.

Защо стариците избиха всички – не знаех. Защо не убиха и мен? Наблюдавах безпомощно нощната клада от трупове, която стариците запалиха и оставиха да гори. Какво правеха те в своите тъмни дупки? Предполагах, че подменят органите си с плъхове. Или може би се хранеха със собствената си разлагаща се плът.

Идният ден започна горещ и сух. Улиците останаха пустинни, а над безкрайното автомобилно гробище кръжаха птици-киборги и събираха части за собствения си ремонт. По пладне, точно когато часовникът зад гърба ми удари 12, една от птиците долетя и кацна на главата ми. Ноктите й се впиха в черепната ми кутия и вкараха в главата ми тънки сонди. Когато приключи с тази операция, птицата се надвеси пред лицето ми и с едно-единствено движение извади лявото ми око.

Когато дойдох в съзнание вече бе късна нощ. Остри писъци раздираха тишината, но не можах да определя откъде идват. Само си помислих, че едва ли са на някоя старица, звучаха някак по-младо и свежо. После отново изгубих свяст.

Идният горещ ден бе изпълнен с болка и отчаяние. Вече не виждах стерео и това ме влудяваше.

Часовникът отново би пладне. Птицата дойде и ми взе и другото око.

Тази нощ писъците бяха два – онзи непознатият и моят собствен. Така продължи много дни наред.

Веднъж, малко след залез слънце, усетих, че някой се е изкатерил до мен и ме разкача. Дъхтеше на лоша плът и на гнилоч. В пълно безмълвие бях откачен от животоподдържащата система, отворите ми – затапени, и бях понесен нанякъде. Вкараха ме в глухо-отекващо помещение, вонящо на смърт и спирт, и ме поставиха някъде на твърдо. После ми вкараха игла в ръката и блажено спокойствие се разля в съзнанието ми. Отпуснах се и заспах.

Събуждането беше страшно и мъчително. Сякаш всички нервни окончания, способни да изпратят сигнал към мозъка ми, изпращаха болка, болка, болка. Без ясен източник, болка, която в един момент започна да става приятна. Нямах друг избор, освен да я харесам.

После отворих очи.

Те гледаха от странна височина над един провиснал и смрадлив скут. Опитах да завъртя глава, но не се получи. Извъртях максимално очните ябълки надолу и отново мернах скута – противен, рехаво окосмен, с хлабави гънки и прозирни кръвоносни съдове.

Една ръка се лепна безцеремонно пред лицето ми. Примижах, а ръката ме потърка и започна да чеше, чеше, чеше, докато не пусна кръв на няколко места.

Тялото, на което принадлежеше скутът, се изправи и се понесе нанякъде заедно с мен.

Едва сега аз разбрах какво става. Бях имплантиран в тялото на старица.

Вечерята в изоставената къща

Една вечер, близо месец по-късно, моята старица навлече подобна на чувал дреха и защъпука боса нанякъде. Нощта настъпваше, но Пискливият все още не беше започнал нощните си призиви за милост. Цареше пълна тишина и в безветреното време дори пясъкът по ъглите лежеше замрял.

Виждах зле в настъпващия здрач, затова не разбрах къде отиваме докато не излязохме извън пределите на Мийлсуил. Лунният сърп слабо осветяваше голото поле и забелязах силуета на изоставената къща, в която като дете бях уловил и изял първия си плъх. Тогава родителите ми ме бяха били почти до смърт, защото единствено мутантите се хранеха с плъхове, а аз не бях мутант. За наказание ме заключиха за една година в шахтата към Подземията и всеки ден изливаха върху ми кофа ледена вода. Отново опитах плъх едва след като и двамата ми родители бяха вече мъртви.

Докато наближавахме изоставената къща, забелязах още няколко черни фигури да вървят пред нас в същата посока. Нямаше кой друг да бъде, освен още старици.

Зад мен от града се разнесе първият вечерен писък и нощта започна.

Стариците бяха събрали всички кости от кладите в града и ги бяха разстлали по пода на изоставената къща. А в средата на голямото помещение лежеше голо, добре измито момиче, завързано за забити в земята клинове. Мътният му поглед говореше, че отдавна е в ръцете на стариците.

В ъглите поставиха четири йонни светилника, след което всички старици съблякоха покривалата си и ги оставиха да лежат върху костите.

Една старица си бе присадила огромен пенис, друга имаше задник и отпред и отзад. Всякакви неща имаше, но не ми се разказва за тях. Пениса и задника ги споменах, защото те бяха много важни за ритуала на вечерята. Заедно с моята уста.

Стариците се нахраниха с тялото на девойката. На моменти стоновете й заглушаваха нощните писъци. Режеха парчета от нея и ги дъвчеха с метални зъби. По едно време старицата с пениса я изнасили, преди да са унищожили напълно краката й. После, все още възбудена, се нахвърли на старицата с двата задника. Към края на вечерята дойде и мой ред, но това е в едно минало, което не искам да си припомням.

Когато пресните кости на момичето останаха да се белеят голи сред останалите, посивели с времето кокали, стариците тромаво започнаха да си изравят покривалата, да се обличат и да се разотиват. Моята – също. Някъде по пътя за вкъщи заспах и сънувах кошмари.

Веселбата на градския площад

Стариците се бяха съблекли празнично. От някой стар склад бяха измъкнали херметизиран контейнер с украшения и карнавални свирки. Пъстроцветни балони летяха из въздуха, навсякъде висяха гирлянди, дори отнякъде се чуваше пищялка. Стариците бяха отново голи, което явно бе някаква традиция при по-големи събития. Те безмълвно обикаляха в кръг около празния център на площада, влачейки босите си, криви нозе с изпочупени черни нокти в прахта.

Пред очите ми се подмяташе ужасен мършав старчески задник. Ако се съди по миризмата не бе мит от незапомнени времена. В този миг благодарих на съдбата, че моята старица от време на време правеше прашни бани.

Тържеството продължи до вечерта. Едва когато слънцето докосна хоризонта и в сенките започна да се прокрадва хлад, стариците нарушиха провлаченото обикаляне и започнаха една по една да се обличат и да се разотиват. В суматохата ми се отдаде да зърна съвсем отблизо една от другите. Там, където някога на тялото й са се намирали гърдите, сега стърчаха две муцуни на огромни плъхове и се озъртаха враждебно с мъничките си блестящи очички. Затворих очи и се осмелих отново да погледна едва когато усетих познатата смъртна миризма на жилището ни.

Акт на пресътворение

Дойде зимният сезон и нощните температури станаха по-ниски. Вече излизахме единствено след пладне и старицата бързаше да се прибере рано. От известно време тя събираше странни неща, понякога ловеше плъхове и после ги разпаряше, отделяйки разнообразни органи в метални кутии. Преравяше обстойно запуснати апартаменти и примъкваше радиоелементи, проводници или цели устройства. Предполагах, че смята да строи нещо, но нямах представа точно какво.

Него ден бяхме останали у дома, защото старицата имаше диария и се чувстваше омаломощена. От токсините в кръвта и на мен ми беше зле, но тъй като нямах голяма връзка с останалите части от тялото, неприятните усещания идваха предимно през външните ми сетива. Прекарвах по-голямата част от времето, вторачен в тънките колене, свити пред лицето ми.

Тишината владееше помещението. Беше се настанила като памук и над града и стискаше света в глухите си клещи.

Мрачни видения ме тормозеха – нямаше как да не забележа, че старицата ходи до тоалетната в един и същи съд от сутринта и той постепенно се пълни.

Едва късно вечерта тя се почувства по-добре, стана и закрета към ръждивата врата в дъното на помещението, която бях виждал многократно, но никога не бяхме влизали там. За момент потиснатото ми настроение бе изместено от завладяло ме любопитство.

По-добре любопитството ми да бе останало неудовлетворено.

Зад вратата се откри тясна стая с голи стени и един-единствен неостъклен прозорец. По камъните под опадалата мазилка недоволно се размърдаха дълги, многокраки членести твари и побързаха да се скрият далеч от нарушителя на спокойствието им.

Това, което ме смути, беше отворът в пода.

Отворът имаше приблизително равен квадратен контур и беше съвсем тъмен. Старицата за кратко се наведе треперейки над него, давайки ми възможност да погледна надолу.

Заля ме колосално премазващо усещане за бездънност, за миг се почувствах нищожно малък в сравнение с тази дълбочина и изпитах ужас и страх, от които ми се искаше да изчезна, за да се спася.

Сетне се изправихме и бях отнесен обратно.

Цяла нощ старицата седя и с несигурни бабешки пръсти извършваше непонятни за мен неща с всички онези предмети и органи, които бе събрала. По някое време съм заспал от изтощение, но в просъница си спомням, че тя бе домъкнала и кофата с изпражнения от предния ден. Когато на сутринта се събудих кофата беше празна, така че (за мое щастие) никога не разбрах как точно я е използвала.

В ръждясал ламаринен леген ритмично се повдигаше и спускаше нещо, но не можех да разбера какво, тъй като върху него бе хвърлен мръсен брезент. Старицата спеше на стола, седнала с лице към легена. Наоколо бе разхвърляно и миришеше лошо, но с времето бях привикнал към всякакви миризми и ги приемах като котка – без никаква естетическа оценка.

Една ръка отметна брезента.

Едно тяло се измъкна шумно и се опита да се закрепи на няколко крака, но не успя и се свлече на пода.

Краката бяха детски. Бяха пет на брой.

Ръцете бяха две различни – едната силна и мускулеста, а другата бабешка и съсухрена.

Всички тези анатомични елементи бяха прикачени доста нескопосано към тяло, взето най-вероятно от голямо куче. От някакъв полузарастнал отвор в тялото висеше оголен кабел.

Съществото отново опита да се изправи и се завъртя неориентирано в кръг. Милото, нямаше лице. Нито виждаше, нито чуваше. Това трябваше да ме наведе на някои мисли, но бях прекалено замаян след неспокойната нощ.

Старицата се разбуди и размърда недоволно. След като натика творението си обратно в легена и го удари силно, за да престане да се движи, тя помъкна легена със себе си към тайнствената стая, като по пътя се пресегна и взе скалпел от масата. В пристъп на клаустрофобия започнах да въртя бясно очи и да движа беззвучно устни.

Врата се разтвори и влязохме.

Ямата бе все още там. И все още беше безумно, побъркващо бездънна.

Старицата легна по лице, така че коремът й висеше над отвора. Адски вълни на страх ме блъскаха отдолу, имах чувството, че нещо огромно се е промъкнало в съзнанието ми и сега расте неудържимо и може би именно несъответствието – толкова голямо нещо, побрало се в толкова малко съзнание – ме караше да се чувствам вечно смаляващ се, изчезващ, премазан от колосалните размери на ужасната дълбочина.

Старицата провря едната ръка под себе си, скалпелът проблесна пред очите ми, заби се в плътта ми и започна да ме изрязва. Отначало, замаян от почти физическото присъствие на страха, не усетих болка, но постепенно тя започна да се прокрадва като отделни остри пробождания, които малко по малко се сливаха в постоянна агония. Очевидно и самата старица изпитваше адски мъки от операцията, защото я чух да стене немощно – може би първият звук, който издаваше от повече от година.

Кръв се стичаше по лицето ми, събираше се в очите и капеше в бездната от връхчето на носа ми. Соленият й вкус се прокрадваше в ъгълчетата на устата ми. Болката вече бе нетърпима и тъмни кръгове препречваха взора ми. Молех се да изгубя съзнание, но кой знае защо, това не се случваше. Психиката ми се гърчеше в агония, от която не можеше да избяга и да се спаси по никакъв начин, времето се разтегляше и всяка секунда бе малка вселена от болка, толкова сложна и разнообразна, колкото нервни връзки преминаваха от старческото тяло към моето лице.

Най-накрая треперещата ръка със скалпела се отдръпна и ме остави да се отделя от тялото. Болката се стабилизира и придоби известна логика, в която се вкопчих като удавник. Усещах как се нося надолу и все надолу, засмукан от безкрайността и това чувство като с печат оформяше болката и я нагаждаше към най-съкровените ми страхове. Летях със затворени очи и мислено пищях, пищях до припадък с несъществуващите си гласни струни.

Когато в болката се появи нов елемент – съвсем слаб сърбеж, се престраших и отворих очи. С периферното си зрение улових старицата, която пришиваше трескаво за корема си голям къс прогнила кожа. А под мен все така се проточваше смазващият тунел.

Когато свърши със себе си, старицата измъкна от легена нощната си творба, обърна я по гръб, хвана я за два от краката и я премести над мен, там, където съвсем не можех да я виждам. Явно я отпусна върху ми, тъй като съвсем слабо се придвижих надолу, придържан от незнайна сила. И болката отново започна.

В този ден аз се сдобих със собствено тяло.

Свежа плът

Крила.

Свободен съм да летя. Старицата изяде себе си и вече нищо не ме държи в старата дупка.

Това е спомен.

Когато полетях, първо отидох при кулата, където ме бяха приковали. Там от стената все още стърчаха тръбите, които ме бяха захранвали с живот. Мръсни, напукани, но тези тръби бяха влизали в мен, помпайки физиологичен разтвор, кръв и лимфа.

Кацнах на върха на кулата и се огледах. Птиците-роботи както винаги кръжаха над гробищата и събираха резервни части. Пясъкът настъпваше. Измършавели старици шетаха флегматично, но с желязно постоянство из града.

Тогава я видях. Нямах представа откъде бе дошла. На нейно място не бих припарил на по-малко от сто километра от това прокълнато селище. Но тя все пак седеше на някакъв каменен бордюр, изтощена от жажда, подпряла чело на ръцете си. Всеки момент някоя старица щеше да я надуши и да я прибере при себе си, за да използва органите й.

Спуснах се надолу и кацнах до момичето. Тя не реагира. Побутнах я с лице.

Тя вдигна очи и зениците й се разшириха. Поклатих глава и й посочих една изоставена къща. Тя просто седеше и ме наблюдаваше ужасена.

- Трябва… да се… покриеш… за през нощта – успях да изграча през това, което бе останало от устата ми.

Момичето се разплака. Опитах да я избутам към убежището, но новото ми тяло беше прекалено леко.

- Хайде! – изломотих. – Тук… ще… умреш.

Но тя не направи каквото й казах.

Старицата, която я намери първа, имаше три детски ръце и на мястото на лявото си ухо беше присадила уста от риба. Момичето вече бе прекалено слабо, за да се съпротивлява и бе отведено. Опитах се да прогоня старицата, но тя ме заплаши със скалпел. Нямах никакъв избор, освен да ги последвам от разстояние.

Три дни живя момичето, преди старицата да посегне на тялото й. През нощта след ритуала се промъкнах и откраднах главата и онова от гърдите и корема, което бе останало. С огромно усилие успях да го замъкна на кулата и да го прикача към системата за поддържане на живота. След това разбих един от прозорците на сградата и влязох в помещението, където се намираха агрегатите. Някак си успях да ги включа.

Рано сутринта се разнесе неистов писък.

0

guess who

в момента тъканта на самотното ми пространство се пропуква. къса се с ефемерния звук на разкъсана паяжина и от процепа лумва светлина, която материализира мечти и фантазии.

да обичаш живота означава да живееш. където свършва егото, започва любовта. егото е тук, за да ти даде посоката – посоката, която си избрал, когато си проектирал уроците си. но уроците рано или късно ги научаваш. ако не сега – в следващия живот. и защо не? естествено, това е ненаучно. и да, не ми дреме. защото това съм аз. а аз избрах да бъда мистерия.

мелодията ме води през своята порцеланена структура. обичам я. защото авторът е guess who, а guess who произведоха аудио-светлина. тя осветява пътя ми през мъглите на осъзнаването. те са ритъм, те са красотата, която ме вдъхновява да поема следващия си дъх. естествено, това не е вярно. но свърхестествено е.

днес съм тук. и съм аз. за мен това е откровение. сега, тук, аз. светата троица. пространство, време, идентичност. повечето хора пропускат последното измерение, защото са забодени върху скалата като пеперуда с карфица.

красотата на ритъма, изплетен от guess who ме опива. дава смисъл на времето.

красотата на нощта е в котката, тоято се прозина и се протегна доволно. тук. тя е дефинитивът на пространството, в което функционирам.

усмивка. о фак, защо се усмихвам? всъщност, това е поза, зная защо – защото изживяването на момента носи тръпката на малкото щастие да бъда. не разбирам особено добре този феномен, но не е необходимо, защото вместо това го чувствам. прекрасно е.

снощи срещнах прекрасно създание. тя е част от рисунката на живота ми. днес не зная, колко е значима сред останалите детайли, но утре ще разбера. или може би зная? беше красиво. беше… като коледата за хлапе в светлата дневна на баба, до коледната трапеза, сред доволните, празнични роднини. беше като докосването на фея. беше изпълващо, дълбоко и радостно.

guess who. it’s me. here and now.

guess who. производителите на музиката, която разчупва леда в сърцето ми и пуска пеперудите да летят към космоса, където умират от липсата на гравитация, но това е окей, защото аз желая да е така.

в момента тъканта на самотното ми пространство се пропуква. къса се с ефемерния звук на разкъсана паяжина и от процепа лумва светлина, която материализира мечти и фантазии. това съм аз. и това. и това. а това е мечта. но тя съм аз. а това е мечта, която не съм аз. а това не е мечта, а е реализация на шастлив спомен от бъдещето. о да. това е алтернативата, която от паралелна се превръща в последователна и започва от днес.

целувката на пространството с времето се превръща в настояще и е време да погледна натам, накъдето леденият вятър носи щастието към следващия електрон.


LOVE AFTER LOVE

The time will come
when, with elation,
you will greet yourself arriving
at your own door, in your own mirror,
and each will smile at the other’s welcome,
and say, sit here. Eat.
You will love again the stranger who was your self.
Give wine. Give bread. Give back your heart
to itself, to the stranger who has loved you

all your life, whom you ignored
for another, who knows you by heart.
Take down the love letters from the bookshelf,

the photographs, the desperate notes,
peel your own image from the mirror.
Sit. Feast on your life.

–Derek Walcott

0

23.11.2015

вие виждате квинтесенцията от перфектната хармония между наблюдател и послушна реалност

котката влиза в стаята. тъмно е, но за котешките очи тъмнината носи достатъчно визуална информация.

всъщност е много тъмно. никаква светлина. тъмно.

но котката има светещи очи. има светодиоди в очите, с които свети ултра-виолетово. има и ултра-виолетови колбички в ретината. затова вижда.

котката гледа. стая. в стаята има сенки. котешки сенки. разнасят се като бързи облаци – от ъглите към центъра. всъщност не са котешки, но тъй като котка ги гледа, такива ги вижда.

мирише на около 100 различни неща. бърз анализ в подсъзнателни модули докладва за прах, за боя, за лак, за дребен живот – от рода на дървоядите, също и разновидности на акари – има и множество бактерии, всичките – безинтересни.

котката прави крачка. мека, нежна стъпка. така ходи гадината – тихо и подмолно.

звуци. настилката на земята е от дърво и пука под собствената си потенциална енергия. дървояд гризе. прашинка пада на земята. стената издава тектонични звуци.

котката е доволна. всичко е в рамките на котешките норми. тя прави безшумна осморка, изграждайки метафизичен символ, след което си избира идеалното петно в енерго-пространството на стаята, и тупва в прецизно изчисления му център. мърка.

вие виждате квинтесенцията от перфектната хармония между наблюдател и послушна реалност. котката прави всичко това, защото нейната роля е да балансира битието. за вас, смъртни.

0

писмо до мъжете, които чукат жена ми

Обичам те и ти благодаря.

Скъпи братко,

Бих ти благодарил, че си отворил сърцето си за жената, която и аз чукам, но няма време, тъй като излязоха резултатите от тестовете ми. За съжаление са позитивни.

Има само едно нещо, което искам да те помоля: да си направиш ХИВ-тест asap.

Нека не бъдем конкуренция, а да се срещнем като равни. Ние сме братя и като нищо имаме нещо общо: ХИВ.

Обичам те и ти благодаря. Винаги е щастие да споделиш заразата.

1
0

Литературата като такава днес, Rogger Dojh

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Литературата като такава днес
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

1. Тема

литературата като такава днес

2. Идея

литературата от гледна точка на този, който пише

- средство за общуване
- средство за създаване и изживяване на емоции, независимо от околната среда
- средство за свалка
- вид публична изява

3. Теза

- я кажи, какво ти идва на ум като чуеш израза “литературата като такава днес”?
- ъъъ. тъпотия

4. Текст

Литературата като такава днес

“- я кажи, какво ти идва на ум
като чуеш израза
‘литературата като такава днес’?
- ъъъ. тъпотия”

Ако трябва да се открие пресечната точка между relational database design, казармата, Eminem, убеждението, че жените не стават за програмисти и “литературата като такава днес”, това може лесно да стане, като някой дойде и погледне към стола пред PC-то ми. Тези и още известно количество други неща са се настанили в мозъка ми и ме дразнят. Т.е. Eminem е cool. Останалото е досадно. В този ред на мисли, комбинацията черно-чалга-ориенталски денс е доста добра.

Това, което прави зайците интересни е тяхната способност да се плодят като свине.

Една стена, бяла стена, на която няма нищо – и пред нея поставяме аквариум с рибки, направен например от кристал. Разполагаме и силно осветително тяло някъде така, че рибките да хвърлят плъзгащи се сенки, а аквариумът да хвърля отблясъци по стената. Необходим е и фотоапарат, с който ще снимаме. В последствие, ако обозначим аквариума като мозък, рибките като мисли, стената като съзнателен фокус, а светлината като муза, тогава снимката на рибещкте сенки на стената ще играе ролята на книга.

Рибите от своя страна се плодят като зайци. Но само на тъмно.

Тук някъде се намира зрънцето истина, което разграничава авторското творчество от графоманията. Използвайки понятията от рибната стая, графоманите снимат ъглите на стаята, при това със светкавица. При тях рибите се плодят като кастрати.

Е, съвременната литература предлага колосално количество плява, написана просто защото някой знае правилата за изграждане на логически свързан текст. Като еднопосочен информационен канал, книгата предава сложно послание от автора към читателя – факти, логически модели, мисли, образи, асоциации и емоции. Сигурно и други неща. При прочит, напълно възможно е да се проследи пътят обратно към писателя в момента, когато е писал – обикновено това става подсъзнателно. И е отвратително, когато стигнеш до другия край на канала и откриеш една прашлясала дупка.

Именно отпечатъкът от процеса, който протича в главата на един автор прави литературата заслужаваща внимание. Не броят написани книги до момента, не популярността, а именно личните достойнства на един автор създават качеството.

ПРИКАЗКА ЗА НЕУСПЕЛИЯ ПИСАТЕЛ

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Намерил той извора, около който танцували самодивите нощем и зачакал да дойде нощта. Тогава на лунната светлина той съзрял много голи същества наистина да танцуват. Затаил дъх, той се приближил и стреснал една от танцьорките.

- Ей – казал той. Тя подскочила уплашено и се опитала да прикрие гърди с ръце. Но писателят, обсебен от едничката мисъл да отмъсти на света, продължил направо към целта. – Трябва да ми изпълниш желание.

Самодивата отстъпила крачка назад и смръщила вежди.

- Ти па – рекла тя. – Не си у ред.

После се обърнала и побягнала, а на нейно място се изправила Кралицата на самодивите – ужасно красива и мрачна.

- Какво търсиш тук? – попитала тя.

- Искам да ми изпълниш три желания.

- Уа – Кралицата на самодивите се изумила от подобно безочие. Накрая продължила – Само едно желание ще ти изпълня.

Писателят си бил приготвил три желания и се видял в чудо. Накрая се решил и рекъл:

- Искам на всички … – тук той се задъхал от злоба – които някога са ме презирали … – гласът му се извисил страстно – да им пораснат магарешки уши!

Кралицата на самодивите щракнала с пръсти и казала:

- Готово. Прибери се в къщи и утре сутрин желанието ще бъде изпълнено.

На сутринта писателят станал от сън и веднага отишъл да провери, дали на съседите му, които особено го презирали, са пораснали магарешки уши. Съседите обаче си били съвсем нормални и му се смяли безмилостно. Тогава той се огледал в една локва и – що да види! – вместо на съседите да пораснат магарешки уши, на него му бил пораснал нос на мравояд.

Хукнал писателят в гората и зачакал самодивите нетърпеливо. Най-сетне паднал мрак и изгряла луната и дошли горските самодиви.

- Какво търсиш отново тук? – попитали го те.

- Всичко сте объркали! Вместо да направите магарешки уши на съседите ми, вижте, на мен какво ми порастна!!!

- Това е, – обяснила му Кралицата на самодивите, която си била вързала две дълги зелени листа на главата, все едно е с магарешки уши – защото си скапан драскач.

И го превърнала в кон.

Поука – това, че горските самодиви обичат да танцуват голи не означава, че мислят само за секс.

КРАЙ НА ПРИКАЗКАТА

Нямам представа какъв е смисълът на целият този хаос от мисли. Просто ме помолиха да напиша нещо за “Литературата като такава днес”. Може би това беше грешка от тяхна страна. Може би самодивите са в ролята на музата, която не понася драскачи и страни от тях. В приказката не се споменава, но всъщност писателят пишел много на социални и политически теми и обичал да разсъждава за събитията на деня, при това съвсем насериозно. Както съседите му обичали да казват – все си врел гагата дето не му е работата. А той го правел, защото искал някой да му обърне внимание, искал да участва там, където не го пускали. И с право не го пускали, че туко виж си навре гагата още по-надълбоко и израсъждава някое разсъждение.

Като заключение, позволете ми да споделя със света едно стихотворение, което прочетох в Интернет на място, незащитено от авторски права:

***
Йopдaнka Пaвлoвa

Ликувай ти народе мой!
Човекът – президент е твой.
Човекът с чистите ръце!
Човекът със добро сърце!

Във този двадесет и първи век
спечели силният човек.
Окей! Прочиства се простора.
Нам трябват нови, умни хора.

Първанов – първа наша воля.
До него пръв стои Сокола.
Съдбите наши ще решават.
България сега ги поздравява !

18/11/2001

гр.Дулово

P.S.

Конете – и те се плодят като свине.

Rogger Dojh
Sofia, Nov 04. 2003

0

TOWR’95 – Baby Black

 

Download TOWR’95 – Baby Black


1. flocks


2. baby black – version


3. insisters


4. gruzhdy’s dance


5. baby black


6. flamingo song


7. swamps of depression


8. oylele, yane


9. nedelna propoved

Tags:
0

Кой е Свин, Rogger Dojh

Кой е Свин
Автор: Rogger Dojh

Совата Свин дойде една сутрин през пролетта и почука с клюн на прозореца. Отворих му и го гледам – седи и ме гледа. Викам си – деба, прилича на котка, ма с крила.

- Мяу? – му казах.

А Свин вика:

- Казвам се Свин.

Така се запознахме. Попитах го, за какво е дошъл. Той разправя – ми нали съм символ на мъдростта, а ти си мноо тъп, та съм дошъл да ти налея малко акъл. Ми влизай, викам, шом си дошъл с благотворителна цел се ше се намери некоя мишка и некоя купичка мляко за теб.

Няколко месеца по-късно, в края на лятото, Свин отлетя за топлите страни и се върна скоро с още две сови.

 

 

 

- Това са моите сестри, – представи ми ги Свин.

- О! – рекох аз. – Теб докато те немаше тука аз си намерих и аз некфи сестри. И братя. Идваха да питат за теб и за твоята мъдрост и оставаха да те чакат. Аз им разправям, че тряа си екстремно тъп, че Свин да благоволи да посее семето на умните мисли у теб, а те викат – да бе, нямаш грижи за това.

- Я да ги вида. – рече Свин и прати сестрите си, Мая и Ния, да пасат мишките на двора. А сам той отиде, така да се каже, да осемени с мъдрости мозъците на своите последователи.

 

 

Свин и неговите ученици

Всяка сутрин Свин събираше своите ученици в кръг и им говореше мъдро:

- Знайте, че поезията е духовен оргазъм, само че много хора само симулират.

Или

- Който пее зло не мисли, стига да не танцува върху гроба ти докато пее.

Или

- Ползвайте презервативи, тъй като колкото и умни да ставате, като ви окапе пишката, се тая.

А те го слушаха със зяпнали уста и благоговейно попиваха сека негова дума.

 

Отпътуването на Свин

Три години след като дойде за първи път при нас, през един топъл есенен следобед, Свин ме помоли да събера учениците му при навеса за сено. Когато всички бяхме там той дойде, придружен от Мая и Ния. И рече ни тъй:

- Три години ви наливах кфо ли не в главите – рече. – Следователно, сега вече главите ви са пълни. Оттеглям се, за да основем колония на остров Мадагаскар заедно със сетрите ми и с още няколко сови, които познавам от едно време. Само една последна дума имам да ви кажа – използавйте знанието не за себе си, а за другите. Така поне няма да сте заобиколени от глупаци.

Плясна с крила и отлетя.

0

François Villon [BG]

"Нещастници, глави без капка ум, / невежество е вашата поквара
(дрънчи на раменете празен гюм!) / наивни луди, жертва на кошмара..."

НА ОНЯ СВЯТ

Почива тука мъченик,
сразен от бога Купидон;
един нещастен ученик
на име Франсоа Вийон.
Затуй, че нямаше подслон,
но с вас на маса с часове
делеше хляб и небосклон,
опявайте го в стихове:

“Дай, боже, да почива в мир
и даже на блаженства в трапа!
Той приживе на длъж и шир
до голо стриган като ряпа;
чумосван бе като вампир;
на бедността преглътнал хапа…
Дай, боже, да почива в мир
и даже да блаженствав трапа!”

С тояга бит и на синджир
(та задникът му чак се скапа!)
и просто пукна най-подир,
за милост той не щя да драпа.
Затуй, че нямаше подслон,
но с вас на маса с часове
делше хляб и небосклон,
опявайте го в стихове…

Франсоа Вийон


ЖАЛБИТЕ НА ХУБАВАТА ПРОДАВАЧКА

И сякаш чувам песента
на хубавата продавачка
как жалейки за младостта
нарежда като оплаквачка:
О, старост, безнадеждна крачка,
съвсем ще грохна може би,
(съдбата толкова ме смачка,
защо поне не ме уби?
Отказах аз на не един,
в което нищо умно няма,
и заради онзи кучи син,
с когото исках да сме двама.
Обичах го с любов голяма,
дано го огън изгори
за туй, че гледаше с измама
да пипне моите пари.
И даже не обелих зъб,
започнеше ли да ме рита,
бях вечно просната по гръб,
че той не знаеше насита,
пък аз забравях, че съм бита
щом трябваше да се отдам…
Но можех ли да съм честита
при толкоз грях и толкоз срам?
къде е сочната ми плът
и кожата ми от коприна,
ръце и рамене, и гръд,
които мамеха мнозина.
Ала година след година
с мен времето се подигра,
къде е китната градина
сред прелестните ми бедра?
Набръчках се и побелях,
а погледът до вчера жив
не тласка никого към грях,
защото е съвсем мъглив.
Краката ме държат едва,
към нищо вече нямам вкус
и аз извръщам с гняв глава -
да се погледна ме е гнус!”

Франсоа Вийон


ДОБРЕ ПРИЕТ

Край извора от жажда ще загина;
до огъня треперя вкочанен;
във своя дом със сякаш без роднини;
като във пещ пламтя и съм студен;
съвсем съм гол и царски пременен;
усмихнат плача, чакам без отрада;
посрещам мъката като награда;
могъщ и слаб в един и същ час,
от радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.

Не вниквам в очевидната картина,
а спорното е сигурно за мен;
в незнаен път с доверие ще мина;
в случайността съм твърдо убеден;
печеля, но от загуби сломен,
в зори усещам нощната прохлада,
лежа, а пък пръстта под мен пропада;
без пукнат грош съм по-богат от вас,
наследник съм, но дял не ми се пада,
добре приет и нежелан съм аз.
Безгрижен съм, ала като мнозина

от тежка участ съм опечален;
гневът ми е възторг наполовина;
от откровеността съм оскърбен;
ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед бял за врана млада;
щади ме този, който ме напада;
лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада -
добре приет и нежелан съм аз.

Франсоа Вийон


ДА ПЪРЖИМ ЗАВИСТЛИВИТЕ ЕЗИЦИ

В арсеник, в сяра, в негасена вар,
във лава от олово и силиций,
във пикоч и фъшкия на лихвар,
във черна смрад от скапани чепици,
във змийска кръв, кипяла барабабар
със злъчки от чакали и лисици,
във нощното гърне на дърт знахар -
да пържим завистливите езици!

Във пяната на муле със самар,
което е скопено от ритници,
във лигите на котарака стар,
на дъното на запустял бунар,
където хвърлят всяка гадна твар
(влечуги разни, че и разни птици -
от тях повърнал би дори гробар!)
да пържим завистливите езици!

Във гъст разтвор, за жива плът -- кошмар,
в съсиреци на пуснати кръвчици,
в огнище на зараза, гнойна жар,
връз пъп на непрощаващи змеици,
в кирлива сапунишка, в лут катар,
в гнуслива пот на похотливи цици
(а те придават на бардака чар!)
да пържим завистливите езици!

И нека пълни гащи всяка твар
с това, което е било в паници,
но първо във гюбрето на шопар
да пържим завистливите езици!

Франсоа Вийон


ДЕБЕЛАТА МАРГО

Ако я любя и съм й слуга,
това доказва ли, че аз съм тъп?
За мен тя е нещо по-така,
защото тук е хвърлен моят пъп.
Човек убивам, но ви нямам зъб -
прекрачи ли кракът ви този праг,
ви храня и поя, и давам знак
за туй-онуй, дорде се разплатим -
добре ли е, добре дошли сте пак
във тази дупка, дето я държим.

Но легне ли Марго без грош връка,
на всичко тя тогава дава гръб -
на мен пък ми е мъчно, че така
съвсем не виждам образа й скъп
и иде ми да ги изям от скръб
елека, роклята, корсета як -
не дава, “Антихрист” ми вика чак…
Духът й се оказа несломим,
дорде й фрасна аз един кривак
във тази дупка дето я държим.

Кавгата се изнизва на шега
като пръдня из гащи. И по гръб
от смях примира, рита тя с крака
и иска още моя образ скъп…
Заспиваме пияни -- дъб до дъб,
но съмне ли се със горещ тумбак
ме яхва тя -- и пак, и пак…
Под нея проснат съм като килим -
от зор душата ми излиза чак
във тази дупка, дето я държим.

Франсоа Вийон


ОБРАТНИ ИСТИНИ

Няма истини без маскарад.
Изигран аз съм всъщност богат.
От трагизъм сме смешни наглед.
А на влюбен умът му е в ред.

На врага се осланя човек
и нуждае се всеки от глад,
който спи като пън е нащрек,
вкус на плява -- каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират,
а на влюбен умът му е в ред.

На изгнаника пътят е лек,
чист е, който се къпе в разврат,
изнудвачът -- на почит човек,
луда радост -- ритникът отзад,
лицемерът е верен събрат,
най-добре е да нямаш късмет,
всичко бяло е в черния цвят,
ана влюбен умът му е в ред.

Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът -- духовно богат,
жив е, който лежи в ковчег,
да крадеш е почтен занаят,
йезуитът е доблестен гад,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.

Франсоа Вийон


МОЛЕТЕ СЕ

О, хора, що след нас сте се родили,
не ни упреквайте със думи зли -
ако към нас доброто сте проявили,
над Вас самите Бог ще се смили.
Висим петима, вждате, нали:
плътта на всекиго била е драга
но ето я -- вони и се разлага
и всяка кост във пепел се руши,
да се присмеете не се полага,
молете се за нашите души!

Говорим ви като на братя мили,
не ни презирайте, че сме били
осъдени. Души с различни сили
се раждат. Има и цветя с бодли.
Пази ни Боже с мощта си блага,
че адът, който паст към нас протяга
да ни погуби може щом реши,
насмешка в думи никой да не влага,
не е виновен мъртвият бродяга,
молете се за нашите души!

Отдавна дъждове са ни измили;
гори ни зной, когато не вали;
а врани бяха клюнове забили
във нашите очи како стрели,
Да седнем няма как -- като че ли
безпирно ни люлее и налага
фъртуната със ледена тояга;
останахме без вежди и уши,
ала не ни оплювайте веднага,
молете се за нашите души!

Франсоа Вийон


БАЛАДА ЗА ДОБРИЯ СЪВЕТ

Нещастници, глави без капка ум,
невежество е вашата поквара
(дрънчи на раменете празен гюм!)
наивни луди, жертва на кошмара
да сърбате противната попара
без угризания на съвестта
и тъй да сте подлога на смъртта,
нима срамът е прокълнато семе?
Но вижте как умира младостта
на ближния си ризата да вземе.

Грехът е винаги едно наум
и няма мъст в смирената ни вяра,
но към затвора води всеки друм
щом бяга бузата ти от шамара.
Макар че да убиваш -- кой те кара?
Да грабиш -- не в това е мъдростта.
А който е погазил съвестта
на младини с едно такова бреме,
ръце да кърши зарад участта
на ближния си ризата да вземе.

Ласкателство, измама, празен шум,
душа за продан, клетва с изневяра,
отровен цяр или боклук с парфюм
и грях, кошмарен като вълк в кошара,
едва ли ще ги издърши кантара…
И тъй -- ви казвам -- трябва доброта.
Да бъдем умни. Стига суета.
Не се ли сетим за това навреме
и роден брат ще вкараме в беда -
на ближния си ризата да вземе.

Франсоа Вийон


3

Божият храм – вашият достъп към божественото минава през кафявата шпионка на митрополита

Вярата започва винаги като лично изживяване. Когато споделиш вярата си тя се превръща в социално явление. Но това, което е направила църквата, се нарича институционализирана духовна диктатура

Църквата е културен паразит, който вирее върху вярата на простия човек.

Умният човек не се нуждае от ритуали, шапки, мантии, златни храмове и облечени като пауни брадати гейове, за да изживее единението с Бога. Простият човек обаче не може да изживее нищо друго, освен нещастието от това да бъде себе си и затова търси стадо, в което, притиснат от шест страни от себеподобните да получи закрила и отправил влажен овчи поглед напред към патриарха да получи водачество – инак го е страх, че първият срещнат вълк ще го изебе в рутнавата вълнена шутка и с падането още на ранния вечерен сумрак ще обърка правия път и ще свърне към най-страшното нещо в живота му – непознатото.

В очите на Бога църквата е най-омразна от всички извращения, създавани някога от недоразвитата човешка душа, защото “храмът господен” инкубира в себе си фалшиви богоподобни фигури, маскиращи светлината Му и излъчващи измамното неоновото сияние на алчността и опрощението. Църквата лъже заблудените човешки същества, допуснали дълбоката грешка да й продадат душата си, че Бог е господар наместо приятел, че Бог иска нещо от теб, преди да ти даде, и че Бог те критикува, но все пак, ако му врътнеш една свирка, е готов да ти прости. Религията е обърнала Бог на едно разглезено, зле възпитано дете. А това е богохулство и ерес от вселенски мащаб.

Вярата започва винаги като лично изживяване. Когато споделиш вярата си тя се превръща в социално явление. Но това, което е направила църквата, се нарича институционализирана духовна диктатура – тя е иззела от слабите духом инициативата на вярата и си е присвоила прерогативите да познава Бога, като милостиво позволява на паството да познава нея.

Църквата отдавна се е превърнала в прокси между човека и Бога, но, Бога ми, това прокси е всичко друго, но не и прозрачно.

Амин.

0

Тема: Литературата като такава днес

нямам си и идея, това защо съм го писал. ако нямаше дата, нямаше и да се сетя кога. anyway. за да не виси в самотен некатегоризиран файл на харда - айде в блога и после в trash bin-а :P

1. Тема

литературата като такава днес

2. Идея

литературата от гледна точка на този, който пише

- средство за общуване
- средство за създаване и изживяване на емоции, независимо от околната среда
- средство за свалка
- вид публична изява

3. Теза

- я кажи, какво ти идва на ум като чуеш израза “литературата като такава днес”?
- ъъъ. тъпотия

4. Текст

Литературата като такава днес

“- я кажи, какво ти идва на ум
като чуеш израза
‘литературата като такава днес’?
- ъъъ. тъпотия”

Ако трябва да се открие пресечната точка между relational database design, казармата, Eminem, убеждението, че жените не стават за програмисти и “литературата като такава днес”, това може лесно да стане, като някой дойде и погледне към стола пред PC-то ми. Тези и още известно количество други неща са се настанили в мозъка ми и ме дразнят. Т.е. Eminem е cool. Останалото е досадно. В този ред на мисли, комбинацията черно-чалга-ориенталски денс е доста добра.

Това, което прави зайците интересни е тяхната способност да се плодят като свине.

Една стена, бяла стена, на която няма нищо – и пред нея поставяме аквариум с рибки, направен например от кристал. Разполагаме и силно осветително тяло някъде така, че рибките да хвърлят плъзгащи се сенки, а аквариумът да хвърля отблясъци по стената. Необходим е и фотоапарат, с който ще снимаме. В последствие, ако обозначим аквариума като мозък, рибките като мисли, стената като съзнателен фокус, а светлината като муза, тогава снимката на рибещкте сенки на стената ще играе ролята на книга.

Рибите от своя страна се плодят като зайци. Но само на тъмно.

Тук някъде се намира зрънцето истина, което разграничава авторското творчество от графоманията. Използвайки понятията от рибната стая, графоманите снимат ъглите на стаята, при това със светкавица. При тях рибите се плодят като кастрати.

Е, съвременната литература предлага колосално количество плява, написана просто защото някой знае правилата за изграждане на логически свързан текст. Като еднопосочен информационен канал, книгата предава сложно послание от автора към читателя – факти, логически модели, мисли, образи, асоциации и емоции. Сигурно и други неща. При прочит, напълно възможно е да се проследи пътят обратно към писателя в момента, когато е писал – обикновено това става подсъзнателно. И е отвратително, когато стигнеш до другия край на канала и откриеш една прашлясала дупка.

Именно отпечатъкът от процеса, който протича в главата на един автор прави литературата заслужаваща внимание. Не броят написани книги до момента, не популярността, а именно личните достойнства на един автор създават качеството.

ПРИКАЗКА ЗА НЕУСПЕЛИЯ ПИСАТЕЛ

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Намерил той извора, около който танцували самодивите нощем и зачакал да дойде нощта. Тогава на лунната светлина той съзрял много голи същества наистина да танцуват. Затаил дъх, той се приближил и стреснал една от танцьорките.

- Ей – казал той. Тя подскочила уплашено и се опитала да прикрие гърди с ръце. Но писателят, обсебен от едничката мисъл да отмъсти на света, продължил направо към целта. – Трябва да ми изпълниш желание.

Самодивата отстъпила крачка назад и смръщила вежди.

- Ти па – рекла тя. – Не си у ред.

После се обърнала и побягнала, а на нейно място се изправила Кралицата на самодивите – ужасно красива и мрачна.

- Какво търсиш тук? – попитала тя.

- Искам да ми изпълниш три желания.

- Уа – Кралицата на самодивите се изумила от подобно безочие. Накрая продължила – Само едно желание ще ти изпълня.

Писателят си бил приготвил три желания и се видял в чудо. Накрая се решил и рекъл:

- Искам на всички … – тук той се задъхал от злоба – които някога са ме презирали … – гласът му се извисил страстно – да им пораснат магарешки уши!

Кралицата на самодивите щракнала с пръсти и казала:

- Готово. Прибери се в къщи и утре сутрин желанието ще бъде изпълнено.

На сутринта писателят станал от сън и веднага отишъл да провери, дали на съседите му, които особено го презирали, са пораснали магарешки уши. Съседите обаче си били съвсем нормални и му се смяли безмилостно. Тогава той се огледал в една локва и – що да види! – вместо на съседите да пораснат магарешки уши, на него му бил пораснал нос на мравояд.

Хукнал писателят в гората и зачакал самодивите нетърпеливо. Най-сетне паднал мрак и изгряла луната и дошли горските самодиви.

- Какво търсиш отново тук? – попитали го те.

- Всичко сте объркали! Вместо да направите магарешки уши на съседите ми, вижте, на мен какво ми порастна!!!

- Това е, – обяснила му Кралицата на самодивите, която си била вързала две дълги зелени листа на главата, все едно е с магарешки уши – защото си скапан драскач.

И го превърнала в кон.

Поука – това, че горските самодиви обичат да танцуват голи не означава, че мислят само за секс.

КРАЙ НА ПРИКАЗКАТА

Нямам представа какъв е смисълът на целият този хаос от мисли. Просто ме помолиха да напиша нещо за “Литературата като такава днес”. Може би това беше грешка от тяхна страна. Може би самодивите са в ролята на музата, която не понася драскачи и страни от тях. В приказката не се споменава, но всъщност писателят пишел много на социални и политически теми и обичал да разсъждава за събитията на деня, при това съвсем насериозно. Както съседите му обичали да казват – все си врел гагата дето не му е работата. А той го правел, защото искал някой да му обърне внимание, искал да участва там, където не го пускали. И с право не го пускали, че туко виж си навре гагата още по-надълбоко и израсъждава някое разсъждение.

Като заключение, позволете ми да споделя със света едно стихотворение, което прочетох в Интернет на място, незащитено от авторски права:

***
Йopдaнka Пaвлoвa

Ликувай ти народе мой!
Човекът – президент е твой.
Човекът с чистите ръце!
Човекът със добро сърце!

Във този двадесет и първи век
спечели силният човек.
Окей! Прочиства се простора.
Нам трябват нови, умни хора.

Първанов – първа наша воля.
До него пръв стои Сокола.
Съдбите наши ще решават.
България сега ги поздравява !

18/11/2001

гр.Дулово

P.S.

Конете – и те се плодят като свине.

Rogger Dojh
Sofia, Nov 04. 2003