.: LOG :. Archive

0

230 кг тухли, Колективно творчество

Пиша ви в отговор на молбата за допълнителна информация към т. 3 от доклада ми за злополуката...

230 кг тухли
Автор: Колективно творчество

Из бюлетина на Комисията за обезщетение на пострадалите при трудови злополуки:

„Уважаеми господине,

Пиша ви в отговор на молбата за допълнителна информация към т. 3 от доклада ми за злополуката. Причината за инцидента беше наречена от мен „недооценяване на обстоятелствата“. Вие помолихте за по-обстойни обяснения и аз се надявам, че следващото по-долу описание на случилото се ще ви удовлетвори.

По професия съм зидар. В деня на инцидента работех сам на покрива на една новострояща се шестетажна сграда. Когато приключих работата си, установих, че са ми останали излишни тухли, които, както след това се оказа, са тежали около 230 килограма. За да не ги пренасям на ръце до долу, аз реших да ги спусна до земята във варел, като използвам макарата, прикрепена към стената на строящата се сграда.

Слязох долу, застопорих въжето, качих се обратно на покрива и сложих тухлите във варела. След това отново слязох долу и отвързах въжето, придържайки го леко, така че тухлите да бъдат спуснати бавно. В т. 11 на доклада за инцидента съм указал, че моето собствено тегло е 60 килограма. Поради изненадата си, че изхвърчах от земята така внезапно, забравих да пусна въжето. Не е необходимо да казвам, че продължих да се изкачвам по стената на сградата с висока скорост. Някъде към третия етаж пресрещнах варела, който в този момент се придвижваше надолу към земята със също толкова впечатляваща бързина. Това може да обясни фрактурата на черепа, а също и незначителните охлузвания и счупената ключица, които са описани в т.3 от доклада за инцидента. Продължих бързото си изкачване, като скоростта му бе съвсем леко намалена след сблъсъка ми с варела, и не спрях преди пръстите на дясната ми ръка да се врежат в макарата. За щастие по това време вече се бях окопитил и се държах здраво за въжето, вместо да се поддам изцяло на болката.

Горе-долу по същото в време очевидно варелът бе стигнал до земята и при удара в нея дъното му се откачи. В този момент, вече освободен от тежестта на тухлите, останали на земята, варелът е тежал около 25 килограма. Отново ви приканвам да обърнете внимание на данните за моето собствено тегло. Както можете да си представите, сега аз започнах бързо да слизам надолу по стената на сградата. Към третия етаж отново се срещнах с варела, който този път се изкачваше нагоре. Това ми донесе фрактури на двата глезена, избити зъби и няколко разкъсни рани по краката и долната част на тялото ми. Тук късметът започна леко да ми изневерява. Срещата ми с варела все пак ме забави достатъчно, за да намали нараняванията ми при падането върху купчината тухли и за щастие последствията бяха само няколко пукнати гръбначни прешлена.

Съжалявам, че трябва да докладвам и това, но докато си лежах върху купчината тухли, изпитващ голяма болка и без да мога да мръдна, изглежда пак изгубих присъствие на духа и съм пуснал въжето, и единственото, което можех да правя, бе да лежа там и да гледам как празният варел започна отново пътешествието си надолу към земята и в края на краищата се стовари върху мен. Това обяснява и двата счупени крака.

Надявам се, че тези отговори ще задоволят интереса ви.“

1

Какво правят лапландците при ниски температури, Колективно творчество

-273 градуса по Целзий: Абсолютната нула. Брауновото движение на частиците спира.
Лапландците си признават, че е малко студено и си поръчват по още една ракия на клечка...

Какво правят лапландците при ниски температури
Автор: Колективно творчество

+10 градуса по Целзий: Жителите на панелни жилища в Хелзинки си пускат парното.
Лапландците садят цветя.

+5 градуса по Целзий: Лапландците се припичат на слънце.

+2 градуса по Целзий: Италианските коли не палят.

0 градуса по Целзий: Чистата вода замръзва.

-1 градуса по Целзий: Дъхът става видим.
Лапландците ядат сладолед и пият студена бира.

-4 градуса по Целзий: Котката иска да се мушне с теб под одеялото.

-10 градуса по Целзий: Време е да се планува една почивка в Африка.
Лапландците отиват да плуват.

-12 градуса по Целзий: Твърде студено, за да вали сняг.

-15 градуса по Целзий: Американските коли не могат да запалят.

-20 градуса по Целзий: Може да си чуеш дъха.

-22 градуса по Целзий: Френските коли също вече не палят.

-23 градуса по Целзий: Политиците започват да съжаляват бездомниците.

-24 градуса по Целзий: И немските коли не могат да запалят.

-26 градуса по Целзий: От дъха могат да се нарежат блокчета за строежа на едно иглу.

-29 градуса по Целзий: Котката иска да се пъхне в пижамата ти.

-30 градуса по Целзий: Нито една истинска кола вече не пали.
Лапландецът ругае звучно, рита гумите и пали ладата.

-31 градуса по Целзий: Твърде студено за целувки, устните замръзват една за друга.
Лапландският отбор по футбол започва тренировки за пролетния сезон.

-39 градуса по Целзий: Живакът замръзва. Твърде студено, за да мислиш.
Лапландците закопчават най-горното копче на ризата.

-40 градуса по Целзий: Колата също иска в леглото.
Лапландците си обличат пуловер.

-44 градуса по Целзий: Финландският ми колега си мисли евентуално да затвори прозореца на офиса.

-50 градуса по Целзий: Моржовете напускат Гренландия.
Лапландците затварят прозореца на тоалетната.

-70 градуса по Целзий: Белите мечки напускат Северния полюс.
Университетът на Рованиеми (Лапландия) организира ски излет.

-75 градуса по Целзий: Дядо Коледа напуска Полярния кръг.
Лапландците нахлупват шапката над ушите.

-120 градуса по Целзий: Алкохолът замръзва.
Следствие – лапландецът е много вкиснат.

-268 градуса по Целзий: Хелият става течен.

-270 градуса по Целзий: Адът замръзва.

-273 градуса по Целзий: Абсолютната нула. Брауновото движение на частиците спира.
Лапландците си признават, че е малко студено и си поръчват по още една ракия на клечка…

0

Имала майка едно ми чедо, Фолклор

Имала майка едно ми чедо / едно ми чедо Никола / с очи-звездици, с лице-трендафил / левенто чедо крилато.

Имала майка едно ми чедо
Автор: Фолклор (не, авторът не се казва Фолклор; да, просто така е написано)

Имала майка едно ми чедо,
едно ми чедо Никола –
с очи-звездици, с лице-трендафил,
левенто чедо крилато.
ПРИПЕВ: Е-е-е Никола, е-е-е български юнак!
е-е-е Никола, е-е-е пирински орел.
Дотегнало му от чорбаджии,
от черно робство фашистко-
литнал Никола в бой да се бие,
бой да се бие с върли народни душмани.
ПРИПЕВ: Дом му станали Пирин и Рила,
черните нощи закрила,
знаме цървено в ръце развило
и млади момци повело.

3

Забавните логове на механици и пилоти от Qantas, Колективно творчество

N: Иззад контролния блок на радиста се чува силен звук - като че ли там седи някакво джудже и блъска с чук по плоскостите. / A: Джуджето е открито. Чукът - иззет.

Забавните логове на механици и пилоти от Qantas
Автор: Колективно творчество

Авиокомпанията Qantas е известна с това, че е единствената голяма компания, чиито самолети никога не са претърпяли нито една катастрофа. Навярно заслуга за това има и строгата процедура по тестване на самолетите преди полет и попълваните за целта дневници по поддръжката. В тях пилотите вписват своите забележки (N), а механиците от наземния персонал – своите отговори (A). Тъй като и двете страни се отличават с особеното си чуство за хумор, с годините се е натрупала доста интересна колекция от забележки и отговори. Ето част от тях:

N: Лявата вътрешна гума е почти наложително да бъде заменена.
A: Почти заменихме лявата вътрешна гума.

N: Нещо подрънква в пилотската кабина.
A: Нещо беше затегнато в пилотската кабина.

N: Има умрели бръмбари по челното стъкло.
A: Поръчани са живи такива. Ще ги инсталираме след следващия полет.

N: Има признаци за протичане на течност по десния колесник.
A: Признаците са отстранени.

N: Системата “Свой-Чужд” не работи.
A: Системата “Свой-Чужд” никога не работи, когато е изключена.

N: Двигател инв. № 380-8006FAF-89-19, липсва под лявото крило.
A: След кратко разследване, двигател инв. № 380-8006FAF-89-19 беше открит под дясното крило.

N: В пилотската кабина има мишка.
A: В оборудването на пилотската кабина е добавена котка.

N: Полетът мина нормално, но помощната система за управление при приземяване работи доста грубо.
A: На този тип самолет няма помощна система за управление при приземяване.

N: В момента на включване на автопилота самолетът губи 30 м височина.
A: Проверено неколкократно в хангара – самолетът държи височината стабилно.

N: При заключване на ръчката на газта, същата се движи много трудно.
A: Ключалката е сложена там с цел ръчката на газта да се движи ТРУДНО…, идиот такъв!

N: Подозирам, че в челното стъкло има пукнатина.
A: Подозирам, че си прав.

N: Самолетът се държи странно.
A: На самолета бе наредено да се държи прилично.

N: Иззад контролния блок на радиста се чува силен звук – като че ли там седи някакво джудже и блъска с чук по плоскостите.
A: Джуджето е открито. Чукът – иззет.

N: Радарът пищи неистово.
A: Радарът е препрограмиран. Сега ще чурулика тихо.

11
0

Проект “Genesis”, Колективно творчество

По време на работата по проект "Genesis" (стадий "Да бъде светлина!") възникнаха следните трудности: липсва компактен източник на непрекъснато светене с разпределител за две светила. Предлагам да се използва стандартен източник тип "червено джудже", а за нощно светило да използваме огледало.

Проект “Genesis” (из корпоративни преписки)
Автор: Колективно творчество

До генералния директор Йехова
от началник-отдел “Маркетинг” Гавраил

Изследването, проведено от нашият отдел в рамките на проект “Genesis”, показаха, че най-добри перспективи на пазара имат системи със следната конфигурация:

  • Планета: 1 бр.
  • Радиус: 3000 км
  • Сила на тежеста: 0.5 g
  • Съотношение суша/вода: 1:1
  • Температура: +24 градуса
  • Атмосфера: кислород
  • Море: сладководно
  • Реки: мляко, мед
  • Фауна: тревопасна
  • Периферия: светила 2 бр. (дневно/нощно), скорост: 0.0007 RPM (1 об./денонощие)


Резолюция: Да се изпрати в отдел “Стратегическо планиране” за изготвяне на техническо задание (ТЗ).
Йехова


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Стратегическо планиране” Михаил
С цел снижаване на себестойноста на системата, предлагам захранването на светилата да е от един източник на енергия, а кислородът да се замени с азот.


Поне 50% кислород трябва да оставим, иначе потребителят ще се задъхва.
началник отдел “Тестване и Поддръжка” Рафаил

И 25% стигат.
Йехова


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Схемотехника” Луцифер

По време на работата по проект “Genesis” (стадий “Да бъде светлина!”) възникнаха следните трудности: липсва компактен източник на непрекъснато светене с разпределител за две светила. Предлагам да се използва стандартен източник тип “червено джудже”, а за нощно светило да използваме огледало.


По-добре “жълто джудже”. Себестойноста е малко по-голяма, но изглежда доста по-внушително.
началник отдел “Маркетинг” Гавраил

Ама това е сървърен източник. За какво му е на потребител с единична планета?
Луцифер

Какво му е нужно на потребителя и какво не, ще му обясни отдел “Реклама”.
Гавраил

Луцифер, занимавайте се с въпроси от вашата компетенция. Одобрявам “жълто джудже”.
Йехова

Между другото, при тази яркост, която дава жълтото джудже, можем да използваме вместо огледало нормален планетоид.
Михаил

Става.
Йехова


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Схемотехника” Луцифер

След измененията в ТЗ възникнаха следните трудности: масата на източника на непрекъснато светене е много по-голяма от масата на планетата, в резултат на това източникът отказва да се върти около планетата. Вместо това планетата се върти около източника. Освен това, поради високата мощност на източника се наблюдава устойчиво превишаване на температурата над указаната в ТЗ (примерно с около 2 порядъка). Ако увеличим разстоянието до източника, съществено се увеличават габаритите на системата.


Габарити – това е престиж, но въртенето на планетата около периферното устройство може да предизвика усещане за непълноценност у потребителя. Не може ли да променим гравитационната константа?
Гавраил

Ако променим гравитационната константа, ще възникнат проблеми със съвместимоста.
Михаил

А бе каква е разликата за потребителя кое около кое се върти? Нека отдел “Реклама” да измислят някаква теория на относителността.
Йехова


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Схемотехника” Луцифер

След увеличаване радиуса на орбитата, опитът да ускорим планетата до скороста, указана в ТЗ, води до crash в системата (планетата отлита в космоса). С нощното светило историята е същата.


Няма значение, какво става в системата – важно е какво вижда потребителят. Защо да не накараме планетата да се върти около оста си? Тогава на потребителя ще му се струва, че светилата се въртят около планетата с указаната в ТЗ скорост?
Гавраил

А потребителят няма ли да се усети?
Йехова

Даже и да усети, проектът по това време вече отдавна ще е предаден.
Гавраил

Съгласен.
Йехова


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Тестване и техническа поддръжка” Рафаил

Първичното тестване на системата показа следните дефекти:

  1. Наблюдава се устойчиво прегряване.
  2. Оста на въртене се е отклонила на 33 градуса от вертикала, в следствие на което възникнаха циклични температурни аномалии.
  3. Пропускателната способност на реките не съответства на проектната.
  4. Фауна – липсва.
  5. Орбитата е нестабилна, планетата има тенденция да падне върху светилото.

До генералния директор Йехова
от началник отдел “Схемотехника” Луцифер

  1. Ами какво искате при такова съотношение вода/суша? За оптимално охлаждане трябва да е 1:3 – 1:4.
  2. Работим по въпроса.
  3. Защото млякото се вкисва, а меда – захаросва.
  4. На тревопасната фауна й трябва трева, а тя не расте при такава жега и без вода. Предлагам да пуснем вода по реките, това ще реши проблем 3 и 4 наведнъж
  5. За гравитационна противотежест ще изведем още една планета на външна орбита.


Сушата не можем да я намаляваме, значи трябва да увеличим площта на моретата. Това означава увеличаване на обема и силата на тежестта. Още една излишна планета…
Михаил

Нищо, потребителят ще изтърпи. Излишната планета ще я оформим като feature. Но млякото и меда сме ги анонсирали вече. Поне в по-големите реки трябва да ги оставим…
Гавраил

Напомням, че сроковете наближават, а даже и коне няма още. Дизайнерите още не са представили проект за кон, само динозаври… За какво са ни тия динозаври!?
Йехова

Потребителите ги харесват…
Гавраил

Добре, ама и коне да има.
Йехова


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Тестване и техническа поддръжка” Рафаил

Поради нерешените проблеми с оста, сега планетата има тенденцията да отлита в космоса.

Тревопасна фауна пак няма.


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Схемотехника” Луцифер

Ще сложим противотежест, този път на вътрешна орбита.

Фауната се размножи, изяде тревата и измря.


Колко противотежести още ще ви трябват!?
Михаил

Като цяло, след калибрирането успяхме да ги стабилизираме на девет.
Луцифер

Правилно ли съм разбрал? Вместо една планета, потребителят ще получи девет!?
Йехова

Е и? 8 от тях и без това не стават за живот…
Луцифер

А размерите на системата?
Йехова

Не е задължително потребителят да знае за другите планети. Половината без телескоп не се виждат. Предлагам да допълним ръководството за потребителя с 11-та заповед: “Не изобретявай телескопа”.
Гавраил

Тогава те точно него ще изобретят…
Йехова

Между другото, след увеличаването радиуса на орбитата, яркостта на нощното светило падна под проектния минимум. Предлагам вместо него да сложим огледало.
Рафаил

Е сега ли се сетихте? Тъкмо уравновесихме системата! Да не искате да почваме отначало!?
Луцифер

Никакви такива! До края на срока остават 6 дни. Луцифер, или ще накарате всичко да работи, или ще ви оставя без тринадесета заплата!
Йехова


До генералния директор Йехова
от началник отдел “Схемотехника” Луцифер

Виновен ли съм, че не ми дадоха нормално ТЗ?

Предлагам да оставим наклона на оста както си е. В края на краищата в Едемската градина температурата ще е +24 градуса, а ако потребителят тръгне нанякъде – това си е негов проблем. Динозаврите няма да можем да довършим, но коне ще има. С млякото и меда нищо не стана, по реките пуснахме вода, вярно че внасят сол в моретата ама… За да не изяждат всичко тревопасните, пуснахме patch във вид на хищници, но все още не сме успели да ги програмираме да разпознават и пазят потребителите. В общи линии всичко ще работи… долу-горе…


И това е добре…
Йехова


P.S.: Началникът на отдел “Схемотехника” Луцифер все пак беше понижен заради несанкционирано подсказване на етап “Потребителско тестване”.

9

Как сме се появили на зeмята?!?, Колективно творчество

Възложиха ни нова задача. Трябва да правим интелигентна форма на живот на някаква вмирисана малка планетка наречена Марс. Все така се случва. На нашия отдел винаги му дават най-скапаните проекти. Така и не можах да си обясня защо.

Как сме се появили на зeмята?!?
Автор: Колективно творчество

Следващите редове не са просто измислица, а реални факти за това, как точно сме попаднали на тази планета и как сме се превърнали в това, което сме. Открити са по време на контакт между ясновидката Алена и висш разум от неизвестен произход и са потвърдени от Джуна. Уверяваме ви, че са на 100% истински и за пръв път ще видят бял свят. Ето и дневниците на Създателите!

1. Възложиха ни нова задача. Трябва да правим интелигентна форма на живот на някаква вмирисана малка планетка наречена Марс. Все така се случва. На нашия отдел винаги му дават най-скапаните проекти. Така и не можах да си обясня защо. В другите отдели творят богове, а ние кво… интелигентна форма на живот. Пфу!

2. Започваме проекта. Изглежда добре.

3. Това на нищо не прилича. Тъкмо ги бяхме нагласили, цивилизацийка даже си бяха направили, а да вземат, че да си пуснат сешоарите всичките по едно и също време да видели кво ще стане. Ми кво може да стане, бе идиоти. Взривиха некъв атомен реактор и разпердушиниха всичко. Много рано им дадохме тия технологии. Ще трябва да почваме всичко от начало. Местим проекта на съседната планета – Земя.

4. Пуснахме първия проект в действие. Изглеждаше добре, докато два динозавъра не му ебаха майката. Хм, странен израз при положение, че няма майка. Поне не в буквалния смисъл на думата. Както и да е. Ще се наложи да го изправим на два крака, за да може да бяга по-бързо.

5. Пуснахме още един. Тоя път му заложихме и програма “Страх”, щото иначе все ходеше да се тика в устата на динозаврите. Кво на майка си дириш там бе малоумник!??! Напускахме десетина от новите проекти. Лошо. Динозаврите подължават да им ебават майката.

6. Наложи се да изтребем динозаврите. Писна ми от тия тъпи говеда. Толкова храна, а те се съдраха да плюскат хора. Майка им, мръсни гадини. Ама да видите само как цвърчаха като KFC като им хвърлихме оня метеорит. Сега ще се наложи да замразим проекта за два дни, докато планетата се постабилизира. Пука ми. И без това днеска е петък.

7. Много са тъпи беееее, вече 13 техни години не могат да открият огъня. Най-накрая на колегата му се наложи да слезе долу с една огнехвъргачка и като ги подкарааа… Да видите после как за норматив се научиха що е то огън и има ли той почва у нас. Пък колко време им трябваше да открият колелото ако знаете само… И знаете ли как стана? Клекнал единият малоумник да сере, ама така се изсрал, че чак на пита го изкарал, със завранкулка накрая. После започнал учудено да гледа това дето излязло от задника му. Зел го, ма го изтървал и то са изтъркулило надолу по хълма. Пък те по това време ги серяха едни такива доста твърди. После ги омекотявахме, че все с разпорени гъзове ходеха ма това е друга история.

8. Кофти тръпка. Докато сме им омекотявали говната сме объркали отделителната система. Дрискат през ушите. Единия получи разстройство и цяла седмица вися провесен надолу с главата от една скала, докато не пукна. Ами какво да направя, като са ни скапани компютрите. От една седмица говоря на шефовете да ни дадат нови ама те – не, нямало нужда да обвиняваме техниката, само щото ние сме били некадърни. Простаци!

9. Трябвало сега пък да измислим нов и оригинален начин за възпроизвеждане. Да имало разнообразие във вселената, моля ви се. Абе тия луди ли са? Кво толкова лошо имаше в това просто да си падат от небето? Ама неее, много въпроси щели да задават после, не било на добре. Вярно, че един-двама паднаха и повече не станаха, ама чак пък толкова напъване… Хмм. Докато включвах лампата в контакта ми дойде гениална идея. Е какво пък, поне ще е весело…

10. Тъпанари! Откриха алкохола. Намерили некво ферментирало грозде и викнали и другите да пробват. 15 мъртви от алкохолно натравяне. Сеа ще трябва и черен дроб да им слагаме. Защо все на мееен…?!!

11. Имаме много случаи на счупени пръсти. Абе тия говеда що все си тикат носа там където не им е работа? Ще им сложим нокти. Поне малко ще ги предпазват. Стига им толкова, и без това почнаха да се размножават като зайци.

12. Искренно ми се иска да мога направо да им дам по един АЕЦ и да вървят да се оправят. Ама ще стане като с предните, вероятно, щото тия са наистина много тъпи. Вчера единият да вземе да се опитва да лети. Видял там че нещо си фърфоли из въздуха, та решил и той, баровецът, барабар Петко с мъжете, да лети. Размаза се като курешка на една скала. Другите като кози се изкатериха по чукарите и го остъргаха, а после го сготвиха за вечеря. Ужас! Тук, очевидно, ще трябва да се пипа бавно и сигурно.

13. Ама какво е това! Намерили bug в софтуера на някакво островче “Атлантида”. Докопали технологии, дето трябва да им ги дадем чак след година, и докато се усетим се научили да ги ползват. Е бая от тях вече омирисали драките, но все пак се научили. Потопихме целия остров и fix-нахме bug-а. Тъй като после открихме и други дупки, се наложи да стартираме ледена епоха т.е. да замразим проекта за известно време докато, пишем patch-ове.

14. Изглежда добре. Само дето наистина прекалено бързо почнаха да се размножават с новия метод. Като че ли това искрено им харесва. Голям майтап е да ги гледаме, как се клецат къде им падне. Ако не се усвестят скоро, един Апокалипсис не им мърда – просто ей така, за контрол на популацията.

15. Все още са доста тъпи. Наложи се да добавим промени в големината на главата и мозъка. Махнахме и опашките, щото вечно се препъваха в тях, пък и губеха много време да си ги гонят – и после имали били чувството, че някой ги преследва. Знаете ли, кви чувства ще ви дам аз на вас? Изобщо, кой ви е разрешил да чувствате? Тва с цувствата е изцепка на Ванката от тестовата лаборатория. Кой въобще му е разрешил да си тества боклуците си върху нашите индивиди? Ще го изкъртя, само да го видя!

16. Най-накрая ни докараха бог. Доста добре са го направили. Има си един-два кусура, разбира се, но ще свърши работа. Определено имахме нужда. От три седмици сме пуснали заявката. До сега говедата се молеха на звездата в центъра на слънчевата им система. Това пък от къде им хрумна, не мога да си обясня. Тая партида излязоха много странни. Сигурно е от кислорода, дето го дишат. Имам чувството, че всичките постоянно са надрусани.

17. Богът е bug-ъв. Започна да се явява безразборно на кой свари, да плещи врели-некипели и изнесе два града от картата. Спряхме процеса и го върнахме – да си оправят софтуера.

18. Ще трябва да правим Апокалипсис. Много се оляха вече само, простотии правят и никъв прогрес. Мислехме за известно време да им спрем секса, ама после ни дойде по-добра идея. Ще им пуснем потоп. Налага се обаче да спасим останалите видове от наводнението. За целта завъртяхме един дядка да направи кораб и да качи от всички по два вида. Много красиво се получи – и при тях, и при нас (алкохолът се лее като река, докато гледаме нашето реалити шоу с удавници).

19. Пак населихме планетата. Пуснахме и бог. Той пък да вземе, че да пусне някакъв негов пророк да зарибява населението, щото искрата на вярата все гаснела преждевременно. Само дето и двамата изкараха по един АВТОМАТ и почнаха да изтребват де що народ сварят. Пък тия Калашников имаха още бая време да почакат. Така е, щото богът се води автоматизиран админ и има достъп до всичко. Съвсем му забранихме да си вясва носа пред тъпите говеда. Явно ония глупаци, дето ни пратиха бога, пак не са си свършили работата като хората и ще трябва ние да им оправяме бъкиите.

20. Пак почнаха да правят квото си поискат. Е това, вече не се издържа. И пак пренаселват планетата. Не можем постоянно да им организираме Апокалипси, колкото и забавно да е. Ще трябва да автоматизираме системата по друг начин. Кратък брейнсторминг изгенерира идеята да пуснем сред популацията мозъчен вирус, който модулира мисловния процес. Цел – силна религиозност. Ето, започнаха да се избиват и успяхме да вкараме съотношението раждаемост-смъртност в едни добри граници. Спретнахме им после и една две войни (няма да забравя, какво шоу ни направиха само заради една фльорца на име Елена), инжектирахме в генофонда предпоставка за периодично развитие на вманиачени за власт малоумници и – работата заспа.

21. Нашата работа тук приключи. Следваща задача – корекции по един стар проект. Алфа Кентавър. Някой знае ли, къде е документацията?

2

Червената Шапчица, Колективно творчество

Приказката за Червената Шапчица, както биха я разказали Едгар Алън По, Ърнест Хемингуей, O'Xенри, Ярослав Хашек, Оноре дьо Балзак и т.н.

Как биха разказали приказката за Червената шапчица…
Автор: Колективно творчество

Едгар Алън По

Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови , в мистичен ужас живееше Червената шапчица.

Ърнест Хемингуей

Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца.

- Eто – каза майката.

- Какво – попита Червената шапчица.

- Ето това – каза майката – Ще го занесеш на баба си.

- Добре – каза Червената шапчица.

- И си отваряй очите – каза майката – Вълкът.

- Да.

Mайката гледаше как дъщеря й , която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза; и гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората; и освен това тя помисли, че вълкът беше започнал отново да се появява насам, и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.

Ги дьо Мопасан

Вълкът я срешна. Той я изгледа с оня особен поглед, който опитният парижки развратник хвърля на провинциалната кокетка, която все оше се преструва на невинна, ала той вярва на невинността й не повече от самата нея и вече сякаш виждаше как тя се разсъблича, как фустите й една по една падат и тя остава само по риза, под която се очерта- ват сладостните форми на тялото й.

O’Xенри

Червената шапчица се разтрепери. Тя беше сама. Тя беше сама, като палачинка между звездите, като гладиатор сред фармацевти, като сомнамбул в печка, като бастун в пустиня….

Джек Лондон

Ала тя беше достойна дъщеря на своята раса, в жилите й течеше силната кръв на белите покоиртели на света. Затова, без да й мигне окото, тя се нахвърли върху вълка, нанесе му един съкрушителен удар и го подкрепи с класически ъперкът.

Вълкът страхливо побягна. Тя идеше след него със своята очарователна женска усмивка.

Ярослав Хашек

- Е, и какво направих? – мърмореше си вълкът – едно голямо лайно напpавих, това е…

Оноре дьо Балзак

Вълкът стигна до къщичката на бабата и потропа на вратата. Тази врата беше изработена през XVII столетие от неизвестен майстор. Той я беше изрязал от модерния по това време канадски дъб, беше й придал класическата четвъртита форма и я беше закачил на железни панти, които на времето си може и да са били хубави, но сега ужасно скърцаха.По вратата нямаше никакви орнаменти и шарки, само на долния десен ъгъл личеше драскотина, за която се разказваше, че Селестен дьо Шаварж, фаворит на Мария – Антоанета и братовчед по майчина линия на дядото на бабата на Червената шапчица е направил със собствената си шпора. Инак вратата беше съвсем обикновенна и затова няма да се спираме по-подробно на нея.

Робърт Бърнс

- Кой хлопа в този късен час?

- Аз хлопам – каза Вълчо.

- Иди си. Всички спят у нас.

- Не всички – каза Вълчо.

- Не зная как си се решил!

- Реших се – каза Вълчо.

- Ти май си нещо наумил?

- Май нещо – каза Вълчо.

- Веднаж да минеш моя праг…

- Да мина – каза Вълчо.

- Ще те посрещна като враг!

- Посрещай – каза Вълчо.

- Ще ти отворя, ала чуй…

- Отваряй – каза Вълчо.

- Утре ти ще дойдеш пак!

- Ще дойда – каза Вълчо.

- Ни дума никому за туй!

- Ни дума – каза Вълчо.

Максим Горки

I Вариант:

Стаята на бабта беше стара и нечиста. Стъклата на прозорците, вече мътни от старост, бяха гъсто оплюти от мухите. Бабата, стара и сива като своя дом, се вдигна сред дрипавите си завивки и погледна с уплашени сълзящи очи вълка.

- Здравей, Никитишна – поздрави с мазен глас той.

II Вариант:

Щом видя вълка на прага, тя се изправи – силна, смела кат богиня – се загледа в него с изпепеляващ огнен взор. Зърнал този огнен поглед, звярът с ужас си помисли, че таз баба е тъй смела, затова, че е Човек.

- Какво искаш, сиви вълко? – каза Бабата безстрашно и понеже бе Човек, думите й прозвучаха гордо.

Oскар Уайлд

Вълкът: Извинете вие не ми знаете името, но…

Бабата: О, няма значение. В съвременното общество с най-добро име се ползват тези, които нямат име. C какво мога да ви услужа?

Вълкът: Виждате ли… Cъжалявам, но съм дошъл да ви изям.

Бабата: Колко мило. Вие сте твърде остроумен джентълмен.

Вълкът: Но аз говоря сериозно.

Бабата: И това придава особен блясък на вашата духовитост.

Вълкът: Радвам се, че не се отнасяте сериозно към факта, който току що ви съобщих.

Бабата: Днес да се отнасяш сериозно към сериозните неща е проява на лош вкус.

Вълкът: А към какво трябва да се отнасяме сериозно?

Бабата: Разбира се към глупостите. Но вие сте непоносим!

Вълкът: Кога един вълк е непоносим?

Бабата: Когато прекалява с въпросите.

Вълкът: А една жена?

Бабата: Когато никой не може да я постави натясно.

Вълкът: Много сте строга към себе си.

Бабата: Разчитам на вашата дискретност.

Вълкът: Имайте вяра. От мен няма да излезе нищо.

(изяжда я)

Бабата: (от коpема на вълка) Жалко, че избързахте. Tъкмо си бях приготвила една твърде приятна духовитост.

Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква. Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с ношната шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.

Ерих Мария Ремарк

- Ела при мен – каза вълкът.

Червената шапчица наля две чаши коняк и седна на леглото и вдишваха познатия дъх на коняка. В този аромат имаше тъга и умора – тъгата и умората на гаснещата привечер. Конякът беше самият живот.

- Свършено е вече – каза тя. – Нямам вече на какво да се надявам повече. Аз нямам бъдеще.

Вълкът мълчеше. Той беше съгласен с нея.

Rogger Dojh

Точно в момента, в който Червената Шапчица посегна отново към чашата си, колибата се разтърси. Тътен се надигна изпод земята и дървените трупи, от които бяха направени стените, напъпиха и се покриха с изсъхнали и прогнили листа.

Вълкът глупаво се огледа.

- Какво става? – попита той с изтънял глас, но Червената Шапчица бе не по-малко учудена от него.

Нов трус ги разтресе. И изведнъж адски цвилек разцепи тишината, раздирайки с виртуални нокти слуха и мозъка на Вълка и Червеношап. Двамата едновременно се хвърлиха към прозорчето и главите им се сблъскаха с трясък.

- Ох – каза Алената Шапочка.

- Какво си се разпъшкала като Азис пред шомпел – изръмжа кисело Вълчан. – Олеле! – добави после той, защото бе видял гледката през прозореца.

В колосалните небеса на Осмоъгълната Планета се водеше невиждано до този ден сражение: Гигакон извиваше като змии километричните си, увенчани от остри зъби млечни жлези, а Злият Дълъг въртеше бясно лазерния си меч и ги сечеше.

- Какъв декор за едно ужасно насилие! Ако не те изям точно сегаq ще съжалявам след това цял живот! – възкликна Вълкът.

- Ще ми изядеш кура – отвърна му кисело Червената Шапчица и в ръцете й проблясна тънък енергиен кинжал.

Джон Р. Р. Толкин

Вълкът захленчи и се заизвива в краката на Червената Шапчица като куче, ударено от господаря си. Тя го изгледа строго, след което погледът й омекна. Червената Шапчица прибра под плаща си елфическия кинжал.

- Стани – каза тя с уморен глас. – Никакво зло не си ми сторил и не ще отмъщавам. Можеш да вървиш накъдето видят очите ти.

- Мръсссна ссстара вешшштица! – изсъска задавено Вълкът. – И последното удоволствие ми отне, удоволствието да те изям! Но предричам, че не ще живееш дълго! Защото дълги са ръцете на Вълка и не една злина е сторил той в таз гора.

В далечината се разнесе мощната песен на рог и заехтя над хълмове и гори. Роханските конници идваха! Тропотът на копитата им разтърси земята и дружната им песен възрадва сирцето на Червената Шапчица, а в душата на Вълка всели страх и ненавист. Червената Шапчица изправи рамене и сякаш израстна. И не малко момиченце, а велик владетел човешки като че се бе завърнал от древните времена сред тази горска обител.

Роджър Зелазни

Насред тази сдцена, Червената Шапчица застина внезапно. Вълкът се вгледа напрегнато в нея – някой се опитваше да се свърже с нея чрез картата й.

Ппред очите на момичето изникна баба й. Тя се намираше в някакво черно място, изпълнено със странни шумове и зад гърба й се плискаха зелени лениви вълни.

- Помогни ми! – извика бабата. Но върху връзката се стовари нечия силна воля и я прекъсна. Червената Шапчица се опита да проследи натрапника, но колкото по-далеч отиваше, токлоква по силно я засмукваше черният кладенец без нищо в другия си край и накрая тя с последно усилие се откъсна и се върна в реалността.

Точно в този момент Вълкът замахна с меча си.

Карл-Жорис Юисманс

Вече бях изгубила представа за времето. Бях покрита цялата в кръв – тази на вълците и моята собствена. От миризмата й ме бе обхванала онази безумна ярост, която ме превръща в животно, жадно за смърт. Единствено червената ми шапчица беше запазила истинския си цвят – червеният.

Кинжалът ми обходи обстойно лицето на нисък и набит вълк, който се бе осмелил да се хвърли от масата отгоре ми. Зад себе си чух хриптене и се извърнах, тъкмо навреме, за да отбия несръчно насочен удар с тояга. Този вълк вече бе минал под ножа ми и едното му ухо висеше разкъсано и кървящо. Зъбите му се оголиха в болезнена гримаса, когато петата ми се заби в слабините му.

Отстъпих, залитайки, крачка назад, а от земята срещу мен се надигнаха три-четири кървящи и обезобразени вълчи фигури. Със сетно усилие ме атакуваха от три страни и аз успях да разпоря корема на единия, а на друг отнесох носа с ножа. Но останалите ме повалиха на пода и ме затиснаха.

Последното, което видях през размътения си поглед беше вратата, която се отвори а в помещението влезе изящен сив вълк с големи мастиленочерни очи. Той проговори с кадифен, странно познат, зловещ глас:

- Толкова много убийства! Защо, о, изгубена, заблудена душа?

Жак Превер

Вълка в зори ловци ще спрат.

А в нощната тъма – комини, смърт!

Не знаем – мрак, звезди,

безброй съдби…

Защо ридаем аз и ти…

Йордан Радичков

- Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия.

- Ще го убие! – говореха ловците. – Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурели и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А вълцитеq от своя странаq взеха, че умряха.

А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина “Сингер”, има такива машини, та като го види ловецът да си рече: “Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница”. Да рече тъй и да си иде.

Уйлям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.

(двоуми се)

Да вляза или да не вляза?

Туй е въпросът.

Кое е по-добре – да вляза аз и вълка да убия,

или да си полегна аз, да си поспя?

Легни, заспи и край.

Да, тук е спънката.

Какво ще видя в този летен кратък сън?

Да знай човек, че този сън

прекъсва чувствата във гладния стомах -

тогава би могъл …

Но този страх от нещо пред вълка,

от таз затворена врата, отдето

се нищичко не чува и не шава,

сковава мойте сетива…

Но стига!

С тези мисли ставам аз страхливец.

И бледната мазилка на страха

покрива с плесен и разяжда

естественият цвят на смелостта.

Е, хайде, спри! Тез мисли прогони!

Офелия, ти моя вярна кучка, ела,

и с мен за всеки случай ти бъди!

Лев Николаевич Толстой

Ловците убиха Вълка и извадиха от корема му Бабата и Червената Шапчица. От очите на малкото момиченце заструи лъчист поглед и то разбра, че това, което се случи, не трябваше да се случва. А щом не трябваше да се случва, то нямаше вече да се случи. И на нея и стана ясно, че това, което тя вършеше, мислеше и говореше досега, беше не това, което трябваше да върши, мисли и говори. И тя реши отсега нататък да върши, мисли и говори само това, което трябваше наистина да върши, мисли и говори.

Кърт Вонегът

Майката на Червената шапчица беше голямя майсторка на баници. Нейните баници бяха сочни и мазни, сякаш правени с мазнината на всички тлъсти евреи, убити през Втората световна война. Тогава убиваха евреи с подобни цели. Така е то…

Сега, като настана световния глад, защото китайците изядоха всичко, аз си спомням за тези баници и от устата ми текат лиги. Какво би станало, ако една от тези баници попаднеше сред американците? Според мен никой няма да я изяде, макар че всички умираме от глад. Ако една от тези баници попадне сред нас ние ще се самоизядем за нея.

Але-хоп.

Разбира се, подобни баници вече не съществуват. Аз ги припомних за да предизвикам лигите ви, защото зная – и вие сте засегнати от световния глад. Така е то…

Але хоп.

Червената шапчица беше секс-идеалът на глутницата. Когато тя се появи с баницата един вълк я надуши. Тръгна след нея. Този вълк бе проследен и от другите вълци. Винаги е така. Още по мое време, когато бях стар пръдльо. Още тогава, когато един вълк надушеше нещо, всички тичаха след него.

Всъшност така се стигна до световния глад. До световния глад се стигна чрез голямото преяждане, но тук става дума за един друг черен понеделник, в който цените (американските цени) нарастнаха.

Але хоп.

Всички вълци се скупчиха около Червената шапчица. Никой не искаше да я яде. Вълците си бяха изработили антитела против глада. Механизма на тези антитела им бе показан от китайците. Китайците и вълците по това време бяха най-добрите приятели. В много отношения между тях нямаше разлика и т.н.

Та никой от вълците не ядеше Червената шапчица. Напротив, те само душеха чорапите й. Те бяха луди по тези чорапи. Те им миришеха приятно. Какво говоря, приятно, те изпитваха от тази миризма върховна наслада. И всеки от тях имаше ерекция. Така е то…

В скоби, това бе средството, с което по-късно ги избиха китайците. Те пуснаха огромни количества Червени шапчици с подобни чорапи. Вълците бяха в див възторг. Но после китайците прибраха своите Червени шапчици с техните чорапи. Просто ги изпратиха на друга планета. Тогава вълците измряха от полов глад. Така е то…

Але хоп.

Но сега Червената шапчица изпитваше адски сърбеж от полиетиленовите си чорапи. Тя реши да ги събуе. Така и направи, и тогава вълците я изоставиха. Обидена от това тя изяде цялата баница и умря от преяждане. Така е то.

Revision History
——————————————
- Unidentified source
- 13.07.2002 – Rogger Dojh

To Do
——————————————
- Да се добавят финалните сцени по изяждането на Червената шапчица и последвалото й освобождаване чрез разрязване на корема. Автори – по избор :)

3

Разказ за 72

...За да се потопим във фекалиите на нашата история трябва да стигнем по някакъв начин (най-добре пеша) до хотел “Плиска”. Това е нашата “кота нула”. Околността е леко екзотична от червените фенери на навъдилите се като гнойни циреи китайски ресторанти, които напомнят както за несмилаема храна, така и за евтини проститутки....

Разказ за 72
Автор: Панагонов

Това е разказ за 72.

Един задълбочен поглед върху тази интересна цифра те навежда на мисълта за нещо сбърканои нередно (или по скоро нередовно). Като гей до лесбийка. Само на пръв поглед всичко е наред. Няма го това достолепие както при други числа като 69 например или 88. Сякаш седмицата всячески се опитва да изглежда като двойка, но и липсва един основен израстък в долната й половина, а двойката прави жалки опити да мутира в седмица, за да се сношава с други двойки, но й пречи същия този израстък. Порочно число! Ако дявола се откаже от неговото, защото за момент е останал без работа и скучае, то изборът му е без съмнение предрешен.

По всичко личи, че всяко нещо носещо такъв номер, неминуемо ще попие от неговата същност. Обратното също е вярно. Да не забравяме, че 88 е най-мразеното число от половин София, само защото небезизвестна автобусна линия носи този номер. Незнайно защо този бълващ отровни газове, достатъчни за локална екологична катастрофа Икарус, е наречен “Халеевата комета”, при условие че между двете природни явления няма абсолютно никаква прилика. По-скоро най-важната разлика е че ако живееш достатъчно дълго, все пак можеш да наблюдаваш второто. В този ред на мисли не може да не се спомене и една друга географска забележителност в града – спирката на тролей №5. Може би някой от възрастните дъртофелници, които осмърдяват тази линия помнят, че тя някога се е казвала “Окръжна болница”. Името отдавна е старателно заличено от изпаднал в амок пътник, който с неизтриваем черен маркер я е преименувал на носещото мистицизъм име “Волски нерви”. Буквите са изписани с готически шрифт – явно човекът не е бързал за никъде. Отдолу, доста по набързо (явно в последен предсмъртен гърч, преди бялата смърт да го застигне) някой с червен химикал е добавил крилатата фраза: “За таз година тролеят мина. Догодина я мина, я не мина”.

Но това са други теми!

За да се потопим във фекалиите на нашата история трябва да стигнем по някакъв начин (най-добре пеша) до хотел “Плиска”. Това е нашата “кота нула”. Околността е леко екзотична от червените фенери на навъдилите се като гнойни циреи китайски ресторанти, които напомнят както за несмилаема храна, така и за евтини проститутки. От там тръгват учебните коли с бъдещи шофьори-камикадзе, които в момента са на ниво “Сумнамбул” (как ли се пише тази дума? Никога не съм я писал (както и “гювече” или “аспержа”) Абе, аз съм адски неграмотен! NEVER MIND!). Скоро ще преминат на по-горна фаза – “Опасно невменяем”. Но и това е друга тема, пък и още много имат да учат съдейки по блондинката, която спирайки на кръстовището се оглежда и нагоре!

Така или иначе без основната фигура в разказа няма никакъв шанс да се продължи. Нормалното му закъснение е 20 минути но днес надминава себе си с 33. Докато се появи може само да се разглежда мръсната околност, да се четат омазалите цялата спирка (полуразрушена от пияни като биволи минувачи) обяви като “Унищожете хлебарките” с добавка “и циганите”, да се внимава да не се настъпи някое кучешко лайно, минирали тротоара и да се молиш Господ да накаже виновните за твоето бъдещо уволнение. В крайна сметка междуселският автобус между “Горно Намайново” и “Затънтеново” е по-редовен.

- ЕТО ГО!!! – чува се сподавен вик, на невярващ гражданин – ИДВА!!!

Всички като на тенис мач обръщат едновременно глави в заветната посока за да посрещнат Месията. О, чудо! Не един а трима Месии! Оформя се нещо средно между селски събор и циганска сватба, породено от спонтанното хорско въодушевление. Баба трие сълзите си от радост и умиление, а дядо в екстаз коленичи и с все сила удря глава в плочите на тротоара. От получената дупка избликва черна мазна течност (не нефт, разбира се, а отпадни води). ЕТО ГО – автобусът с номер 72 – новото фатално число!

Не може да не се опише видът на това чудо на немската инженерна мисъл. Тази автобусна линия се явява едно естествено продължение на “София ленд”, Тъй като големината на този парк е съизмерима с тази на изтривалка за крака, не е имало място да се построи влакче на ужасите. Затова е и открита и тази автобусна линия. Формата на рейса е вдъхновена най-вероятно от късния кубизъм – паралелепипед с квадратни стъкла и две правоъгълни жълти ивици по протежението му (в крак с Новото Време). Единствените заоблени неща са четирите гуми и гордо стоящата емблема на “Мерцедес” (освен ако някой вече не я е изкъртил). Невероятното разположение на вратите на буса прави половината от обема му абсолютно неизползваем, освен ако не пътуваш до крайната точка на неговия маршрут или си порода мазохист, който обожава да пропуска спирката си. Вътрешността се превръща в своего рода Черна дупка: грубо те поглъща в своите тъмни бездни и няма шанс за излизане! Седалките са създадени за недохранени китайци (ама от най дребните). Пътеката между тях е осмото чудо на света – двама концлагеристи-ветерани от Освиенцим не биха могли да се разминат на нея без стабилна многомесечна диета преди това. За да се компенсира негативната оценка, инженерите старателно са отстранили всички удобни за хващане места, вероятно да не се дозагрозява интериора.

За сметка на това, обаче, двигателят, макар и рециклиран от турско номадско племе, може с ускорението си да съперничи на всеки дракстер. Натоварване от 6G е нещо обичайно за пътниците. А какво да се каже за спирачките. Времето за спиране от 100 до 0 км не е вписано в нито една техническа спецификация, защото би разстроило мисленето на всеки нормален физик и разклатило устоите на всички теории на Айнщайн. В крайна сметка времето не може да е с отрицателен знак! Много интересна екстра са и въздушните възглавници с помощта на които рейса се накланя странично до внушителните 20°. Във всяка цивилизована държава тази функция се използва за да се помага на инвалиди с колички да се качват и слизат. Тук обаче българският гений я използва за изсипване на пътниците като баласт по спирките. Трябва да се пести време все пак! Но това не е всичко. В комплект с това получавате и тотална липса на отварящи се прозорци. Така рейсът хем е подвижна оранжерия, хем нагледно средство за начина на действие на парниковия ефект върху психиката на средностатистическия човек, хем херметично затворен сандък. Всяка миризма, проникнала в него остава там за вечни времена.

Две думи и за шофьорите! Описанието “ Як селянин”, просто се заковава в съзнанието на всеки който ги е виждал. Трудно е да се каже защо са станали шофьори. Едно вероятно обяснение е че са били скъсани на листовките по време на кормилните курсове за каруцари, превозващи отпадъци в тяхното село, а след неуспешна (вероятно приключила с нечия смърт) кариера на рали състезател, единственият изход е бил именно тази работа (разбира се има толкова некадърни селяни, дето и това не могат – те стават таксиметрови шофьори, но и това е друга тема). С настроение на разлютен пчелен кошер и шофьорски умения на които и покойният Сена би завидял, те изтискват до край възможностите на клетите немски машини. Не случайно воланът не се споменава в заоблените елементи в описанието на рейса – той има форма, еднаква с тази на аналния отвор на шофьора. В края на краищата човек може да кара по този начин единствено с гъза си.

Интересен е и въпросът, защо тези попълнения на градския транспорт се движат по тройки! Има два вероятни отговора: или играят “Руска трупа” (за съжаление няма нищо общо с руската рулетка), или правят Шведска тройка. При вторият случай естествено възниква и друг въпрос: кой е бил в ролята на жената – най-намръщеният или този с тъпата усмивка, маниашки замръзнала на лицето му?

За повечето хора щурмували рейса в момента, обаче, тези неща са далеч от съзнанието им. Тълпата се блъска като овце пред кошара. Проехтява предсмъртен вик, но е заглушен от кръвта, стигнала до гласните струни на пострадалия и преминава в неприятно гъргорене. Настава суматоха! Всеки се мъчи да се докопа до заветната седалка. Положението е извън контрол! Един от перфораторите, коварно поставен на нивото на врата, освен няколко билета, дупчени вероятно от бившите селски идиоти преселили се в града, перфорира и сънната артерия на нещастен младеж. Това не се забелязва от никой – дрехите на останалите попиват шурналата като фонтан кръв. Нали “Ариел” пере всичко! Безжизненият труп се срива на една от все още незаета седалка и застива в неестествена поза. Между двама уж трудно подвижни пенсионери се заформя бастунен дуел заради една от седалките. Сцената приключва преди да бъде удостоена с нечие внимание, защото са премазани до смърт от бидон пълен с минерална вода, влачен от дребна бабка, засилила се като боулинг топка за да седне на оспорваното от двамата старци място.

Въпреки мелето се оказва че автобусът е полупразен поради няколко основни причини:

1. Все пак това е първата спирка!

2. Умните отдавна не пътуват по този безумен начин!

3. Много от редовните пътници са или вече инвалиди, или са загубили живота си в различни нелицеприятни инциденти, включващи откъснати крайници, задушаване и спонтанни масови самоубийства.

Мъж на видима възраст 50 години последен, с достойнство се качва в рейса и гордо поглежда към останалата паплач, свила се на седалките. Лоша работа! Явно е новак в пътуването по тази линия. Инстинктът му за съхранение не проработи! Не случайно останалите стискат очи, зъби и облегалката на предната седалка.

Автобусът затваря врати. Пилене на гуми и облак прах говорят за нечовешко натоварване на което са подложени пътниците. Правият господин с достойнството вече не е толкова радостен. Вероятно защото със страшна сила лети към напречно поставено на вратата желязо. Сблъсъкът е титаничен! Отеква звук на удар между дърво и метал. Човечецът остава да лежи бездиханен на пода. От разбития му череп се стича кръв на тънки вадички. Спирачки! Времето сякаш се връща назад. Бидона с минералната вода се оказва неподвластен на времето и с насъбраната кинетична енергия като сингулярност размазва млада ученичка, имала глупостта да стане преди рейсът да е спрял (какво ли ги учат тези деца в училище). В рейса назрява подозрението, че бидона е толкова тежък, защото е пълен деутерий, а бабата всъщност е таен агент на Алкайда и безочен контрабандист на плутоний. В това няма нищо странно – все пак линията е 72!

Ето я и втората спирка – веднага след бул. “Шипченски проход”! Тук никой не слиза. За сметка на това огромна тълпа башибозуци се втурва към заветното возило. Жена, която с помощта на лакти и няколко откъснати със зъби уши се е класирала най-отпред, първа прониква в рейса, но се подхлъзва от кръвта, на мъртвеца от пода и се просва с мазно пльокване. Нахлуващата тълпа почти я премазва, но в крайна сметка само 3 счупени ребра остават като свидетелство за инцидента. Най-впечатлен от случката изглежда мъртвецът на седалката, и вероятно наистина е така. Трясък на врати. Ускорение.

Пътят до следващата спирка наподобява смесица от лунен пейзаж и земен армагедон. Всеки който не се е вклинил по някакъв начин в структурата на автобуса е обречен да прекъсне преждевременно земното си съществуване (примерно защото 7-мо ребро е пробило далака, или дебелото черво се е вързало на фльонга). Поради липсата на места за хващане тъповат младеж се вкопчва в единственото стърчащо наблизо нещо – внушителните гърди на засукана мома, която или е ученичка или проститутка (най-вероятно и двете). Милата картинка малко се разваля от факта, че младежа толкова здраво е стиснал двете сочни полукълба, че размества умело замаслираните до този момент подплънките в сутиена. Така момата става сякаш с четири гърди – тайната мечта на не един мъж цицоман . Поддал се на буйни сексуални фантазии, младежът отпуска желязната хватката. Рейсът попада в дупка, съизмерима само с “Гранд каньон”, но подло замаскирана от “Пътно строителство” като плитка локвичка. Младежът изхвърча през капандурата на автобуса, като разбива хем нея, хем кухата си глава (В последствие трупът му бива премазан от другите два автобуса, ТИР, натоварен с крадени книги от поредицата “Хари Потър”, и от случайно отклонил се от обичайния си курс “Боинг” (да не забравяме че летището е наблизо). Това на практика не ни касае! Младежът така и не бе идентифициран пък и никой не го потърси, а дори може да се смята за късметлия, защото част от него (буквално) обиколи половин свят, размазана върху колесника на самолета (не можа да обиколи целия, защото преди това някакви араби отвлякоха самолета и го блъснаха в една от двете кули в Ню Йорк). Този факт се споменава заради откраднатия ТИР с книгите. Не че някой толкова му се чете “Хари Потър”. Напротив! Книгите стават все по-малоумни и противни, така че никой не ги чете. Но изпаднал в Депресия на средната възраст шеф на книжарница, бивш борец завършил с клизма и насилие втори клас, незапознат с пазарните тенденции, решава да се сдобие със заветната книга. Камиона е същия за когото говореха по новините, че бил откраднат някъде в Англия. Голяма работа че книгите са на английски (по скоро шотландското му наречие). Клетия човечец хем не можеше да чете, хем не знаеше, че ИРА е подло е изкормила всички вътрешни страници на книгите и ги е натъпкала с експлозив. От последвалия взрив част от маршрута на 72 бе отнесен няколко квартала на страни и рейса бе отклонен за известно време. Но това става по- късно!).

Сега автобусът вече е спрял на следващата спирка без сериозни произшествия. Лошата новина е че отново никой не ебава да слиза, а желаещи за качване с лопата да ги ринеш (и биеш). Обстановката става все по-интимна и задушевна (както и задушаваща). Така точно не една жена (а много вероятно и мъж) е загубила честта си. Тръгването вече е по-спокойно: едно че рейса е пълен до зуко, второ че предстои най-стръмният участък от маршрута. Машината се задъхва по баира с наклон почти равен на 90°. Това е “Редута”. На пътниците отзад им става все по-тъжно. И тежко. Някои го удрят на молба и искат да слязат, но правилата са железни – няма спирка, няма слизане. Скоростта клони към нула. Умна майка (заключението е направено от единствения факт, че не се е качила в рейса) бутаща по нанагорнището количка с тризнаци безпроблемно набира преднина пред 72. Бащата на децата, разбира се, е избягал зад граница още при пристигането радостната новина от родилния дом, и затова не се мярка на хоризонта. Завистта на пътниците от нерадостното им положение започва бавно, но безвъзвратно да преминава в справедлива злоба.

- Тая има мегдан за още деца! – коментира дядо-мераклия на видима възраст колкото мумията на Тутанкамон, гледайки яростно отдалечаващия се задник.

- Да й е……. …та! – прозвучава глас.

- Защо майката, я гледай кво парче е тя

- И нейната майка да е….! – същия глас

Разговора грубо е прекратен от внезапното ускорение, което изкарва въздуха на всички. Баира е преодолян. Следва спиране. Набитите спирачки правят това, което всяка здрава мисъл би отхвърлила като невъзможно – освобождава се място за още хора.

- Олеле, настъпих някой по ребрата! – пищи новокачила се. Тя още не е свикнала с трупа на пода

- Къде има ребра! Пушени ли са? Искам 2 кг. – съобщава за желанията си някой

- За мен само крилцата! – гласът е на дама, която привидно не си е на мястото, като се има пред вид цената на облеклото и безупречния грим.

- Това е човек ма, гъска заспала, ако искаш да ти резна половин кило от ръката?

- Аз ръце не искам – дудне гъската – но моята ще я поискат след два дни – На личицето й се изписва от онзи модел усмивчици, които те карат да ги заличиш мигновено или с крак, при липса на масивен водопроводен ключ, или с табуретка (от онези руските, масивните, направени от дъб, които остават синини само при невнимателно отправен поглед към тях).

- Така ли? А идиотът, от когото се очаква да направи тази простотия знае ли за това? – приглася жена с огромни пазарски чанти пълни с неща които по всяка вероятност ще бъдат скоро безпощадно помляни.

- Той да не е канибал че ще й иска ръцете? Или е чекиджия? – Това е бабката с бидона. Явно винаги изостава поне на две пресечки във всеки разговор.

- Всички сте простаци! – гъската ядно размахва крила – Повече няма да пътувам в този рейс!

- Я си е…… майката! – прозвучава глас.

След такава реплика разговорът неминуемо спира. Особено когато е изказана от човек, който не е участвал до момента в спора. В цялата тази дандания хората са пропуснали да забележат една много интересна персона – лелка на средна възраст – и много скоро всички дълбоко ще съжаляват за това. Телосложението на лелята може да се опише само с една дума – неописуемо. Но така или иначе тясната пътека между седалките вече е запушена от масивен колкото дестилационна инсталация задник, който тотално задръства естественото човекоциркулиране във вътрешното пространство на рейса. Но това не е важно. Следващите две спирки не са забележими с нищо и хората нито слизат нито се качват. Явно за да се пилят нервите на пътниците тук шофьорите карат бавно. Като на парад. Минувачите по улиците с любопитство зяпат странните гримаси, които се получават когато човешка глава е притисната от обща маса 300 кила към стъклото на вратата.

Учител по география всяка сутрин прави подробни снимки на събитието. Тайната му надежда е да накара тъпоумните олигофрени, наричани в литературата “ученици” да разберат че географската карта е двумерна проекция на тримерния глобус. Не веднъж в пристъп на яростно безсилие бе разбивал глобуса в мръсната мутра на онзи невменяем педераст от 7Б клас, но вече дължеше толкова много пари на даскалото за разрушаване на училищна собственост, че не можеше да напусне работа в следващите 20 години – времето за което с мизерната си заплата щеше да погаси задълженията си. Това определено беше прецедент: той толкова много искаше да се разкара от работата си, а директорката толкова много искаше да го уволни, но всички бяха с вързани ръце. Ето защо той работеше в училище и като дърводелец, чистач на кенефи, продавач в лавката през междучасията и жиголо, задоволяващо сексуалните потребности на учителките и по-зрелите ученички (разбира се и на директорката, но тя го ревнуваше от всички останали и затова искаше да го уволни).

Тези простотии не са свързани пряко с нишката на разказа, но при това влачене на рейса все някак времето трябва да минава. В момента събитията се развиват в центъра на кв. “Редута”.

Това е един доста тих квартал. Причината за това е, че до него може да се стигне само с едно превозно средство от градския транспорт – 72. Това е и неговото проклятие. Единствената забележителност е скарата която по всеобщо мнение е най-добрата в цяла София. Пилетата са крехки като мозък (и не случайно). Ще стигнем и до нея. Тя е на следващата спирка, но шофьора, както се вижда не си дава много зор. Защо е така все още никой няма отговор. В рейса обаче се появява нов елемент! Младежът, който разби с кухата си тиква капандурата се е превърнал в нещо като легенда. Не за друго, а защото несъзнателно е осигурил жизненоважно количество въздух за пътниците. Това не помага особено много за премахване на миризмата, която неумолимо като семенна течност се натрупва в тясното пространство. Ухания от екзотични чорапи, скапани домати от дисагите на жената с двете големи торби, рядко мити подмишници и непрани гащи се смесва в такава амалгама, че почва да люти на очите. Освен това има и една друга миризма, толкова остра и гнусна, че никой не смее да диша дълбоко, а дори и човешкия нос, адаптиращ се към какво ли не, не може да привикне с нея, но никой (освен може би тези, които поради лошият си късмет се намират непосредствено до нейния източник) не може да определи от къде идва тя.

Спирката на читалището в Редута е за квартала това, което е площада за всяко уважавано село – магазина, ресторанта, сергията за вестници – всичко се е скупчило на едно място. То действа като магнит за всички квартални кретени, наркомани, алкохолици, полицаи, скитници, клошари, педали, бездомници, таксиметрови шофьори, ученици и други ненормални хора, които отдавна са част от обикновеното ежедневие. Не е чудно че това е една от най-натоварените спирки по овеселителната линия, и когато рейса се появява иззад завоя и с костенурчена скорост и наближава до поредната какафония, тълпата събрала се в околността е меко казано внушителна. Няколко метра преди спирката автобусът спира (явно за да даде на хората вътре фалшива надежда че идва края на мъките им) след което с рязко натискане на газта разбива едновременно и мечтите на хората, и няколко глави, чиито притежатели са изнемощели от усилие да се задържат на едно място. На лицето на шофьора изгрява маниакална усмивка след като до ушите му стига симфония от писъци и охкане и предсмъртни стенания.

Най-после истинската спирка. Желаещите да се повозят плътно ограждат возилото. Вратите се отварят. Смрадта като мощна еякулация изригва навън. Млада жена, явно не в час с кур-капаните на предстоящото й пътуване се е оставила тълпата да я избута най-близо до вратите. Фактът че така и не разбра защо останалите трескаво купуваха, освен билети, и щипки за простиране, скоро ще се окаже фатален за нея (Тъпачка! Я колко време наблюдаваше малката групичка сгушена в кюшето, която с животинско настървение дишаше ампули с амоняк, с цел да умъртви безвъзвратно всеки обонятелен рецептор в носовете си. Трябваше да се досети че има нещо нередно). Ударната вълна на зловонието (леко загатващо за чесън и люто къри) мигновено я трупясва в безсъзнание. Тълпата, явно свикнала на подобни зрелища, безцеремонно, с помощта на ритници и псувни, отстранява отпуснатото тялото и го натъпква под рейса. Хаосът е пълен. Тук трябва да слязат учениците от “Техникума по транспорт” (явно бъдещи шофьори, съдейки се по възпитанието им, които вече като сюнгери попиват тънкостите на бъдещия занаят). Проблемът идва от лелята с задник като дестилационна фабрика (кръстена от някой, който явно все още е имал сили за хумор “Леля Бент”), която не позволява на никой от по-задните редици да се измъкне. Учениците правят отчаяни опити да разбият стъклата за рейса (без да си дават сметка, че те са изчислени да издържат на пряко попадение от ракета с термоядрен заряд). Някои успяват да се изхлузят през разбитата капандура, благославяйки канонизираният вече за светец от пътниците младеж с кухата тиква. Останалите, стъпвайки по главите на седналите и размествайки няколко перуки, успяват да изненадат Леля Бент в гръб. На вратата дебне още един проблем – от чудовищното налягане дрехите на хората са се слепили (направо заварили) и никой не може да помръдне. Тук , обаче, шофьорът показва първи признак че е мислещо същество. Автобусът се накланя максимално с помощта на въздушните възглавници. Хората за вратата постепенно почват да се ронят като глинеста кал пред лопатата на багер, и на гроздове падат на земята (естествено отдалечаването от вратите е силно затруднено от качващите се и е много вероятно по-слаботелесните насила да бъдат натикани обратно в душегубката). Залисани в боя, след десетина минути междувидова война между слизащи и качващи се, все пак някой успява да забележи полупразните два рейса отзад. Човешката паплач се разпределя почти по равно в рейсовете (естествено последния се напълни най-много, защото всички робуват на разбирането, че той е винаги най-празен). Доста хора са слезли, така че пътуването става по-човешко откъм лично пространство, но дава възможност за по-екстремни ускорения. Момче с прикрепена към гърба раница “RUNNERS” дори вади новия брой на списание “Наука и техника” и съсредоточено започва да чете увлекателна статия за миграцията на дивите патици, недовършена при вчерашното пътуване. Всички трескаво очакват тръгването и кой със зъби, кой с импровизирана примка от връзки за обувки, откраднати от стоящия до него се е закрепил криво-ляво за нещо (обикновено това е врата на предностоящият). Зловещо съскане обявява следващият етап от пътуването. Мръсна газ. Рев на изтормозен двигател.

Нищо не се случва. Шофьора гледа с тъпо недоумение таблото пред него, придавайки си вид че разбира за какво служат наредените копчета. Откъде да знае, че главата на припадналата от благоуханието жена, любезно натикана от тълпата под рейса играе роля на паве-подпирачка и пречи на потеглянето. Тъп, но за сметка на това упорит, водача натиска ли натиска педала на газта до отказ. Гумата избоксува, смилайки на каша някога красивия череп. Мозък оплисква цялата околност. Скараджията отсреща, явно вече свикнал с такива инциденти, с отрепетирано движение завърта грила с маринованите пилета в желаната посока и широко отваря стъкления капак. Сиво вещество и финни костички (грешно смятани от бъдещите консуматори че винаги са си били в месото) обилно заливат обезперените птицетрупчета). След секунда всичко отново си идва на място. Скараджията с приятно разсеян вид влиза в кухнята, взима мизерна и проскубана метла и мръсна лопата, замита разпилялия се по асфалта мозък-фира, и ловко го изсипва в тенджерата при готовите наденички, замаскирана в момента като кофа за боклук (така или иначе в природата нищо не отива зян, а по обща преценка наденичките и пилетата са най-вкусните неща в асортимента (което е още едно доказателство какви боклуци ядат хората)).

72 продължава своя път, освободен от всякакви задръжки. Крайно време е да се напусне лабиринта от редутски улички в които само с опитен следотърсач-бушмен, куче с маниакално остро обоняние и провизии за седмица можеш да се ориентираш. Обаче, както по-умните(и патилите) знаят всяко възвишение има два склона. До това прозрение стигат и пътниците имали неблагоразумието за седнат толкова напред, че да могат да наблюдават пътя през предното стъкло. Освободен от огромно количество излишни килограми и подпомаган от земното притегляне (и крака върху педала за газта), автобусът развива шеметна скорост. Кръгозорът вече е свит до макарон – явен признак за наближаване на светлинната скорост. Чува се сподавен вик от предните седалки, който бързо е задушен от маниакалния смях на шофьора.

- Да му е……. майката! – прозвучава глас. (вече всички са любопитни дали този глас е научил и друга реплика)

- Може ли да карате по-бавно? – пита гъската с писклив глас.

- Не се безпокойте! Само така може да стигнем навреме – казва бабата с бидона опитвайки да успокои по-скоро себе си, отколкото някой друг.

- Ти за къде бързаш ма, за погребението си?

- Не е точно така! Колкото по-бързо се движим, толкова по-бавно тече времето за нас според Айнщайн. Това означава че ако се движим 5 мин. с подобна скорост, за останалите ще са изминали няколко години! Така изобщо няма смисъл да отиваме накъдето и да е!

Всички с недоверие поглеждат към момчето с раницата. Изглежда по-тъп от средностатистически пътник, но явно ги разбира тия работи.

- Това е най-тъпото нещо дето може да ти роди смахнатата кратуна – отново гъската.

- Споко! Ако минем скоростта на светлината времето може да се върне назад!

- Така ли? Искам малко да се подмладя! Може ли по-бързо?

Явно може. Полузаспали фотони гледат с недоумение ревящата машина. Разбирайки че са в смъртна опасност хората по целия свят и в цялата човешка история са постъпвали по два глуповати начина. Първият е ликвидиране на причината за техния дискомфорт с помощта или на наемен убиец или на солидни количества експлозив. След кратък размисъл относно последствията които ще настъпят след като убиеш собствения си шофьор, докато яростно е натиснал педала на газта, хората преминават към втория вариант. Създават нова вяра. Култът към младежа разбил капандурата вече е достатъчно популярен да се превърне в религия. Новопокнонниците към Бога с кухата глава почват да се множат като зайци около зелева градина. Група ентусиасти даже са създали мини параклис в пемет на божеството, където палят клечки за здраве (и пушат тайно по цигара), пеят възхаляващи песни и други безмислени действия. Шаман на новата религия става дамата с големите пазарски чанти. За да се присъединиш към новото течение е необходимо да преминеш през мъчителен ритуал: да преглътнеш лъжичка от вкиснало борвинково сладко, което насила се пъха в устата ти от Главния жрец. Това довежда всеки новопокръстен до страхотно стомашно разстройство, затова в големите енциклопедии сектата е наречена “Религиозно движение на посерковците”.

Тук, за да бъдем честни, трябва да се спомене, че жената с големите чанти е мръсен, долен, гаден, скапан, вонящ на пор и засъхнала пот плагиат. Този ритуал отдавна бе известен на една друга религия – поклонничеството към Виолетовия генерал, имала цели 4 (с думи четири) последователя, и създадена втората половина на 90-те години на миналия век на един не-особено интересен купон в Огоша. С цел да се забавляват и да пречат на останалите да го правят, група кретеноиди създадоха култ към най-грозната мадама на купона (не че имаше хубави), но тази беше толкова грозна че никой не разбра кога си е тръгнала – просто присъствието й попиваше във времево-пространствения континиум на географското положение където дори за миг е пребивавала и никой нямаше смелост да провети дали още се навърта наоколо. Тя беше от така наречения “Алтернативен” тип мадами. Не защото се обличаше с модерните за времето си алтернативна мода. Но ако в радиус от няколко галактики няма друго същество от женски пол и при наличието на цистерна твърд алкохол, тази жена можеше да се използва като някаква сексуална алтернатива (и то само от хора с отрязани до лакти ръце). По всеобща преценак за шаман бе избран Maylow (известен още като Злият дълъг, Rogger Dojh и още няколко неизвестни прякора (налагаше му се често да променя името си защото бе заподозрян от властите в убийството (или както той твърди недовършването) на порода мечки от изключително рядка порода)) като най-висок (заначи най близо до бога), който поведе непримирима битка срещу неверниците. Всеки от клана трябваше да изяде няколко лъжички боровинково сладко (единственото нещо в хладилника на Огош, запечатано в бурканче, завещано на семейството от човек живял преди двуцифрено число поколения). Огоша като домакин лично изяде четири внушителни лъжици преди да получи остро хранително отравяне и дабъде откаран в болница с опасност за живота. Слав и Мим бяха главни помощници на шамана. Те хващаха някоя невинна жертва за ръцете, докато Maylow им пъхаше с пълни шепи от отровната консистенция в пищящите им от ужас гърла. Chocho имаше ролята на главен капел майстор на църковния хор (стар очукан ВЕВ, пуснат на максимум в продължение на 3 часа, който успя да хване само сигнала на края на метровия обхват (той звучи така: ти-ти-ти-и-и-ти ти-ти-ти ти-ти-ти-и-и-ти ти-ти-ти, и така до безкрай)), главен инквизитор (заради същия този хор) и непризнат откривател на електронната музика. Всъщност единствената цел на религията май беше да се накара EnDeR_ (пиян като свиня, паднал в безсъзнание на леглото) да опита от свещената храна, но всеки който го познава знае, че EnDeR_ не може да бъде насилен за нищо, което не желае. Това беше и една от причините за разпадане на религията. Другата е че Maylow яко се натрови от ритуала със сладкото и блокира за няколко часа кенафа за да повръща, а останалите бяха напъдени от всички като пълни загубеняци и непоправими кретени.

Тази история е позната само на момчето с раницата, но той се е зачел в още по-интересна статия за половия живот на гъсениците, така че не взима отншение към очевадната кражба на интелектуален труд. Работите с автобуса явно вървят към умирачка. Скоростта е фантастична. Но тук се намесва духът на Айнщайн, който, уплашен за своите теории, следи процеса на развитие на 72 още от обезпокоителните тестове със спирачките и отрицателното време. Изходът от кризата с преминаване на светлинната скорост е един – времево-пространствена промяна на маршрута на автобуса и поставяне на два изключително малоумни завоя, признак на инженерно отчаяние, в края на стръмния наклон. За целта духът се връща 50 години назад и се вселява в главата на главния архитект на пътя. Но тук се появява проблем. Инженерът е невменяем и може да мисли само праволинейно. Главната цел в живота му е строеж на магистрала, свързваща София – Силистра по права линия. Единственият дръзнал да обясни на човека, че тази линия минава директно през най-високият връх в Стара планина и денивелацията има няма е 2000 м. бе скорострелно заточен в лагера в Белене, а след няколко дни беше и изяден от стадо диви свине, навъртащи се в района. Но духът на великия учен успя да се пребори с проблема с помощта на огромно паве, с чиято помощ създава гънка в полирания мозък на инженера. Ръката му неволно трепна и на чертежа на бъдещия в това време път се появи S-образна крива (за протокола: този гений на социалистическото строителство е бъдещ дядо на невменяемия педераст от 7Б, заради който учителят по география стана жиголо. Пък после иди спори че глупостта не се предава по наследство).

С тази корекция във времето, а следователно и в пространството, за клетите пътници се появява още един проблем. Рейса с шеметна скорост взима първия завой. Хора с пищене изхвърчат от седалките, изскубнати от инерцията. Бидонът с вода отново оживява и като Божи чук на справедливостта мачка всичко по пътя си. Втори завой! Вътрешностите на няколко пасажера стават на кайма и с цвърчене излизат от ушите и носовете им. Слава богу няма засегнати жизненоважни органи а и бидона разочарован се връща на мястото си, незадоволил желанието си за кървава вендета.

- О, БОЖЕ, СВЕТОФАРЪТ ПРЕД НАС СВЕТИ ЧЕРВЕНО – квичи обречен глас.

Шофьорът посяга към спирачката. Ангел-хранител на нечий пътник го превключва в последния момент и спасителното зелено грейва пред машината. Всички си отдъхват (не за друго, ами 90°, завой който следва им изкарва въздуха). (Абе хората са адски тъпи животни: хем знаят че следва спирка и спирачките са неизбежни, хем се молат да ги избегнат. Дори и Бога с кухата глава не може да предотврати неизбежното). Жално скърцане на гуми. Отваряне на врати. Всички живи и незашеметени напускат със залитане возилото. Момчето с раницата обръща на следващата страница. Явно живее във друга вселена. Само трупът от седалката не изглежда обезпокоен. Трупът от пода на нищо не изглежда от настъпване и ритане. Не се качва никой. Га-а-аз, Га-а-а-аз, минаване на червено и нова спирка – Гара Подуяне. Тук нещата изглеждат по европейски, но само на пръв поглед. На втори се забелязва стадо цигани от “Чистота” които с гнусни метли и кални лопати се качват в рейса и заемат всички свободни седалки. В суматохата се качва и човек с инвалидна количка с ампутирани до колената крака. Погледите на циганите се заковават в металната конструкция на количката, оценявайки с точност до няколко грама нейното тегло.

- Ч-ч-ч, ей, вие гробари ли сте? – глас на мъж, който не е сварил да седне и с нескрита злоба гледа към трупа от седалката, заемащ безценно място.

- Ша-та млатнем с лопатата, ша ти изпръснат очите! Нема-а обиждаш, чуаш ли? Ние сме от големото добрутро – в често-о-тата. Гробари са друга-а фамилиа, ша знайш! Чумай ти тръшни мръсната уста.

- Да ти е……. майката! – чува се глас.

- Чия майка бре, чорибе с чорибе.

За циганите няма шест-пет. Набързо откриват собственика на глас – дребен и невзрачен човечец – и с отмерен но силен удар му разполовяват черепната кутия. Следи от убийството няма открити, защото трупът е мигновено разфасован и разпределен както следва:

1. Месото е смляно и изпечено на кебапчета в района около битака;

2. Костите, ноктите, зъбите и косата са сварени и от получения желатин са направени няколко килограма желирани мечета;

3. Утайката от казана е напълнена в сини туби и продадена като менте на лепило “Рила”;

4. Пломбите и зъбите от металокерамика са върнати на вторични суровини (празно нема)

Освен това никой не е гледал тази посока. Погледите са втренчени в Леля Бент, която много подозрително бърка под полата си. Ръката й бавно излиза от прикритието. Онемелите свидетели на този ужас облизват пресъхнали устни. В ръката се появява син парцал, който се оказва жилетка на контрольор.

- Строй се! – заповядва с диктаторски глас Леля Бент – Карти и билети за проверка ВАДИ!!!

Сутрешната проверката започва!

- Къде ти е билета, бе шницел? – пита тя насрал се от страх младеж.

- Не намерих перфоратор! – оправдава се с основание той. От 5 перфоратора в рейса, два са изтръгнати от някой отчаяно борещ се за живота си пътник на някой завой, един е натъпкан с боклуци и не работи, един стърчи от врата на трупа от седалката, и един е затиснат от Леля Бент.

- ТАКА ЗНАЧИ, ГРАТИСЧИЯ? А? Кали ма шакти де, Кали ма, КАЛИ МАМА ТИ Д’ЕБА!!!

Ръката на контрольорката се спуска към гърдите на нещастника и ловко му изтръгва сърцето (при ваденето му се прекършва и гръбначния стълб, ако това изобщо има значение). Явно младежът и приживе не е бил интелигентен, защото мозъка все още не е разбрал че тялото е мъртво. Затова и става свидетел на това, как Леля Бент налапва още биещото сърце, което ритмично надува устата й, създавайки илюзията за дъвчене, след което хваща тялото и с една ръка безпогрешно го изхвърля през капандурата в уличен контейнер за боклук. Настава паника. Жена, недупчила още билет изпилва зъбите си с пиличка за нокти в конфигурация еднаква с тази на перфораторите и прехапва билета. Смъртта я подминава на косъм (или по-скоро на хартиена дебелина разстояние). Други нямат подобен късмет. Уплашени от религиозни гонения, след този ритуал към богинята Кали, последователите на Бога с кухата тиква прибягват към масови самоубийства. Жената с големите чанти излапва цялото съдържание на буркана със сладко, но разбирайки че отровата действа бавно и прокарващо, прави опит да налапа и буркана. Не успява да си отвори толкова широко устата и гнева на Кали я застига. Последните й мисли са за това, че ако беше изпълнявала навремето сексуалните желания ма мъжа си, щеше за отваря устата си значително по-широко.

Междувременно рейсът стига до кръстовището на “Ситняково” и “Оборище”. Завоят тук е много остър и с мъка се взима дори от леки коли, какво остава за извън габаритни правоъгълни грозотии. Ситуацията е отежнена от нагиздена кокона, караща толкова нов модел “Ауди”, че и производителите на марката не знаят за него, която царски е спряла на средата на кръстовището.

- Къде караш, ма, пут…….. заспала, да ти е….. пич……. лелина, колко ку……ве си облизала за тая кола, ма ………………………………………………… – крещи с цяло гърло шофьора.

Всички тези сквернословия, естествено, са произнесени на музикалния фон на незалязващия етно-рок хит “И ловец съм и рибар съм”. Ясно се вижда през стъклата, че и на красавицата не й е чужд каруцарския език и щедро раздава закани срещу майката на шофьора, които, чисто биологично, едва ли би могла да осъществи. Майка възмутена запушва с пръсти ушите на своето момиченце, с цел да запази чиста невинното детско съзнание. Шофьорът некадърно качва автобуса на бордюра. От друсането пръстите на жената дълбоко проникват в ушните миди на детето и скапват слуха му завинаги. (В последствие трънско светило по УНГ от болницата в с. Долно Уйно, казва на жената че слухът може да се оправи след операция, за която иска 300 000$. От отчаяние майката започва да продава тялото си на Околовръстния път. Бащата не може да понесе положението и изпива (с много зор и внушително количество верни приятели, защото майката се оказва много работлива) спестените пари. Тя от своя страна отвръща на удара като му разпилява мозъка с открадната от клиент-тираджия (шофьора на същия камион с крадените книги “Хари Потър”) едрокалибрена карабина и е осъдена доживотно (доста несправедлива присъда, като се има предвид че спаси обществото от един паразит). По-радостна е съдбата на детето. То порасна глухо но си намери добре платена работа като телефонистка в селска поща (после защо ти им говориш за един, те те свързват с друг)).

Нова спирка. С отварянето на вратите трупът от пода бива изритан от Леля Бент, защото упорито е отказал да покаже билет или карта, а никой от останалите пътници не го припознава като личен багаж. Трупът на седалката е непоклатим. В стърчащият врата му перфоратор е открит прилежно продупчено талонче. Междувременно народ с въодушевление се тъпче през двата гостоприемно зейнали входа на 72. За последните е ясно че за тях няма да има място но самоотвержено се блъскат като булдозери.

- Хайде още малко! – прозвучава най-накрая култовата фраза.

- Вижте още колко много място има навътре! – провиква се друг но разумно е забил поглед в гърба пред него, не давайки шанс на никой друг да разбере къде точно е зърнал това място.

- Отвън е по-широко, от мен да знаеш! – нечий глас. В тази ръганица е невъзможно да се определи на кой принадлежи.

- А, да, нали! Ти си се качил, ширкаш се вътре, а за нас не мислиш. И ние трябва да отидем на работа!

- Пенсионерите са виновни. Пак са тръгнали за вода. Кво я правят тая вода. Всеки ден я влачат кат говеда!

- Мълчи, чедо, грех на душата си слагаш! – плаши бабата с бидона, усещайки че нещата отиват към кървава саморазправа.

- Краката до коленете си режа само да не съм в тоя ад! – друг неиденифициран глас (най- вероятно на инвалида с ампутираните крайници.

Шофьорът тръгва като остъргва в крайпътно дърво излишните, стърчащи от вратите пасажери и продължава весело пригласяйки на фолк недуразомението Азис, който дочака ред да пее на микрофона. В момента това е доста неподходяща музика. От спирката на Читалището в Редута дотук шофьорът не се е сетил да изправи автобуса, и той още е наклонен на една страна като потъващ кораб (което е силно доказателство че коефициента на интелигентност на шофьорите се намира някъде между този на публиката в “шоуто” на Къци Вапцаров и това на участниците в предаването “Кой е по-по-най”). Ако беше пуснал Селин Дион да вие на умряло като смъртоносно ранен глиган, приликата с размазалия се в айсберг “Титаник” щеше да е пълна.

Междувременно Леля Бент прави съдбоносна грешка, изисквайки от циганите билети. В знак на справедлив гняв те нападат с лопати контрольорката и я изхвърлят през капандурата. Това далеч не е толкова лесно, колкото изглежда. Масивният задник яко се заклещва в отвора на излизане но с много ръганйе, сакчанйе и псуванйе начинанието се увенчава с успех. Шофьорът, впечетлен от този героизъм, забравя че управлява няколко тона метал и премазва клошар, засилил се да откредне обувките от краката на бившия вече труп от пода. В автобуса най-после настъпва тишина. ЗА КРАТКО. Мощен детски рев гнусно се забива директни в малкия мозък на пътниците. Бебето е притежание на една от циганките. С невъзмутимост на гранитен блок тя разголва едната си гърда и дава на детето да суче. Това за секунди унищожава появилата се симпатия към циганите след изгонването на Леля Бент. Голяма част от свидетелите на тази картинка получават трайни психични смущения които ги мъчат цял живот с грозни кошмари. Поне тишината е що-годе възстановена.

До Орлов мост нищо ново не се случва: ръгане, псуване, клетви и шамари се разменят на всяка спирка. Задръстване (поради катастрофа на двама педофили, зарязали колите си по средата на платното, улисани в саморазправа, като в момента главата на единия е потопена против волята му в Перловската река от няколко минути, с любезното съдействие на другия) забавя придвижването с още 20 минути и когато все пак се достига до спирка “Орлов мост” от тръгването на рейса от Плиска са изминали точно 1 час и 43 минути (за информация: пеша същото разстояние се изминава за половин час). Тук циганите слизат заедно с портфейлите на разсеялите се. Но се появяват два нови образа – лудият в предната част на рейса, и другият със сополите, окупирал задната. Лудият не е опасен. Само малко шумен. Гледа колите през прозореца и мърмори:

- Фоксвагенче! (дум-дум по стъклото) Фоксвагенче! (дум-дум), Ауди! Ауди! (дум-дум), Фоксвагенче! (дум-дум), ти баровка ли си ма? (визира жената в Аудито) (дум-дум), баровка ли си (дум-дум), баровка, баровка (дум-дум), баровка (дум-дум), баровка ли си ма? (дум-дум)

Този ад трае 15 минути. Жената седнала до него стоически търпи на тормоза. Все пак по добре седнала до луд, отколкото права в 72. Застоят толкова дълго е заради някаква държавна диария, която трябва да мине с лайнения си Мерцедес и поради това спират цялото движение. Момчето с раницата, въпреки че изглежда погълнат от статията за язовира, построен на река Ян Дзъ, мислено създава начин за отмъщение за човека, откраднал му колелото преди няколко дни. Необходими са му дълбока шахта, високоволтов кабел под напрежение, вързан с яка примка около топките на престъпника и един здрав шут за изпроводяк. Току що се натъкна на проблема, как да осъществи наказанието ако крадеца е жена, но като любител програмист той не обичаше изцяло да променя кода на алгоритъма, а просто да направи някои козметични промени. Затова замени кабела с кол под напрежение и завъртя наказвания на 180°.

Мислите му бяха прекъснати от шумно кихане. Сополивият от задната част на автобуса привличаше вниманието на все по-голяма маса народ. Облечен е в миризлив пуловер, неопределен цвят. От устата му капят лиги, а от носа сополи. При всяко кихане (с невероятна точност през 20 секунди) той завърта рязко глава. Всевъзможни секрети опръскват обилно цялата околност. Около него бързо се създава празен периметър. Добре че слиза на следващата спирка. Там пък се качва друг персонаж.

- Искам да поздравя всички пътници с добър ден и да им честитя Богородица – гнусен циганин печели приза за най-кофти пътник на момента. Пред себе си с едната ръка бута недъгаво цигане а с другата пъха в лицата на хората воняща чаша за милостиня. Намират се и такива, които пускат нещо в нея (явно зашеметени от смрадта). Дори не се усещат че Богородица беше преди 4 месеца.

Господ (ама онзи истинския) най-сетне се смилява над танталовите мъки на хората и проклина рейса с фаталния номер. Смърдящи пушеци от далата фира въздушна възглавница, която се търка в гумата на автобуса изпълват светкавично цялата кабина. Със скърцане и двигателен вой машината хвърля за последно котва на НДК.

- Всички да слизат! До тук сме!

Хората с ентусиазъм изхвърчат навън. Даже и трупът от седалката (явно зомбиран) с тътрене на крайници напуска мизерната обстановка. Само беззъб дъртак не ебава да помръдне (както се оказва от него се е носила онази остра мизизма на синьо сирене).

- Слизай бе, бастун, кир небесна! – крещи шофьора. Не последва грам реакция!

На ръба на нервна криза, въоръжен с крик и щанга, водачът атакува с животински рев. Кръв и слуз обагря прозорците. Но на никой не му пука. Хората имат други проблеми. Трябва отново да се качат на някой рейс, влачещ се накъде из трасето на безкрайната линия, за да продължат пътуването към ада.

Оттук до края на линията има само още една забележителност. Това е кръстовището между “Нестеров” и “Тотлебен”. Това е още едно доказателство за малоумността на хората, виновни за съществуването на 72. Това сравнително ново кръстовище е снабдено и с подлез. Интересното е че в сегашната посока автобусът минава през кръстовището отгоре и спира на удобна за прекачване на трамвай №5 спирка. Странно защо в обратна посока рейсът минава по подлеза и спирката му е някъде на майната си. Така хората които трябва да пътуват в обратна посока на описаната до момента, слизащи от трамвая са изправени пред следната дилема: или да нарамят багажа си и тихомълком да минат 800-те метра до най-близката спирка, или да нарамят багажа си и с гръмки закани, отправени към всичко женско в родата на виновниците за този хал, да минат 800-те метра до най-близката спирка.

SELAVI!!!

7
0

Програмисти строят 12 етажен блок, Колективно творчество

...Разбихме тухлената част. Повредихме и част от панелната. Цялата сграда скърца и се клати заплашително. Укрепихме я с дървени подпори и отдохме да играем Quаkе...

Програмисти строят 12 етажен блок
Колективно творчество

1.03. Ура! Предложиха ни огромен договор за построяването на 12 етажен жилищен блок. У всички има бурен ентусиазъм. Изпихме от радост 2 каси бира.

2.03. На възложителя не му се хареса израза: “когато стане, тогава”. Иска да кажем конкретни срокове. Идиотът нищо не разбира от високи технологии.

3.03. Обсъждахме сроковете. Изпихме 3 каси бира. Петров казва, че ще стане за 4 месеца. Значи за 8 месеца. В договора записахме 12 месеца, но едва ли ще се оправим за по-малко от 16.

6.03. Петров отиде да върне бутилките.

8.03. Празнуваме 8 март. Във фирмата няма жени, така че никой не ни пречи на празника.

2.04. Петров казва, че трябва да започнем работа. Какво му стана на този човек. Изчистихме строителната площадка и закачихме красиви плакати “Строежът се изпълнява от компания “Allstroy” (www.allstroy.bg)”. С чувство на изпълнен дълг играем Quake.

20.04. Дойде възложителят, пита как върви работата. Сложихме го да играе Quake и го оставихме да ни бие всички.

21.04. Обсъждахме проекта. Сидеров предлага панелна архитетура. Петров настоява, че всичко трябва да се строи по стария начин от тухли, а не по ламерски. Най-радикалния проект предложи Алекс. Предлага да построим няколко десетки дървени бараки и да ги съединим с подземни тунели. На Запад било модно. Напомнихме му, че все пак клиента иска 12 етажен блок. Опитахме се да решим въпроса, чрез дуели на Quake. Алекс с неговите дървени бараки бързо отпадна, но резултата между Сидеров и Петров излезе равен. Решихме всеки да строи по свой план и след това да ги съединим, за да не падне.

30.04. Първият етаж е готов. Показахме го на възложителя. Той се интересува, защо в различните стаи таваните са различно високи, защо от стените падат тухли и защо няма врата, а трябва да се влиза през прозореца. Обяснихме му, че това са ограничения на демо-версията. Тръгваме да празнуваме горди от себе си.

10.05. Петров изтрезня първи и дълго псува. Мислехме, че Алекс е изпил всичката бира. Оказа се по лошо: Забравили сме за основите. В проекта са описани, а документацията я четат само идиоти.

11.05. Разрушихме първия етаж. Обидно е.

11.07. Работим. Петров довършва втория етаж, Сидеров – петия. Алекс е направил асансьорната шахта до деветия етаж, но при силен вятър се клати подозрително. Засега сме я подпрели с дървено скеле.

17.07. Алекс прави терасите и покрива. На земята. После ще ги вдигнем с кран.

13.08. На Сидеров не му се засрещат панелите. Дупката е почти метър. Сидеров помоли Петров, но той каза, че има достатъчно работа и изобщо без знание за вътрешната архитектура на панелите нищо не може да се направи.

14.08. Разбихме няколко панела за да може Петров да изучи вътрешната архитектура. Петров псува и казва, че проектантите на панелите са пълни идиоти.

17.08. Петров запуши дупката. Панелите малко се изкривиха, но това е дреболия. Между панелите останаха малки процепи, които Петров залепи с тиксо. Казва, че ще работи стига да не вали дъжд.

1.09. Строителният комбинат пусна нова версия панели, с повишена устойчивост и здравина, с вградени стенни шкафчета. Истината е – по форма и размер не са съвместими със старите и са три пъти по тежки. На каква архитектура разчитат в строителния комбинат?

16.09. Дойде Алекс, пълен с идеи. Предлага да направим всички прозорци в блока с различни размери. Възложителят щял да ги хареса. Казахме му да не се ебава.

2.10. Петров стигна до 5 етаж. Горд е от себе си. Обърнахме му внимание, че стените са под ъгъл 40 градуса. Той псува, вика, каза че сме идиоти и нищо не разбираме. После обеща да помисли.

3.10. Дойде възложителят. Пита защо стената е наклонена под ъгъл 40 градуса. Обяснихме му за Кориолисовата сила. Той ни изслуша, после каза, че той от строителство не разбира, но до неговата къща има точно такъв блок и всички стени са прави. После този идиот Алекс се лепна за него и му каза идеята за изменените прозорци. Възложителят естесвено я хареса. Мамка му.

4.10. Питаме Алекс, дали ще се наложи да разбием всичко заради неговите прозорци. Уверява ни, че няма нужда – в стандартните панели има недокументирана функция.

5.10. Петров призна, със стената има проблем. Казва, че неправилно сложил някаква тухла. Но за да разбере коя, трябва да ги провери всички. По-лесно е да направи всичко наново.

6.10. Убеждаваме Петров, че да построи всичко наново няма да му стигне времето. Демострираме му изчисления с калкулатор. Петров псува, вика, каза – калкулатора са го измислили идиоти. После се съгласи да правим всичко от панели и с мъка отиде да се напие.

8.10. Разбихме тухлената част. Повредихме и част от панелната. Цялата сграда скърца и се клати заплашително. Укрепихме я с дървени подпори и отдохме да играем Quаkе.

17.10. Петров се върна от запоя. Работим.

7.11. Празнуваме 7 ноември или както се нарича сега. Комунисти във фирмата няма, затова никой не ни разваля празника.

15.11. Спомнихме си, че крана стига само до 8 етаж. Пратихме Сидеров за нов кран. Играем Quаkе. Алекс победи Петров. Расте нова смяна.

24.11. Върна се Сидеров. Не е намерил кран, но достави ескалатор. Предлага да изкопаем дълбока шахта и да построим блока не на горе, а на долу. Казва, че никъде в договора не пише, че блока трябва да е на повърхността.

25.11. Направихме мозъчна атака за крана. На последната бутилка бира намерихме решение. Зарязваме основното строителство. Ще строим 4 етажен блок. После ще сложим крана на покрива му.

25.12. Празнуваме католическото Рождество. Католици във фирмата няма, затова никой не ни разваля празника.

14.01. Нищо не помня. Главата ме боли. Коя година сме?

2.02. Най после сме готови с 12 етаж. Утре ще сложим покрива, който направи Алекс.

3.02. Алекс е идиот. Покрива пада редовно. Засега сме го подпрели с крана. Ще мислим, какво да правим по нататък.

4.02. Алекс казва, че не е виновен. Просто 12-я етаж на Сидеров е 5 метра по-широк и 4 метра по-висок от 12-я етаж на Петров. Става ясно, че са строили от различни панели. Но Алекс все пак е идиот, защото неговия покрив не става за никой вариант. Асансьорната шахта също.

5.02. Лепихме и закрепвахме покрива. Петров казва че ще издържи, ако не завали сняг.

7.02. Заваля сняг…

10.02. Направихме покрива от шпертплат и тенекия и боядисахме всичко. Да се надяваме, възложителят няма да забележи.

11.02. Тествахме асансьора. Спира между етажите, но може да се излезе от кабината. На четните етажи с пълзене, на нечетните с подскачане. Да не забравя да го опиша в документацията.

12.02. И изобщо асансьора работи много бавно. Петров псува всички идиоти. Казва, че ще започне да го оптимизира.

13.02. Петров оптимизира асансьора. Той се засили, проби покрива и отлетя в неизвестна посока. Добре, че покривът е от шпертплат и се оправя лесно. Падна и асансьорната шахта. Спомнихме си, че така и не сменихме дървените подпори с нещо по-надежно. Нищо. Да се ходи пеша е полезно.

15.02. Започнахме довършителните работи. Някъде постояно изчезват бояджии. Обадихме се да пратят още.

17.02. Изясни се, че заради грешка на Сидеров, вратите на апартаментите от втори до шести етаж се отварят само отвън. В резултат на това на тези етажи е пълно със заклещени бояджии, които не могат да излязат. Сидеров обеща да я оправи. Засега ги храним през отдушниците.

20.02. Алекс най накрая направи изменящите се прозорци. Тествахме. Изясни се, че при промяна на размера са разбиват стъклата. Освен това се наблюдават и някои странични ефекти. Например от гостната на един апартамент може да се влезе в банята и тоалетната на друг. Освен това постоянно изчезват вратите и падат балконите. Да се жалваме в строителния комбинат е безполезно – ще кажат, че не дават гаранция за недокументирани функции.

21.02. Дойде възложителят. Пита може ли да направим незначителни промени в проекта. И по-точно вместо 12 етажен блок да построим няколко десетки дървени бараки и да ги съединим с подземни тунели. Чел, че така било модно на Запад. Неутрализирахме Алекс, още преди да си отвори устата и вежливо и твърдо обяснихме на възложителя, че не е прав.

22.02. Балконите продължават да падат, макар че не пипаме прозорците. Явно е независим бъг. Какъв е – късно е да търсим, така че махнахме и останалите. Ще опитаме да обясним на възложителя, че сме го направили за оптимизация.

23.02. Празнуваме 23 февруари. Военни във фирмата няма, затова никой не ни пречи на празника. Жени също няма, затова никой не раздаде подаръци. Обидно е.

25.02. Алекс се опита да довърши изменящите се прозорци. В резултат половината се свиха до нулев размер и не искат да се върнат обратно. Казахме му да не се ебава повече, че ще стане по лошо.

27.02. Спомнихме си, че сме забравили да направим входа. Мислим няма ли да падне блока, ако го пробием сега. Сидеров казва – по-добре да не рискуваме. Петров го нарече идиот и се съгласи. Да не забравя да опиша в документацията, че влизането през прозореца е особеност на дизайна.

1.03. Как така първи март?!? Откъде?!? Вчера беше… Мамка му! Кой да знае, че този смотан февруари е 28 дни. Излиза, че трябва да сме готови вдруги ден, а не след седмица.

2.03. На работа. Работим 24 часа в денонощие, непробудно.

3.03. Убедихме възложителя, че ни е нужен още един ден за финално тестване. Мдаа, добре поработихме вчера… В крайна сметка не е толкова страшно. Голяма работа, че някои врати са на пода, други на тавана или от 10 етаж водят направо на улицата, че някои от апартаментите е невъзможно да се достигнат, в други тоалетната е заедно с кухнята, че в половината няма вода, а в останалата ток, че канализацията се излива на шестия етаж и се наложи да направим стълбите между осмия и деветия етаж въжени? Но главното е да покажем блока на възложителя по правилния маршрут. А да – и да сложим снимки на мястото на изчезналите прозорци…

4.03. Yes! Yes! Направихме го! Отбелязваме предаването на обекта. Пия малко, трябва да успея да изчезна, преди всичко това да си ебало майката…

0

ЩАСТИЕТО НА МИЗЕРИЯТА или “Защо се храня в кофа за боклук?”

Един ден маймуната слезе от дървото и се оказа, че не е сама. И други маймуни обикаляха наоколо и се караха, съешаваха се или се смееха, някои се хранеха, а една малка група гонеше шимпанзетата, които бяха ситни и досадни. Една майка пощеше детето си, докато то си бъркаше с пръст в задника и гледаше опулено. Това бе началото. Началото на човешкото общество.

ЩАСТИЕТО НА МИЗЕРИЯТА или “Защо се храня в кофа за боклук?”
Автор: Rogger Dojh

Кадър: Деца.

Това е баси думата. Кара ме да се замислям за бъдещето. Пък и, като при малките котки, децата обикновено са много готини. Непокварени, едни такива. И най-мизерното дете да вземеш от улицата – то си е преди всичко дете. И всъщност то не е мизерно. Мизерен е останалият свят.

Кадър: Кофи за боклук.

Преди мразех да изхвърлям боклука. Разкарваш се и когато се върнеш, не си се сдобил с нищо. Но това може да носи удоволствие! Когато акаш и пишкаш – също се разкарваш… и също не се сдобиваш с нищо. Ето. От известно време насам да изхвърлям боклука започна да ми харесва. Чувствам се социално активен, наторявайки социалната среда на София. Защо ли…

Кадър: Вторични суровини.

За някои това е валутата на новото хилядолетие.

Кадър: Денят Х.

Срещата е пред кино Сердика, в 11 сутринта. Навън е студ и въздухът дъхти на лепкавата софийска влага. Един прекрасен януарски ден. Докато стоя и се оглеждам с ръце, забити дълбоко в джобовете, се чудя – къде съм тръгнал и аз да правя глупости. Ще интервюирамe клошари. Дори се чудя, дали ще успея да срещна някой човек от тази странна порода в такова скапано време. Боже, в този момент съм толкова далеч от истината…

Да. Срещнах.

————————————————————-

Кадър: Паркинг.

Привечер (около 6 вечерта – през януари това вече означава сумрак) – паркирал бях някъде в Младост 4. До преди пет минути бях обикалял наоколо, в търсене на нови обекти за интервю – някой от онези, които в това адско студено и измръзнало време снове с количката в компанията на безпризорно куче в търсене на нещо – и вече смятах да се прибирам, за да обобщя резултатите от деня. Освен това, наближавах целта от 15 интервюта и се чувствах удовлетворен. Плюс това, последните бяха особено ползотворни.

Първият разговор беше баш на края на София. За сефте видях жена, помъкнала вторични суровини, оставих колата малко по-нататък и се върнах пеш. Спрях я. Тези хора са печени – отиваш при тях, казваш “Здрасти!” и се усмихваш, те първо те поглеждат с недоверчиво учудване (какво по дяволите може да иска някой от мен?), а след като си кажеш кой си и зададеш първия си въпрос, са общителни и доста приятни събеседници. И изобщо не ги притеснява фактът, че не те познават. Мисля, че хеч и не им пука кой си, просто са спонтанни, естествени и открити и обичат социалните контакти повече от който и да е държавен чиновник или затънал в ежедневни проблеми пролетариат. Те всъщност не са точно клошари, а безработни хора без алтернатива.

Та тя беше някъде от Софийско, до скоро имала работа, но ето, че двамата с мъжа й ги съкратили, децата – спряли да ходят на училище (- Защо си ги спряла? – Е как защо, няма пари за дрехи, за учебници, как да ги пусна с тея дрипи, срам ги е от другите деца… – А няма ли някаква финансова помощ, с която да им купиш каквото трябва? – С тези пари, които дават, само учебниците не мога да купя, къде ти да ги облека и обуя, а и нали някакви пари за храна трябва да им дам…). Сега децата стояха у дома, а двамата с мъжа й обикаляха, събираха вторични суровини и купуваха храна с колкото успеят да съберат. “Къде живеете?” се поинтересувах. Тя ми посочи – при един изоставен строеж, няколко фургона, събрала пари (нещо от сорта на 50 лв. за една година) за наем и в единия фургон… “И в строежа също живеят хора” добави тя. Не видях, къде между голите колони може да се засели някой, но може би в мазето или приземния етаж…

Докато разговаряхме, се появи каруца с опърпан кон и захилен до ушите циганин. Общо взето и той като жената беше в прекрасно настроение. Май не им тежаха много неща на душите. А и каруцата беше натоварена с каси боза и развалени портокали – събрани от задния двор на някое Фантастико. Пичът беше доста advanced – до колкото разбрах, с ежедневните доставки на изхвърлени от големите магазини храни захранваше и съседите си.

Докато го гледах, някаква асоциация ме глождеше. Едва по-късно с сетих за какво става дума. “Улица консервна”. Стайнбек.

По-късно засякох един дядка (гонеше шейсетака, ма приличаше по-скоро на древно джудже), който си беше вече класика – дългият кафяв вълнен балтон, голяма мръсна брада, дълга сплъстена коса, цигарите в кожен калъф (стил, не мога да отрека), количка, куче… Бе клошар отсекъде. Както се оказа – без документи (поне половината от онези, с които разговарях всъщност бяха без). Със актове – спре го полицията и му състави акт, че няма документи. Ма тоя акт с какво се плаща? Къде да му изпратят призовката от съда? Дреме му на него за актовете, ше ги погребе със себе си. Та този беше ветеран – едно повече от 20 години прекарал по софийските улици. Навремето завършил основно, после работил по страната някакви неща (нямах диктофон и доста от подробностите са се загубили, защото този разговор пропуснах да го резюмирам същата вечер). Сега дядката събираше картон, спеше където свари – в някой вход, а ако е топло – под открито небе. През деня си щъкаше необезпокояван… Без живи роднини, или поне без да го е еня, дали има такива – повече го интересуваше да има хляб, цигари и евентуално малко ракия. Изобщо – живот ден-за-ден. Free. Free in the misery.

- Опитвал ли си да идеш в бюрата по труда? – го питам.

- Как бе? Никога няма да отида там. Първо, че нямам документи, а искат лична карта. А за нова ми искат 40 лева.

- Е добре бе, а поне при социалните? 50 лева ще ти дадат на месец, откъдето и да го погледнеш са си пари! – и го мислех искрено. В този момент карах с 200 кинта и си давах съвсем ясната сметка, 50 отгоре как ще добавят още едно хранене на ден…

- Не! – дядката беше ужасен от моето неразбиране. – Некога не съм просил. Каквото си намеря по кофите, това е. И от онези няма да ида да прося!

(Жестоко, помислих си. Това е една печеливша гледна точка. Печелиш минус 50 лв./месец.)

- А няма ли някъде кухни, където а дават храна? Гледах скоро по телевизията за подобни организации.

- Никога. Как бе, ще ходя да си подлагам аз канчето на някого? Милостиня? Никога!

- И кфо, никога не си ли се замислял да крадеш? Когато друго не ти е останало, в крайна сметка се налага да оцелееш някак си – аз не бих се замислил.

- Не. Никога не съм крал и никога няма да крада. Нали ще ме утрепат! А после става страшно… Без пари за доктори… Тея дни тука на пазара един се опита да краде и го спипаха. Пребиха го пред всички. Ама яко го биха. Каквото си намеря – мое си е. На чуждо не посягам.

Тук останах с твърдото убеждение, че страхът държи първенство в нравствената система на дядката. Е, не че не го разбирам.

По-късно, на паркинга. Щях да поемам към къщи. Вече седях в колата и закопчавах колана, когато засякох двама души с огромна натоварена количка да се приближават. Мъж и жена, мъжът – дългата брада, вълненият балтон, жената – облечена с ново светлолилаво топло яке – доста по-спретната от него. Количката – натоварена с чували, железария и картон. Нямаше начин да ги изпусна. Измъкнах се, настигнах ги и ги заприказвах.

И те отначало се изненадаха. Нещо проблесна в очите им, когато споменах, че правя проучване за живота на клошарите. И веднага що млъкнах, мъжът решително ме предупреди:

- Аз мога да ти разкажа много за клошарите – живея сред тях и ги познавам. Но ние не сме клошари.

Еми да, не бяха. Бяха хора, точно толкова дъвкани и изплюти от съдбата, колкото и останалите. Но бяха предприемчиви. Ето, тези неща в количката не са за нас. О даа, обикаляме по кофите. Събираме храна за животинките. (Премълчах – като гледах как се разприказваха, щях да разбера какви са тези животинки и без да питам). А като намерим вторични – събираме, все е нещо допълнително. Но нее, не, не се изхранваме така.

Тук тайнствените животинки се диверсифицираха в прасе, две кози, няколко кокошки, кучета, котка. Че къде ги гледате? Удивнах неразбиращо. Те посочиха посоката, в която свършваше София.

- Имаме си къщичка – разправя жената. – Наша си е. Беше безстопанствена, заселихме се и я стегнахме. Грижим се и за една овощна градина. Собственикът ни е оставил да се оправяме с нея и си взимаме, колкото ни трябва за нас, останалото за него го берем.

- Голямо стопанство – усмихвам се аз. – Сигурно с тези животни е доста весело.

- Еми да, децата не скучаят – добавя пичът.

- Деца? Колко деца имате?

- Едно от мен и едно от нея.

- Не сте женени, така ли?

Не са. И двамата са имали бракове, но половинките им са ги изритали. Тези истории винаги имат по две истини, тъй че не знам, дали да вярвам безрезервно на мъченическите образи, които си създадоха. Но така или иначе в един прекрасен момент, останали без работа, двамата се срещнали на улицата и се събрали. И от тях лъхаше нещо безметежно. Спокойствие. Без нервна прибързаност, без нетърпение. Усмихваха се често и широко. Изчакваха се с уважение когато говореха.

Жената се оказа зодия скорпион, на 39 години, със средно специално Електротехника. Той пък – 55 – средно специално механика, по-голямата част от живота си прекарал като шофьор. “На какво ли не” беше най-точният отговор, който получих. Зодия близнаци. Бивш боксьор.

Докато разказваха за себе си, аз прехвърлях на ум въпросите, които мога да им задам още.

- Знаеш ли какво ме интересува – попитах при първия удобен случай. – Четох в един от старите броеве на някой от ежедневниците за един клошар, който отишъл в редакцията и искал съвет, как да се измъкне от порочния кръг на уличния живот. И той разправяше, че имало йерархия, имало някакви, които се наричала бараби и други подобни дивотии. Нещо не ми се вярва обаче…

- О, тук в Младост няма такова нещо. Тук всички сме в мизерията и никой на никого не се бърка. Еднакво бедни сме, еднакво се оправяме… И на повечето места няма. Само в по-богатите квартали. Някакви се правят на ербапи, налагат се с бой… То и при нас имаше някакъв, нещо си търсеше белята, аз лично съм го бил. После се махна и не се е случвало повече. А това име – бараби – чувал съм го. Има, има такива на разни места. Но и те не са хора – от клошар да вземаш!

(“Цар лайно”, помислих си аз. Чудесна алтернатива на “бараб”?.)

- Е хубаво – продължих да любопитствам. – Защо според теб клошарите остават на улицата? Вие сте се устроили, направили сте нещо, справяте се с живота. Защо другите не го правят?

- Защото са такива – мизерници. Не искат. Предпочитат вместо да работят – да спят в мърсотията и да се ровят в кофите.

Тук се намеси жената:

- Например – разправя тя – миналата година двама нещо бяха сгафили, та ги изгониха от квартала и те дойдоха при нас и ни помолиха да ги подслоним. Аз им предложих да останат – да гледат животните и да работят по овошките, а в замяна ще получат покрив, храна, цигари и по 100 грама ракия на ден. Това е много повече, отколкото имат, когато са на улицата. Но не останаха. При първа възможност се върнаха и продължиха да ровят по кофите.

- Те просто не искат да работят. Не искат да са обвързани с когото и да е било – добави мъжът.

- Ние трябва да вървим – намеси се жената. – Че утре имаме класно. Трябва да учим с дъщерята.

- Значи хлапетата ходят на училище?

- Естествено. И двете.

- Ми успех тогава! И с класното също – ухилих се аз. – И въобще с всичко.

- И на теб.

Продължиха в сгъстяващия се мрак към пункта за вторични суровини, а аз скочих в Синята птица и си заминах.

————————————————————-

Кадър: Fashion TV.

Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. Взимам хубава заплата – 4000 лева на месец. Живея скромно, защото събирам пари за ново обзавеждане и за нов автомобил. Когато излизам с приятели, гледам да не прекалявам с парите – не повече от 50 кинта на вечер. Обичам родителите си, защото не живея с тях. Имам проблеми с гаджето си. Да, тя иска по Нова година да сме в Банско. Аз пък настоявам за Боровец. Вече дори успяхме да се скараме за това и сега тя се премести обратно при техните – не заради Боровец. А защото не съм я обичал достатъчно. Е, ще й мине. В крайна сметка имам кабелна телевизия да ме забавлява, имам някаква нова книга, имам и няколко нови пуцалки на PC-то. Все ще намеря с какво да си уплътня вечерта. И не, няма да излизам тази вечер. Навън е навалял сняг и ми се повръща да чистя колата. Този канал обаче е много тъп – свърши ревюто с азиатки и показват някакви гейове. Какво ли има по БТВ?

Я, новини. Какво е това? Някакви се оплакват, че нямат пари, с които да хранят децата си. Безработни са от 5 години. Държавата не им помага. Живеят в мизерия. Трогателни кадри от жилище, подобно на… имаше една много хубава дума… коптор? Семейна снимка. Едното хлапе е най-много на 3 годинки. Абе кфи са тея? ( * бележка под линия: …нямат никакви комплекси… бел. Ивана) От 5 години са без работа. Имат едно бебе и едно дете на 3. За кфо раждат, като нямат пари? Като нямат работа? Седем деца. СЕДЕМ! И се оплакват! Кой ги кара да раждат като свине, ебаси, АЗ нямам нито едно дете, защото не съм сигурен, че с парите, които изкарвам, ще успея да му подсигуря бъдещето… Погледни се ква си мааа, нищо не вършиш, какво плачеш, как очакваш с оплакване да храниш седем червея? Вземи се хвани да свършиш нещо! Не са ти плащали социалните помощи от шест месеца? А кфо искаш, аз да ти плащам да си гледаш децата с моите данъци, шот ти по цял ден нищо не правиш? Сега не взимаш и детски? А, защото децата ти не ходят на училище. Мдаа. Разбирам. А те не ходят на училище, защото нямаш пари да ги пратиш…

Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. Мразя да плащам данъци, защото държавата храни с тези пари некфи дето за нищо не стават. Колкото до мен – социални помощи трябва да се дават единствено на инвалидите. Останалите? Живеят на улицата? Нямат работа? Как така нямат работа? Аз как имам работа? Ако човек не може да си намери работа – проблемът си е негов. Работа има. А това, че на теб не ти харесва точно тази работа – хубаво, рови се в кофите за боклук. Очевидно не си полезен за обществото. Дори не заслужаваш парите, които се дават по програмите за такива като теб.

Защото тези пари ги давамe аз и останалите, които си скъсваме задниците от работа. Социалната политика единствено насърчава паразити, които не искат да работят. Вместо да им дават помощи, по-добре да направят доброволни трудови лагери – работа по пътищата, по озеленяване, по поддръжка на общинската собственост в градовете. Ако не можеш да си намериш работа и си стигнал до там, че събираш пари за храна, предавайки за вторични суровини картон от софийските кофи за боклук и спиш в някой изоставен строеж, отивай в трудов лагер, където ще ти предоставят подслон, храна и където ще имаш работа. Но никой няма да отиде. Защото тези, които ровят по кофите не искат да работят. Всъщност, един закон, с който изнасянето на смет извън предназначените за целта контейнери се наказва с принудителен труд (този път в недоброволен трудов лагер, с охрана) ще сложи край на необходимостта от социално подпомагане.

Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. За разлика от вас. Неуспелите.

————————————————————-

Кадър: Пункт за изкупуване на вторични суровини.

Днес при мен дойде някакъв. Помота се пред пункта, пита нещо Пешо. Пешо дойде и ми вика, оня там искал да говори с мен. Казах му да го разкара, но оня въпреки това дойде. Кой го знае какво ще иска. И влезе, без да пита.

Правел проучване. За клошарите. Аз какво общо имам с клошарите? Аз съм шефка, а онези нещастници не ме интересуват. Изобщо, като идват, оставям Пешо да се занимава тях. А аз се занимавам с Пешо. Гледам го да не краде. Че тея вторични суровини не ги събирам, за да ми ги отмъква тоя нещастник.

Нищо не знам, викам на оня. А той – не, нали приемате вторични суровини, хората, дето ровели по кофите за боклук, вторични суровини събират, значи идват тук, виждате ги… Бе аз кфо виждам си е моя работа. Мълча, а онзи стои и започва да си разправя историята. Правели някакво списание, дето не го разбрах къде е. Дупе ли си ти някакво, какво ми говориш с тея английски думи! Ти за проста ли ме мислиш, че се правиш на толкова умен? Щом си тръгнал да се занимаваш с разни клошари, никак не си умен. Ходи да работиш нещо. Статии ще пише.

Да, искаш моето мнение. Грънци е ценно за теб. Ама тоя верно се интересува аз какво мисля по въпроса? Какво да мисля, мисля, че всички искаме пари, ама вече колкото и да взимаш, все е малко, как се качиха цените, един хляб е левче (мисъл зад кулисите: а аз изкупувам картоните по 9 стотинки на килограм; така поне и аз да припечеля нещо от цялата мизерия), а тези я изкарат два-три лева на ден, как да си купят нещо. А и с тея пари алкохол купуват. Друго не им трябва. Каквото изкарат, веднага го изпиват… И всички обедняха. Не само клошари идват, и някой съсед, гледаш го момчето, от квартала, срам не срам, дойде да върне малко вестници, вземе стотинки, много е зле, много е зле. А инак клошарите – идват, да, ама не ги познавам. Дойдат, па си отидат.

Е как ”защо стават клошари”? Пропият всичко, нямат пари, нямат храна. Затова стават клошари. И като намерят някакви пари, веднага ракия купуват и ги пропиват. Как няма да са клошари…

Ако се усмихна, тоя дали ще се разкара? Щото като се мръщя само повече се надъхва. Тея драскачи, много нагло племе, все си врат носа, дето не им е работата. Добре поне, че не пита за пари и не пита за пункта. А боклукчиите – за тях повече нямам какво да ти кажа. И не ми се хили. Аз не ти се смея, защото си ми много приятен. Това означава – край на разговора. Хайде. Край на разговора.

————————————————————-

Един ден маймуната слезе от дървото и се оказа, че не е сама. И други маймуни обикаляха наоколо и се караха, съешаваха се или се смееха, някои се хранеха, а една малка група гонеше шимпанзетата, които бяха ситни и досадни. Една майка пощеше детето си, докато то си бъркаше с пръст в задника и гледаше опулено. Това бе началото. Началото на човешкото общество.

Днешният човек общо взето не се отличава в социално отношение толкова драстично от маймуната, нищо, че е ходил до луната и че се е научил да спи във водолазен костюм на 1000 метра дълбочина под повърхността на Северния ледовит океан. Разликите са предимно в личен план: заедно с обезкосмяването, маймуната започнала да се пита – Какъв ли е смисълът на живота? – и започнала да се интересува от собствената си самореализация и самоосъвършенстване. Тези иновации в нравствения живот на човека били сериозна крачка пред ограничения инстинкт за самосъхранение, еволюирал в последствие до необходимост от лична безопасност.

А как се променил социалният живот? Най-вече – появила се е една досадна думичка: нормативен. Съвременният индивид е участник най-вече в нормативни социални отношения. И именно те предопределят основните потребности, които му се налага да задоволява: граждански, етнически, професионални, познавателни, естетически – търсейки начини и средства, както за тяхното удовлетворение, така и за удовлетворяване на необходимостта от социална безопасност, социален комфорт и социално общуване.

Когато една маймуна тогава била твърде слаба или болна, или стара, тя падала от дървото като гнила слива и идвал някой лош и я изяждал.

Q: Когато един човек днес не успее да изпълни добре нормативните си обществени функции, когато не може или не желае да удовлетвори нормативните си нужди, когато просто не приема правилата на играта… Какво ли се случва с него?

A: Например… Посяга към кофата за боклук.

————————————————————-

Кадър: 4-ти километър.

Аз съм клиничен и съдебен психолог и психотерапевт. Казвам се Стефан Георгиев. При мен на 4-ти километър дойде някакъв младеж. Половин час все ще му отделя. Изглежда интелигентно момче. Малко странно, защо е дошъл в съдебната психология да разпитва за клошарите. Нямам професионален опит с тях, аз се занимавам с престъпници. Но все пак имам становище по въпроса – съвсем общочовешко, така да се каже.

Всщъност като гледам, това е и което се иска от мен – едно лично мнение. И така, какво точно те интересува?

Q: Ами, опитвам се да си представя, какво принуждава клошарите да приемат този начин на живот. Как се стига до там?

A: Запознат ли си с понятието шизоидна личност? Не-не, това няма нищо общо със шизофренията. Шизоидна личност е човек, който именно не умее да се пребори с обстоятелствата и действителността и бяга от тях. В случая става дума за социалните умения на човек да се справя с кризисни ситуации. Дори ерудирани хора стигат до подобно състояние, тъй като интелектът не включва единствено какво образование имаш, какви дипломи etc. Интелект е и до колко си способен именно да се оправяш в живота и да си намериш мястото в него.

Q: От какво според вас се определя липсата на тези умения? Възможно ли е да е генетично заложена?

A: Не, в никакъв случай. Говорим за хора, които са съвсем здрави и нормални в повечето случаи. При генетични проблеми ще става дума за умствена недостатъчност или друго болестно състояние. В действителност, способностите на човек да се справя в кризисни ситуации се определя още от примера на родителите му. Възпитанието, което те му дават, му помага да си изгради стратегии за справяне с проблемите на живота. Ако като дете човек не се е научил на известен индивидуализъм, ако не е имал възможност да си създаде сам стратегии или да ги усвои от родителите си, той не успява да се адаптира в реалния живот по-късно. И бива постепенно отстранен от него.

Q: А след това, тези хора не изпитват ли желание за промяна, защо се примиряват и не правят усилие да се откъснат от този начин на живот?

A: Трудно е да се даде обобщен отговор за всички хора, които обикалят кофите. Те не са обособена група, а по-скоро много пъстро общество, голям сбор от индивиди с крайно индивидуални истории, причини etc. В US, например, според разкази на мои познати, клошарите са такива поради собственият си избор, в знак на протест към правилата – който е по-хитър, по-безскрупулен – обикновено има предимство, докато те търсят начин да избягат от това; при тях да си клошар е философия, свобода и протест.

В България обаче не мисля, че има нещо подобно. Тук реалността и бита на хората на улицата са толкова тежки, че те остават такива единствено по принуда на обстоятелствата.

Очевидно няма повече конкретни въпроси, защото младежът потъва в мълчание. За да разсея паузата го питам за подробности – за кого прави това проучване, къде ще го публикува… Разговорът върви към края си. Да, естествено, може да посочиш името ми в статията. Но не забравяй, че това не е професионално мнение. Не се занимавам с клошари. Занимавам се с престъпници.

————————————————————-

Кадър: Поредният ден – сутринта.

Когато решихме да кръстим изданието си Life Times и слоган да ни бъде “Животът е моята кариера”, първата ми асоциация беше животът на улицата. Представа в черно и бяло. Може би връзката беше думата живот, а асоциацията беше противопоставянето на кариера и… една кофа за боклук. И тогава си дадох сметка, че не зная нищо за хората, които градят своята кариера по този начин.

Бегъл поглед назад във времето. Там са – всеки ден се разминавам с тях. Когато отивам да изхвърлям смет, изсипвам в единия край на контейнера, а някой търси нещо в другия. Когато завивам покрай ъгъла на Гурко и Шишман, заобикалям мръсен човек с количка, който овързва мръсни картони. Шофирам по някоя квартална улица в Младост 4 и подминавам велосипедист. На предния и задния багажник на колелото има привързани вторични суровини. Всеки ден гледам тези хора и всеки ден не ги виждам, защото са част от декора. А и те самите никога не ме поглеждат. Те не гледат, защото няма какво да видят – аз също съм част от декора.

От техния уличен декор.