TweetНещата от Гората
Книга 2 – Хрониките на смъртта
Автор: Rogger Dojh
Година: (undergoing project)
,-~~-.___.
/ | ' \
( ) 0 It was a dark and stormy night...
\_/-, ,----'
==== //
/ \-'~; /~~~(O)
/ __/~| / |
=( _____| (_________|
ИНТЕРМЕДИЯ
8.
Ето как стоят нещата: Черен Петър за пореден път се изпречва пред интересите на Плът и Вероника. Сега, за разлика от преди, и двамата са се поотракали като властници и са свикнали да взимат бързо и адекватно решения и без никакви церемонии осъждат свръх-развития селянин на смърт (залата е същата, столът на съдебния заседател е както винаги прашлясал, а старият лешояд Гнилън почесва плешивата си глава под червената качулка, подпрян на алебардата в ъгъла; Плът произнася уводното слово: “Черен Петър прекрачи всякакви граници и прояви непоносимо лош вкус”, Вероника се произнася по присъдата с “Да умре”, Плът удря с дървен чук по масата и всички се разотиват).
Черен Петър в това време се е отдал на черните си страсти и вместо да откопае едно зомби, за да компенсира загубата, разорава цялото гробище, а на следната нощ и гробището на съседното село. Вече ефективната бройка на неживите, които се тътрят под слънцето в отговор на командите му е 166 парчета. Всъщност е над 300, но останалите са твърде увредени от престоя в земята, за да представляват интерес за друг, освен за Черен Петър, и години по-късно за изследователите на особеното му психическо състояние.
Мегломанията на Черен Петър обаче има неочаквани последствия – капацитетът му за контрол върху неживите е ограничен и 320 зомбита го сварват неподготвен. И макар че някои от идеите и магическите му имплементации са доста хитроумни, той си остава по душа прост, малтретиран селянин и в крайна сметка не си изпипва нещата. Практическият резултат е, че ходещите трупове започват да щъкат хаотично наоколо, да рушат всичко по пътя си и да ядат мозъците на живите, за да си набавят миелин – функция по захранване с необходими вещества, заложена на ниско ниво в програмирането им.
Околните селища изживяват ужасяващи дни – живите мъртви налитат на тълпи по всяко време от денонощието, трошат вратите и прозорците и избиват населението, без оглед на възраст и пол. Оцелелите се спасяват с бягство, кой както може. А Черен Петър, напълно загубил контрол над самия себе си, обикаля на гърба на прегладнелия си, полу-прозрачен кон, и вдига новите трупове на крака, добавяйки ги към армията си.
Некромансерът има проблем с контрола, но със здвижващата сила няма – това е една от тайните, която дъртият вконен дракон му е предал – как да черпи неограничено безплатна енергия от потенциала между царството на живите и царството на мъртвите. Затова пълчищата от зомбита стават все по-многобройни, все по-брутални и все по-неконтролируеми.
В това време Маргарита отново се връща към уроците си при Старата Вещица, а Плът изпраща съгледвачи по дирята на зомбито. Нито един от съгледвачите не се завръща и това само по себе си също представлява обезпокоителен доклад.
Плът се съветва с Лудия Херцог, който, след като чува разказа, настоява да доведат и Маргарита. Когато Плът пита защо, единственият отговор, който получава е: “Черно Влечуго Черен Петру око вади”.
В крайна сметка Маргарита долита в Замъка на 6тата мечка и Лудият Херцог беседва с нея насаме часове наред. Когато накрая я освобождава и Плът влиза при него, Лудият Херцог му съобщава, че принцесата е усвоила голяма част от планираните умения и качества и е време да поеме по широкия свят да си търси късмета. Плът, както обикновено, приема безрезервно съвета от лудия старец и Маргарита заминава на пътешествие. А въпросът със зомбито остава нерешен, тъй като Лудият Херцог отказва да говори повече за това и се оттегля в покоите си за неопределено време. Там, далеч от хорските и роднински очи, той следи през кристалното си кълбо движението на Маргарита.
ЧАСТ II
КЪСМЕТЪТ НА МАРГАРИТА
10.
Маргарита не беше единственият престолонаследник, който в този месец напусна кралството си в търсене на имагинерното понятие късмет. Джон Гордън беше изритан от Негово Величество Върховен Наместник Сайон, който прецени, че момчето се е разглезило неимоверно в ръцете на развратните, лигави, сладникави, влажни едрогърди придворни дами и е крайно време да приложи на практика военните си умения.
Сайон беше мъдър мъж. Народът му го обичаше и тачеше реда, който цареше в кралството. Воден от вроденото си чувство за адекватност, Сайон отказа на сина си свитата, която поиска на заминаване, и го изпроводи на път единствено с един кон, комплект благороднически дрехи (подронващи авторитета на един принц), дребна екипировка и скромна кесия жълтици.
- Отиваш да си търсиш късмета, не да пилееш ресурсите на кралството. През следващите 3 години кракът ти да не е стъпил тук. Когато този срок изтече, заповядай, когато пожелаеш, да се похвалиш с успехите си… а и просто да изпием по череп с вино.
Недоволен, кисел като гръмогласен облак, Джон се метна със сила на седлото на коня си и го пришпори безмилостно по мраморната алея пред царския дворец.
Здрачът свари Джон насред пътя. Младият принц беше навикнал някой постоянно да се грижи за него и да планира всяка негова стъпка, и затова пропусна да предвиди подслон. Изчезващата светлина постепенно привлече вниманието му, той осъзна грешката си и, насочвайки целия си гняв към коравосърдечния си, “справедлив” баща, пришпори коня си с нов хъс и продължи да язди, без определена цел и все в същата посока. А всъщност трябваше да е благодарен на татко си, че все пак му беше дал един от най-хубавите жребци в цялото кралство и животното продължаваше напред и напред, следвайки безгрешно пътя в тъмнината, без никакви признаци на умора.
От друга страна, как се беше получило така, че толкова мъдър владетел като Негово Величество Върховен Наместник Сайон беше пропуснал да научи за долния конски заговор, в който участваха всички коне, не в кралството, а във Вселената – изобщо? Никога не ще узнаем. Може би просто никой не би повярвал, че благородните коне в корена на конското си аз бяха прогнили черни твари, или може би конспирацията беше семантично предопределена от литературните закони, на които се подчиняваше този създаден в книга свят, но е факт, че всички конски биологични видове участваха в мащабна шпионска машина и следваха имагинерните мега-цели на Йотакон. Но това излиза извън понятието на което и да е нормално живо същество, освен може би 6-тата мечка, затова ще се ограничим с конкретните прояви на конщина, тук и сега, във нощта, под седлото на Джон.
Конят получи команда през етера на магическата тъкан, която лежеше под битието, и, както бурно тропаше напред с копита, така изведнъж се спря и изхвърли със страшна сила ездача си от гърба си. Джон, напълно неподготвен за това, отлетя в нощта и се приземи на краката си сред храсти и трънак, а конят му препусна нататък, заглъхвайки постепенно в далечината и отнасяйки малкото багаж, който Джон беше успял да си изврънка, в това число и меча му. Не, че Джон оставаше без оръжие – като се почне от острите му нокти и острото му нощно зрение и се стигне до гаротата, вплетена в украсата на левия му ботуш, той беше покрит с всевъзможни инструменти за умъртвяване. Но мечът беше благородно оръжие, с него посвещаваха в рицарски сан, и беше унизително да му го отнемат така.
Джон излезе на пътя и погледна с обезумял от ярост поглед в посоката, където конят му беше отпътувал. Стисна юмруци и от дланите му прокапа кръв, когато ноктите му се забиха в тях.
Урок номер 1. Синхрон с обстоятелствата. За Джон това беше наистина болезнено, да стои и да иска да убива и да разкъсва и да няма кого… И светът изведнъж вече да не му се подчинява. Катарзисът на трансформацията бушуваше в кръвта му и той имаше чувството, че ще се взриви. В този момент започна истинското превръщане на Джон.
Ако междувременно проследим дирята на субетерния сигнал, принудил коня да изхвърли господаря си, ще стигнем до един черен, сбабичосан кон с жълт котешки поглед и димящи ноздри, пасящ мирно тревица пред леговището на сина си, Бено. Много особен кон, който хем беше кон, хем беше дракон. Или може би не чак толкова необичаен, защото много от изследователите на констатуквото смятаха, че драконите са просто мутирали коне с крила.
Във всеки случай, мирен и тих на вид, този кон имаше могъщ мозък, стиснат в менгемето на ужасно заклинание за подчинение, който във всеки миг от своето битие търсеше начин а) да се освободи от заклинанието и б) да си отмъсти. Нещо като биологично-магически свободолюбив, отмъстителен супер-компютър със силно орязан софтуер. В момента същият този мозък недоволстваше, защото ограничителното заклинание не му беше позволило да стъпче с чужди копита Джон и трябваше да се задоволи с невинното изоставяне.
Джон постоя още малко така, след което се огледа и се опита да прецени, накъде да продължи. Докато разсъждаваше над въпроса, той установи, че излизайки от столицта инстинктивно се беше насочил към Гората, където беше прекарал 5 месец с Маргарита. Явно подсъзнанието му се намираше в органи, по-чувствителни и от главата му.
Е, това звучеше приятно и той затича леко по пътеката в същата посока, приближавайки се с всяка крачка до Горското кралство.
11.
Маргарита също пътуваше сама, но по свой избор. Надин беше предложила да я придружи, но след разговор с Плът Маргарита беше отказала, давайки си сметка, че Старата Вещица е единственият вещ лекар в гората и там ще имат много по-голяма нужда от нея.
Облечена в специално ушит кожен костюм с отвори за крилата, същата вечер Маргарита планираше в посока Стъклената Планина на 150 метра височина над Предпоследното Кралство, където все още живееха мраморни хора, и наблюдаваше разсеяно преминаващия терен под себе си. За разлика от Вероника, която пърхаше, за да лети, и не беше свикнала да изминава твърде дълги разстояния по въздух, Маргарита още от малка се беше научила да прекарва дълго време във въздуха и се чувстваше перфектно така.
Започна да й се доспива. Тя се качи малко по-високо и си намери въздушно течение, което вървеше в същата посока. Когато усети уверените хладни струи, тя блокира ставите на крилата си, отпусна се и започна да задрямва.
По някое време след полунощ се събуди, защото й се пишкаше, и установи, че се е издигнала на повече от 300 метра и се е отклонила от целта вляво – вълшебното блещукане на далечната Стъклена Планина сега се забелязваше от дясната й страна. Маргарита огледа придирчиво пейзажа под себе си и започна спускане, за да си избере удобно място за личен тоалет сред природата.
“Да бях пиле,” помисли си Маргарита, “да бях се изцвъркала в полет. Ма не съм. Ще кацам.”
Хареса си възвишение, покрито с дървета – всъщност докъдето погледът й стигаше, все имаше дървета – и закръжи над върхарите на вековните борове, за да намери подходяща пролука. Ставите й вече бяха освободени и тя накрая размаха бързо крила и заманеврира сред клони и стволове, докато накрая нозете й не докоснаха леко земята и тя стъпи. Сви крила зад гърба си и остана неподвижна за малко, докто свикне с усещането за тежест.
Изпишка се до едно старо дърво и отново огледа обстановката, за да прецени, какви други ползи може да извлече от нея. Основно стволове на борове и покров от борови иглички на земята – и двете вече експлоатирани като тоалетна. В просветите – боровинкови храстчета, които още не бяха дали плод. Гъби, лишей и мъх. Гризачи по дърветата, дървесни червеи под кората. Малко птици в горните етажи на гората. От всичко това единственото, което Маргарита беше готова да яде, бяха гъбите и яйцата на птиците, затова тя отдели известно време да си събере гъби (Старата Вещица я беше обучила изключително внимателно в изкуството да разпознава съедобните гъби и да знае специалните качества на останалите) и после попрепъха из клоните на боровете, за да си набави яйца. Тъй като не й се занимавше да стъкмява огнище, изяде събраното сурово и походи малко, докато достигне горски поток, който беше маркирала на пристигане още от въздуха. Пи вода и седна да послуша малко ромона му.
- Добра стига – рече един глас от дясната й страна и така й изкара акъла, че ако не се беше погрижила вече за това, сигурно щеше в този момент да се напишка. Маргарита имаше изключителен слух, който в Подземното Царство беше достигнал почти пълното възможно съвършенство, но нищо не беше чула, преди този глас да й проговори, затова не очакваше друго, освен минутите да се нижат в пълно спокойствие.
- Хубава нощ – каза друг глас от лявата й страна и шокира очакванията й още веднъж.
- Ароматен въздух – допълни трети глас зад гърба й. Маргарита скочи на крака и се изстреля нагоре, разтваряйки криле в паника. Погледна обратно надолу от височината на новата си позиция във въздуха. Цялата трепереше – не от страх, а от адреналин.
Три чифта очи я гледаха в отговор.
- Какво, по дяволите, искате? – изстреля Маргрита. – Защо се промъквате?
- Не се промъкваме – рече вторият глас. – Телепортираме се.
- А?
- Ту сме тук, ту сме там – уточни първият глас. – Няма нужда да ходим или летим като теб.
- Телепортирате се – повтори Маргарита, за да запомни новата дума. – Защо се телепортирахте при мен?
- За да те видим, какво си.
- Видяхте какво съм – сърцето й още не можеше да се успокои. – А вие какво сте?
- Ние в особен смисъл на думта живеем тук в момента – натърти третият глас.
Маргарита си спомни за историята на леля й Снежанка, която като млада беше живяла при джуджета.
- Джуджета? – попита тя.
- Не, какво е това?
- Малки хора с бради, големи носове и стадно чувство.
- Не.
- А как се наричате?
- X.
- Y.
- Z.
Маргарита не отговори веднага, защото това бяха изключително странни имена. Тя отново напрегна зрението си, за да различи по-добре, на кого принадлежат очите, но нещо не се получи.
- Защо не мога да ви видя като хората? – скара се тя, пляскайки с крила, за да запази позиция във въздуха.
X, Y и Z зашушукаха нещо, след което X рече:
- Може би защото сме синкретични абстракции на микро-порции от божествената еманация.
- Браво на вас.
Разговорът отново замря. Очите на земята примигнаха и се разместиха, без видим път на движението. “Ето какво било да се телепортират,” констатира Маргарита на ум.
- Можеш да слезеш при нас – рече X. – Природата ни е твърде различна от твоята и живеем в симбиоза с биологичния ти вид, така както ти живееш с дърветата.
- Хайде, така ми е трудно да те възприемам пълноценно – добави убедително Z.
- Нямаме какво да ти предложим, тъй като ти вече задоволи всичките си биологични нужди, но може да си поговорим – довърши Y.
Маргарита, вече възвърнала в голяма степен самообладанието си, се спусна и отново кацна на земята. Огледа се и като че ли видя очите, но не съвсем.
- Не ви виждам добре – оплака се тя.
- Това е естествено, съществуваме в различни реализации на една и съща реалност и контактът между нас на твоето съзнателно ниво е сравнително слаб. Много по-лесно ни е да предизвикваме въздушни вълни, отколкото да променяме посоката на светлината, затова ни чуваш добре, но не можеш да ни видиш ясно.
Маргарита нищо не схвана от това, но си замълча.
- С какво се занимавате? – попита най-сетне тя, защото друг въпрос не можа да измисли.
- На ваканция сме – отвърна X. – Нещо като зелено училище всъщност.
- В момента имаме лично време и просто си обикаляме. По-късно отново имаме уроци.
- Какво учите? – стана й интересно на Маргарита.
X: Квантова физика.
Y: Интеграли на Стратонович.
Z: Евангелието на Йоан.
Маргрита отново замълча. Нещо като че ли не се разбираше добре със синкретичните абстракции на микро-порциите от божествената еманация. Изглежда говореха на различен език.
- Ами ти – наруши тишината X. – С какво се занимаваш.
- Търся си късмета – рече Маргарита.
- Уау, това е много интересно! – възкликнаха трите гласа като един. – Как го търсиш?
- Обикалям по широкия свят, за да ми се случват интересни, поучителни и ценни неща.
- Създава последователност от вектори през четириизмерния пространствено-времеви континуум, като позволява на квантови ефекти да модифицират параметрите на векторите, и пренастройва вибрацията си в зависимост от конкретната реализация на крайната точка на всеки вектор – преведе Z на… бих искал да кажа човешки, но в името на абсолютната истина ще кажа синкретично-абстрактен език думите на Маргарита. Останалите абстракции кимнаха с разбиране.
- Това е изключително интересно преживяване – рече Y. – Ние имаме курс по векторна трансформация на вибрацията, който продължава три поредни години. Но на мен ми харесва повече твоят начин, защото не ти се налага да стоиш в учебна стая.
Маргарита отново не знаеше, как да отговори. Докато мислите й объркано скачаха от ъгъл в ъгъл в главата й, една от тях се закачи за друга и Маргарита внезапно реши да попита:
- Знаете ли, защо учителите ми викат “Черно Влечуго”?
X, Y и Z замърмориха отново в нещо като абстрактен съвет на мозъчния еманационен тръст, след което X отговори:
- Защото майка ти е получила болезнени разкъсвания при раждането ти, заради крилата ти. Това е помрачило малко радостта й да има бебе и тъй като майчиният й инстинкт не й позволява да те намрази, тя е канализирала негативните си чувства, като те нарича тайно с това име, с известно умиление, бих казал. Майка ти също така има силно присъствие в нашата реализация, за което не си дава сметка, и тук е добавила върху твоята проекция (също доста осезаема, за разлика от повечето биологични единици, с което споделяш света си) качеството ти на черно влечуго. Заради това някои по-чувствителни индивиди са в състояние да уловят усещането за това качество и те наричат така. Предполагахме, че знаеш това, то е записано във висшите ти духовни проявления.
- Качество на черно влечуго? – с изключително недоверие в гласа изрече Маргарита.
- Да. Виждаш на тъмно, чуваш изключително ниски децибели и възприемаш честоти между 1Hz и 100KHz, умееш да манипулираш на ментално ниво почти всяко живо същество и можеш да живееш под вода, без необходимост от въздух.
Маргарита не разбра това за децибелите и херците, за манипулацията вече знаеше, но това с водата я изуми.
- Наистина? Под вода?
- Би трябвало да се чувстваш изключително добре в дълбоки, застояли, тинести водоеми.
- Блаааа.
- Е, това е матрицата на качеството. Твоята конкретна интерпретация е строго индивидуална – успокои я Z.
- Ооо, нищо не ви разбирам – издразни се накрая Маргарита. – Защо не можете да говорите като хората?
- Хм.
- Съжъляваме, но май не можем. Не сме хора – преведе X.
- Трябва да се връщаме на училище.
- Беше ни наистина много приятно!
- Ще ти се обадим пак!
- Аз след малко заминавам – каза Маргарита.
- Ти се движиш в твоето пространство, до което ние имаме директен достъп във всяка отделна точка…
- Да, да, добре – прекъсна го Маргарита, която повече не искаше да слуша врели-некипели.
- Така де, не е проблем. Можем да дойдем при теб, където и да отидеш.
- Наистина ли? – зарадва се момичето. Не, че беше чак толкова очарована от срещата, но пък тези неща бяха изключително доброжелателни, очевидно притежаваха безценни способности, като това да се телепортират, и кралският й усет към изгодата й говореше, че едни по-продължителни отношения само биха й били от полза. – А защо никога не сте идвали в Гората?
- В момента сме в гората – рече логично X.
- Не, в моята гора, където живея.
- Защото просто не сме. Светът ти е безкраен, няма как да бъдем навсякъде във всяко време.
- А защо сте тук, тогава?
- Хубава нощ – рече единият глас.
- Ароматен въздух – допълни Z.
- Търсехме определена еко-среда, за да се насладим на качествата на света ти, и случайно се оказа, че се засякохме с теб.
- Яко.
- Хайде, до скоро – казаха трите гласа в един и впечатлението за очи изчезна.
Маргарита поседя още малко на брега на горския поток, опитвайки се да осмисли преживяването. Интересно, рече си тя накрая, подскочи и литна, за да открие друго въздушно течение, което щеше да я отнесе по-близо до Стъклената Планина.
12.
Пътуването до Стъклената Планина беше нейна идея. Като малка се беше впечатлила от една приказка, където Грозната Свинарка отглеждаше прасета в гора от дървета с човешки длани вместо листа, и сега, когато се оказа, че се налага просто да се махне, реши да отиде и да провери на място, какви са тези дървета.
Когато се издигна на нормална височина за полет, Маргарита се огледа за блясъка на планината и се насочи натам. Тази светлина се виждаше нощем от голямо разстояниея – планината грееше със собствено зарево и това още повече привличаше момичето.
Целта й все още беше далеч и Маргарита прецени, че ще трябва да направи поне още едно приземяване, преди да я достигне. Отново блокира крилата си, затананика си някаква песничка и се отпусна в студените струи на вятъра.
“Прасето, което лети във небето на някакъв странен предмет
Кога ли ще паднеее (пееше си Маргарита)
И в небесното царство това свинско коварство няма никакво място”
…замълча за малко, за да измисли следващата рима, но незнайно защо й дойде да добави:
“…Аз ли бах тогаваа…”
Тази песен я отегчи и тя започна друга:
“6-тата мечка си има брада, има брада, има брада
И кой ще я скубе, пита се тя, пита се тя, пита се тя
И има си шапка, червена и бяла, червена и бяла, червена и бяла
И коледа иде, прасето ще страда, прасето ще страда, прасето ще страда”
И т.н., и т.н. Полетът беше дълъг и скучен.
По някое време напред и отляво се зароди светлик, който постепенно се превърна красив изгрев сред леки, цветни облаци. Маргарита отдели няколко минути да му се възхити, след което започна да се оглежда за населено място, където да хапне топла гозба за закуска. Ето, под първите слънчеви лъчи блести витото тяло на голяма река и в една от извивките има град с кула в центъра – изглежда изключително цивилизовано даже, много по-индустриално, в сравнение с Гората.
Маргарита се насочи натам и след половин час краката й меко стъпиха в центъра на градския площад, под стресираните погледи на малкото невинни минувачи.
До тук добре. Но когато секунда след това покрай ухото й прелетя със свистене стрела от арбалет, вече ве беше добре.
Маргарита се хвърли встрани инстинктивно и се просна на земята зад фонтана в центъра на площада. Надникна внимателно, за да види, кой стреля по нея и видя – облечен в черно наметало човек, който точно приключваше с презареждането на арбалета си. До него стоеше друг, облечен в кафяво расо, и държеише в изпънатата си ръка кръст, мърморейки нещо зад него.
- Какво правите бе, идиоти! – провикна се Маргарита. – Да ме утрепете ли искате?
Това като че ли накара стрелеца да се поколебае, преди отново да стреля. Той все пак натисна спусъка и втора стрела изтрака на сантиметри от лицето на Маргарита. Тя се ската по-добре и бързо се протегна и прибра стрелата. Добра изработка. Сребърен връх. Че кой идиот хаби сребро за стрели?
- Ей, алоо, вие не може ли да говорите? Току-що пристигам, дори не знаете, коя съм, за какво стреляте по мен? – отново извика Маргарита.
Този път стрелецът изобщо не стреля, а проведе кратко съвещание със свещеника до него.
Момичето тъкмо се приготви отново да надзърне, за да види, какво се случва, когато над нея падна сянка и един нисък, тежък глас попита:
- Коя си?
Тя се обърна натам. Застина така, пред насочения към главата й арбалет.
- Маргарита – рече тя, позамисли се и реши да добави. – Маргарита, Черното Влечуго.
- Ха? – попита този глас, чийто притежател не можеше добре да разгледа, защото слънцето блестеше точно зад гърба му и я заслепяваше.
- Маргарита – потрети тя. – Престолонаследница на Горското Кралство.
- Я се усмихни.
Тя се насили и му тегли една превзета усмивка.
- Има нормални зъби – рече свещеникът, който също се беше доближил. – Да проверим нещо – добави, пъхна зелена китка в някаква украсена кофа с вода и напръска с нея Маргарита. Момичето го изгледа с повдигнати вежди.
- Какво си мислиш, че правиш? – попита тя.
- Нормална е – каза свещеникът на другия, който пък рече на Маргарита:
- Можеш да станеш. Внимателно и без резки движения.
Тя го послуша.
- Какво дириш по тея краища? – попита човекът в черната дреха.
- Манджа – чистосърдечно отвърна Маргарита. – Последно имах възможност да се нахраня на маса, с нещо готвено, преди повече от седмица. От тогава карам на гъби, корени и сурови яйца. А ти, каква ти е ролята, че се нахвърляш на всеки непознат с този, бих казала смешен, арбалет? Всъщност се радвам, че не си достатъчно точен.
- Ей, внимавай, какво говориш! – сопна се стрелецът.
- Дорбе, извинявай. Как се казваш?
Настъпи тишина. Очевидно другият не искаше да й каже името си, дори сигурно се дразнеше много от разхайтеното й поведение и искаше да й демонстрира првъзходство по някакъв начин, но пък Маргарита беше чаровна мома от кралско потекло и просто, ей така, по навик, някак си владееше ситуацията. Сигурно беше нещо в осанката й, или в обертоновете в гласа й, или пък погледът й подтискаше волята на събеседника й…
- Хайде, какво толкова, няма да те изям, ако ми кажеш – отново пробва Маргарита.
- Ван Дер Меер! – чу се вик от периферията на площада и човекът с качулката погледна натам.
- Ван Дер Меер – констатира Маргарита. – Приятно ми е да се запознаем.
Ван Дер Меер отново погледна към нея, т.е. отворът на качулката му се завъртя в нейна посока.
- Виж какво, или ме застреляй, или разкарай този арбалет и ме заведи в някоя кръчма, където ще се радвам, ако ми правиш компания, докато хапна. Не познавам никого тъдява и, макар че се държиш ужасно, бих си поприказвала с теб.
Ван Дер Меер съвсем вече не знаеше как да постъпи – очевидно се вживяваше в ролята на местен герой, но очевидно нито му стискаше да утрепе непознатата, нито пък да отстъпи и да признае, че се е държал нескопосано и смешно.
Мъжът, който беше извикал името му преди малко, се приближи. Той поне носеше нормални ежедневни ловджийски дрехи и не криеше лицето си.
- Какво става тук – поинересува се той. – Когато се разстеля, реших, че отново имаме вампири. Макар че в това слънце не ми е ясно, как би могло да стане.
Ван Дер Меер мълчаливо помръда арбалета си в посока към Маргарита.
- Да, коя е тази – попита новодошлият.
- Маргарита – каза Маргарита търпеливо. Все пак беше на ново място и щеше да й се наложи да се представи към стотина пъти. Освен ако… Ако направеше нещо, с което да привлече вниманието и да се прочуе набързо и от само себе си. Вече имаше публика (първоначалните минувачи отдавна се бяха разбягали, оставяйки я за малко насаме със стрелеца), така че имаше и смисъл да направи едно малко шоу. Пък и до тук дипломацията не работеше особено добре, защо да не изпробва нещо от уроците с Джон Гордън?
Маргарита внезапно подскочи, плясна с крила и прелетя мълниеносно над главата на мъжа с арбалета, изтръгвайки в полет оръжието от ръцете му. Той реагира изключително бързо, но въпреки това закъсня с части от секундата. Извивайки се във въздуха като котка Маргарита се приземи зад гърба му и го халоса с приклада на арбалета по главата със сила, в която включи цялата тежест на свободно падашото си тяло. Ван Дер Меер се свлече насред черното си наметало и остана да лежи на каменната настилка. Маргарита захвърли оръжието върху му.
- Маргарита – повтори тя още веднъж, като по погледите на двамата разбра, че този път всички ще го запомнят добре. – Този тук отказа да ме изведе на обяд – тя подритна неподвижния Ван Дер Меер. – Ти какво ще кажеш? – обърна се тя към ловеца.
- За мен ще бъде чест – отвърна той и се усмихна накриво. – Робин – представи се след това и предложи ръка на момичето с прилеповите крила. В това време свещеникът приклекна до приятеля си, за да провери състоянието му.
Робин знаеше една страноприемница, където дори в този ранен час бяха готови да посрещат гости, и заведе Маргарита там. Докато вървяха по все по-оживените улици, Робин се започваше да се чувства изключително добре, защото всички съграждани, които срещаха – а той ги познаваше до един – все пак това беше малък провинциален град – го гледаха шокирани и му правеха път.
Когато най-сетне се настаниха на маса в страноприемницата, Маргарита наруши тишината, в която бяха изминали разстоянието от площада:
- Какво имаше пред вид онзи плешивец с кафявата дреха, като каза, че съм нормална?
Робин наклони глава и я изгледа внимателно.
- Колко отдалеч казваш, че идваш?
- По груби преценки съм прелетяла вече повече от 7000 мили – отвърна Маргарита. – Кралството ми се нарича Гората и, за да ти спестя неудобството да се държиш непочтително, държа да те информирам, че съм прекият и единствен престолонаследник там. И преди три месеца убих два заека само с думи, без да ги докосвам.
- Не се и съмнявам – отвърна Робин, който добре беше преценил характера и възможностите на прилеповото момиче.
- Та, за нормалната. Какво значеше това?
- Знаеш ли, какво е вампир?
- Не.
- Това е мъртвец, който е умрял от ухапване на друг вампир. Вампирите имат криле, които много приличат на твоите, изключително силни са, хранят се с човешка кръв и плът и могат да бъдат унищожени само, ако бъдат разкъсани на достатъчно малки парчета или ако право в мъртвото им сърце бъде забит кедров кол. Среброто, светият кръст, светената вода, чесънът и слънчевата светлина им причиняват силна болка и дскомфорт и ги гонят. Ние в Долен Уирмингтън, за голямо съжаление, си имаме популация от вампири, които редовно ни тормозят и Ван Дер Меер е един от стражите, които общината назначи, за да ги гони от града.
- Колко интересно – откликна Маргарита, заинтригувана силно от историята. – Къде мога да ги видя?
- Не искаш да ги видиш – поправи я Робин и се обърна към младата, кръшна сервитьорка, която току-що беше дошла при масата. – Два пъти от каквото сте наготвили за днеска, и по една бира – поръча той. – Ще пиеш бира, нали? – попита след това Маргарита.
- Да – кимна тя. – Защо да не искам да ги виждам?
- Защото повечето хора, които са ги виждали, или са умряли или са се присъединили към клани им.
- Може би ме бъркаш с някого. Освен ако сама не пожелая, нито ще умра, нито ще се присъединя към каквото и да е.
- Възможно е. Но те съветвам да не се фукаш излишно. Не познаваш тези изчадия.
- Е, сега вече наистина ме заинтересува. Смятам да се запозная с тях при първа възможност.
Робин я погледна с известно съжаление в погледа, след което се отдаде на топлата, димяща манджа, която току-що беше пристигнала. Маргарита го последва.
13.
Джон Гордън пристигна в Гората шест дни, след като изгуби коня си. Беше уморен, прашлясал и дълбоко раздразнен от целия заобикалящ го свят – трябваше да спи на твърдата земя, да се храни със сурово уловено месо, да тича със смешните благороднически ботуши, които най-накрая захвърли – в крайна сметка майка му беше предала достатъчно от своите котешки гени, за да му е лесно да тича и бос. Трябваше да губи излишно време, когато можеше да язди, да спи в шатра и да го забавляват красавици…
Унесен в мислите си, Джон да малко да пропусне момента, в който зомбито излезе от храстите насреща му и изръмжа:
- Мозък…
Джон се спря и се вгледа през сутрешната дрезгавина. Не беше виждал такова чудо. Нещо го отличаваше от всички други неща, които беше срещал в живота си. За момент се замисли и установи, че всичко, що беше пресичало някога пътя му, беше или живо, или мъртво. А това тук… Това сякаш не беше нито едно от двете. Предизвикваше силно усещане за нередност.
- Мозък… – изломоти зомбито, докато единствената му ръка се люлееше от лявата му страна. Докато произнасяше думата, от разнебитената му челюст се отрони червей. – Мозък…
По всичко личеше, че зомбито го е забелязало. Сега то се тътреше решително в негова посока.
Повея утринен ветрец и довя до ноздрите на Джон адската смрад на разровения гроб. Заедно с нея до слуха му достигна и дразнещо жужене. Джон се взря още веднъж – да, около зомбито летяха дебели, зелени, охранени мухи – летяха, летяха, па кацаха да си починат, да пригладят крилца и да похапнат. Това не бяха мухите, които хората използваха в мускофилската репликата – “Отиди да късаш крилцата на мухите”. Тези мухи по-скоро летяха нощем в потните кошмари на чистачите на обществени нужници…
С приближаването естетическото въздействие на зомбито се засили твърде много и Джон се отдръпна на известно разстояние и отново спря. Хем му беше противно да наблюдава това изчадие, хем не можеше да откъсне очи от него – по това си качество зомбито приличаше на прясно ПТП с димяща локва кръв на асфалта.
Това беше ново зомби, придошло насред Гората почти месец след първия инцидент. Количеството неживи в красивата свита на Черен Петър беше нарастнало неимоверно и робите му все по-често започваха да се изплъзват извън контрола му. Но това вече не го интересуваше – те наистина бяха много.
Зомбито, останало безпризорно под небесния покров, коригира треакторията си и с хрипове и гърлено свистене се насочи отново към свежия, пулсиращ в миелин мозък на Джон Гордън.
Тази игра продължи още известно време – Джон се местеше, а зомбито свиваше към новото му положение. След като се запозна с основите на поведението на новото същество, Джон се поотегчи и се оказа изправен пред вътрешен конфликт – от една страна изпитваше силното желание да затрие от лицето на земята тази грешка на… природата в най-общия смисъл, но от друга тя така смърдеше, че дори на 10 метра от нея вече се не траеше. Накрая Джон се спря на компромисно решение и запрати солиден, голям камък към сивата, грозна глава. Камъкът се стовари върху черепа с мек звук, после тупна на земята, а зомбито само измуча отново и изведнъж се забърза. До толкова, че Джон трябваше да побягне, за да се спаси – и ако не беше майстор на над 1000 оръжия (т.е. не беше прекарал във физически упражнения почти целия си досегашен живот), миелинът му вече щеше да принадлежи на друга, излязла вече от употреба биологична система.
От друга страна Джон не беше свикнал да бяга пред лицето на каквато и да е заплаха. Затова се опита да спре, за да провери, какво става, но зомбито се оказа, че на бързи обороти се влачи по петите му и аха! да го достигне с некоординирано движение на ръката си. Затова Джон отново побягна, този път по-чевръсто от преди. При следващата проверка зомбито отново му дишаше във врата… Адреналинът на Джон започна да се покачва. Това не беше нормално, той беше изумителен бегач, как успяваше това нещо да го последва между дървета, през дънери, под каменни мостове и в тази река… Да, зомбито все още цамбуркаше след него. Миризмата беше почти убийствена. Налагаше се да смени тактиката, ако не искаше да го захапят между плешките.
Ето втори мост над реката. Джон се засили допълнително, скочи, изтича по вертикалната страна на каменния мост и се превъртя назад, прелитайки над чудовищната човешка останка. Падна във водата на кратата си и замахна с дългото острие на кинжала, който беше измъкнал от крачола на панталона си. Металът се вряза в некротиралата плът на зомбито и с хрущене преряза през гърба почти целия му врат. Зомбито по инерция продължи още малко, колкото да си удари главата о моста, но нищо друго не се случи. То се прегъна назад, след това възстанови равновесие по абсолютно неестествен начин и се завъртя на 180 градуса. Главата си остана на мястото, а замъглените, сиво-жълти очи се вторачиха в Джон.
- Мозък… – изграчи разкъсаното гърло и Джон Гордън реши, че е време за нещо драстично. Търти да бяга, избра си едно наистина високо дърво и се покатери по него с ловкостта на пантера.
Зомбито стигна до дървото, замахна с ръка и с три последователни удара го прекърши. В полет Джон скочи от клона, на който беше застанал, и се прехвърли на съседно дърво. Очевидно за втори път преценката му за поведението и зъвможностите на новата твар беше погрешна. Затова му се наложи да се премести на ново здраво дърво, после на трето, после на четвърто, докато изчадието вървеше подир него и трошеше дебелите стволове, сякаш бяха тръстика.
Горските обитатели, привлечени от шума, се появяваха в периферното зрение и щом видеха, какво се случва, търтваха да бягат. Между тях се падна и Прасето, което изквича като заклано, щом съзря зомбито, и хукна към Кралския Дворец, за да обади на стражата, че зомбито (в Гората нямаха дума за това, но сега бяха измислили нова такава и ние свободно ще я превеждаме като зомби) се е завърнало.
Слънцето се показа между клоните на дърветата и Джон тъкмо започваше да се чуди, как ще успее да се оправи в тази каша – гадината, която го преследваше, не даваше абсолютно никакви признаци нито на умора, нито на каквато и да е промяна в поведението – когато Началникът на Кралската Стража долетя с отряда си и по вече изпитаната процедура вкара в прокапалите меса и гнилите кокали на зомбито толкова много кинетична енергия, че то накрая се взриви на милиони малки гнойни капчици, предизвиквайки второ некротично замърсяване в Гората в рамките на един месец.
Джон скочи на земята и отиде при Началника на Стражата, с когото се беше запознал по професионален повод при предишната си визита.
Лъскавото гюле се обърна към него. Или по-скоро се завъртя едва доловимо на половин оборот.
- Ваша Светлост! – възкликна Началникът, виждайки младия престолонаследник на съседното господарство. – По вас ли вървеше зомбито?
- Благодаря ти за помощта – директно отвърна Джон. – Подобна злина не бях срещал през живота си. Така смърдеше, че не можах да се насиля да се доближа до нея. Бих отбелязал, че липсата на нос върху гюлето ти се оказва задоволително предимство при обстоятелства като тези.
- Напълно сте прав, Ваша Светлост! Позволете да ви ескортираме до Двореца, където ще ви денекротизират, ще ви сервират храна и ще можете да прекарате утрото в утешителната компания на толкова млади зайки, колкото фантазията ви може да побере.
Вместо това обаче, веднага след процедурата по изтъркване с калчища, Плът нареди да доведат Джон при него.
- Разкажи ми, какво точно се случи – рече Плът, седнал на ръба на леглото на бабата в Къщичката на Бабата и Дядото.
Джон приседна на другото легло и набързо описа срещата.
- Това е повече от притеснително – съобщи му Плът. – Докато първият път беше изолиран инцидент, сега изглежда имаме систематично нарушаване на границита на Гората. А и нито един от съгледвачите ми не се завърна, за да разкаже, какво е видял.
- Едва ли са били подготвени за това, което са видяли – отвърна Джон. – Мисля, че ако не беше дошла Стражата, рано или късно зомбито щеше да ме умори и да се добере дори до мен. А не съм срещал живо създание, което да е било способно да ме надвие.
- Това не е живо.
- Но не беше и мъртво.
- Значи е неживо – рече Вероника, прекрачвайки прага на колибата и сгъвайки крилата зад гърба си. – Здравей, Джон.
- Моите страхопочитания, Принцесо! – скочи на крака Джон и се поклони галантно.
- Седни – рече Вероника и после самата тя се настани в люлеещото се кресло, в което обикновено сядаше Дядото, за да пуши вечер на главата на Бабата.
- Смятам, че е време за официални военни действия – обърна се към нея Плът.
- Съгласна съм. Време е да изскубнем черното сърце на незадоволения чикиджия, който пуска ходещите трупове да ни тъпчат тревата – откликна Вероника.
- Да му разпрашим главата в дъскорезница – предложи Плът.
- Да му пренаредим костите.
- Да му съблечем кожата от нечестивата плът.
- Да му отрежем всички меки части и да запълним всичките му дупки с тях.
- Дупките му също би трябвало да са меки части – вметна логично Плът.
- Още по-добре, ще се получи безкрайна рекурсия – изненада го с ново изречение Вероника. Бухалът, макар и грохнал от старост, все още успяваше да й набута по някое неизследвано познание в главата.
Джон седеше и учтиво слушаше семейния разговор. Плът продължи към Вероника:
- Искам да говоря с майка ти и баща ти преди това, но смятам да свикам обща мобилизация и още утре да поемем по следите на зомбитата.
- Аз оставам тук – рече Вероника – както и Началникът на Стражата. Все пак някой трябва да се погрижи за Гората, ако се мернат нови неживи тъдява.
- Така да бъде – отговори Плът. – Джон! – рече след това. – Последвай ме, ако обичаш. Ако си свободен, ще имаме нужда от теб по време на военния поход. Познаваш неживите.
- За мен ще бъде чест, ваше Височество – отвърна Джон и тримата напуснаха колибата.
Бабата и Дядото изчакаха няколко минути и с пъшкане се измъкнаха изпод двете легла. Докато се изправяха, старческите им кости пукаха. Или не бяха само костите – като че ли и задникът на Дядото също изпука няколко пъти на разгъване.
- Мале, жено, какво ги е прехванало сите везире, на война ке одят!
- Незнам, мъжо, мани-мани, полуделе са сите велможе, ама и какви приказки причат, белите косе да ми се изправят на стари години барем!
Тъй си приказваха старците, докато си шътаха из къщата и кипваха чай и препичаха меденки, че горските обитатели скоро щяха да заприиждат за чаша гореща напитка преди работа.
14.
След като се нахрани обилно, Маргарита усети, как умората на десетдневния полет се стоварва върху плещите й и въпреки дрямката, която си беше откраднала през нощта сред въздушните течения, изпита остра нужда от сън. Робин забеляза това в премрежения й поглед и сред разсеяните й отговори и я настани в една от стаите на втория етаж на страноприемницата. Плати лично на гостилничаря, защото почувства, че не е моментът да се разправя за пари с това странно, но изключително привлекателно момиче. Всъщност до такава степен почувства някакви неща, че реши да остане пред вратата й, докато се събуди, за да не би някой от по-брадатите и пияни гости да реши да гони вампири и да я навести с кленов кол в ръка.
Но ето, че не предвиди другия вход в помещението – прозореца.
Маргарита вече спеше повече от 12 часа, когато леко потракване по стъклото я събуди. Тя глезено се изви сред грубите селски завивки и погледна към джама, след което рязко седна в леглото.
Навън слънцето беше залязло и над града се разливаха сенките на вечерта. А зад прозореца я зяпаше и обясняваше нещо красиво бяло мъжко лице с червени очи и впечатляващи, ненормално дълги зъби.
Маргарита стана, облече си бързо кожения костюм за полет и отвори прозореца. Онзи отвън изгледа крилата й с лукаво любопитство.
- Пусни ме при теб… – изсъска човекът, който се беше покатерил по голата стена и се държеше за нея с ръце и крака, все едно беше калинка. Калинка с големи кучешки зъби.
- Влез – рече Маргарита и отстъпи, за да направи място.
- Погледни ме… – отново изсшипя гласът. Маргарита насочи поглед в червените очи и като че ли някой искаше тя да потъне в тях и да се почувства омаломощена, но нищо подобно не се случи.
- Имаш кръвоизливи и в двете очи – информира тя новодошлия. – Освен това страдаш от rubeosis iridis, което може да означава или thyroid carcinoma, или че си странен вид албинос с черна коса.
Вампирът не се впечатли особено от диагнозата и се опита да прегърне в желязната си хватка Маргарита и да я захапе за врата, но тя се изплъзна и застана на две крачки от това… студено на пипане, сладникаво на мирзма, леко неприятно, макар и красиво в своята клинична белота същество. Огледа го, за да разбере, какво я смущаваше толкова силно. Нещо не беше съвсем наред. Това тук, хем беше живо, хем… някак дъхтеше на смърт. Нито живо, нито мъртво. Що е то?
- Защо ме отблъскваш, ела, ще те даря с най-голямата сладост в живота ти… – започна нова приласкваща тирада вампирът. Само едно му беше в главата – кръв, кръв, кръввв. Тонът му подсказа на Маргарита, че разговор едва ли ще се получи.
- Как се казваш – реши поне да опита тя с един от най-ежедневтие въпроси за първа среща.
- Кррррръввввв… – изсъска в нещо като делириум вампирът и скочи внезапно към нея. Зад гърба й вратата се отвори с трясък и една стрела със сребърен връх профуча на сантиметри над главата й и се заби безпогрешно в гърлото на вампира. Нечовешки писък се изтръгна от прокълнатите гърди и изисканият, оплискан в черна кръв труп се хвърли обратно към прозореца, метна се в нощта и изчезна.
- Ако те исках мъртва, щеше да си мъртва – изръмжа зад Маргарита познат глас и тя се обърна натам. Облеченият черно наметало Ван Дер Меер презареди невъзмутимо арбалета си и прекъсвайки първите думи на благодарност, които Маргарита започна да изрича, завъртя гръб и се скри по коридора. Робин зае мястото му в рамката на вратата и приветливо попита:
- Е, как ти се стори този “интересен” човек?
- Не мисля, че беше човек – поправи го Маргарита. – Но не мога да разбера точно какво е.
- Вампир – помогна й в разбирането Робин и я подкани с ръка. – Хайде, ела в салона, защото тук след малко ще мине църковен екип за контрол на пораженията. Навсякъде има разплискана вампирска кръв и трябва да я неутрализират.
- С удоволствие – реши да се излигави Маргарита и приклекна в реверанс, след което сложи ръка на бицепса на Робин и двамата слязоха в кръчмата.
След залез слънце тук беше пълно. Всякакъв народ беше дошъл да пие по бира, да се напие като свиня, да ощипе сервитьорката по задника или да забоде някоя потна проститутка. Дим от всевъзможни аналози на цигари изпълваше помещението, някакви хора изпълняваха на подиум пиянски ирландски мотиви, като самите те също бяха пияни, а тук-таме из салона се виждаха черните фигури на общинските пазители на кръвта – след срещата от трети вид Маргарита вече знаеше защо.
Вече на масата, очаквайки поръчаните порции вечеря, Робин и Маргарита се разговориха за вампирите.
- За втори път този месец срещам нещо, което не е хем живо, хем мъртво. Само че предният път беше нито живо, нито мъртво.
Робин я погледна изпитателно.
- Какво имаш пред вид?
- Не знам, как да ти го опиша… Това тук беше хем живо, хем мъртво. А онова другото – никакво едно такова. Нарекохме го зомби. Влачеше се през гората, цялото изпотрошено и изгнило, все едно от гроба са го изровили, ще кажеш, че аха-аха ще се счупи, но беше толкова силно, че умъртви 6 души от Кралската Стража, преди да го озаптят. Накрая Началникът на Стражата го взриви, като му направи мелница – върти алебардата толкова бързо, че не я виждаш – инак с едно разрязване зомбито не искаше да умре, дори не се раздели на две.
- Това звучи изключително любопитно. Само едно такова, как го нарече…
- Зомби.
- Само едно зомби ли сте имали?
Маргарита нищо не подозираше за втория инцидент, затова кимна утвърдително.
- При нас вампирите са много. Живеят в няколко имения разпръснати из околността, но не можем нищо да направим, защо си имат слуги, които са активни денем и ги пазят, а нощем никой не желае да се доближи до там – би било пълно безумие. Много са, градът дори целият да се вдигне, пак не би могъл да им прочисти гнездата, а и се носят слухове, че робите им са заразени с чума и който ги доближи се разболява и умира подут и почернял.
- Защо искаш да им прочистиш гнездата?
- Защото редовно отвличат хора и им изпиват кръвта. През последите години се понаучиха и се старят да оставя жертвите си живи, защото ако обезлюдят града ще останат гладни, но… Те са като животни, може да ти говорят и да се превземат, но единственото, което ги води е жаждата за човешка кръв и не винаги успяват да се овладеят и да спрат навреме.
- Колко жители има Долен… как беше?
- Уирмингтън. 1170 след последното погребение на анемичен труп със сребърници върху очите и кол в сърцето. А само преди две десетилетия са били над три хиляди.
- А защо просто не се преместите по-далеч от вампирите?
Робин се облегна назад и отпи от бирата си.
- Къде да отидем? Това е нашият град. Наоколо е пустош. Ако се заселим другаде и си изградим нов град, вампирите рано или късно ще ни последват. А славата ни се носи надалеч, никой няма да ни приеме, ако решим да емигрираме. Каквото си го имаме – справяме се с него.
- Очевидно не се справяте. Популацията ви е намаляла значително.
- И да и не. Откакто общината назначи пазители на кръвта, смъртните случаи от ухапвания са малко. Изглежда, че има надежда да уравновесим ситуацията.
- Дали? У това същество усетих нещо особено, нещо стихийно – Маргарита се опита да намери подходящите слова – нещо… брутално. Не мисля, че хората от града могат да се опрат наистина на вампирите.
- Хората – да. Но съществува и трета страна, за която все още не знаеш.
Маргарита наклони глава, в очакване на продължение. Но Робин не отговори.
- Върколаци – вместо него изръмжа отново онзи глас и Ван Дер Меер седна отстрани на масата. – Ние сме деликатни, изтънчени същества и равновесие е малкото ни име. А ти, драга, кажи ми сега ясно и точно, какво именно се явяваш? Защото не понасям хора с криле на прилеп – имат неприятния навик да пият блъди мери направо от бутилката, не носят сребърни украшения и в огледалото виждат само липсващата си душа. Та, какъв е твоят случай? Има и друго, което желая да ми обясниш – обикновено никой не може да ми нанесе такъв удар, че да загубя съзнание, дори бездушните не са толкова смели, когато се изправя срещу тях. Затова питам отново – какъв е твоят случай?
… има още текст, ма го няма онлайн. ако някой го иска, да прати пари, ще го получи. или да изчака достатъчно. пак ще го получи. или да се застреля… тогава все тая.
