за деца Archive

2. Хидра

Първата, най-стара и най-известна хидра е хидрата от Лерна. Тя живяла в Гърция преди повече от 3000 години, пазейки един от входовете към подземното царство. Майка й и татко й били Ехидна и Тифон, а баба й – богинята на земята, Гея. Лернейската хидра имала много глави – колко точно никой не знае – едни твърдят, че първоначално главите й били девет, според друг били толкова моного, че нямало човек, който да успее да ги нарисува всичките върху глинен съд. Хидрата била отровна – всяка глава имала по една зловеща паст, украсена с остри като бръснач зъби, между които се подавал раздвоен език, от който капел отрова. И не само устата на Хидрата била отровна, ами и дъхът й, че дори стъпките на ноктестите й нозе. Хидрата имала тяло на дракон, само крила си нямала. Но те не й трябвали, тъй като тя обичала водата, живеела по блатата около Лернейското езеро и й липсвал благородния повик да лети.

Смъртта си Хидрата намерила от ръката на Херкулес, който бил изпратен от Евристей именно с тази задача. Битката се оказала трудна за Херкулес, тъй като не само на мястото на всяка отсечена глава пораствали по две нови, ами и една от главите на Хидрата се оказала безсмъртна. Огнените стрели, с които Херкулес подходил първоначално, само ядосали чудовището и то увило опашката си около героя. И ако не бил импровизирания противогаз, който Херкулес си бил стъкмил, покривайки с плат носа и устата си, отровата на Хидрата щяла да го довърши.

След като се озовал в прегръдката на чудовището, Херкулес се видял принуден да извика помощ – това бил племеникът му Йолай. Именно на Йолай била идеята да обгарят чуканчетата на отрязаните глави, за да не се появяват нови глави на тяхно място. Това наистина се оказало ефективно и когато покровителката на Хидрата – Хера – разбрала, че съотношението на силите вече не е в полза на питомницата й, изпратила на Херкулес гигантски рак, който се опитал да му защипу краката, но бил премазан под могъщото Херкулесово стъпало.

Когато на Хидрата й останала само една глава – онази, която била безсмъртна – Херкулес я отрязал със златен меч, даден му от Атина – по всяка вероятност вълшебен, защото безсмъртието на главата не му попречила да мине през шията й като през масло и да я запокити на земята.

След като Херкулес приключил с хидроклането, той закопал безсмъртната глава в земята и поставил отгоре огромна скала, а върховете на стрелите си топнал в кръвта на Хидрата. От този ден насетне стрелите му правели рани, които никога не зарастват.

Всичко това било много отдавна. Майката на всички хидри – Лернейската Хидра – оставила гнездо с хидрови яйца в блатото си и след няколко столетия от тях се излюпили девет малки, вресливи хидрички, които обичали да се цамбуркат в блатото и да играят на лапни-водно-конче. Когато поотраснали, обаче, гладът им порастнал, а и нали всяка от деветте хидричка имала по девет глави, което правело общо осемдесет и едно гърла за хранене, та малките чудовища плъзнали из околността да си търсят препитание, преди всичко под формата на откраднат добитък и от време на време някоя млада девица. Гърците, естествено, не били доволни, пък и цялата история с убитата Хидра, на мястото на която се пръкнали девет нови такива, им взучала познато от разказите на Херкулес, та параноята съвсем ги ударила и те прокудили децата на Лернейската Хидра в подземното царство.

От там насетне следите на хидровото потомство се губят. Зная само, че днес можете да откриете семейства хидри във всяко по-застояло блато в Света на Митовете. Както и в зората на техния вид, те все още изпълняват същатасоциална функция – пазят проходите, които свързват подземното царство с горния свят. Но сега те са много по-спокойни и събират отровата си в специалните се подгърлени джобове, вместо да я пръскат наоколо – все пак в Света на Митовете не живеят кръвожадните гърци, които да насъскват боговете си по тях. Сутрин майките и татковците хидри ходят на работа и дежурят от светлата страна на всеки от проходите, като се грижат душата на някой заблуден жив да не прескокне неочаквано отвъд воала. А малките хидрички ходят на училище, където совите и бухалите с цайсите ги учат да си прибират отровните лиги в устата, да реват страшно и да пеят хорови песни.

Тъй че, ако срещнете хидра, преди да налитате да режете главите й, първо проверете, какво пази, и бъдете сигурни, че го прави за ваше добро.

Сега ви пожелавам лека нощ! До следващия път, когато отново ще побродим под трите слънца, греещи от тренарната си звездна система над Света на Митовете!

1. Гномовете

Бих започнал историята с “Имало едно време”, но истината е, че гномовете живеят по хиляда години и може да ги откриете навсякъде – под земята, в гората, около фермите, в градините и под къщите на хората. Така че… Има сега и навсякъде едни малки, странни човечета, облекли скромни дрехи и нахлупили огромни шапки (огромни само в сравнение с тях, защото една 15 сантиментрова шапка едва ли може да се нарече огромна дори от малко човешко пеленаче). Защо са им такива големи шапките? Една от хипотезите е, че така изглеждат по-високи, а друга – че на фона на шапките им големите им носове изглеждат една идея по-изящни.

Гномовете, подобно на щъркелите, се обвързват за цял живот и си градят сложни родословни дървета. Особено женските гномове си умират да рисуват роднинските си връзки на дълги кори от дърво и да разписват старателно умопомрачително многобройните наименования на роднините си – сравнени с тях, нашите мама и татко, баба и дядо, вуйчо и вуйна и в редки случаи по някоя етърва са като детско стихче пред пълната колекция от римувани текстове на Джон Кийтс.

Да си изберем един гном. Ето я – казва се Клои и принадлежи на клана на градинските гномове. Едва на 217 години, тя тепърва приключва своето обучение в познаването на растителния и животински свят и започва сто-годишната програма по хуманистика (в гномските колежи по хуманистика учат за хората, за градовете, колите и самолетите (последните две са съвсем нови дисциплини) и за съществените биологични разлики между човешките и гномските същества – например, за ужас на младите гномове, се оказва, че хората не ги носят щъркели, ами ги раждат майките им).

Клои обича да носи синя шапка, следвайки традициите на своите баби, поне шестнадесет от които са все още живи. Тя става сутрин от сън и прекарва времето си до обяд, грижейки се за цветята в градината, за охлювите, които пълзят по стеблата, за червеите, които се гърчат в калта и за пилците, които прилитат от време на време, за да хапнат по някой охлюв или червей.

Какво толкова има да се грижиш за едни червеи, бихте попитали. И въпросът би бил напълно оправдан, защото човек вижда в червеите и охлювите глупави, прости твари, чиято основна задача е… ако не обичате да ядете охлюви, може дори да не ста в състояние да посочите каква е. Но Клои вижда друго. За нея всяко живо същество, което расте към небето или пъпли наоколо, свети с искрата на живота и тя е там за него, за да му помага в трудни моменти. Ами кой затваря ципата на охлюва, когато настане суша? Кой помага на пъпките да се разпукат напролет? Кой прибира под земята слепите къртици, когато се объркат и изскочат на повърхността? Кой зашива пашкула на гъсеницата, за да може тя да отлежи в пеперуда? Може би си мислите, че те сами се справят с подобни задачи, но истината е, че цели армии гномове се грижат за дребните подробности от живота им. Гномовете като Клои в Света на Митовете са технолозите на биологичните процеси и приемат задълженията си изключително сериозно.

След като си избрахме гном, нека сега изберем и ден.

Него ден Клои излезе в градината, помрънквайки песен под големия си гномски нос (Да не си мислите, че този нос я прави грозна? Мъжките гноми припадат по едроносести невести. И не е като този феномен да няма аналог в човешкия свят…). Спря се в една пролука между листата на здравеца, където слънцето вече беше огряло, и примижа към него. Поседя малко така, но преди сама да си потърси някаква работа, от дясно се зачу някакъв шум. Клои погледна натам и що да види – един укъснял торен бръмбър се опитва да вкара в дупката си забележителна по размер дърдонка. Но бръмбърът ли глупав, дупката ли се стеснила сама през нощта – акото не ще да мине.

- Ей, бръмбър – подвикна му Клои. – Как е хавата?

- Не питай, не мога да си вкарам огрева в къщи – отвърна бръмбърът. – Колкото и да го бутам, все отвън остава.

Клои знаеше, че насекомите не са от най-умните видове – за тях си имаше много добра поговорка – едно си баба знае, едно си бае – и че не се учат нито от грешките си, нито от нищо. Затова, вместо да му се присмее, тя отиде при бръмбъра и побутна с ръка топчето тор.

- Добре си се потрудил – рече. – Добре ще ти топли.

Торният бръмбър светна от удоволствие. Рядко някой го хвалеше.

- Пак ще опитам – отвърна ентусиазирано той и напъна за пореден път но – напразно.

Какво бихте направили вие в подобна ситуация? Бихте посъветвали бръмбъра да остърже малко ако от дърдонката, за да я смали? Или да вземете една лопата и да разширите дупката? Типично човешко решение. Но нашата Клои беше гном. Затова тя извади от един от джобовете си лупа (вие бихте я нарекли вълшебна и най-вече странна, защото беше лупа, проектирана за фасетъчни очи) и накара бръмбъра да погледне през нея дупката. Той ахна от почуда, когато видя, че входът към жилището му бе станал изведнъж много по-голям.

- Действай сега – заръча му Клои и бръмбърт с две сръчни движения с крачета търкулна акото в къщата си и се завря след него със задника навътре. Преди съвсем да се скрие изшава за поздрав с антенки.

Клои доволно потри ръце и след това отиде да нагледа яйцата на синигерите по гнездата в клоните на дърветата от градината. В крайна сметка, все някой трябваше да ги преслуша със стетоскоп и да счупи онези, които бяха готови за излюпване.

Не всички гноми се занимават с това. Най-учените и умелите от тях се специализират в грижа за хората и техните домове. Други обикалят под земята и подреждат в опашка минералите, за да минават спокойно през корените на дърветата. А има и такива, които нагласят златните и сребърните жилки на скалите и лъскат самородните диаманти.

Ако някой ден срещнете гном, не му се чудете много-много. Оставете го да си гони задачите, вместо да го носите в лаборатория за рационализация на необичойното – защото ако го откъснете от ежедневните му дейности е много възможно да останете само с по един чорап от всеки чифт – една от изключително важните отговорности на домашните гномове е да гонят настрана злите чорапояди.

Сега ви пожелавам лека нощ и до следващия път!