Нещата от Гората, Rogger Dojh Archive

TweetНещата от Гората
Книга 1 – Черен Петър Излиза на Пътя

Автор: Rogger Dojh
Година: 2004

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Intro

Огън проряза лазурното синьо следобедно небе над Гората и се заби в Двореца на Горската Кралица Лора.

Възседнал своя дракон, Плът, Принцът на Подземното царство, кацна направо на частната летателна площадка на горското кралско семейство. Скочи от седлото и изтича в покоите на Кралицата.

- Къкъв е кейсът? – тъй рече Принцът на Кралица Лора.

- Отвлякоха дъщерята – отговори му тя, визирайки Вероника, нейно единствено отроче. – Доведи я обратно и въздай възмездие.

- Конкретика?

- За последно са я видели да отлита на каде Селото.

Плът опита да се замисли, но Кралицата искаше действие, а не гръцки философ.

- Go! Go! Go! – изкрещя тя, а иззад тежките завеси покрай прозорците се разнесоха гласове и шум от радиостанции.

Плът напусна кралските покои и отиде при дракона.

- Има ли гладни? – попита, докато скачаше в седлото. Бено Младши тръсна утвърдително глава. – Добре, отиваме в Селото на вечеря.

Началникът на стражата излезе иззад завесата, където се беше крил, и се изправи пред Кралицата.

- Това не е работа за един сополанко, Ваше Величество! – рече той и се поклони почтително. Тук е моментът този началник да ти стане противен.

- Ше го видим сополанкото – отсече Кралица Лора. – Нещо се сваля с Вероника. Трябва да покаже, че е пич – Кралицата се замисли, реейки поглед през прозореца. После добави – Че голем пич го раздава.

Началникът на стражата не беше happy от това обяснение.

- Ваше Величество, не е е ли опасно да рискувате по този начин живота на дъщеря си?

- Be cool. Долу в Селото има само прости селяни. Не биха си и помислили да докоснат кралска особа.

Долу в Селото. По същото време. Имаше прости селяни.

В полумрака на дървената барака зад птицеклетката, където селяните съхраняваха кучешки бъбреци, Черен Петър заедно с отбрани селски момци бяха наобиколили отвлечената Вероника. Ръцете и краката й бяха завързани с грубо селско въже, крилата й трепкаха безпомощно, а ноздрите на момците трептяха от лигава похот.

- Я, каква си хубавица – рече Черен Петър и преглътна слюнка. – А крилцата за какво са ти, мушичке? Кроиш планове да отлетиш от тук? Дайте… НОЖИЦАТА!

Един от момците измъкна огромна ножица – поне метър и половина голяма. Черен Петър я сграбчи с две ръце и няколко пъти шумно изщрака с нея във въздуха.

- Кръц-кръц, ножицата хищна иска твоите крила да изяде – уточни той. Черен Петър беше поет. Като малък беше съчинил единственото стхотворение в Селото: Черен Петър се наричам / шото съм ебаси пича / никой с мен не се ебава / шото ше захапе / кожена тояга.

- Лайно – рече му Вероника, която колкото се страхуваше, толкова беше и побесняла. Тези мизерни неумити деградета, дето смърдяха на риба и на ако и косите им бяха маслодайни култури, никак не трябваше да се държат така с нея. Вероника знаеше защо. Но те очевидно не знаеха и нехаеха и със нея се ебаваха. Поезията така струеше от Черен Петър, че Вероника се хвана, как мисли в рими.

Черен Петър зашлеви я през лицето.

- Ше научим на респект детето! – кресна той.

- Хахаха, дълги дни и дълги нощи ще се възпитаваме със теб във нашето мизерно гето! – продължи.

- Горко ше се жавлате / за туй, което правите! – извика срещу надвесените мутри Вероника. – Майка селото ви ще разкости / и до педесето коляно ще затрие семействата ви прости!

- Тая не беше ли някфа принцеса? – попита един от момците.

- Да бе, виж й коронката.

- Дай! – Черен Петър изтръгна от буйните тъмни коси на принцесата сребърната корона и я завъртя между пръстите си. – Уууу, ти наистина си била принцеса! Принцеса на сексуалните удоволствия? – поинтересува се галантно той.

Вратата на бараката се разтвори. Слънцето с трясък нахлу в мрачното помещение и в ослепителния правоъгълник изплува черна, Zzz-ловеща сянка.

- Принц Плът is dead. Call me the Punisher! – рече Плът с тежък безкомпромисно унищожителен глас. – Проблемче?

- Плът! – писна Вероника. – Виж как ме вързаха! И ме биха! И искат да ме изнасилят! Забиха дървени клинове между пръстите ми и игли под ноктите ми, после изляха горещ катран в ушите ми. Два дни ме държаха гола под един капчук, за да полудея! След това ме заведоха при един мравуняк, взеха една тръба… и дупето ми…

Черен Петър бе занемял. Нищо подобно не бяха правили с малката кучка.

- …накрая в казан с олово.

Плът бе потресен от този списък с провинения.

- А ножицата? – стана му интересно на Принца.

- Иска да ми реже крилата.

Плът смръщи вежди. Очите на всички момци бяха вперени в него. В него и в бляскавото острие на голия меч в ръцете му. Принц Плът измери с поглед момеца, който държеше Ножицата.

- Къф си ти бе?! – зададе Плът екзистенциалния въпрос на градивното самоопределение.

- Немам никакви комплекси – отговори момецът (оти живееше на село и слушаше чалга, та ги владееше тея отговори). – Я сам Черен Петър. Твоя ли е мушичката?

Плът реши за разнообразие да опита с дипломация. Безуспешно.

- Какъв е проблемът сега? – рече той – Погледни, как си вързал момичето. Не мислиш ли, че я боли?

- Боли ме мене. Боли ме кура.

- Развържи я.

Черен Петър само щракна зловещо с ножицата, този път срещу Принца.

- Ела сам си я развържи, ма да не ти развържем червата.

- Еее, кфи са па са тея селянии – отврати се Плът. До тук с дипломацията. Принцът вкара в устата си два пръста и изсвири сложен сигнал с анжамбман по средата. На секундата цялата барака загъмжа от смокове, пепелянки, усойници, гърмящи змии, черни и зелени мамби и дори една едногърба камилна боа, изяла Малкия Принц Гъбарко (един вид, принца на човечетата, които живееха в гъби).

Ножицата издрънча на пода. Черен Петър и момците хленчеха, увесили се от гредите на тавана. Държаха се много, много, много здраво.

Вероника се начумери срещу змиите. Те се галеха една в друга, а най-близките се галеха в краката й и мъркаха. Пренц Плът си проправи път сред тях и клекна, за да разреже въжетата.

- Добре ли си? – попита той.

- Да, като се изключи, че ми извадиха седем зъба с водопроводни клещи. А освен това ме лазят змии. Искам при мамааа… – тук Вероника за кратко ще посмуче палеца си, но после принцът я вдига на ръце и тя се връща към реалността.

Плът разтвори с пръсти устните й и надникна между тях.

- Всички зъби са си на място – констатира той.

Излязоха от колибата, възкачиха се на гърба на дракона и литнаха. Вероника рече:

- Искам да се прибера и да си взема горещ душ. И да измия от тялото си аканите ръчички на този плякор.

А долу в селото един кон крещеше неистово пред строените в крива редица уплашени момци, защото не бяха свършили работата, за която той им плащаше.

В последствие.

- Какво сте направили! Подредете главите! По сполучлив начин! – заповяда Кралица Лора, докато слизаше по стълбите пред централния вход на двореца. – Искам ги набучени на равни разстояния една от друга! От двете страни на алеята!

Сърничките от дворцовата прислуга, които бяха натоварени със задачата да украсят за речта на Кралицата, се разприпкаха притеснено. Вълкът, с бяла готварска шапка на главата, забързан се промъкна през кордона от стражи, носейки поне триста табли, отрупани с манджа, и се скри в двореца. Изобщо, суетнята беше радостна (поради професията на Вълка, вълк с манджа винаги се идентифицира на 100% с радост в горския дворец).

- Не виждам главата на оня с ножицата – оплака се Вероника на Принц Плът, докато двамата зяпаха приготовленията от един балкон. Вероника се замисли. – Онзи, който се самоидентифицираше като Черен Петър – добави.

- Не можах никъде да го открия. Ако не е изгорял в някоя къща, значи е потънал вдън земя.

- Баси, беше много гнясен.

Кралица Лора застана на подиума, от който щеше да говори. Над просторния двор, запълнен с множество животни, феи и други разновидности се възцари тишина.

- Днес ще празнуваме! – обяви Кралица Лора. – Горската Принцеса Вероника, моя дъщеря и престолонаследничка, бе спасена от Плът, Принцът на Подземните Владения и техен престолонаследник, след като беше отвлечена от най-долни мародери от Селото. На север все още се вижда димът от руините на Селото. А покрай алеята са наредени главите на мародерите, на техните роднини и на останалите селяни.

Шумни възгласи на одобрение заляха околността. Няколко червени шапчици излетяха във въздуха в знак на радост. Вероника се намръщи отегчена.

- Намерих дърво с хралупа в гората – рече на Плът.

Вечерта Вероника се прибра у дома, яхнала гъбба. Вълкът я очакваше, за да й сервира вечеря. Гледаше Принцесата някак странно със студените си вълчи очи. Но тя изобщо нищо не забеляза, улисана в някакви момичешко-принцесовски мисли. Слезе от гъббата, хвърли му поводите и рече разсеяно:

- Погрижи се за тази гъбба.

- С какво се храни това? – мърмореше си Вълчо, докато пристъпваше предпазливо встрани от странното чудо и го държеше внимателно за поводите.

- С насекоми, свиньо! – озъби му се гъббата и Вълкът побърза да я настани в бараката зад кухнята и да се отърве от нея.

ЧАСТ I

ОНЕПРАВДАНАТА И ЗАВИСТЛИВА МАРСИТА

1.

ПО-РАНО

Вероника седеше на дървото и гледаше надоле. Един таралеж обикаляше ствола и мрънкаше:

- Имаш да учиш по история, по география, по палеонтология и да береш горски плодове.

Вероника се изплю по таралежа.

- И по сеизмография – каза той.

- Изчезни – отвърна отгоре Вероника, прегърнала дебелия клон.

- Колко още трябва да ти се моля? – поинтересува се таралежът, като се подпря с предните лапки на ствола и се изправи. Носът му щръкна нагоре.

- Колко още трябва да ти се моля? – изимитира го Вероника и косата й щръкна във всички посоки в отговор.

- Щом е така, ще повикам майка ти.

- Приличаш на гъз, а не на таралеж. Това е заради формата на лицето ти.

Таралежът се намръщи и се махна. Вероника продължи да си седи на клона. Горе й харесваше, защото вятърът рошеше косите й и защото си представяше, че е женски прилеп.

- Квииии! – изписка тя високо и тънко, както й се искаше да вярва, че правят прилепите.

- Млъкни ма, кучко! – отговори й едно прасе, което ядеше весели жълъди под съседното дърво и знаеше, че така, както направи Вероника, правят всъщност разгонените женски прасета.

Вероника се взря внимателно. Беше прасе. Розово. С навита опашка. Остри уши. Зурла. Прасе.

- Ей! – подвикна му тя.

- Какво? – отговори прасето. – На мен ли говориш?

- Да.

Прасето се надигна и дойде под нейното дърво. Погледна нагоре.

- Ти коя си? – поинтересува се прасето, а зурлата му, подобна на щепсел, гледаше Вероника.

- Вероника бе, прасе. Принцесата на тая гора.

- Тъй вярно. Имам осем панделки на връх Коледа и топка амониев сладолед – рече Прасето, което от много ядене на весели жълъди отдавна живееше предимно в Диаграмата, където съшо така живееше и мозъкът на близнака Иво, единият от двамата владетели на Еднакволандия.

- Олеле – удивна Вероника.

- Добре тогава.

Прасето се върна на старото си място и продължи да яде весели жълъди. След малко Вероника се провикна:

- Дядо Коледа ще те намери. Рано или късно ще захапеш лимона.

- Застреляй се – отговори й прасето. Едно ама много рядко тъпо прасе.

- Ооо – Вероника се раздразни в този момент на свинска фриволност. – Мисля да уредя траурния обяд по случай товята насилствена смърт – още сега! Yess, ще вечеряме мариновано свинско.

Прасето спря да грухти из шумата и отстъпи няколко крачки.

- Ти не можеш да направиш това! – рече то с разтреперан трогателен свински гласец.

- Свиня гнусна, давам ти кралскта си дума, че довечера ще претърпиш метаморфоза. Ще се възродиш под формата на шкембе и пача. После ще те изядат и изсерат. Така ще завършиш съвършения цикъл на своя живот и ще се върнеш към своя първоизточник – септичната яма.

Прасето изскимтя, подви опашка и търти да бяга.

- Лоша Принцса! – мърмореше си то и приквикваше на завоите. – Как ще ни заплашва така? Защо се държи лошо тя с нас? Лоша Принцеса, лоша!

Вероника разполага с чифт прозрачни крила с формата на крила на пеперуда, които до сега седяха сгънати на гърба й. Ето, тя ги разтваря, пърха няколко пъти и полита над гората. В далечината обаче вижда майка си и бърза да кацне на една поляна. Насред поляната има дупка. Чудесно скривалище, както изглежда. Вероника пропълзява вътре.

Дупката се оказа вход към подземния летен дом на Принц Плът.

Вътре покрай стените играеха пламъчетата на свещи. Точно над възглавницата под балдахина на огромното кралско легло висеше портрет на принца.

Вероника отиде при него и го заразглежда.

Принц Плът беше блед и изпит, с остри черти, пронизващи черни очи и дълга черна коса. Ноктите на ръцете му бяха също черни и остри. Вероника разбра, че е влюбена.

Тук Вероника решава да умре.

Но за кратко.

Някакъв шум от далечната част на залата привлече вниманието й. Тя се приближи.

В долната част на стената имаше отвор, който постоянно преглъщаше и се лигавеше. Дебел език се подаваше и прибираше нервно. Вероника клекна, за да разгледа. Ако се пъхнеше там, щеше да бъде изядена, като парчетата полусмляно сирене, които езикът подмяташе.

После принцесата отиде при балдахина и приседна на крайчеца на леглото. Меко и удобно. Само така, принце, помисли си тя.

Чуха се стъпки. Вероника се изправи и се обърна с лице към входа. Принц Плът престъпи през прага.

Тъй като всичко това се случваше преди селския метеж, двамата с Вероника все още не се познаваха. Метафизиката на гората правеше невъзможно подземното и горското кралство да установят контакт. Но вибрациите на предстоящия селски геноцид вече изпращаха вълни напред и назад във времето и воалът започваше да се разкъсва. Затова Принц Плът успя да види Вероника, а тя видя него.

Ето – Вероника се изправи и погледите им се срещнаха.

- Здрасти – каза принцът.

- Здрасти, пич – отвърна Вероника.

Настъпи кратка съзерцателна тишина, която Вероника наруши първа.

- Как се казваш? – попита тя.

- Плът. А ти?

- Вероника.

Малко тишина.

- А какво прави дупката в дъното? – полюбопитства Вероника.

- Яде сирене.

- Само?

- Само.

Тишина.

- Не се ли сърдиш, че нахлух така?

- Не – каза Плът.

- Защо?

- Защото си една малка сладка кучка. Красива си и имаш крила.

- Благодаря. Аз съм принцеса.

- Е, аз съм принц на Подземното Царство. Харесва ми да заваря принцеса у дома.

- Чудесно. А сега мисля, че е време да си вървя.

И Вероника напусна.

2.

Огромната порта на Залата, Където Четяха Конски, се разтвори и Вероника с нежелание пристъпи вътре. Майка й, Кралица Лора, седеше на величествения протоконски трон и я очакваше.

- Къде беше цял ден? – попита рязко тя.

- Навън – отвърна Вероника.

- И си забравила, че днес трябваше да се берат горските плодове за Празника на 6-тата мечка?

- А`ко съм забравила … (*А`ко – а-то е с ударение и думата означава добре в ебемти кои диалекти на територията на Народна Република България. б.а.)

- Никой друг, освен теб, не може да откъсне Свещения Плод Елвира – ненужно напомни кралицата.

Вероника зяпаше настрани и само помръдна неопределено с рамене.

- Ще учиш старогръцки цяла седмица – обяви наказанието майка й.

Вероника настръхна от ужас.

- Върви сега – рече с леден тон Кралица Лора – и си изпълни задълженията. Таралежът те очаква.

Вероника, мрачна и вкисната като развалена ваксина, се завъртя около оста си и напусна Залата, Където Бяха Прочетени Конските. Отвън таралежът имаше официално-делови вид. Вероника го изгледа с ледено презрение.

- Ще стана кралица някой ден – рече тя. – И тогава ще те разкостя. Игла по игла. Единственото остро нещо по теб ще остане да е смешната ти пишка, на която да събираш и нанизваш ябълки за зимата.

Таралежът също се вкисна.

- Давай да късаме скапания плод – сопна му се Вероника.

- Ела – изръмжа таралежът и пое по коридорите и стълбищата, които извеждаха в Свещената градина.

Вероника откъсна Елвира и го отнесе на майка си.

- Добре – отсъди Кралица Лора. – А сега отивай да учиш старогръцки.

Вероника още малко и щеше да се разреве. Но въпреки всичко тя се замъкна към Залата, Където Преподаваха, при гнусният бухал с цайсите.

3.

Вероника се прибра в стая No 7. Излегна се в хамака и започна да пее с нежния си момичешки глас:

Във мъжката баня, копеле

нищо се не види

Във мъжката баня, копеле

нищо се не види

А в кюшето бай Илия…

През един от отворените прозорци на залата щумно влетя паяжина, в центъра на която седеше Хо, огромният стар паяк от Замъка на 6-тата мечка, и прекъсна песента. Вероника литна да го посрещне.

- Йо, Хо – приветства го тя, пърхайки лежерно около него. Хо я изучаваше със странните си фасетъчни очи.

- Йо, Принсес! – онвърна най-сетне той. – Уаза?

- Ке метаворфирам в прилеп! – уведоми го Вероника.

С известно съмнение в погледа Хо отново я огледа.

- Яко. Мухи?

Вероника извади от джоба си буркан с полу-задушени мухи и ги изсипа на земята пред Хо. Очите на Хо светнаха и той се нахвърли лакомо тях.

- Ти винаги си изключително любезна – отбеляза паякът, когато изплю последната кожа на муха. Вероника се излегна по корем на пода, подпря брадичка на юмруците си, разпери безгрижно крила и започна да маха крака във въздуха.

- Причи ся, шо радиш?

Хо внимателно окачи паяжината си на стената. Фасетките му отразиха светлината в сто цвята.

- Старата вещица, която предеше днонощно в Изоставената Кула, изпадна в старческо слабоумие, накрая се убоде на вретеното и заспа во век и веков. После Лудият Херцог ме изпрати да проверя, защо е угаснал прозорецът на Навигационния фар. И сега сме назначили една девойка от селото да поддържа свещите, защото инак метлите на вещиците постоянно се блъскат нощем в кулата.

Вероника веднага се оживи.

- Разкажи ми за селото!

- В момента имат сеитба. Момите са намазали лицата със зелени багрила, ходят със забрадки по разораното поле и хвърлят семена. Пеят песни заедно със скакалците.

- Чудно! Ах, как искам да поживея на село!

- Не ти трябва. Селяните са толкова прости, че са чак малоумни.

- Напротив, би било много интересно! Сутрин ще гледам как доят кравите, след това ще помагам при стригането на овцете и ще сипвам помия на прасетата. Те сигурно вдигат страшна глъч, когато ги хранят, а?

- Не съвсем, принцесо. Там животните също са малоумни и не могат да говорят.

Вероника посърна. Да, Селото беше тъпо.

- Искам да ти погостувам малко в Замъка на 6-тата мечка.

- Винаги си добре дошла, принцесо!

- Ма майка ми няма да ме пусне. Знаеш какво мисли за баща ми. Хайде, накарай го да ме покани официално!

- Ще говоря с него. Той също ще се радва да те види.

- Страхотно!

- Време е да те напускам. До скоро.

- До скоро, Хо!

4.

Принц Плът седеше насред покоите си върху едно попово прасе и се хранеше в компанията на дебелата дойка. Не, че изгаряше от желание да вечеря с нея, но тя му готвеше и всъщност беше единственият му придворен от човекоподобен произход. Това, че имаше антени с ресни на главата, не беше толкова фатално. Само да беше малко по-приветлива и приказлива.

- Мирише ми на жена – изръмжа дойката между две хапки.

- Горската Принцеса ми беше на гости днес.

Очите на дойката се стрелнаха към леглото.

- Сядала е на чистите чаршафи, тази малка уличница.

- И кфо, голяма работа.

- Като пипнеш някоя болест шот ти е ниска хигиената, нема да викаш “голяма работа”.

- Не може ли да вечеряме, без да разговаряме за болести?

- Може.

После дойката демонстрира как може да не разговарят за болести. Тя се нацупи съвсем и не обели повече дума до края на вечерята. Затова накрая Принц Плът отиде да общува с червея в антрето.

- Здрасти – каза принцът. Червеят не реагира. Плът го настъпи. Червеят се изви и отвърна (червеите говорят с двусмислени фрази, като се гърчат по пода):

- Здрасти, принце! (Ох!)

- Как си? – настъпи го принцът.

- Благодаря, добре съм, ваше височество. (Мазен садистичен буржоазен педерас, мразя те в червейното ми черво!)

- Искаш ли да отидем на лов? – заради това сложно изречение принцът трябваше да изтанцува цяла малка жига върху червея.

- Благодаря, но трябва да пазя на входа на покоите ви. (Знам, че си педерас, ма съм скапан червей и какво да сторя …?) – безпомощно се изви червеят.

- Добре, ще отида сам – ритна го Принц Плът. Червеят си отдъхна. Подобни разговори го скапваха.

Принцът отиде прваво в гъбюшнята. Там в яслите си пасяха гъби. Плът отиде при най-дорестата гъба и я потупа приятелски по шапката.

- Отиваме на лов – съобщи й той, докато я възсядаше. – Дий! – и дръпна поводите. Гъбата се присви, след което разгъна краче и подскочи. Така тя излезе по коридора, на поляната, навън, в нощта, където Плът я спря, за да изчака червеят да доведе потерята.

В покоите на принца дойката събра остатъците от сирене от масата и ги хвърли в Ненаситното гърло в ъгъла. Лигавата дупка загърголи още по-яростно и започна да пръска слюнка.

- Яж, да не си ми гладно – неочаквано гальовно рече дойката и отиде да дреме пред камината.

Червеят с ливреята изпълзя след своя господар, водейки със себе си ловните молци (начело с Пенелопе Круз?). Те изпърхаха във въздуха, зарадвани от свободата да летят.

- Успешен лов, господарю! (Ше те ебем и кралското недоносче) – гръчна се червеят и побърза да се прибере, преди принцът да му е отговорил.

- Хайде, гъбо, да ударим некой заек! – Провикна се Плът. Молците и гъбата се хвърлиха хищно напред.

Половин час по-късно Зайо тропаше с юмруци по портите на Кралския дворец, а в далечината зад него се чуваше яростният лай на молците.

- Отворетееее! Помооощ!

- Какво си се разврякал? – изръмжа недоволно часовият, който допреди малко спеше в караулката. – Аре, влизай.

Зайо се мушна през малката странична вратичка, предназначена за охраната, и опря гръб на зида на крепостната стена, треперейки и дишайки тежко.

- Уф, – каза той. – Лудият Принц Плът пак е излязал на лов.

- Крайно време е да се предприеме нещо по въпроса – отвърна вкиснато и многозначително стражникът, докато чоплеше с ножа си нещо полуразложено и евентуално все още хранително измежду зъбите си.

- Той е луд и иска да ни изтреби до крак!

- Може да решат да го прогонят.

Заекът съмсем се наежи.

- ТРЯБВА да го прогонят!

- Мда. Гладен съм – тук стражникът погледна Заека. – Яде ми се заешко.

Зайо примигна тъпо.

Отвън долетя песента на рог.

- Това е той!

- Аре, бегай в кухнята, ще ти дадат морковче – караулният побутна бялото животно по гърба, за да му даде начален тласък.

Вероника чу рога и врявата на молците и литна, за да види какво става.

- Принц Плът е тръгнал на лов – информира я стражът. – Заекът току що доприпка, за да се скрие, и аз го пратих в кухнята.

- Добро място за един заек – одобри Вероника.

Тя прехвръкна над крепостната стена. Гълчавата тутакси замря.

- Що дири принц от Подземното Владение по това време наоколо?

- Малко на разходка – отговори Принц Плът. Стори му се неуместно да сподели кулинарните си въжделения относно Зайо с това нежно и красиво крилато момиче.

- Да бе, как ли пък не. Прияло ти се е заешко, признай си ся.

- Ами…

- Хайде, влизайте, ще те нагостя.

- Със заешко? – повдигна вежди Плът.

- Ако продължаваш да се кумиш, ще накарам да ти донесат един морков. Ма за специално приложение. От тея, латексовите моркови.

Вероника фиксира Плът със студен поглед. Плът – и той. Нея.

- Стража! Отвори портата! – викна тя накрая.

Със скърцане решетката се вдигна и двете крила на портата се разтвориха. Принц Плът, възседнал гъбата и наобиколен от пърхащата си ловна свита, влезе в двора на двореца.

Но преди да успее да направи и една крачка повече, от една ниска сграда с димящ комин – сиреч от кухнята – изскочи Зайо, пищейки:

- Помощ, помооощ! Помоооощ!

И изхвърча като стрела през портите, изгубвайки се сред дърветата. На вратата на кухнята застана някой, който в тъмното можеше да се сбърка с негър – от лицето му се виждаха единствено зъбите и бялото на очите. Но всъщност това беше Вълчо, който от една седмица работеше в двореца като помощник готвач.

- Аз само го попитах, дали мога да вечерям с него – обясни той в отговор на въпросителните погледи. След това се прибра обратно, за да вкара чаша ледено безалкохолно.

- Е, ще трябва да минем с телешка яхния – повдигна рамене Вероника и изпърха към Беседката за Гости. – Заповядай насам, принце.

Настаниха се под танцуващите огънчета на светулките, които безшумно се плъзгаха под покрива на беседката. Молците веднага се смесиха със светулките и започнха да се чивтосват.

- Бил ли си тук преди, принце?

- Никога, принцесо.

- Е, харесва ли ти дворецът, принце?

- Изглежда красив, принцесо – отговори Плът с неопределено махване на ръката.

- О – отвърна Вероника.

- Ще ме разведеш ли наоколо? – попита Принц Плът.

- Ела – Вероника литна.

Гъбата и молците останаха при Беседката за Гости.

- Ше минем през коридорите, шот ти не можеш да летиш – обясни Вероника, когато поеха по централното стълбище – и няма да можем да обиколим навсякъде.

- Еми ok.

Вероника заведе принца първо в Зимната Градина, където винаги бликаше вода и където въздухът ухаеше от неземно прекрасните аромати на цветята. Принц Плът си отбеляза мислено, корлко подходящо би било Вероника да му отдаде черешката си именно тук. Някой ден. Е, той не си го помисли с тези думи. Ако трябва да съм искрен, мислите му бяха следните: “Лелее, как бих праснал тфа дупе точно под този шадраван…”. Но това не са приказки за в една такава мила детска приказка.

След това посетиха Съдебната Зала, където Кралица Лора раздаваше правосъдие. В тази зала имаше енидствено един трон, една гилотина и един стол за съдебния заседател (там обикновено сядаше палачът, за да не виси прав). Принц Плът се преизпълни с уважение към Кралицата Майка. И той така разбираше правосъдето. Нема селяни в заседателната комисия, нема дела по десет години. Виновен ли е – аре у дупката с крокодили. Веднага.

След това Вероника, съвсем целенасочено подминавайки Залата за Конски, въведе Плът в Музикалната стая. Музикалната стая беше уютна, защото всеки звух заглъхваше веднага в мекия килим, защото покрай стените бяха наредени свещи и защото имаше множество чудновати инструменти. Тази зала всъщност беше от значение предимно за котката на Вероника, защото в кутията за цигулки живееше семейство мишки. Котката обичаше да им яде малките всяка Коледа. Това правеше котката да се чувства щастлива. Мишките се чувстваха от своя страна нещастни. Това също правеше котката щастлива. Накратко, мишките правеха котката щастлива. Нормално.

- Искаш ли да видиш покоите ми? – попита Вероника, когато се измъкнаха на пръсти от там. Трябваше да пазят тишина, за да не пречат на мишките да се съешават, шот това щеше да им преебе поколението и да направи котката нещастна.

- Да.

- Ела.

Спалнята на принцесата беше розово-синьо-виолетово-пухкаво-бяла, пълна с красиви меки неща. От полу-кръглото прозорче встрани от балдахина надничаше луната. Котаракът Мърфи се беше свил на кравай върху възглавницата на леглото. Бе изобщо истинска ситуация. Щом двамата с Плът престъпиха прага, котката наостри уши, но не благоволи да ги погледне.

- Яаа, какво котенце – зарадва се Плът. – Писи-писи!

Плът обичаше котки. Чувтсваше ги близки заради любовта им към мишките.

Мърфи тутак си скочи на крака и се загледа в непознатия гостенин.

- Ела, мацо, мацмацмац!

- Хххххххх – рече Мърфи. Плът не му хареса. Имаше вид на още някой, който иска да отнеме цветето на принцесата. Да спи в нейното легло. А Мърфи смяташе това за своя лична привилегия.

Козината му настръхна до връхчето на изкривената на чингел опашка.

- МЪРФИ! – извика по него принцесата. – Дръж се прилично! Така ли се посрещат гости!

- Мя-гърррр.

- Не ме интересува! Дръж се сполучливо!

- Ххххх.

- МЪРФИ!!!

- Мау.

- Не. Няма да стане. Но с теб после ще си поговорим, във ваната против бълхи!!!

И Вероника изведе Плът в коридора. Мърфи депресиран отново легна да спи, но този път под леглто. Депресира го споменаването на банята против бълхи. Там имаше огледало, където той вече беше виждал, какво представлява, когато е мокър. А и екстракта от коприва във водата… Баси, какво й стана на Вероника, той протсо се пошегува…

- Котаракът те ревнува – рече Плът.

- Да бе. Ревнува. Не е свикнал на непознати. Случайно да си огладял?

- Аха. Освен ако не искаш да ми покажеш прочутите подземия на замъка.

- Може би, някой път… – отвърна Вероника с подчертана липса на интерес. – Всъщност подземията никога не са ме вълнували – но все пак беше попребледняла. Като малка често чуваше стонове нечовешки и викове на агония, когато си играеше близо до замъка, и това я плашеше до смърт. Знаеше, че който влезе там, не се завръща сред белия свят в цялостен вид. От време на време по някоя глава се появяваше за седмица-две…

При Беседката за Гости ги очакваше Кралица Лора. Вероника веднага се намуси.

- Къде скиташ, дъще? – скастри я майка й. – И кой е този пикльо с теб?

- Принц Плът, Ваше Величесто! – представи се Плът и се поклони галантно. Бялото перо на ловджийската му шапка описа дъга във въздуха.

- Принцът на Подземните Владения? – учуди се Лора. – И шо дири той в Нашия дворец?

- Дойде ми на гости – сопна се Вероника. – Какво, да не би да ми забраняваш да водя социален живот?

- Стария Цар Зъбар е древен враг на Нашата Особа – отговори надуто Кралица Лора. Плът се подсмихна под мустак. Той занеше истинската история. За чeрешката на Кралицата… – Подобно посещение е много подозрително. Защо си тук? – изстреля рязко тя.

- На гости, Ваше Величество.

- На вечеря, мамо – Вероника се намеси, защото ако Плът споменеше за Заека, Кралицата щеше да се ядоса истински. Всъщност тя се грижеше за поданиците си и не толерираше опитите за взаимно изяждане. Месото, което се сервираше на Кралската трапеза, вече разфасовано и изчистено, идваше стриктно от Селото. Там в крайна сметка животните не говореха, нали. Бе селяните трябваше да са доволни, че сервираха телешко, а не селско.

В този момент Вълчо пристигна от кухнята, целият отрупан с табли и подноси. Това като че ли поуспокои малко Кралицата.

- Какви новини ми носиш от Зъбар? – поинтересува се тя.

- Ваше Величество, баща ми се е оттеглил в една от дълбоките пещери в склоновете на фамилните ни планини и се е отдал на съзерцание.

- Искаш да кажеш, че е изпаднал в поредната си летаргия.

- Това е само формулировка, Ваше Величество.

- Много си смел с езика, принце – скръцна със зъби Кралица Лора.

“Ох, само да знаеш…” помисли си Плът. “Но ти си дърта, няма да те огрее.”

- Приемете моите извинения, Ваше Величество! Но бих предпочел все пак да се спрем на “съзерцание” – изрече на глас Плът.

- Добре, добре. Яжте по-бързо. Вероника, след вечеря ти веднага лягаш да спиш!

- Мамоооо…

- …И преди това се отбий през Бухала, за да повторите днешния урок по политология.

Този път Вероника си замълча, тъй като не се знаеше, какъв би могл да бъде резултатът от още една проява на недоволство. Побутна с вилица храната в чинията си.

- Отяде ми се – рече, след като Кралица Лора се оттегли.

- Еее, ти па са! – успокои я Принц Плът. – Generation gap. Остави дъртата да си приказва. Айде, аз ще дойда с теб на урока.

- Верно? – Вероника цялата герйна. – Лелее, кфо ше го правим тоя Бухал…

- Готова ли си? – Плът вече се беше изправил и държеше застрашително ръка на ръкохватката на меча си.

- Yess!

И двамата се втурнаха да сговнят живота на горкия бухал.

5.

Изминаха два дни.

6.

Старият дракон Бено живееше в Планината на Смъртта. Тя се намираше зад Замъка на 6-тата мечка и беше част от фамилния планински масив на Подземните Владетели. Тази сутрин Старият дракон Бено се излежаваше върху купчината съкровища, които през хилядолетията беше краднал от околните царства, и наблюдаваше с половин око отрочето си през огромния отвор на бърлогата, докато то си играеше с една отвлечена девойка по склона отпред. Малкото добиче побутна любопитно момичето с лапа и то се претърколи по гръб. Бено изусмтя доволно.

- Страхотно, направо нямам думи – звънна в ухото му нежно гласче. – Това червейче там твое ли е?

Веждите на Бено леко се смръщиха. Той бавно извърна глава и се взря в пърхащото създание, prouve-нало се като source на думите.

- Ти каква се явяваш, някфа фея или некфо нещо друго?

- Аз съм Вероника, Горската Принцеса.

- А. Омръзнал ти е животът и си дошла да ми дишаш възудха?

- А, не. Ма видиш ли онуй малко акано драконче дето пасе с мацето отпреде на пещерата? Е същото червейче е мой поданик и мисля отнасетне да го яздя като кон.

Бено се задави.

- Как предпочиташ да умреш, – изръмжа той, – да те изпепеля с огнен дъх или да те размажа с едно трепване на опашката?

Вместо отговор принцесата пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Според някои в това имаше сексуален подтекст. Според други… Пред бърлогата се разнесоха фанфари и по склона, пред стреснатия поглед на малкото драконче, се заизкачва дълга процесия от пищно облечени мъже, ескортирани от въоръжени до зъби катерици. Защо катерици? Защото катериците бяха предвидливи и се въоръжаваха до зъби всеки път, като дойдеше зимата. Или нещо подобно. Де да ги знам, кфо им е в главата всъщност.

Мъжете един по един започнаха да влизат през отвора на пещерата.

- Цар Пьотр, Крал Артур, Негово Величество Върховен Наместник Сайон, Принц Дидро, Крал Луи… – представяше ги Вероника. – Уважаеми Бено The Гнусни, порових се в архивите на Тайнствения Замък и съставих списък с имената на всички владетели, чиито дъщери, сестри, съпруги и тъщи си отмъкнал и изял. Никой от тях, освен онези с тъщите, не е забравил ужасните ти злодеяния.

- И какво мислиш, че ще постигнеш, като си ми довлачила тези жалки утрепки? – поинтересува се Бено.

Принц Дидро вдигна високо жезъла си и извика:

- Луминоса фризиати харипотриум!

От върха на жезъла излетя мълния и се заби в челото на Бено. Бено изпъшка – лед скова крайниците му и беше невъзможно вече да ги помръдне.

- Всеки един от тези хора е посветил живота си на унищожението на товето мизерно племе! Цар Пьотр, например, уби Дракона Хикс, Дракона на езерото Байкал и триглавия змей Горянин (последният беше особено популярен с навика си да разкъсва девиците на три). Всеки от тези мъже е велик магьосник и е дошъл, за да изпълни мисията на живота си – да те изоглави, твойта ципеста майка!

Вероника приключи внимателно подготвената предварително реч (колкото и да й беше неприятно, беше се наложило да се обърне към таралежа за изветсна помощ при по-сложните думи) и фръкна навън.

Огромно количество различни мълнии, огнени кълба и лазери се изляха върху Бено, когато владетелите на различните земни и неземни кралства изрекоха заклинанията си. За миг нищо не се виждаше от бушуващата магия. После димът се разнесе.

Насред бърлогата стоеше един кон.

Катериците избухнаха в смях.

Бено стоеше като изтукан и не смееше да мръдне. Усещаше се ужасно малък и нищожен и без крила и с проскубана опашка и… и изцвили тъжно. После се изака и помръдна с опашка – като един истински кон.

- А сега да погубим малкото червейче! – рече Принц Дидро и се извъртя към входа на пещерата.

- Почакайте! – намеси се Вероника. – Ей, драконът… т.е. конят? Все тая, шо сакаш, да взема отрочето ти на служба и превъзпитание при мен или да оставя тези хора да го умъртвт пред очите ти?

- Вземай го! – изцвили съкрушет Бено. – Вземай го и дано…

- Не ти се позволява да проклинаш! – вдигна жезъл Принц Дидро. – Ше бъдеш не кон, а труп, ако се държиш неполушно! Ще пасеш тревица и ще си траеш. Отминаха дните на твоето презряно могъщество! И трябва да благодариш на Горската Принцеса, защото днес щеше в адски мъки да изгориш, ако не се бе застъпила за теб! А кое е това обляно в сълзи момиче, което се крие зад онази колона?

- Дъщерята на Снежната Кралица – отвърна Негово Величество Върховен Наместник Сайон, който беше стар семеен приятел на Ледените Властелини и разпозна девойката. – Очевидно е поредната жертва на гнусното изчадие и на невръстната му издънка.

Принц Дидро се доближи до момичето.

- Как се казвате, принцесо?

- Снежинка – Снежинка подсмръкна. Имаше тъмни кръгове около очите и съдрана дрешка, под която сеподаваха най-перфектните, най-снежно-белите, с най-нежно-розовите кръгове около зърната цици в цялата Вселена.

- Добре ли сте, Снежинке?

- Мисля, че да.

- Ще позволите ли да ви придружа до дома ви?

- Това ще бъде много мило! – Снежинка слабо се усмихна. Двамата с Принц Дидро се отправиха към Царството на Вечната зима и по-конкретно към едно каменно помещение в една кула, в което грееше приветлив огън откъм камината и кожите на бели мечки застилаха в мека постелка твърдата земя…

(Когато пристигнаха, се изчукаха. Роди им се дете. Кръстиха го Йети. То избяга в планината, когато стана на 15, защото не приличаше на другите деца и се чувстваше самотно и мразеше света. Принц Дидро стана стар и си пусна бяла брада и почна да носи червено, преиначавайки досадно често името на жена си. Йети изяде много хора. На някои им ядеше само краката. Те наричаха себе си Джуджета.)

След Принц Дидро и Снежинка започнаха да се разотиват и останалите. Бено все още стоеше, заровил копита в планината от скъпоценности. Сълзи течаха от очите му, кродилски, а не конски.

- Хайде, червейче! – обърна се на галено Вероника към детето на дракона изедник. – Ела да ти сложа поводи и да те яздя.

Малкото драконче се опита да избяга, но се оказа, че Цар Пьотр все още се мотае наоколо. Невидима сила захвърли непослушното чудовище обратно, а Цар Пьотр издуха дима от върха на вълшебната си пръчка.

- Скачай веднага в намордника! – заповяда Царят-магьосник. – И да не си посмял да се опъваш повече.

- Уаааааааа! – ревна дракончето. – Еееееее, ааааааа…

- Стига циври, а идвай тук – сопна му се Вероника. – Хайде!

Намордникът беше вълшебен и щом й го надянаха на муцуната, огнедишащата гадина тутак-си се укроти.

Вместо към двореца, Вероника поведе новопридобивката си към вътрешността на гората. Зад гърба си дълго време чуваше лигавото цвилене на Бено. Накрая и то заглъхна.

Стигнаха до поляната с дупка в нея. Червеят се подаде, за да види, кой идва. Вероника го настъпи.

- Веднага ще повикам господаря! (Fuck!) – сгърчи се пажът и се скри обратно.

След малко Принц Плът изпълзя сънен под сутрешните слънчеви лъчи. Понечи да каже нещо, но забеляза крилатата драконова гадина и се сепна.

- Честит рожден ден! – провикна се в утринта Вероника и прехвръкна над главата на замаяния принц. В полета си го целуна бързо по бузата. – А това е моят подарък!

Плът преглътна. Разтърка очи и се опита да проследи полета на Вероника.

- О, … благодаря, … Наистина си много Мила…

- Няма ли да разгледаш подаръка? Реших, че ще е много хубаво, ако има на какво да летиш заедно с мен, когато се разхождаме из гората.

Малкият дракон изписка тихо. Та той беше все още само едно дете с нежна ранима детска душа… на която тежаха обаче над 20 девици. Първо им откъсваше главите. Беше му интересно как кръвта блика от главната артерия. После с нокът разпорваше корема на момичето, за да види какво има вътре. Обикновено нямаше нищо интересно и това го разочароваше.

Бено младши беше едно мило и симпатично дете.

- Млъкни ма! – изръмжа му Вероника. – Ти ще работиш като кон, разбра ли. А баща ти? Виж, той наистина, завинаги, безнадеждно, ще си остане един истински… КОН.

- Квиииии – лигна се дракончето.

- Супер, супер, баси якия подарък! – каза Плът и започна да обикаля около гадинчето. – Ма да не ме ухапе?

- Не се безпокой. Намордникът пази огън и зъби, плюс това докато го носи е длъжен да ти се подчинява безпрекословно.

- Добре тогава. Нали може да го пояздя?

- Драконът е твой.

Принц Плът се метна на гърба на гадината и хвана поводите. Подръпна ги леко и от двете му страни изпляскаха крила. Вдигнаха се във въздуха, а Вероника изпърха до тях.

- Страхотно! Страхотно! – извика тя възторжено. Плът й се усмихна леко пребледнял и стисна по-силно с колена горещото драконово тяло под себе си. – Страхотнооооо!!!

9.

… очаквайте скоро пълния текст на книгата на хартиен носител …

ЧАСТ II

ВЪЛКЪТ

13.

- Разбра ли, какво се е случило? – каза Вероника, прекрачвайки прага на подземните покои на Принц Плът. Той отвори очи – както обикновено по това време (денем) дремеше в очакване на прохладната и тъмна нощ.

- О, пиленце! – поздрави той принцесата сънено.

Дойката, която плетеше в един от ъглите, хвърли мрачен поглед към Вероника и нищо не каза.

- Някой е изял Бабата и Дядото. Всички улики сочат Вълка като най-вероятен извършител.

Плът седна в леглото си.

- Как са разбрали, че са изядени? – измърмори той неориентирано.

- Ами видяли са Вълка в колибката им, а от корема му все още се чувал гласът на Бабата, която крещяла за помощ.

- И не са му разпрали корема и да ги пуснат на свобода?

- Не. Всъщност единственият свидетел е Зайо, а той може и да лъже. Наистина, Вълкът е качил към 80 килограма за последното денонощие… Всъщност самият той не обелва и дума.

- Уф – Плът все ощ седеше на ръба на леглото и гледаше в една точка. – Ще взема накрая и двамата ще ги хвърля в тъмницата. Вълъкът козината си мени, ма и заекът не му отстъпва в това отношение. – Плът се протегна и попропука.

- Сляпата баба слепи ги ражда – вмъкна Вероника една поговорка, която й се струваше, че беше чула наскоро и й изглеждаше уместна. После добави – Майка ми иска да отидем заедно с теб и да огледаме мястото. После ще разпитаме и Вълка. Каза, че трябва да направим разследване.

- На майка ти не й ли се струва, че прекалява? – обади се дойката с ръмжащ глас.

- Майка ми е Кралица Лора! – сопна се Вероника.

- А Принц Плът не само, че не й е поданик, ами е наследник на по-древен род и от нейния.

- За моя род ли говориш?

- ПРЕСТАНЕТЕ! – викна Принц Плът. – Милва, ако обичаш, спри да се заяждаш. АЗ искам да проуча въпроса. O.K.?

- Грррммм. Хм.

- Хайде! – Вероника го хвана за ръката и го повлече навън.

Около къщичката на Бабата и Дядото беше опънато въже, сплетено от лияни от горските самодиви. Цветчетата на жълтурчетата, които го украсяваха, грееха като полицейски печати (Някой виждал ли е грейнали полицейски печати? Както и да е…).

Една самодива седеше в клоните на съседното дърво.

- Хей! – подвикна тя със закачливо гласче на Принц Плът. Вероника я изгледа кръвнишки.

- Какво си се скрила там, красавице? – поинтересува се принцесата. – Струва ми се, че не изпълняваш достатъчно съвестно служебните си задължения. Ще наредя да те обезглавят!

- Хей! – този път интонацията на самодивата беше съвсем друга. – Недейте така, Принцесо! Аз ви познах! Не бих дръзнала да се опитвам да ви спра дори!

- Хей! – изимитира я Вероника, която подхвръкна и се вдигна до нивото на самодивата. – А би ли искала да те хвърля ей там долу и да си счупиш врата?

- Вероника, моля те – обади се отдолу Плът, който вече гореше от нетърпение да разгледат мястото.

Вероника посочи с пръст самодивата. Понечи да каже нещо, но размисли и кацна на земята.

- Помниш ли че ти разправях за Вълка, който цепеше дърва точно тук, на това място – Плът посочи безразборно разхвърляни нацепени дърва.

- Да – Вероника приклекна и надникна под един пън. Там се криеше един гол охлюв. Той се панически се втурна към близките храсти. Вероника предположи, че след три дни може би щеше да ги достигне.

- А това тук е бонето на бабата. Хм. Виж, има следи от зъби по него. Достатъчно големи са, за да са на Вълка.

- Да влезнем в колибата.

Вътре цареше пълна неразбория.

- Защо ли ще му е на Вълка да се облича с дрехите на бабата? – размишляваше на глас Плът.

- Да не би Червената Шапчица да се е върнала? – предположи напосоки Вероника. – Въпреки че доколкото си спомням тя последно ми писа, че ще остане в LA поне до Коледа. Пък и щеше да ми се обади, ако е тук.

- Хм. Съмнява ме да има нещо общо. Ето, погледни.

По една от стените отчетливо личаха следи от вълчи нокти.

- Не разбирам. За какво му е на Вълка да дере по стените? И каква е тая трева по пода?

- А! Пушката на Дядото! – Плът я взе и бързо я провери. – Заредена е! Това е много странно. Ако Вълкът се е опитал да изяде Дядото, той непременно е щял да го гръмне. Нали помниш историята, когато Ловецът дошъл една вечер преди две години пиян и тропал по прозореца. После едвам успяха да извадят всички сачми от задника му. Дядката не е никак ‘лабав.

- Само чуднотии, тъй си мисля – сподели Вероника. – Хайде да отидем да разпитаме самия Вълк.

Когато излязоха пред колибата, самодивата седеше мълчаливо сред клоните.

- Хей! – извика по нея Вероника. – Хей, хеей!

Самодивата преглътна тъжно. Тя си мислеше, колко несправедливо е устроен светът – едни да имат всичко, а други да висят по дърветата.

Вълкът се намираше в една от килиите за разпити в Двореца. Стражата въведе Вероника и Плът.

- Оставете ни сами – нареди Плът. Стражът не се помръдна.

- Абе ти не чуваш ли, какво ти нареди Принцът?! – обърна се към него ядосана Вероника.

- Служа на Вас и Кралицата, Ваше Височество! – рече стражът високопарно и напусна килията. Вероника сбърчи вежди след него.

Вълкът изглеждаше силно депресиран. Гледаше с подпухнали очи пода, а ръцете му висяха драматично от двете му страни. Около десния му глезен беше закована метална скоба, към нея – верига, а на края на веригата имаше огромно желязно гюле.

Вероника се настани на единствения стол, а Плът се доближи до арестанта.

- Загазил си – констатира Плът. Вълкът го погледна вяло. “Ти си толкова проницателен, колкото и наблюдателен, да не говорим, колко си тъп.”, говореха очите му.

- Искаме да разберем, какво се е случило – продължи Плът. – Разкажи ни.

- Грмммм – отвърна Вълкът. – Кхкх. Кх.

- Мисля, че иска цигара – обясни Вероника, която понякога имаше изумителни проблясъци. Вълкът енергично закима с глава. Плът повика стражника и взе цигари от него.

- Заради пироните е – изръмжа Вълкът, след като си дръпна няколко пъти. – След онази история с козлетата. Ако не пуша дълго време, гвоздеите изстиват и говоря тънко. Много ме е срам.

- Какви козлета? – каза Вероника заинтригувана. Тя от дете обичаше малките животни.

- Еее, през една много гладна зима, преди десет години. Не бях ял от две седмици. Тогава издебнах старата коза и когато излезе и опитах да излъжа козлетата, че съм майка им та да ми отворят, ма не се хванаха. Много ми бил дрезгав гласът. Затова си заковах няколко гвоздея в гърлото, за да говоря тънко. А после откъде да знам, че вътре са седем парчета. Изядох шест, а седмото се скрило в някакъв стенен часовник. И старата коза като разбрала от него какво е станало и вдигна цялата околия. Ето. – Вълкът показа дебел белег на корема си. – Това е от тогава. Ловецът ми разпори корема тогава. Ах, само да ми падне…

Плът и Вероника се спогледаха. Освен всичко, коремът на Вълка наистина беше страшно дебел.

- Нещо ми се струваш напълнял – подхвърли Вероника.

- Мда. Преядох със заешко. Такъв шанс рядко ще се случи.

- Какъв шанс? – попита Плът.

- Долу в Селото, дето изгоря напролет, ако помните. Намерих цял непокътнат зайчарник. Поне сто кила живо месо се беше наплодило.

Вероника направи ужасена физиономия.

- Как си могъл! Че с толкова заешко можем да нахраним цялото кралско семейство! Не знаеш ли, че Селото принадлежи на Горското Царство и всяка ценност, която откриеш там, трябва да се предаде незабавно на Кралица Лора?

Вълкът беше забил гузно поглед в земята.

- Ами аз, такова…

- Почакай малко – прекъсна ги Плът. – Значи ти твърдиш, че не си изял Бабата и Дядото?

Изведнъж Вълкът се сви. Опита се да каже нещо, но от устата му излетя единствено свирукане. Плът се доближи до него. Вероника се изправи.

- Какви са тези театри сега? – Принцът побутна Вълка с острието на меча си. Арестантът залепи гръб плътно до решетката зад себе си. Отново отвори уста и отново се чу гадното свирукане. Все едно в гърлото му бе заседнала свирка.

- Ако продължаваш така… – започна Плът и замахна с меча, но Вероника го спря.

- Как се казваш? – попита тя Вълка.

- Вълчо – отговори той веднага.

- Къде си бил на двадесет и седми септември в 8 и половина вечерта? – продължи Вероника.

- Пфиииииииииииии… – изсвирука Вълкът. Той погледна умолително Вероника. В очите му се четеше ужас.

- Трябва да поговорим – Вероника хвана Плът за ръка и го издърпа извън килията. Сражникът заключи вратата след тях, подрънквайки с връзката ключове.

- Слушай – рече принцесата. – Мисля, че над него тегне проклятие. Всеки път, когато се опитва да заговори за онази вечер и започва да свири.

- А според мен се прави.

- Не се прави! Не чу ли, колко странно свиреше! Направо от гърлото!

- А пироните? Кой знае, на какво е способен с тях.

Това поразколеба Вероника. Плът, който прочете изражението й, предложи:

- Хайде да отидем и да чуем, какво ще има да ни каже и Заекът. Нали той е единственият свидетел.

- Добре.

Но все пак, преди да се отдалечат, Вероника хвърли назад бърз поглед. Вълкът беше закрил лице с лапи и седеше отпуснат на каменния под.

14.

Дупката на Зайо се намираше в подножието на един хълм. Вратата беше кръгла и боядисана в тревистозелено. В двора се валяха мотики, моркови и великденски яйца.

Потропаха. Дълго време нищо не се случи, накрая в средата на вратата се откри малка миниатюрна шпионка и в нея надникна едно око.

- Кралска мисия, отвори! – заповяда Вероника. Беше научила тези думи от учебника по политология.

- Отварям, отварям! – изписка припрян глас. Нечия бяла лапа бутна капачето на шпионката и отново се възцари тишина.

- Този Заек се държи странно. Все едно е имал трудно детство – подхвърли Плът, докато чакаха.

- Така е. Живял е в многодетно семейство.

- А, май се чуват стъпки.

Вратата се открехна. Един черен лъскав нос и едно въздълго ухо се показаха от там. И едно око.

- Какво има? – попита Зайо.

- Отдръпни се от вратата! – Плът я блъсна и пред тях се разкри коридор. В него по гръб лежеше Заекът, който току-що се беше катурнал. Веднага скочи на крака.

- Ззззаповядайте! – изпелтечи той. – Моля, ззззаповядайте!

В трапезарията Плът и Вероника се настаниха около бялата маса, покрита с бяла покривка. Вероника се пресегна и си взе морков от купата, поставена посредата. Гризна си малко и погледна Зайо.

- Искаме да чуем твоята версия за случилото се с Бабата и Дядото – рече Плът. – Твърдиш, че си бил там и си видял всичко.

- Ох!

Заекът артистично се хвана за сърцето. Вероника наклони презрително глава.

- Хайдее – подкани го тя. – Днес смятам още да ми остане време за езда. Тъй че давай по-бързо.

- Ами аз отивах за дърва и минах покрай колибката и там Вълкът беше изял Бабата и тя викаше от корема му за помощ, и Дядото беше изял, и се беше облякъл с дрехите й, за да е по-страшен и щом ме видя ме подгони и аз едвам се спасих и той през цялото време крещеше по мен и…

- Ти видя ли, как ги изяжда?

- Да! Не! – Заекът вече целият трепереше от ужас.

- Е, в крайна сметка? Да или не?

- Не! Да! О, моля ви се! – сълзи се лееха от очите му. – Не мога, не мога…

Зайо се пльосна по очи на пода и остана да лежи така, хлипайки.

- Даде фира – констатира Принц Плът. – Да се махаме.

И двамата се изправиха, заобиколиха тресящото се животно и напуснаха дома му.

15.

Вечерта се настаниха на кратък съвет в хралупата.

- Всичко е много налудничаво – рече Вероника. – Всички се държат абсолютно ненормално.

- Ами ако всички са решили просто да се правят на луди?

- Защо им е? Ако Вълкът е виновен, Заекът щеше да напира с показания, вместо да се превзема. Освен това и двамата видяхме опустошената ферма за зайци.

- Ами ако Заекът е виновен? – Плът се облегна назад и изпружи крака. Разпери ръце по облегалката на дивана, който бяха докарали в хралупата.

- Вълкът щеше да го наклепа, изобщо не се съмнявай. Въобще нямаше да прави тези циркове с подсвиркването. Освен това, не виждам как един Заек може да изяде Бабата и Дядото.

- А замисляла ли си се, че може изобщо да не са изядени? Това предположение с изяждането се крепи единствено върху несигурните показания на Зайо и на бременноста на Вълка.

- Хм… – Вероника наклони глава на една страна. – Наистина.

- В крайна сметка, мисля, че за днес нищо повече не можем да сторим.

- Хайде да пояздим гъби!

- Хайде.

И двамата се измъкнаха от вътрешността на огромния дънер. Стражата, която охраняваше хралупата след инцидента с отвличането, отдаде чест.

16.

Рано сутринта на следващия ден Плът влетя стремително в Зала № 7, възседнал Бено Младши. Вероника се излежаваше в любимата си поза по корем, разперила крила, провесила едната ръка от хамака, а с другата държеше книжка.

- Дошли са нови кандидати за Баба и Дядо! – провикна се принцът, без да се приземява.

Вероника, която се беше зачела и в първия момент не го забеляза, се стресна и изпусна книгата. Вдигна се на четири крака и после седна на пети.

- О! Кога?

- Току-що! Хайде, ела да видим!

Бено направи бърз кръг под тавана и изхвръкна навън. Вероника изпърха след него.

- Къде? – викна тя след Плът.

- При къщичката! Таралежът е там, за да ги интервюира.

Таралежът наистина седеше зад едно дървено бюро насред полянката и сред разхвърляните дърва. Очилата му блестяха на слънцето, а в дясната си ръка стискаше молив.

Две дрипави създания стояха прави пред бюрото.

- Ще трябва да раждате веднъж годишно Иван – каза Таралежът. – Някъде по това време, през есента. Освен това в задълженията на Бабата и Дядото влизат готвене, събиране на дърва и билки. Горските обитатели често се отбиват от тук на вечеря или просто за един горещ чай. Ясно ли е?

- Да – изхриптя Кандидат-Бабата.

- По някога на гости ще идва Червената Шапчица. Може да се случи да я преследва Вълкът. В подобни случаи действате по свое усмотрение.

- Че какво интервю е това? – възнегодува Плът, който стоеше с Вероника отстрани и наблюдаваше. – Той изобщо не ги разпитва за нищо.

- Я дай да се намесим – отвърна Вероника и пристъпи напред. – Ей вие! – викна тя към двамата непознати. – Сега аз ще ви интервюирам!

Таралежът целият настръхна, но си замълча. Вероника приседна на ръба на бюрото и започна да клати краче.

- Кой ви е любимият цвят? – зададе първия си въпрос тя. Дрипавите се спогледаха очудено, след което Прото-Дядото отвърна: Черен. Прото-Бабата каза: Лилав.

- Колко прави пет по сто и двеста?

Прото-Дядото: Седемстотин.

Прото-Бабата: Пет?

- Три кучета си делят четири кокала. Едното куче се задавило и умряло. Второто куче изяло два кокала и третото куче. Другото куче изяло един кокал. Последните две кучета изяли по два кокала. Колко кокала остават?

Прото-Дядото: Един?

Прото-Бабата: Пет?

Плът: Колко са били кучетата?

- Аз имам две ябълки, Таралежът има една, а Червената Шапчица има кошница с маргарин. Вълкът има три ябълки. По колко ябълки се падат на всеки, ако Вълкът изяде Червената Шапчица?

Прото-Дядото: Две?

Прото-Бабата: Пет?

Плът: По три, защото Вълкът ще преяде с Червената Шапчица и с маргарина и няма да иска ябълки.

Таралежът (подразнен, че Вероника го прекъсна така грубо преди малко): До колкото ви познавам, принцесо, никой друг освен вас няма да получи ябълки…

Вероника: Един ден ще стана Кралица и си направя иглу от иглите ти.

- Сега ще чакате, докато обсъдим кандидатурите ви – обяви принцесата и отиде при Плът. Двамата си зашушнаха нещо.

- Според мен стават – реши Вероника.

- Ами да. Тъпи са като галоши. Дядото е малко по-свят, но като цяло ще се справят със събирането на дърва. Само не знам какво ще правят, ако ги изненада Вълкът.

- Той за сега ще си седи в ареста.

- Ами да.

- Чудесно – Вероника се обърна към бюрото, Таралежа и дрипавите старци. – Одобрени сте. Вече сте на работа като Баба и Дядо.

Таралежът въздъхна, стана, хвърли на гръб бюрото и стола си (навици от бригадите за бране на ябълки) и си тръгна. Вероника и Принц Плът постояха още няколко минути, но когато новите Баба и Дядо не направиха нищо по-интересно от това да се приберат в колибката и да не се покажат повече от там, отлетяха.

17.

Принцеса Вероника и Принц Плът се връщаха вечерта от наказателна акция при Черния Замък. Черният Замък вече представляваше една камара срутени камъни, а гората наоколо се бе превърнала в изравнено със земята пепелище. Бено Младши пърхаше щастлив след толкова забавен ден.

- Много закъсняхме с контраудара – коментираше Плът, докато, проблясвайки в небето, се приближаваха към Двореца. – Замъкът беше пуст. Кой знае, къде са се скрили.

Насрещното течение развяваше косите им. Вероника потръпна от сгъстяващия се хлад на есенната вечер.

- Бено, побързай – нареди тя. Драконът плясна с крила и увеличи скоростта.

Грозньо ги очакваше пред централния вход в Двореца.

- Зайо е изчезнал! – съобщи им той. Беше нервен и погледът му шареше неспокойно.

Плът и Вероника скочиха от гърба на дракона.

- Наистина? – Плът смръщи вежди. – А ти какво общо имаш с тази работа?

- Н-н-нали момичето от кулата напусна миналия месец – заекна притеснен таласъмът. – Преди няколко дни Лудият Херцог ме изпрати да й намеря най-сетне заместничка, след като Старата Вещица за пореден път се преби посреднощ в кулата. Но никой не искаше работата, особено в светлината на тези истории напоследък. Единствено Заекът се поддаде на уговорките ми.

- “Ще те сготвя за вечеря, ако не се съгласиш!” ? – изказа предположение за характера на уговорките Плът. Таласъмът нещастно кимна с глава.

- Тази сутрин го пратих до гората за подправки и сол. До сега никакъв го няма. И никой не го е виждал!!

В това време Таралежът изникна на най-горното стъпало.

- Принцесо, Кралица Лора ви вика при себе си!

Вероника дари бодливата гадина с изпепеляващ поглед. Таралежът стоически го издържа – Кралицата-майка беше по-страшна.

- Вика ви веднага, принцесо – уточни той.

- Уфф – Вероника тръсна недоволно коса. После се обърна към Плът. – Ще проучиш ли въпроса? Аз май трябва да вървя.

- Естествено – Плът и се усмихна окуражително. – Не бъди толкова черногледа. Може да е за нещо хубаво.

- Да бе. Миналия път нали помниш за какво беше? Реши да ме изпитва на глаголни спряжения по латински.

Принцът съчувствено изсумтя.

- Ще те чакам в хралупата в полунощ – рече й той и се метна на гърба на Бено. След това безцеремонно издърпа Грозньо пред себе си и литна към Замъка на 6-тата мечка, откъдето смяташе да започне.

Кралица Лора прие дъщеря си в личните си покои. Това беше добър знак. Обикновено срещите им систематично протичаха в Залата за Конски.

- Какво научи по случая с Бабата и Дядото? – попита Кралицата, щом Вероника се изправи пред нея.

- Малко неща, мамо – отвърна Вероника. След това набързо разправи за Вълка, за Заека, за фермата в бившето Село и за новите Баба и Дядо.

Докато траеше разказът, Кралица Лора не обели и дума. След като принцесата замълча, се възцари тишина.

- Защо не заведохте Вълка при Старата Вещица? – попита накрая Кралицата.

Вероника се сепна – изобщо не им беше идвало на ум. Но както винаги се опита да се измъкне:

- Днес през целия ден бяхме при Черния Замък. Отне ни много време, докато го срутим.

- Постарай се утре Вълкът да е проговорил. Ако над него наистина тегне проклятие, Старата Вещица ще го изцери. А ако се преструва, мисля че знаеш къде е Залата за мъчения.

Вероника пребледня. Да, тя знаеше. Споменът за писъците, долитащи от желязната маса, около която се бяха наредили закачулени сенки, все още вледеняваше кръвта й. А и Вълкът всъщност беше готин. Вероника изобщо не вярваше, че има някаква вина.

- Добре, мамо.

- Свободна си.

Двамата с Плът пристигнаха на уговореното място едновременно, точно в полунощ. Пълната луна грееше в студеното октомврийско небе. Около нея плуваха тънки фосфоресциращи облаци.

- Майка ми иска да заведем Вълка при Старата Вещица – започна направо Вероника.

- А! – Плът щракна с пръсти. – Как не се сетихме по-рано!

- Мисля, че сега моментът е подходящ – добави Вероника. – Старта Вещица будува по нощите.

- Ами да. Чакай само преди това да ти разкажа. Срещнах се с Лудия Херцог.

- И? – Вероника направи знак на стражата да се отдръпне, за да не слуша разговора им. Войниците послушно отстъпиха в тъмнината.

- Разказах му всичко. Той дълго се смя и накрая ми рече: “Който яде последен заешко, най-добре се смее”.

- Ха! Тази поговорка я знам.

- Ами всъщност истинската поговорка е: “Който последен се смее, той се смее най-добре”.

- Добре де. Друго какво ти каза?

- Да ти предам много поздрави. Питаше как си. Освен това добави, че според него Вълкът бил невинен, защото никога не би посегнал на костеливите и миризливи старци, при положение, че има на разположение млад и сочен Заек.

- Наистина! Както винаги татко е съвсем прав! – Вероника се усмихна с облекчение.

- И на мен ми се стори убедителен. Единствено не разбрах тази изопачена поговорка за какво беше. Да не би да намеква, че самият той е изял Заека?

- Кой, баща ми ли? Че за какво му е. Той повече обича мишки и плъхове. Никога не си е падал по заешко.

- Ами не знам, така дълго и сладко се смя, и после изтърси това…

- Не му обръщай внимание, нали знаеш, че си е малко луд. Хайде да отидем да вземем Вълка.

Старата Вещица живееше в колиба на кокоши крака. Метлата й стърчеше от комина – сигурен знак, че си е у дома. Когато къщата се обърна с лице към, тях те видяха, че и двете й прозорчета светеха.

- Ааа, кой идва! – достигна до тях писклив продран глас. Огромен гърбав нос с космата бемка на върха се подаде през единия прозорец. Две шарещи очи ги огледаха подозрително. После анатомичните елементи изчезнаха и вратата се отвори. Самата вещица, прегърбена и забрадена, застана на прага. – Я, две патенца. И един космат звяр. Какво търсите при Старата Вещица в тези късни доби, патенца? – проскърца Вещицата.

Вероника посочи Вълка.

- Звярът има проклятие. Трябва да го махнеш.

- Ооо – Вещицата потупа рамката на вратата и колибата послушно приклекна, така че късата стълбичка да опре земята. След това старата жена закуцука надолу. Приближи се до Вълка и го огледа придирчиво. Накара го да седне на земята и тропна с пръст коляното му. Надникна в очите му и ги освети със свещ. Поиска от него да докосне носа си с изпънат пръст без да гледа. Накрая се отдръпна и без всякакво предупреждение събра ръце в един юмрук и го удари с все сила в корема. Вълкът изцъкли поглед, изхълца силно и се закашля. От гърлото му изскочи тънка дървена свирка и падна в тревата. Вещицата се наведе и я вдигна с два пръста пред изумените физиономии на Плът и Вероника.

- Ай ай ай! – занарежда Старата Вещица. – Патенца, това е то. В свирката има магия. Ще ми свърши работа. Ще я задържа.

- Твоя е – отговори Вероника.

- А сега се махайте – от колибата се чу шум и Старата Вещица изведнъж стана ужасно припряна. – Хайде, хайде, скачайте на летящия си червей и се изчезвайте! Хайде! Къш! Къш!

Плът се начумери и вече беше готов да овика Старата Вещица за тона, който им държеше, но Вероника го издърпа към Бено и му прошепна:

- Тя си е такава! Недей да се караш с нея. Виждаш ли, че ни помогна! Да върнем Вълка обратно в килията и да го разпитаме!

- Къш! Къш!

Старата Вещица, успокоена от вида на отлитащия дракон, се завъртя и хлътна в къщичката доста по-бързо и ловко, отколкото изглеждаше възможно за годините й.

Там тя със замах свали от главата си перуката, изкуствения нос и забрадката. Тежката й гарвановочерна коса се разпиля свободно, когато отметна назад глава. След това захвърли настрани и окъсаните си дрехи.

- Извинявай за прекъсването! – измърка с дълбок глас Всъщност Не Чак Толкова Старата Вещица и се хвърли върху Иван, който нетърпеливо я очакваше върху сламеника.

18.

РАЗКАЗА НА ВЪЛКА

- Нека чуем сега, какво се случи на двадесет и седми септември в 8 и половина вечерта – рече Плът и се облегна на стената на килията, кръстосал ръце пред гърдите си. Вероника седеше наведена напред на стола, който стражата й донесе, подпряла лакти на колената си и наблюдаваше с нескрито нетърпение Вълка.

И ето какво разказа Вълчо:

- Ми начи, нали Бабата ме извика да й помагам тази година за раждането на Иван и се бех върнал от Изгорялото Село, където ме изпратиха да потърся билки. И влизам в колибата, ма малко странно ми се стори, че е толкова тихо и гледам – Бабата на легло, увила се до ушите – ма тя си беше нещо болнава напоследък и без това – а Дядото седи до масата и гледа страшно. Както ме видя и откачи. Фърли се по мен и някакви неща взе да крещи с облещени очи. Пуснах билките и опитах да избягам през вратата. Но тоя как ме стигна къфто е куц – хвана ме и ме издърпа. Бабата седи в леглото и крещи и тя нещо и пръска лиги. А инак са едни такива мили и спокойни хорица, от къде извадиха тая енергия… А Бабата сочи корема ми и вика – изял е Червената Шапчица! Е те тогаз ми светна, за какво е тая истерия. И Дядката като извади един огромен нож, вика – ще я спася, ей сега ще я извадя. Викам – зайци са това, ма никфо внимание. Опитах се да се покатеря по стената. Само къде майка вълк ме е ражала, не катерица… Започнах да се пазя в кръг из колибата, а полуделите старци – все по мене – и крещят – олелия до небето вдигнаха.

- После някой заблъска по вратата. Всички спряхме на място. Ловеца! реших и съвсем се отчаях – сега като ме обвини, че съм нападнал дъртите и… Тогаз вратата се разтвори и на прага черна, покрита с наметало фигура с качулка. И вика към Дядото: Е, уважаеми, защо тормозиш горката гадинка?

- Описанието съвпада напълно с Черен Петър – вмъкна Плът.

- И като отвори един черен чувал и вика на дъртите: Скачайте тука, че да сте ми по-удобни. Замахна с ръка и те скочиха като зайци вътре, крещейки за помощ! После онзи нещо им каза и Дядото млъкна. Ма Бабата една вреслива, не млъква. Онзи сложи чувала на гръб и тръгна да излиза. На прага се обърна и ми вика: Омитай се, дорде не съм решил да те превърна в нещо мизерно. Дори взе да прави магьоснически жестове към мен и бонето на Бабата, дето ми го беше дала старата склероза, че да пазя приличие, взе да се гъне и да ме стяга и запълзя към гърлото ми. Като го свалих се уви коло лапата ми и не ще да пусне. Захапах го го – а гнуста ме хапе по устата! Почти се отъврах, ма усетих как едната връвка се провира в гърлото ми. Направо непоносимо. Хукнах по-надалеч, а Заекът, скрил се в храстите и гледа, право на него налетях и той като се разписка и хукна пред мен, отърване няма.

- Къде-къде да ида? – продължи Вълкът, – Реших направо в Двореца, нали ме познават, колко време готвач съм бил, а там ме чака стражата и вика – изял си Бабата и Дядото, имаш право да мълчиш, ако не можеш да си позволиш палач ще бъде назначен служебен, ма той е един единствен в цялата околия, тъй че е все тая. И ме заключиха. Единият ме удари и ме попита: Ти ли изяде Бабата и Дядото? Така и не можах да отговоря.

- Защото вместо това засвирука – завърши вместо него Вероника.

- Черен Петър очевидно не си е взел поука – добави Плът. – Трябва да измислим нещо за него.

19.

Принцеса Вероника се прибра у дома късно вечерта. Беше уморена след дългия ден. Пък и вече застудяваше и тя с удоволствие вечеря в топлата кухня – дори нареди да доведат окования Вълк да й сготви, защото а) вече беше свикнала той да й сервира и б) никой друг не готвеше толкова вкусно телешкото. След като се нахрани, тя се прибра в покоите си и се напъха на топло под меките си завивки. След няколко минути Мърфи, който винаги надушваше отдалеч стопанката си, изникна на прозореца и мина право през стъклото. Мърфи умееше да прави такива неща; освен че говореше много добре литературен котешки, той можеше да свири Котешкия марш на пиано, хвърляше сини искри, когато мъркаше, и виждаше цветно. Вероника му измърка нещо на неговия си език и той скочи до главата й и се опита да се пъхне под юргана. Вероника го смъмра и той в крайна сметка се настани в свивката на краката й.

- Мацо, днес Вълкът ни разказа, какво е станало в колибата на Бабата и Дядото. Всичко беше странно.

- Мау.

- Не, не ги е изял той. Или поне аз така си мисля. Според разказа му са отвлечени от някого.

- Мяу?

- Не знам! На външен вид го описа като Черен Петър. Говорихме с Лудият Херцог после и той много се смя. Накрая ни рече, че когато котката я няма, мишките играят.

- Мяуууу.

- Да знам. И аз му казах същото. Но той разправя – много буквално приемаш всичко, драга, това е метафора.

- Мяу?

- И аз нямам представа. Плът се опита да ми обясни, но по едно време заспах.

- Мау мяу мямяу.

- Ей! Какви са тези неща! Да не съм те чула да говориш за Плът така!

Мърфи стана и отиде да спи обиден на табуретката пред будоара.

20.

На сутринта една невестулка очакваше принцеса Вероника във фоайето пред покоите й.

- Поща! – обяви невестулката-куриер, щом принцесата се измъкна сънена призори от спалнята си.

- За мен? – Вероника беше много изненадана. Обикновено никой не й пишеше. Всичките й познати живееха на не повече от половин час прав полет разстояние.

Невестулката й подаде запечатан с розов восък плик и се оттегли след почтителен поклон. Вероника взе писмото и се запъти към столовата, където Таралежът беше сервирал топли кифлички с шипков мармалад, горещо мляко с какао и плодове.

Вероника се намести на стола си и изгледа нацупено храната.

- Искам кафе! – каза тя.

- Като порастнеш, тогава – отговори й Таралежът.

- Като порастна ще съм заета с друго! – Вероника прикова поглед в него.

След кратка неловка тишина Таралежът се почувства длъжен да запита:

- С какво, принцесо?

- С таралежолотомия.

Таралежът не я разбра.

- Моля? – попита той учтиво.

- Това е процедура по преработването на цялата ти рода до девето коляно в бахор – уточни Вероника. – Медицински термин – натърти след това.

Таралежът реши, че е по-добре просто да се махне за известно време.

Докато чакаше млякото да изстине, Вероника разпечата плика и извади прилежно сгънат лист отвътре, изписан с фин красив почерк. Страшно се зарадва, щом го видя – това беше писмо от Червената Шапчица! Забравила временно за закуската, Вероника се зачете:

“Скъпа сестрице!

Исках да ти пиша по-рано, но все нещо се случваше! Тук е страшно интересно и дори ми предложиха да се снимам във филм! Но се налага да откажа, защото скоро ще пътувам обратно! Очаквай ме! Целувки!

RH of LA”

Вероника беше щастлива. Всяко лято Червената Шапчица, нейната най-близка приятелка, ходеше на гости при леля си в LA, обричайки я по този начин на безумна скука. Е, тази година Вероника си имаше Принц Плът, с когото не усещаше как лети времето, но… Важното е, че Червената Шапчица си идва! Вероника нададе радостен възглас и се нахвърли върху храната.

Червената Шапчица пристигна с чартърен полет LZ 413 на летище Св. Георги в един и половина на обяд. Денят беше мрачен и дъжделив и щом слезе по стълбичката от огромния цепелин, тя веднага се насочи към едно от спрелите под близките дървета таксита. Водачът изтича насреща й, за да й помогне с колосалния сак, който я спъваше на всяка крачка и с който я беше натоварила предвидливо леля й.

- На село животът е спокоен, но си остава селски, а ти имаш нужда от малко култура! – беше заявила тя, тъпчейки багажа й с нови дрехи, броеве playboygirl и козметика.

Газейки в мократа трева, девойката потръпна от студ – беше свикнала с адските жеги на LA и в момента имаше усещането, че е попаднала на Северния Полюс. Затова веднага, щом се качи, дръпна перденцата на прозорците, с надеждата да се постопли в малката кабинка.

Отпред водачът подвикна на негрите. Те се изправиха и Червената Шапчица усети, как се издига. След това носачите се раздвижиха и поеха в умерен тръс, а момичето се отпусна назад и постепенно задряма. Студено или не, тя си беше най-сетне в къщи и това вече започваше да й действа разпускащо.

След около половин час съвсем изненадващо таксито се килна на една страна и спря. Червената Шапчица се стресна ужасно насред сладкия си сън и се изъмкна, за да види какво става.

- Спукахме гума – изкоментира кисело водачът. Единият негър седеше на земята и човъркаше съсредоточено петата си, а останалите клечаха до носилката.

- Настъпих трън – уточни пострадалият, след което хвърли отровен поглед към шефа си. – Ако те пусна теб да търчиш по цял ден бос из гората, па и с тая дървения на гърба, въобще няма да си толкова отворен.

- Добре, добре, знам, че племето ти е прочуто с превелика издържливост и физическа сила. Именно на тези свои качества дължите огромното обществено признание да бъдете опорни стълбове на таксиметровите носилки. А сега ако обичаш си сядай на задника и да потегляме, ако искате да ви заработя някакви пари за днеска.

- О да, за къде ли щяхме да сме без теб – отговори кисело негърът с трънчето и се върна до носилката. – Качвайте се, мадам!

- И не забравяй, че автомобилните гуми не умеят да разговарят с пътниците! – скастри го от мястото си водачът.

Червената Шапчица отегчено вдигна рамене и се прибра в кабината.

Свалиха я близо до Изгорялото Село. Червената Шапчица беше много учудена от обраслите руини на мястото на пъстрото и китно селце, което беше оставила напролет. Водачът й обясни, че селяните ядосали Горската Кралица.

- Един свестен гумар нямаха в проклетото село! – изкоментира той, преди да тръгне обратно. – Веднъж една от гумите си счупи крак и после две седмици куцаше. Една възрастна лелка дори повърна от друсането. И то само щото нямаше кой да му намести кокалите като хората.

Негърът с трънчето пусна с трясък своя край на носилката на земята. Заобиколи и без излишни приказки улови изненадания водач за гърлото. Започна да му блъска главата в предната стена на кабината. Червената Шапчица се намръщи и побърза да се скрие в гората, влачейки уморено сака си. Зад нея още дълго се чуваха тъпите удари, докато автомобилната гума малтретираше драйвера си.

Скоро наближи Горското Царство. Започнаха да се мяркат огромни гъби с прозорчета и комини, хралупи с вратички и животни, облечени в ежедневни дрехи. Един голям паяк прелетя на зиг-заг между дърветата, възседнал паяжината си, нанякъде префуча метла, зад която се вееха полите на Старата Вещица, върволица от седем джуджета изтрополи по пресечна пътека, понесли огромен стъклен саркофаг, а насреща се зададоха Козата и Ловецът, увлечени в разговор. Червената Шапчица се спря, пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Тук беше толкова различно! И как ухаеше есенната гора! Колко е хубаво да си отново у дома!

След като си почина малко, Червената Шапчица отново нарами тежкия си багаж и съвсем скоро излезе пред колибката на Бабата и Дядото. На миловидното й лице светна усмивка и тя с облегчение стовари сака пред прага. Почука, отвори вратата и влезе.

21.

Странно защо в леглото имаше две баби и двете не бяха нейни.

- Тази пък коя е? – попита едната баба.

- Ако се съди по цвета на шапката, патицо, това е Червената Шапчица.

- О. И сега какво ще правим?

Червената Шапчица се доближи до леглото.

- Защо сте две? – попита тя.

- За да те виждам по-добре – озъби й се по-брадатата баба.

- Нима?

Девойката вече започваше да усеща нещо нередно. Е, и това беше нещо – с нейните интелектуални способности на Червена Шапчица… “Дали това не са вълци?”, дори си помисли тя. На няколко километра от там Вълкът се завъртя неспокойно в съня си върху каменната скамейка в килията си.

По-брадатата баба се измъкна изпод завивките и се изправи.

Червената Шапчица изпищя.

22.

Принцеса Вероника висеше с главата надолу от тавана на една особено черна пещера. Около нея пърхаха прилепи.

- Ще приключиш ли скоро? – попита я Принц Плът от тъмнината. Той си седеш там и я чакаше. Нетърпеливо. Тази сутрин, какво й имаше на Вероника? Това весело и жизнерадостно дете – та тя беше направо нетърпима! Плът пое дълбоко въздух и мобилизира последните остатъци от кавалерството си. Ами да, първо Вероника бе отказала да разговаря с него и го накара да седи мълчаливо половин час на един стол, за да докаже, че й е истински приятел. След това извендъж заяви, че ще ходят да се надпреварват с гъби и когато тя го победи го обвини, че преднамерено я пускал и че това било унизително. Още един час му се цупи и вървя с ужасно бърза крачка нанякъде и след това се озоваха в тази пещера. Плът в един момент се бе опитал да разбере, какво става и как може да й оправи настроението, но тя му съобщи, че той въобще не е инкакъв принц, всъщност благородството му е измама и по душа е просто един мизерен плъх. Каза му също така, че приятелството му е фалшиво и (Плът остана шокиран от тези думи) всъщност целта му е да я употреби сексуално. Плът тогава бе замълчал.

- Шшшт!

Няколко гъби пасяха пред входа на отвора в склона на планината и силуетите им се открояваха на фона на по-светлото небе. Скъпоценности проблясваха на случайните лунни лъчи. Миришеше на конски фъшкии.

- Още малко и ще повърна – уведоми я Плът, вбесен от шъткането.

- Оооо – Вероника извика разочаровано и хвръкна. – И Вълкът е по-истински джентълмен от теб! – После излетя навън, възседна една от гъбите и препусна към Двореца. Плът преглътна мъчително.

23.

Вълкът се събуди. Беше късно след полунощ. Чувстваше се ужасно. През деня го бяха скъсали от чистене. Спеше му се безумно.

Какво беше нарушило съня му?

През високото зарешетено прозорче на килията прелетя камъче и изтрака в тишината.

Ето това ще да е било.

- Вълчо? – изшептя някой. Зловеща сянка се размърда по отсрещната стена.

Вълкът изръмжа глухо. Очите му не се откъсваха от прозорчето.

- Вълчо? Чуваш ли ме?

О, по дяволите! Това беше Лисицата!

- Лисо! Whatta fuck! Това си ти, нали?!

- Да – шепотът отекна между каменните стени. – Слушай ме, без да задавш въпроси. Нямаме много време.

- Но…

- По-късно ще ти обясня! Сега трябва да действаме, всяка секунда ни е ценна. Невестулката е тук. С нея е и Язовецът.

- Невестулката? Язовецът? Старата банда!

- Да. Чуй ме. Оказа се, че в момента всички сме в гората, кой по личен въпрос, кой поради други причини. Когато се разчу за ареста ти се събрахме и решихме, че няма да стоим със скръстени ръце. И, нещо, което трябва да знаеш – старите сметки са уредени и забравени.

Вълкът изръмжа продължително. Лисицата изтълкува това като израз на удовлетворение. И беше права – Вълкът определено имаше защо да избягва срещата със старите гангстери от бандата. Дори и от нея… но тук вече се намесваха и други фактори. Затова новината беше… успокояваща.

- Занданите се охраняват много добре – продължи с брифинга Лисицата. – Ще се наложи да пораздвижим атмосферата, за да те измъкнем. Невестулката е приготвил малко фойерерки и е проучил плановете на двореца. Двамата с Язовеца ще отвлекат вниманието на охраната. В твоето крило ще останат не повече от двама-трима стражници. Въздушните патрули със сигурност ще бъдат привлечени от огъня и суматохата. Но въпреки всичко ще разполагам с не повече от 3 минути, за да отворя вратата на килията ти и да те изведа. Ще бъдеш въоръжен, така че дори да се наложи, ще можем да се измъкнем с бой. Ето, дръж.

Нещо тупна на пода. Вълкът го взе, размота парцала и откри вътре едно блестящо, ново, метално чене. Нагласи го върху зъбите си и щракна няколко пъти. Звукът от добре смазания метал го накара да настръхне от удоволствие.

Лисицата си позволи кратка усмивка в тъмнината.

- Бъди готов. Ще разбереш, когато започнем.

- Тук съм – увери я Вълкът. Отпусна се на земята, издърпа гюлето, прикрепено за крака му и загриза веригата с новото си чене. От устата му се посипаха метални стружки.

24.

- Винаги ли трябва да ми прекъсваш забавленията именно на най-интересното място! – извика Вероника в лицето на Плът.

Плът я гледаше втрещен.

- Ти си ужасен! Държиш се с мен все едно съм някой от гнусните ти слепи червеи! Не искам повече да те виждам!

Плът все още стоеше онемял насред Зала № 7. Верника отлетя на най-високата платформа и се скри там. Плът се огледа, но когато Принцесата не благоворли да се покаже, той повика Бено Младши и излетя.

Точно пред прозореца засече Паяка Хо, който, очевидно станал свидетел на сцената, се беше отказал от визитата си точно преди да влезе.

- Струва ми се – каза той съчувствено на Плът, – че нашата Принцеса е малко объркана. Струва ми се – добави после Хо, – че й е за първи път.

- Кое? – удивна Плът.

- А. Ами. Ами мисля, че е в цикъл.

- Ъх – намръщи се Плът и пришпори дракона.

25.

Във високата кула на Замка на Лудия Херцог прозорчето отново грееше. Старата Вещица, която бързаше нанякъде по свои си работи яхнала метлата, със задоволство отбеляза, че поне през тази вчер няма да й се налага да лети на втора из района, внимавайки за високи сгради.

Заекът обаче изобщо не се радваше толкова на тази топла светлина, тъй като тя идваше от един топъл огън, запален в центъра на най-горното помещение на кулата. Върху огъня имаше топъл котел с топла вода, която скоро щеше да стане много гореща. А Грозньо бе дал съвсем ясно да се разбере, кой ще се вари вътре.

- Заешкоо, как ще си хапна заешко! – мърмореше той, докато сипваше подправки в котела. – Мммм, колко ли е крехко това месце?

Заекът мълчеше, тъй като устата му беше затъкната с лимон.

26.

… има още текст, ма го няма онлайн. ако някой го иска, да прати пари, ще го получи. или да изчака достатъчно. пак ще го получи. или да се застреля… тогава все тая.

TweetНещата от Гората
Книга 2 – Хрониките на смъртта

Автор: Rogger Dojh
Година: 2010

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ЧАСТ I

МАРГАРИТА

1.

Детето на Плът и Вероника беше с черни очи, черни нокти и черна коса. И с крила. Такова се роди, такова и порастна, сам-само, без братя и сестри. Вероника след първото си раждане на дете с крила отказа да ражда повече. Още си спомняше режещите крайчета на меките бебешки крилца с хрущялни кукички на върха…

- Белезите ти придават особено очарование – беше я успокоил Плът. – Като карта към съкровище, заровено в дълбока пещера.

Заради тази карта Вероника много искаше да кръсти първото си чедо Черното Влечуго, но се оказа, че е женско, пък и Плът не беше особено фен, тъй че в крайна сметка се задоволи с простичкото Маргарита. Или Маргарита Черното Влечуго, както тайно си я наричаше все пак на ум.

Маргарита прекара безгрижно детство, разцъквайки из царски покои и гора, пълна с раболепни говорещи видове и митични същества. Летеше на воля и се занимаваше с каквото денят й предложи. Плът и Вероника, за разлика от техните родители, се оказаха приятно либерални и всъщност дори се случваше да й уйдисат на някоя безрасъдност и да хукнат с нея, я да доят женския дракон, който се засели през две планини при Бено Младши, я да пребоядисат в черно всички бели животни в царството.

Когато Маргарита навърши 15, Плът и Вероника я извикаха в Залата За Конски, където сега се помещаваше хидропонната инсталация на Плът за развъждане на весели гъби. Мястото беше приятно, миришеше землисто и на химикали, и част от гъбите сияеха призрачно, тъй че Маргарита с удоволствие пристъпи прага.

Плът седеше на Протоконския Трон, откъдето едно време Кралица Лора четеше конски, а Вероника беше кацнала на една съседна гъба, подвила колене под себе си – съвсем като горска фея. Като беше по-млада, искаше да е прилеп. С напредването на възрастта беше минала през различни подобни периоди и в точно в момента се вживяваше в ролята на добра фея. Жени… каза Плът на ум и отмести мисления си взор от гъбата зад гърба си.

Маргарита нямаше база за сравнение, но истината е, бе нито Плът, нито Вероника се бяха променили особено. Вероника каза:

- Достатъчно си се развявала из Гората. Време дойде да се заемеш със сериозни дела. Днес заминаваш при Лудия Херцог да те обучава в държавно дело.

- След това ще прекараш лятото при баща ми, който тази година излиза от хибернация – продължи Плът. – Там ще научиш всичко за Подземното Царство.

- А следващата зима те поема старата вещица.

Маргарита с изненада установи, че тези новини я радват. Всичко в гората й беше омръзнало до полуда, беше изтормозила всеки горски обитател персонално, беше надникнала във всяко кътче и беше извършила достатъчно безумия, за да ги превърне в норма. Тъй че пътуването до Замъка на 6-тата Мечка я изпълни с вълнуващ трепет, а срещата със стареца с лудия поглед беше… като да се завърнеш у дома.

След първоначалното вълнение, уроците по държавно дело се заредиха с монотонното еднообразие на организираното обучение:

- Гората е място, където слабо-инициативни животни и друг вид гадини са се събрали, за да се чувстват закриляни от тълпата.

- Господарите на Гората, сиреч аз, баба ти Лора и потомството ни, сме индивидуалисти, които желаят да живеят добре, без да търпят негативите от равнопоставеното общуване със слабо-инициативните гадини.

- А дядо, какво ще стане, ако всички станат индивидуалисти и искат да са господари на Гората?

- Миличка, кога съм казал, че като съм индивидуалист, искам да съм господар на Гората? Искам да живея добре и никой да не мизерува върху мен. Преди да установя монархична диктатура върху Горските предели, изпробвах различни други начини. Бях герой – бил съм се с дракони и троли, обикалял съм черни зандани в търсене на нечувани съкровища и още подобни. Какво направиха хората – винаги имаше по някой политически активен тип наоколо, който да ми изюди славата и богатството от ръцете и да се окичи с тях. Пробвах да бъда фермер – първо бях на нерегулирана земя, но един ден дойдоха хуните и ми опожариха фермата. Втората ферма я построих на регулирана земя, в Кралството на Кръстопътя. Тогава дойдоха данъчните и ми прибраха продукцията. В крайна сметка се убедих, че живея в свят с йерархия и докато съм в листата на йерархията, оправия няма да има и все ще има някой в корените, който да обира пая. Затова се преместих в корена.

Маргарита като че ли изгуби нишката в този коренен момент, но премълча. Вместо това пак попита:

- Все пак, ако всички горски животни изведнъж станат индивидуалисти, какво ще правим? Те вече няма да искат да си им господар!

- Това ще е най-щастливият ден в живота ми! Ще мога сдвободно да обикалям из Гората и да се напивам с всеки срещнат, без да ме гледат като извънземно и да ми се кланят доземи, или да се опитват да ме намушкат и да изгорят имота ми. Но виж, там е работата, че това няма как да се случи. Че защо изведнъж, ей така, плякорът горски ще вземе и ще разцъфти духовно? Те цял живот по един елементарен урок не могат да научат. Хем се стараем, и фестивали им правим, и училище им организирахме, и горски семинари има всяка година.

За луд старец, Лудият Херцог говореш изключително свързано него ден. Маргарита се чудеше, дали това има нещо общо с купчината несдъвкани лишеи на малката махагонова масичка до трона му.

Друг ден, отново в кулата на замъка, през бойниците вие леденият есенен вятър, но огънят в огнището по средата на стаята пръска искри, пука и грее кокалите. На скелетите, окачени по стените. А и на Херцога и Маргарита, която днес слуша лекция по вътрешна политика.

- Да ти разкажа историята за Селото, където живееха селяните, преди да отвлекат Вероника – рече уводно Херцога.

- Майка ми е била отвличана??? – възкликна силно развълнувана Маргарита. – Как така?

- Нали знаеш обраслите руини накрай Гората? Там едно време имаше село, където живееха селяни и животни, които не могат да говорят. Селяните ползваха животните единствено за добив на месо, вълна, мляко, яйца и други в този дух. Никога не съм одобрявал подобна индустриализация на отношенията между видовете, но ги търпяхме някак, защото и животните бяха по-особени – някак крайно глупави и върховно-неинициативни. А селяните – караха я ден за ден, експериментирайки с елементарна агри-култура и животновъдство и търсейки истината за личната хигиена – неуспешно в повечето случаи.

- В такава среда хубави хора трудно се раждат, а мизерни люде – лесно. И ето, че се родил един, Черен Петър се наричал, на който шило му било заседнало в задника да го боде, ма мен ако питаш – кожено ще да е било това шило. Че от мизерия на мизерия, взел, че заедно с отбрана пасмина селски момци отвлякъл майка ти, за да я употреби сексуално.

Тук Маргарита кимна разбиращо. Тя вече беше употребила сексуално няколко мъжки създания от гората, използвайки кралските си прерогативи да прави каквото си иска. Не че те толкова се дърпаха – в крайна сметка благоволението на младата принцеса беше винаги добре дошло, а и девойката хич не беше за изхвърляне, ако не се притесняваш от чифт криле на прилеп и кървави следи от черни нокти по гърдите на следващата сутрин.

- До колкото майка ти ми е разказвала, историята е била дори по-дълбока, сестрата на Черен Петър, Марсита, тази неблагодарна мутирала кучка, на която подслон и работа дадох… Както и да е, Марсита е изпитвала черна омраза към майка ти още от малка, те са се познавали като деца, и е нахъсала зверски Черен Петър да убие Вероника, но той като я видял и решил, че ако й отреже крилата може да я направи своя сексуална робиня и да замени урудливата си сестра в тази роля.

- Бляааа – каза Маргарита. – Правил го е със сестра си?

- И с козите и дори с малко коте, вече покойник.

- Това е абсолютно отвратително. Що за нещастно деграде би сторило ПОДОБНО нещо?

- Очевидният отговор, миличка, е Черен Петър. Та, да се върнем на историята, която ще послужи като нагледен пример към урока след това. Отвлякъл Черен Петър Вероника и я заключил в птицекланицата на селото. Точно така, имали са специална сграда, където да режат главите на птиците си. Тогава баба ти Лора, която научала за това от кралските съгледвачи, решила да изпробва в реална ситуация лоялността на Плът, който по това време свалял майка ти, а потеклото му било твърде подземно, и го пратила той да се разправя. След като прибрал майка ти обратно в замъка, Летящата Кралската Гвардия, заедно с Плът и Бено, който по това време бил питомец на Плът, избили всички селяни и напълно опожарили мястото. Единствените оцелели, които се спасили с предполагаемо бягство, били Черен Петър и Марсита. Плът и до ден днешен съжалява, че не е заклал Черен Петър още тогава, в птицекланицата, но по думите му е бил твърде млад, зелен и хлътнал по Вероника, та просто му е убягнало да го стори.

- А урокът към тази история е прост – когато някоя провинция ражда негодници, изравняваш я със земята и оставяш на природата да я рециклира. Днес в района на Селото се е развила сриозна популация от диви зайци, които постепенно си припомнят старите знания и започват да градят все по-сложни заешки дупки. Дори са си избрали шаман и местно управление и имат камара на занаятите.

- А Черен Петър?

- Това е другият урок. Научих го от един много мъдър човек, вълшебник от една наистина далечна планина, който веднъж ми разказа историята за Добрия, Лошия и Злия. Урокът е – когато трябва да стеляш – стреляй и недей да говориш. Грешката на Плът ще послужи за поука на всички останали.

- Аз никога не съм стреляла. Какво значи да стреляш?

- Виждала ли си арбалет? С него се стреля, за да убиеш.

- Хммм – Маргарита също така никога не беше убивала. – Звучи доста ужасно.

Тези думи накараха Лудия Херцог да се замисли.

Дойде зимата, черен сняг затрупа гората, после падна и белият сняг. Животните отпразнуваха Коледа (Прасето пак се скри вдън земя, за да се спаси от 6-тата мечка, която обикаляше с блеснали черни очички гората, нахлупила червена шапка и вързала дълга брада от мъх). Маргарита прекара Коледата при Лудия Херцог, Вероника и Принц Плът дойдоха да я видят и празникът донесе известно разнообразие на всички. Дори Кралица Лора долетя на вече поизнемощелите си криле от тронната си зала, която вече почти не напускаше – но старостта я беше размекнала и тя изпита остра нужда да прекара известно време с единствената си внучка.

Когато снегът се стопи, Лудият Херцог доведе в замъка си някакъв странен младеж от хуманоиден произход, като се изключат нечовешки дългите му остри зъби и закривените, грабливи нокти на ръцете и краката.

- Това е Джон Гордън, синът на Негово Величество Върховен Наместник Сайон.

Маргарита приклекна галантно, повдигайки леко роклята си в реверанс.

- А това е прото-принцеса Маргарита Черното Влечуго, наследница на трона на Гората – избълва в неразумност Херцога, а Маргарита се опули към него. Черното Влечуго? Какво по дяволите беше това? Но Херцогът, нали си беше лудичък и не за първи път говореше глупости, тъй че момичето си остана само с пуленето, без да го вербализира.

Джон Гордън се поклони.

- Джон Гордън владее всяко оръжие, познато на историята. От днес нататък, в продължение на 40 дни, всеки ден сутрин преди да закусиш ще тренираш с него, за да ди предаде познанията си.

Речено-сторено. 40 дни Маргарита се разправя със саби, рапири, кинжали, тояги, арбалети, лъкове, отровни дартсове, нинджа звезди и други екзотики. В началото никак не й се занимаваше, защото беше свикнала да решава проблемите си повече, както тя го наричаше, с дипломация (макар че изнудване, заплаха и цитиране на кралското потекло са по-подходящи думи в случая). Но самият Джон Гордън, също като нея, никак не беше за изхвърляне, пък и той оставяше кървави следи по гърдите, та, след като се забиха, занимавката с остри предмети доби особен чар. Тъй че, когато изтекоха 40 дни, и двамата заявиха на Херцога, че искат да продължат уроците за неопределено време (той Херцогът, нищо, че беше луд, но пък не беше сляп, та разбра, кои точно уроци имаха пред вид децата) и Джон Гордън се завърна в източното си кралство едва през авгтуст, когато Вероника трябваше да заминава за Планинските Масиви при другия си дядо, за да учи за Подземното Царство.

2.

Подземното Царство се оказа каменно, студено, тъмно място с много кристали и подземни реки. А дядо й Зъбар, когото тя виждаше за първи път през живота си, беше огромен звяр, ходеше на четири крака и ръмжеше, докато говореше с бавен, изключително нисък глас. Вероника се зачуди – що за същество ще да е била майката на Плът, за да може хем да се съчетае успешно с очевидните атрибути на Зъбар, хем продуктът да е… ами Плът, с адекватни човешки размери и пропорции.

- Тате, коя е майка ти? – Маргарита издебна Плът сам, когато излезе на една от скалните тераси след вечеря.

Плът я погледна с пронизителния си черен поглед, но в отговор Маргарита го фиксира още по-стоманено.

- Знаеш ли – рече тогава Плът, отправяйки поглед в черния хоризонт, където танцуваха прилепите. – Баба ти е мъртва от твърде дълго време. Нека да оставим духът й да почива в мир и да насочим вниманието си към по-практични занимания, например да отидем на лов за слепи червеи в подземното езеро, покрай което минахме на път за насам.

По-точен отговор от това Маргарита не можа да получи и от майка си. А стария Зъбар тя не се предстраши да пита.

През първия месец от престоя си под земята, Маргарита прекара в упражнения да вижда на тъмно. Генетично зрителните й органи бяха пригодени за това, но й трябваше време, за да може мозъкът й да се обучи да ги управлява на тъмно и да чете получената информация.

След това започнаха умопомрачителните преходи из подземните тунели. Зъбар мълчаливо вървеше пред нея и просто спираше за малко на местата, където имаше нещо забележително – а Маргарита трябваше сама да го забележи. Голям чешит се оказа този Зъбар, но какво да се прави – такъв беше другият й дядо. Тъй че тя продължаваше да обикаля пещери, тунели, катедрали, ледени езера и потоци и наблюдаваше джуджета и слепи троглодити да гризат търпеливо камънака и да управляват тракаща машинария, участвайки в някакъв не съвсем разбираем производствен процес. Недоволството, което растеше у нея с всеки изминал ден, вече беше близо до точката, когато щеше да изригне на повърхността, когато Зъбар я извика при себе си (т.е. из цялото Подземно Царство отекна ревът му, насред който се различаваше едва-едва изречението: Маргарита, ела незабавно!).

Пещери.

Маргарита върви през пещерите на път за тронната зала на Зъбар, а той, седнал насред тронното си гнездо по кучешки на огромната си задница, я гледа свирепо.

- Зимата наближава и планирам да хибернирам – ръмжи Зъбар. – Научи ли, каквото щеше да учиш?

- Не зная – отвръща искрено Маргарита. – Баща ми повече е наясно, какво е трябвало да науча тук.

- АЗ ще ти кажа, какво е трябвало да научиш тук! – реве Зъбар. – Трябваше да се нуачиш на динамиката и търпението на Подземното Царство!

Маргарита мълчи и гледа огнените очи.

- Е, добре – с доста по-спокоен тон продължава Зъбар. – Научила си достатъчно. Заслужила си подземното си име. Ще те нарека… Черното Влечуго!

Маргарита пак изпитва усещането, че Вселената е дала на късо. И все пак… няма желание да задава въпроси и на този си дядо.

- Свободна си – констатира Зъбар и сочи изхода с муцуна. Маргарита минава обратно, за да си събере багажа, и напуска Подземното Царство с облегчение.

3.

Зимата със Старата Вещица беше нещо друго.

Първо, Маргарита много бързо разбра, че Старата Вещица е младолика и красива брюнетка на име Надин, която говори с плътен глас, гледа те с пронизващ поглед и кърши прекрасната си снага, когато шъта насаме из къщата на кокоши крака, и която за скромните си 350 години е пробвала от почти всичко в живота. Тази тайна (Маргарита остана изумена от факта, че самата тя никога не беше заподозряла истината, докато безчинстваше из Гората) беше известна и на определено количество горски обитатели, най-често от мъжки пол, повечето от които починали вече от старост.

А брадавицата с косъма, която Старата Вещица поставяше на изкуствения си нос, беше истинска. Надин я беше свалила от носа на някакъв трол преди неопределено време, при доста мистериозни обстоятелства, за които не искаше да говори.

И тя, като Лудия Херцог, наричаше Маргарита “миличка”. Но в нейните уста това обръщение губеше своята невинност – такава беше Старата Вещица – нищо невинно не беше останало за три столетия ни по нея, ни във нея.

- И така, миличка – рече на третата сутрин Старата Вещица на Маргарита, след като двете заедно си приготвиха закуска от топло-издоено мляко, ягодов конфитюр и горещи кифли, и я изядоха. – Това беше първият ти урок.

- Кое? – учуди се Маргарита.

- Да готвиш. Майка ти поиска да те науча на вещерство. Но Плът беше абсолютно категоричен – преди всичко нашата задача ще бъде да оформя у теб женското начало.

- Да оформиш женското ми начало с готвене?

- Да. Ще те науча да се грижиш сама за себе си и да се грижиш за другите. За целта се наложи да променя малко сроковете, които родителите ти бяха предвидили. Ще останеш при мен три години.

Маргарита вдигна рамене – дворецът беше на 5 минути прав полет от къщичката на кокоши крака, така че се чувстваше почти като у дома си. А и Надин обичаше да си угажда и леглото при нея, колкото и неугледно да беше на вид, беше изключително удобно. Изобщо, нещо, което очевидно беше достигнало до нивото на лайф-стайл при Вещицата – нещата при нея изглеждаха зле, но когато се вгледаш отблизо и опиташ от тях, във всичко личеше стил, че дори и лукс.

Ето, например кифлите от тази сутрин. Готвачите в двореца бяха ненадминати. Но никой от тях не познаваше света на билките така, както Надин, и никой никога не беше забърквал тесто, което след като го изпечеш да е толкова дъхаво, ароматно и… изпълващо с удоволствие. Нещо у тези кифли наведе Маргарита на мисълта, че Старата Вещица е кулинар от нова величина, и че си заслужава да се чуе, какво има да и разкаже по въпроса.

Подобно на всеки чирак, Маргарита пое голяма част от черната работа в колибата. Но, чест й правеше на Надин, помагаше й винаги, когато беше наоколо. Стрнна птица, човек би очаквал от една развратна горска вещица да бъде черна кучка в дъното на душата си, а тази се държеше така, че принцесата не усещаше експлоатация, дори когато се налагаше да чисти с метла. Може би именно по тази причина Старата Вещица в крайна сметка се превърна и в първта истинска приятелка на Маргарита. Дори разривът между поколенията не се оказа проблем, защото разликата във възръстта от триста и кусур години всъщност проявяваше някакви качества на отношенията като между баба и внуче.

През зимата ринаха сняг и летяха с метлата. Маргарита летя и без метла.

После, през пролетта, когато феромоните във въздуха доминираха над Гората, летяха с метла и задяваха (те с такива задявки доста мръсни филми може да се изснимат, ама нейсе) горските момци. Маргарита ги задяваше и по нейния си начин, като летеше привечер в сумрака полугола на лунна светлина. Правеше го, когато си мислеше, че Старата Вещица е заета с друго, но всъщност Надин не я изпускаше от поглед и за секунда и изкрено се забавляваше от изпълненията на момичето-прилеп.

През лятото работиха като доброволки в християнската мисия накрай Гората, където черно-бели сфраки пропагандираха религиозни идеи, и за да привлекат биологичните видове – сервираха безплатна храна. Мисията си беше мисия невъзможна – че кой в Гората го интересуваше религия, повечето твари си бяха щастливи и така – но начинанието все пак излезе успешно, събирайки на вечеря животните, за да грухтят в чиниите, да си говорят глупости и да щипят сфраките по опашките.

Есента дойде, есенните листа закръжиха във въздуха, от кестените започнаха да падат кестенчета и да удрят пешеходците по главите, а Маргарита за първи път, откак беше при Старата Вещица, беше допусната във вещерския кабинет.

Надин организира събитието по следния начин – влезе си в кабинета, остави вратата открехната, и извика Маргарита, която шеташе по двора. Когато принцесата прекрачи прага, първото, което видя, беше черната свещ, горяща върху черепа на бюрото, а до нея – черна дебела книга, странно вълнуваща и смущаваща с вида си.

- Миличка, дойде време за вещерство и магия – рече старата Вещица, облегната небрежно назад в тръстиковото си кресло, подхвърляща в ръка дебелата космата брадавица, а краката й – качени върху другия край на масата, където нямаше свещи и книги. Красивото й лице изглеждаше пепеляво на тази светлина, а пламъкът на свещта правеше очите й големи, мастилено-черни и някак печални.

Маргарита се огледа с любопитство. Старата Вещица много точно беше преценила психологията на момичето и забраненият плод (официално беше забранила на Маргарита да влиза в кабинета й, и, очевидно в резултат на обучението при другите си ментори, напук на характера си, Маргарита се беше съобразила с това вещерско желание) сега изглеждаше особено примамлив.

- Защо точно днес? – попита внезапно принцесата и фиксира визуално Надин.

Надин се сепна – изобщо не очакваше подобен въпрос. Денят беше абсолютно анонимен, дори не се падаше на годишнината от пристигането на Маргарита. Старата Вещица помисли помисли, па рече:

- Просто така ми щукна. Стига си задавала глупави въпроси. Ела да ти покажа Корактора.

Черната книга леко прошумоля в отговор на споменаването на името си.

В едни по-отдавнашни времена, когато духовете на някои хора били по-слаби, Коракторът властвал над умовете им и ги принуждавал да вършат адски дивотии, основно свързани с умъртвяване на пруски младежи, решили да се пробват в лоното на черната магия. Конкретно един от тези хора бил далечен прадядо на Черен Петър, но този факт бил потънал в забвение.

Откак черната книга попаднала в ръцета на Старата Вещица обаче, нещата се променили. Тъй като умът на Надин не се поддал на изкушението на абсолютната власт (над която властва единствено Коракторът, но това става ясно едва, когато вече и до кенефа не може да идеш без разрешение), Книгата се превърнала в прост наръчник с магически текстове.

В този миг на откровение, когато Маргарита се доближи до Корактора, не само тя се вълнуваше. Той също беше заинтригуван от свежия мозък, който навлизаше в полето му на въздействие и древните програми вече трескаво търсеха познатите маркери на податливост… Напразно.

За огромно разочарование на книгата, Маргарита също беше жена.

Не, че женското съзнание не се поддаваше на манипулация. Тук обаче решаваща роля играеше един напълно непредвиден културен фактор от времето, когато Коракторът бил изпрограмиран – патриархатът. Болният, гениален ум на древния магьосник така и не бе допуснал абсурдната мисъл, че някога жена би могла да се докосне до тази книга, писана от мъже и за мъже.

Маргарита усети определен натиск върху мислите и емоциите си и отстъпи крачка назад. Надин я изгледа с любопитство – очевидно момичето имаше естествена дарба. Чудесно.

- Какво прави тази книга с главата ми? – поинтересува се Маргарита.

- Не зная. И с мен го прави, но е напълно безобидна.

- А за какво служи?

- Пълна е с древни текстове, но не мога да ги прочета, защото езикът, на който са писани, е изчезнал от лицето на света.

- А за какво я пазиш тогава?

- Суша билки между страниците й – Надина внимателно разгърна Корактора и посочи една четирилистна детелина, фосфорисцираща призрачно в полумрака. – Придобиват някои особени качества, като преседят вътре за известно време.

- А черната свещ? – продължи да задава пуберски въпроси Маргарита.

- Не е ли красива?

- Да, особено си отива с черепа. Как го измисли?

- Ти си едно прекрасно малко черно влечуго – умилна се на комплимента Надин. – Установих, че простолюдието силно се впечатлява от черепи и свещи. После започнах да боядисвам свещите в черно, за допълнителен ефект.

Маргарита примигна глупаво и не можа дума да продума от почуда при споменаването на черното влечуго, затова просто продължи с огледа на помещението.

Останалата част се състоеше предимно от снопове навързани изсушени билки.

- Ела сега и седни до мен, за да започнем с билките. Много са, тъй че по-добре да не губим време.

И Маргарита послушно се настани на табуретката до масата, а Надин отгърна първата страница на страшната магическа книга и каза:

- Препикано мушкато.

4.

Още една зима превали, огромният снежен човек пред колибата на кокоши крака, който двете сами си бяха построили по Коледа, взе да прокапва, кукуряци и минзухари напъпиха през тънката заледена коричка на стария сняг и пилета зацъркаха в клоните.

Когато нея утрин изтропа с налъми по стълбата на къщичката, Маргарита изглеждаше променена – по-бледа от преди, с несресана, оплетена коса, и леко блуждаещ поглед. Последните месеци се бяха оказали истинско изпитание за нервите й, защото количеството нова информация, която трябваше да побере в къдравата си глава, беше почти непосилно. Но Вещицата не мирясваше и без пощада, по 18 часа в денонощие, я занимаваше с билки, сушени вътрешности на животни, триизмерни магически символи (или, както тя ги наричаше – холони), техники за духовна свобода, медитация, йога (“Заради йогата задникът ми е като бонбон, нищо че е на 350 години”, беше се сопнала Надин, когато Маргарита се възпротиви срещу поредното малоумно упражнение с тъпото име Клатещо се Дърво), готварски рецепти и смущаващо често с аутопсии на мъртви или живи гадини.

Маргарита намести магарето с ведрата на раменете си и се запъти към най-близкия кладенец, който се намираше точно до дупката на Великденския Заек – далечен племеник на Белия Заек, когото преди двадесетина години Вероника и Плът бяха разследвали по случая “Вълк”.

Великденският заек седеше на припек под лъчите на ранното слънце пред дупката си и нижеше броеница през заешките си пръстета.

- Добро утро, Ваше Височество! – скочи раболепно той, щом съзря престолонаследницата да се задава по росната горска пътека.

- Застреляй се, лакей – отговори му Маргарита, която почти не беше спала заради поредната лекция по астрология и астрономия, проведена в комина на къщичката.

Заекът я напсува наум, още повече че знаеше прекрасно историите за репресиите, на които заешкото малцинство беше подложено през столетията от властващата династия на територията на прокълнатата гора.

Маргарита, чиято дарба се беше изострила до предел от изолацията в колибката и езотеричните занимания цяла зима, чу заешките мисли и спря. Спокойно остави ведрата на земята и погледна Великденския Заек, който се разтрепери на секундата, толкова zzz-ловещ беше този поглед.

- Мизерна пухкава твар, родена от заешка майка-курва и сто бащи недоносени – рече Маргарита. – Заповядвам ти да се явиш за аутопсия след точно един час в къщичката на кокоши крака. Забранявам ти да се храниш до тогава, за да не изцвъркаш полу-разложения си стомах на масата, когато го погъделичкам със скалпела.

Заекът се задави от ужас, започна да кашля и се просна на земята. Маргарита го изгледа ледено, изчака конвулсиите му да замрат и отиде да почука на кръглата врата на заешката дупка.

От там се подаде черният нос на Зайка.

- На Великденската свиня нещо й стана – информира я Маргарита, взе си ведрата и отиде при кладенеца да напълни вода, докато Зайка ридаеше над заешкия труп зад гърба й.

- Занеси това тяло в Двореца – рече тя на Зайка на връщане. – Да го сготвят за вечера, погледни, колко заешко месо има по него.

Зайка изхълца истерично при тези думи и също се задави. След малко и тя лежеше неподвижна до тялото на Великденския Заек, под свежите пролетни лъчи.

Разказвам ви тази история, за да не си помислите, че благородната кръв в Гората е направена само от рози. И по-страшни неща са правили там горските управници, сравнено с това да оставят завистливия, злобен, страхлив заек да се задави в собствената си ненавист и неговата изгора в безсилието на покорната, слабохарактерна работническа сган.

Когато се върна при къщичката, Маргарита завари Надин, облечена като вещица, да цепи дърва.

- Великденската поган даде фира – избуча тя и тръсна ведрата на земята.

Старата Вещица заби секирата в пъна пред себе си и се изправи, за да разкърши рамене.

- Какво им направи – попита тя с укор в гласа.

- Нищо. Нищичко. И двете се задавиха в собствената си плюнка – отговори Маргарита.

- Защо не им помогна?

Маргарита погледна внимателно Надин в очите.

- На кого, на зайците?

След което и двете избухнаха в звънлив смях и продължиха да се занимават с битовите си задължения.

Малко по-късно кралските съгледвачи откриха труповете и ги занесоха в Двореца, където готвачите приготвиха заешко суфле и целият двор щастлив се натъпка с него за обяд. Така Великденският Заек и неговата Зайка завършиха перфектния цикъл на живота си и посмъртно достигнаха духовните висоти на кулинарната естетика.

Популацията от двеста зайчета, които гвардейците откриха в заешката дупка, беше предадена за отглеждане на Орела, чието потомство тази година беше погинало при земетресение и множество счупени по скалите айца. Орелът изяде няколко зайчета, опита се да научи някаква част от останалите да летят (белите кокалчета и до днес правят компания на черупките от яйца по скалите), а остатъка от близо сто и двадесет индивида в крайна сметка успя да отгледа, като ги научи да се хранят с червеи и да се катерят като диви кози по чукарите. Пред вид перспективите на двеста зайчета, останали на произвола на съдбата без родители, това беше изключително добър процент на оцеляване и Вероника награди Орела със Златен Орел за принос към Кралското Величие.

И така, животът в Гората си вървеше както винаги.

До пролетното равноденствие.

5.

В деня на пролетното равноденствие едно грозно, сиво, разкапано зомби мина през Гората, оставяйки диря от мъртви цветя и дръвчета там, където беше стъпило. И двата му крака бяха счупени, но единият беше по-зле и се влачеше патетично настрани. Прашлясалите, почервеняли очи на зомбито гледаха незрящо в нищото, а от разкъсания му гръклян се чуваше хъркане.

Старата Вещица първа го видя от въздуха и макар че не знаеше, какво е това, усети страшната сила, която движеше осакатените крайници, затова изпрати Маргарита в Двореца да алармира гвардията.

Крилатата кралска гвардия връхлетя от небето върху грозотията. Първите гвардейци умряха геройски, когато страшната гадина им откъсна главите с по един замах на привидно крехките си, изпотрошени крайници, и останалите се отдръпнаха, правейки път на Началника на Кралската Стража, който имаше гюле, наместо глава. Ноктите студено звъннаха по металната топка, но отскочиха от нея. Тогава Началникът на Кралската Стража замахна с алебардата си и посече на две изчадието неземно.

Само че двете половини отказаха да се отделят една от друга и продължиха своя безумен поход през свежия пролетен ден, сеейки смрад, грозота и нещо особено сиво.

Началникът на Кралската Стража погледно накриво с невидимите си очи неразделяемото нещо и отново го посече. Започна да върти алебардата все по-бързо и по-бързо, докато накрая всичко се размаза в една месомелачка и гадината избухна от огромното количество посичаща енергия, която се изля между сглобените с черна магия чаркове на тялото й.

Жълта гной опръска листата на дърветата и покапа между капките на росата. Костици се забиха в дървесната кора и бронята на гвардейците. Алебардата се закова на място, съскайки от прегряване, а Началникът на Кралската Стража наклони гюле на една страна и изръмжа недоволно:

- Какво, да го вземат всички адски изчадия, беше това?

В Гората нямаше телевизия, тъй че никой до този ден не беше виждал зомби. Сега това щеше да се промени, защото, също като птичките, едно зомби пролет не прави и по тази причина те обикновено вървят по много, погнати от злата воля на черен некромансер. Черен некромансер. Чий ли беше този изкривен мозък, който вдигаше трупове от селските гробища и им вдъхваше искрата на съществуванието, за да му служат и прислугват?

6.

- Черен Петър – заяви решително Плът, когато Маргарита разказа на него и на майка си, какво се беше случило току-що. И Плът не беше виждал зомби, но почеркът на най-болното его на света вонеше от сто километра.

- Той не умря ли? – попита Вероника.

- Не. Точно той не умря. След аферата в Колибата на Бабата и Дядото потъна вдън земя и никой не му откри следите.

- Онова все едно беше излязло от вдън земя – изкоментира Маргарита. – Много е възможно именно там да е бил и от там да си вади новите приятели.

- Време е да изтрием Черен Петър от лицето на планетата – рече Вероника.

- Нещото е оставило сива следа и мъртви растения, откъдето е минало – отговори Плът. – Ако проследим дирята, ще стигнем до източника.

7.

Тъжна е историята на Черен Петър – история, която никой жив вече не помни, освен него (и очевидно – нас). Като малко момченце баща му го биел като куче всеки път, щом му се мернел пред очите. Човекът си имал причина – толкова ненавиждал селянката, за която се оженил, че дори децата й го докарвали до абсолютна бяс. Защо се оженил тогаз за нея, ще попитате? И той не знаел. Просто го направил. Целият му живот бил такъв – просто нещо му се случвало. Баща му със сигурност имал пръст в цялата работа, задето го заключвал в малка дупка на двора всеки ден за по 5-6 часа. Естесвено, бащата на баща му също не бил цвете за мирисане, което обяснявало нещата… И т.н. Веригата от хубавци продължавала назад във времето и потъвала в мъглите на пра-историята, където очевидно седяло едно особено зловредно чудовище и смучело през каналите на времето енергията на цялата мъжка рода на Черен Петър.

Както и да е, баща му го биел, а после започнал и да го употребява сексуално. Сестра му също. Биел и тях, и майка им наред и не прощавал нито на овцете, нито на козите, нито на челядта си. Марсита затова израстнала толкова грозна – защото носът й бил чупен поне триста и петдесет пъти. В година.

Смазан от ужасиите, които му се налагало да изживее, малкият Петър прекарвал всяка възможна секунда скрит на единственото място, където баща му се гнусял да го търси – в полу-пресъхналия селски обществен нужник. И какви мисли се въртели в обърканата детска главица – не ви се ще да знаете.

Минали години, тези мисли се превърнали в морална и ценностна система, а моделът на поведение – дъртият Петър – се проектирал успешно върху Черен Петър и той биел наред селяните, чукал сестра си и козите и мизерствал в степен, достъпна единствено за малцина избрани галеници на обратното на съдбата.

После дошло отвличането на Вероника, аферите с вконения дракон, Марсита умряла и Черен Петър повече си нямал жена. Добитъкът страдал, но не можел да запълни огромната празнина под лъжичката на стопанина си и той безчинствал още по-свирепо из далечните краища, където забягнал след погрома над черния му замък, тормозел зверски девиците по света и всяка нощ заспивал, изгарян от ненавист, неопределена жажда за мъст и опияняван от мечти за абсолютна власт.

Годините минавали и мечтите останали единственото хубаво в живота на Черен Петър. Дори девици вече не се намирали – хората се научили да си пазят жените от него. И ето, че в една особено безлунна, черна нощ трескавото съзнание на Черен Петър било споходено от блестяща мисъл – всичко, що бил научил от стария вконен дракон за магията, могло да влезе в употреба, за да му донесе идеалния слуга – труп, който ходи и говори по негова команда. Първоначалната идея на Черен Петър всъщност била да навърже с магия отделни дървени компоненти и да ги използва да вършат физическата работа вместо него, и дори реализирал този проект, но реалните възможности на този мета-робот се оказали твърде ограничени. След това пробвал с живи животни, но те пък имали своя персоналност и постоянно му бягали от контрол. И тъй, в тъмнината на безумната си самота, в тази знаменателна нощ, Черен Петър решил да изпробва вече разработените методи върху труп.

И почти без усилие, само след десет минути копане, един труп се надигнал от разорания си гроб и завлачил туловището си през гробището, към леговището на Черен Петър.

Естествено, трупът бил женски. Черен Петър бил щастлив.

И ето, днеска, в този пролетен ден, Черен Петър с неудоволствие установи, че едно от зомбитата му се е отклонило от посмъртна служба, водено от незабележима грешка в магията за управление, напуснало е пределите на малкото му гробищно кралство още преди пет дни и току-що е прекратило съществуването си.

Черен Петър повдигна рамене и извика всичките си поданици да се явят за преклонение пред личността му, след което отиде до гробищата, за да си изрови ново зомби.

… има още текст, ма го няма онлайн. ако някой го иска, да прати пари, ще го получи. или да изчака достатъчно. пак ще го получи. или да се застреля… тогава все тая.

TweetНещата от Гората
Книга 2 – Хрониките на смъртта

Автор: Rogger Dojh
Година: (undergoing project)

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

ИНТЕРМЕДИЯ

8.

Ето как стоят нещата: Черен Петър за пореден път се изпречва пред интересите на Плът и Вероника. Сега, за разлика от преди, и двамата са се поотракали като властници и са свикнали да взимат бързо и адекватно решения и без никакви церемонии осъждат свръх-развития селянин на смърт (залата е същата, столът на съдебния заседател е както винаги прашлясал, а старият лешояд Гнилън почесва плешивата си глава под червената качулка, подпрян на алебардата в ъгъла; Плът произнася уводното слово: “Черен Петър прекрачи всякакви граници и прояви непоносимо лош вкус”, Вероника се произнася по присъдата с “Да умре”, Плът удря с дървен чук по масата и всички се разотиват).

Черен Петър в това време се е отдал на черните си страсти и вместо да откопае едно зомби, за да компенсира загубата, разорава цялото гробище, а на следната нощ и гробището на съседното село. Вече ефективната бройка на неживите, които се тътрят под слънцето в отговор на командите му е 166 парчета. Всъщност е над 300, но останалите са твърде увредени от престоя в земята, за да представляват интерес за друг, освен за Черен Петър, и години по-късно за изследователите на особеното му психическо състояние.

Мегломанията на Черен Петър обаче има неочаквани последствия – капацитетът му за контрол върху неживите е ограничен и 320 зомбита го сварват неподготвен. И макар че някои от идеите и магическите му имплементации са доста хитроумни, той си остава по душа прост, малтретиран селянин и в крайна сметка не си изпипва нещата. Практическият резултат е, че ходещите трупове започват да щъкат хаотично наоколо, да рушат всичко по пътя си и да ядат мозъците на живите, за да си набавят миелин – функция по захранване с необходими вещества, заложена на ниско ниво в програмирането им.

Околните селища изживяват ужасяващи дни – живите мъртви налитат на тълпи по всяко време от денонощието, трошат вратите и прозорците и избиват населението, без оглед на възраст и пол. Оцелелите се спасяват с бягство, кой както може. А Черен Петър, напълно загубил контрол над самия себе си, обикаля на гърба на прегладнелия си, полу-прозрачен кон, и вдига новите трупове на крака, добавяйки ги към армията си.

Некромансерът има проблем с контрола, но със здвижващата сила няма – това е една от тайните, която дъртият вконен дракон му е предал – как да черпи неограничено безплатна енергия от потенциала между царството на живите и царството на мъртвите. Затова пълчищата от зомбита стават все по-многобройни, все по-брутални и все по-неконтролируеми.

В това време Маргарита отново се връща към уроците си при Старата Вещица, а Плът изпраща съгледвачи по дирята на зомбито. Нито един от съгледвачите не се завръща и това само по себе си също представлява обезпокоителен доклад.

Плът се съветва с Лудия Херцог, който, след като чува разказа, настоява да доведат и Маргарита. Когато Плът пита защо, единственият отговор, който получава е: “Черно Влечуго Черен Петру око вади”.

В крайна сметка Маргарита долита в Замъка на 6тата мечка и Лудият Херцог беседва с нея насаме часове наред. Когато накрая я освобождава и Плът влиза при него, Лудият Херцог му съобщава, че принцесата е усвоила голяма част от планираните умения и качества и е време да поеме по широкия свят да си търси късмета. Плът, както обикновено, приема безрезервно съвета от лудия старец и Маргарита заминава на пътешествие. А въпросът със зомбито остава нерешен, тъй като Лудият Херцог отказва да говори повече за това и се оттегля в покоите си за неопределено време. Там, далеч от хорските и роднински очи, той следи през кристалното си кълбо движението на Маргарита.

ЧАСТ II

КЪСМЕТЪТ НА МАРГАРИТА

10.

Маргарита не беше единственият престолонаследник, който в този месец напусна кралството си в търсене на имагинерното понятие късмет. Джон Гордън беше изритан от Негово Величество Върховен Наместник Сайон, който прецени, че момчето се е разглезило неимоверно в ръцете на развратните, лигави, сладникави, влажни едрогърди придворни дами и е крайно време да приложи на практика военните си умения.

Сайон беше мъдър мъж. Народът му го обичаше и тачеше реда, който цареше в кралството. Воден от вроденото си чувство за адекватност, Сайон отказа на сина си свитата, която поиска на заминаване, и го изпроводи на път единствено с един кон, комплект благороднически дрехи (подронващи авторитета на един принц), дребна екипировка и скромна кесия жълтици.

- Отиваш да си търсиш късмета, не да пилееш ресурсите на кралството. През следващите 3 години кракът ти да не е стъпил тук. Когато този срок изтече, заповядай, когато пожелаеш, да се похвалиш с успехите си… а и просто да изпием по череп с вино.

Недоволен, кисел като гръмогласен облак, Джон се метна със сила на седлото на коня си и го пришпори безмилостно по мраморната алея пред царския дворец.

Здрачът свари Джон насред пътя. Младият принц беше навикнал някой постоянно да се грижи за него и да планира всяка негова стъпка, и затова пропусна да предвиди подслон. Изчезващата светлина постепенно привлече вниманието му, той осъзна грешката си и, насочвайки целия си гняв към коравосърдечния си, “справедлив” баща, пришпори коня си с нов хъс и продължи да язди, без определена цел и все в същата посока. А всъщност трябваше да е благодарен на татко си, че все пак му беше дал един от най-хубавите жребци в цялото кралство и животното продължаваше напред и напред, следвайки безгрешно пътя в тъмнината, без никакви признаци на умора.

От друга страна, как се беше получило така, че толкова мъдър владетел като Негово Величество Върховен Наместник Сайон беше пропуснал да научи за долния конски заговор, в който участваха всички коне, не в кралството, а във Вселената – изобщо? Никога не ще узнаем. Може би просто никой не би повярвал, че благородните коне в корена на конското си аз бяха прогнили черни твари, или може би конспирацията беше семантично предопределена от литературните закони, на които се подчиняваше този създаден в книга свят, но е факт, че всички конски биологични видове участваха в мащабна шпионска машина и следваха имагинерните мега-цели на Йотакон. Но това излиза извън понятието на което и да е нормално живо същество, освен може би 6-тата мечка, затова ще се ограничим с конкретните прояви на конщина, тук и сега, във нощта, под седлото на Джон.

Конят получи команда през етера на магическата тъкан, която лежеше под битието, и, както бурно тропаше напред с копита, така изведнъж се спря и изхвърли със страшна сила ездача си от гърба си. Джон, напълно неподготвен за това, отлетя в нощта и се приземи на краката си сред храсти и трънак, а конят му препусна нататък, заглъхвайки постепенно в далечината и отнасяйки малкото багаж, който Джон беше успял да си изврънка, в това число и меча му. Не, че Джон оставаше без оръжие – като се почне от острите му нокти и острото му нощно зрение и се стигне до гаротата, вплетена в украсата на левия му ботуш, той беше покрит с всевъзможни инструменти за умъртвяване. Но мечът беше благородно оръжие, с него посвещаваха в рицарски сан, и беше унизително да му го отнемат така.

Джон излезе на пътя и погледна с обезумял от ярост поглед в посоката, където конят му беше отпътувал. Стисна юмруци и от дланите му прокапа кръв, когато ноктите му се забиха в тях.

Урок номер 1. Синхрон с обстоятелствата. За Джон това беше наистина болезнено, да стои и да иска да убива и да разкъсва и да няма кого… И светът изведнъж вече да не му се подчинява. Катарзисът на трансформацията бушуваше в кръвта му и той имаше чувството, че ще се взриви. В този момент започна истинското превръщане на Джон.

Ако междувременно проследим дирята на субетерния сигнал, принудил коня да изхвърли господаря си, ще стигнем до един черен, сбабичосан кон с жълт котешки поглед и димящи ноздри, пасящ мирно тревица пред леговището на сина си, Бено. Много особен кон, който хем беше кон, хем беше дракон. Или може би не чак толкова необичаен, защото много от изследователите на констатуквото смятаха, че драконите са просто мутирали коне с крила.

Във всеки случай, мирен и тих на вид, този кон имаше могъщ мозък, стиснат в менгемето на ужасно заклинание за подчинение, който във всеки миг от своето битие търсеше начин а) да се освободи от заклинанието и б) да си отмъсти. Нещо като биологично-магически свободолюбив, отмъстителен супер-компютър със силно орязан софтуер. В момента същият този мозък недоволстваше, защото ограничителното заклинание не му беше позволило да стъпче с чужди копита Джон и трябваше да се задоволи с невинното изоставяне.

Джон постоя още малко така, след което се огледа и се опита да прецени, накъде да продължи. Докато разсъждаваше над въпроса, той установи, че излизайки от столицта инстинктивно се беше насочил към Гората, където беше прекарал 5 месец с Маргарита. Явно подсъзнанието му се намираше в органи, по-чувствителни и от главата му.

Е, това звучеше приятно и той затича леко по пътеката в същата посока, приближавайки се с всяка крачка до Горското кралство.

11.

Маргарита също пътуваше сама, но по свой избор. Надин беше предложила да я придружи, но след разговор с Плът Маргарита беше отказала, давайки си сметка, че Старата Вещица е единственият вещ лекар в гората и там ще имат много по-голяма нужда от нея.

Облечена в специално ушит кожен костюм с отвори за крилата, същата вечер Маргарита планираше в посока Стъклената Планина на 150 метра височина над Предпоследното Кралство, където все още живееха мраморни хора, и наблюдаваше разсеяно преминаващия терен под себе си. За разлика от Вероника, която пърхаше, за да лети, и не беше свикнала да изминава твърде дълги разстояния по въздух, Маргарита още от малка се беше научила да прекарва дълго време във въздуха и се чувстваше перфектно така.

Започна да й се доспива. Тя се качи малко по-високо и си намери въздушно течение, което вървеше в същата посока. Когато усети уверените хладни струи, тя блокира ставите на крилата си, отпусна се и започна да задрямва.

По някое време след полунощ се събуди, защото й се пишкаше, и установи, че се е издигнала на повече от 300 метра и се е отклонила от целта вляво – вълшебното блещукане на далечната Стъклена Планина сега се забелязваше от дясната й страна. Маргарита огледа придирчиво пейзажа под себе си и започна спускане, за да си избере удобно място за личен тоалет сред природата.

“Да бях пиле,” помисли си Маргарита, “да бях се изцвъркала в полет. Ма не съм. Ще кацам.”

Хареса си възвишение, покрито с дървета – всъщност докъдето погледът й стигаше, все имаше дървета – и закръжи над върхарите на вековните борове, за да намери подходяща пролука. Ставите й вече бяха освободени и тя накрая размаха бързо крила и заманеврира сред клони и стволове, докато накрая нозете й не докоснаха леко земята и тя стъпи. Сви крила зад гърба си и остана неподвижна за малко, докто свикне с усещането за тежест.

Изпишка се до едно старо дърво и отново огледа обстановката, за да прецени, какви други ползи може да извлече от нея. Основно стволове на борове и покров от борови иглички на земята – и двете вече експлоатирани като тоалетна. В просветите – боровинкови храстчета, които още не бяха дали плод. Гъби, лишей и мъх. Гризачи по дърветата, дървесни червеи под кората. Малко птици в горните етажи на гората. От всичко това единственото, което Маргарита беше готова да яде, бяха гъбите и яйцата на птиците, затова тя отдели известно време да си събере гъби (Старата Вещица я беше обучила изключително внимателно в изкуството да разпознава съедобните гъби и да знае специалните качества на останалите) и после попрепъха из клоните на боровете, за да си набави яйца. Тъй като не й се занимавше да стъкмява огнище, изяде събраното сурово и походи малко, докато достигне горски поток, който беше маркирала на пристигане още от въздуха. Пи вода и седна да послуша малко ромона му.

- Добра стига – рече един глас от дясната й страна и така й изкара акъла, че ако не се беше погрижила вече за това, сигурно щеше в този момент да се напишка. Маргарита имаше изключителен слух, който в Подземното Царство беше достигнал почти пълното възможно съвършенство, но нищо не беше чула, преди този глас да й проговори, затова не очакваше друго, освен минутите да се нижат в пълно спокойствие.

- Хубава нощ – каза друг глас от лявата й страна и шокира очакванията й още веднъж.

- Ароматен въздух – допълни трети глас зад гърба й. Маргарита скочи на крака и се изстреля нагоре, разтваряйки криле в паника. Погледна обратно надолу от височината на новата си позиция във въздуха. Цялата трепереше – не от страх, а от адреналин.

Три чифта очи я гледаха в отговор.

- Какво, по дяволите, искате? – изстреля Маргрита. – Защо се промъквате?

- Не се промъкваме – рече вторият глас. – Телепортираме се.

- А?

- Ту сме тук, ту сме там – уточни първият глас. – Няма нужда да ходим или летим като теб.

- Телепортирате се – повтори Маргарита, за да запомни новата дума. – Защо се телепортирахте при мен?

- За да те видим, какво си.

- Видяхте какво съм – сърцето й още не можеше да се успокои. – А вие какво сте?

- Ние в особен смисъл на думта живеем тук в момента – натърти третият глас.

Маргарита си спомни за историята на леля й Снежанка, която като млада беше живяла при джуджета.

- Джуджета? – попита тя.

- Не, какво е това?

- Малки хора с бради, големи носове и стадно чувство.

- Не.

- А как се наричате?

- X.

- Y.

- Z.

Маргарита не отговори веднага, защото това бяха изключително странни имена. Тя отново напрегна зрението си, за да различи по-добре, на кого принадлежат очите, но нещо не се получи.

- Защо не мога да ви видя като хората? – скара се тя, пляскайки с крила, за да запази позиция във въздуха.

X, Y и Z зашушукаха нещо, след което X рече:

- Може би защото сме синкретични абстракции на микро-порции от божествената еманация.

- Браво на вас.

Разговорът отново замря. Очите на земята примигнаха и се разместиха, без видим път на движението. “Ето какво било да се телепортират,” констатира Маргарита на ум.

- Можеш да слезеш при нас – рече X. – Природата ни е твърде различна от твоята и живеем в симбиоза с биологичния ти вид, така както ти живееш с дърветата.

- Хайде, така ми е трудно да те възприемам пълноценно – добави убедително Z.

- Нямаме какво да ти предложим, тъй като ти вече задоволи всичките си биологични нужди, но може да си поговорим – довърши Y.

Маргарита, вече възвърнала в голяма степен самообладанието си, се спусна и отново кацна на земята. Огледа се и като че ли видя очите, но не съвсем.

- Не ви виждам добре – оплака се тя.

- Това е естествено, съществуваме в различни реализации на една и съща реалност и контактът между нас на твоето съзнателно ниво е сравнително слаб. Много по-лесно ни е да предизвикваме въздушни вълни, отколкото да променяме посоката на светлината, затова ни чуваш добре, но не можеш да ни видиш ясно.

Маргарита нищо не схвана от това, но си замълча.

- С какво се занимавате? – попита най-сетне тя, защото друг въпрос не можа да измисли.

- На ваканция сме – отвърна X. – Нещо като зелено училище всъщност.

- В момента имаме лично време и просто си обикаляме. По-късно отново имаме уроци.

- Какво учите? – стана й интересно на Маргарита.

X: Квантова физика.

Y: Интеграли на Стратонович.

Z: Евангелието на Йоан.

Маргрита отново замълча. Нещо като че ли не се разбираше добре със синкретичните абстракции на микро-порциите от божествената еманация. Изглежда говореха на различен език.

- Ами ти – наруши тишината X. – С какво се занимаваш.

- Търся си късмета – рече Маргарита.

- Уау, това е много интересно! – възкликнаха трите гласа като един. – Как го търсиш?

- Обикалям по широкия свят, за да ми се случват интересни, поучителни и ценни неща.

- Създава последователност от вектори през четириизмерния пространствено-времеви континуум, като позволява на квантови ефекти да модифицират параметрите на векторите, и пренастройва вибрацията си в зависимост от конкретната реализация на крайната точка на всеки вектор – преведе Z на… бих искал да кажа човешки, но в името на абсолютната истина ще кажа синкретично-абстрактен език думите на Маргарита. Останалите абстракции кимнаха с разбиране.

- Това е изключително интересно преживяване – рече Y. – Ние имаме курс по векторна трансформация на вибрацията, който продължава три поредни години. Но на мен ми харесва повече твоят начин, защото не ти се налага да стоиш в учебна стая.

Маргарита отново не знаеше, как да отговори. Докато мислите й объркано скачаха от ъгъл в ъгъл в главата й, една от тях се закачи за друга и Маргарита внезапно реши да попита:

- Знаете ли, защо учителите ми викат “Черно Влечуго”?

X, Y и Z замърмориха отново в нещо като абстрактен съвет на мозъчния еманационен тръст, след което X отговори:

- Защото майка ти е получила болезнени разкъсвания при раждането ти, заради крилата ти. Това е помрачило малко радостта й да има бебе и тъй като майчиният й инстинкт не й позволява да те намрази, тя е канализирала негативните си чувства, като те нарича тайно с това име, с известно умиление, бих казал. Майка ти също така има силно присъствие в нашата реализация, за което не си дава сметка, и тук е добавила върху твоята проекция (също доста осезаема, за разлика от повечето биологични единици, с което споделяш света си) качеството ти на черно влечуго. Заради това някои по-чувствителни индивиди са в състояние да уловят усещането за това качество и те наричат така. Предполагахме, че знаеш това, то е записано във висшите ти духовни проявления.

- Качество на черно влечуго? – с изключително недоверие в гласа изрече Маргарита.

- Да. Виждаш на тъмно, чуваш изключително ниски децибели и възприемаш честоти между 1Hz и 100KHz, умееш да манипулираш на ментално ниво почти всяко живо същество и можеш да живееш под вода, без необходимост от въздух.

Маргарита не разбра това за децибелите и херците, за манипулацията вече знаеше, но това с водата я изуми.

- Наистина? Под вода?

- Би трябвало да се чувстваш изключително добре в дълбоки, застояли, тинести водоеми.

- Блаааа.

- Е, това е матрицата на качеството. Твоята конкретна интерпретация е строго индивидуална – успокои я Z.

- Ооо, нищо не ви разбирам – издразни се накрая Маргарита. – Защо не можете да говорите като хората?

- Хм.

- Съжъляваме, но май не можем. Не сме хора – преведе X.

- Трябва да се връщаме на училище.

- Беше ни наистина много приятно!

- Ще ти се обадим пак!

- Аз след малко заминавам – каза Маргарита.

- Ти се движиш в твоето пространство, до което ние имаме директен достъп във всяка отделна точка…

- Да, да, добре – прекъсна го Маргарита, която повече не искаше да слуша врели-некипели.

- Така де, не е проблем. Можем да дойдем при теб, където и да отидеш.

- Наистина ли? – зарадва се момичето. Не, че беше чак толкова очарована от срещата, но пък тези неща бяха изключително доброжелателни, очевидно притежаваха безценни способности, като това да се телепортират, и кралският й усет към изгодата й говореше, че едни по-продължителни отношения само биха й били от полза. – А защо никога не сте идвали в Гората?

- В момента сме в гората – рече логично X.

- Не, в моята гора, където живея.

- Защото просто не сме. Светът ти е безкраен, няма как да бъдем навсякъде във всяко време.

- А защо сте тук, тогава?

- Хубава нощ – рече единият глас.

- Ароматен въздух – допълни Z.

- Търсехме определена еко-среда, за да се насладим на качествата на света ти, и случайно се оказа, че се засякохме с теб.

- Яко.

- Хайде, до скоро – казаха трите гласа в един и впечатлението за очи изчезна.

Маргарита поседя още малко на брега на горския поток, опитвайки се да осмисли преживяването. Интересно, рече си тя накрая, подскочи и литна, за да открие друго въздушно течение, което щеше да я отнесе по-близо до Стъклената Планина.

12.

Пътуването до Стъклената Планина беше нейна идея. Като малка се беше впечатлила от една приказка, където Грозната Свинарка отглеждаше прасета в гора от дървета с човешки длани вместо листа, и сега, когато се оказа, че се налага просто да се махне, реши да отиде и да провери на място, какви са тези дървета.

Когато се издигна на нормална височина за полет, Маргарита се огледа за блясъка на планината и се насочи натам. Тази светлина се виждаше нощем от голямо разстояниея – планината грееше със собствено зарево и това още повече привличаше момичето.

Целта й все още беше далеч и Маргарита прецени, че ще трябва да направи поне още едно приземяване, преди да я достигне. Отново блокира крилата си, затананика си някаква песничка и се отпусна в студените струи на вятъра.

“Прасето, което лети във небето на някакъв странен предмет
Кога ли ще паднеее (пееше си Маргарита)
И в небесното царство това свинско коварство няма никакво място”

…замълча за малко, за да измисли следващата рима, но незнайно защо й дойде да добави:

“…Аз ли бах тогаваа…”

Тази песен я отегчи и тя започна друга:

“6-тата мечка си има брада, има брада, има брада
И кой ще я скубе, пита се тя, пита се тя, пита се тя
И има си шапка, червена и бяла, червена и бяла, червена и бяла
И коледа иде, прасето ще страда, прасето ще страда, прасето ще страда”

И т.н., и т.н. Полетът беше дълъг и скучен.

По някое време напред и отляво се зароди светлик, който постепенно се превърна красив изгрев сред леки, цветни облаци. Маргарита отдели няколко минути да му се възхити, след което започна да се оглежда за населено място, където да хапне топла гозба за закуска. Ето, под първите слънчеви лъчи блести витото тяло на голяма река и в една от извивките има град с кула в центъра – изглежда изключително цивилизовано даже, много по-индустриално, в сравнение с Гората.

Маргарита се насочи натам и след половин час краката й меко стъпиха в центъра на градския площад, под стресираните погледи на малкото невинни минувачи.

До тук добре. Но когато секунда след това покрай ухото й прелетя със свистене стрела от арбалет, вече ве беше добре.

Маргарита се хвърли встрани инстинктивно и се просна на земята зад фонтана в центъра на площада. Надникна внимателно, за да види, кой стреля по нея и видя – облечен в черно наметало човек, който точно приключваше с презареждането на арбалета си. До него стоеше друг, облечен в кафяво расо, и държеише в изпънатата си ръка кръст, мърморейки нещо зад него.

- Какво правите бе, идиоти! – провикна се Маргарита. – Да ме утрепете ли искате?

Това като че ли накара стрелеца да се поколебае, преди отново да стреля. Той все пак натисна спусъка и втора стрела изтрака на сантиметри от лицето на Маргарита. Тя се ската по-добре и бързо се протегна и прибра стрелата. Добра изработка. Сребърен връх. Че кой идиот хаби сребро за стрели?

- Ей, алоо, вие не може ли да говорите? Току-що пристигам, дори не знаете, коя съм, за какво стреляте по мен? – отново извика Маргарита.

Този път стрелецът изобщо не стреля, а проведе кратко съвещание със свещеника до него.

Момичето тъкмо се приготви отново да надзърне, за да види, какво се случва, когато над нея падна сянка и един нисък, тежък глас попита:

- Коя си?

Тя се обърна натам. Застина така, пред насочения към главата й арбалет.

- Маргарита – рече тя, позамисли се и реши да добави. – Маргарита, Черното Влечуго.

- Ха? – попита този глас, чийто притежател не можеше добре да разгледа, защото слънцето блестеше точно зад гърба му и я заслепяваше.

- Маргарита – потрети тя. – Престолонаследница на Горското Кралство.

- Я се усмихни.

Тя се насили и му тегли една превзета усмивка.

- Има нормални зъби – рече свещеникът, който също се беше доближил. – Да проверим нещо – добави, пъхна зелена китка в някаква украсена кофа с вода и напръска с нея Маргарита. Момичето го изгледа с повдигнати вежди.

- Какво си мислиш, че правиш? – попита тя.

- Нормална е – каза свещеникът на другия, който пък рече на Маргарита:

- Можеш да станеш. Внимателно и без резки движения.

Тя го послуша.

- Какво дириш по тея краища? – попита човекът в черната дреха.

- Манджа – чистосърдечно отвърна Маргарита. – Последно имах възможност да се нахраня на маса, с нещо готвено, преди повече от седмица. От тогава карам на гъби, корени и сурови яйца. А ти, каква ти е ролята, че се нахвърляш на всеки непознат с този, бих казала смешен, арбалет? Всъщност се радвам, че не си достатъчно точен.

- Ей, внимавай, какво говориш! – сопна се стрелецът.

- Дорбе, извинявай. Как се казваш?

Настъпи тишина. Очевидно другият не искаше да й каже името си, дори сигурно се дразнеше много от разхайтеното й поведение и искаше да й демонстрира првъзходство по някакъв начин, но пък Маргарита беше чаровна мома от кралско потекло и просто, ей така, по навик, някак си владееше ситуацията. Сигурно беше нещо в осанката й, или в обертоновете в гласа й, или пък погледът й подтискаше волята на събеседника й…

- Хайде, какво толкова, няма да те изям, ако ми кажеш – отново пробва Маргарита.

- Ван Дер Меер! – чу се вик от периферията на площада и човекът с качулката погледна натам.

- Ван Дер Меер – констатира Маргарита. – Приятно ми е да се запознаем.

Ван Дер Меер отново погледна към нея, т.е. отворът на качулката му се завъртя в нейна посока.

- Виж какво, или ме застреляй, или разкарай този арбалет и ме заведи в някоя кръчма, където ще се радвам, ако ми правиш компания, докато хапна. Не познавам никого тъдява и, макар че се държиш ужасно, бих си поприказвала с теб.

Ван Дер Меер съвсем вече не знаеше как да постъпи – очевидно се вживяваше в ролята на местен герой, но очевидно нито му стискаше да утрепе непознатата, нито пък да отстъпи и да признае, че се е държал нескопосано и смешно.

Мъжът, който беше извикал името му преди малко, се приближи. Той поне носеше нормални ежедневни ловджийски дрехи и не криеше лицето си.

- Какво става тук – поинересува се той. – Когато се разстеля, реших, че отново имаме вампири. Макар че в това слънце не ми е ясно, как би могло да стане.

Ван Дер Меер мълчаливо помръда арбалета си в посока към Маргарита.

- Да, коя е тази – попита новодошлият.

- Маргарита – каза Маргарита търпеливо. Все пак беше на ново място и щеше да й се наложи да се представи към стотина пъти. Освен ако… Ако направеше нещо, с което да привлече вниманието и да се прочуе набързо и от само себе си. Вече имаше публика (първоначалните минувачи отдавна се бяха разбягали, оставяйки я за малко насаме със стрелеца), така че имаше и смисъл да направи едно малко шоу. Пък и до тук дипломацията не работеше особено добре, защо да не изпробва нещо от уроците с Джон Гордън?

Маргарита внезапно подскочи, плясна с крила и прелетя мълниеносно над главата на мъжа с арбалета, изтръгвайки в полет оръжието от ръцете му. Той реагира изключително бързо, но въпреки това закъсня с части от секундата. Извивайки се във въздуха като котка Маргарита се приземи зад гърба му и го халоса с приклада на арбалета по главата със сила, в която включи цялата тежест на свободно падашото си тяло. Ван Дер Меер се свлече насред черното си наметало и остана да лежи на каменната настилка. Маргарита захвърли оръжието върху му.

- Маргарита – повтори тя още веднъж, като по погледите на двамата разбра, че този път всички ще го запомнят добре. – Този тук отказа да ме изведе на обяд – тя подритна неподвижния Ван Дер Меер. – Ти какво ще кажеш? – обърна се тя към ловеца.

- За мен ще бъде чест – отвърна той и се усмихна накриво. – Робин – представи се след това и предложи ръка на момичето с прилеповите крила. В това време свещеникът приклекна до приятеля си, за да провери състоянието му.

Робин знаеше една страноприемница, където дори в този ранен час бяха готови да посрещат гости, и заведе Маргарита там. Докато вървяха по все по-оживените улици, Робин се започваше да се чувства изключително добре, защото всички съграждани, които срещаха – а той ги познаваше до един – все пак това беше малък провинциален град – го гледаха шокирани и му правеха път.

Когато най-сетне се настаниха на маса в страноприемницата, Маргарита наруши тишината, в която бяха изминали разстоянието от площада:

- Какво имаше пред вид онзи плешивец с кафявата дреха, като каза, че съм нормална?

Робин наклони глава и я изгледа внимателно.

- Колко отдалеч казваш, че идваш?

- По груби преценки съм прелетяла вече повече от 7000 мили – отвърна Маргарита. – Кралството ми се нарича Гората и, за да ти спестя неудобството да се държиш непочтително, държа да те информирам, че съм прекият и единствен престолонаследник там. И преди три месеца убих два заека само с думи, без да ги докосвам.

- Не се и съмнявам – отвърна Робин, който добре беше преценил характера и възможностите на прилеповото момиче.

- Та, за нормалната. Какво значеше това?

- Знаеш ли, какво е вампир?

- Не.

- Това е мъртвец, който е умрял от ухапване на друг вампир. Вампирите имат криле, които много приличат на твоите, изключително силни са, хранят се с човешка кръв и плът и могат да бъдат унищожени само, ако бъдат разкъсани на достатъчно малки парчета или ако право в мъртвото им сърце бъде забит кедров кол. Среброто, светият кръст, светената вода, чесънът и слънчевата светлина им причиняват силна болка и дскомфорт и ги гонят. Ние в Долен Уирмингтън, за голямо съжаление, си имаме популация от вампири, които редовно ни тормозят и Ван Дер Меер е един от стражите, които общината назначи, за да ги гони от града.

- Колко интересно – откликна Маргарита, заинтригувана силно от историята. – Къде мога да ги видя?

- Не искаш да ги видиш – поправи я Робин и се обърна към младата, кръшна сервитьорка, която току-що беше дошла при масата. – Два пъти от каквото сте наготвили за днеска, и по една бира – поръча той. – Ще пиеш бира, нали? – попита след това Маргарита.

- Да – кимна тя. – Защо да не искам да ги виждам?

- Защото повечето хора, които са ги виждали, или са умряли или са се присъединили към клани им.

- Може би ме бъркаш с някого. Освен ако сама не пожелая, нито ще умра, нито ще се присъединя към каквото и да е.

- Възможно е. Но те съветвам да не се фукаш излишно. Не познаваш тези изчадия.

- Е, сега вече наистина ме заинтересува. Смятам да се запозная с тях при първа възможност.

Робин я погледна с известно съжаление в погледа, след което се отдаде на топлата, димяща манджа, която току-що беше пристигнала. Маргарита го последва.

13.

Джон Гордън пристигна в Гората шест дни, след като изгуби коня си. Беше уморен, прашлясал и дълбоко раздразнен от целия заобикалящ го свят – трябваше да спи на твърдата земя, да се храни със сурово уловено месо, да тича със смешните благороднически ботуши, които най-накрая захвърли – в крайна сметка майка му беше предала достатъчно от своите котешки гени, за да му е лесно да тича и бос. Трябваше да губи излишно време, когато можеше да язди, да спи в шатра и да го забавляват красавици…

Унесен в мислите си, Джон да малко да пропусне момента, в който зомбито излезе от храстите насреща му и изръмжа:

- Мозък…

Джон се спря и се вгледа през сутрешната дрезгавина. Не беше виждал такова чудо. Нещо го отличаваше от всички други неща, които беше срещал в живота си. За момент се замисли и установи, че всичко, що беше пресичало някога пътя му, беше или живо, или мъртво. А това тук… Това сякаш не беше нито едно от двете. Предизвикваше силно усещане за нередност.

- Мозък… – изломоти зомбито, докато единствената му ръка се люлееше от лявата му страна. Докато произнасяше думата, от разнебитената му челюст се отрони червей. – Мозък…

По всичко личеше, че зомбито го е забелязало. Сега то се тътреше решително в негова посока.

Повея утринен ветрец и довя до ноздрите на Джон адската смрад на разровения гроб. Заедно с нея до слуха му достигна и дразнещо жужене. Джон се взря още веднъж – да, около зомбито летяха дебели, зелени, охранени мухи – летяха, летяха, па кацаха да си починат, да пригладят крилца и да похапнат. Това не бяха мухите, които хората използваха в мускофилската репликата – “Отиди да късаш крилцата на мухите”. Тези мухи по-скоро летяха нощем в потните кошмари на чистачите на обществени нужници…

С приближаването естетическото въздействие на зомбито се засили твърде много и Джон се отдръпна на известно разстояние и отново спря. Хем му беше противно да наблюдава това изчадие, хем не можеше да откъсне очи от него – по това си качество зомбито приличаше на прясно ПТП с димяща локва кръв на асфалта.

Това беше ново зомби, придошло насред Гората почти месец след първия инцидент. Количеството неживи в красивата свита на Черен Петър беше нарастнало неимоверно и робите му все по-често започваха да се изплъзват извън контрола му. Но това вече не го интересуваше – те наистина бяха много.

Зомбито, останало безпризорно под небесния покров, коригира треакторията си и с хрипове и гърлено свистене се насочи отново към свежия, пулсиращ в миелин мозък на Джон Гордън.

Тази игра продължи още известно време – Джон се местеше, а зомбито свиваше към новото му положение. След като се запозна с основите на поведението на новото същество, Джон се поотегчи и се оказа изправен пред вътрешен конфликт – от една страна изпитваше силното желание да затрие от лицето на земята тази грешка на… природата в най-общия смисъл, но от друга тя така смърдеше, че дори на 10 метра от нея вече се не траеше. Накрая Джон се спря на компромисно решение и запрати солиден, голям камък към сивата, грозна глава. Камъкът се стовари върху черепа с мек звук, после тупна на земята, а зомбито само измуча отново и изведнъж се забърза. До толкова, че Джон трябваше да побягне, за да се спаси – и ако не беше майстор на над 1000 оръжия (т.е. не беше прекарал във физически упражнения почти целия си досегашен живот), миелинът му вече щеше да принадлежи на друга, излязла вече от употреба биологична система.

От друга страна Джон не беше свикнал да бяга пред лицето на каквато и да е заплаха. Затова се опита да спре, за да провери, какво става, но зомбито се оказа, че на бързи обороти се влачи по петите му и аха! да го достигне с некоординирано движение на ръката си. Затова Джон отново побягна, този път по-чевръсто от преди. При следващата проверка зомбито отново му дишаше във врата… Адреналинът на Джон започна да се покачва. Това не беше нормално, той беше изумителен бегач, как успяваше това нещо да го последва между дървета, през дънери, под каменни мостове и в тази река… Да, зомбито все още цамбуркаше след него. Миризмата беше почти убийствена. Налагаше се да смени тактиката, ако не искаше да го захапят между плешките.

Ето втори мост над реката. Джон се засили допълнително, скочи, изтича по вертикалната страна на каменния мост и се превъртя назад, прелитайки над чудовищната човешка останка. Падна във водата на кратата си и замахна с дългото острие на кинжала, който беше измъкнал от крачола на панталона си. Металът се вряза в некротиралата плът на зомбито и с хрущене преряза през гърба почти целия му врат. Зомбито по инерция продължи още малко, колкото да си удари главата о моста, но нищо друго не се случи. То се прегъна назад, след това възстанови равновесие по абсолютно неестествен начин и се завъртя на 180 градуса. Главата си остана на мястото, а замъглените, сиво-жълти очи се вторачиха в Джон.

- Мозък… – изграчи разкъсаното гърло и Джон Гордън реши, че е време за нещо драстично. Търти да бяга, избра си едно наистина високо дърво и се покатери по него с ловкостта на пантера.

Зомбито стигна до дървото, замахна с ръка и с три последователни удара го прекърши. В полет Джон скочи от клона, на който беше застанал, и се прехвърли на съседно дърво. Очевидно за втори път преценката му за поведението и зъвможностите на новата твар беше погрешна. Затова му се наложи да се премести на ново здраво дърво, после на трето, после на четвърто, докато изчадието вървеше подир него и трошеше дебелите стволове, сякаш бяха тръстика.

Горските обитатели, привлечени от шума, се появяваха в периферното зрение и щом видеха, какво се случва, търтваха да бягат. Между тях се падна и Прасето, което изквича като заклано, щом съзря зомбито, и хукна към Кралския Дворец, за да обади на стражата, че зомбито (в Гората нямаха дума за това, но сега бяха измислили нова такава и ние свободно ще я превеждаме като зомби) се е завърнало.

Слънцето се показа между клоните на дърветата и Джон тъкмо започваше да се чуди, как ще успее да се оправи в тази каша – гадината, която го преследваше, не даваше абсолютно никакви признаци нито на умора, нито на каквато и да е промяна в поведението – когато Началникът на Кралската Стража долетя с отряда си и по вече изпитаната процедура вкара в прокапалите меса и гнилите кокали на зомбито толкова много кинетична енергия, че то накрая се взриви на милиони малки гнойни капчици, предизвиквайки второ некротично замърсяване в Гората в рамките на един месец.

Джон скочи на земята и отиде при Началника на Стражата, с когото се беше запознал по професионален повод при предишната си визита.

Лъскавото гюле се обърна към него. Или по-скоро се завъртя едва доловимо на половин оборот.

- Ваша Светлост! – възкликна Началникът, виждайки младия престолонаследник на съседното господарство. – По вас ли вървеше зомбито?

- Благодаря ти за помощта – директно отвърна Джон. – Подобна злина не бях срещал през живота си. Така смърдеше, че не можах да се насиля да се доближа до нея. Бих отбелязал, че липсата на нос върху гюлето ти се оказва задоволително предимство при обстоятелства като тези.

- Напълно сте прав, Ваша Светлост! Позволете да ви ескортираме до Двореца, където ще ви денекротизират, ще ви сервират храна и ще можете да прекарате утрото в утешителната компания на толкова млади зайки, колкото фантазията ви може да побере.

Вместо това обаче, веднага след процедурата по изтъркване с калчища, Плът нареди да доведат Джон при него.

- Разкажи ми, какво точно се случи – рече Плът, седнал на ръба на леглото на бабата в Къщичката на Бабата и Дядото.

Джон приседна на другото легло и набързо описа срещата.

- Това е повече от притеснително – съобщи му Плът. – Докато първият път беше изолиран инцидент, сега изглежда имаме систематично нарушаване на границита на Гората. А и нито един от съгледвачите ми не се завърна, за да разкаже, какво е видял.

- Едва ли са били подготвени за това, което са видяли – отвърна Джон. – Мисля, че ако не беше дошла Стражата, рано или късно зомбито щеше да ме умори и да се добере дори до мен. А не съм срещал живо създание, което да е било способно да ме надвие.

- Това не е живо.

- Но не беше и мъртво.

- Значи е неживо – рече Вероника, прекрачвайки прага на колибата и сгъвайки крилата зад гърба си. – Здравей, Джон.

- Моите страхопочитания, Принцесо! – скочи на крака Джон и се поклони галантно.

- Седни – рече Вероника и после самата тя се настани в люлеещото се кресло, в което обикновено сядаше Дядото, за да пуши вечер на главата на Бабата.

- Смятам, че е време за официални военни действия – обърна се към нея Плът.

- Съгласна съм. Време е да изскубнем черното сърце на незадоволения чикиджия, който пуска ходещите трупове да ни тъпчат тревата – откликна Вероника.

- Да му разпрашим главата в дъскорезница – предложи Плът.

- Да му пренаредим костите.

- Да му съблечем кожата от нечестивата плът.

- Да му отрежем всички меки части и да запълним всичките му дупки с тях.

- Дупките му също би трябвало да са меки части – вметна логично Плът.

- Още по-добре, ще се получи безкрайна рекурсия – изненада го с ново изречение Вероника. Бухалът, макар и грохнал от старост, все още успяваше да й набута по някое неизследвано познание в главата.

Джон седеше и учтиво слушаше семейния разговор. Плът продължи към Вероника:

- Искам да говоря с майка ти и баща ти преди това, но смятам да свикам обща мобилизация и още утре да поемем по следите на зомбитата.

- Аз оставам тук – рече Вероника – както и Началникът на Стражата. Все пак някой трябва да се погрижи за Гората, ако се мернат нови неживи тъдява.

- Така да бъде – отговори Плът. – Джон! – рече след това. – Последвай ме, ако обичаш. Ако си свободен, ще имаме нужда от теб по време на военния поход. Познаваш неживите.

- За мен ще бъде чест, ваше Височество – отвърна Джон и тримата напуснаха колибата.

Бабата и Дядото изчакаха няколко минути и с пъшкане се измъкнаха изпод двете легла. Докато се изправяха, старческите им кости пукаха. Или не бяха само костите – като че ли и задникът на Дядото също изпука няколко пъти на разгъване.

- Мале, жено, какво ги е прехванало сите везире, на война ке одят!

- Незнам, мъжо, мани-мани, полуделе са сите велможе, ама и какви приказки причат, белите косе да ми се изправят на стари години барем!

Тъй си приказваха старците, докато си шътаха из къщата и кипваха чай и препичаха меденки, че горските обитатели скоро щяха да заприиждат за чаша гореща напитка преди работа.

14.

След като се нахрани обилно, Маргарита усети, как умората на десетдневния полет се стоварва върху плещите й и въпреки дрямката, която си беше откраднала през нощта сред въздушните течения, изпита остра нужда от сън. Робин забеляза това в премрежения й поглед и сред разсеяните й отговори и я настани в една от стаите на втория етаж на страноприемницата. Плати лично на гостилничаря, защото почувства, че не е моментът да се разправя за пари с това странно, но изключително привлекателно момиче. Всъщност до такава степен почувства някакви неща, че реши да остане пред вратата й, докато се събуди, за да не би някой от по-брадатите и пияни гости да реши да гони вампири и да я навести с кленов кол в ръка.

Но ето, че не предвиди другия вход в помещението – прозореца.

Маргарита вече спеше повече от 12 часа, когато леко потракване по стъклото я събуди. Тя глезено се изви сред грубите селски завивки и погледна към джама, след което рязко седна в леглото.

Навън слънцето беше залязло и над града се разливаха сенките на вечерта. А зад прозореца я зяпаше и обясняваше нещо красиво бяло мъжко лице с червени очи и впечатляващи, ненормално дълги зъби.

Маргарита стана, облече си бързо кожения костюм за полет и отвори прозореца. Онзи отвън изгледа крилата й с лукаво любопитство.

- Пусни ме при теб… – изсъска човекът, който се беше покатерил по голата стена и се държеше за нея с ръце и крака, все едно беше калинка. Калинка с големи кучешки зъби.

- Влез – рече Маргарита и отстъпи, за да направи място.

- Погледни ме… – отново изсшипя гласът. Маргарита насочи поглед в червените очи и като че ли някой искаше тя да потъне в тях и да се почувства омаломощена, но нищо подобно не се случи.

- Имаш кръвоизливи и в двете очи – информира тя новодошлия. – Освен това страдаш от rubeosis iridis, което може да означава или thyroid carcinoma, или че си странен вид албинос с черна коса.

Вампирът не се впечатли особено от диагнозата и се опита да прегърне в желязната си хватка Маргарита и да я захапе за врата, но тя се изплъзна и застана на две крачки от това… студено на пипане, сладникаво на мирзма, леко неприятно, макар и красиво в своята клинична белота същество. Огледа го, за да разбере, какво я смущаваше толкова силно. Нещо не беше съвсем наред. Това тук, хем беше живо, хем… някак дъхтеше на смърт. Нито живо, нито мъртво. Що е то?

- Защо ме отблъскваш, ела, ще те даря с най-голямата сладост в живота ти… – започна нова приласкваща тирада вампирът. Само едно му беше в главата – кръв, кръв, кръввв. Тонът му подсказа на Маргарита, че разговор едва ли ще се получи.

- Как се казваш – реши поне да опита тя с един от най-ежедневтие въпроси за първа среща.

- Кррррръввввв… – изсъска в нещо като делириум вампирът и скочи внезапно към нея. Зад гърба й вратата се отвори с трясък и една стрела със сребърен връх профуча на сантиметри над главата й и се заби безпогрешно в гърлото на вампира. Нечовешки писък се изтръгна от прокълнатите гърди и изисканият, оплискан в черна кръв труп се хвърли обратно към прозореца, метна се в нощта и изчезна.

- Ако те исках мъртва, щеше да си мъртва – изръмжа зад Маргарита познат глас и тя се обърна натам. Облеченият черно наметало Ван Дер Меер презареди невъзмутимо арбалета си и прекъсвайки първите думи на благодарност, които Маргарита започна да изрича, завъртя гръб и се скри по коридора. Робин зае мястото му в рамката на вратата и приветливо попита:

- Е, как ти се стори този “интересен” човек?

- Не мисля, че беше човек – поправи го Маргарита. – Но не мога да разбера точно какво е.

- Вампир – помогна й в разбирането Робин и я подкани с ръка. – Хайде, ела в салона, защото тук след малко ще мине църковен екип за контрол на пораженията. Навсякъде има разплискана вампирска кръв и трябва да я неутрализират.

- С удоволствие – реши да се излигави Маргарита и приклекна в реверанс, след което сложи ръка на бицепса на Робин и двамата слязоха в кръчмата.

След залез слънце тук беше пълно. Всякакъв народ беше дошъл да пие по бира, да се напие като свиня, да ощипе сервитьорката по задника или да забоде някоя потна проститутка. Дим от всевъзможни аналози на цигари изпълваше помещението, някакви хора изпълняваха на подиум пиянски ирландски мотиви, като самите те също бяха пияни, а тук-таме из салона се виждаха черните фигури на общинските пазители на кръвта – след срещата от трети вид Маргарита вече знаеше защо.

Вече на масата, очаквайки поръчаните порции вечеря, Робин и Маргарита се разговориха за вампирите.

- За втори път този месец срещам нещо, което не е хем живо, хем мъртво. Само че предният път беше нито живо, нито мъртво.

Робин я погледна изпитателно.

- Какво имаш пред вид?

- Не знам, как да ти го опиша… Това тук беше хем живо, хем мъртво. А онова другото – никакво едно такова. Нарекохме го зомби. Влачеше се през гората, цялото изпотрошено и изгнило, все едно от гроба са го изровили, ще кажеш, че аха-аха ще се счупи, но беше толкова силно, че умъртви 6 души от Кралската Стража, преди да го озаптят. Накрая Началникът на Стражата го взриви, като му направи мелница – върти алебардата толкова бързо, че не я виждаш – инак с едно разрязване зомбито не искаше да умре, дори не се раздели на две.

- Това звучи изключително любопитно. Само едно такова, как го нарече…

- Зомби.

- Само едно зомби ли сте имали?

Маргарита нищо не подозираше за втория инцидент, затова кимна утвърдително.

- При нас вампирите са много. Живеят в няколко имения разпръснати из околността, но не можем нищо да направим, защо си имат слуги, които са активни денем и ги пазят, а нощем никой не желае да се доближи до там – би било пълно безумие. Много са, градът дори целият да се вдигне, пак не би могъл да им прочисти гнездата, а и се носят слухове, че робите им са заразени с чума и който ги доближи се разболява и умира подут и почернял.

- Защо искаш да им прочистиш гнездата?

- Защото редовно отвличат хора и им изпиват кръвта. През последите години се понаучиха и се старят да оставя жертвите си живи, защото ако обезлюдят града ще останат гладни, но… Те са като животни, може да ти говорят и да се превземат, но единственото, което ги води е жаждата за човешка кръв и не винаги успяват да се овладеят и да спрат навреме.

- Колко жители има Долен… как беше?

- Уирмингтън. 1170 след последното погребение на анемичен труп със сребърници върху очите и кол в сърцето. А само преди две десетилетия са били над три хиляди.

- А защо просто не се преместите по-далеч от вампирите?

Робин се облегна назад и отпи от бирата си.

- Къде да отидем? Това е нашият град. Наоколо е пустош. Ако се заселим другаде и си изградим нов град, вампирите рано или късно ще ни последват. А славата ни се носи надалеч, никой няма да ни приеме, ако решим да емигрираме. Каквото си го имаме – справяме се с него.

- Очевидно не се справяте. Популацията ви е намаляла значително.

- И да и не. Откакто общината назначи пазители на кръвта, смъртните случаи от ухапвания са малко. Изглежда, че има надежда да уравновесим ситуацията.

- Дали? У това същество усетих нещо особено, нещо стихийно – Маргарита се опита да намери подходящите слова – нещо… брутално. Не мисля, че хората от града могат да се опрат наистина на вампирите.

- Хората – да. Но съществува и трета страна, за която все още не знаеш.

Маргарита наклони глава, в очакване на продължение. Но Робин не отговори.

- Върколаци – вместо него изръмжа отново онзи глас и Ван Дер Меер седна отстрани на масата. – Ние сме деликатни, изтънчени същества и равновесие е малкото ни име. А ти, драга, кажи ми сега ясно и точно, какво именно се явяваш? Защото не понасям хора с криле на прилеп – имат неприятния навик да пият блъди мери направо от бутилката, не носят сребърни украшения и в огледалото виждат само липсващата си душа. Та, какъв е твоят случай? Има и друго, което желая да ми обясниш – обикновено никой не може да ми нанесе такъв удар, че да загубя съзнание, дори бездушните не са толкова смели, когато се изправя срещу тях. Затова питам отново – какъв е твоят случай?

… има още текст, ма го няма онлайн. ако някой го иска, да прати пари, ще го получи. или да изчака достатъчно. пак ще го получи. или да се застреля… тогава все тая.