Приказки изпод Болния Мозък, R. Dojh Archive

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ИВАН И БАБАТА

(Тук разказвачът млъква и се оглежда за аудитория. Аудиторията се попипва и се почесва и се разсейва - какво друго да очаква човек с подобна завладяваща история? Разказвачът раздразнено се обръща към аудиторията: Алоо, аудиторията, спиш ли? Аудиторията мълчи. Разказвачът, раздразнено: Ебати, що не казахте, че ще си бъркате в гъза, че да ходя да правя нещо друго. Аудиторията се сепва: А, и какво станало като влезли?)

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Rмало едно време една баба и един дядо. Те живеели в тъмна усойна гора и жив човек не били виждали от години. Странни лилави цветя растяли около колибата им, а невидими сред клонаците птициогласявали дните и нощите с песните си.

И така, един ден се зачул конски тропот да идва през мрачния лес. Изтичала бабата, която по това време готвела над огъня, и излязла на прага на къщата и що да види – прекрасен бял жребец препуска по пътеката, а висок и силен момък го язди (тук е моментът да отбележим, че дядото бил за дърва в гората и изпуска завръзката). Спрял се конят пред колибата. Момъкът бил умел езач и покорното животно послушно пристъпяло в сложен ритъм, докато очите на младежа изучавали обстановката. Накрая той проговорил:

- Добра стига, бабо!

- Кой си ти – попитала бабата.

- Аз съм Иван, син на Иван ковача от прекрасния град Светлоград, който се намира през 9 земи в десетата.

- Ааа – отвърнала бабата. – Иване, защо го направи? Иване ти имаше всичко. Ops.

И така, стояли те и се гледали – бабата гледала с подозрение, а момъкът – изпитателно. Накрая широка усмивка озарила лицето му. Той скочил от коня си, поклонил се ниско пред възрастната жена и казал:

- Бабо, дълъг път пропътувах, през страшни непознати земи препусках, чужди царства пребродих и съм изморен от дългия път.

А бабата рекла:

- Ела, синко, за добър странник като теб гостба винаги ще се намери.

И те влезли в къщата.

(Тук разказвачът млъква и се оглежда за аудитория. Аудиторията се попипва и се почесва и се разсейва – какво друго да очаква човек с подобна завладяваща история? Разказвачът раздразнено се обръща към аудиторията: Алоо, аудиторията, спиш ли? Аудиторията мълчи. Разказвачът, раздразнено: Ебати, що не казахте, че ще си бъркате в гъза, че да ходя да правя нещо друго. Аудиторията се сепва: А, и какво станало като влезли?)

Изебали се като свине.

Съвсем по холивудски, на края на филма героят спи с героинята, показват ги на някаква характерна мелодия от различни ъгли, колко са мили един с друг и колко са възбудени, снимат някоя и друга цица, показват отстрани, как бабата на четири крака се е надвесила над Иван и косата й пада на къдрици връз лицето му, показват, как той е върху нея, а тя е обгърнала със старческите си крака хубавия му задник, показват я нея, седнала, как се надига и спуска страстно, огънала назад тяло, при което бръчките по корема й са се опънали за първи път, откакто преди 5 години дядото й помагаше да прави упражнения за дископатия. Следващият кадър е на сутринта, как бабата се събужда, опитва се да прегърне Иван, но леглото до нея е празно. Тя става, увивайки се ловко в чаршафа, тъй че за облегчение на публиката този път няма бабешки млечни жлези. Очевидно е смутена и си мисли, че Иван я е изоставил. Но, ето, животът отново е щастлив, Иван е просто навън, на чешмата, гол до кръста се мие и когато бабата излиза през вратата на колибката, той се изправя мъжествено, тръсва глава, разпръсвайки студени капки на бавни обороти, и се обръща към нея усмихнат. До тук с усмивките му. Вече е напълно изтрезнял и грозната истина го шокира… Особено силно е фрапиран от беззъбите венци, които щастливата усмивка на бабата разкрива… същата усмивка, която толкова страстно е целувал през нощта.

Иван изсвирва на коня си, който пристига в галоп. Иван се мята на гърба на животното и препуска по пътеката. Отеква гръм и лицето на бабата, което до момента е завладяно от втрещено изражение, се изкривява в болезнена гримаса. Дядото идва по пътеката, по която Иван току-що се е изгубил, с димяща пушка в едната ръка и влачейки за косата трупа на Иван с другата ръка. Бабата изпуска чаршафа от ужас и той се свлича на земята. Дядото спира и се оглежда.

- Пфу, иди се покрий с нещо бре, жено, можеш и мъртвите да уплашиш.

Сякаш, за да потвърди думите му, трупът на Иван потрепва погнусено и повръща.

Бабата припада.

Всички са нещастни.

Бонус параграф:

Ако желаете да тази приказка да е като извадена от европейска кино-продукция, достатъчно е да добавите, че бабата е майка на Иван и сестра на дядото.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ПРИНЦА И ПРЕКРАСНАТА ЖАБА

(Само да спомена, че идеята за interspecies целувки, при които се трансформира грешният вид, не е нова идея на Дисни...)

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Вървял си Принц Flesh един ден през Гората. Но не щеш ли, наложило му се да мине през Блатото, защото скоро му предстояли изпити за scout и искал да се потренира в трудна обстановка.

Нагазил до колене в кална вода и гнили растения, а около него комари – колкото врабчета, а от хоботите им димяща кръв капе.

Стигнал Принц Flesh в центъра на блатото, а там що да види – малко островче твърда земя и насред островчето – тривръха колибка с антена и телевизор вътре. Пред колибката седи прекрасната жаба и пуши наргиле.

- А – рекъл Принцът. – Е па такова животно нема.

- Има, имааа! – уверила го жабата.

- Ти тук ли живееш? – поинтересувал се Принц Flash.

- Не, на Луната живея – сопнала му се жабата, според която било нормално човек да живее в колибата, пред която пуши наргиле.

Зачудил се Принцът що да каже. Много странна била тази жаба.

- Как се казваш? – решил да попита накрая той.

- Мария – отговорила жабата.

- Да бе.

- Ела, виж – и тя му подала личната си карта.

- Откъде да знам, дали тази лична карта е твоя – укорил я Принцът. – На снимката изобщо не си приличаш.

- Това е защото са ме снимали още като попова лъжичка.

- А защо седиш тук и пушиш наргиле?

- Защото съм вълшебна жаба. На, виж ме каква съм прекрасна.

Тук Принц Flash не могъл нищо да отговори, тъй като тя наистина била ужасно прекрасна.

- А ти накъде си тръгнал? – поинтересувала се жабата.

- Търся си късмета по широкия свят. Като стана дума за това, чувал съм, че говорещите жаби били вълшебни – като ги целунеш и се превръщат в прекрасни принцеси.

- Ами що не опиташ?

Принцът се подвоумил. Странно му било – никога не бил целувал жаба до сега. Но пък и нито една не му била проговаряла.

- Добре. Къде да те целуна?

- По темето.

Целунал я той и … станала магия. Принцът се превърнал в жаба.

Прекрасната жаба дръпнала от наргилето си и приквакнала.

- Е, това беше малко атипично вълшебство, – обяснила тя, тъй като усещала, че дължи поне това на горкия Принц. А той бил шокиран.

- Ауу, колко си грозна! – рекъл.

Прекрасната жаба избухнала в сълзи.

- Как можа да го кажеш! – изхлипала тя и запратила по него наргилето. Но след това се успокоила. – Е, така или иначе, няма къде да идеш, ще трябва да ме търпиш такава. Аз съм единствената говореща жаба в света освен теб. А сега отиди да събереш дърва за огъня.

И до ден днешен, щом случайни пътници се залутат из Блатото, множеството попови лъжички в локвите им крещят по дирите, а две странни зелени жаби ги замерят с торф и голи охлюви.

END

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ВЪЛКА И СЕДЕМТЕ АНТИЧНИ ЧАСОВНИКА

Имало едно време една стара (направо антична) коза в гората, която вместо козлета имала 7 швейцарски антични часовника (шот била часовникар и по тази причина никой уважаващ себе си пръч не искал да я вземе). Един ден решила козата, че ще ходи до селото да купи мляко за часовниците ("За какво ни е мляко?" - пискали те един през друг. "Тая съвсем е полудяла!" "Тик-так!", добавил най-малкият часовник, един златен Омега, 14 карата).

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Имало едно време една стара (направо антична) коза в гората, която вместо козлета имала 7 швейцарски антични часовника (шот била часовникар и по тази причина никой уважаващ себе си пръч не искал да я вземе). Един ден решила козата, че ще ходи до селото да купи мляко за часовниците (“За какво ни е мляко?” – пискали те един през друг. “Тая съвсем е полудяла!” “Тик-так!”, добавил най-малкият часовник, един златен Омега, 14 карата).

В същата гора живеел и Вълкът. Съвсем наскоро той бил изживял нещастна любов с Червената Шапчица и след стомашната операция, извършена от Ловеца при последната свада с Шапчицата се чувствал особено подтиснат и отслабнал. Затова лежал в бърлогата си и си почивал. Но … (По дяволите, не може ли поне веднъж да релаксирам без НО!, мърморел си Вълкът, докато клечал в храстите до колибата на козата) … но тиктакането на скапаните часовници на дъртата коза, което се разнасяло денонощно из цялата гора в противно дисонансно седмогласие, не му давало и миг покой.

И така, Вълкът постепенно бил обсебен от неконтролируема ненавист към малките тиктакащи нещица. Те го преследвали навсякъде и без пощада се провирали във всяко кътче на съзнанието му. Вече дори на моменти се хващал, как сам си тиктака под нос.

Накрая чашата на поносимото преляла и Вълкът взел да крои планове, що да стори, че да отърве и себе си и гората от античните часвници, пък защо не и от самата коза, която била толкова дърта и жилава, че дори за храна не ставала.

Като всеки опитен ловец, Вълкът първо отишъл да провери на място свърталището на козата. Прекарал няколко дни в наблюдения и систематизирал навиците й. А те били отвратителни. Въобще, към края на третия ден Вълчо толкова се бил ужасил от навиците на старата коза, че бил готов да си ходи и въобще да се премести в някоя по-тиха гора. Но не щеш ли, чудесна възможност се разкрила пред него – Козата взела два огромни гюма и тръгнала по пътеката за селото. По всяка вероятност щяла да отсъства поне час! Вълкът веднага се примъкнал до къщурката и залепил ухо на вратата. Тиктакането там било толкова силно, че лицето му се сгърчило от погнуса. Но освен това разбрал от разговорите на часовниците, че дъртата отива за мляко и теренът е чист.

Вълкът решил да импровизира. Почукал на вратата и рекъл, както бил чувал козата да казва:

- Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!

- Ти не си нашата майчица! – веднага долетял истеричен писък. – Ти си някакъв отвратителен гей!

Олеле, помислил си Вълкът, гей значи? Ооо, ще ми отворите вие и тогава ще си приказваме, оххх….

Но той осъзнал грешката си. Старата коза винаги мемекала с тънко лигаво старческо гласче, а той освен да ръмжи май друго не можел.

Зачудил се що да стори. Нямал време и трябвало бързо да измисли нещо.

“Ще взема да си закова в гърлото два пирона и да видиш колко хубав ще ми стане тогава гласът!” решил той и хукнал да търси пирони. След 10 минути муцуната му се подала от храстите, огледала подозрително околността и накрая Вълчо изпълзял при къщата. Отворил уста и тънко пискливо гласче се разнесло от там за ужас на пернатите горски обитатели, накацали по клоните на дърветата около къщичката.

- Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!

- А мен ако питаш ти си просто един космат цигански гей – уточнил един посребрен Зенит, който го наблюдавал от прозореца до вратата.

Вълчо се изприщил от ярост. Боже, ами да, старата коза е бяла! Тебешир! Къде има скапан тебешир?!?

Още 15 минути изминали и накрая един бял, кашлящ с тънък глас вълк излязал от гората. Отишъл до вратата и извикал колкото му сила държала:

- Вашта мама, ако не отворите и този път ще направя къщата ви на трески, спомнете си трите прасета, дето се опъваха лани през зимата, докъде го докараха!

Но цялата реч прозвучала по-скоро комично – с този тъничък гласец Вълкът изобщо не бил страшен.

- Хихихи! – разхихикали се часовниците вътре в къщата. Червена пелена се спуснала пред очите на Вълка, той стиснал неистово тежкия ковашки чук, който бил донесъл за саморазправата с часовниците, замахнал и като халосал врата и тя се разлетяла на хиляди трески.

Цялата какафония от досадни гласчета стихнала на мига. Античните часовници хукнали да се крият кой къде намери, но къде ти – Вълкът ги откривал по тиктакането и ги слагал по гръб на голямата маса в кухняка, където ги натрошавал на сол и на ситни зъбни колелца и пружинки. Ето, 6 часовника вече участвали в една обща купчина! Ами седмият? Вълкът бил сигурен, че е виждал сдем часовника. Един особено малък и противен липсвал.

Вълчо започнал да обикаля тихо къщата и да слухти. Ето! О, да, къде се е скрило това изчадие – в огромния стенен часовник с кукувичката! И мисли, че няма да го разпозная заради тиктакането на големя часовника? Като стадо лисици е умно, я да видим сега … Ох! И хапе? Вълчо измъкнал окървавения си пръст и го засмукал. Твойта козя мамичка … И като подхванал стенния часовник, разпердушинил го с гръм и трясък, а очите му се изцъклили от екстаз, удря и удря, и удря, и удря, и удря!!!

Малката Омега хукнала да бяга, но чукът я застигнал. Циферблятът тъжно се търкулнал настрани, а стъкълцето се пръснало с радващ ухото звън.

Най-сетне Вълчо се изправил, поел си дълбоко дъх и се усмихнал щастливо сред настъпилата тишина – никъде, никъде, нищо не тиктакало.

И в този миг отвън се чули тежки стъпки и един до болка познат глас казал:

- Какво се е случило тук?

Вълкът настръхнал до връхчето на опашката си – това бил Ловецът.

Ловецът, съпроводен от уплашената коза, влязъл в къщата и заварил само натрошените часовници. Козата получила инфаркт и умряла, предизвиквайки съжалението на Вълка, който искал да я удуши собственоръчно. А ловецът и той умрял, защото Вълкът се бил скрил зад една врата и го издебнал в гръб и го ударил ужасно силно с чука, крещейки:

- Хирург, хирург, заший си сега скапаната глава, като си такъв хирург! – все още не му бил простил за разрязания си корем.

Накрая Вълчо полял с керосин къщата и подпалил това прокълнато място.

Така успял да даде един прекрасен happy-end на читателите и зрителите, а и на цялата гора, която страдала от тиктакането и от благородното желание на Лвоеца да избие всички животни, за да си окачи главите им над камината си.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ПРИНЦЕСАТА ОТ 6-ТОТО КРАЛСТВО

В кралството на Крал 6-ти живеела неговата дъщеря Принцесата. Тя била много красива и умна, но Кралят бил много загрижен за нея, защото изобщо не говорела. Какви ли не известни лекари, психолози, философи, филолози, реторици и орнитолози били повикани в кралските покои, за да я накарат да проговори, но тя упорито отвръщала с по две срички и толкоз. Цялото Кралство било покрусено, защото Кралят бил покрусен и съответно вдигнал данъците и бил наредил да режат езиците на всички, които говорят с повече от 2 срички.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

В кралството на Крал 6-ти живеела неговата дъщеря Принцесата. Тя била много красива и умна, но Кралят бил много загрижен за нея, защото изобщо не говорела. Какви ли не известни лекари, психолози, философи, филолози, реторици и орнитолози били повикани в кралските покои, за да я накарат да проговори, но тя упорито отвръщала с по две срички и толкоз. Цялото Кралство било покрусено, защото Кралят бил покрусен и съответно вдигнал данъците и бил наредил да режат езиците на всички, които говорят с повече от 2 срички.

След като нито едно професионално лице не успяло да помогне на дъщеря му, Кралят се видял принуден да предприеме последната и възможно най-крайна стъпка – обявил награда Половин Кралство и Ръката на Дъщеря си за този, който я накара да произнесе реч от 10 думи.

И ето, че куцо и сакато се завтекло с надеждата да уреди живота си без да се налага да работи. Но къде ти. Принцесата наблюдавала хората с известно омерзение и благородно безразличиеи гък не продумвала. За какво, мислела си тя, да си хабя думите за тези користни кариеристи, които са готови да се правят на маймуна само заради една принцеса и половин Кралство?

Един ден случаен бард, минавайки през столицата, решил да навести Принцесата. Разсъжденията му звучали така: След като е толкова мълчалива, това означава, че обича повече да слуша, отколкото да говори. А аз определено обичам да говоря. А хората изобщо не искат да ме слушат (той не бил от най-успешните бардове). Тя поне няма да ме прекъсва.

Изкачил се бардът по витата стълба в покоите на Принцесата и бил въведен от стражата и представен на Принцесата. Тя казала: Да.

Бардът попитал Принцесата как е.

- Добре – рекла тя.

- Изглеждате великолепно, Ваше Височество – добавил бардът.

- Хм – отвърнала Принцесата.

- Както и да е – продължил бардът и решил да разкаже любимата си приказка.

- На Северния полюс живее Дядо Мраз – започнал бардът. – С него живее Снежанка и Седемте джуджета, които работят в работилницата.

- Първото джудже има синя брада, червени обувки, жълта дреха и сини очи и се казва Понеделник.

- Второто джудже има зелена брада, оранжеви обувки, лилава дреха и кафяви очи и се казва Вторник.

- Третото джудже има небесно-синя брада, тревно-зелени обувки, жълта дреха и зелени очи и се казва Сряда.

- Четвъртото джудже има цикламена брада, цианови обувки, розова дреха и черни очи и се Четвъртък.

- Петото джудже…

- .. има кафява брада, кафяви обувки, кафява дреха и се казва Гъз! – изкрещяла вбесена Принцесата, защото вече цялата кожа я сърбяла от досада и отегчение.

В този момент в помещението нахлули стражите и изтръгнали езика на горкия бард, който бил казал нещо с повече от 2 срички. Принцесата с гневен поглед наблюдавала процедурата, след което избухнала в сълзи. Кралят веднага изтичал при нея, за да разбере, какво се е случило.

- О, не – изхлипала Принцесата. – Сега наистина ли ще трябва да се омъжа за този малоумен, грозен, обезобразен, ням псевдоинтелектуалец!

- Глупости, – рекъл Кралят и наредил да заключат барда в най-дълбоката тъмница да гние и да се разлага необезпокояван.

После Кралят обявил, че дъщеря му е оздравяла като по чудо и наредил на поданиците си да се веселят 3 дни и 3 нощи.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА СНЕЖАНКА И СЕДЕМТЕ ДЖУДЖЕТА

Дядо Мраз: Взех я от майката на Червената Шапчица. Я виж, дали ше ти стане.
Снежанка: Ама нали не си я убил?
Дядо Мраз: Не.
Снежанка (към публиката): Това беше happy end.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Снежанка: Ало, Вторник, кога ше ми е готово кафето?

Сряда: Кат си го направиш.

Снежанка: Абе, Сряда, ти май си мноо отворен нещо неска. Ае, че оше не мога се събуда, направи ми кафе, че Вторник пак се е заебал на двора с овцете.

Сряда (стърже хрян на масата в стаята): Ти пак си сънувала мокри сънища с добитъка.

Снежанка (вече силно раздразнена): Не бе, пие ми се кафе.

Петък (влиза с гюм с мляко): Ае, готови са овцете.

Сряда: Ако Вторнищк е свършил с тях, кажи му да направи кафе на тая патица, че ми наду главата.

Петък оставя гюма и излиза. След малко влиза Вторник с бяло по устата.

Снежанка: Леле! Ти и овена ли оправи?

Вторник: Свиня. Мих си зъбите.

Снежанка: Ае тогава, шом си с чисти зъби, да ми направиш бързо едно кафе.

Вторник се фаща със задачата. Изведнъж Снежанка почва буйно да се кикоти.

Сряда: абе, къде е Понеделник? (Оглежда се наоколо.) Той имаше чесън, трябва ми чесън за манджата.

Снежанка се кикоти все по-неприлично.

Сряда (крещи силно): Понеделник, твойта майка недоклатена, идвай веднаха с чесъна!!!

Завивките в краката на Снежанка почват да шават и от там се появява зачервеният нос на Понеделник.

Понеделник: Нема чесън, изядох го.

Снежанка изведнъж сбърчва нос.

Снежанка: Олеле, устата ти ли вони така?

Понеделник: Да, како, от устата. И в носа си наврях по една скалидка. Ти кфо мислиш, че отдолу миришеш на теменужки?

Снежанка: Аре аре, млъквай и се прибирай обратно. Че кат говориш и мухите падат насред полет.

Откъм гардероба се чува странен шум. Някой удря вратата отвътре няколко пъти със страшна сила и накрая тя се отваря. Събота и Неделя се изтърколват насред стаята.

Снежанка: Абе, маймуни, пак ли се ебете тайно?

Събота (неубедително): Не, Петък ни заключи вътре рарочно.

Снежанка: Аз какво съм ви казала за секса между джуджета?

Събота и Неделя (в хор): Никога не го прави с джудже, защото така се предават болестите от козите!

Снежанка: А вие какво правехте?

Неделя: Разговаряхме за смисъла на живота.

Събота: И за любовта към Бога.

Неделя: Обсъдихме един важен световен проблем.

Събота: Направих му свирка.

Неделя удря събота.

Неделя: Ссс, тихо бе, гъз, лелее, как мое си толкова проз, за какво приказваш са!

На двора се чува тропот и тежки стъпки се спират пред входната врата. Вратата се отваря и влиза Дядо Мраз.

Дядо Мраз: Хохохо. Ебе ми се нещо младо и свежо. Я, Снежанка. Хохохо.

Понеделник се измъква покрусен изпод завивките и отива да си мие зъбите. Останалите джуджета също се изнасят едно по едно, докато Снежанка и Дядо Мраз не остават сами.

Дядо Мраз: И така, Снежанке, я да видим татко какво е приготвил на непослушната с дъщеричка.

Снежанка гледа и мълчи.

Дядо Мраз бърка в пазвата си и вади от там една голяма, червена …

шапка.

Дядо Мраз: Взех я от майката на Червената Шапчица. Я виж, дали ше ти стане.

Снежанка: Ама нали не си я убил?

Дядо Мраз: Не.

Снежанка (към публиката): Това беше happy end.