Спящата катерица, Rogger Dojh Archive

0

Спящата катерица, Глава 1., Rogger Dojh

Ето - път, широк може би колкото три замъка, а от двете му страни са се наредили високи мраморни хора с оръжия в ръце и се усмихват на пътниците, които минават на безопасно разстояние от тях. Ето и Кралят на Мраморните хора - подпрял се на една празна мраморна рамка на врата, поникнала сякаш от свежозелената трева, потропва с мраморен крак, гледа изкосо малките хора и си тананика иронично. Какъв купон.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Според легендите отначало била Извечната Катерица, заради която Извечният Пръч се зародил от небитието. Те заченали човешкия род и после отвратени си прегризали гърлата. Едно доста окуражаващо начало. Някой попитал: ами откъде се взела Извечната Катерица? Един отчаян хакер отговорил – бъг в програмата на Господ. Което сигурно означава, че Господ програмира на Borland C++/Delphi.

И. И. Какво да ви кажа. Мога да ви кажа само, че всякакви съвпадения на имена и места са толкова случайни, колкото и изненадващият резултат от компилирана на Borland C++ 2.0 програма.

1.

Ето – път, широк може би колкото три замъка, а от двете му страни са се наредили високи мраморни хора с оръжия в ръце и се усмихват на пътниците, които минават на безопасно разстояние от тях. Ето и Кралят на Мраморните хора – подпрял се на една празна мраморна рамка на врата, поникнала сякаш от свежозелената трева, потропва с мраморен крак, гледа изкосо малките хора и си тананика иронично. Какъв купон.

Това беше така нареченият път на Ходещата Воля, по името на Краля на Мраморните хора. Аскър и Криси излязоха на него половин час след като напуснаха страноприемницата. Когато стъпиха върху първите мраморни плочи, Аскър започна да разправя какво знае за него. Мраморните хора били една от най-древните раси, повелители на Волята, Разума и Съвестта, поради което били отбягвани старателно от другите, по-късно зародили се народи. И тъй като Мраморните хора не умеели да си строят пътища, а останалите и най-вече онези, които умеели – съвсем не изгаряли от желание да улесняват Волята, Разума и Съвестта да се предвижват от град на град и всячески им пречели, Мраморните хора изведнъж обявили пътищата за нещо подобно на четирилистни детелини и започнали да се нареждат от двете им страни, прекарвайки така два, дори по някога три живота. Напълно естествено било изведнъж светът да се покрие със страшно много изоставени пътища, тъй като пътищата с Мраморни хора се считали за по-тежко бреме и от чумата. С времето различни кралства подели борба с тях и дълги години какви ли не хора тъпчели мраморните им остатъци в кралските зали и алеи. Най-сетне Кралят на Мраморните хора събрал малкото оцелели от племето си, свикал голям съвет в Мрамор Планина и там взели важно решение за стратегическа отбрана. Настанили се на най-главния по онова време търговски път по маршрута Сетрис – Ахай, Кралят си издигнал мраморна рамка за врата, подпрял се там и, както било вече запланувано, изведнъж всички пътници престанали да им обръщат внимание.

Все пак, въпреки че този път никой не се опитал да разруши пътя, Сетрис се преместил другаде, а Ахай отстъпил място на езеро, носещо сега същото име. Всичките му жители се трансформирали във водни духове, които накрая успели да превърнат един болезнен проблем във водна атракция.

Аскър и Криси бавно се придвижваха по огромния път докато разговаряха. Настилката под нозете им беше от древни, изтъркани до блясък камъни. Беше приятно да стъпваш по тях бос, те сякаш сами галеха краката ти. Криси се събу. Аскър само поклати глава и хвърли похотлив поглед към краката й. Един от Мраморните хора подсвирна след тях.

Горе-долу, когато слънцето достигна зенита, прохлада полъхна точно отпред. В този момент Аскър и Криси вървяха, хванати за ръка, и си приказваха нещо за сънища. Мраморните хора бяха насядали по тревата и обядваха.

Полъхът се засили и те доловиха в него влажен аромат. Пред тях се изникнаха седем мраморни стъпала и когато ги изкачиха, откриха, че в краката им се простира Ахай – с набраздена от лек вятър повърхност, с отпускащо понижаване на температурата и излъчване, което води неизменно до асоциации с безкрайно дълбоко небе и бели искрящи облаци, подгонени из него от хладен вятър.

Езерото беше заобиколено от сребърен парапет, от романтична алея и от няколко заведения, поддържани от водните духове. Белокаменни стълби водеха през полегатия наклон към вътрешността на езерото, където се намираха подводните хотели.

Аскър и Криси се отказаха от ресторантите и се присламчиха към един от пикниците на мраморните хора малко назад по пътя. Наобядваха се в каменна компания и след това се върнаха при езерото, където склониха да се повозят на лодката на маркетингово настроен воден дух, който ги засипа с обещания за прекрасно прекарване.

Час по-късно те се намираха навътре сред бисерните проблясъци на вълните в малка изящна небесносиня лодка, подкарвана от два водни коня (щуки, сомове или други подобни риби, опитомявани в преуспяващите подводни конеферми). Аскър държеше поводите и надъхано правеше сложни фигури по водната повърхност. Два рибешки мозъка отдолу с раздразнение отбелязваха лошия си късмет.

0

Спящата катерица, Глава 2., Rogger Dojh

"Съжалявам за безпокойството. Имаше нарушаване на тъканта на пространство-съдбата и имаше преплитане на линии на късмета. Наложи се да я зашием."

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

2.

Проблемите, както се очакваше, започнаха на следващото мъдро утро. Заедно с първите лъчи на зората, в хотелската стая, в която Аскър и Криси бяха се настанили предната вечер, се появи някакъв мъж, облечен в сив работен комбинезон. В ръката си носеше оръфано по ъглите куфарче. Без изобщо да обръща внимание на Аскър и Криси, които го гледаха сънено и без разбиране, той изтърси от един от столовете дрехите на Аскър и ги остави на купчина на пода. Избута няколко книги от масата и се настани безцеремонно пред нея. Разтвори куфарчето си и измъкна оттам черна книга, жезъл, два тежки пръстена, които постави на безименните си пръсти, череп, свещи и някои още по-непонятни работи. Без да се бави излишно, с точни и уверени движения на ръцете и пръстите, мъжът започна да извършва сложни жестове, от които пространството потрепваше и пращеше като разкъсвана паяжина, изплетена от огромен паяк.

Аскър се измъкна от леглото и нахлузи дрехите си.

- Ей, пич… – започна той, но мъжът му махна с пестелив жест да мълчи, и продължи да разфасова умрял преди три дни плъх, отделяйки старателно различните вътрешности, докато в центъра на масата сянката от езичето на златен слънчев часовник се въртеше бясно в кръг.

Аскър отново се опита да привлече вниманието върху себе си. Улови натрапника за рамото. Разхвърчаха се искри и Аскър моментално се отдръпна.

Въздъхна.

След пет минути напрежението в стаята сякаш понамаля и мъжът уморено размърда рамене. Обърна се.

- Какво има? – попита.

Аскър се смръщи допълнително.

- Какво има ли? Тази стая е наша, дават я безплатно на младоженци! Така че ти нямаш място тук.

Аскър без да иска се беше подпрял на рамката на вратата на банята точно като Ходещата Воля.

Мъжът провери нещо на някакъв документ.

- Мястото е същото – констатира той. – Точно тук е – почеса се по главата и после продължи – Съжалявам за безпокойството. Имаше нарушаване на тъканта на пространство-съдбата и имаше преплитане на линии на късмета. Наложи се да я зашием.

После разпери криле и отлетя през някакви странни измерения, смалявайки се. Така, в гръб, приличаше много на ангел.

Вратата на стаята зейна с трясък. Управителят на хотела, заедно с няколко броя единици охрана под формата на огромни, страшно здрави мъже, нахлу в помещението и без излишни разговори, Аскър биде повален на земята и ръцете му бяха закопчани в белезници. След това същото се случи и с Криси, която седеше опулена в леглото, вдигнала завивката пред гърдите си.

0

Спящата катерица, Глава 3., Rogger Dojh

Студ, от който хелият започва да зъзне. Мрак, от който светлината на светулката изпада в мания за величие. Самота, в която една дървеница е буен купон.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

3.

Студ, от който хелият започва да зъзне.

Мрак, от който светлината на светулката изпада в мания за величие.

Самота, в която една дървеница е буен купон.

И, както се изрази Аскър, говорейки на един особено зеленясал камък, Д’еба тъпите копелета, ама ни сложиха в двете най-отдалечени килии на лайняния им замък.

Дните се редяха един след друг, слети в едно изгубено и не особено църковно тайнство. Храната, която му носеха, приличаше на червеи, преминали през частично смилане, за да бъдат части от тях живи, но беше твърде тъмно, за да се провери. Така да е. В крайна сметка червеите бяха толкова хранителни, колкото и всичко друго. Гарнирани с непрогледен мрак и смрад от умрели плъхове, отвратителното естетическо влияние се губеше.

Към края на седмата седмица (нещо като седмия син на седмия син) ужасната безмълвна килия представляваше един малък личен свят, населен с призраци, Криси и рокендрол-банди. Най-зеленясалият камък беше симпатичен, покрит с хлъзгав мъх камък, където живееше Малкият Зеленясал Дух. Той никога не говореше, само си седеше кротко на ръба, без да се изхлузи надолу по пързалката, и броеше капките. Точно под тях се намираше другият особено зеленясал камък. Попиваше водата с точността на часовник и я изцеждаше направо в каменната паница, от която Аскър възстановяваше водните си запаси.

В един от ъглите, в които Аскър никога не ходеше за да се чувства нещастен, лежаха ръждясали вериги, прекарани през халка в стената. На другия им край имаше стари кости от крайници – два крака и две ръце, прикачени за останалата част от скелета. Петата верига висеше самотна – главата се беше изтъркулила някъде отстрани, до канавката, върху решетката, където се ходеше по нужда.

Това беше Големият Призрак. Аскър искаше да му даде име. Отначало му беше приятно да си мисли, че това е Ким Бейсинджър. После скелетът претърпя хиляди превъплъщения – беше вокалът на Аеросмит, беше американския флаг, беше Кралят на Живите в онзи свят, където отиват мъртвите, когато оживеят. Беше и просто Скелетът, който шаваше насам-натам и говореше безполезни заклинания с дълбок гробовен глас.

Нощем канавката на отходната система излъчваше зловещо зелено сияние. Или поне Аскър си представяше, че тя го прави, когато си представяше, че е нощ.

Прилепът, който живееше някъде наблизо, но рядко се показваше, беше Батман – един мъничък Батман, който да скапва настроението ти, когато си в ъгъла и имаш нужда да се почувстваш още малко по-нещастен.

Често старата факла, забита в отвор в стената, гореше. На нейна светлина при новолуние няколко бебета вампирчета се лигавеха в мърсотиите по пода, а дългите им кучешки зъбки щръкваха, когато се заливаха в детски смях.

0

Спящата катерица, Глава 4., Rogger Dojh

Криси Саулър. Да я бяхте видяли в този момент - отслабнала малко повече от необходимото, с чудесна дълга до кръста коса, очи, заслепяващи слънцето и одежди, с каквито Майката Природа я бе довела на тази земя.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

4.

Криси също прекарваше отредените й в самота часове полудявайки, но по свой си начин. Затворът й се изпълни с дуум-прасета, баби-педераси, полуфабрикати с пушки и барони. Тя бродеше с часове наред с насочено пред себе си оръжие и ги разстрелваше. Газеше в радиоактивни езера и търсеше скрити врати. Сънищата и представите й се сляха и тя загуби способността си да ги различава.

Докато един ден, както блуждаеше из килията си насън, съвсем случайно тя направи нещо на една от стените, част от каменните блокове се повдигна безшумно нагоре и тя прекрачи прага на тайно подземие, което извеждаше навън – сред белия свят.

Събуди се от песента на птичките. Този пронизителен звук застави ушите й, отвикнали от горската тишина, да пищят. Бледата предутринна светлина я заслепи и небето й изглеждаше като разтопено, врящо желязо.

Свежият прохладен въздух изгори гърдите й и тя с закашля.

След което вече беше някъде във въздуха, пищяща и захилена до уши, без да е в състояние да направи каквото и да е друго. Парцалите, висящи по нея, замърсиха околната среда и тя се хвърли в кристално чистия вир на поточето, което си играеше наблизо. Поточето се плискаше надолу по склона и после през малката долина, под снизходителния покрив на боровата гора.

Водата й се стори като топла майчина прегръдка.

Криси Саулър. Да я бяхте видяли в този момент – отслабнала малко повече от необходимото, с чудесна дълга до кръста коса, очи, заслепяващи слънцето и одежди, с каквито Майката Природа я бе довела на тази земя.

Минералите разтвориха онези неща, които се бяха налепили по кожата й – по-сложни по строеж от отношенията в телевизионния сериал “Пътеводна светлина” и по-страшни от химическа война.

Целебната кал, която се надигна сред водните вихри от дъното, изцери раните й.

Едно семейство пъстърви разочаровано се заизнизва нагоре по течението.

Някой я наблюдаваше от брега.

0

Спящата катерица, Глава 5., Rogger Dojh

...Косата й е зелена и усойна като на гъста гора... - в гласа му се прокрадваше копнеж.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

5.

- А кога ще дойде? – попита Аскър. Беше подпрял брадичка на дланите си и лежеше по корем върху персийския килим на нечистотията.

- Ами тя ме навестява най-вече в неделя – отвърна му Малкия Зеленясал Дух. – Тогава е най-спокойно – в радиус от километри не остава жива душа.

- Значи казваш, че е хубава! – Аскър въздъхна замечтано.

- Истинска красавица! – потвърди Малкия Зеленясал Дух. – Има две прекрасни, кръгли очи! Очи, черни като нощта, и в тях проблясват само две дяволити пламъчета.

Аскър веднага си представи Криси.

- А, не – прекъсна го Духа, който по свръхестествен начин беше прочел мислите му. – Косата й е зелена и усойна като на гъста гора… – в гласа му се прокрадваше копнеж. – Освен това е мъничка, съвсем мъничка, колкото мен, а не колкото теб.

- Аха.

Настъпи кратка тишина. Батман се плъзна безшумно покрай Аскъровото лице и го обърса със студени криле. Аскър му кресна нещо обидно.

- Тя обеща да се оженим и да си имаме деца! – продължаваше с отнесен глас Духа. – Много-много Малки Зеленясали Духчета, които ще изпълнят света…

Ключът на килията се превъртя, вратата се отвори и след изтракването на копанката с храна бързо се затвори. Щрак!

Аскър отново погледна Духчето. И то, като него, беше подпряло с ръце брадичката си, с лакти на колената, а безплътните му крачета се клатеха, провесени от камъка.

В този момент Скелетът започна да разправя приказки на ужасите и Аскър насочи вниманието си натам.

0

Спящата катерица, Глава 6., Rogger Dojh

Надзирателят го хвана за косата и го помъкна навън. Аскър с мъка се изправи и тръгна сам. Белезниците изщракаха около китките му.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

6.

Мляскащите звуци и задавеното хълцане на стомашните спазми идваха от Ъгъла за Хранене. Той беше левият ъгъл до вратата, където Аскър не беше допускал досега никого. Не защото не искаше да сподели храната си. Беше го страх единствено, че някой от любимците му може да се разболее или да роди деца мутанти. Хранеше се винаги сам – поне щеше да е сигурен, че повръща сам.

Трапезата завърши със сърбане и зловонно оригване. След това Аскър отнесе обратно каменната си купичка, за да се напълни за следващото ядене. Малкият Зеленясал Дух беше изчезнал. Аскър се опъна на земята и заспа.

Щрак!

Изтракване.

Щрак?

Аскър се събуди. Не от глад. Това усещане го беше напуснало след първото хранене.

Не от звука. Той се беше превърнал в нещо като тиктакането на часовник.

От светлината.

Някой беше внесъл истинска светлина.

Той скочи на крака и се огледа замаяно.

Беше надзирателят със запалена факла. Носеше белезници. Отпред, пред бронираната врата, се чуваха приглушените гласове на придружителите.

- Тук – каза надзирателят. Аскър се приближи колебливо.

- Айдееееееее! – изрева надзирателят и го запрати в стената. Аскър изпита само половината от болката, защото тежеше два пъти по-малко от преди.

Надзирателят го хвана за косата и го помъкна навън. Аскър с мъка се изправи и тръгна сам. Белезниците изщракаха около китките му.

Мина покрай Зеленясалите камъни. Малкият Зеленясал Дух беше там, осветен от факлата. Това беше една измършавяла пиявица.

Там беше и любовницата на Малкия Зеленясал Дух. Една невзрачна мършава жаба.

Аскър затвори очи. Точно преди това зърна копанката с храна.

Зле приготвени макарони.

Облекчено преглъщане.

- Движи!

Изблъскаха го така, както “грубо” е близване от любимото куче. Аскър удари главата си някъде и светът почерня.

Беше изтекъл седмият месец. Отнесоха го някъде и, когато се събуди, той беше неприятно изненадан.

0

Спящата катерица, Глава 7., Rogger Dojh

Вятърът развя кожената завеса на входа на хралупата. Един слънчев лъч пробяга по стените. Криси я отметна и излезе навън.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

7.

Криси стана от леглото и откачи бялата си мантия от пирона. Дървото пак беше пуснало смола и я беше омацало, за което бе възнаградено със среден пръст и ръмжащ коментар.

Зеленото блуждаещо огънче, кацнало на пръчката си насред хралупата, засили светлината. Момичето препаса ножа и среса непокорната си коса. Някои от обитателите й я напуснаха завинаги. Утрините бяха наистина тежко изпитание за тях.

Вятърът развя кожената завеса на входа на хралупата. Един слънчев лъч пробяга по стените. Криси я отметна и излезе навън.

Тревата и боровите иглички по земята бяха свежи и мокри. Над Поляната на самодивите, която блестеше през стволовете на дърветата под ослепителното утринно слънце, се носеше тънка влага.

Синти беше на чешмата и миеше лицето и ръцете си. Откъм потока долиташе смехът на Лайла и Далила, които се къпеха. Някъде отляво се чуваше как Голямата Катерица мъмри някого. Всичко това се смесваше със звъна на рапирите, докато Бейби и Маги се упражняваха на Поляната на самодивите.

Криси се запъти към чешмата. Поздравяваха я от всички страни и тя поздравяваше на всички страни. Голямата Катерица й помаха. Криси и се усмихна. После насочи усмивката си към Арли, петгодишното хлапе, което бяха прибрали преди месец и сега пак се беше провинило. То се възползва от възможността да зареже старата вещица и изтича към Криси.

- Арли! – извика след нея Голямата Катерица. – Тук, момичето ми! Веднага тук!

- Бягай! – подкани я Криси и я побутна обратно. Момиченцето с нежелание се върна при, както й се струваше по-правилно да я наричат, Голямото Конско.

Денят обещаваше да е хубав. Щеше да има квалификационен турнир за участничките в Похода, след това вечерта беше напълно свободна и до полунощ всички имаха право да се занимават с каквото си искат.

След около час момичетата се отправиха към Храма, където на масата беше сервирана закуската. Голямата Катерица им даде последни наставления преди турнира и започнаха да се хранят.

Орденът на Белите Катерици наброяваше двадесет и седем момичета, които нямаше къде да отидат, освен в манастир, а манастирите бяха по-зле от лепенка върху катерицата. Орденът се наричаше орден само заради гръмкото звучене на думата. По-скоро напомняше подготвителни курсове за купон. Блъскаха яко – преходи, упражнения с различни видове оръжия, психоконтрол и други такива, но освен това всяка седмица в сряда правеха купон, където идваше всичко живо и разгонено в радиус от десет километра. Купонът при Белите Катерици.

Голямата Катерица, старата вещица, която беше майка, баща и двигател на всичко, се грижеше добре за възпитаничките си. След като изкарваха задължителните два месеца на юркане, през които ги уморяваше от дисциплина, работа и крясъци, катериците в общи линии си живееха добре и се радваха на особеното й снизхождение. Храна имаше винаги, хралупите бяха ароматно и топло жилище, скуката живееше на другия край на света и думата девственост предизвикваше презрителен смях. Какво друго може да иска една истинска Катерица?

Походът, за който стана дума по-горе, беше мероприятие, организирано от Стария Бор, един пъргав дядка, който спохождаше хралупата на Голямата Катерица доста често. Той си живееше сам на другия край на гората, като поддържаше постоянна връзка със събитията, които ставаха в държавата и следеше рицарските турнири.

Старият Бор организираше Похода всяка година, като избираше шест момичета от Ордена на Белите Катерици и ги изпращаше по света да вършат пакости, да създават вълнения, да предизвикват полицията и да саботират военното производство. Миналата година Маргарита, една от първите катерици, постъпили в Ордена, беше подпалила Кралския дворец и заради това беше удостоена от Голямата Катерица с честта да бъде Майка в Храма, т.е. получи разрешение да има дете, да се омъжва, ако иска и да ходи с гаджето си да живее където иска. Маргарита се ожени за Майстора, крал на едно далечно царство, роди си бебето в Храма и сега беше кралица. Ето така Голямата Катерица си уреждаше могъщите съюзници, а след това и проблемите с правителството, което се опитваше да обяви Гората на Белите Катерици за национален парк, а самите Бели Катерици, поради едно глупаво недоразумение, бяха вписани в Червената книга.

0

Спящата катерица, Глава 8., Rogger Dojh

- Гукам от умиление! - и Старият Бор изгука няколко пъти. Една гугутка отвън му отговори и той се преви от смях, катурвайки се от пъна.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

8.

Тази сутрин Старият Бор беше посетен от брат си, офицер в Стор Лиа-Дел-ската полиция, който винаги се възмущаваше от онзи кръг с ‘А’ в него и една стрелка надолу, който дядката беше нарисувал с бял тебешир на вратата на колибата си. Отвътре, естествено, за да не го измие дъждът.

- Здравей, братко, – каза Бил Мейсън с онзи глас, който намеква както за братска обич, така и за глождещо чувство за дълг и намеква, че този, когото нарича собствен брат, би трябвало да е в затвора за политически престъпления. Беше глас, присъщ на хора, които имат множество принципи и високи цели за благото на нацията.

Старият Бор изкудкудяка от щастие. Срещите с брат му подхранваха като с масло манията му за величие.

- Били, как си, скъпи друже!? – провикна се той и се хвърли да го прегръща. Офицер Бил Мейсън изтърпя това с благородно изражение на отвращение. Дори си позволи да го потупа но гърба.

- Седни по дяволите!- не млъкваше Стария Бор и потриваше ръчички. – Искаш ли кафе? А коняк? Не?! Но как може, вече мина осем часът! Не пиеш сутрин! О, Господи, бях забравил.

Като компенсация за отказа на брат си, Старият Бор изля сто грама в гърлото си. То измърка доволно за още. Не му се наложи да чака дълго.

Един осъдителен поглед лазеше по бутилката. Старият Бор я изтръска и погледът падна.

- Е! – извика той, след като изненадващо престана да е навсякъде из малката стаичка и седна на един пън. – Днес ти е свободен ден, така ли?

Брат му кимна с едно уравновесено движение.

- Защо – попита той, след като реши, че е настъпил моментът за това, – всички маркировки в гората са заменени с цветни… – той се затрудни да произнесе думата и посочи вратата зад себе си.

- Ааа, това ли! – Старият Бор подгря гърло за отговора. – Вчера беше много хубав ден и реших да строя едно добро дело.

- Това дело не е добро! – каза Бил Мейсън с леко поучителен, леко разсърден тон, без да пропуска и нотките на братска обич. – Сега вече никой не е в състояние да се ориентира в тази гора.

- Аз съм доказателство на противното – изхили се Старият Бор.

- Исках да кажа, че нито един турист или гражданин не би могъл да се ориентира.

Каза го така, давайки се разбере, че подобни евтини номера не могат да го смутят.

- Именно това имах предвид. Опазване на околната среда. Няма вече пластмасови чашки за кафе.

Гъл, гъл.

Бил Мейсън въздъхна. Реши да смени темата. Когато станеше дума за екология не се чувстваше в свои води. Когато замиришеше на барут и кръв, виж, тогава бе истинска пъстърва.

- Имал ли си някакви неприятности с престъпността? – поинтересува се той, сякаш по професионален навик.

- Ами – отговори Старият Бор. – Престъпността никога не забравя, кой е брат ми!

Ако не беше една нотка на ирония, която го загложди, Бил Мейсън беше готов да се почувства поласкан.

- Знам – каза той – че не одобряваш това, което е призванието на моя живот. Държавата! Ето за какво трябва да се бори всеки човек! Монархията! Това е единствената истина!

- Да живее Кралят! – провикна се Старият Бор и бързо наля две чаши с коняк. Връчи едната на противящия се офицер. – Да пием за Краля! Какво? Ти отказваш да пиеш за здравето на Краля? – Пауза. – Точно така! Господ да пази Монархията! – и Старият Бор се изхили така, че питието заседна в гърлото на Бил Мейсън.

- Братко! – (патетически-възпитателно) – Срамувам се от теб! Не можеш да отричаш по този начин закона! Не ти ли е мила националната идея?

- Гукам от умиление! – и Старият Бор изгука няколко пъти. Една гугутка отвън му отговори и той се преви от смях, катурвайки се от пъна.

- Ти, моят брат, как не разбираш, колко важна е Държавата! Ако не беше тя, кой щеше да те закриля от убиеца нощем? От крадеца в тъмната уличка? От изнасилвача?… Не, не се смей така! Ами кой щеше да те пази… – внушителна пауза, преди голямата дума – от ВРАГА?! Монархията е нашият общ дом и ние трябва да я закриляме както тя нас!

- Да живее Монархията!

Още един коняк изклокочи в чашите.

Огнената течност спомогна за прокарването на патриотизма в кръвта на офицера.

- Огледай се! – разпалваше се той. – Виж покварата и беззаконието! Те са протегнали нокти към нас и единствено истинската, силна, безкомпромисна власт на монархията ни опазва от кървавите им ръце! Справедлив е съдът ни! Не можеш да вкараш един изнасилвач в затвора без съд! Той трябва да има право на защита!

Млъкна, защото усети, че нещо не е съвсем наред в логиката му. Но вече беше забравил последните си думи.

- Моралът на обществото! – извика той. – Кой, ако не монархията, създава морала?!

- Господ да пази Кралицата! – изврещя Старият Бор и бутна още едно питие към брат си. Той го гаврътна, за да успокои разбушувалите се страсти.

Старият Бор се изправи. Бил Мейсън го последва.

- Е, братко – каза Старият Бор – очаква ме работа. Щастлив съм, че намина!

- И аз се радвам – смутолеви несигурно Бол Мейсън. Прегърнаха се. Този път, подхранвана от алкохола, прегръдката бе искрена.

- Довиждане, братле!

- Бай, пиленце!

Ухилен до уши, Старият Бор затвори вратата след полицая и гаврътна още малко от коняка. Заскача като възбудена кокошка из стаичката си, като надаваше опиянени крясъци.

- Господ да пази Кралицата!

Цяла сутрин този звук раздираше горското спокойствие. Когато Голямата Катерица дойде да види, защо Старият Бор се бави толкова, тя го завари къркан да драйфа в поточето.

- Ей сега идвам, миличка – изфъфли той с идиотска усмивка, която си размиваше непрекъснато очертанията. – Ей сега, миличка!

Старата вещица го нарами и забърза към Поляната на Самодивите, където времето не чакаше.

0

Спящата катерица, Глава 9., Rogger Dojh

А, да. Клиниката. От кога, по дяволите, по света имаше психиатрични клиники??!

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

9.

Едно не можеше да разбере Аскър – откъде изведнъж се беше взела тази държава. Монархии по света имаше много. Крале и кралици – с лопата да ги ринеш. Отчаяни принцеси, киснещи по разни замъци под надзора на лами и змейове – всеки втори замък криеше в кулата си нещо такова. Стража – ами разбира се, цели армии наводняваха света. Обаче монархия с парламент и задължителна военна служба – подобен кошмар не можеше да бъде създаден дори от колективните видения в една психиатрична клиника!

А, да. Клиниката. От кога, по дяволите, по света имаше психиатрични клиники??!

Светът беше започнал да се побърква.

Аскър седеше на пейката, като очакваше да острижат хубавата му коса. Отначало много се подтисна, но по-късно взе да му се услажда мисълта да походи като скинар, или както той го наричаше – като гигант. Гигантите по принцип бяха плешиви, огромни и мускулести и бяха прочути с обратните си сексуални наклонности и с омразата си към всичко живо. Изглежда до тук приликата със скиновете свършваше, защото в един гигант можеш да откриеш някакво очарование само ако харесваш да те изнасилват до смърт. При това гигантите НАИСТИНА бяха обратни типове и се размножаваха предимно по този начин.

Аскър си позволи да си помечтае за няколко внушителни гиганта, вместо да го острижат и да го пратят в казармата. В строителни войски – най-елитния корпус на педерасите.

Благодаря ти, Господи! – каза си наум Аскър и показа на Господ конфигурация от три пръста с преобладаващ среден.

Господ не се забави да му го върне – беше му изпратил един ефрейтор-хубавец.

Гадното ефрейторче срита новобранеца на земята.

- Айде бе, скапаняк! – излая ефрейторът. – Айде пак покажи какъв мъж си!

Тегли му няколко ритника с подкованите си военни ботуши и го изправи за яката. Аскър примижа, за да не прочете ефрейторът, какво пише в очите му.

Остригаха го като овца – оставиха му някакви си части от милиметъра. Ефрейторът, който го бе наблюдавал съсредоточено през цялото време, се изпика върху купчината блестяща коса, защото знаеше, че това ще го подтисне още.

 

Бълхите и въшките бяха най-хубавото нещо, което се случи на Аскър, докато отслужваше първите седем месеца от десетгодишната си служба.

Като малък бе получил добро военно обучение от баща си и по-големите братя. Знаеше как да се бие с петима въоръжени с ножове противници, брадвата в ръцете му носеше ужас, който по-добре да не те спохожда, лъкът и стрелата бяха част от ръката му, а рицарският бой течеше в жилите му.

Но никой не му беше казал, как може да се бори срещу една система.

Защото повечето му опити завършваха в карцера, с бой, или с двете заедно.

 

- Изчезни! – кресна генералът. Аскър тръгна по инерция в обратна посока, но го спряха думите:

- Редникът да остане!

Аскър послушно се върна обратно при ранения генерал. Беше благодарен за това, защото скинарската прическа правеше обедното слънце нетърпимо, а генералът се излежаваше в прохладна сянка.

- Кой си ти? – попита генералът.

- Аскър Кедърууд, редник, набор 994, 4-то поделение на седми полк на строителни войски.

- Откъде си?

- Източни прерии, Кедърууд.

- Мдаа – генералът поглади брадичка. – За какво са те хванали тук?

- Извърших престъпление, сър.

- Какво престъпление? – на генерала започна да му става интересно.

- Попаднах в преплитане на линиите на съдбата и изкривяване в съдбовно-временния континуум.

- Да – кимна бавно генералът. – Разбирам.

После замълча, сякаш премисляше казаното. Най-накрая отправи към Аскър изпитателен взор.

- Харесва ли ти войниклъка, момче?

- Пътят към истинския мъж и добрия патриот, отдаващ силите си за благото на нацията, минава през казармата, сър!

Генералът изглеждаше доволен.

- Отивай да работиш сега – каза той с дълбок и мъдър глас. – Ще те повикам отново.

Аскър отиде да работи и дойде пак, когато го повикаха отново.

- Ще бъдеш прехвърлен към пехотен корпус под мое началство – уведоми го генералът. Аскър мълчеше като пън. – Сега отиди с този човек и пригответе всичко за продължаване на пътя.

Този човек беше лейтенант, облечен в униформата на елитните войски. В очите му се забелязваше някакво присъствие на друго, освен псувни и ритници. Това обнадежди Аскър и той с радост пое по петите му, до мястото, където ковяха каруца за генерала, тъй като не беше в състояние да язди.

Още три месеца изкара той в строителни войски, докато генералът оздравее. След това се премести на едно ново място, което беше във всяко отношение по-малко противно от предишното и където не трябваше да охранява задника си с бой и да бди над девствеността му като орел.

Онова, на което казармата научи по-късно Аскър беше, че със злото трябва да се воюва. Научиха го пространните лекции на генерала, в които се говореше за морал, закон, права, враг, държава, справедлив съд и други такива страхотии, от които кожата ти да се смъкне сама надолу по гърба. Със злото трябва да се воюва! Къде си, Зло? Ела да воюваме заедно! В такива случаи Аскър добавяше само: Д`еба скапаната система! И се молеше злото да се страхува от нея по-малко, отколкото той.

През времето, когато беше отделен от Криси, Аскър ходи с няколко гаджета, но всеки път му писваше много бързо, а и заради военните задължения не му оставаше много време за тях. Бяха отегчителни млади катерици, дори понякога кучки. Липсваше им нещо, което Криси притежаваше, и много дълго той не можеше да разбере, какво е то. (Отговорът лежеше някъде в бъдещето и до него водеше един живот, който сигурно би заставил Мървин да записука от щастие над своя собствен.)

Дните ставаха седмици, седмиците – месеци, а те самите скочиха отвъд прага на една нова година. Аскър навърши осемнадесет и влезе с единия крак в гроба.

Когато съседното кралство обяви война.

0

Спящата катерица, Глава 10., Rogger Dojh

Падна мракът и малкият отряд от елитни бойци се изниза незабелязан през гъстата мъгла по посока на фронтовата линия. Аскър се усмихваше загадъчно.

Спящата катерица
Автор: Rogger Dojh
Посвещава се


на Ивайло Кицов за метафорите
на Alan Parsons Project за “Freudiana”
и
на Том Кланси за “Реална заплаха

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

10.

Аскър беше виждал много чудеса през живота си. Беше срещнал Криси (която в началото бе рижо лисиче, а после магията се развали). Беше летял на килимче в компанията на бивша лисица. Беше погребал прекрасна чуждоземна принцеса под клоните на одухотворено дърво… Къде бяха сега чудесата!!? Той предполагаше, че това е свързано по някакъв начин с морала и психиатричните клиники. Само че връзката му се изплъзваше като хлъзгав логически сапун. Живееше някак си, без да отдава особено значение на този факт, и очакваше някакво чудо. По дяволите, чудеса ставаха непрекъснато! Именно заради това животът беше интересен!

Или, поправи се то, по-точно не беше отчайващо скучен.

Всъщност … – замисляше се за кратко, сравнявайки едни неща с други неща, – наистина беше интересен.

В такива моменти изпитваше най-силно желание Криси да е някъде наблизо – в някоя страноприемница, или в лодка, или, Господи, направо на земята! Отделно си мечтаеше за деня, когато просто ще са заедно, отново ще скитосват и няма да има пасмина суперинтелигентни мъже в мундири, които да крещят заповеди и да стрелят. Майната й на военната кариера, която се разкриваше пред него. Дори мисълта, че ще има власт над стадото олигофрени, чиято недоброволна част представляваше в момента, го караше да се сприятели със стръкче трева.

Отказа се от мисълта да разбира каквото и да е било. И тогава, в един сив дъждовен ден, който го завари в един сив дъждовен град близо до южната граница, на десет километра от фронтовата линия, по време на подготовката на специална операция на вражеска територия, един делови човек със сив работен комбинезон и куфарче нахлу в помещението, където се провеждаше инструктажа, и всички опити да бъде изхвърлен, застрелян, промушен или убеден да напусне завършиха с неуспех. Мъжът само трепваше от досада с крила и продължаваше да мърмори глупости и да разбърква смърдящи билки в кръв от прилеп и гущер.

Наложи се да проведат инструктажа другаде. Аскър бе така зашеметен от случилото се, че пропусна почти половината и затова направи десет обиколки марш около плацдарма и го изслуша наново.

През цялото време около него сякаш се късаха невидимите паяжини на пространството, а нереален звук, примесен от многобройни шумове, му пееше Little Joe на Soundgarden.

Падна мракът и малкият отряд от елитни бойци се изниза незабелязан през гъстата мъгла по посока на фронтовата линия. Аскър се усмихваше загадъчно. Нещото като приятел, с което крачеха заедно, го изгледа неразбиращо. Лицето на този странен дълъг тип не беше спохождано от такова чудо като усмивка нито веднъж, откакто се познаваха. Всъщност още от онези бледи като миналото събития, когато се преследваха с пегасите; но нещото като приятел не беше посветено в тези подробности от аскъровия живот.

Изтрещя гръм. Проблесна светкавица. Краката им изджвакаха в размитата кал при следващата крачка.