български Archive

0

Стариците

Стариците

Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

Стариците

В града останаха само стариците.

И аз.

От брега, където се намира гробището за стари автомобили, повя вечерният бриз. Няколко старици извлачиха за косите последните трупове от къщите си, хвърлиха ги в канавката и се скриха. В небосвода слънцето жаловито клонеше към залез и в лабиринта от улички дългите сенки се сляха в ранен сумрак.

По това време бях прикован за часовниковата кула в центъра на Мийлсуил. Горната част от тялото ми бе прободена с няколко здрави нита, а долната липсваше и на нейно място излизаха метални тръби, потъващи в мазилката отзад и захранващи ме с необходимите животоподдържащи вещества.

Защо стариците избиха всички – не знаех. Защо не убиха и мен? Наблюдавах безпомощно нощната клада от трупове, която стариците запалиха и оставиха да гори. Какво правеха те в своите тъмни дупки? Предполагах, че подменят органите си с плъхове. Или може би се хранеха със собствената си разлагаща се плът.

Идният ден започна горещ и сух. Улиците останаха пустинни, а над безкрайното автомобилно гробище кръжаха птици-киборги и събираха части за собствения си ремонт. По пладне, точно когато часовникът зад гърба ми удари 12, една от птиците долетя и кацна на главата ми. Ноктите й се впиха в черепната ми кутия и вкараха в главата ми тънки сонди. Когато приключи с тази операция, птицата се надвеси пред лицето ми и с едно-единствено движение извади лявото ми око.

Когато дойдох в съзнание вече бе късна нощ. Остри писъци раздираха тишината, но не можах да определя откъде идват. Само си помислих, че едва ли са на някоя старица, звучаха някак по-младо и свежо. После отново изгубих свяст.

Идният горещ ден бе изпълнен с болка и отчаяние. Вече не виждах стерео и това ме влудяваше.

Часовникът отново би пладне. Птицата дойде и ми взе и другото око.

Тази нощ писъците бяха два – онзи непознатият и моят собствен. Така продължи много дни наред.

Веднъж, малко след залез слънце, усетих, че някой се е изкатерил до мен и ме разкача. Дъхтеше на лоша плът и на гнилоч. В пълно безмълвие бях откачен от животоподдържащата система, отворите ми – затапени, и бях понесен нанякъде. Вкараха ме в глухо-отекващо помещение, вонящо на смърт и спирт, и ме поставиха някъде на твърдо. После ми вкараха игла в ръката и блажено спокойствие се разля в съзнанието ми. Отпуснах се и заспах.

Събуждането беше страшно и мъчително. Сякаш всички нервни окончания, способни да изпратят сигнал към мозъка ми, изпращаха болка, болка, болка. Без ясен източник, болка, която в един момент започна да става приятна. Нямах друг избор, освен да я харесам.

После отворих очи.

Те гледаха от странна височина над един провиснал и смрадлив скут. Опитах да завъртя глава, но не се получи. Извъртях максимално очните ябълки надолу и отново мернах скута – противен, рехаво окосмен, с хлабави гънки и прозирни кръвоносни съдове.

Една ръка се лепна безцеремонно пред лицето ми. Примижах, а ръката ме потърка и започна да чеше, чеше, чеше, докато не пусна кръв на няколко места.

Тялото, на което принадлежеше скутът, се изправи и се понесе нанякъде заедно с мен.

Едва сега аз разбрах какво става. Бях имплантиран в тялото на старица.

Вечерята в изоставената къща

Една вечер, близо месец по-късно, моята старица навлече подобна на чувал дреха и защъпука боса нанякъде. Нощта настъпваше, но Пискливият все още не беше започнал нощните си призиви за милост. Цареше пълна тишина и в безветреното време дори пясъкът по ъглите лежеше замрял.

Виждах зле в настъпващия здрач, затова не разбрах къде отиваме докато не излязохме извън пределите на Мийлсуил. Лунният сърп слабо осветяваше голото поле и забелязах силуета на изоставената къща, в която като дете бях уловил и изял първия си плъх. Тогава родителите ми ме бяха били почти до смърт, защото единствено мутантите се хранеха с плъхове, а аз не бях мутант. За наказание ме заключиха за една година в шахтата към Подземията и всеки ден изливаха върху ми кофа ледена вода. Отново опитах плъх едва след като и двамата ми родители бяха вече мъртви.

Докато наближавахме изоставената къща, забелязах още няколко черни фигури да вървят пред нас в същата посока. Нямаше кой друг да бъде, освен още старици.

Зад мен от града се разнесе първият вечерен писък и нощта започна.

Стариците бяха събрали всички кости от кладите в града и ги бяха разстлали по пода на изоставената къща. А в средата на голямото помещение лежеше голо, добре измито момиче, завързано за забити в земята клинове. Мътният му поглед говореше, че отдавна е в ръцете на стариците.

В ъглите поставиха четири йонни светилника, след което всички старици съблякоха покривалата си и ги оставиха да лежат върху костите.

Една старица си бе присадила огромен пенис, друга имаше задник и отпред и отзад. Всякакви неща имаше, но не ми се разказва за тях. Пениса и задника ги споменах, защото те бяха много важни за ритуала на вечерята. Заедно с моята уста.

Стариците се нахраниха с тялото на девойката. На моменти стоновете й заглушаваха нощните писъци. Режеха парчета от нея и ги дъвчеха с метални зъби. По едно време старицата с пениса я изнасили, преди да са унищожили напълно краката й. После, все още възбудена, се нахвърли на старицата с двата задника. Към края на вечерята дойде и мой ред, но това е в едно минало, което не искам да си припомням.

Когато пресните кости на момичето останаха да се белеят голи сред останалите, посивели с времето кокали, стариците тромаво започнаха да си изравят покривалата, да се обличат и да се разотиват. Моята – също. Някъде по пътя за вкъщи заспах и сънувах кошмари.

Веселбата на градския площад

Стариците се бяха съблекли празнично. От някой стар склад бяха измъкнали херметизиран контейнер с украшения и карнавални свирки. Пъстроцветни балони летяха из въздуха, навсякъде висяха гирлянди, дори отнякъде се чуваше пищялка. Стариците бяха отново голи, което явно бе някаква традиция при по-големи събития. Те безмълвно обикаляха в кръг около празния център на площада, влачейки босите си, криви нозе с изпочупени черни нокти в прахта.

Пред очите ми се подмяташе ужасен мършав старчески задник. Ако се съди по миризмата не бе мит от незапомнени времена. В този миг благодарих на съдбата, че моята старица от време на време правеше прашни бани.

Тържеството продължи до вечерта. Едва когато слънцето докосна хоризонта и в сенките започна да се прокрадва хлад, стариците нарушиха провлаченото обикаляне и започнаха една по една да се обличат и да се разотиват. В суматохата ми се отдаде да зърна съвсем отблизо една от другите. Там, където някога на тялото й са се намирали гърдите, сега стърчаха две муцуни на огромни плъхове и се озъртаха враждебно с мъничките си блестящи очички. Затворих очи и се осмелих отново да погледна едва когато усетих познатата смъртна миризма на жилището ни.

Акт на пресътворение

Дойде зимният сезон и нощните температури станаха по-ниски. Вече излизахме единствено след пладне и старицата бързаше да се прибере рано. От известно време тя събираше странни неща, понякога ловеше плъхове и после ги разпаряше, отделяйки разнообразни органи в метални кутии. Преравяше обстойно запуснати апартаменти и примъкваше радиоелементи, проводници или цели устройства. Предполагах, че смята да строи нещо, но нямах представа точно какво.

Него ден бяхме останали у дома, защото старицата имаше диария и се чувстваше омаломощена. От токсините в кръвта и на мен ми беше зле, но тъй като нямах голяма връзка с останалите части от тялото, неприятните усещания идваха предимно през външните ми сетива. Прекарвах по-голямата част от времето, вторачен в тънките колене, свити пред лицето ми.

Тишината владееше помещението. Беше се настанила като памук и над града и стискаше света в глухите си клещи.

Мрачни видения ме тормозеха – нямаше как да не забележа, че старицата ходи до тоалетната в един и същи съд от сутринта и той постепенно се пълни.

Едва късно вечерта тя се почувства по-добре, стана и закрета към ръждивата врата в дъното на помещението, която бях виждал многократно, но никога не бяхме влизали там. За момент потиснатото ми настроение бе изместено от завладяло ме любопитство.

По-добре любопитството ми да бе останало неудовлетворено.

Зад вратата се откри тясна стая с голи стени и един-единствен неостъклен прозорец. По камъните под опадалата мазилка недоволно се размърдаха дълги, многокраки членести твари и побързаха да се скрият далеч от нарушителя на спокойствието им.

Това, което ме смути, беше отворът в пода.

Отворът имаше приблизително равен квадратен контур и беше съвсем тъмен. Старицата за кратко се наведе треперейки над него, давайки ми възможност да погледна надолу.

Заля ме колосално премазващо усещане за бездънност, за миг се почувствах нищожно малък в сравнение с тази дълбочина и изпитах ужас и страх, от които ми се искаше да изчезна, за да се спася.

Сетне се изправихме и бях отнесен обратно.

Цяла нощ старицата седя и с несигурни бабешки пръсти извършваше непонятни за мен неща с всички онези предмети и органи, които бе събрала. По някое време съм заспал от изтощение, но в просъница си спомням, че тя бе домъкнала и кофата с изпражнения от предния ден. Когато на сутринта се събудих кофата беше празна, така че (за мое щастие) никога не разбрах как точно я е използвала.

В ръждясал ламаринен леген ритмично се повдигаше и спускаше нещо, но не можех да разбера какво, тъй като върху него бе хвърлен мръсен брезент. Старицата спеше на стола, седнала с лице към легена. Наоколо бе разхвърляно и миришеше лошо, но с времето бях привикнал към всякакви миризми и ги приемах като котка – без никаква естетическа оценка.

Една ръка отметна брезента.

Едно тяло се измъкна шумно и се опита да се закрепи на няколко крака, но не успя и се свлече на пода.

Краката бяха детски. Бяха пет на брой.

Ръцете бяха две различни – едната силна и мускулеста, а другата бабешка и съсухрена.

Всички тези анатомични елементи бяха прикачени доста нескопосано към тяло, взето най-вероятно от голямо куче. От някакъв полузарастнал отвор в тялото висеше оголен кабел.

Съществото отново опита да се изправи и се завъртя неориентирано в кръг. Милото, нямаше лице. Нито виждаше, нито чуваше. Това трябваше да ме наведе на някои мисли, но бях прекалено замаян след неспокойната нощ.

Старицата се разбуди и размърда недоволно. След като натика творението си обратно в легена и го удари силно, за да престане да се движи, тя помъкна легена със себе си към тайнствената стая, като по пътя се пресегна и взе скалпел от масата. В пристъп на клаустрофобия започнах да въртя бясно очи и да движа беззвучно устни.

Врата се разтвори и влязохме.

Ямата бе все още там. И все още беше безумно, побъркващо бездънна.

Старицата легна по лице, така че коремът й висеше над отвора. Адски вълни на страх ме блъскаха отдолу, имах чувството, че нещо огромно се е промъкнало в съзнанието ми и сега расте неудържимо и може би именно несъответствието – толкова голямо нещо, побрало се в толкова малко съзнание – ме караше да се чувствам вечно смаляващ се, изчезващ, премазан от колосалните размери на ужасната дълбочина.

Старицата провря едната ръка под себе си, скалпелът проблесна пред очите ми, заби се в плътта ми и започна да ме изрязва. Отначало, замаян от почти физическото присъствие на страха, не усетих болка, но постепенно тя започна да се прокрадва като отделни остри пробождания, които малко по малко се сливаха в постоянна агония. Очевидно и самата старица изпитваше адски мъки от операцията, защото я чух да стене немощно – може би първият звук, който издаваше от повече от година.

Кръв се стичаше по лицето ми, събираше се в очите и капеше в бездната от връхчето на носа ми. Соленият й вкус се прокрадваше в ъгълчетата на устата ми. Болката вече бе нетърпима и тъмни кръгове препречваха взора ми. Молех се да изгубя съзнание, но кой знае защо, това не се случваше. Психиката ми се гърчеше в агония, от която не можеше да избяга и да се спаси по никакъв начин, времето се разтегляше и всяка секунда бе малка вселена от болка, толкова сложна и разнообразна, колкото нервни връзки преминаваха от старческото тяло към моето лице.

Най-накрая треперещата ръка със скалпела се отдръпна и ме остави да се отделя от тялото. Болката се стабилизира и придоби известна логика, в която се вкопчих като удавник. Усещах как се нося надолу и все надолу, засмукан от безкрайността и това чувство като с печат оформяше болката и я нагаждаше към най-съкровените ми страхове. Летях със затворени очи и мислено пищях, пищях до припадък с несъществуващите си гласни струни.

Когато в болката се появи нов елемент – съвсем слаб сърбеж, се престраших и отворих очи. С периферното си зрение улових старицата, която пришиваше трескаво за корема си голям къс прогнила кожа. А под мен все така се проточваше смазващият тунел.

Когато свърши със себе си, старицата измъкна от легена нощната си творба, обърна я по гръб, хвана я за два от краката и я премести над мен, там, където съвсем не можех да я виждам. Явно я отпусна върху ми, тъй като съвсем слабо се придвижих надолу, придържан от незнайна сила. И болката отново започна.

В този ден аз се сдобих със собствено тяло.

Свежа плът

Крила.

Свободен съм да летя. Старицата изяде себе си и вече нищо не ме държи в старата дупка.

Това е спомен.

Когато полетях, първо отидох при кулата, където ме бяха приковали. Там от стената все още стърчаха тръбите, които ме бяха захранвали с живот. Мръсни, напукани, но тези тръби бяха влизали в мен, помпайки физиологичен разтвор, кръв и лимфа.

Кацнах на върха на кулата и се огледах. Птиците-роботи както винаги кръжаха над гробищата и събираха резервни части. Пясъкът настъпваше. Измършавели старици шетаха флегматично, но с желязно постоянство из града.

Тогава я видях. Нямах представа откъде бе дошла. На нейно място не бих припарил на по-малко от сто километра от това прокълнато селище. Но тя все пак седеше на някакъв каменен бордюр, изтощена от жажда, подпряла чело на ръцете си. Всеки момент някоя старица щеше да я надуши и да я прибере при себе си, за да използва органите й.

Спуснах се надолу и кацнах до момичето. Тя не реагира. Побутнах я с лице.

Тя вдигна очи и зениците й се разшириха. Поклатих глава и й посочих една изоставена къща. Тя просто седеше и ме наблюдаваше ужасена.

- Трябва… да се… покриеш… за през нощта – успях да изграча през това, което бе останало от устата ми.

Момичето се разплака. Опитах да я избутам към убежището, но новото ми тяло беше прекалено леко.

- Хайде! – изломотих. – Тук… ще… умреш.

Но тя не направи каквото й казах.

Старицата, която я намери първа, имаше три детски ръце и на мястото на лявото си ухо беше присадила уста от риба. Момичето вече бе прекалено слабо, за да се съпротивлява и бе отведено. Опитах се да прогоня старицата, но тя ме заплаши със скалпел. Нямах никакъв избор, освен да ги последвам от разстояние.

Три дни живя момичето, преди старицата да посегне на тялото й. През нощта след ритуала се промъкнах и откраднах главата и онова от гърдите и корема, което бе останало. С огромно усилие успях да го замъкна на кулата и да го прикача към системата за поддържане на живота. След това разбих един от прозорците на сградата и влязох в помещението, където се намираха агрегатите. Някак си успях да ги включа.

Рано сутринта се разнесе неистов писък.

0

писмо до мъжете, които чукат жена ми

Обичам те и ти благодаря.

Скъпи братко,

Бих ти благодарил, че си отворил сърцето си за жената, която и аз чукам, но няма време, тъй като излязоха резултатите от тестовете ми. За съжаление са позитивни.

Има само едно нещо, което искам да те помоля: да си направиш ХИВ-тест asap.

Нека не бъдем конкуренция, а да се срещнем като равни. Ние сме братя и като нищо имаме нещо общо: ХИВ.

Обичам те и ти благодаря. Винаги е щастие да споделиш заразата.

1
0

Литературата като такава днес, Rogger Dojh

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Литературата като такава днес
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

1. Тема

литературата като такава днес

2. Идея

литературата от гледна точка на този, който пише

- средство за общуване
- средство за създаване и изживяване на емоции, независимо от околната среда
- средство за свалка
- вид публична изява

3. Теза

- я кажи, какво ти идва на ум като чуеш израза “литературата като такава днес”?
- ъъъ. тъпотия

4. Текст

Литературата като такава днес

“- я кажи, какво ти идва на ум
като чуеш израза
‘литературата като такава днес’?
- ъъъ. тъпотия”

Ако трябва да се открие пресечната точка между relational database design, казармата, Eminem, убеждението, че жените не стават за програмисти и “литературата като такава днес”, това може лесно да стане, като някой дойде и погледне към стола пред PC-то ми. Тези и още известно количество други неща са се настанили в мозъка ми и ме дразнят. Т.е. Eminem е cool. Останалото е досадно. В този ред на мисли, комбинацията черно-чалга-ориенталски денс е доста добра.

Това, което прави зайците интересни е тяхната способност да се плодят като свине.

Една стена, бяла стена, на която няма нищо – и пред нея поставяме аквариум с рибки, направен например от кристал. Разполагаме и силно осветително тяло някъде така, че рибките да хвърлят плъзгащи се сенки, а аквариумът да хвърля отблясъци по стената. Необходим е и фотоапарат, с който ще снимаме. В последствие, ако обозначим аквариума като мозък, рибките като мисли, стената като съзнателен фокус, а светлината като муза, тогава снимката на рибещкте сенки на стената ще играе ролята на книга.

Рибите от своя страна се плодят като зайци. Но само на тъмно.

Тук някъде се намира зрънцето истина, което разграничава авторското творчество от графоманията. Използвайки понятията от рибната стая, графоманите снимат ъглите на стаята, при това със светкавица. При тях рибите се плодят като кастрати.

Е, съвременната литература предлага колосално количество плява, написана просто защото някой знае правилата за изграждане на логически свързан текст. Като еднопосочен информационен канал, книгата предава сложно послание от автора към читателя – факти, логически модели, мисли, образи, асоциации и емоции. Сигурно и други неща. При прочит, напълно възможно е да се проследи пътят обратно към писателя в момента, когато е писал – обикновено това става подсъзнателно. И е отвратително, когато стигнеш до другия край на канала и откриеш една прашлясала дупка.

Именно отпечатъкът от процеса, който протича в главата на един автор прави литературата заслужаваща внимание. Не броят написани книги до момента, не популярността, а именно личните достойнства на един автор създават качеството.

ПРИКАЗКА ЗА НЕУСПЕЛИЯ ПИСАТЕЛ

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Намерил той извора, около който танцували самодивите нощем и зачакал да дойде нощта. Тогава на лунната светлина той съзрял много голи същества наистина да танцуват. Затаил дъх, той се приближил и стреснал една от танцьорките.

- Ей – казал той. Тя подскочила уплашено и се опитала да прикрие гърди с ръце. Но писателят, обсебен от едничката мисъл да отмъсти на света, продължил направо към целта. – Трябва да ми изпълниш желание.

Самодивата отстъпила крачка назад и смръщила вежди.

- Ти па – рекла тя. – Не си у ред.

После се обърнала и побягнала, а на нейно място се изправила Кралицата на самодивите – ужасно красива и мрачна.

- Какво търсиш тук? – попитала тя.

- Искам да ми изпълниш три желания.

- Уа – Кралицата на самодивите се изумила от подобно безочие. Накрая продължила – Само едно желание ще ти изпълня.

Писателят си бил приготвил три желания и се видял в чудо. Накрая се решил и рекъл:

- Искам на всички … – тук той се задъхал от злоба – които някога са ме презирали … – гласът му се извисил страстно – да им пораснат магарешки уши!

Кралицата на самодивите щракнала с пръсти и казала:

- Готово. Прибери се в къщи и утре сутрин желанието ще бъде изпълнено.

На сутринта писателят станал от сън и веднага отишъл да провери, дали на съседите му, които особено го презирали, са пораснали магарешки уши. Съседите обаче си били съвсем нормални и му се смяли безмилостно. Тогава той се огледал в една локва и – що да види! – вместо на съседите да пораснат магарешки уши, на него му бил пораснал нос на мравояд.

Хукнал писателят в гората и зачакал самодивите нетърпеливо. Най-сетне паднал мрак и изгряла луната и дошли горските самодиви.

- Какво търсиш отново тук? – попитали го те.

- Всичко сте объркали! Вместо да направите магарешки уши на съседите ми, вижте, на мен какво ми порастна!!!

- Това е, – обяснила му Кралицата на самодивите, която си била вързала две дълги зелени листа на главата, все едно е с магарешки уши – защото си скапан драскач.

И го превърнала в кон.

Поука – това, че горските самодиви обичат да танцуват голи не означава, че мислят само за секс.

КРАЙ НА ПРИКАЗКАТА

Нямам представа какъв е смисълът на целият този хаос от мисли. Просто ме помолиха да напиша нещо за “Литературата като такава днес”. Може би това беше грешка от тяхна страна. Може би самодивите са в ролята на музата, която не понася драскачи и страни от тях. В приказката не се споменава, но всъщност писателят пишел много на социални и политически теми и обичал да разсъждава за събитията на деня, при това съвсем насериозно. Както съседите му обичали да казват – все си врел гагата дето не му е работата. А той го правел, защото искал някой да му обърне внимание, искал да участва там, където не го пускали. И с право не го пускали, че туко виж си навре гагата още по-надълбоко и израсъждава някое разсъждение.

Като заключение, позволете ми да споделя със света едно стихотворение, което прочетох в Интернет на място, незащитено от авторски права:

***
Йopдaнka Пaвлoвa

Ликувай ти народе мой!
Човекът – президент е твой.
Човекът с чистите ръце!
Човекът със добро сърце!

Във този двадесет и първи век
спечели силният човек.
Окей! Прочиства се простора.
Нам трябват нови, умни хора.

Първанов – първа наша воля.
До него пръв стои Сокола.
Съдбите наши ще решават.
България сега ги поздравява !

18/11/2001

гр.Дулово

P.S.

Конете – и те се плодят като свине.

Rogger Dojh
Sofia, Nov 04. 2003

0

Кой е Свин, Rogger Dojh

Кой е Свин
Автор: Rogger Dojh

Совата Свин дойде една сутрин през пролетта и почука с клюн на прозореца. Отворих му и го гледам – седи и ме гледа. Викам си – деба, прилича на котка, ма с крила.

- Мяу? – му казах.

А Свин вика:

- Казвам се Свин.

Така се запознахме. Попитах го, за какво е дошъл. Той разправя – ми нали съм символ на мъдростта, а ти си мноо тъп, та съм дошъл да ти налея малко акъл. Ми влизай, викам, шом си дошъл с благотворителна цел се ше се намери некоя мишка и некоя купичка мляко за теб.

Няколко месеца по-късно, в края на лятото, Свин отлетя за топлите страни и се върна скоро с още две сови.

 

 

 

- Това са моите сестри, – представи ми ги Свин.

- О! – рекох аз. – Теб докато те немаше тука аз си намерих и аз некфи сестри. И братя. Идваха да питат за теб и за твоята мъдрост и оставаха да те чакат. Аз им разправям, че тряа си екстремно тъп, че Свин да благоволи да посее семето на умните мисли у теб, а те викат – да бе, нямаш грижи за това.

- Я да ги вида. – рече Свин и прати сестрите си, Мая и Ния, да пасат мишките на двора. А сам той отиде, така да се каже, да осемени с мъдрости мозъците на своите последователи.

 

 

Свин и неговите ученици

Всяка сутрин Свин събираше своите ученици в кръг и им говореше мъдро:

- Знайте, че поезията е духовен оргазъм, само че много хора само симулират.

Или

- Който пее зло не мисли, стига да не танцува върху гроба ти докато пее.

Или

- Ползвайте презервативи, тъй като колкото и умни да ставате, като ви окапе пишката, се тая.

А те го слушаха със зяпнали уста и благоговейно попиваха сека негова дума.

 

Отпътуването на Свин

Три години след като дойде за първи път при нас, през един топъл есенен следобед, Свин ме помоли да събера учениците му при навеса за сено. Когато всички бяхме там той дойде, придружен от Мая и Ния. И рече ни тъй:

- Три години ви наливах кфо ли не в главите – рече. – Следователно, сега вече главите ви са пълни. Оттеглям се, за да основем колония на остров Мадагаскар заедно със сетрите ми и с още няколко сови, които познавам от едно време. Само една последна дума имам да ви кажа – използавйте знанието не за себе си, а за другите. Така поне няма да сте заобиколени от глупаци.

Плясна с крила и отлетя.

0

Читателите за WTF?

ShareTweet 03.10.2009 г. – Lina – За книгата Благодаря ти за страхотната книга и най-вече за откровението, с което си я писал. Окуражаващо е да знаеш, че и други хора изпитват и осъзнават действието на закона за привличането, независимо дали в положителна или отрицателна посока. И че зомбитата малко по малко намаляват :). Ако някога се вдъхновиш да напишеш следваща...


03.10.2009 г. – Lina – За книгата
Благодаря ти за страхотната книга и най-вече за откровението, с което си я писал. Окуражаващо е да знаеш, че и други хора изпитват и осъзнават действието на закона за привличането, независимо дали в положителна или отрицателна посока. И че зомбитата малко по малко намаляват :). Ако някога се вдъхновиш да напишеш следваща част ще я прочета с удоволствие. А лекият привкус на програмистки хумор само ме радваше, защото се занимавам със същото и ми е позната душевността на това странно животно програмиста :). Замислих се, колко много идеи е откраднало обектно ориентираното програмиране от живота и какъв хубав негов модел за описание можел да бъде :). Поздрави, късмет и хармония, Лина

05.4.2009 г. – s – За книгата
obicham te

26.6.2008 г. – Калан – За книгата
вече трети ден след като я прочетох съм в невероятна еуфория. страхотно е как мислите за нещо хубаво насочват целия теб към красиви неща. има много много хубави книги, но е адски важно за една добра такава да ти влезе под кожата и да ти даде стимул.. да се промениш. да бъдеш по-добър :)

03.6.2008 г. – misha – За книгата
zdravei :)
procetoh – ДУХОВЕ И ЗОМБИТА :)

samo ne mogah da se setj kakvo na kakvo tochno e sukrashtenie WTF, po smisul go razbrah.

mnogo, ama mnogo me kefi nachina ti na pisane. v edin moment mi doide prekaleno nauchno no kato e razredeno s zabavni istorii ili njkoj shega e ekstra.

31.5.2008 г. – sunrise – За автора
Здравей!
Прочетох книжката Много ми хареса особено за измерениата и мечката Усещанията ми за нещата съвпадат с твоите.И аз като теб като чета материали в които някой се опитва да предстви твърде подробно и класифицирано незримото ме избива на към то г-а на мечката

Може би е така защото е мн трудно да се пробие отвъд със съзнанието което сме и още по трудно да си го опишем с познатите ни понятия.Затова и “умните глави”са си измислили свои си начини Ти описваш своето светоусещане,своите стъпки към осъзнаване което е мн по-полезно от колкото номера на измерението или който и да било измислен термин

Пожелавам ти успех и мн усмивки!

0

Читателите за книгата

25.10.2009 г. – livtn – За книгата
уоу. МНОГО ДОБРО. прочетох В нея и… да представиш нещо абсурдно като единственото логично нещо е невероятно ценно качество. ПАЛЦИ ГОРЕ:D

24.7.2007 г. – меланхолик – За книгата
Харесвам такъв стил на писане. Книгата е изключително красива.

26.4.2007 г. – mEchTAtELkA – За книгата
Съвсем случайно попаднах на този сайт,но останах възхитена от написаното.Браво!!

01.6.2005 г. – okcuTokcuH – За автора
аз съм приятел на sulphur търсейки нея попаднах на теб и поезията ти…….. пишеш много красиво

18.11.2004 г. – keyhole – За книгата
BLAGODARQ TI

0

Водна любов, Savena

Водна любов
Автор: Savena

————————————
Кво е ТОЙ

Той е уморен несъсирващ се ден.
Той е тяло без мантинела.
Той катастрофира нощем във мен.
Той е язва плътта ми отнела.
Той е усмивка, която прегазва.
Той е искра в петно от бензин.
Той е слюнка със спомен заразна.
Той е кожа в цвят на кокаин.
Той е устни иронично изпънати.
Той е болезнено тъп и красив.
Той е надежди прекрасно несбъднати.
Той е влюбване без презерватив.
Той е пулс пред училищни стълби.
Той е втечнени пръсти в косите.
Той е и лед от вкиснали сълзи.
Той е затворени птици в очите.
Той е суша във женски отвор.
Той е смях обесен в трахеята.
Той е решетки на сладък затвор.
Той е радиация в ума ми разсеяна.
Той е пъзел от разглобени прегръдки.
Той е мисъл спринтираща в транс.
Той е отвързани бесни целувки.
Той е болка на бавен каданс.

————————————
Колко пъти

колко пъти изчука деня ми
колко пъти преспа със света ми
колко пъти бях твоя до край
колко болка наричах рай

колко груба бе чуждата нежност
когато ти си нежна безнадежност
колко ръце не струваха нищо
колко ми стурваше всичко излишно

————————————
Водна любов

Разкрачва ме днешното утро – насила.
Вмирисвам се – вчерашна и петносана с теб.
И все още мръсна, макар сапуна попила,
се свивам под душа във празен пакет.

На пода са дънките- от тебе събличани.
На пода са думите – в джойнтска смелост изричани.
На пода са устните , живот промълвявали.
На пода са пръстите – от косите ми паднали.

Знаеш, че има болка зад тая усмивка.
Знаеш, че сълзите спят върху устните.
Знам, че всеки твой поглед е и стомашна промивка,
…и алкохолно натравяне.

Ще изляза в дъжда и ще те плача.
Ще се задушавам и пак ще те вдишвам.
Ще се изчукам със времето – ако кажеш , че трябва
…за да те видя.

————————————
Журналистическият FUCKultet

Тролеят влиза бавно с мен
В нещо като силиконов ден
Отвън са му големи, обещаващи и твърди
Но във Фъкултета има само курви
Защо ми се ебе като ви гледам
С красотата никога не искаш да се чукаш
Защо един след друг ми иде да ви стрелям
Ето къв е моят ден – живееш, за да губиш
Ушите ми стискат в оргазъм слушалките
Всеки мускул е капка от турбулентната буря
Очите не искат да видят останките
От едно момиче, което яко се разочарова
Навръщане Evanescence e мозъчна реанимация
Днес беше ремикса на вчера
Знам, че ще пиша в тиха тъжна мастурбация
днес е ремикса на вчера

————————————
/disappointment/

просто исках да живея истински
просто исках да умра като на кино –
с прерязани вени и секси безжизнена
и цветя от кръв върху килима

някога исках да продавам тялото си
някога исках да променя света
някога пръсках в червен спрей болката
някога разцъфвах само в дъжда

можех да родя мъртва детето си
можех да сляза от конвейра
и да обърна хастара на сърцето си
и да свърша всичко наобратно

някога ходех жива по графа
и музика стрържеше мечти във главата
някога просто имах сила
ти ли, реалност, си я жадна изпила?..

..
някога бях мъж във главата
сега съм просто жена във краката

————————————
днес ми се повръща повече

секи братче се влюбва в унижението
секи се натиска да губи в любовта
сладката болка в търпението
дивата болест в деня
разказваш ми за твойте истории
искаш да приличам на теб
но това, което ти куца в теорията
е, че любовта ми към него не беше дефект
Без.
никва ревност
сконфузена течност в чаршафа
Без.
тъпа потребност
реалност вън от главата

и безплодна живях със децата му
и разсмяна ревях във краката му
и умираща отново не се нуждаех
и обичаща – на любовта отгоре й пикаех
и никакво доковане с друг
и докосване с друг
и никакво докосване с него
и никакво докосване
и нищо
и докосване
и него

чист алкохол и див егоизъм
и много чикии над щръкналата самота
и злоба, избиваща в неофашизъм
и любовта
и Той е просто амбалаж
на истинската so called real love
която копеле никога няма да дойде
и по-добре
защото .. зле ми е -
примерно на магистралка съм
или просто препиване
или нещо физическо
и малко по-истинско
от истинската любов
жив си щото ти е зле
и в крайна сметка любов няма
и така е better
защото слизаш от конвейра
и обичаш
и наистина обичаш
и вече не си на конвейра
и а стиа толкова

i sprete da ste ednakvi
i da se ebete za o6te takiva kato vas
sprete samosuhranenieto pls
i vi obi4am

————————————
hatred

Ръфам устни и смуча спасение
и мокра от дъжд, но изгаряща
тичам да ти кажа диво – мразя те.
Бях нежен срам и смърнто опиянение.
Бях лист издран и болно вдъхновение.
Но бях до тук.
Вече не лепнеш, а се рониш есенно от мен
не сърбиш а бледнееш лятно с всеки следващ ден.
И те желая.

ПОЖЕЛАВАМ ТЕ

под всяка кола
и те мразя

ПОДАРЯВАМ ТЕ

на всяка жена
и те мразя

ВИЖДАМ ТЕ

между всички крака
и те мразя

И ТЕ МРАЗЯ

до музика и месо
до усмивка и кръв
до целувка с език и перверзия

МРАЗЯ ТЕ

————————————
989 04 244

989 04 244
Чуй ме,
тва не е прилична поезия
родих се, изплаках и такъв беше светът
Не съм тиха нежност, аз съм нежна перверзия
отегчих вече живота, сега възбуждам смъртта
Чуй ме,
копеле гадно, брутално бъди
изпуши ме, вдишай фантазиите
и твърда болка в мен дълбоко заври
и знай – нежността е за педерасите
Пусни ме да вляза в главата ти
през червен праг от LSD
и щом животът свърши
в лицата ни
с мен до дъното ти допълзи
Чуй ме,
пусни в съня изневярата
вече нямам нужда от нищо
спах с теб и неродени децата ни
зърнах -
изживях сякаш всичко
Чуй ме,
всеки ден те лъжа и лъжа себе си
всяка нощ ти признавам и искам без теб да съм
но има ли истина, щом действително
в мен си сега и се пръскаш навътре
кажи има ли истина, щом разточително
плътта си пилея и в цветя изсъхвам
Чуй ме,
в много коли гордо съм влизала
около много мъже крака жалка обвивала
и капеща в грозни сутрини тръгвала
и усмивка едва от устните дърпала
Чуй ме,
помниш ли нощта в онова кафе – ЧЕРНОТО
поехме любовта в седем БЕЛИ писти кока
но по тях ли се спускахме или смърках лицето ти
вселенски огромен – аз вкарах те в себе си
Чуй ме,
ела безнадежден и лице до мойто опри
и остави заедно да ръждясват сълзите ни
и от етажа последен на любовта се хвърли
и размажи на земята дните безсмислени
Чуй ме.
989 04 244

————————————
кажи ми копеле

прекрачвам задния училищен двор
след офиса, ей така – за една цигара
миже би чакам дете, а може би чакам в затвор
а в двора ме чака тя – в безмозъчна кислородна забрава
в каквато бледнеят мечтите, копеле
в ограда ли на заден училищен двор
викай сега: В КАКВО ИЗСЪХВАТ СЪЛЗИТЕ, КОПЕЛЕ!!!
в боклуци ли от заден училищен двор
бяхме хлапета, помниш ли – сега ти говоря без ник’ва сантименталност
но кажи, бяхме ли отрепки, копеле – само защото не раснахме в лъскава баналност
РАЗРЕВИ СЕ СЕГА, КОПЕЛЕ, пак си дете и няма нужда от нишо
късай дрехите и остави дъжда прелестно да ги …
съсипва
кажи, защо ми е тая работа, защо ми е да се раздавам
когато света, за който яростно мечтаехме така брутално ни ебава
защо всяка нощ с надежда умирам
а на сутринта безнадеждно се раждам …
фалшиво
защото помня
ония сънливи понеделници
посинели от желание да я видя ..
защо помня
половинките орбит – във входа залепнали
напомнящи дъха й, който така и не вдишах
защо помня
любовта в издрани колене
и в мръсна дива коса
и в парещи снежни устни
ЗАЩО ГО ПОМНЯ
и в устни, цепнати от игра
и в устни, разтекли се в соцен черешов …
живот
лепкав сок
защо помня …
тва, а не тъпите путки …
дето ги чукам сега
кажи ми бе, копеле?

————————————
***

Убивах наред всички сезони
и през техните трупове
изяла пътя те гоних.
Разрушавах живота си до голи основи
и отново се изграждах в теб, твоя.
Защо не вдигнеш шибания gsm и не ме довършиш?
Или трябва да бъде сън и без вина да тръгнеш…
Аре, продай ми една последна нощ – в пияна градска лудост.
Давай, издери ме и пак ме залепи с ръце от нежна грубост.
Направи ме. Моля те, измисли ме.
Искаш ли да се разкараме от тоя бар,
к’во ще кажеш просто за улицата ..
Не ми казвай, че не чуваш как диша ..
Не, не ми казвай, че да ходим по колите е детско и излишно.
Става ли? Кажи ми, става ли ти?
Бий ми една доза живот преди да е започнало зверското УТРЕ
Утре ще бъдем зверски реални.
Сега сме ние. Това е като истински секс, а не жалки чикии -
житейски, кратки, банални.
Кажи, не се ли кефиш?
С кой друг ще плачеш, докато го правиш?
Коя друга след употреба можеш да запалиш?
Просто давай. Рушй. Разпечатвай ме.
Аз съм бандеролът на твоя живот.
Ти си прерязани вени, изтекли в любов.
Да, ето за това ти говорех – готино е да си дъно.
Готино е да се дъниш. Буден да сънуваш. А не в спомени да се отъркваш.
Сега сме мръсни и цигарени, и залезни,
а дом са ни хотелите и живите подлези.
Да, ето за това ти говорех. Да ебеш майката на тоя свят.
И сестра му. И изобщо 2pac си знаят – FUCK THE WORLD!
Да, за това ти говорех и знаех:
това беше последната целувка ПО ЧЕЛОТО от тоя живот
.. преди голямото генерално ЧУКАНЕ ..

————————————
ДАЙ МИ

Ти си острото на ножа
ти си възпалена рана
и киселинен дъжд по мойта кожа
ти си мойта марихуана

май ми минута от твоя живот
дай ми гнило парче от твойта любов
дай ми себе си в огледало
дай ми изрезка от твоето тяло

ти си болка и морфин
ти си ревност и страх
в ръцете ти съм просто топка пластелин
изкривяваш и оформяш моя свят

дай ми минута от твойта любов
дай ми старо парче от твоя живот
дай ми себе си в мръсна спринцовка
дай ми душата си без опаковка

ти ски трус и покой
ти си катастрофа н авсеки завой
и плът от красиви лъжи
ти си смърт със сини очи

дай ми само една минута
дай ми просто едно парче
дай ми една изрезка
от нежното си лице

дай ми

————————————
органично

На целия свят бях готова да духам
без цвят да оставам
и безмълвно да рухвам
да давам вкяка шибана дупка
кво голкова – нали е просто една путка

Бях готова – ако ти го поискаше.

Цялата истина е, че не успях да те живея
а всеки друг си има свойта история
почти се сбъдвах зад теб, но не можах да се слея
с бронирания ти ден –
не е ли ирония ..

Разтворих се
Отрових се
Издъних се
в теб
Изплаках се
Издишах се
Изпразних се
в теб

P.S.
Тъканта ми виси, а ти си вретено
Въздухът свисти, а ти си дробове

————————————
лаф просто (live).

и защото животът ни притискаше
все по-гадни копелета ставахме
на купоните си бързо се събличахме
личността в килограми си раздавахме
обаче с думи май не стаааше
кво остана бе човек
май остана само секс
да.. и hero-то забраихме
но смелостта ни срива ли преградите
секс наркотици секс наркотици
карбовски го каза.. игра за големите
птици
но след Sulphur има ли смисъл от тва
тя сички думи наеба
на купона, бе между етажите заседнах
и се вслушвах в цивилизацията
и исках да бягам не щото ми се бягаше
а щото ако бягах щях да искам да съм горе
и така и така
до края на света
защото сяко желание беше диво признание
че тоя животец е пълна скука
и е пълен с кока
и тогава
по ръба на всички стълби
висях все още някак неуморна
и знаех, че всички вечери ще бъдат първи
в целувката между кръвта и алкохола
и защото ми се драйфаше от чужди думи
и защото сичко беше вече казано
но ближех лицата ви
и исках карбовски да го каже:
без коментар,
просто ми плати за
смисления репортаж

————————————
ще си останеш

В ушите ми звучи гласът на твоята верига
Чувам скърцането на стария карабинер -
шумът, от който се будех и заспивах,
напомнящ ми, че все още си при мен

Кажи ми, че всичко е една озверяла лъжа
и никога няма да спра да лъжа
Кажи ми, че това е просто безнадежден сън
и аз ще се събудя, за да заспя отново

Мога да стана на пепел от цигара
мога да бъда изпаднал ден от твоя живот
Аз не моля за думите “няма да те забравя”,
а за твойта еднодневна груба любов

Ти – разсейки на злокачествен рай
Ти – малка синеока смърт
Ти – филм без начало и край
Калорична невкусена плът:

Ще си останеш троха в кривото гърло
ще изгниваш в затвора на болните мисли
ще ме будиш в неизбръснато сънено утро
ще заспиваш в ръцете ми с увехнали китки

————————————
момченце, ..

Момченце, аз знам за ревността.
Нали и от мойта кръв жадно е близала.
Момченце, аз видях как любовта.
Трайна смърт върху душите ни е татуирала.

Ръцете ти още дълбаят във мен.
Сонда на дивата нежност.
И отново със тебе денят ми е бременен.
Плод на една безнадеждност.

Във спомени пак чикиджийски се търкам.
Удавена в утро с прерязани вени.
А в очите ми влюбени ретини цъфват.
Да дебнат лицето ти до смърт уморени.

0

Последен удар, Savena

Последен удар
Автор: Savena

Отвий се! Не искам шибаните чаршафи да докосват тялото ти.

Той огъва кожения колан на дънките си, който послушно следва всяко отчаяно движение на ръката му. Облегнал се е на стената и бавно, почти незабележимо се свлича надолу към пода. Студен и прашен под с мирис на… нищо. Това е четиринайстият етаж на блока и миризмите се изморяват, докато стигнат дотук. Зелето и бобът заковават петия етаж, мусаката – седмия или най-много осмия.Скандалите, както винаги, са най-упорити – понякога се усещат и след десетия.

Тук горе обаче не мирише на нищо. Само на мълчание – солено и жадно мълчание. Въздухът е стерилно чист. Отровен единствено с мислите им.

- Отвий се, броя до три. Сега бледото му лице изглежда като прозрачен найлонов плик, който се издува и спада с всяко проникване на кислород в клетките му.

Едноооо…

Момичето се е свило на топка. Тънка ивица светлина от нощния град е белязала лицето й през устните като внезапен удар. Бързо променя позата си – мрази да застава по този начин. Така застават слабите и обикновени момичета, мисли си. Като беззащитен плод в утроба… А тя е силна. Нали е силна? Току що се бе оставила да я чукат отзад. Да, беше много силна…

Дддвееееее… Коланът за пореден път се огъва под пръстите му.

Времето не се измерва в часове, а в хора – бликаха мислите й в непрестанен кръвоизлив. Когато двамата са заедно, денят е скандално къс. Днес, докато той беше на строежа, тя живя цяла седмица. Всъщност не прави нищо, освен да лежи свита на топка в леглото и да яде ябълки – слаба и обикновена, но това нищо бе толкова разтеглено във времето, че в началото и в края му животът й бе напълно изтънял.

Ддддддвеее и половиина…

Какво е животът, по дяволите? Няколко събития, които матрицата пробутва на всеки. Първата целувка. Първото влюбване. Първия секс. Първия разкрепостен секс. Ако животът свършваше с всяко едно от тези събития, може би наистина щяха да имат смисъл. Но … Shit … проклетото сутрешно слънце винаги се намесва. Неистово огрява лицето ти и се опитва насила да пробие през тялото ти. Да му лепне щастие. Да изгрее, докато в тебе още е нощ… Да изгрее, докато те чукат отзад.

Е,няма да стане този път. Ако за теб ще е краят, ще е краят и за целия свят. Проклети сълзи!… Влагата е жалка. Винаги, винаги те издава .

Три!… Отвий се, казвам ти – крещи той и вече се стоварва върху нея със сподавен вик. Разплаква се, а тениската му, миришеща на някаква странна смес от хлорна умора и трудни момчешки сълзи, прогизва бавно в плътта й. Влажното му безсилие се среща с пламналата й, мъртвешки суха и жадна кожа. – Не разбираш ли, че ревнувам! Как се сещаш да пиеш кола, по дяволите? Да пиеш кола, докато си с мен. Да ядеш ябълки… Как се сещаш? – плаче, взривявайки сгъстения до крайност въздух. Изведнъж се сепва. Хваща с една ръка китките й, придържайки ги отзад. Целува я, а тя го ухапва. Целуват се с отворени очи. Лицата им са долепени и по процепа между двете се стичат смъртно уморени сълзи. Не знаеха дали бяха неговите или нейните…

- Ти въобще обичаш ли ме? – тласък в дълбокото бездънно мълчание. – За какво взехме този шибан апартамент?

Момичето долепя корема си до неговия и двамата сливат дишането си.

- Понякога действията са супер по-лесни от думите, знаеш ли ?… – прошепва като през смачкана фуния той.

- Понякога просто трябва да се оставиш на неизвестността.

- Значи… не искаш да знаеш какво си мисля сега? – отново той.

- Точно така.

- Да, но ти знаеш какво си мисля, нали…? Толкова си сигурна, че ме познаваш, че дори..Айде, давай… говори вместо мен. Говори за това колко те обожавам.- той се пресяга към нощното шкафче и взима кофичката с разбито кисело мляко. Натиска с пръст опаковката и тя зейва в малка кръгла дупчица. – Хайде, де, какво ти става… знаеш какво ще направя сега , нали..Знаеш, че ще го излея по тялото ти и ще пия направо от теб… Знаеш, че после ще плача в косите ти. Ти просто знаеш…

- Да, знам… а можеш ли да ме изненадаш? – тя обгръща с крак тялото му и този жест направо го вбесява.

Вбесява го и го възбужда едновременно.

- Мисля, че перверзното ти съзнание не може да се изненада от нищо. Но мисля също, че си най – слабото момиче, което съм оби… с което съм спал.

- Аха… – тя маха сбръчкания от нерви колан, попил в релефните си ивици потта му. Бавно започва да разкопчава ципа на дънките му, стремейки се да изтръгне колкото се може по-заглушителен шум. Тихо е, но за кратко. Ципът започва да се плъзга по зъбците и да притъпява звуците, които болезнено врят в гърлото й. Леглото сега плува. Органите й също. Плачът й почти не се различава… Още е обвила крак около него. Някой не диша. Може би тя. Гледа го. Това е техният апартамент. И техният живот. В този миг … повече отвсякога.

Сега в главата й минава цветна лента. Такава като пред смърт.

- – - – - – - – -сърцето се облива в кръв – - – - – - – -, а всеки удар показва нов кадър.

Първи удар. Малко синьо коритце и бебе, което се плацика в него. Майчино лице, което се е надвесило от обич над детето. Лице, натежало от любов.

Втори удар. Градина с ябълки, люлка и смях.Глухарчета.

Трети удар. Много кофички за сладолед. Бурканче, пълно до половината с вода в белезникав цвят. Кръглото и симпатично лице на продавача. Сметанов и шоколадов сладолед. Сметановият е за нея, а шоколадовият – за баща й.

Пореден удар. Горещ асфалт и мирис на безкрайно лято.Череши и рани по коленете. Пъпки от комари.Тъмен и тайнствен таван, в който пикаеш .Бяг на боси и потъващи в тревата крака .Дрезгав здрач и миризма на вряща лютеница. Пропитият с любов шамар на дядо ти .

Пореден удар. Зимна вечер. Сняг. Раница. Джобове, пълни със забравени и размирисани сандвичи. Очи на момче. Болезнено сини ириси. Чин. Коса, обладана от вятъра. Вкус на лед, протягащ се в гърлото ти.

Пореден удар. Кръв. Непозната, първа и плашеща. Лицето на майка ти. Детска и женска половина от тяло.

Пореден удар. Сладко разочарование.

Пореден удар. Горчиво разочарование.

Пореден удар. Сестра и разговори.

Пореден удар. ТОЙ

Сърцето й заглъхна.

Беше му надървен. Леснотата, с която ставаха нещата в действителност, я отвращаваше… Искаше вакуум. Изолация на едно от сетивата й. Да не чува как той диша до нея. Да не чувства пръстите му между бедрата си. Да не усеща в ръката си топлата му течност, която всъщност… отчаяно искаше да усети… Какво почувства? Едно горчиво щастие от сливане на съзнанията, а после болка от прекъснатата връзка. Ревност. Възбуда. Отчаяние. Невъзможност. Самота. Предателство. Ръката му. Липса. Липса.

Тя го искаше, по дяволите. Всяка шибана част от него. Животът просто кървеше от лицето му, а тя пиеше, пиеше…

- Мислиш, че не мога да те изненадам ли? – продължи да я целува, а целувките постеренно прерастваха в удари с юмруци – груби и животински. Вече не бяха в апартмента, а някъде на дъното на света. Някъде, където любовта означаваше всичко, най-вече болка.

Разкъса дрехите й и разтвори краката й. Отново я удари. Тя не плачеше, не стенеше. Беше напълно безмълвна, напълно спокойна. Той я дереше, а несъществуващите завивки се пълнеха с червени цъфтящи рози – петна от кръв.

Пореден удар. ТОЙ.

Последен удар. Тихо, трудно и глухо”Обичам те”. Горчи самотно… на края на света…

0

В нея, Savena

В нея
Автор: Savena

Казвам се Красовски. Момичето, което пише в момента ми даде това име. Ако можеше да ми даде и лице, може би щяхте и да ме видите. Влязох в нея. Изпълних всеки процеп до болка, а после и до безчувствие. Оп! Върни два реда назад. Нека вместо “момичето, което пише в момента” стане “свободното момиче, което пише в момента”. Та бях стигнал дотам, че я изчуках. Във всеки възможен смисъл. Вкарах й го, за да не дам възможност на живота да го направи . Знаете го живота, като дойде с неговия голям и тлъст… “смисъл”. Какво можеше да направи той от моето момиче? Просто една тъпа примирена кучка, на която й стигат думите… Какво толкова й харесваше в това да пише, питах се . Защо предпочиташе бясното удряне по клавишите на клавиатурата пред едно real изживяване? Тя беше използвала всичките думи на света, наистина ги беше ИЗПОЛЗВАЛА… Беше се търкала в тях в стремежа си да изживее нещо различно, но ефектът така и не идваше . Беше преспала с всички метафори, с всички перфектни сравнения, с всички внушителни глаголи… Беше се изчукала с думите, но така и не беше стигнала до върха. Това бяха просто думи, мамка му… Гъделичкаха я, нижеха се като димна спирала и танцуваха в кръвта й, но нищо повече. Ето защо се появих аз. Дойдох да й покажа какво е краят. Какво е оргазъм.

И така, един ден тя ми позволи аз да водя парада. Беше един наистина дяволски скучен ден. Вървяхме из центъра. Тя искаше да ходим на лекции, но аз я спрях. Тъкмо минавахме покрай Попа, когато един тип се появи пред нас и ни заговори: “Бла-бла… какви трудни времена били и как все пак имало готини хора като нас…”, викам му: “Наш човек, давай по същество…” Както и да е, продаде ни го евтино. Всъщност започнах да се друсам, защото не понесох хаоса. Глупости. Тъпо извинение. Не съм толкова умен. Започнах да се друсам, защото не понесох скуката. Да, скуката, онова натрапчиво чувство, на което всички дават противни имена като хаос, болка, ужас и тем подобни чекии. Не познавам по-силно чувство от скуката. Не оная, която е просто “нямане какво да правиш”, а оная, истинската. Оная, в която дори не се сещаш да се гръмнеш. Всъщност сещаш се, но дори това ти се струва безбожно скучно. По-скучно от смяната на бельото и дори по-скучно от неделно предаване за кожните болести. Та, онзи следобед аз се надрусах. Тя, разбира се, не.Чакай, какво ми беше изтърсила? А-а, да!Каза ми, че била обещала на майка си да не прави такива неща. Защо ли “такива неща” никога не се харесват на майките… Но както и да е… Въпросният следобед го прекарахме екстра, поне аз. Но какво съм аз без нея, нали… Честно казано на мен не ми пука за дрогата, беше ми за идеята. С нея много пъти си говорехме колко тъпо е да гледаш света само от един ъгъл, от твоята си дупка. Ето защо веднъж й предложих да си поиграем на една игра. В продължение на два часа всеки от нас трябваше да стане възможно най-много личности. Различни, естествено. Бях педал, контрольор, просяк, луд и крадец. А тя беше тя. И отново тя. Просто тя. Когато й доказах, че наистина съм победил, се ядоса:

- Защо винаги държиш да ме изкараш слаба?

- Защото си такава.

- Не е вярно! – тя триеше ръцете си една в друга и нервно дишаше. – Не е вярно!

Аз имам родители, не мога да правя каквото си ис…

- О, стига с тия глупости!

- Не са глупости! – извика . – Ти не зависиш от никой и никой не зависи от теб – лесно ти е! Можеш да живееш както си искаш, можеш и да умреш. На кой му пука?

- Ти го каза.Мога.

- Какво искаш от мен?

- Нищо.

- Лъжеш.

- Нищо не искам.

- Лъжеш.

- Добре! Искам да те видя като курва. Искам да БЪДЕШ курва.

Тя стоеше вцепенена, готова да заплаче всеки миг. Можех да кажа от коя страна ще падне първата й сълза. Можех да я видя като капка дъжд от вътрешната страна на прозорец. Можех да си представя вкуса й.. Щеше да има моя вкус.Не исках нищо от това момиче, наистина нищо. Исках просто да бъдем заедно. А това можеше да стане по един-единствен начин.

- Ще бъда курва щом искаш, но ти ще се отвратиш от мен.

- Ще те боготворя.

- Защо? Защо го правиш? – почти плачеше в болезнено недоумение, а аз усещах в нея първите конвулсии на свободата.

- За да е интересно. – отвърнах с равен тон.

Тогава бях убеден, че съм по-силен от това момиче. Все още съм. Но една наносе кунда преди да изиграя своята гадна игра, аз се влюбих в нея. И кадърът спря. Но нека разкажа историята преди тя да ме е прекъснала.

Бяхме в трамвая. Не я заведох на кафе, за да не получа една от онези кризи, когато ми е скучно. Двамата бяхме седнали на една седалка и се целувахме, но хората дори не забелязваха това. Не разбирам защо тя се притесни така. Седях зад нея и вдишвах мириса на студ в косите й, а после улових смутения й поглед извинително да удостоява всеки в трамвая. Сложих ръка на очите й. Пареха. Тя се топеше и се разтваряше в ръцете ми като сняг – чист, мек и мимолетен. Беше натрапчива и опиваща. Сякаш вдишвах миризмата на боя. Или на бензин. Или пък на някоя друга запалителна течност, която би ми причинила същото – замайване, загуба на цветното зрение и звънене в ушите… По едно време трамваят се напълни и ние станахме, за да направим място на една … мисля, че беше бабичка с торби, но е възможно да е била и майка с дете. Та, отидохме в дъното на трамвая. В този момент той влизаше в тунел и тъй като лампите не бяха в ред, беше почти тъмно. Чувствах устните й, които отчаяно късаха от мен. Чувствах ръцете й, които дращеха за спасение. Чувствах близкото биене на сърцето й и скимтенето й, наподобяващо плача на новороден делфин .Не можех да издържам. Разкопчах панталона си и започнах бързо да се движа в нея. Не знам колко дълъг е бил този тунел, но дълго бях в абсолютна тъмнина. Дълго го блъсках в тялото й, ръгайки без да искам случайните хора като с всеки тласък аз й припомнях нейната собствена болка. Припомнях и какво е тя без мен.

- Какво ще стане ако те последвам? – попита ме тя веднъж.

- Ти вече вървиш след мен.

- Но докъде ще стигнем така, до пропастта?

- Ха-ха! Какви са тия глупости!? И така да е, има ли някакво значение?

- Аз не съм сама…

- Сама си! Мислиш, че като прегръщаш баща си това значи нещо ли? Иди и прегърни ей онзи човек там и виж, че няма разлика. Любовта няма кръвна група.

- Ти просто си играеш с този живот, защото няма какво да губиш!

- Аз съм свободен! Да, няма какво да губя. Нямам дом, който да свети в тъмната, студена и у-у-у страшна нощ!

- Спри!

- Да, нямам шкаф, в който старателно да подреждам глупави спомени, а после да се търкам тайно в тях като малоумен чикиджия. Нямам купища снимки и касети, които да ми напомнят, че някога все пак съм живял скапания си живот! Нямам дрехи, които да ми създават илюзията, че дните ми са разнообразни. Аз съм гол. Аз съм свободен. Аз съм бомба без закъснител. Аз съм дъното, към което ти падаш. И не ми говори тия глупости за семейство, почтеност, перспективи и други подобни порнографии. Знаеш, че ме искаш. Знаеш, че искаш само мен.

- Не съм сигурна. – каза тя и гласът й трепна на последната дума.

- Така ли? А защо тогава прави секс с мен в трамвая? Защо ми позволяваш почти да те изнасилвам и защо все пак това е най-голямата нежност, която някога си получавала? Защо не изчака добрия принц, който ще се запознае с цялата ти рода преди да те докосне и който ще редува цветя и парфюми на всяка среща?А после мазно ще те опипва в BMW-то си. Защо се влачиш с мен и пропускаш лекции? Защо така жадно вдишваш мириса на вятър, полепнал по якето ми? Защо ме гледаш така? Защо трепериш? Явно дълго съм продължил с въпросите, защото сме заспали и по едно време се събудихме прегърнати на една пейка.

Същата вечер тя наистина стана курва. Направи го с един циганин в някакъв вход. Докато той вкарваше мръсния си пенис в нея, аз стоях и гледах. Не беше това, което си мислите. Стоях и изживявах любовта. Наистина не е това, което си мислите. Любовта, с която аз и това момиче си играехме. Не е. Любовта към някой, готов да побегне към пропастта, заради теб, да бъде нищо. Любовта – болна и нелепа. Любовта – абсурдна, перверзна, нежна и жестока . Просто любовта, непозната за порядъчните хора. Това беше. Помолих я да стане курва и тя го направи. Помолих я за най-ужасното и тя ми го даде. Защото събитията нямаха значение. И значението нямаше значение. Каквото и да се случеше, щеше да е просто пореден дубъл от архива на Вселената.

Когато циганинът с пишка и без лице свърши, аз си я прибрах. Усещах миризмата на мокро стълбищена филм и на безсмислие. Прегърнах я. В този миг ми се струваше по-чиста отвсякога. Тя бе сложила ръката си върху гърдите ми и аз знаех, че всеки мой удар е и нейният, знаех, че всеки мой удар потвърждава единственото й желание да ме обича. Знаех също, че всеки мой удар е лъжа, защото не фигурирах в този свят. Но какво по дяволите означаваше това? Истина и лъжа – всичко беше едва доловима разлика, болка някъде в слепоочието ти, мека разливаща се безнадеждност. Какво правехме заедно? Полудявахме. Всяка наша среща беше излизане от живота. Трус в нейния покой и тишина в хаоса й. Не можех да я ревнувам, нито дори да я обичам или мразя. Аз просто я съчинявах. Всеки път я тласках към непознатото, онова, което е в кръвна връзка с абсурда. А тя просто ми се оставяше… Позволяваше ми да пресичаме улиците със затворени очи, да излизаме по къси ръкави в студа, да ядем парите си, да бягаме дълго покрай делничните хора като ги хващаме за качулките и се смеем.

Един ден се уплаших. Помислих, че я е хванало шубето и се е отказала от играта. После обаче я видях. Стоеше на нашата пейка, близо до спирката. Красива. Безсмислена. Смела. Порочна. Абсурдна. Желана и нова като смъртта. Тя изчерпваше всичко. И тогава, там, на тази пейка аз се разтворих в нея. Плъзнах се по вените й. Отрових я с мен. Заразих я с еднодневната си страст.

… А трамваите все така се разминаваха около нас и оставаха само бледи следи от хлъзгавата и упорита като разсипан живак реалност. Двамата с нея се пръскахме от очертанията на тази реалност, тя ни изхвърляше така, както един организъм изхвърля от себе си чуждото тяло.

Казвам се Красовски. Момичето, което пише в момента ми даде това име. Ако можеше да ми даде и лице, може би щяхте и да ме видите. Все още съм тук. В нея.

0

Джойнт 20 Четвъртък следобед, Savena

Джойнт 20 Четвъртък следобед
Автор: Savena

Какво се случи? Разбираш едва, когато банкнотата от двайсет лева се превръща в ключ за стая. След това просто влизаш. В стаята липсва сюжет. Онова, което става, e онова, на което мирише. Наричат го ганджа.

/live/

Усещам, когато денят огладнява. Коремът му започва да къркори от ужасен наркотичен глад. На всеки ъгъл и при всяка курвенска табела “Хотел” стърже неукротимо. Раковска. Лъвов мост. Градът се движи около нас. Люлее се точно като гондола. А ние сме ту отдолу – отрепки на обществото, ту отгоре – богове на мръсния софийски център.

Двамата вървим, засмукани от следобедния вакуум. Замаяни от първото дръпване евтин и качествен живот. Влизаме в мизерния хотел и почти чуваме как някой натиска малкото червено копченце “Rec”.
Камерата работи. Издава нещо като онзи звук на незадоволена жена. Камерата иска. Защото камерата си ти. Днес ще заснемеш твоята собствена лекция. Най-после.
Заебал си тъпата “Чуждестранна журналистика” и сега си в личната си аудитория.

Лекция 1: Бъди красив. Ти си главният герой на филма, все пак.

Лекция 2: Открадни нещо просто, за да го начукаш на системата. Знай, че това е само предястието. Влез в някой магазин и остави ръцете ти да мислят сами. Бъди спокоен, инстинктът ти сам ще маркира идеалния момент. Когато плячката е вече под якето ти, излез и дишай. Виж как първата поета глътка въздух … ще задуши целия свят.

Лекция 3: Отиди на най-мръсното място, при най-отвратителните хора… като например в хотел , който носи името “Цура”. Там ще има дебели сърби, дошли да ебат, ще има погледи, които също ебат. Ще има коктейл от долнопробни миризми и интернационален абсурд.

“Цура” е пародия на живот. Пародия на нещо-случване. Пародия на място и на време. Но сега ти си там, за да направиш рай от тази дупка.

Помня как първата крачка отвори пред нас най-прекрасната гледка на света: четири напукани стени, сгушени една в друга, готови да прикрият и да стоплят срама на отсядащите. Мухлясали кафяви пердета, приличащи на затворена бленда. Квадратно легло, залепено от свян до стената, легло, чиято привидна чистота скрива много ръце, бедра и гърди. Сякаш плътта бе полепнала по чаршафите и сега оживяваше в мирис и стонове .

Помня следобедното слънце, което грееше и ни убеждаваше, че сме просто поредните аматьори. Наркомани-ментета, които свиват листенца живот, но така и не успяват да ги изпушат, камо ли да се надрусат с този живот до смърт.

Слънцето ни унижаваше. Но слънцето залязваше…

Онова, което видях към 4:45 следобед в онази стая…, беше дрога.

Виждах я навсякъде. Ако хотелът беше фас, стаята щеше да е назрялата пепел в края на цигарата. Ако хотелът беше спринцовка, стаята щеше да е иглата, по която се процежда първата капка отрова. Полудяла и девствена.

От мивката се стичаше равномерна струя вода. Чувах сифонът, който жадно засмукваше опашката й, издавайки звук на наркоманско облекчение. Наркотикът просто се стичаше отвсякъде. Течеше по стените, а очите ни се превръщаха в език, който опитва от всичко. Чувствах как се надървяха зениците ни и как ближеха всеки сантиметър, как поглъщаха всеки долнопробен атом от въздуха в помещението…

…Беше ли сън всичко това или в минутите, прекарани в тази стая животът ни наистина придобиваше смисъл…? Нямахме никакъв изход, освен собствените си тела. Там, сред тоталната мизерия на квартала и хотела, кожите ни, топлината ни, кръвта ни струваха десетки пъти повече, отколкото при нормални обстоятелства.

Лекция 4: Няма връщане назад.

След “Цура” животът не продължава. В “Цура” не отиваш за няколко часа или за цяла нощ. Това е твоят дом, колкото и да не го признаваш. Отидеш ли там веднъж, отиваш там завинаги. Това е порнографската снимка на твоя живот. Никакво слънце и никакви разходки в парка. Природата е заблуда.

Лекция 5: Дай личната си карта на рецерпцията. Продай личността си, защото всъщност нямаш такава. Лични са само благословените глупости, които правиш. И които всички идиоти ще приписват на младостта.

Ако нямаш лична карта, дай студентската си книжка. Там си ти, F 17240 – в целия си блясък. Не се коси, 17240. Ти си от Софийския. Специалност : Журналистика.

И той е от Софийския. F 42875 учи Информатика.

- Първи курс, ма! – извиквам в мислите си на дебелата жена, която ме гледа снизходително. Тя се намира в нещо като фоайе, на чийто праг се е проснало голямо, космато и сякаш дрогирано куче. Може би е просто черга или нещо такова. В “Цура” е трудно да различиш живите форми от декора.

Междувременно жената продължава да ме гледа отвисоко, въпреки че е по-ниска и на всичкото отгоре седи, разпльокана на дивана. Това се води рецепцията на хотела.

А тя все още гледа книжката ми. Кръглият син печат на Софийския университет се затяга малко около врата й.

- Първи куррррррррррс! Скоро бях абитуриентка! С рокля на Жана Жекова за осемстотин лева! Да, скоро имах бал! Бал!

еБал си му майката. / по дяволите… мисля или казвам всичко това?/

Така, че не ме гледай по тоя начин, моля те. Дебела си и вониш на смърт. Кажи ми, направи ли поне една лудост в тоя живот, кажи ми!? Не разбираш ли, че само ние оправдаваме съществуването на шибания ти хотел! Излезем ли, ще го взривим!

Ето това беше дебелата жена в червено. Жената, която ни срещна, но не ни разпозна. Жената, която предпочете да не ни забележи и да мисли за нас като за дребна неприятност на работното място… Малко по – късно може би щеше да се отбие в някой месарския магазин и да осмисли деня си…
Да, това беше жената, на която на излизане казах: Дойдох да се изеба с тоя, който обичам… – това ли искаше да чуеш?!?! Ето ти го.

“Дойдох да се изчукам с него!!!” крещи героинята ти и става ясно, че няма нужда от втори дубъл.

Лекция 6: Обичай унижението.

Ето как изглеждат фактите: Тук сме, за да изпушим един МНОГО качествен джойнт (само, че ние още не го знаем). Тук сме, защото е мизерно и вдъхновяващо според болните ни критерии. И защото е близко до домовете ни, пълни с родители, записки от безсмислени лекции и много телевизия. Достатъчно близко, за да бъде далече, дяволски далече…

Лекция 7: Не пести абсурда.

5:15 Бено го свива, пали го и си дръпва веднъж. Виждам как ръцете му правят любов с цигарата. Възглавничките на пръстите му опипват тънката прозрачна хартия, която всеки момент може да се разкъса. Сега ТЯ лежи между палеца, средния пръст и показалеца му. Гори и отделя пепел, а някъде много навътре в нея се чува пукване. Това е най-красивото момче, което съм виждала. Хората са луди да се събират един с друг. Никой никога не е изглеждал по – съвършено от миговете, в които е бил сам и абстинентен. Безразличието му към мен в този миг е невероятно. Съсредоточеният му в тревата поглед е валяк, който прегазва. Устните му, разкривени в тиха несъзнателна усмивка -друсан джойнт…

Лекция 8: Ефектът никога не ти изневерява, ако наистина го искаш.

” ТЕТРАХИДРОКАНАБИНОЛ “…бълнуват съзнанията ни и се спъват на всяка сричка. Жълтата крушка на тавана едва крета, все повече тъмнее. От дългия престой на погледа ми върху нея почти се е размазала. Сега прилича на смола, която обещава много от ТНС.

Мислите ни се надървят при вида на готовия коз. Преплитат се и ни болят. Самоличността ни остава взривена във въздуха. Гнусни и познати остатъци от нас се мотаят по пода в стаята. Очите му. Очите му втори път. Стени от очи.

- Аз искам да те помня, но се разтваряш.

Хотел. Стая, която мърда и се върти.

Той говори тихо, на себе си и на всички. Като луд e. Завиждам му. Той ръкомаха. Ревнувам го. Продължава да ходи из стаята и да си говори. Доближавам ухото си до устните му, а те изричат на равни интервали: “Не мога. Тихо. Не мога.”

Ръцете и краката ми омекват и изстиват. Кръвта не е познат вкус на желязо и ацетон. Кръвта не е желе по дамска превръзка. Кръвта е живот. Можеш да усетиш как спринтира по вените ти.
С него се опитваме да държим съзнанията си в прегръдка. Късат се. Реалността е блиц. Всичко започва. Всичко свършва. Мигаш веднъж и вече си мъртъв.

Исках да обичам страха. Страха от загубата на всички основи, на цялата сигурност. Исках риданията и паническите конвулсии да не спират да тресат тялото ми. Исках да отнесат знаците, сочещи пътя назад. Бях самолет във въздушна яма. Бях бебе, чиито чувства изтичат просто в плач. Още едно дръпване. Още една минута. И аз започвах да плувам. Минута… Минута ли казах?… Вече плувам.
Търсех момчето си, но всъщност се хвърлях към новото лице, което идваше. После търсех отново него. На нощното шкафче откраднатият пъзел оставаше разсмян и неподреден.

Ние профучавахме покрай себе си. Блъскахме чувствата си като куци помиари, тътрещи се по тъмния неосветен път. Прегазвахме ги и от вътрешността им бликаше само инстинкт. Колко пъти в минута можехме да заспим? Или да умрем? Сънят и пробуждането. Смъртта и живота. Ръба и пропастта. Всичко приличаше на групов секс. Съвокупляване на абсурда с разчекнатата реалност. В хотела. В хотела сред хълмчетата на главния ти мозък. В хотела сред магистралата на вените ти. В хотела – на ъгъла на баналните ти дни. И си помислих: Тук краят продължава вечно.

- Исках да ти кажа, че този ден беше куршум в слепоочието ми. Исках да те прегърна и да изпитам треската чрез твоето тяло. Пиянството на твоите мускули..

Левият ти крак трепва. Погледът ти прорязва лицето ми . Минава като плесница през него. Като светлина. Искам да ти кажа нещо, но само си го помислям. Може би си го чул. Това, което правиш се мярка само в огледалото за обратно виждане. Току що съм отминала. Искам да ти кажа “някой надупчи мозъка ми и от течението се разхвърчаха всичките ми…” Разпад. Отново разруха. Нов сън. Хиляди хора сънуват в мен. Едновременно. Някои се будят и крещят. Пак падат и бълнуват.

Лекция 9: Раят е джойнт. Раят е загуба. Раят е деряща гърлото ти лудост. Раят е зелена амнезия, несръчно натъпкана в хартийки. И очите на момчето, които ти изневеряват с нищото…

Хвърляш се към дрехите му. Още си на мястото си. Още си на мястото си. Вече си в ръцете му. Кадър. Стоп. Кадър. Стоп. Кадър.

- Дишай. Аз съм тук и преди малко също минах през това. Ще свърши, казвам ти, още малко. Търпи само малко – изрича някой, използвайки устните ми.

- Добре.

Ние сме невръстни. А хората са дрънкалки,задържащи вниманието ни само за миг.

- Всичко ще свърши след малко.- – - – - – - – -Паника- – - – - -Сърцебиене- – - – -

Искам ли да свършва? Излизаме от скапания хотел. Стълбите продължават. Излизаме от скапания хотел. Няколко години слизаме.

Смях. Смях, който гоня и смях, който ме настига. Ако бях трезва, щях да намеря красота в този друсан хаос. Но не бях. Всичко, което чувствах бе липса на всякаква сантименталност. Само доброкачествена, чиста безпомощност.

И безизходица. Гениална, болна, сексуална безизходица. Ти си използван презерватив, в който животът е изпразнил съдържанието си.

- Кога ще се върнем, за да капсулирам усещането в думи?…

/ Нямам време да задържа въпроса в главата си.Нито мога да дочакам отговора ти. /

Тялото ти не значи нищо до моето. Само липсата му ме свестява. С теб сме на леглото и правим секс. Топло е. Усещането се размножава заради джойнта. Възбудата се накъсва, зашеметява ни, а после отново ни връща в съзнание.

Удар. Господи, това е напълно лишено от смисъл. Удар. Толкова е прекрасно без логика. Материята се разкрива пред мен. Вървиш по кървавите ивици в очите му. Вървиш без посока. Вървиш и правиш секс. Болката се смесва с нуждата да се изпиаеш.

I’m living in a lie звучи от mp3-player-a и звуците падат заедно със сълзите ти. Правиш секс, а отвътре плачеш.

Rewind:

Мислите не бяха плътни. Не идваха във вид на поничка с пълнеж. Идваха във вид на опаковки. Хоп-мисъл. Хоп-мисъл. И толкова. Това беше. Мисъл. Мисъл. Мисъл.И всеки път се намираш, припаднал в различен ъгъл на ринга. Разсмян. Разплакан. Всичко, което имаш са празни опаковки от мисли. Миризма на развалени мисли. Трупове на мисли. Сякаш няма да има край. “Сякаш няма да има край” втори път.

Кредит: 0