приказки Archive

2

Червената Шапчица, Колективно творчество

Приказката за Червената Шапчица, както биха я разказали Едгар Алън По, Ърнест Хемингуей, O'Xенри, Ярослав Хашек, Оноре дьо Балзак и т.н.

Как биха разказали приказката за Червената шапчица…
Автор: Колективно творчество

Едгар Алън По

Край старата, мрачна, обвита в тайнствено-жесток воал гора, над която се носеха тъмни облаци зловонни изпарения и сякаш се чуваше злокобен звън на окови , в мистичен ужас живееше Червената шапчица.

Ърнест Хемингуей

Майката влезе. Тя постави на масата кошница. В кошницата имаше мляко, бял хляб и яйца.

- Eто – каза майката.

- Какво – попита Червената шапчица.

- Ето това – каза майката – Ще го занесеш на баба си.

- Добре – каза Червената шапчица.

- И си отваряй очите – каза майката – Вълкът.

- Да.

Mайката гледаше как дъщеря й , която всички наричаха Червената шапчица, защото винаги ходеше с червена шапчица, излиза; и гледайки излизащата си дъщеря, майката помисли, че е много опасно да я изпраща сама в гората; и освен това тя помисли, че вълкът беше започнал отново да се появява насам, и като помисли така, тя усети, че започва да се тревожи.

Ги дьо Мопасан

Вълкът я срешна. Той я изгледа с оня особен поглед, който опитният парижки развратник хвърля на провинциалната кокетка, която все оше се преструва на невинна, ала той вярва на невинността й не повече от самата нея и вече сякаш виждаше как тя се разсъблича, как фустите й една по една падат и тя остава само по риза, под която се очерта- ват сладостните форми на тялото й.

O’Xенри

Червената шапчица се разтрепери. Тя беше сама. Тя беше сама, като палачинка между звездите, като гладиатор сред фармацевти, като сомнамбул в печка, като бастун в пустиня….

Джек Лондон

Ала тя беше достойна дъщеря на своята раса, в жилите й течеше силната кръв на белите покоиртели на света. Затова, без да й мигне окото, тя се нахвърли върху вълка, нанесе му един съкрушителен удар и го подкрепи с класически ъперкът.

Вълкът страхливо побягна. Тя идеше след него със своята очарователна женска усмивка.

Ярослав Хашек

- Е, и какво направих? – мърмореше си вълкът – едно голямо лайно напpавих, това е…

Оноре дьо Балзак

Вълкът стигна до къщичката на бабата и потропа на вратата. Тази врата беше изработена през XVII столетие от неизвестен майстор. Той я беше изрязал от модерния по това време канадски дъб, беше й придал класическата четвъртита форма и я беше закачил на железни панти, които на времето си може и да са били хубави, но сега ужасно скърцаха.По вратата нямаше никакви орнаменти и шарки, само на долния десен ъгъл личеше драскотина, за която се разказваше, че Селестен дьо Шаварж, фаворит на Мария – Антоанета и братовчед по майчина линия на дядото на бабата на Червената шапчица е направил със собствената си шпора. Инак вратата беше съвсем обикновенна и затова няма да се спираме по-подробно на нея.

Робърт Бърнс

- Кой хлопа в този късен час?

- Аз хлопам – каза Вълчо.

- Иди си. Всички спят у нас.

- Не всички – каза Вълчо.

- Не зная как си се решил!

- Реших се – каза Вълчо.

- Ти май си нещо наумил?

- Май нещо – каза Вълчо.

- Веднаж да минеш моя праг…

- Да мина – каза Вълчо.

- Ще те посрещна като враг!

- Посрещай – каза Вълчо.

- Ще ти отворя, ала чуй…

- Отваряй – каза Вълчо.

- Утре ти ще дойдеш пак!

- Ще дойда – каза Вълчо.

- Ни дума никому за туй!

- Ни дума – каза Вълчо.

Максим Горки

I Вариант:

Стаята на бабта беше стара и нечиста. Стъклата на прозорците, вече мътни от старост, бяха гъсто оплюти от мухите. Бабата, стара и сива като своя дом, се вдигна сред дрипавите си завивки и погледна с уплашени сълзящи очи вълка.

- Здравей, Никитишна – поздрави с мазен глас той.

II Вариант:

Щом видя вълка на прага, тя се изправи – силна, смела кат богиня – се загледа в него с изпепеляващ огнен взор. Зърнал този огнен поглед, звярът с ужас си помисли, че таз баба е тъй смела, затова, че е Човек.

- Какво искаш, сиви вълко? – каза Бабата безстрашно и понеже бе Човек, думите й прозвучаха гордо.

Oскар Уайлд

Вълкът: Извинете вие не ми знаете името, но…

Бабата: О, няма значение. В съвременното общество с най-добро име се ползват тези, които нямат име. C какво мога да ви услужа?

Вълкът: Виждате ли… Cъжалявам, но съм дошъл да ви изям.

Бабата: Колко мило. Вие сте твърде остроумен джентълмен.

Вълкът: Но аз говоря сериозно.

Бабата: И това придава особен блясък на вашата духовитост.

Вълкът: Радвам се, че не се отнасяте сериозно към факта, който току що ви съобщих.

Бабата: Днес да се отнасяш сериозно към сериозните неща е проява на лош вкус.

Вълкът: А към какво трябва да се отнасяме сериозно?

Бабата: Разбира се към глупостите. Но вие сте непоносим!

Вълкът: Кога един вълк е непоносим?

Бабата: Когато прекалява с въпросите.

Вълкът: А една жена?

Бабата: Когато никой не може да я постави натясно.

Вълкът: Много сте строга към себе си.

Бабата: Разчитам на вашата дискретност.

Вълкът: Имайте вяра. От мен няма да излезе нищо.

(изяжда я)

Бабата: (от коpема на вълка) Жалко, че избързахте. Tъкмо си бях приготвила една твърде приятна духовитост.

Чарлз Дикенс

Бедната Червена шапчица! Тя не знаеше, какво я очаква. Горкото дете! С каква обич, изписана по хубавото му личице, то отвори вратата, с какво ангелско изражение, то прекрачи прага на стаята, където вълкът, прикрил коварния си и зъл лик с ношната шапчица на бабата, очакваше да погълне и тази своя жертва.

Ерих Мария Ремарк

- Ела при мен – каза вълкът.

Червената шапчица наля две чаши коняк и седна на леглото и вдишваха познатия дъх на коняка. В този аромат имаше тъга и умора – тъгата и умората на гаснещата привечер. Конякът беше самият живот.

- Свършено е вече – каза тя. – Нямам вече на какво да се надявам повече. Аз нямам бъдеще.

Вълкът мълчеше. Той беше съгласен с нея.

Rogger Dojh

Точно в момента, в който Червената Шапчица посегна отново към чашата си, колибата се разтърси. Тътен се надигна изпод земята и дървените трупи, от които бяха направени стените, напъпиха и се покриха с изсъхнали и прогнили листа.

Вълкът глупаво се огледа.

- Какво става? – попита той с изтънял глас, но Червената Шапчица бе не по-малко учудена от него.

Нов трус ги разтресе. И изведнъж адски цвилек разцепи тишината, раздирайки с виртуални нокти слуха и мозъка на Вълка и Червеношап. Двамата едновременно се хвърлиха към прозорчето и главите им се сблъскаха с трясък.

- Ох – каза Алената Шапочка.

- Какво си се разпъшкала като Азис пред шомпел – изръмжа кисело Вълчан. – Олеле! – добави после той, защото бе видял гледката през прозореца.

В колосалните небеса на Осмоъгълната Планета се водеше невиждано до този ден сражение: Гигакон извиваше като змии километричните си, увенчани от остри зъби млечни жлези, а Злият Дълъг въртеше бясно лазерния си меч и ги сечеше.

- Какъв декор за едно ужасно насилие! Ако не те изям точно сегаq ще съжалявам след това цял живот! – възкликна Вълкът.

- Ще ми изядеш кура – отвърна му кисело Червената Шапчица и в ръцете й проблясна тънък енергиен кинжал.

Джон Р. Р. Толкин

Вълкът захленчи и се заизвива в краката на Червената Шапчица като куче, ударено от господаря си. Тя го изгледа строго, след което погледът й омекна. Червената Шапчица прибра под плаща си елфическия кинжал.

- Стани – каза тя с уморен глас. – Никакво зло не си ми сторил и не ще отмъщавам. Можеш да вървиш накъдето видят очите ти.

- Мръсссна ссстара вешшштица! – изсъска задавено Вълкът. – И последното удоволствие ми отне, удоволствието да те изям! Но предричам, че не ще живееш дълго! Защото дълги са ръцете на Вълка и не една злина е сторил той в таз гора.

В далечината се разнесе мощната песен на рог и заехтя над хълмове и гори. Роханските конници идваха! Тропотът на копитата им разтърси земята и дружната им песен възрадва сирцето на Червената Шапчица, а в душата на Вълка всели страх и ненавист. Червената Шапчица изправи рамене и сякаш израстна. И не малко момиченце, а велик владетел човешки като че се бе завърнал от древните времена сред тази горска обител.

Роджър Зелазни

Насред тази сдцена, Червената Шапчица застина внезапно. Вълкът се вгледа напрегнато в нея – някой се опитваше да се свърже с нея чрез картата й.

Ппред очите на момичето изникна баба й. Тя се намираше в някакво черно място, изпълнено със странни шумове и зад гърба й се плискаха зелени лениви вълни.

- Помогни ми! – извика бабата. Но върху връзката се стовари нечия силна воля и я прекъсна. Червената Шапчица се опита да проследи натрапника, но колкото по-далеч отиваше, токлоква по силно я засмукваше черният кладенец без нищо в другия си край и накрая тя с последно усилие се откъсна и се върна в реалността.

Точно в този момент Вълкът замахна с меча си.

Карл-Жорис Юисманс

Вече бях изгубила представа за времето. Бях покрита цялата в кръв – тази на вълците и моята собствена. От миризмата й ме бе обхванала онази безумна ярост, която ме превръща в животно, жадно за смърт. Единствено червената ми шапчица беше запазила истинския си цвят – червеният.

Кинжалът ми обходи обстойно лицето на нисък и набит вълк, който се бе осмелил да се хвърли от масата отгоре ми. Зад себе си чух хриптене и се извърнах, тъкмо навреме, за да отбия несръчно насочен удар с тояга. Този вълк вече бе минал под ножа ми и едното му ухо висеше разкъсано и кървящо. Зъбите му се оголиха в болезнена гримаса, когато петата ми се заби в слабините му.

Отстъпих, залитайки, крачка назад, а от земята срещу мен се надигнаха три-четири кървящи и обезобразени вълчи фигури. Със сетно усилие ме атакуваха от три страни и аз успях да разпоря корема на единия, а на друг отнесох носа с ножа. Но останалите ме повалиха на пода и ме затиснаха.

Последното, което видях през размътения си поглед беше вратата, която се отвори а в помещението влезе изящен сив вълк с големи мастиленочерни очи. Той проговори с кадифен, странно познат, зловещ глас:

- Толкова много убийства! Защо, о, изгубена, заблудена душа?

Жак Превер

Вълка в зори ловци ще спрат.

А в нощната тъма – комини, смърт!

Не знаем – мрак, звезди,

безброй съдби…

Защо ридаем аз и ти…

Йордан Радичков

- Ще седна и ще го убия този вълк, драги ми господине. Да не ми е името Спиридон, ако не го убия.

- Ще го убие! – говореха ловците. – Лани сума вълци дойдоха от Турно Мъгурели и от други места. Имаше и да убиваш, и да гониш, и пак да останат. А тоя взе, че ги уби всичките. А вълцитеq от своя странаq взеха, че умряха.

А вълкът беше седнал и шиеше на една шевна машина “Сингер”, има такива машини, та като го види ловецът да си рече: “Брей, то не било вълк, мамка му вълча, а баба Спиридоница”. Да рече тъй и да си иде.

Уйлям Шекспир

Действие 5. Сцена 2. Къщичката на бабата на Червената шапчица. Пред нея първи ловец с кучето си.

(двоуми се)

Да вляза или да не вляза?

Туй е въпросът.

Кое е по-добре – да вляза аз и вълка да убия,

или да си полегна аз, да си поспя?

Легни, заспи и край.

Да, тук е спънката.

Какво ще видя в този летен кратък сън?

Да знай човек, че този сън

прекъсва чувствата във гладния стомах -

тогава би могъл …

Но този страх от нещо пред вълка,

от таз затворена врата, отдето

се нищичко не чува и не шава,

сковава мойте сетива…

Но стига!

С тези мисли ставам аз страхливец.

И бледната мазилка на страха

покрива с плесен и разяжда

естественият цвят на смелостта.

Е, хайде, спри! Тез мисли прогони!

Офелия, ти моя вярна кучка, ела,

и с мен за всеки случай ти бъди!

Лев Николаевич Толстой

Ловците убиха Вълка и извадиха от корема му Бабата и Червената Шапчица. От очите на малкото момиченце заструи лъчист поглед и то разбра, че това, което се случи, не трябваше да се случва. А щом не трябваше да се случва, то нямаше вече да се случи. И на нея и стана ясно, че това, което тя вършеше, мислеше и говореше досега, беше не това, което трябваше да върши, мисли и говори. И тя реши отсега нататък да върши, мисли и говори само това, което трябваше наистина да върши, мисли и говори.

Кърт Вонегът

Майката на Червената шапчица беше голямя майсторка на баници. Нейните баници бяха сочни и мазни, сякаш правени с мазнината на всички тлъсти евреи, убити през Втората световна война. Тогава убиваха евреи с подобни цели. Така е то…

Сега, като настана световния глад, защото китайците изядоха всичко, аз си спомням за тези баници и от устата ми текат лиги. Какво би станало, ако една от тези баници попаднеше сред американците? Според мен никой няма да я изяде, макар че всички умираме от глад. Ако една от тези баници попадне сред нас ние ще се самоизядем за нея.

Але-хоп.

Разбира се, подобни баници вече не съществуват. Аз ги припомних за да предизвикам лигите ви, защото зная – и вие сте засегнати от световния глад. Така е то…

Але хоп.

Червената шапчица беше секс-идеалът на глутницата. Когато тя се появи с баницата един вълк я надуши. Тръгна след нея. Този вълк бе проследен и от другите вълци. Винаги е така. Още по мое време, когато бях стар пръдльо. Още тогава, когато един вълк надушеше нещо, всички тичаха след него.

Всъшност така се стигна до световния глад. До световния глад се стигна чрез голямото преяждане, но тук става дума за един друг черен понеделник, в който цените (американските цени) нарастнаха.

Але хоп.

Всички вълци се скупчиха около Червената шапчица. Никой не искаше да я яде. Вълците си бяха изработили антитела против глада. Механизма на тези антитела им бе показан от китайците. Китайците и вълците по това време бяха най-добрите приятели. В много отношения между тях нямаше разлика и т.н.

Та никой от вълците не ядеше Червената шапчица. Напротив, те само душеха чорапите й. Те бяха луди по тези чорапи. Те им миришеха приятно. Какво говоря, приятно, те изпитваха от тази миризма върховна наслада. И всеки от тях имаше ерекция. Така е то…

В скоби, това бе средството, с което по-късно ги избиха китайците. Те пуснаха огромни количества Червени шапчици с подобни чорапи. Вълците бяха в див възторг. Но после китайците прибраха своите Червени шапчици с техните чорапи. Просто ги изпратиха на друга планета. Тогава вълците измряха от полов глад. Така е то…

Але хоп.

Но сега Червената шапчица изпитваше адски сърбеж от полиетиленовите си чорапи. Тя реши да ги събуе. Така и направи, и тогава вълците я изоставиха. Обидена от това тя изяде цялата баница и умря от преяждане. Така е то.

Revision History
——————————————
- Unidentified source
- 13.07.2002 – Rogger Dojh

To Do
——————————————
- Да се добавят финалните сцени по изяждането на Червената шапчица и последвалото й освобождаване чрез разрязване на корема. Автори – по избор :)

0

Митология в картинки 2 – Хидра

...Всичко това било много отдавна. Майката на всички хидри - Лернейската Хидра - оставила гнездо с хидрови яйца в блатото си и след няколко столетия от тях се излюпили девет малки, вресливи хидрички, които обичали да се цамбуркат в блатото и да играят на лапни-водно-конче...

Митология в картинки
Автор: Rogger Dojh
Илюстрации: събрани от където падне

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Fairytale creatures - Hydras
Fairytale creatures - Hydras
Fairytale creatures - Hydras
Fairytale creatures - Hydras
Fairytale creatures - Hydras
Fairytale creatures - Hydras

2. Хидра

Първата, най-стара и най-известна хидра е хидрата от Лерна. Тя живяла в Гърция преди повече от 3000 години, пазейки един от входовете към подземното царство. Майка й и татко й били Ехидна и Тифон, а баба й – богинята на земята, Гея. Лернейската хидра имала много глави – колко точно никой не знае – едни твърдят, че първоначално главите й били девет, според друг били толкова моного, че нямало човек, който да успее да ги нарисува всичките върху глинен съд. Хидрата била отровна – всяка глава имала по една зловеща паст, украсена с остри като бръснач зъби, между които се подавал раздвоен език, от който капел отрова. И не само устата на Хидрата била отровна, ами и дъхът й, че дори стъпките на ноктестите й нозе. Хидрата имала тяло на дракон, само крила си нямала. Но те не й трябвали, тъй като тя обичала водата, живеела по блатата около Лернейското езеро и й липсвал благородния повик да лети.

Смъртта си Хидрата намерила от ръката на Херкулес, който бил изпратен от Евристей именно с тази задача. Битката се оказала трудна за Херкулес, тъй като не само на мястото на всяка отсечена глава пораствали по две нови, ами и една от главите на Хидрата се оказала безсмъртна. Огнените стрели, с които Херкулес подходил първоначално, само ядосали чудовището и то увило опашката си около героя. И ако не бил импровизирания противогаз, който Херкулес си бил стъкмил, покривайки с плат носа и устата си, отровата на Хидрата щяла да го довърши.

След като се озовал в прегръдката на чудовището, Херкулес се видял принуден да извика помощ – това бил племеникът му Йолай. Именно на Йолай била идеята да обгарят чуканчетата на отрязаните глави, за да не се появяват нови глави на тяхно място. Това наистина се оказало ефективно и когато покровителката на Хидрата – Хера – разбрала, че съотношението на силите вече не е в полза на питомницата й, изпратила на Херкулес гигантски рак, който се опитал да му защипу краката, но бил премазан под могъщото Херкулесово стъпало.

Когато на Хидрата й останала само една глава – онази, която била безсмъртна – Херкулес я отрязал със златен меч, даден му от Атина – по всяка вероятност вълшебен, защото безсмъртието на главата не му попречила да мине през шията й като през масло и да я запокити на земята.

След като Херкулес приключил с хидроклането, той закопал безсмъртната глава в земята и поставил отгоре огромна скала, а върховете на стрелите си топнал в кръвта на Хидрата. От този ден насетне стрелите му правели рани, които никога не зарастват.

Всичко това било много отдавна. Майката на всички хидри – Лернейската Хидра – оставила гнездо с хидрови яйца в блатото си и след няколко столетия от тях се излюпили девет малки, вресливи хидрички, които обичали да се цамбуркат в блатото и да играят на лапни-водно-конче. Когато поотраснали, обаче, гладът им порастнал, а и нали всяка от деветте хидричка имала по девет глави, което правело общо осемдесет и едно гърла за хранене, та малките чудовища плъзнали из околността да си търсят препитание, преди всичко под формата на откраднат добитък и от време на време някоя млада девица. Гърците, естествено, не били доволни, пък и цялата история с убитата Хидра, на мястото на която се пръкнали девет нови такива, им взучала познато от разказите на Херкулес, та параноята съвсем ги ударила и те прокудили децата на Лернейската Хидра в подземното царство.

От там насетне следите на хидровото потомство се губят. Зная само, че днес можете да откриете семейства хидри във всяко по-застояло блато в Света на Митовете. Както и в зората на техния вид, те все още изпълняват същатасоциална функция – пазят проходите, които свързват подземното царство с горния свят. Но сега те са много по-спокойни и събират отровата си в специалните се подгърлени джобове, вместо да я пръскат наоколо – все пак в Света на Митовете не живеят кръвожадните гърци, които да насъскват боговете си по тях. Сутрин майките и татковците хидри ходят на работа и дежурят от светлата страна на всеки от проходите, като се грижат душата на някой заблуден жив да не прескокне неочаквано отвъд воала. А малките хидрички ходят на училище, където совите и бухалите с цайсите ги учат да си прибират отровните лиги в устата, да реват страшно и да пеят хорови песни.

Тъй че, ако срещнете хидра, преди да налитате да режете главите й, първо проверете, какво пази, и бъдете сигурни, че го прави за ваше добро.

Сега ви пожелавам лека нощ! До следващия път, когато отново ще побродим под трите слънца, греещи от тренарната си звездна система над Света на Митовете!

0

Митология в картинки 1 – Гномовете

"Митология в картинки" е книга за нашите съседи по време и пространство, за техните истории и техните приключения. Тя е и книга за необяснимо обвързаните територии, които като в сън се преплитат и преливат в Света на Митовете.

Митология в картинки
Автор: Rogger Dojh
Илюстрации: събрани от където падне

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Скъпи читатели, добре дошли в Света на Митовете, който допълва нашия – този свят се намира леко встрани от познатата ни Вселена – по някога до нея, понякога под нея, а по някога – над нея. Там живеят много различни създания, по-древни и често пъти по-мъдри от човека. Някои са мили и добри, други са зли и подли, но всички са прекрасни и очарователни по свой собствен начин.

“Митология в картинки” е книга за нашите съседи по време и пространство, за техните истории и техните приключения. Тя е и книга за необяснимо обвързаните територии, които като в сън се преплитат и преливат в Света на Митовете.

Нашата първа история е за едни малки (а те са наистина малки, високи са горе долу по 15 см) създания, наречени гномове.

Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes
Fairytale creatures - Gnomes

1. Гномовете

Бих започнал историята с “Имало едно време”, но истината е, че гномовете живеят по хиляда години и може да ги откриете навсякъде – под земята, в гората, около фермите, в градините и под къщите на хората. Така че… Има сега и навсякъде едни малки, странни човечета, облекли скромни дрехи и нахлупили огромни шапки (огромни само в сравнение с тях, защото една 15 сантиментрова шапка едва ли може да се нарече огромна дори от малко човешко пеленаче). Защо са им такива големи шапките? Една от хипотезите е, че така изглеждат по-високи, а друга – че на фона на шапките им големите им носове изглеждат една идея по-изящни.

Гномовете, подобно на щъркелите, се обвързват за цял живот и си градят сложни родословни дървета. Особено женските гномове си умират да рисуват роднинските си връзки на дълги кори от дърво и да разписват старателно умопомрачително многобройните наименования на роднините си – сравнени с тях, нашите мама и татко, баба и дядо, вуйчо и вуйна и в редки случаи по някоя етърва са като детско стихче пред пълната колекция от римувани текстове на Джон Кийтс.

Да си изберем един гном. Ето я – казва се Клои и принадлежи на клана на градинските гномове. Едва на 217 години, тя тепърва приключва своето обучение в познаването на растителния и животински свят и започва сто-годишната програма по хуманистика (в гномските колежи по хуманистика учат за хората, за градовете, колите и самолетите (последните две са съвсем нови дисциплини) и за съществените биологични разлики между човешките и гномските същества – например, за ужас на младите гномове, се оказва, че хората не ги носят щъркели, ами ги раждат майките им).

Клои обича да носи синя шапка, следвайки традициите на своите баби, поне шестнадесет от които са все още живи. Тя става сутрин от сън и прекарва времето си до обяд, грижейки се за цветята в градината, за охлювите, които пълзят по стеблата, за червеите, които се гърчат в калта и за пилците, които прилитат от време на време, за да хапнат по някой охлюв или червей.

Какво толкова има да се грижиш за едни червеи, бихте попитали. И въпросът би бил напълно оправдан, защото човек вижда в червеите и охлювите глупави, прости твари, чиято основна задача е… ако не обичате да ядете охлюви, може дори да не ста в състояние да посочите каква е. Но Клои вижда друго. За нея всяко живо същество, което расте към небето или пъпли наоколо, свети с искрата на живота и тя е там за него, за да му помага в трудни моменти. Ами кой затваря ципата на охлюва, когато настане суша? Кой помага на пъпките да се разпукат напролет? Кой прибира под земята слепите къртици, когато се объркат и изскочат на повърхността? Кой зашива пашкула на гъсеницата, за да може тя да отлежи в пеперуда? Може би си мислите, че те сами се справят с подобни задачи, но истината е, че цели армии гномове се грижат за дребните подробности от живота им. Гномовете като Клои в Света на Митовете са технолозите на биологичните процеси и приемат задълженията си изключително сериозно.

След като си избрахме гном, нека сега изберем и ден.

Него ден Клои излезе в градината, помрънквайки песен под големия си гномски нос (Да не си мислите, че този нос я прави грозна? Мъжките гноми припадат по едроносести невести. И не е като този феномен да няма аналог в човешкия свят…). Спря се в една пролука между листата на здравеца, където слънцето вече беше огряло, и примижа към него. Поседя малко така, но преди сама да си потърси някаква работа, от дясно се зачу някакъв шум. Клои погледна натам и що да види – един укъснял торен бръмбър се опитва да вкара в дупката си забележителна по размер дърдонка. Но бръмбърът ли глупав, дупката ли се стеснила сама през нощта – акото не ще да мине.

- Ей, бръмбър – подвикна му Клои. – Как е хавата?

- Не питай, не мога да си вкарам огрева в къщи – отвърна бръмбърът. – Колкото и да го бутам, все отвън остава.

Клои знаеше, че насекомите не са от най-умните видове – за тях си имаше много добра поговорка – едно си баба знае, едно си бае – и че не се учат нито от грешките си, нито от нищо. Затова, вместо да му се присмее, тя отиде при бръмбъра и побутна с ръка топчето тор.

- Добре си се потрудил – рече. – Добре ще ти топли.

Торният бръмбър светна от удоволствие. Рядко някой го хвалеше.

- Пак ще опитам – отвърна ентусиазирано той и напъна за пореден път но – напразно.

Какво бихте направили вие в подобна ситуация? Бихте посъветвали бръмбъра да остърже малко ако от дърдонката, за да я смали? Или да вземете една лопата и да разширите дупката? Типично човешко решение. Но нашата Клои беше гном. Затова тя извади от един от джобовете си лупа (вие бихте я нарекли вълшебна и най-вече странна, защото беше лупа, проектирана за фасетъчни очи) и накара бръмбъра да погледне през нея дупката. Той ахна от почуда, когато видя, че входът към жилището му бе станал изведнъж много по-голям.

- Действай сега – заръча му Клои и бръмбърт с две сръчни движения с крачета търкулна акото в къщата си и се завря след него със задника навътре. Преди съвсем да се скрие изшава за поздрав с антенки.

Клои доволно потри ръце и след това отиде да нагледа яйцата на синигерите по гнездата в клоните на дърветата от градината. В крайна сметка, все някой трябваше да ги преслуша със стетоскоп и да счупи онези, които бяха готови за излюпване.

Не всички гноми се занимават с това. Най-учените и умелите от тях се специализират в грижа за хората и техните домове. Други обикалят под земята и подреждат в опашка минералите, за да минават спокойно през корените на дърветата. А има и такива, които нагласят златните и сребърните жилки на скалите и лъскат самородните диаманти.

Ако някой ден срещнете гном, не му се чудете много-много. Оставете го да си гони задачите, вместо да го носите в лаборатория за рационализация на необичойното – защото ако го откъснете от ежедневните му дейности е много възможно да останете само с по един чорап от всеки чифт – една от изключително важните отговорности на домашните гномове е да гонят настрана злите чорапояди.

Сега ви пожелавам лека нощ и до следващия път!

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ПРИНЦЕСАТА ОТ 6-ТОТО КРАЛСТВО

В кралството на Крал 6-ти живеела неговата дъщеря Принцесата. Тя била много красива и умна, но Кралят бил много загрижен за нея, защото изобщо не говорела. Какви ли не известни лекари, психолози, философи, филолози, реторици и орнитолози били повикани в кралските покои, за да я накарат да проговори, но тя упорито отвръщала с по две срички и толкоз. Цялото Кралство било покрусено, защото Кралят бил покрусен и съответно вдигнал данъците и бил наредил да режат езиците на всички, които говорят с повече от 2 срички.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

В кралството на Крал 6-ти живеела неговата дъщеря Принцесата. Тя била много красива и умна, но Кралят бил много загрижен за нея, защото изобщо не говорела. Какви ли не известни лекари, психолози, философи, филолози, реторици и орнитолози били повикани в кралските покои, за да я накарат да проговори, но тя упорито отвръщала с по две срички и толкоз. Цялото Кралство било покрусено, защото Кралят бил покрусен и съответно вдигнал данъците и бил наредил да режат езиците на всички, които говорят с повече от 2 срички.

След като нито едно професионално лице не успяло да помогне на дъщеря му, Кралят се видял принуден да предприеме последната и възможно най-крайна стъпка – обявил награда Половин Кралство и Ръката на Дъщеря си за този, който я накара да произнесе реч от 10 думи.

И ето, че куцо и сакато се завтекло с надеждата да уреди живота си без да се налага да работи. Но къде ти. Принцесата наблюдавала хората с известно омерзение и благородно безразличиеи гък не продумвала. За какво, мислела си тя, да си хабя думите за тези користни кариеристи, които са готови да се правят на маймуна само заради една принцеса и половин Кралство?

Един ден случаен бард, минавайки през столицата, решил да навести Принцесата. Разсъжденията му звучали така: След като е толкова мълчалива, това означава, че обича повече да слуша, отколкото да говори. А аз определено обичам да говоря. А хората изобщо не искат да ме слушат (той не бил от най-успешните бардове). Тя поне няма да ме прекъсва.

Изкачил се бардът по витата стълба в покоите на Принцесата и бил въведен от стражата и представен на Принцесата. Тя казала: Да.

Бардът попитал Принцесата как е.

- Добре – рекла тя.

- Изглеждате великолепно, Ваше Височество – добавил бардът.

- Хм – отвърнала Принцесата.

- Както и да е – продължил бардът и решил да разкаже любимата си приказка.

- На Северния полюс живее Дядо Мраз – започнал бардът. – С него живее Снежанка и Седемте джуджета, които работят в работилницата.

- Първото джудже има синя брада, червени обувки, жълта дреха и сини очи и се казва Понеделник.

- Второто джудже има зелена брада, оранжеви обувки, лилава дреха и кафяви очи и се казва Вторник.

- Третото джудже има небесно-синя брада, тревно-зелени обувки, жълта дреха и зелени очи и се казва Сряда.

- Четвъртото джудже има цикламена брада, цианови обувки, розова дреха и черни очи и се Четвъртък.

- Петото джудже…

- .. има кафява брада, кафяви обувки, кафява дреха и се казва Гъз! – изкрещяла вбесена Принцесата, защото вече цялата кожа я сърбяла от досада и отегчение.

В този момент в помещението нахлули стражите и изтръгнали езика на горкия бард, който бил казал нещо с повече от 2 срички. Принцесата с гневен поглед наблюдавала процедурата, след което избухнала в сълзи. Кралят веднага изтичал при нея, за да разбере, какво се е случило.

- О, не – изхлипала Принцесата. – Сега наистина ли ще трябва да се омъжа за този малоумен, грозен, обезобразен, ням псевдоинтелектуалец!

- Глупости, – рекъл Кралят и наредил да заключат барда в най-дълбоката тъмница да гние и да се разлага необезпокояван.

После Кралят обявил, че дъщеря му е оздравяла като по чудо и наредил на поданиците си да се веселят 3 дни и 3 нощи.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ВЪЛКА И СЕДЕМТЕ АНТИЧНИ ЧАСОВНИКА

Имало едно време една стара (направо антична) коза в гората, която вместо козлета имала 7 швейцарски антични часовника (шот била часовникар и по тази причина никой уважаващ себе си пръч не искал да я вземе). Един ден решила козата, че ще ходи до селото да купи мляко за часовниците ("За какво ни е мляко?" - пискали те един през друг. "Тая съвсем е полудяла!" "Тик-так!", добавил най-малкият часовник, един златен Омега, 14 карата).

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Имало едно време една стара (направо антична) коза в гората, която вместо козлета имала 7 швейцарски антични часовника (шот била часовникар и по тази причина никой уважаващ себе си пръч не искал да я вземе). Един ден решила козата, че ще ходи до селото да купи мляко за часовниците (“За какво ни е мляко?” – пискали те един през друг. “Тая съвсем е полудяла!” “Тик-так!”, добавил най-малкият часовник, един златен Омега, 14 карата).

В същата гора живеел и Вълкът. Съвсем наскоро той бил изживял нещастна любов с Червената Шапчица и след стомашната операция, извършена от Ловеца при последната свада с Шапчицата се чувствал особено подтиснат и отслабнал. Затова лежал в бърлогата си и си почивал. Но … (По дяволите, не може ли поне веднъж да релаксирам без НО!, мърморел си Вълкът, докато клечал в храстите до колибата на козата) … но тиктакането на скапаните часовници на дъртата коза, което се разнасяло денонощно из цялата гора в противно дисонансно седмогласие, не му давало и миг покой.

И така, Вълкът постепенно бил обсебен от неконтролируема ненавист към малките тиктакащи нещица. Те го преследвали навсякъде и без пощада се провирали във всяко кътче на съзнанието му. Вече дори на моменти се хващал, как сам си тиктака под нос.

Накрая чашата на поносимото преляла и Вълкът взел да крои планове, що да стори, че да отърве и себе си и гората от античните часвници, пък защо не и от самата коза, която била толкова дърта и жилава, че дори за храна не ставала.

Като всеки опитен ловец, Вълкът първо отишъл да провери на място свърталището на козата. Прекарал няколко дни в наблюдения и систематизирал навиците й. А те били отвратителни. Въобще, към края на третия ден Вълчо толкова се бил ужасил от навиците на старата коза, че бил готов да си ходи и въобще да се премести в някоя по-тиха гора. Но не щеш ли, чудесна възможност се разкрила пред него – Козата взела два огромни гюма и тръгнала по пътеката за селото. По всяка вероятност щяла да отсъства поне час! Вълкът веднага се примъкнал до къщурката и залепил ухо на вратата. Тиктакането там било толкова силно, че лицето му се сгърчило от погнуса. Но освен това разбрал от разговорите на часовниците, че дъртата отива за мляко и теренът е чист.

Вълкът решил да импровизира. Почукал на вратата и рекъл, както бил чувал козата да казва:

- Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!

- Ти не си нашата майчица! – веднага долетял истеричен писък. – Ти си някакъв отвратителен гей!

Олеле, помислил си Вълкът, гей значи? Ооо, ще ми отворите вие и тогава ще си приказваме, оххх….

Но той осъзнал грешката си. Старата коза винаги мемекала с тънко лигаво старческо гласче, а той освен да ръмжи май друго не можел.

Зачудил се що да стори. Нямал време и трябвало бързо да измисли нещо.

“Ще взема да си закова в гърлото два пирона и да видиш колко хубав ще ми стане тогава гласът!” решил той и хукнал да търси пирони. След 10 минути муцуната му се подала от храстите, огледала подозрително околността и накрая Вълчо изпълзял при къщата. Отворил уста и тънко пискливо гласче се разнесло от там за ужас на пернатите горски обитатели, накацали по клоните на дърветата около къщичката.

- Чеда мои, аз съм вашата майчица, отворете ми да вляза и да ви смажа зъбните колелца с превъзходно машинно масло!

- А мен ако питаш ти си просто един космат цигански гей – уточнил един посребрен Зенит, който го наблюдавал от прозореца до вратата.

Вълчо се изприщил от ярост. Боже, ами да, старата коза е бяла! Тебешир! Къде има скапан тебешир?!?

Още 15 минути изминали и накрая един бял, кашлящ с тънък глас вълк излязал от гората. Отишъл до вратата и извикал колкото му сила държала:

- Вашта мама, ако не отворите и този път ще направя къщата ви на трески, спомнете си трите прасета, дето се опъваха лани през зимата, докъде го докараха!

Но цялата реч прозвучала по-скоро комично – с този тъничък гласец Вълкът изобщо не бил страшен.

- Хихихи! – разхихикали се часовниците вътре в къщата. Червена пелена се спуснала пред очите на Вълка, той стиснал неистово тежкия ковашки чук, който бил донесъл за саморазправата с часовниците, замахнал и като халосал врата и тя се разлетяла на хиляди трески.

Цялата какафония от досадни гласчета стихнала на мига. Античните часовници хукнали да се крият кой къде намери, но къде ти – Вълкът ги откривал по тиктакането и ги слагал по гръб на голямата маса в кухняка, където ги натрошавал на сол и на ситни зъбни колелца и пружинки. Ето, 6 часовника вече участвали в една обща купчина! Ами седмият? Вълкът бил сигурен, че е виждал сдем часовника. Един особено малък и противен липсвал.

Вълчо започнал да обикаля тихо къщата и да слухти. Ето! О, да, къде се е скрило това изчадие – в огромния стенен часовник с кукувичката! И мисли, че няма да го разпозная заради тиктакането на големя часовника? Като стадо лисици е умно, я да видим сега … Ох! И хапе? Вълчо измъкнал окървавения си пръст и го засмукал. Твойта козя мамичка … И като подхванал стенния часовник, разпердушинил го с гръм и трясък, а очите му се изцъклили от екстаз, удря и удря, и удря, и удря, и удря!!!

Малката Омега хукнала да бяга, но чукът я застигнал. Циферблятът тъжно се търкулнал настрани, а стъкълцето се пръснало с радващ ухото звън.

Най-сетне Вълчо се изправил, поел си дълбоко дъх и се усмихнал щастливо сред настъпилата тишина – никъде, никъде, нищо не тиктакало.

И в този миг отвън се чули тежки стъпки и един до болка познат глас казал:

- Какво се е случило тук?

Вълкът настръхнал до връхчето на опашката си – това бил Ловецът.

Ловецът, съпроводен от уплашената коза, влязъл в къщата и заварил само натрошените часовници. Козата получила инфаркт и умряла, предизвиквайки съжалението на Вълка, който искал да я удуши собственоръчно. А ловецът и той умрял, защото Вълкът се бил скрил зад една врата и го издебнал в гръб и го ударил ужасно силно с чука, крещейки:

- Хирург, хирург, заший си сега скапаната глава, като си такъв хирург! – все още не му бил простил за разрязания си корем.

Накрая Вълчо полял с керосин къщата и подпалил това прокълнато място.

Така успял да даде един прекрасен happy-end на читателите и зрителите, а и на цялата гора, която страдала от тиктакането и от благородното желание на Лвоеца да избие всички животни, за да си окачи главите им над камината си.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ПРИНЦА И ПРЕКРАСНАТА ЖАБА

(Само да спомена, че идеята за interspecies целувки, при които се трансформира грешният вид, не е нова идея на Дисни...)

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Вървял си Принц Flesh един ден през Гората. Но не щеш ли, наложило му се да мине през Блатото, защото скоро му предстояли изпити за scout и искал да се потренира в трудна обстановка.

Нагазил до колене в кална вода и гнили растения, а около него комари – колкото врабчета, а от хоботите им димяща кръв капе.

Стигнал Принц Flesh в центъра на блатото, а там що да види – малко островче твърда земя и насред островчето – тривръха колибка с антена и телевизор вътре. Пред колибката седи прекрасната жаба и пуши наргиле.

- А – рекъл Принцът. – Е па такова животно нема.

- Има, имааа! – уверила го жабата.

- Ти тук ли живееш? – поинтересувал се Принц Flash.

- Не, на Луната живея – сопнала му се жабата, според която било нормално човек да живее в колибата, пред която пуши наргиле.

Зачудил се Принцът що да каже. Много странна била тази жаба.

- Как се казваш? – решил да попита накрая той.

- Мария – отговорила жабата.

- Да бе.

- Ела, виж – и тя му подала личната си карта.

- Откъде да знам, дали тази лична карта е твоя – укорил я Принцът. – На снимката изобщо не си приличаш.

- Това е защото са ме снимали още като попова лъжичка.

- А защо седиш тук и пушиш наргиле?

- Защото съм вълшебна жаба. На, виж ме каква съм прекрасна.

Тук Принц Flash не могъл нищо да отговори, тъй като тя наистина била ужасно прекрасна.

- А ти накъде си тръгнал? – поинтересувала се жабата.

- Търся си късмета по широкия свят. Като стана дума за това, чувал съм, че говорещите жаби били вълшебни – като ги целунеш и се превръщат в прекрасни принцеси.

- Ами що не опиташ?

Принцът се подвоумил. Странно му било – никога не бил целувал жаба до сега. Но пък и нито една не му била проговаряла.

- Добре. Къде да те целуна?

- По темето.

Целунал я той и … станала магия. Принцът се превърнал в жаба.

Прекрасната жаба дръпнала от наргилето си и приквакнала.

- Е, това беше малко атипично вълшебство, – обяснила тя, тъй като усещала, че дължи поне това на горкия Принц. А той бил шокиран.

- Ауу, колко си грозна! – рекъл.

Прекрасната жаба избухнала в сълзи.

- Как можа да го кажеш! – изхлипала тя и запратила по него наргилето. Но след това се успокоила. – Е, така или иначе, няма къде да идеш, ще трябва да ме търпиш такава. Аз съм единствената говореща жаба в света освен теб. А сега отиди да събереш дърва за огъня.

И до ден днешен, щом случайни пътници се залутат из Блатото, множеството попови лъжички в локвите им крещят по дирите, а две странни зелени жаби ги замерят с торф и голи охлюви.

END

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ИВАН И БАБАТА

(Тук разказвачът млъква и се оглежда за аудитория. Аудиторията се попипва и се почесва и се разсейва - какво друго да очаква човек с подобна завладяваща история? Разказвачът раздразнено се обръща към аудиторията: Алоо, аудиторията, спиш ли? Аудиторията мълчи. Разказвачът, раздразнено: Ебати, що не казахте, че ще си бъркате в гъза, че да ходя да правя нещо друго. Аудиторията се сепва: А, и какво станало като влезли?)

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Rмало едно време една баба и един дядо. Те живеели в тъмна усойна гора и жив човек не били виждали от години. Странни лилави цветя растяли около колибата им, а невидими сред клонаците птициогласявали дните и нощите с песните си.

И така, един ден се зачул конски тропот да идва през мрачния лес. Изтичала бабата, която по това време готвела над огъня, и излязла на прага на къщата и що да види – прекрасен бял жребец препуска по пътеката, а висок и силен момък го язди (тук е моментът да отбележим, че дядото бил за дърва в гората и изпуска завръзката). Спрял се конят пред колибата. Момъкът бил умел езач и покорното животно послушно пристъпяло в сложен ритъм, докато очите на младежа изучавали обстановката. Накрая той проговорил:

- Добра стига, бабо!

- Кой си ти – попитала бабата.

- Аз съм Иван, син на Иван ковача от прекрасния град Светлоград, който се намира през 9 земи в десетата.

- Ааа – отвърнала бабата. – Иване, защо го направи? Иване ти имаше всичко. Ops.

И така, стояли те и се гледали – бабата гледала с подозрение, а момъкът – изпитателно. Накрая широка усмивка озарила лицето му. Той скочил от коня си, поклонил се ниско пред възрастната жена и казал:

- Бабо, дълъг път пропътувах, през страшни непознати земи препусках, чужди царства пребродих и съм изморен от дългия път.

А бабата рекла:

- Ела, синко, за добър странник като теб гостба винаги ще се намери.

И те влезли в къщата.

(Тук разказвачът млъква и се оглежда за аудитория. Аудиторията се попипва и се почесва и се разсейва – какво друго да очаква човек с подобна завладяваща история? Разказвачът раздразнено се обръща към аудиторията: Алоо, аудиторията, спиш ли? Аудиторията мълчи. Разказвачът, раздразнено: Ебати, що не казахте, че ще си бъркате в гъза, че да ходя да правя нещо друго. Аудиторията се сепва: А, и какво станало като влезли?)

Изебали се като свине.

Съвсем по холивудски, на края на филма героят спи с героинята, показват ги на някаква характерна мелодия от различни ъгли, колко са мили един с друг и колко са възбудени, снимат някоя и друга цица, показват отстрани, как бабата на четири крака се е надвесила над Иван и косата й пада на къдрици връз лицето му, показват, как той е върху нея, а тя е обгърнала със старческите си крака хубавия му задник, показват я нея, седнала, как се надига и спуска страстно, огънала назад тяло, при което бръчките по корема й са се опънали за първи път, откакто преди 5 години дядото й помагаше да прави упражнения за дископатия. Следващият кадър е на сутринта, как бабата се събужда, опитва се да прегърне Иван, но леглото до нея е празно. Тя става, увивайки се ловко в чаршафа, тъй че за облегчение на публиката този път няма бабешки млечни жлези. Очевидно е смутена и си мисли, че Иван я е изоставил. Но, ето, животът отново е щастлив, Иван е просто навън, на чешмата, гол до кръста се мие и когато бабата излиза през вратата на колибката, той се изправя мъжествено, тръсва глава, разпръсвайки студени капки на бавни обороти, и се обръща към нея усмихнат. До тук с усмивките му. Вече е напълно изтрезнял и грозната истина го шокира… Особено силно е фрапиран от беззъбите венци, които щастливата усмивка на бабата разкрива… същата усмивка, която толкова страстно е целувал през нощта.

Иван изсвирва на коня си, който пристига в галоп. Иван се мята на гърба на животното и препуска по пътеката. Отеква гръм и лицето на бабата, което до момента е завладяно от втрещено изражение, се изкривява в болезнена гримаса. Дядото идва по пътеката, по която Иван току-що се е изгубил, с димяща пушка в едната ръка и влачейки за косата трупа на Иван с другата ръка. Бабата изпуска чаршафа от ужас и той се свлича на земята. Дядото спира и се оглежда.

- Пфу, иди се покрий с нещо бре, жено, можеш и мъртвите да уплашиш.

Сякаш, за да потвърди думите му, трупът на Иван потрепва погнусено и повръща.

Бабата припада.

Всички са нещастни.

Бонус параграф:

Ако желаете да тази приказка да е като извадена от европейска кино-продукция, достатъчно е да добавите, че бабата е майка на Иван и сестра на дядото.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ВЪЛКА И ТРИТЕ ПИЯНИ ПРАСЕНЦА

Дошла зимата и трите прасенца решили да си построят дом, че да не им мръзнат сланините. Чудили се, що да сторят, пък накрая седнали и си направили къщичка от есенни листа. Или по-скоро иглу от есенни листа. Или направо да си го кажем - една огромна купчина есенни листа, в която те се ровили като истински свини.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Дошла зимата и трите прасенца решили да си построят дом, че да не им мръзнат сланините. Чудили се, що да сторят, пък накрая седнали и си направили къщичка от есенни листа. Или по-скоро иглу от есенни листа. Или направо да си го кажем – една огромна купчина есенни листа, в която те се ровили като истински свини.

Вълкът, на който топките му били станали на лешници от адските студове, много се издразнил, че прасенцата си имат такава хубава къща, и отишъл при тях. Седи пред къщата и разправя:

- Ей, свини, я да ме пуснете и я да се постоплим малко, че тука вънка си е ебало мамата.

Искал да свучи страшно, но като му тракали така зъбите, и все накъсвали речта му.

Прасенцата, сврели се на топличко под есенния юрган, си приказвали:

- Абе, тоя гей само да се намърда тук и ке ни изяде без да се усетим.

- Бе никфи такива, няма да го пускаме.

Третото прасенце направо се провикнало:

- Ей, гей, славен гей, по пътя си върви и гагата си де не ти е работа не ври!

Ооо, как се ядосал Вълкът, зачудил се що да стори и му хрумнала блестяща идея. Надул с все сила дробовете си и като духнал по къщата на прасенцата и тя се разлетяла на сички страни, а прасенцата останали да лежат в снега по корем, захлупили с предните си копитца очи.

Вълкът, отвратен и от прасенцата, и от себе си, и от целия живот, се разкарал.

Седнали прасенцата пак да обсъждат, де да зимуват, но било много студено, та си капнали по малко ракия да се сгреят.

- Е па я викам по-здрава къща да си построим – думало едното прасе.

- Е па от що ке я правим?

- От снег – рекло третото прасе, дето най-много било пило и вече мозъкът му в извънземен режим заработил.

Е те туй било то едно истинско иглу.

Седи Вълкът на един хълм и вие по луната, дето се не види през облаците, и гледа, на другия край на гората дим се вие. “Скапаните прасета пак къща са построили, рекъл си той, и огън са запалили, бе не ме интересува, ще ходя там, че тука топките ми на грахчета ке станат”.

Отишъл Вълчо до иглуто и потропал на вратата.

- Ей, свини, я да ме пуснете и я да се постоплим малко, че тука вънка си е ебало мамата – рекъл той.

- Я па тоя! – дочул се отвътре вик. – Къф си ти бе?

- Бегай се, дорде не сме ти подпалили опашката! – викнало второто прасе.

- Ойлеле, Вълкът цял гей-парад е спретнал! – изпискало третото прасе, като надзърнало през прозорчето. Вълчо се огледал озадачено, но не видял никой друг. – Ти за десет гея се броиш бе, тъпоумнико! – изкискало се прасето на прозореца.

Вълчо направо побеснял, поел ужасно дълбоко въздух и като духнал, нищо не направил. Гадното иглу не помръднало ни на йота (какво е това йота?). Спрял се, та се замислил що да стори. “Ке се изпикаем на иглуто им и то ке се разтопи!”, светнали му очичките и речено – сторено.

Мокри и кисели като лимони прасенцата се замъкнали надалеч от препиканото място, а Вълкът се върнал на хълма си, защото нямало вече къща в гората и нямало що да дири из пущинака.

Ууу, този път прасенцата подхванали сериозно бутилката, но не толкоз заради студа, колкото от срам и унижение. Седнали до горския поток, който още не бил замръзнал, и подели такава беседа:

- Тоа ке му правим главата да роди лепенки – разправяло завалено едното прасенце.

- Ке му избием зъбките, ей! – дразнело се другото.

- Ке му правим лицето трудно за рисуване! – канело се третото.

- Ей с тоя клон ке го потрошим! – размахало някакъв клон първото прасенце.

- Ей, по-леко ма! – рекло второто, защото клонът го шибнал по кратуната.

- Ке му го наврем тоя клон в … – но първото прасенце не могло да довърши, тъй като клонът съборил второто в ледените води на потока и то се разпискало:

- Помооощ! Помооощ!

- Олеле, що стори ти ма! – провикнало се третото прасенце и се опитало да помогне на второто, но течението вече го било отнесло далееече, далече.

- Вълкът е виновен – заявило първото и, залитайки, тръгнало към хълма, откъдето се чувал самотният вой на Вълчо.

- Ке го утепем – допълнило третото прасенце и двамцата, прегърнати през рамо, се заклатушкали да отмъстят.

Намерили Вълка (премръзнал, та се вкочанил – а топките му – на ечемик се свили) и като го подбрали, направо го утепали от бой. След това се върнали при поточето да полеят победата. Напили се като кирки и заспали. Напролет, когато Баба Меца най-сетне изпълзяла от бърлогата си, била приятно изненадана от замразеното свинско, което открила да се валя безпризорно в ракитака.

Когато обаче изяла месото, Баба Меца така се напила от високото алкохолно съдържание в него, че си забравила името и накрая си измислила ново, което било 6тата мечка.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ЗЛАТА ПРИНЦЕСА

Вървяла си Злата принцеса през парка с нейната кола. Там си играели Прекрасната ламя и нейните дружки на ластик. Лошата принцеса решила да им развали играта - тя се дразнела, защото те поддържали форма. Натиснала газта до край и - речено-сторено.

Автор: Jeni & Zlatina
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Вървяла си Злата принцеса през парка с нейната кола. Там си играели Прекрасната ламя и нейните дружки на ластик. Лошата принцеса решила да им развали играта – тя се дразнела, защото те поддържали форма. Натиснала газта до край и – речено-сторено.

Разстроена, ламята побягнала и се опитала да скрие сълзите си. Обаче Злата принцеса си имала омагьосан принц, който командвала безкористно.

Принцесата накарала принца да хване ламята. Той нямало какво да направи и се подчинил. Подгонил я той, хванал я за гърлото, но ламята била много тренирана и издържала на тежки изпитания.

Злата принцеса накарала принца да превърне ламята в лъв. Принцът, както си държал ламята, почнал да я блъска в тротоара с единствената надежда ламята да си признае, че е лъв.

Да, но в същото време дошла майката на ламята и изляла гнева си върху принца.

Старата ламя пребила горкия принц, който всъщност не бил принц, а овчар, принуден от Злата принцеса да се прави на принц. Общо взето на овчаря не му останало много да живее. Обаче той си имал една тайна отвара, дадена му от местната вещица. Тази вещица всъщност била дойката на Добрата ламя, но понеже на младини попрекалявала с LCD-то била полудяла и не помнела това.

Та взел овчарят тази отвара и я излял на главата на принцесата. Тя се превърнала в една много, ама мнооого зла принцеса.

И като се ядосала тази много зла принцеса и като подхванала овчаря, ламите, дойката …

… ги накарала да се мислят за котараци в чизми. Направо им разбила ценностните системи.

0

Приказки изпод Болния Мозък: ЗА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА И ЗЛИЯ ДЪЛЪГ, КОИТО

Така бабата на Червената Шапчица останала без маргарин и умряла същата нощ, но никой не се натъжил особено, защото и без това не й била истинска баба, а и имала огромна брада и била плешива.

Автор: Rogger Dojh
Корица: Will Hall
Година: 2006

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

Решила майка й на Червената шапчица да я прати при баба й в другия край на гората да я види. Връчила й една червена шапчица и една кошница с маргарин, че баба й била болна, да се лекува с маргарина, и рекла:

- И да се пазиш от Злия Дълъг, който дебне в гората!!!

- Мдам. – отвърнала Червената шапчица, турила си червената шапчица на главата и заприпкала с кошница в ръка.

Припка, а около нея птиченца, пеперудки, цветенца, все едно е в някой Сънчо.

И именно този момент Злият Дълъг избрал да се появи.

Появил се Злият Дълъг от небето, възседнал изполинската Синя Птица, която от висините на своя полет тутакси съзряла светналата като сигнална лампа червена шапчица.

Червената Шапчица се спряла и го загледала, докато се смъквал от гърба на Синята Птица. После двамата застанали така и се гледали известно време.

- Аз съм злият Дълъг. – казал най-накрая Злият Дълъг и нямало съмнение, че това е именно така.

- Аз съм Червената Шапчица! – изтананикала тя при същата степен на неопровержимост.

- Да не си помислиш, че ми викат Злия Дълъг заради ръста? – сопнал се Злият Дълъг, гледайки по зъл начин Червената Шапчица.

- Хмм. – отвърнала тя. – Много си оригинален.

Злият Дълъг, очевидно подразнен от последните думи на Червената Шапчица, разперил крилата на Ангелския си костюм и стъклопакетът му пробляснал заплашително. След което попитал:

- Накъде си тръгнала?

- На 6тата мечка в гъза. – отвърнала натъртено Червената Шапчица, която малко се стреснала от внезапната поява на крилата. – При баба. – побързала да допълни тя, защото Злият Дълъг направил крачка напред. – На другия край на гората.

- А какво носиш в тази кошница? – поинтересувал се Злият Дълъг.

- Талибански лай … маргарин. – заекнала Червената Шапчица, а Злият Дълъг вече се надвесвал над нея.

- Да не е нещо друго?

- Не. – уверила го Червената Шапчица. – На, виж сам.

- Мдаа, маргарин е. – разочаровано констатирал Злият Дълъг, след като подушил нещото в кошницата. – Както и да е, идвам с теб.

Червената Шапчица искрено се изненадала от подобно предложение.

- Да бе, знаеш ли как смърди дъртата? – сбърчила гнусливо нос тя.

- Аа, ми именно, нали някой трябва да предпази невинна девойка като теб от бруталностите на живота?

Червената шапчица леко се смутила от нотката, която се прокраднала в гласа на Злия Дълъг, докато произнасял думата “девойка”. Асоциации се зароили в главицата на Червената шапчица: “100% free, teen asian, amateur …”

- Не. – отсякла тя и се обърнала решително.

И тогава се заковала на място.

Пред нея стоял … за момент тя си помислила, че това е Вълкът. После обаче разбрала, че това е талибайнольо.

- Аййййййййййййййййййййй!!!! – изпищяла тя, хвърлила кошницата с маргарин и се втурнала назад, право в прегръдките на Злия Дълъг. Той внимателно я спуснал на земята и я прибутал зад себе си, а в ръката си вече стискал Концептуалния меч.

- Ае, беж от тук. – наредил той на талибайнольо, но до талибайнольо се изправил Етървата и се усмихнал лъчезарно и Злият Дълъг, леко смутен, бил принуден да увеличи диоптера на анатомичния си късогледер.

- Аййййййййййййййййййййй!!!!! – пронизително изпищяла отново Червената Шапчица, която имала остро девическо зрение, и припаднала при вида на Етървата.

Синята птица, която всъщност била син щраус, си била заровила главата в земята, за да не гледа Етървата.

От другата страна на талибайнольо гордо изпъчил лъскав гъз Азис. Злият Дълъг преглътнал притеснено – противникът бил по-многоброен от обикновено и предполагал неприятност.

Зад предводителите на Лайняния отряд се строили два кватропедерата отбрани педали. Злият Дълъг направил няколко светкавични сметки и без колебание надал стъклопакетния вик “На помощ, Стъклопакетно Войнство!” и тутакси от небето се изсипали дузина камили-пацаци с парашути, а на гърба на всяка седял по един Робот-Коньоубиец.

Тръпка на страх преминала този път през редиците на Лайняната Дружина.

- Ахаб гав глааб! – ревнал талибайнольо, събирайки последните капчици смелост и гнусните се хвърлили напред, кои с цел да се доберат до Червената Шапчица, кои да заколят Злия Дълъг и да натрошат на парчета Глупостните роботи.

Последвало кратко сражение и с мазните си, потни задници кватропедератите ааа-ха да вземат превес, когато 6тата мечка се задала от планината и изяла с гъз всички неприятници, след което се върнала с ръмжене обратно.

Злият Дълъг изпратил роботите за дезинфекция, а той самият отишъл да се изкъпе в реката. Поставил все още изпадналата в несвяст Червена Шапчица на меката трева на брега, съблякал се и се цамбурнал в дълбокия вир (колкото и дълбок да бил, Злият Дълъг все пак опирал дъното с крака). Слънцето затоплило Червената Шапчица и тя се събудила. И що да види – всички дрехи на Злия Дълъг на куп на брега, а той във водата.

- Ей, излез де! – викнала тя закачливо.

- ‘Що ти не влезеш. – изръмжал кисело Злият Дълъг в отговор. – Да видиш, ‘що ми викат зъл и дълъг :P

Така бабата на Червената Шапчица останала без маргарин и умряла същата нощ, но никой не се натъжил особено, защото и без това не й била истинска баба, а и имала огромна брада и била плешива.