статии Archive

0

Литературата като такава днес, Rogger Dojh

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Литературата като такава днес
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа “Пол Клифърд” на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

1. Тема

литературата като такава днес

2. Идея

литературата от гледна точка на този, който пише

- средство за общуване
- средство за създаване и изживяване на емоции, независимо от околната среда
- средство за свалка
- вид публична изява

3. Теза

- я кажи, какво ти идва на ум като чуеш израза “литературата като такава днес”?
- ъъъ. тъпотия

4. Текст

Литературата като такава днес

“- я кажи, какво ти идва на ум
като чуеш израза
‘литературата като такава днес’?
- ъъъ. тъпотия”

Ако трябва да се открие пресечната точка между relational database design, казармата, Eminem, убеждението, че жените не стават за програмисти и “литературата като такава днес”, това може лесно да стане, като някой дойде и погледне към стола пред PC-то ми. Тези и още известно количество други неща са се настанили в мозъка ми и ме дразнят. Т.е. Eminem е cool. Останалото е досадно. В този ред на мисли, комбинацията черно-чалга-ориенталски денс е доста добра.

Това, което прави зайците интересни е тяхната способност да се плодят като свине.

Една стена, бяла стена, на която няма нищо – и пред нея поставяме аквариум с рибки, направен например от кристал. Разполагаме и силно осветително тяло някъде така, че рибките да хвърлят плъзгащи се сенки, а аквариумът да хвърля отблясъци по стената. Необходим е и фотоапарат, с който ще снимаме. В последствие, ако обозначим аквариума като мозък, рибките като мисли, стената като съзнателен фокус, а светлината като муза, тогава снимката на рибещкте сенки на стената ще играе ролята на книга.

Рибите от своя страна се плодят като зайци. Но само на тъмно.

Тук някъде се намира зрънцето истина, което разграничава авторското творчество от графоманията. Използвайки понятията от рибната стая, графоманите снимат ъглите на стаята, при това със светкавица. При тях рибите се плодят като кастрати.

Е, съвременната литература предлага колосално количество плява, написана просто защото някой знае правилата за изграждане на логически свързан текст. Като еднопосочен информационен канал, книгата предава сложно послание от автора към читателя – факти, логически модели, мисли, образи, асоциации и емоции. Сигурно и други неща. При прочит, напълно възможно е да се проследи пътят обратно към писателя в момента, когато е писал – обикновено това става подсъзнателно. И е отвратително, когато стигнеш до другия край на канала и откриеш една прашлясала дупка.

Именно отпечатъкът от процеса, който протича в главата на един автор прави литературата заслужаваща внимание. Не броят написани книги до момента, не популярността, а именно личните достойнства на един автор създават качеството.

ПРИКАЗКА ЗА НЕУСПЕЛИЯ ПИСАТЕЛ

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Намерил той извора, около който танцували самодивите нощем и зачакал да дойде нощта. Тогава на лунната светлина той съзрял много голи същества наистина да танцуват. Затаил дъх, той се приближил и стреснал една от танцьорките.

- Ей – казал той. Тя подскочила уплашено и се опитала да прикрие гърди с ръце. Но писателят, обсебен от едничката мисъл да отмъсти на света, продължил направо към целта. – Трябва да ми изпълниш желание.

Самодивата отстъпила крачка назад и смръщила вежди.

- Ти па – рекла тя. – Не си у ред.

После се обърнала и побягнала, а на нейно място се изправила Кралицата на самодивите – ужасно красива и мрачна.

- Какво търсиш тук? – попитала тя.

- Искам да ми изпълниш три желания.

- Уа – Кралицата на самодивите се изумила от подобно безочие. Накрая продължила – Само едно желание ще ти изпълня.

Писателят си бил приготвил три желания и се видял в чудо. Накрая се решил и рекъл:

- Искам на всички … – тук той се задъхал от злоба – които някога са ме презирали … – гласът му се извисил страстно – да им пораснат магарешки уши!

Кралицата на самодивите щракнала с пръсти и казала:

- Готово. Прибери се в къщи и утре сутрин желанието ще бъде изпълнено.

На сутринта писателят станал от сън и веднага отишъл да провери, дали на съседите му, които особено го презирали, са пораснали магарешки уши. Съседите обаче си били съвсем нормални и му се смяли безмилостно. Тогава той се огледал в една локва и – що да види! – вместо на съседите да пораснат магарешки уши, на него му бил пораснал нос на мравояд.

Хукнал писателят в гората и зачакал самодивите нетърпеливо. Най-сетне паднал мрак и изгряла луната и дошли горските самодиви.

- Какво търсиш отново тук? – попитали го те.

- Всичко сте объркали! Вместо да направите магарешки уши на съседите ми, вижте, на мен какво ми порастна!!!

- Това е, – обяснила му Кралицата на самодивите, която си била вързала две дълги зелени листа на главата, все едно е с магарешки уши – защото си скапан драскач.

И го превърнала в кон.

Поука – това, че горските самодиви обичат да танцуват голи не означава, че мислят само за секс.

КРАЙ НА ПРИКАЗКАТА

Нямам представа какъв е смисълът на целият този хаос от мисли. Просто ме помолиха да напиша нещо за “Литературата като такава днес”. Може би това беше грешка от тяхна страна. Може би самодивите са в ролята на музата, която не понася драскачи и страни от тях. В приказката не се споменава, но всъщност писателят пишел много на социални и политически теми и обичал да разсъждава за събитията на деня, при това съвсем насериозно. Както съседите му обичали да казват – все си врел гагата дето не му е работата. А той го правел, защото искал някой да му обърне внимание, искал да участва там, където не го пускали. И с право не го пускали, че туко виж си навре гагата още по-надълбоко и израсъждава някое разсъждение.

Като заключение, позволете ми да споделя със света едно стихотворение, което прочетох в Интернет на място, незащитено от авторски права:

***
Йopдaнka Пaвлoвa

Ликувай ти народе мой!
Човекът – президент е твой.
Човекът с чистите ръце!
Човекът със добро сърце!

Във този двадесет и първи век
спечели силният човек.
Окей! Прочиства се простора.
Нам трябват нови, умни хора.

Първанов – първа наша воля.
До него пръв стои Сокола.
Съдбите наши ще решават.
България сега ги поздравява !

18/11/2001

гр.Дулово

P.S.

Конете – и те се плодят като свине.

Rogger Dojh
Sofia, Nov 04. 2003

0

Читателите за книгата

25.10.2009 г. – livtn – За книгата
уоу. МНОГО ДОБРО. прочетох В нея и… да представиш нещо абсурдно като единственото логично нещо е невероятно ценно качество. ПАЛЦИ ГОРЕ:D

24.7.2007 г. – меланхолик – За книгата
Харесвам такъв стил на писане. Книгата е изключително красива.

26.4.2007 г. – mEchTAtELkA – За книгата
Съвсем случайно попаднах на този сайт,но останах възхитена от написаното.Браво!!

01.6.2005 г. – okcuTokcuH – За автора
аз съм приятел на sulphur търсейки нея попаднах на теб и поезията ти…….. пишеш много красиво

18.11.2004 г. – keyhole – За книгата
BLAGODARQ TI

3

Божият храм – вашият достъп към божественото минава през кафявата шпионка на митрополита

Вярата започва винаги като лично изживяване. Когато споделиш вярата си тя се превръща в социално явление. Но това, което е направила църквата, се нарича институционализирана духовна диктатура

Църквата е културен паразит, който вирее върху вярата на простия човек.

Умният човек не се нуждае от ритуали, шапки, мантии, златни храмове и облечени като пауни брадати гейове, за да изживее единението с Бога. Простият човек обаче не може да изживее нищо друго, освен нещастието от това да бъде себе си и затова търси стадо, в което, притиснат от шест страни от себеподобните да получи закрила и отправил влажен овчи поглед напред към патриарха да получи водачество – инак го е страх, че първият срещнат вълк ще го изебе в рутнавата вълнена шутка и с падането още на ранния вечерен сумрак ще обърка правия път и ще свърне към най-страшното нещо в живота му – непознатото.

В очите на Бога църквата е най-омразна от всички извращения, създавани някога от недоразвитата човешка душа, защото “храмът господен” инкубира в себе си фалшиви богоподобни фигури, маскиращи светлината Му и излъчващи измамното неоновото сияние на алчността и опрощението. Църквата лъже заблудените човешки същества, допуснали дълбоката грешка да й продадат душата си, че Бог е господар наместо приятел, че Бог иска нещо от теб, преди да ти даде, и че Бог те критикува, но все пак, ако му врътнеш една свирка, е готов да ти прости. Религията е обърнала Бог на едно разглезено, зле възпитано дете. А това е богохулство и ерес от вселенски мащаб.

Вярата започва винаги като лично изживяване. Когато споделиш вярата си тя се превръща в социално явление. Но това, което е направила църквата, се нарича институционализирана духовна диктатура – тя е иззела от слабите духом инициативата на вярата и си е присвоила прерогативите да познава Бога, като милостиво позволява на паството да познава нея.

Църквата отдавна се е превърнала в прокси между човека и Бога, но, Бога ми, това прокси е всичко друго, но не и прозрачно.

Амин.

0

Тема: Литературата като такава днес

нямам си и идея, това защо съм го писал. ако нямаше дата, нямаше и да се сетя кога. anyway. за да не виси в самотен некатегоризиран файл на харда - айде в блога и после в trash bin-а :P

1. Тема

литературата като такава днес

2. Идея

литературата от гледна точка на този, който пише

- средство за общуване
- средство за създаване и изживяване на емоции, независимо от околната среда
- средство за свалка
- вид публична изява

3. Теза

- я кажи, какво ти идва на ум като чуеш израза “литературата като такава днес”?
- ъъъ. тъпотия

4. Текст

Литературата като такава днес

“- я кажи, какво ти идва на ум
като чуеш израза
‘литературата като такава днес’?
- ъъъ. тъпотия”

Ако трябва да се открие пресечната точка между relational database design, казармата, Eminem, убеждението, че жените не стават за програмисти и “литературата като такава днес”, това може лесно да стане, като някой дойде и погледне към стола пред PC-то ми. Тези и още известно количество други неща са се настанили в мозъка ми и ме дразнят. Т.е. Eminem е cool. Останалото е досадно. В този ред на мисли, комбинацията черно-чалга-ориенталски денс е доста добра.

Това, което прави зайците интересни е тяхната способност да се плодят като свине.

Една стена, бяла стена, на която няма нищо – и пред нея поставяме аквариум с рибки, направен например от кристал. Разполагаме и силно осветително тяло някъде така, че рибките да хвърлят плъзгащи се сенки, а аквариумът да хвърля отблясъци по стената. Необходим е и фотоапарат, с който ще снимаме. В последствие, ако обозначим аквариума като мозък, рибките като мисли, стената като съзнателен фокус, а светлината като муза, тогава снимката на рибещкте сенки на стената ще играе ролята на книга.

Рибите от своя страна се плодят като зайци. Но само на тъмно.

Тук някъде се намира зрънцето истина, което разграничава авторското творчество от графоманията. Използвайки понятията от рибната стая, графоманите снимат ъглите на стаята, при това със светкавица. При тях рибите се плодят като кастрати.

Е, съвременната литература предлага колосално количество плява, написана просто защото някой знае правилата за изграждане на логически свързан текст. Като еднопосочен информационен канал, книгата предава сложно послание от автора към читателя – факти, логически модели, мисли, образи, асоциации и емоции. Сигурно и други неща. При прочит, напълно възможно е да се проследи пътят обратно към писателя в момента, когато е писал – обикновено това става подсъзнателно. И е отвратително, когато стигнеш до другия край на канала и откриеш една прашлясала дупка.

Именно отпечатъкът от процеса, който протича в главата на един автор прави литературата заслужаваща внимание. Не броят написани книги до момента, не популярността, а именно личните достойнства на един автор създават качеството.

ПРИКАЗКА ЗА НЕУСПЕЛИЯ ПИСАТЕЛ

Имало едно време един писател, на който всички му викали драскач, защото пишел гадно. Един ден той решил, че светът му е изсипал на главата твърде много нестраведливост и се заканил да отмъсти. Отишъл в гората, където били горските самодиви. До колкото писателят бил чувал, те изпълнявали желания.

Намерил той извора, около който танцували самодивите нощем и зачакал да дойде нощта. Тогава на лунната светлина той съзрял много голи същества наистина да танцуват. Затаил дъх, той се приближил и стреснал една от танцьорките.

- Ей – казал той. Тя подскочила уплашено и се опитала да прикрие гърди с ръце. Но писателят, обсебен от едничката мисъл да отмъсти на света, продължил направо към целта. – Трябва да ми изпълниш желание.

Самодивата отстъпила крачка назад и смръщила вежди.

- Ти па – рекла тя. – Не си у ред.

После се обърнала и побягнала, а на нейно място се изправила Кралицата на самодивите – ужасно красива и мрачна.

- Какво търсиш тук? – попитала тя.

- Искам да ми изпълниш три желания.

- Уа – Кралицата на самодивите се изумила от подобно безочие. Накрая продължила – Само едно желание ще ти изпълня.

Писателят си бил приготвил три желания и се видял в чудо. Накрая се решил и рекъл:

- Искам на всички … – тук той се задъхал от злоба – които някога са ме презирали … – гласът му се извисил страстно – да им пораснат магарешки уши!

Кралицата на самодивите щракнала с пръсти и казала:

- Готово. Прибери се в къщи и утре сутрин желанието ще бъде изпълнено.

На сутринта писателят станал от сън и веднага отишъл да провери, дали на съседите му, които особено го презирали, са пораснали магарешки уши. Съседите обаче си били съвсем нормални и му се смяли безмилостно. Тогава той се огледал в една локва и – що да види! – вместо на съседите да пораснат магарешки уши, на него му бил пораснал нос на мравояд.

Хукнал писателят в гората и зачакал самодивите нетърпеливо. Най-сетне паднал мрак и изгряла луната и дошли горските самодиви.

- Какво търсиш отново тук? – попитали го те.

- Всичко сте объркали! Вместо да направите магарешки уши на съседите ми, вижте, на мен какво ми порастна!!!

- Това е, – обяснила му Кралицата на самодивите, която си била вързала две дълги зелени листа на главата, все едно е с магарешки уши – защото си скапан драскач.

И го превърнала в кон.

Поука – това, че горските самодиви обичат да танцуват голи не означава, че мислят само за секс.

КРАЙ НА ПРИКАЗКАТА

Нямам представа какъв е смисълът на целият този хаос от мисли. Просто ме помолиха да напиша нещо за “Литературата като такава днес”. Може би това беше грешка от тяхна страна. Може би самодивите са в ролята на музата, която не понася драскачи и страни от тях. В приказката не се споменава, но всъщност писателят пишел много на социални и политически теми и обичал да разсъждава за събитията на деня, при това съвсем насериозно. Както съседите му обичали да казват – все си врел гагата дето не му е работата. А той го правел, защото искал някой да му обърне внимание, искал да участва там, където не го пускали. И с право не го пускали, че туко виж си навре гагата още по-надълбоко и израсъждава някое разсъждение.

Като заключение, позволете ми да споделя със света едно стихотворение, което прочетох в Интернет на място, незащитено от авторски права:

***
Йopдaнka Пaвлoвa

Ликувай ти народе мой!
Човекът – президент е твой.
Човекът с чистите ръце!
Човекът със добро сърце!

Във този двадесет и първи век
спечели силният човек.
Окей! Прочиства се простора.
Нам трябват нови, умни хора.

Първанов – първа наша воля.
До него пръв стои Сокола.
Съдбите наши ще решават.
България сега ги поздравява !

18/11/2001

гр.Дулово

P.S.

Конете – и те се плодят като свине.

Rogger Dojh
Sofia, Nov 04. 2003

0

ЩАСТИЕТО НА МИЗЕРИЯТА или “Защо се храня в кофа за боклук?”

Един ден маймуната слезе от дървото и се оказа, че не е сама. И други маймуни обикаляха наоколо и се караха, съешаваха се или се смееха, някои се хранеха, а една малка група гонеше шимпанзетата, които бяха ситни и досадни. Една майка пощеше детето си, докато то си бъркаше с пръст в задника и гледаше опулено. Това бе началото. Началото на човешкото общество.

ЩАСТИЕТО НА МИЗЕРИЯТА или “Защо се храня в кофа за боклук?”
Автор: Rogger Dojh

Кадър: Деца.

Това е баси думата. Кара ме да се замислям за бъдещето. Пък и, като при малките котки, децата обикновено са много готини. Непокварени, едни такива. И най-мизерното дете да вземеш от улицата – то си е преди всичко дете. И всъщност то не е мизерно. Мизерен е останалият свят.

Кадър: Кофи за боклук.

Преди мразех да изхвърлям боклука. Разкарваш се и когато се върнеш, не си се сдобил с нищо. Но това може да носи удоволствие! Когато акаш и пишкаш – също се разкарваш… и също не се сдобиваш с нищо. Ето. От известно време насам да изхвърлям боклука започна да ми харесва. Чувствам се социално активен, наторявайки социалната среда на София. Защо ли…

Кадър: Вторични суровини.

За някои това е валутата на новото хилядолетие.

Кадър: Денят Х.

Срещата е пред кино Сердика, в 11 сутринта. Навън е студ и въздухът дъхти на лепкавата софийска влага. Един прекрасен януарски ден. Докато стоя и се оглеждам с ръце, забити дълбоко в джобовете, се чудя – къде съм тръгнал и аз да правя глупости. Ще интервюирамe клошари. Дори се чудя, дали ще успея да срещна някой човек от тази странна порода в такова скапано време. Боже, в този момент съм толкова далеч от истината…

Да. Срещнах.

————————————————————-

Кадър: Паркинг.

Привечер (около 6 вечерта – през януари това вече означава сумрак) – паркирал бях някъде в Младост 4. До преди пет минути бях обикалял наоколо, в търсене на нови обекти за интервю – някой от онези, които в това адско студено и измръзнало време снове с количката в компанията на безпризорно куче в търсене на нещо – и вече смятах да се прибирам, за да обобщя резултатите от деня. Освен това, наближавах целта от 15 интервюта и се чувствах удовлетворен. Плюс това, последните бяха особено ползотворни.

Първият разговор беше баш на края на София. За сефте видях жена, помъкнала вторични суровини, оставих колата малко по-нататък и се върнах пеш. Спрях я. Тези хора са печени – отиваш при тях, казваш “Здрасти!” и се усмихваш, те първо те поглеждат с недоверчиво учудване (какво по дяволите може да иска някой от мен?), а след като си кажеш кой си и зададеш първия си въпрос, са общителни и доста приятни събеседници. И изобщо не ги притеснява фактът, че не те познават. Мисля, че хеч и не им пука кой си, просто са спонтанни, естествени и открити и обичат социалните контакти повече от който и да е държавен чиновник или затънал в ежедневни проблеми пролетариат. Те всъщност не са точно клошари, а безработни хора без алтернатива.

Та тя беше някъде от Софийско, до скоро имала работа, но ето, че двамата с мъжа й ги съкратили, децата – спряли да ходят на училище (- Защо си ги спряла? – Е как защо, няма пари за дрехи, за учебници, как да ги пусна с тея дрипи, срам ги е от другите деца… – А няма ли някаква финансова помощ, с която да им купиш каквото трябва? – С тези пари, които дават, само учебниците не мога да купя, къде ти да ги облека и обуя, а и нали някакви пари за храна трябва да им дам…). Сега децата стояха у дома, а двамата с мъжа й обикаляха, събираха вторични суровини и купуваха храна с колкото успеят да съберат. “Къде живеете?” се поинтересувах. Тя ми посочи – при един изоставен строеж, няколко фургона, събрала пари (нещо от сорта на 50 лв. за една година) за наем и в единия фургон… “И в строежа също живеят хора” добави тя. Не видях, къде между голите колони може да се засели някой, но може би в мазето или приземния етаж…

Докато разговаряхме, се появи каруца с опърпан кон и захилен до ушите циганин. Общо взето и той като жената беше в прекрасно настроение. Май не им тежаха много неща на душите. А и каруцата беше натоварена с каси боза и развалени портокали – събрани от задния двор на някое Фантастико. Пичът беше доста advanced – до колкото разбрах, с ежедневните доставки на изхвърлени от големите магазини храни захранваше и съседите си.

Докато го гледах, някаква асоциация ме глождеше. Едва по-късно с сетих за какво става дума. “Улица консервна”. Стайнбек.

По-късно засякох един дядка (гонеше шейсетака, ма приличаше по-скоро на древно джудже), който си беше вече класика – дългият кафяв вълнен балтон, голяма мръсна брада, дълга сплъстена коса, цигарите в кожен калъф (стил, не мога да отрека), количка, куче… Бе клошар отсекъде. Както се оказа – без документи (поне половината от онези, с които разговарях всъщност бяха без). Със актове – спре го полицията и му състави акт, че няма документи. Ма тоя акт с какво се плаща? Къде да му изпратят призовката от съда? Дреме му на него за актовете, ше ги погребе със себе си. Та този беше ветеран – едно повече от 20 години прекарал по софийските улици. Навремето завършил основно, после работил по страната някакви неща (нямах диктофон и доста от подробностите са се загубили, защото този разговор пропуснах да го резюмирам същата вечер). Сега дядката събираше картон, спеше където свари – в някой вход, а ако е топло – под открито небе. През деня си щъкаше необезпокояван… Без живи роднини, или поне без да го е еня, дали има такива – повече го интересуваше да има хляб, цигари и евентуално малко ракия. Изобщо – живот ден-за-ден. Free. Free in the misery.

- Опитвал ли си да идеш в бюрата по труда? – го питам.

- Как бе? Никога няма да отида там. Първо, че нямам документи, а искат лична карта. А за нова ми искат 40 лева.

- Е добре бе, а поне при социалните? 50 лева ще ти дадат на месец, откъдето и да го погледнеш са си пари! – и го мислех искрено. В този момент карах с 200 кинта и си давах съвсем ясната сметка, 50 отгоре как ще добавят още едно хранене на ден…

- Не! – дядката беше ужасен от моето неразбиране. – Некога не съм просил. Каквото си намеря по кофите, това е. И от онези няма да ида да прося!

(Жестоко, помислих си. Това е една печеливша гледна точка. Печелиш минус 50 лв./месец.)

- А няма ли някъде кухни, където а дават храна? Гледах скоро по телевизията за подобни организации.

- Никога. Как бе, ще ходя да си подлагам аз канчето на някого? Милостиня? Никога!

- И кфо, никога не си ли се замислял да крадеш? Когато друго не ти е останало, в крайна сметка се налага да оцелееш някак си – аз не бих се замислил.

- Не. Никога не съм крал и никога няма да крада. Нали ще ме утрепат! А после става страшно… Без пари за доктори… Тея дни тука на пазара един се опита да краде и го спипаха. Пребиха го пред всички. Ама яко го биха. Каквото си намеря – мое си е. На чуждо не посягам.

Тук останах с твърдото убеждение, че страхът държи първенство в нравствената система на дядката. Е, не че не го разбирам.

По-късно, на паркинга. Щях да поемам към къщи. Вече седях в колата и закопчавах колана, когато засякох двама души с огромна натоварена количка да се приближават. Мъж и жена, мъжът – дългата брада, вълненият балтон, жената – облечена с ново светлолилаво топло яке – доста по-спретната от него. Количката – натоварена с чували, железария и картон. Нямаше начин да ги изпусна. Измъкнах се, настигнах ги и ги заприказвах.

И те отначало се изненадаха. Нещо проблесна в очите им, когато споменах, че правя проучване за живота на клошарите. И веднага що млъкнах, мъжът решително ме предупреди:

- Аз мога да ти разкажа много за клошарите – живея сред тях и ги познавам. Но ние не сме клошари.

Еми да, не бяха. Бяха хора, точно толкова дъвкани и изплюти от съдбата, колкото и останалите. Но бяха предприемчиви. Ето, тези неща в количката не са за нас. О даа, обикаляме по кофите. Събираме храна за животинките. (Премълчах – като гледах как се разприказваха, щях да разбера какви са тези животинки и без да питам). А като намерим вторични – събираме, все е нещо допълнително. Но нее, не, не се изхранваме така.

Тук тайнствените животинки се диверсифицираха в прасе, две кози, няколко кокошки, кучета, котка. Че къде ги гледате? Удивнах неразбиращо. Те посочиха посоката, в която свършваше София.

- Имаме си къщичка – разправя жената. – Наша си е. Беше безстопанствена, заселихме се и я стегнахме. Грижим се и за една овощна градина. Собственикът ни е оставил да се оправяме с нея и си взимаме, колкото ни трябва за нас, останалото за него го берем.

- Голямо стопанство – усмихвам се аз. – Сигурно с тези животни е доста весело.

- Еми да, децата не скучаят – добавя пичът.

- Деца? Колко деца имате?

- Едно от мен и едно от нея.

- Не сте женени, така ли?

Не са. И двамата са имали бракове, но половинките им са ги изритали. Тези истории винаги имат по две истини, тъй че не знам, дали да вярвам безрезервно на мъченическите образи, които си създадоха. Но така или иначе в един прекрасен момент, останали без работа, двамата се срещнали на улицата и се събрали. И от тях лъхаше нещо безметежно. Спокойствие. Без нервна прибързаност, без нетърпение. Усмихваха се често и широко. Изчакваха се с уважение когато говореха.

Жената се оказа зодия скорпион, на 39 години, със средно специално Електротехника. Той пък – 55 – средно специално механика, по-голямата част от живота си прекарал като шофьор. “На какво ли не” беше най-точният отговор, който получих. Зодия близнаци. Бивш боксьор.

Докато разказваха за себе си, аз прехвърлях на ум въпросите, които мога да им задам още.

- Знаеш ли какво ме интересува – попитах при първия удобен случай. – Четох в един от старите броеве на някой от ежедневниците за един клошар, който отишъл в редакцията и искал съвет, как да се измъкне от порочния кръг на уличния живот. И той разправяше, че имало йерархия, имало някакви, които се наричала бараби и други подобни дивотии. Нещо не ми се вярва обаче…

- О, тук в Младост няма такова нещо. Тук всички сме в мизерията и никой на никого не се бърка. Еднакво бедни сме, еднакво се оправяме… И на повечето места няма. Само в по-богатите квартали. Някакви се правят на ербапи, налагат се с бой… То и при нас имаше някакъв, нещо си търсеше белята, аз лично съм го бил. После се махна и не се е случвало повече. А това име – бараби – чувал съм го. Има, има такива на разни места. Но и те не са хора – от клошар да вземаш!

(“Цар лайно”, помислих си аз. Чудесна алтернатива на “бараб”?.)

- Е хубаво – продължих да любопитствам. – Защо според теб клошарите остават на улицата? Вие сте се устроили, направили сте нещо, справяте се с живота. Защо другите не го правят?

- Защото са такива – мизерници. Не искат. Предпочитат вместо да работят – да спят в мърсотията и да се ровят в кофите.

Тук се намеси жената:

- Например – разправя тя – миналата година двама нещо бяха сгафили, та ги изгониха от квартала и те дойдоха при нас и ни помолиха да ги подслоним. Аз им предложих да останат – да гледат животните и да работят по овошките, а в замяна ще получат покрив, храна, цигари и по 100 грама ракия на ден. Това е много повече, отколкото имат, когато са на улицата. Но не останаха. При първа възможност се върнаха и продължиха да ровят по кофите.

- Те просто не искат да работят. Не искат да са обвързани с когото и да е било – добави мъжът.

- Ние трябва да вървим – намеси се жената. – Че утре имаме класно. Трябва да учим с дъщерята.

- Значи хлапетата ходят на училище?

- Естествено. И двете.

- Ми успех тогава! И с класното също – ухилих се аз. – И въобще с всичко.

- И на теб.

Продължиха в сгъстяващия се мрак към пункта за вторични суровини, а аз скочих в Синята птица и си заминах.

————————————————————-

Кадър: Fashion TV.

Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. Взимам хубава заплата – 4000 лева на месец. Живея скромно, защото събирам пари за ново обзавеждане и за нов автомобил. Когато излизам с приятели, гледам да не прекалявам с парите – не повече от 50 кинта на вечер. Обичам родителите си, защото не живея с тях. Имам проблеми с гаджето си. Да, тя иска по Нова година да сме в Банско. Аз пък настоявам за Боровец. Вече дори успяхме да се скараме за това и сега тя се премести обратно при техните – не заради Боровец. А защото не съм я обичал достатъчно. Е, ще й мине. В крайна сметка имам кабелна телевизия да ме забавлява, имам някаква нова книга, имам и няколко нови пуцалки на PC-то. Все ще намеря с какво да си уплътня вечерта. И не, няма да излизам тази вечер. Навън е навалял сняг и ми се повръща да чистя колата. Този канал обаче е много тъп – свърши ревюто с азиатки и показват някакви гейове. Какво ли има по БТВ?

Я, новини. Какво е това? Някакви се оплакват, че нямат пари, с които да хранят децата си. Безработни са от 5 години. Държавата не им помага. Живеят в мизерия. Трогателни кадри от жилище, подобно на… имаше една много хубава дума… коптор? Семейна снимка. Едното хлапе е най-много на 3 годинки. Абе кфи са тея? ( * бележка под линия: …нямат никакви комплекси… бел. Ивана) От 5 години са без работа. Имат едно бебе и едно дете на 3. За кфо раждат, като нямат пари? Като нямат работа? Седем деца. СЕДЕМ! И се оплакват! Кой ги кара да раждат като свине, ебаси, АЗ нямам нито едно дете, защото не съм сигурен, че с парите, които изкарвам, ще успея да му подсигуря бъдещето… Погледни се ква си мааа, нищо не вършиш, какво плачеш, как очакваш с оплакване да храниш седем червея? Вземи се хвани да свършиш нещо! Не са ти плащали социалните помощи от шест месеца? А кфо искаш, аз да ти плащам да си гледаш децата с моите данъци, шот ти по цял ден нищо не правиш? Сега не взимаш и детски? А, защото децата ти не ходят на училище. Мдаа. Разбирам. А те не ходят на училище, защото нямаш пари да ги пратиш…

Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. Мразя да плащам данъци, защото държавата храни с тези пари некфи дето за нищо не стават. Колкото до мен – социални помощи трябва да се дават единствено на инвалидите. Останалите? Живеят на улицата? Нямат работа? Как така нямат работа? Аз как имам работа? Ако човек не може да си намери работа – проблемът си е негов. Работа има. А това, че на теб не ти харесва точно тази работа – хубаво, рови се в кофите за боклук. Очевидно не си полезен за обществото. Дори не заслужаваш парите, които се дават по програмите за такива като теб.

Защото тези пари ги давамe аз и останалите, които си скъсваме задниците от работа. Социалната политика единствено насърчава паразити, които не искат да работят. Вместо да им дават помощи, по-добре да направят доброволни трудови лагери – работа по пътищата, по озеленяване, по поддръжка на общинската собственост в градовете. Ако не можеш да си намериш работа и си стигнал до там, че събираш пари за храна, предавайки за вторични суровини картон от софийските кофи за боклук и спиш в някой изоставен строеж, отивай в трудов лагер, където ще ти предоставят подслон, храна и където ще имаш работа. Но никой няма да отиде. Защото тези, които ровят по кофите не искат да работят. Всъщност, един закон, с който изнасянето на смет извън предназначените за целта контейнери се наказва с принудителен труд (този път в недоброволен трудов лагер, с охрана) ще сложи край на необходимостта от социално подпомагане.

Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. За разлика от вас. Неуспелите.

————————————————————-

Кадър: Пункт за изкупуване на вторични суровини.

Днес при мен дойде някакъв. Помота се пред пункта, пита нещо Пешо. Пешо дойде и ми вика, оня там искал да говори с мен. Казах му да го разкара, но оня въпреки това дойде. Кой го знае какво ще иска. И влезе, без да пита.

Правел проучване. За клошарите. Аз какво общо имам с клошарите? Аз съм шефка, а онези нещастници не ме интересуват. Изобщо, като идват, оставям Пешо да се занимава тях. А аз се занимавам с Пешо. Гледам го да не краде. Че тея вторични суровини не ги събирам, за да ми ги отмъква тоя нещастник.

Нищо не знам, викам на оня. А той – не, нали приемате вторични суровини, хората, дето ровели по кофите за боклук, вторични суровини събират, значи идват тук, виждате ги… Бе аз кфо виждам си е моя работа. Мълча, а онзи стои и започва да си разправя историята. Правели някакво списание, дето не го разбрах къде е. Дупе ли си ти някакво, какво ми говориш с тея английски думи! Ти за проста ли ме мислиш, че се правиш на толкова умен? Щом си тръгнал да се занимаваш с разни клошари, никак не си умен. Ходи да работиш нещо. Статии ще пише.

Да, искаш моето мнение. Грънци е ценно за теб. Ама тоя верно се интересува аз какво мисля по въпроса? Какво да мисля, мисля, че всички искаме пари, ама вече колкото и да взимаш, все е малко, как се качиха цените, един хляб е левче (мисъл зад кулисите: а аз изкупувам картоните по 9 стотинки на килограм; така поне и аз да припечеля нещо от цялата мизерия), а тези я изкарат два-три лева на ден, как да си купят нещо. А и с тея пари алкохол купуват. Друго не им трябва. Каквото изкарат, веднага го изпиват… И всички обедняха. Не само клошари идват, и някой съсед, гледаш го момчето, от квартала, срам не срам, дойде да върне малко вестници, вземе стотинки, много е зле, много е зле. А инак клошарите – идват, да, ама не ги познавам. Дойдат, па си отидат.

Е как ”защо стават клошари”? Пропият всичко, нямат пари, нямат храна. Затова стават клошари. И като намерят някакви пари, веднага ракия купуват и ги пропиват. Как няма да са клошари…

Ако се усмихна, тоя дали ще се разкара? Щото като се мръщя само повече се надъхва. Тея драскачи, много нагло племе, все си врат носа, дето не им е работата. Добре поне, че не пита за пари и не пита за пункта. А боклукчиите – за тях повече нямам какво да ти кажа. И не ми се хили. Аз не ти се смея, защото си ми много приятен. Това означава – край на разговора. Хайде. Край на разговора.

————————————————————-

Един ден маймуната слезе от дървото и се оказа, че не е сама. И други маймуни обикаляха наоколо и се караха, съешаваха се или се смееха, някои се хранеха, а една малка група гонеше шимпанзетата, които бяха ситни и досадни. Една майка пощеше детето си, докато то си бъркаше с пръст в задника и гледаше опулено. Това бе началото. Началото на човешкото общество.

Днешният човек общо взето не се отличава в социално отношение толкова драстично от маймуната, нищо, че е ходил до луната и че се е научил да спи във водолазен костюм на 1000 метра дълбочина под повърхността на Северния ледовит океан. Разликите са предимно в личен план: заедно с обезкосмяването, маймуната започнала да се пита – Какъв ли е смисълът на живота? – и започнала да се интересува от собствената си самореализация и самоосъвършенстване. Тези иновации в нравствения живот на човека били сериозна крачка пред ограничения инстинкт за самосъхранение, еволюирал в последствие до необходимост от лична безопасност.

А как се променил социалният живот? Най-вече – появила се е една досадна думичка: нормативен. Съвременният индивид е участник най-вече в нормативни социални отношения. И именно те предопределят основните потребности, които му се налага да задоволява: граждански, етнически, професионални, познавателни, естетически – търсейки начини и средства, както за тяхното удовлетворение, така и за удовлетворяване на необходимостта от социална безопасност, социален комфорт и социално общуване.

Когато една маймуна тогава била твърде слаба или болна, или стара, тя падала от дървото като гнила слива и идвал някой лош и я изяждал.

Q: Когато един човек днес не успее да изпълни добре нормативните си обществени функции, когато не може или не желае да удовлетвори нормативните си нужди, когато просто не приема правилата на играта… Какво ли се случва с него?

A: Например… Посяга към кофата за боклук.

————————————————————-

Кадър: 4-ти километър.

Аз съм клиничен и съдебен психолог и психотерапевт. Казвам се Стефан Георгиев. При мен на 4-ти километър дойде някакъв младеж. Половин час все ще му отделя. Изглежда интелигентно момче. Малко странно, защо е дошъл в съдебната психология да разпитва за клошарите. Нямам професионален опит с тях, аз се занимавам с престъпници. Но все пак имам становище по въпроса – съвсем общочовешко, така да се каже.

Всщъност като гледам, това е и което се иска от мен – едно лично мнение. И така, какво точно те интересува?

Q: Ами, опитвам се да си представя, какво принуждава клошарите да приемат този начин на живот. Как се стига до там?

A: Запознат ли си с понятието шизоидна личност? Не-не, това няма нищо общо със шизофренията. Шизоидна личност е човек, който именно не умее да се пребори с обстоятелствата и действителността и бяга от тях. В случая става дума за социалните умения на човек да се справя с кризисни ситуации. Дори ерудирани хора стигат до подобно състояние, тъй като интелектът не включва единствено какво образование имаш, какви дипломи etc. Интелект е и до колко си способен именно да се оправяш в живота и да си намериш мястото в него.

Q: От какво според вас се определя липсата на тези умения? Възможно ли е да е генетично заложена?

A: Не, в никакъв случай. Говорим за хора, които са съвсем здрави и нормални в повечето случаи. При генетични проблеми ще става дума за умствена недостатъчност или друго болестно състояние. В действителност, способностите на човек да се справя в кризисни ситуации се определя още от примера на родителите му. Възпитанието, което те му дават, му помага да си изгради стратегии за справяне с проблемите на живота. Ако като дете човек не се е научил на известен индивидуализъм, ако не е имал възможност да си създаде сам стратегии или да ги усвои от родителите си, той не успява да се адаптира в реалния живот по-късно. И бива постепенно отстранен от него.

Q: А след това, тези хора не изпитват ли желание за промяна, защо се примиряват и не правят усилие да се откъснат от този начин на живот?

A: Трудно е да се даде обобщен отговор за всички хора, които обикалят кофите. Те не са обособена група, а по-скоро много пъстро общество, голям сбор от индивиди с крайно индивидуални истории, причини etc. В US, например, според разкази на мои познати, клошарите са такива поради собственият си избор, в знак на протест към правилата – който е по-хитър, по-безскрупулен – обикновено има предимство, докато те търсят начин да избягат от това; при тях да си клошар е философия, свобода и протест.

В България обаче не мисля, че има нещо подобно. Тук реалността и бита на хората на улицата са толкова тежки, че те остават такива единствено по принуда на обстоятелствата.

Очевидно няма повече конкретни въпроси, защото младежът потъва в мълчание. За да разсея паузата го питам за подробности – за кого прави това проучване, къде ще го публикува… Разговорът върви към края си. Да, естествено, може да посочиш името ми в статията. Но не забравяй, че това не е професионално мнение. Не се занимавам с клошари. Занимавам се с престъпници.

————————————————————-

Кадър: Поредният ден – сутринта.

Когато решихме да кръстим изданието си Life Times и слоган да ни бъде “Животът е моята кариера”, първата ми асоциация беше животът на улицата. Представа в черно и бяло. Може би връзката беше думата живот, а асоциацията беше противопоставянето на кариера и… една кофа за боклук. И тогава си дадох сметка, че не зная нищо за хората, които градят своята кариера по този начин.

Бегъл поглед назад във времето. Там са – всеки ден се разминавам с тях. Когато отивам да изхвърлям смет, изсипвам в единия край на контейнера, а някой търси нещо в другия. Когато завивам покрай ъгъла на Гурко и Шишман, заобикалям мръсен човек с количка, който овързва мръсни картони. Шофирам по някоя квартална улица в Младост 4 и подминавам велосипедист. На предния и задния багажник на колелото има привързани вторични суровини. Всеки ден гледам тези хора и всеки ден не ги виждам, защото са част от декора. А и те самите никога не ме поглеждат. Те не гледат, защото няма какво да видят – аз също съм част от декора.

От техния уличен декор.

1

Етикетът през средновековието

Следвайки интереса си към <a href="http://blog.dojh.net/index.php/2010/12/13/titlite-prez-srednovekovieto/" target="_blank" style="text-decoration: underline;">благородническите титли</a>, реших да подредя ясно и стройно формите на обръщение към съответните видове благородници (а както стана ясно, и към други видове лица).

Следвайки интереса си към благородническите титли, реших да подредя ясно и стройно формите на обръщение към съответните видове благородници (а както стана ясно, и към други видове лица).

  • “Ваше Величество” – за царски и кралски особи – цар, крал, царица, кралица, император, императрица. Тук е интересен въпросът, каква е разликата между цар, крал и император. По форумите намерих дебати, но не открих формален източник и не е много ясно. Ако някой има какво да добави, ще се радвам да остави коментар.
  • “Ваше Височество” – за лица от царски произход – княз, принц, княгиня, принцеса.
  • “Ваша Светлост”, “Ваше Сиятелство” – за аристократи, които не принадлежат към управляващата династия – княз, херцог, маркиз, дук.
  • “Ваше Благородие” – за остатъка от благородниците – ърл/конт/граф, виконт, барон, баронет.

В допълнение съществуват дипломатически обръщения:

  • “Ваше Превъзходителство” – за посланик
  • “Ваше Високопревъзходителство” – за министър/президент (това не ми звучи логично, но намерих и двете в различни източници)

И накрая да добавим няколко основни религиозни обръщения:

  • “Ваше Светейшество” – за патриарх, папа
  • “Ваше Високопреосвещенство” – за митрополит, архиепископ
  • “Ваше Преосвещенство” – за епископ
  • “Ваше Високопреподобие” – за архимандрит
  • “Ваше Всепреподобие” – за йеромонах
  • “Ваше Преподобие” – за архидякон, монахиня
  • “Ваше Високоблагоговейнство” – за архиерейски наместник
  • “Ваше Всеблагоговейнство” – за протоиерей
  • “Ваше Благоговейнство” – за йерей-свещеник, протодякон, дякон

Така като гледам по думите, които участват в обръщенията, хората, които са въвели тези обръщения са били силно комплексирани. В това лошо няма – че кой не е. Ето, сега и аз, като лидер в класацията на хората с тежки комплекси, ще наредя да се използва специално обръщение към неописуемата ми личност:

“Ваше Всезаслепителство”

Наздраве!

0

СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Пресата

Романът е ценен именно като първи роман на автора си, младежка книга, която хвърля ръкавица на ‛зрялата‛ ни книжнина с едно безхитростно неведение за традициите и практиките й. И любопитното е, че в редица отношения предизвикателството й успява. Вътре срещаме повествователна свежест, артистично боравене с езика, хумор, динамика.

‛Сезон за лов на диви кучки‛ (2005) на Даниел Апостолов (Rogger Dojh) дава повече епически надежди, да не говорим, че е първата книга на своя автор. Това е ярък билдунгсроман с епическа динамика на епизодите, макар че сюжетът всъщност не излиза извън София. Главният герой е млад човек, вероятно натоварен с автобиографични мотиви. Той митарства из квартири и Интернет-пространството, влиза в разнообразни комбинации със стари приятели и нови приятелки и общо взето се е заел импровизирано да търси себе си. Сюжетът не предполага кой знае какви тематични висоти, но разгръща умението на Апостолов да пише забавно, леко и интелигентно – много рядко съчетание в нашата литература. Романът е ценен именно като първи роман на автора си, младежка книга, която хвърля ръкавица на ‛зрялата‛ ни книжнина с едно безхитростно неведение за традициите и практиките й. И любопитното е, че в редица отношения предизвикателството й успява. Вътре срещаме повествователна свежест, артистично боравене с езика, хумор, динамика. Романът не се разгръща чак в епос, защото му липсва онтологичната дълбочина в изображението и символиката на основните герои, но на този етап от творческата кариера на автора си е обещаващ.”

Владимир Трендафилов, в. Култура, Брой 37 (2520), 29 октомври 2008 г.

 

Животът и случките, които Доч описва по своя остроумен, забавен и често откровено груб начин, не ми бяха чужди, макар никога да не ми се бяха случвали. Може би затова сега, когато се сетих за книгата, се сетих за нея с някакво чувство за собственост. Историята, мисля, не е загубила актуалност.

Препоръчвам ви я, защото може би има нужда от популярност. А може би не. Вие ще решите.”

Visha, goodreads.com

 

Шест книги се състезават във втория конкурс на фондация “Вик” за български роман на годината, оповести журито тази година, което е в състав: Дико Фучеджиев, Кирил Топалов, Николай Стоянов и Владимир Трендафилов. За голямата награда се конкурират Анжел Вагенщайн, Атанас Наковски, Георги Гроздев, Емил Андреев, Милен Русков и Роджър Доч (Даниел Апостолов).

Изданията, които са стигнали до финалния кръг и ще се конкурират за голямата награда, са:

- “Сбогом, Шанхай” от Анжел Вагенщайн (изд. “Колибри”)

- “Обърнат свят” от Атанас Наковски (изд. “Библиотека 48″)

- “Плячка” от Георги Гроздев (изд. “Балкани”)

- “Стъклената река” от Емил Андреев (изд. “Изток-Запад”)

- “Джобна енциклопедия на мистериите” от Милен Русков (изд. “Жанет-45″)

- “Сезон за лов на диви кучки” от Роджър Доч (Даниел Апостолов)

Победителят ще бъде определен през ноември, като оттук нататък в гласуването вече участва петият член на журито – читателите.”

vesti.bg, Шест книги номинирани за български роман на годината, 03.06.2005

 

Първата издадена онлайн и по своята същност електронна книга, която продължава да се разпространява и в pdf формат е “Сезон за лов на диви кучки” на Rogger Dojh. През 2004-та се излезе и на хартия чрез издателство “Лик” и събра доста овации по форумите, освен номинациите за роман на годината и т.н. Впрочем на сайта на Rogger Dojh има още няколко интересни електронни издания.”

dbs-books.net, Плесио? Сиела? Първият български четец и е-книга?!

 

А преди половин час срещнах/открих Даниел. Преди 4 години работихме заедно в една интернет фирма, аз като пиар, той като програмист. Не си говорехме друго освен “здрасти, здрасти”, “чао, чао”. Аз го имах за празноглав нахален кандидат-юпи, той вероятно ме смяташе за застаряваща особнячка, после влезе в казармата и не съм предполагала, че ще го срещна навово. Допреди половин час, когато пуснах в гугъла “Николай Светлев” и в първия линк с името на Ники, видях нещо, което ми се стори познато отнякъде. Зачетох се, беше сайт на някакъв млад фентъзи и sci-fi фен. Ники фигурираше там като негов любим автор и точно с “Всичкия блясък на злото”. Другите му любими автори ме заинтригуваха и почнах да чета подред сайта. Момчето сам правеше опити да пише, някои бяха незрели, други издаваха някаква дарба. После се сетих, че името, с което се подписваше – Robert (Rogger) Dojh, ми е познато отнякъде. Проверих пак с гугъл, и догадката се оказа правилна – автор на един от номинираните 6 романа за Роман на 2004 г. – “Сезон за лов на диви кучки”. Първият сайт беше правен преди години от него, още преди да влезе в казармата. Следващото (и последно се надявам) съвпадение за деня обаче ме уби – попаднах на негова снимка и Robert (Rogger) Dojh се оказа бившият ми колега Даниел, празноглавото кандидат-юпи. Сега го видях с нови очи. Явно през времето, когато сме работели заедно, аз просто не съм го била виждала. За него също ще напиша после, защото втънах и в неговата книга, която свалих.”

Невена Г., Ден на срещите, 10.10.2005

 

На 2 юни в Червената къща бяха представени шестте романа, номинирани за наградата “Вик” за тази година.
Водещ на представянето беше Петя Рачева от агенция “Прима” – ПР агенцията обслужваща конкурса.
До финалната фаза от конкурса “Български роман на годината” на Фондация Вик са допуснати “Сбогом, Шанхай” на Анжел Вагенщайн, “Обърнат свят” на Атанас Наковски, “Плячка” на Георги Гроздев, “Стъклената река” на Емил Андреев, “Джобна енциклопедия на мистериите” на Милен Русков и “Сезон за лов на диви кучки” на Роджър Доч (псевдоним на Даниел Апостолов).”

Мартин Митов, Словото, Известни са номинациите за наградата Вик 2005, 02.06.2005

 

Даниел Апостолов, известен също под псевдонима Rogger Dojh, е автор на фантастични произведения, поезия, минатюри, импресии и на романа „Сезон за лов на диви кучки“.”

bgf.zavinagi.org

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!

0

Титлите през средновековието

Средновековието крие в себе си особено очарование - предимно за читателите и средновековните благородници, предполагам, пред вид качеството на живот на обикновеното население, обитавало Европа по това време... Във всеки случай този период от историята е повод на изключително количество брилиантни романи и филми - кои - съвременни, кои - средновековни сами по себе си

Средновековието крие в себе си особено очарование – предимно за читателите и средновековните благородници, предполагам, пред вид качеството на живот на обикновеното население, обитавало Европа по това време… Във всеки случай този период от историята е повод на изключително количество брилиантни романи и филми – кои – съвременни, кои – средновековни сами по себе си: “Тримата Мускетари” и “Граф Монте Кристо” (Дюма), “Айвънхоу” и “Куентин Доруард” (Уолтър Скот), “Пепелявият” (Жорис – Карл Юисманс), “Дон Кихот” (Сервантес), “Опасни връзки” (1988, в главните роли – Глен Хюз и Джон Малкович), “От Ада” (2001, с участието на Джони Деп и Хедър Грахам), “Като рицарите” (2001) ако щете… Да не говорим за компютърните игри, от сорта на Heroes of Might and Magic, Masters of Magic, Heretic, Hexen, че защо не и WoW (да вмъкна едно наистина съвременно заглавие).

Гледайки филми и преди всичко четейки книги за този исторически период винаги съм приемал благородническите титли като някаква част от фона – хората масово са благородници – графове и херцози, дюкове и дукеси. Но съвсем наскоро си дадох сметка, че както за военните чинове от дните преди да вляза в казармата, си нямам ни най-малка представа, тези титли какво всъщност обозначават. С тази разлика, че всички, които питах за военните чинове, ми отговаряха – спокойно, като отидеш в поделението – щеш не щеш – ще научиш. Докато благородническите титли няма кой да ти ги набие с крещене в главата.

Затова се заех да оформя импровизиран списък на титлите, получили разпространение в Европа през средновековието. Списъкът започва от най-дребната риба и стига до гъзарите, които са развявали патки около самия крал.

  • Баронет – собственик на наследствената титла баронетство, давана от британската Корона. Въведена е през 1611 г. от Джеймс I Английски. Аналози от континентална Европа са наследствените рицари. Баронетите заемат междинно положение между нисшите и висшите благородници.
     
     
     
     
  • Барон – в Западна Европа е означавала непосредствен васал на Краля, а по-късно – благородническа титла. Титлата барон в Англия стои по-ниско от виконт и заема последно място в йерархията на титлите на висшето благородничество (като изключим по-късната баронет). Въведена е в Англия от Уилям Завоевателя.
     
     
     
     
  • Виконт – етимологично думата се превежда като вице-граф и първоначално е представлявала титла на кастелан или служител, заместващ графа в негово отсъствие във Франкската империя на Каролингите. В последствие титлата заема мястото си между барон и ърл. В Англия най-ранното използване на титлата датира от 1440 г., когато е била дадена от Крал Хенри VI на Джон Бумон, Пръв виконт Бумон.
     
     
     
  • Ърл/Конт/Граф – управител на кралски земи. Жените, носители на тази титла, се наричат контеси (vs. ърли, което би било логичното множествено число).
     
     
     
     
     
     
     
  • Маркиз/Маркграф – във Франция и Италия през средновековието маркизите са представлявали едри земевладелци-феодали и по своето положение в титулната йерархия се намирали между графа и херцога. Първоначално с маркиз се е обозначавало длъжностно лице в Империята на Каролингите и в Светата Римска Империя. Длъжноста била създадена от Карл Велики за управление на териториални единици наречени марки. Маркиз разполага с по-широки пълномощия от графа и по-точно с постоянна военна власт.
     
  • Херцог/Дук – при древните германци херцог е била изборна длъжност на военен вожд на племето. В последствие се превръща в най-високата титла под Краля.
     
     
     
     
     
     

Източници: Титлите през средновековието, Wikipedia

P.S. Една осветляваща по въпроса тема във форум.

11