ЩАСТИЕТО НА МИЗЕРИЯТА или “Защо се храня в кофа за боклук?”
2011-01-04 20:54:09;
.: LOG :., български, статии
ЩАСТИЕТО НА МИЗЕРИЯТА или "Защо се храня в кофа за боклук?"
Автор: Rogger Dojh
Кадър: Деца.
Това е баси думата. Кара ме да се замислям за бъдещето. Пък и, като при малките котки, децата обикновено са много готини. Непокварени, едни такива. И най-мизерното дете да вземеш от улицата - то си е преди всичко дете. И всъщност то не е мизерно. Мизерен е останалият свят.
Кадър: Кофи за боклук.
Преди мразех да изхвърлям боклука. Разкарваш се и когато се върнеш, не си се сдобил с нищо. Но това може да носи удоволствие! Когато акаш и пишкаш - също се разкарваш... и също не се сдобиваш с нищо. Ето. От известно време насам да изхвърлям боклука започна да ми харесва. Чувствам се социално активен, наторявайки социалната среда на София. Защо ли...
Кадър: Вторични суровини.
За някои това е валутата на новото хилядолетие.
Кадър: Денят Х.
Срещата е пред кино Сердика, в 11 сутринта. Навън е студ и въздухът дъхти на лепкавата софийска влага. Един прекрасен януарски ден. Докато стоя и се оглеждам с ръце, забити дълбоко в джобовете, се чудя - къде съм тръгнал и аз да правя глупости. Ще интервюирамe клошари. Дори се чудя, дали ще успея да срещна някой човек от тази странна порода в такова скапано време. Боже, в този момент съм толкова далеч от истината...
Да. Срещнах.
-------------------------------------------------------------
Кадър: Паркинг.
Привечер (около 6 вечерта - през януари това вече означава сумрак) - паркирал бях някъде в Младост 4. До преди пет минути бях обикалял наоколо, в търсене на нови обекти за интервю - някой от онези, които в това адско студено и измръзнало време снове с количката в компанията на безпризорно куче в търсене на нещо - и вече смятах да се прибирам, за да обобщя резултатите от деня. Освен това, наближавах целта от 15 интервюта и се чувствах удовлетворен. Плюс това, последните бяха особено ползотворни.
Първият разговор беше баш на края на София. За сефте видях жена, помъкнала вторични суровини, оставих колата малко по-нататък и се върнах пеш. Спрях я. Тези хора са печени - отиваш при тях, казваш "Здрасти!" и се усмихваш, те първо те поглеждат с недоверчиво учудване (какво по дяволите може да иска някой от мен?), а след като си кажеш кой си и зададеш първия си въпрос, са общителни и доста приятни събеседници. И изобщо не ги притеснява фактът, че не те познават. Мисля, че хеч и не им пука кой си, просто са спонтанни, естествени и открити и обичат социалните контакти повече от който и да е държавен чиновник или затънал в ежедневни проблеми пролетариат. Те всъщност не са точно клошари, а безработни хора без алтернатива.
Та тя беше някъде от Софийско, до скоро имала работа, но ето, че двамата с мъжа й ги съкратили, децата - спряли да ходят на училище (- Защо си ги спряла? - Е как защо, няма пари за дрехи, за учебници, как да ги пусна с тея дрипи, срам ги е от другите деца... - А няма ли някаква финансова помощ, с която да им купиш каквото трябва? - С тези пари, които дават, само учебниците не мога да купя, къде ти да ги облека и обуя, а и нали някакви пари за храна трябва да им дам...). Сега децата стояха у дома, а двамата с мъжа й обикаляха, събираха вторични суровини и купуваха храна с колкото успеят да съберат. "Къде живеете?" се поинтересувах. Тя ми посочи - при един изоставен строеж, няколко фургона, събрала пари (нещо от сорта на 50 лв. за една година) за наем и в единия фургон... "И в строежа също живеят хора" добави тя. Не видях, къде между голите колони може да се засели някой, но може би в мазето или приземния етаж...
Докато разговаряхме, се появи каруца с опърпан кон и захилен до ушите циганин. Общо взето и той като жената беше в прекрасно настроение. Май не им тежаха много неща на душите. А и каруцата беше натоварена с каси боза и развалени портокали - събрани от задния двор на някое Фантастико. Пичът беше доста advanced - до колкото разбрах, с ежедневните доставки на изхвърлени от големите магазини храни захранваше и съседите си.
Докато го гледах, някаква асоциация ме глождеше. Едва по-късно с сетих за какво става дума. "Улица консервна". Стайнбек.
По-късно засякох един дядка (гонеше шейсетака, ма приличаше по-скоро на древно джудже), който си беше вече класика - дългият кафяв вълнен балтон, голяма мръсна брада, дълга сплъстена коса, цигарите в кожен калъф (стил, не мога да отрека), количка, куче... Бе клошар отсекъде. Както се оказа - без документи (поне половината от онези, с които разговарях всъщност бяха без). Със актове - спре го полицията и му състави акт, че няма документи. Ма тоя акт с какво се плаща? Къде да му изпратят призовката от съда? Дреме му на него за актовете, ше ги погребе със себе си. Та този беше ветеран - едно повече от 20 години прекарал по софийските улици. Навремето завършил основно, после работил по страната някакви неща (нямах диктофон и доста от подробностите са се загубили, защото този разговор пропуснах да го резюмирам същата вечер). Сега дядката събираше картон, спеше където свари - в някой вход, а ако е топло - под открито небе. През деня си щъкаше необезпокояван... Без живи роднини, или поне без да го е еня, дали има такива - повече го интересуваше да има хляб, цигари и евентуално малко ракия. Изобщо - живот ден-за-ден. Free. Free in the misery.
- Опитвал ли си да идеш в бюрата по труда? - го питам.
- Как бе? Никога няма да отида там. Първо, че нямам документи, а искат лична карта. А за нова ми искат 40 лева.
- Е добре бе, а поне при социалните? 50 лева ще ти дадат на месец, откъдето и да го погледнеш са си пари! - и го мислех искрено. В този момент карах с 200 кинта и си давах съвсем ясната сметка, 50 отгоре как ще добавят още едно хранене на ден...
- Не! - дядката беше ужасен от моето неразбиране. - Некога не съм просил. Каквото си намеря по кофите, това е. И от онези няма да ида да прося!
(Жестоко, помислих си. Това е една печеливша гледна точка. Печелиш минус 50 лв./месец.)
- А няма ли някъде кухни, където а дават храна? Гледах скоро по телевизията за подобни организации.
- Никога. Как бе, ще ходя да си подлагам аз канчето на някого? Милостиня? Никога!
- И кфо, никога не си ли се замислял да крадеш? Когато друго не ти е останало, в крайна сметка се налага да оцелееш някак си - аз не бих се замислил.
- Не. Никога не съм крал и никога няма да крада. Нали ще ме утрепат! А после става страшно... Без пари за доктори... Тея дни тука на пазара един се опита да краде и го спипаха. Пребиха го пред всички. Ама яко го биха. Каквото си намеря - мое си е. На чуждо не посягам.
Тук останах с твърдото убеждение, че страхът държи първенство в нравствената система на дядката. Е, не че не го разбирам.
По-късно, на паркинга. Щях да поемам към къщи. Вече седях в колата и закопчавах колана, когато засякох двама души с огромна натоварена количка да се приближават. Мъж и жена, мъжът - дългата брада, вълненият балтон, жената - облечена с ново светлолилаво топло яке - доста по-спретната от него. Количката - натоварена с чували, железария и картон. Нямаше начин да ги изпусна. Измъкнах се, настигнах ги и ги заприказвах.
И те отначало се изненадаха. Нещо проблесна в очите им, когато споменах, че правя проучване за живота на клошарите. И веднага що млъкнах, мъжът решително ме предупреди:
- Аз мога да ти разкажа много за клошарите - живея сред тях и ги познавам. Но ние не сме клошари.
Еми да, не бяха. Бяха хора, точно толкова дъвкани и изплюти от съдбата, колкото и останалите. Но бяха предприемчиви. Ето, тези неща в количката не са за нас. О даа, обикаляме по кофите. Събираме храна за животинките. (Премълчах - като гледах как се разприказваха, щях да разбера какви са тези животинки и без да питам). А като намерим вторични - събираме, все е нещо допълнително. Но нее, не, не се изхранваме така.
Тук тайнствените животинки се диверсифицираха в прасе, две кози, няколко кокошки, кучета, котка. Че къде ги гледате? Удивнах неразбиращо. Те посочиха посоката, в която свършваше София.
- Имаме си къщичка - разправя жената. - Наша си е. Беше безстопанствена, заселихме се и я стегнахме. Грижим се и за една овощна градина. Собственикът ни е оставил да се оправяме с нея и си взимаме, колкото ни трябва за нас, останалото за него го берем.
- Голямо стопанство - усмихвам се аз. - Сигурно с тези животни е доста весело.
- Еми да, децата не скучаят - добавя пичът.
- Деца? Колко деца имате?
- Едно от мен и едно от нея.
- Не сте женени, така ли?
Не са. И двамата са имали бракове, но половинките им са ги изритали. Тези истории винаги имат по две истини, тъй че не знам, дали да вярвам безрезервно на мъченическите образи, които си създадоха. Но така или иначе в един прекрасен момент, останали без работа, двамата се срещнали на улицата и се събрали. И от тях лъхаше нещо безметежно. Спокойствие. Без нервна прибързаност, без нетърпение. Усмихваха се често и широко. Изчакваха се с уважение когато говореха.
Жената се оказа зодия скорпион, на 39 години, със средно специално Електротехника. Той пък - 55 - средно специално механика, по-голямата част от живота си прекарал като шофьор. "На какво ли не" беше най-точният отговор, който получих. Зодия близнаци. Бивш боксьор.
Докато разказваха за себе си, аз прехвърлях на ум въпросите, които мога да им задам още.
- Знаеш ли какво ме интересува - попитах при първия удобен случай. - Четох в един от старите броеве на някой от ежедневниците за един клошар, който отишъл в редакцията и искал съвет, как да се измъкне от порочния кръг на уличния живот. И той разправяше, че имало йерархия, имало някакви, които се наричала бараби и други подобни дивотии. Нещо не ми се вярва обаче...
- О, тук в Младост няма такова нещо. Тук всички сме в мизерията и никой на никого не се бърка. Еднакво бедни сме, еднакво се оправяме... И на повечето места няма. Само в по-богатите квартали. Някакви се правят на ербапи, налагат се с бой... То и при нас имаше някакъв, нещо си търсеше белята, аз лично съм го бил. После се махна и не се е случвало повече. А това име - бараби - чувал съм го. Има, има такива на разни места. Но и те не са хора - от клошар да вземаш!
("Цар лайно", помислих си аз. Чудесна алтернатива на "бараб"?.)
- Е хубаво - продължих да любопитствам. - Защо според теб клошарите остават на улицата? Вие сте се устроили, направили сте нещо, справяте се с живота. Защо другите не го правят?
- Защото са такива - мизерници. Не искат. Предпочитат вместо да работят - да спят в мърсотията и да се ровят в кофите.
Тук се намеси жената:
- Например - разправя тя - миналата година двама нещо бяха сгафили, та ги изгониха от квартала и те дойдоха при нас и ни помолиха да ги подслоним. Аз им предложих да останат - да гледат животните и да работят по овошките, а в замяна ще получат покрив, храна, цигари и по 100 грама ракия на ден. Това е много повече, отколкото имат, когато са на улицата. Но не останаха. При първа възможност се върнаха и продължиха да ровят по кофите.
- Те просто не искат да работят. Не искат да са обвързани с когото и да е било - добави мъжът.
- Ние трябва да вървим - намеси се жената. - Че утре имаме класно. Трябва да учим с дъщерята.
- Значи хлапетата ходят на училище?
- Естествено. И двете.
- Ми успех тогава! И с класното също - ухилих се аз. - И въобще с всичко.
- И на теб.
Продължиха в сгъстяващия се мрак към пункта за вторични суровини, а аз скочих в Синята птица и си заминах.
-------------------------------------------------------------
Кадър: Fashion TV.
Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. Взимам хубава заплата - 4000 лева на месец. Живея скромно, защото събирам пари за ново обзавеждане и за нов автомобил. Когато излизам с приятели, гледам да не прекалявам с парите - не повече от 50 кинта на вечер. Обичам родителите си, защото не живея с тях. Имам проблеми с гаджето си. Да, тя иска по Нова година да сме в Банско. Аз пък настоявам за Боровец. Вече дори успяхме да се скараме за това и сега тя се премести обратно при техните - не заради Боровец. А защото не съм я обичал достатъчно. Е, ще й мине. В крайна сметка имам кабелна телевизия да ме забавлява, имам някаква нова книга, имам и няколко нови пуцалки на PC-то. Все ще намеря с какво да си уплътня вечерта. И не, няма да излизам тази вечер. Навън е навалял сняг и ми се повръща да чистя колата. Този канал обаче е много тъп - свърши ревюто с азиатки и показват някакви гейове. Какво ли има по БТВ?
Я, новини. Какво е това? Някакви се оплакват, че нямат пари, с които да хранят децата си. Безработни са от 5 години. Държавата не им помага. Живеят в мизерия. Трогателни кадри от жилище, подобно на... имаше една много хубава дума... коптор? Семейна снимка. Едното хлапе е най-много на 3 годинки. Абе кфи са тея? ( * бележка под линия: ...нямат никакви комплекси... бел. Ивана) От 5 години са без работа. Имат едно бебе и едно дете на 3. За кфо раждат, като нямат пари? Като нямат работа? Седем деца. СЕДЕМ! И се оплакват! Кой ги кара да раждат като свине, ебаси, АЗ нямам нито едно дете, защото не съм сигурен, че с парите, които изкарвам, ще успея да му подсигуря бъдещето... Погледни се ква си мааа, нищо не вършиш, какво плачеш, как очакваш с оплакване да храниш седем червея? Вземи се хвани да свършиш нещо! Не са ти плащали социалните помощи от шест месеца? А кфо искаш, аз да ти плащам да си гледаш децата с моите данъци, шот ти по цял ден нищо не правиш? Сега не взимаш и детски? А, защото децата ти не ходят на училище. Мдаа. Разбирам. А те не ходят на училище, защото нямаш пари да ги пратиш...
Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. Мразя да плащам данъци, защото държавата храни с тези пари некфи дето за нищо не стават. Колкото до мен - социални помощи трябва да се дават единствено на инвалидите. Останалите? Живеят на улицата? Нямат работа? Как така нямат работа? Аз как имам работа? Ако човек не може да си намери работа - проблемът си е негов. Работа има. А това, че на теб не ти харесва точно тази работа - хубаво, рови се в кофите за боклук. Очевидно не си полезен за обществото. Дори не заслужаваш парите, които се дават по програмите за такива като теб.
Защото тези пари ги давамe аз и останалите, които си скъсваме задниците от работа. Социалната политика единствено насърчава паразити, които не искат да работят. Вместо да им дават помощи, по-добре да направят доброволни трудови лагери - работа по пътищата, по озеленяване, по поддръжка на общинската собственост в градовете. Ако не можеш да си намериш работа и си стигнал до там, че събираш пари за храна, предавайки за вторични суровини картон от софийските кофи за боклук и спиш в някой изоставен строеж, отивай в трудов лагер, където ще ти предоставят подслон, храна и където ще имаш работа. Но никой няма да отиде. Защото тези, които ровят по кофите не искат да работят. Всъщност, един закон, с който изнасянето на смет извън предназначените за целта контейнери се наказва с принудителен труд (този път в недоброволен трудов лагер, с охрана) ще сложи край на необходимостта от социално подпомагане.
Здравейте. Аз съм преуспелият млад човек. За разлика от вас. Неуспелите.
-------------------------------------------------------------
Кадър: Пункт за изкупуване на вторични суровини.
Днес при мен дойде някакъв. Помота се пред пункта, пита нещо Пешо. Пешо дойде и ми вика, оня там искал да говори с мен. Казах му да го разкара, но оня въпреки това дойде. Кой го знае какво ще иска. И влезе, без да пита.
Правел проучване. За клошарите. Аз какво общо имам с клошарите? Аз съм шефка, а онези нещастници не ме интересуват. Изобщо, като идват, оставям Пешо да се занимава тях. А аз се занимавам с Пешо. Гледам го да не краде. Че тея вторични суровини не ги събирам, за да ми ги отмъква тоя нещастник.
Нищо не знам, викам на оня. А той - не, нали приемате вторични суровини, хората, дето ровели по кофите за боклук, вторични суровини събират, значи идват тук, виждате ги... Бе аз кфо виждам си е моя работа. Мълча, а онзи стои и започва да си разправя историята. Правели някакво списание, дето не го разбрах къде е. Дупе ли си ти някакво, какво ми говориш с тея английски думи! Ти за проста ли ме мислиш, че се правиш на толкова умен? Щом си тръгнал да се занимаваш с разни клошари, никак не си умен. Ходи да работиш нещо. Статии ще пише.
Да, искаш моето мнение. Грънци е ценно за теб. Ама тоя верно се интересува аз какво мисля по въпроса? Какво да мисля, мисля, че всички искаме пари, ама вече колкото и да взимаш, все е малко, как се качиха цените, един хляб е левче (мисъл зад кулисите: а аз изкупувам картоните по 9 стотинки на килограм; така поне и аз да припечеля нещо от цялата мизерия), а тези я изкарат два-три лева на ден, как да си купят нещо. А и с тея пари алкохол купуват. Друго не им трябва. Каквото изкарат, веднага го изпиват... И всички обедняха. Не само клошари идват, и някой съсед, гледаш го момчето, от квартала, срам не срам, дойде да върне малко вестници, вземе стотинки, много е зле, много е зле. А инак клошарите - идват, да, ама не ги познавам. Дойдат, па си отидат.
Е как ”защо стават клошари”? Пропият всичко, нямат пари, нямат храна. Затова стават клошари. И като намерят някакви пари, веднага ракия купуват и ги пропиват. Как няма да са клошари...
Ако се усмихна, тоя дали ще се разкара? Щото като се мръщя само повече се надъхва. Тея драскачи, много нагло племе, все си врат носа, дето не им е работата. Добре поне, че не пита за пари и не пита за пункта. А боклукчиите - за тях повече нямам какво да ти кажа. И не ми се хили. Аз не ти се смея, защото си ми много приятен. Това означава - край на разговора. Хайде. Край на разговора.
-------------------------------------------------------------
Един ден маймуната слезе от дървото и се оказа, че не е сама. И други маймуни обикаляха наоколо и се караха, съешаваха се или се смееха, някои се хранеха, а една малка група гонеше шимпанзетата, които бяха ситни и досадни. Една майка пощеше детето си, докато то си бъркаше с пръст в задника и гледаше опулено. Това бе началото. Началото на човешкото общество.
Днешният човек общо взето не се отличава в социално отношение толкова драстично от маймуната, нищо, че е ходил до луната и че се е научил да спи във водолазен костюм на 1000 метра дълбочина под повърхността на Северния ледовит океан. Разликите са предимно в личен план: заедно с обезкосмяването, маймуната започнала да се пита - Какъв ли е смисълът на живота? - и започнала да се интересува от собствената си самореализация и самоосъвършенстване. Тези иновации в нравствения живот на човека били сериозна крачка пред ограничения инстинкт за самосъхранение, еволюирал в последствие до необходимост от лична безопасност.
А как се променил социалният живот? Най-вече - появила се е една досадна думичка: нормативен. Съвременният индивид е участник най-вече в нормативни социални отношения. И именно те предопределят основните потребности, които му се налага да задоволява: граждански, етнически, професионални, познавателни, естетически - търсейки начини и средства, както за тяхното удовлетворение, така и за удовлетворяване на необходимостта от социална безопасност, социален комфорт и социално общуване.
Когато една маймуна тогава била твърде слаба или болна, или стара, тя падала от дървото като гнила слива и идвал някой лош и я изяждал.
Q: Когато един човек днес не успее да изпълни добре нормативните си обществени функции, когато не може или не желае да удовлетвори нормативните си нужди, когато просто не приема правилата на играта... Какво ли се случва с него?
A: Например... Посяга към кофата за боклук.
-------------------------------------------------------------
Кадър: 4-ти километър.
Аз съм клиничен и съдебен психолог и психотерапевт. Казвам се Стефан Георгиев. При мен на 4-ти километър дойде някакъв младеж. Половин час все ще му отделя. Изглежда интелигентно момче. Малко странно, защо е дошъл в съдебната психология да разпитва за клошарите. Нямам професионален опит с тях, аз се занимавам с престъпници. Но все пак имам становище по въпроса - съвсем общочовешко, така да се каже.
Всщъност като гледам, това е и което се иска от мен - едно лично мнение. И така, какво точно те интересува?
Q: Ами, опитвам се да си представя, какво принуждава клошарите да приемат този начин на живот. Как се стига до там?
A: Запознат ли си с понятието шизоидна личност? Не-не, това няма нищо общо със шизофренията. Шизоидна личност е човек, който именно не умее да се пребори с обстоятелствата и действителността и бяга от тях. В случая става дума за социалните умения на човек да се справя с кризисни ситуации. Дори ерудирани хора стигат до подобно състояние, тъй като интелектът не включва единствено какво образование имаш, какви дипломи etc. Интелект е и до колко си способен именно да се оправяш в живота и да си намериш мястото в него.
Q: От какво според вас се определя липсата на тези умения? Възможно ли е да е генетично заложена?
A: Не, в никакъв случай. Говорим за хора, които са съвсем здрави и нормални в повечето случаи. При генетични проблеми ще става дума за умствена недостатъчност или друго болестно състояние. В действителност, способностите на човек да се справя в кризисни ситуации се определя още от примера на родителите му. Възпитанието, което те му дават, му помага да си изгради стратегии за справяне с проблемите на живота. Ако като дете човек не се е научил на известен индивидуализъм, ако не е имал възможност да си създаде сам стратегии или да ги усвои от родителите си, той не успява да се адаптира в реалния живот по-късно. И бива постепенно отстранен от него.
Q: А след това, тези хора не изпитват ли желание за промяна, защо се примиряват и не правят усилие да се откъснат от този начин на живот?
A: Трудно е да се даде обобщен отговор за всички хора, които обикалят кофите. Те не са обособена група, а по-скоро много пъстро общество, голям сбор от индивиди с крайно индивидуални истории, причини etc. В US, например, според разкази на мои познати, клошарите са такива поради собственият си избор, в знак на протест към правилата - който е по-хитър, по-безскрупулен - обикновено има предимство, докато те търсят начин да избягат от това; при тях да си клошар е философия, свобода и протест.
В България обаче не мисля, че има нещо подобно. Тук реалността и бита на хората на улицата са толкова тежки, че те остават такива единствено по принуда на обстоятелствата.
Очевидно няма повече конкретни въпроси, защото младежът потъва в мълчание. За да разсея паузата го питам за подробности - за кого прави това проучване, къде ще го публикува... Разговорът върви към края си. Да, естествено, може да посочиш името ми в статията. Но не забравяй, че това не е професионално мнение. Не се занимавам с клошари. Занимавам се с престъпници.
-------------------------------------------------------------
Кадър: Поредният ден - сутринта.
Когато решихме да кръстим изданието си Life Times и слоган да ни бъде "Животът е моята кариера", първата ми асоциация беше животът на улицата. Представа в черно и бяло. Може би връзката беше думата живот, а асоциацията беше противопоставянето на кариера и... една кофа за боклук. И тогава си дадох сметка, че не зная нищо за хората, които градят своята кариера по този начин.
Бегъл поглед назад във времето. Там са - всеки ден се разминавам с тях. Когато отивам да изхвърлям смет, изсипвам в единия край на контейнера, а някой търси нещо в другия. Когато завивам покрай ъгъла на Гурко и Шишман, заобикалям мръсен човек с количка, който овързва мръсни картони. Шофирам по някоя квартална улица в Младост 4 и подминавам велосипедист. На предния и задния багажник на колелото има привързани вторични суровини. Всеки ден гледам тези хора и всеки ден не ги виждам, защото са част от декора. А и те самите никога не ме поглеждат. Те не гледат, защото няма какво да видят - аз също съм част от декора.
От техния уличен декор.
Copyright (C) 2020 dojh.net | rogger@dojh.net
