Мая, 14. На свещи

2011-01-29 00:28:41; book, moods, български, Мая, Rogger Dojh, Мая, Rogger Dojh

Мая
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа "Пол Клифърд" на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

14. На свещи

Наоколо светът е тъмен и потаен. Съвсем слаба топла светлина се разлива по стените. Единствено прозорецът е студен и тъмносин, сякаш всички снегове и виелици бушуват зад него в настъпващата вечер. Аромат на лакирано дърво витае под гредите на тавана над мен.

Външната врата, която е и единствената врата в стаята, се отваря и трепвам от течението. След него нахлуват снежинки и лют вятър и не е трудно да си представя белите мечки и изгладнелите вълци, бродещи сред заснежените поля, виещи из хълмовете и дебнещи случайна премръзнала храна.

Вратата се захлопва и бурята остава отново навън, заключена зад уютните стени. Разнасят се леки стъпки и две длани се протягат над мен. Нищо, че не мога да я видя, но знам, че сянката им постоянно мърда и играе. Сега дланите са ме обградили отвсякъде и аз се опитвам да ги стопля. Вглеждам се в тях, в моя смалил се свят от две изящни и жгадни за топлината ми ръце и се проточвам още нагоре и нагоре. Огненото ми тяло се извива в неравен танц в ритъм с учестения лек дъх на девойката.

Дланите се отдръпват и светът отново се изпълва със сиянието ми. Девойката захвърля връхната си дреха на матрака до едната стена и, все още права, си налива чаша червено вино от графина на масата. Отпива глътка и ме поглежда през стъклото и през бистрата рубинена течност, наслаждавайки се на искриците светлина.

След малко тя присяда на ръба на масата до мен. Чашата с вино е от едната ми страна и аз се отразявам в стената й умален и ярък. До нея са оставени лист хартия, мастилница и перо, към което девойката посяга.

Въпреки че осветявам писмото й, не го разбирам и мога единствено да се наслаждавам на странните уверени движения на пишещата ръка и на равния й почерк.

Съвсем на близо се спуска кичур от вързаната коса на девойката. Оглеждам се в очите й, които пробягват по вече изписаните редове и се опитвам да проникна в тях и да прочета какви мисли и чувства я вълнуват в момента. За миг погледът й се насочва към мен и виждам как ирисите й се свиват от пряката светлина. Времето спира, удавено в единственото удоволствие да потъна в очите й, да се загубя сред душата й, да горя в такт със сърцето й. Тя седи неподвижно, но като че ли зениците й се приближават, стаята, студеният прозорец и зимата се изгубват някъде далеч в някой друг живот, оставаме само ние двамата, хипнотизирани един от друг, тя от моя огнен танц, аз – от най-красивите очи на света и от нежността, която се е стаила в ъгълчетата им ...

...Първата утринна дрезгавина сивее зад стъклото на прозореца, покрито с лед. Тишината в стаята е толкова дълбока, че равномерният тих дъх на спящото момиче се чува съвсем отчетливо. Хладът е пропълзял и тук, а аз отдавна съм угаснал.

И все пак съм тук. Без тяло, без топлинка, невидим, но жив. С последните проблясъци на фитила си избрах вечността пред забравата – майката природа ни е дарила с този последен избор като компенсация за краткия ни живот. И очаквам девойката да се разбуди, но този път аз ще простра невидими длани около трепкащата й душа, ще се сгрея от бликащия й живот и ще се опитам да я заговоря...