Мая, 34. Младо либе

; book, български, Мая, Rogger Dojh, Мая, Rogger Dojh, поезия

Мая
Автор: Rogger Dojh

       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|

* От романа "Пол Клифърд" на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи

34.

смятам да разкажа една кратка история. тя се е случила някога, наякъде, на някои други хора. но все пак е интересна.

както често се случва, историята засяга двама души: в ролята на Ан-Мари е девойка с интересно мислене и забавни навици, като например любота й към щурци или вързаната на две плитки коса. ролята на Луи изпълнява младеж със сериозен поглед и разсеяна усмивка, който обича Моне и палачинки, а също така и плюшени играчки, макар че никога не би си го признал дори пред себе си (харесва му допира с мъхнати меки неща; но на фона на ежедневните поблеми единстевният му досег с тях е котката му).

Ан-Мари и Луи живеят в един различен от нашия свят, където някои неща от ежедневието ни са напълно необичайни, а други, странни и понякога неразбираеми, съпътстват хората през целия им живот.

например, не много често, но все пак се случва, двама души могат да осъществят контакт без дори да са се срещали и без да разменят съзнателно никакви сигнали. именно това се случи с Луи и Ан-Мари и в деня, в който Луи осъзна източника на необикновеното чувство в ъгълчето на съзнанието си, той отиде и запали свещичка в Църквата на Свети Серафим Саровски. не беше точно религиозен, но знаеше, че метафизично по този начин ще придаде положителна окраска на неизвестното Х, което усещаше, че наближава.

неизвестното Х в същия ден долетя с чартърен полет LZ 45 от Лондон. посрещна го дъжд и хладен вятър. навалицата на летището остана незабелязана, тъй като Ан-Мари се бе задълбочила в собствените си мисли.

тя беше забелязала, че в небето вместо слънце напоследък все по-често има един голям лимон.

но това е една от онези разлики. не беше толкова страшно.

градът беше същият, какъвто го помнеше отпреди. задъханата атмосфера, мръсните улици, сивият въздух, меланхоличният заден двор, котката върху зида, която гледаше мързеливо, олющената боя по вратата, миризмата на стара сграда, мрачните прозорци на стълбището ... един щурец скочи от парапета и изтича нагоре по стълбите. в Лондон нямаше домашни щурци. само заради това си заслужаваше да се върне.

Луи живееше на върха на една кула. от там се виждаше голяма част от града. след като се върна от църквата, Луи седна пред компютъра си и се опита да broadcast-не кратка поетична форма на мислите си в локалната мрежа, но мрежата отхвърли опита му заради прекомерно количество нецензурни думи. ядосан, Луи отиде да се храни. през единствения му почивен ден за седмицата искаше да има повече свобода.

в късния следобед бомбардираха съседен град. сините плазмени експлозии бяха изключително зрелище и Луи прекара времето до вечерта да гледа през панорамния прозорец. почти хипнотизиран, в един момент той се сепна, когато нечия чужда емоция взе връх над неговите собствени.

този път контактът беше силен и пълноценен. и той разбра ...

... че тя (окраска на женско присъствие, различен мисловен модел, едновременно познат и не съвсем логичен) има лешникови очи (тя ги разглежда в огледалото? кое огледало? къде?) ... някой е смутен. това не е правилно. но ... тя е безпомощна? спомен. Луи си даде сметка, че последният полъх е бил от спомен. сигурност, спокойствие, носталгия, тъга. самота? не, това отново е носталгия. понятията и усещанията се размиват.

... особено ярка експлозия върна Луи в реалния свят. вече знаеше, че от другата страна е жена, момиче, дете? не, емоциите бяха овладяни, това не беше детска реакция. и че тя е наблизо.

Ел, сестрата на Луи, се прибра от училище някъде към 11 вечерта. тъй като не го завари у дома, тя вечеря набързо и си легна, изтощена от продължителния ден.

Луи вървеше по напълно безлюдните улици. неоновите реклами и уличното осветление се отразяваха в мократа пътна настилка. ято птици прелетя между високите сгради и се изгуби с плясък в съседна пресечка.

нощем никой не излизаше навън в града. Луи не знаеше защо. самият той обожаваше това време. харесваше да бъде сам там, където през останалото време кипеше живот.

тревогата го свари насред площада на Липите. първият самолет прелетя над града и пусна плазмените си заряди. сред пълната тишина настъпила вследствие на временно оглушаване, Луи улови напълно оформена мисъл - "Господи, това беше красиво!"

противовъздушната защита се задейства и повече самолети не можаха да хвърлят бомби.

в 3 същата нощ Луи улови мисъл, адресирана до него: "Здравей." "Здрасти и ти," помисли си той, бе да знае, дали ще бъде чут. "Приятно ми е да се запознаем," отвърнаха му отсреща. "Коя си ти?", попита той. ставаше все по-лесно. "Ан-Мари. А ти?". "Луи." "Усещам присъствието ти от известно време. Къде си?" "Имаш ли прозорец под ръка?" "Да." "Погледни към центъра на града. Има една висока кула. Аз съм на върха й." "Виждам я. С какво се занимаваш в момента?" "Наблюдавам котката и сестра си. И двете спят. Чудя се, коя е по-красива." "Ще ми позволиш ли да ги видя?"

Луи усети лек натиск от непозната посока в съзнанието си и му се подчини. присъствието на момичето (той вече попиваше детайли, които сами пристигаха в главата му) се засили и ефектът беше като още две очи, разтворили клепачи зад зениците му. не беше необходимо да пита за мнение за видяното - емоциите на Ан-Мари го заляха като топла вълна от уют и романтика.

"Ами ти? Сама ли си?"

"Да. За първи път от 10 години съм си у дома и съм съвсем сама."

"Малко ме е страх от това, което става. У теб не исещам никакъв страх. Случвало ли ти се е преди?"

"Не. Но в теб няма нищо заплашително. Чувствам се малко сама и малко ... мисля, че се отдавам на чувства, които не са практични. Но са красиви и не желая да ги спирам."

"Чувствам ги заедно с теб. Все едно ще полудея от нещо прекрасно, което е непоносимо заради своет осъвършенство."

"Именно. Но ... ти приемаш всичко по много различен начин. Някак напрегнато, агресивно."

"Съжалявам."

"Но това ми харесва."

"Уморена си."

"Не съм спала от два дена. Зарочвам да се унасям пряко волята си."

"Искаш ли да си лягаме?"

"Аз затворих прозореца и вече си легнах."

"Ами ..."

"Да." Ан-Мари прие подсъзнателния импулс на Луи, преди да го е формулирал с думи. "Нямам представа, дали след като се събудим отново ще се чуем." той й продиктува координатите си. тя - нейните.

"Ще пием ли кафе сутринта?", попита тя. мислите й отслабваха и се размесваха с увличащи потоци от образи и асоциации. момичето заспиваше.

"Да. При Седемте Порти?"

"Там да бъде. Който първи се събуди ще се обади на другия."

"Мисля, че виждам сънищата ти."

"Не зная ... ако си там ... "

Ан-Мари се унесе в котешки сън на любопитство и удоволствие. Луи, попивайки невероятните емоции на подсъзнанието на Ан-Мари, се отпусна на леглото си и затвори очи. след това задънува заедно с нея.

02:44 AM Oct 22. 2003 Sofia;