Some Kind of Schizophrenia

2020-07; .: LOG :.

1.

за днес - толкова :D

2.

or maybe not.

i will order pizza.

there are so many directions! it's like a star. i'm in the middle of a fucking star. and i can go there. and there. and fucking there. who am i kidding? i cannot go nowhere. i'm just sitting here and immitating movie language. with a glass of jack. on rocks. boy, am i in fucking style right now, or what?

3.

кадри от възможни животи. мини-виртуални вероятности, най-вероятно нереализирани в реалности. за момент навлизам в някой от кадрите, отвътре изглежда истинско, пълноценно, единствено и безкрайно във всичките четири посоки. има емоции, аромати, несравним привкус и характер, всичко е там - и температурата, и влажността на въздуха, и фазата на слънцето, и гласа на наратора и уличния шум и колективният фон на хиляди мислоформи, излъчвани от умовете на онези, които са живи в този момент, увлечени от сценария на моментната си роля. задачата му е да е истинско, за да излива предназначение и смисъл, за да бъде без осезаеми начало и край - когато си вътре, това е което е, което е било и което ще бъде. и точно когато фокусът стане прецизен, когато от стомаха през слънчевия сплит през гърдите (туп. туп. туп.) през тимусната жлеза се надигне и порасне синхронизаторът с илюзията, и всичко е отминало. за части от секундата от тук и сега се превръща в поизбелял спомен, към който инстинктът ти се опитва да те върне без да е загрял, че вече си другаде, някакъв вид микро-носталгия, която ще просъществува пет времеви кванта, преди да се слее със спомена и да отвори място за вакуума, чийто характер на пълно отсъствие поражда обратната страна на монетата и привлича нещо ново с потенциала си на контейнер.

4.

дълга самено-руса коса, която гъделичка шията и гърдите ми. лежа, облъчван от топлината на тънкото, мускулесто тяло над мен. ароматът е дълбок и биологичен. тя се надига, яхнала ме е със сгънати колене, слага дупе върху слабините ми, поглежда ме, става и излиза от стаята. аз я следвам, сядам на ръба на леглото и поглеждам надолу, където стъпалата ми се опитват да заровят пръсти във влакната на килима. изправям се и хвърлям поглед през големия панорамен прозорец. онова отвън остава напълно разкачено и прилича на телевизионно предаване за нещо някога друг път и някъде другаде. стаята се усеща като размножителен пашкул - изолиран от целия свят, със своя собствена топлина, мирис и подреден хаос от завивки, дрехи, пръстени и огърлици, недоизядена храна и недоизпити напитки. угасналите чаени свещи са добиват смисъла на четири-часов пясъчен часовник сред последните няколко, които догарят.